ПОМАЦИТЕ И НАСЛЕДСТВОТО НА БЪЛГАРИТЕ ХРИСТИЯНИ В СЕЛАТА НА СЕВЕРОЗАПАДЕН АНАДОЛ. ТЕРЕННИ ПРОУЧВАНИЯ 2009*

Стоян Шиваров

В последните няколко години се наблюдава засилен интерес към раз­личните български етнографски групи, като най-голямо внимание при­вличат тези, които по една или друга причина са останали извън грани­ците на съвременната българска държава. Редица общности попадат във фокуса на общественото внимание за пръв път и е очевидно, че информа­цията, с която разполагаме, в голямата си част е фрагментарна и крайно недостатъчна. Още повече жаждата за знание и информираност често се утолява с повърхностни сведения и предпоставени твърдения, почиващи най-вече на публицистични и конюнктурни основи, а не на достоверни и обосновани сведения. Научният подход нерядко бива пренебрегнат за сметка на бързите и „сензационни“ разкрития, изкривявайки по този на­чин възприятията както на учения, така и на широката публика, а често и на самата изследвана общност. Ето защо в края на 2008 година група изсле­дователи се обединихме в научен консорциум за работа по проект, кой­то нарекохме „Културно-историческо и езиково наследство на съседна България“. Целта, която си поставихме, е интердисци- плинарно и строго научно изследване на споменатите общности в съседните на България държави плюс Албания.В качеството си на тюрколог и османист аз се нагърбих със задачата да изследвам историческата съдба на т. нар. малоазийски българи, една сравнително малобройна, но изключително обособена българска етног­рафска група, а също и на тази част от помаците[1], които са напуснали българските земи и са заели тяхното място в селищата им в Северозапад­на Мала Азия. Целта на настоящата статия е да представи първи обобще­ни данни, получени по време на работата на терен в периода 9-19 юли 2009 година. Представеният материал е напълно автентичен и затова съзнател­но и доколкото е възможно, се старая да избегна превръщането на текста в списък с библиография.

Оскъдица на извори и предварителни сведения

Съдбата на българите в рамките на Османската империя е един от най-изследваните и най-осветлените проблеми в нашата историография. По обясними причини тази тема има горна граница 1878 година или 1912 година за части от Македония и Тракия. Но дори и в този сравнително добре проучен времеви интервал изследваната от мен българска общност де факто е останала встрани от интереса на поколения учени. Дори и в спе­циализираните научни среди за малоазийските българи се знае малко, публикациите се броят на пръсти и притежават характеристика повече на публицистични материали, отколкото на сериозни изследвания. Но тяхната най-сериозна слабост е „кабинетното“ им естество, базиращо се на преповтаряне на едни и същи извори, които дори не са първични. Тъй като малоазийските българи са били селско население с изключително ниска степен на грамотност, което очевидно се стреми да остане изоли­рано от съседните му общности и от османската администрация, писме­ните извори за тях са истинска рядкост, като за разкриване на съдбата им трябва да се разчита и на ред други артефакти. Селища с компактно българско население[2] в анадолските провинции на Османската империя има до 1914 година, повече от три десетилетия след формирането на Трета­та българска държава. Въпреки това изключително редки са случаите, когато изобщо някой е посещавал упоменатия регион, а когато това се е случвало (като например пътуването на Васил Кънчов)[3], тези наблюде­ния са били сравнително повърхностни и на моменти повече от наивни. За съжаление преки сведения за живота и бита на българите в двайсе­тината обитавани от тях села в Северозападна Мала Азия почти липс­ват. Малкото данни, с които разполагаме, не са дело на българи и имат характер повече на кратки бележки на любознателни пътешественици без конкретен интерес върху това население, които просто мимоходом споменават някаква забелязана от тях аномалия. Ще дам само най-фра­пантния пример – прословутия пътепис на италианеца Салватори[4]. Лекар по професия, през 1808 година на път за Персия той преминава през село Къздер­вент и го определя като българско. Въпреки че италианецът отделя едва един абзац от 11 реда на селището, в оскъдицата на изворов материал това му твърдение се използва и приема почти безкритично при всяка публикация за българите в Мала Азия[5]. Любопитното е, че Салватори дори не се цитира в оригинал, а винаги през друга публикация, най-често тази от 1814 г. в Slovanka[6] на известния чешки славист Йозеф Добровски, който също не разполага с никакви други сведения за това население, а още по-малко с лични наблюдения. За съжаление единствените надежд­ни и събрани по научен път данни, с които разполагаме, са събрани след преселването на малоазийските българи обратно в България. Тези данни, включително разказите на преселниците и техните наследници, са из­ключително ценни, но по разбираеми причини крайно едностранчиви и което е по-неприятно – непълни.Може да приемем, че в началните години на Третата българска дър­жава провеждането на научна експедиция в района на българските села в Мала Азия е било трудно начинание. Войните и политическата нестабил­ност в отношенията между България и Османската империя, а по-късно с Република Турция, в първите десетилетия на XX век също са се отразили върху желанието за едно по-пряко изследване на темата. Без съмнение в годините на  Студената война провеждането на проучвания на терен в Турция е почти немислимо, но е необяснимо пренебрегването им и сега, 20 години след падането на Желязната завеса, когато нашата югоизточ­на съседка не поставя абсолютно никакви административни пречки пред изследователя. И не че малоазийските българи са напълно забравени. На­против, тяхната съдба днес предизвиква оживен интерес, а като цяло ис­торическите изследвания върху българите извън пределите на България се радват на голяма популярност.

Другият изключително важен елемент при изследването на история­та на разглежданите селища е тяхното сегашно население, което също е дълбоко свързано с България. Става въпрос за помаците. Тази общност далеч не е непозната, но проучванията на български учени, свързани с нея, са съсредоточени на Балканите. Влиянието, което наследството на малоазийските българи оказва, е още една напълно нова променлива, която не може да се пренебрегне. Дори едно изцяло фокусирано върху малоазийските българи проучване би било непълно и в голяма степен неточно, ако от него се изключат помаците, които безспорно чувстват наличието на връзка с предишните обитатели.

Трябва да се признае, че преди осъществяването на теренното про­учване екипът в състав Стоян Шиваров, Константин Панайотов и Геор­ги Зеленгора, въпреки доброто познаване на съвременните реалности в Турция, не бяхме напълно запознати с настоящото положение в отдале­чените и в известна степен изолирани селища в Северозападен Анадол, където ни предстоеше работа. Съвременната литература на турски език по въпроса има краеведски характер и в голямата си част е крайно неза­доволителна. При търсене на извори за българите в този ареал изследова­телят се сблъсква с изключително сериозен, но не и уникален проблем – в исторически план селските общности са в голямата си част безписмени, остават встрани от централната власт и от средищата на културата. За отбелязване е, че българите съвсем старателно са се опитвали да оста­нат извън полезрението на властта,  която основно има регистриращи функции. Другата институция, която би могла да разполага с известни статистически данни – църквата, – също не е била в близък контакт с българското християнско население по тези места. През целия период на съществуването си българските села са в диоцеза на Вселенската ца­риградска патриаршия, свещениците са гръцкоговорещи и нерядко на­пълно чужди на локалната общност. Може да се направи обоснованото заключение, че селищата на българите са де факто безписмени[7].

Това са и причините точно 110 години след  В. Кънчов посоченият научноизследователски екип да се отправи към българските колонии в Мала Азия, разполагайки единствено със сведения от втора ръка. Надеж­да ни даваше фактът, че повечето от селата в момента се обитават от помаци или турци, преселници от България, пристигнали по тези места на няколко вълни след 1878 година. Надявахме се да намерим някакъв, макар и минимален континуитет, тъй като преселниците от Балканите (още по­вече че подобно на помаците дори не говорят езика на новата си родина) все още пазят значителни отлики от завареното преди десетилетия от тях турско население в Мала Азия. В настоящата студия няма да се спирам на многобройните си срещи с колеги от различни турски университети и архиви, които ни оказаха изключително съдействие в тази пионерска и за Турция разработка, нито на помощта, която получихме от местните власти без изключение, а ще се фокусирам върху теренните проучвания в самите селища. Посетихме общо седем села, всички във вилаета Балъ­кесир: Коджа бунар (два пъти), Ташкеси, Неджипкьой, Гюбел, Байрамич, Юрен и Мустафабей. От тях подробно проучихме селата Коджа бунар, Ташкеси, Неджипкьой и Мустафабей, върху които ще се съсредоточа в следващите редове. Нямахме възможност лично да посетим селата Чатак и Соют, но в град Гьонен интервюирахме техните кметове. Бе ни разре­шено да заснемем и регистър на населението на с. Соют, където в графа „месторождение“ са отбелязани населени места изключително на тери­торията на България.

Коджабунар – столицата на българите

По всички предварителни данни съдим, че това е било най-голямото българско село, като според В. Кънчов в самия край на XIX век е имало около 300 къщи (всички етнически българи). Имало е църква и дори учи­лище. Че Коджа бунар е било богато село, е очевидно и днес. В момента населението му реално е около 350 души (520 по официални данни към 31.12.2008), предимно помаци, но също преселници от Босна и Албания. Подобно на всички села в региона то се обезлюдява прогресивно. Младо­то население се изтегля към вилаетския център Балъкесир или към някой от мегаполисите Истанбул, Анкара или Измир, но въпреки това самото селище все още има вид на заможно. Богатството на селото за съжаление е и причината за безвъзвратното изгубване на немалко материални ар­тефакти, останали от българите. По думите на местния краевед Хюсеин Есенер, наш основен информатор, роден в същото село, пристигналите на мястото на българите помаци преровили всяко кътче на къщите за скрито имане. След като не намерили нищо, разградили дори постройки с надеждата да открият вградени в стени и основи скъпоценности. Съв­сем естествено село Коджа бунар е столицата на помаците в района, роля, която очевидно е изпълнявало и за българското население[8]. През месец май тук се провежда събор, който е общ за всички помашки села в райо­на и всяка година си дават среща близки и далечни роднини. На събора през 2009 година са присъствали около 5000 души, като селото е било уважено дори и от представители на Главното мюфтийство на мюсюлманите в Република България. Това е може би единственото село, което поддър­жа някакъв по-организиран контакт с България – освен тази визита за пример могат да се посочат цитираните от Д. Шишманов[9] разговори с наследници на малоазийските българи, които по собствена инициатива са посетили селището през 1974 година.

В землището на село Коджа бунар съществуват местности, които са не­съмнено доказателство за присъствието на българско население – „Па­пазови ливади“ и „Равно поле“, сега съответно наричани Papaz Çayırı и Düz Bayır. Много от микротопонимите като Буюк кале, Кючюк кале, Коджа тепе, Ортаджъ и др. не са променили своето название след смя­ната на населението  просто защото са на турски език. Любопитно е, че въпреки крайно оскъдните знания по турски език на първото поколение, факт, който се признава от всички помаци, с които разговаряхме, ново­то помашко население предпочита да назовава местностите с турските им имена. Най-интересни са обаче случаите, когато дадена местност е получила името си след заминаването на българите, но пази спомена за тях. Такъв е случаят с „Домуз курусу“, където местните българи са изо­ставили прасетата си, тъй като не са могли да ги вземат със себе си при завръщането си в родината. Друг пример за непряко взаимодействие е отношението към отглежданите насаждения, наследени заедно с имоти­те. Особено силно изразено е това към многобройните декари лозя. За новопристигналите помаци мюсюлмани гроздето се е асоциирало един­ствено с вино и затова ревностно е изкоренено като гяурско. Немалка част от нашите информатори говорят с неприкрито съжаление за това събитие. Маслината е друга традиционна култура за землището на се­лото, която е пострадала от смяната на населението. Причината за това е крайно прозаична и ни беше разказана с голяма доза самоирония. Но­вите заселници виждали за пръв път подобно растение и след като не са познавали начините за обработка на плодовете му, са го сметнали за неядливо. Това, както и неприязънта към всичко, останало от „гяурите“, довежда до унищожаването на маслиновите насаждения – култура, която десетилетия по-късно отново присъства в региона. Макар и в по-малка степен, лозовите насаждения също се завръщат тук.

За наша изненада никой от местното население не можа (или не по­жела) да ни покаже къща, която да е напълно запазена във вида, в който е била заварена при пристигането на първите заселници помаци. Наистина прави впечатление, че значителна част от къщите са ремонтирани, но не­малко постройки са видимо на възраст достатъчна, за да бъдат свидетели на живота на предишното българско население. За жалост не успяхме да открием надпис с година на построяване, категорично потвържда­ващ тази наша убеденост[10].  След видяното в другите посетени села, а дори и в централния град Гьонен, стана ясно, че иманярството в целия изследван район е придобило изключителни, дори патологични размери. Не бих се изненадал, ако се окаже напълно достоверно твърдението, че не една и две къщи тук са били разтурени именно в търсене на скрити скъпоценности. В посетените от нас села не се натъкнахме на църковен храм, по-късно превърнат в джамия, въпреки че подобни случаи същест­вуват – например в близкото село Хафъз Хюсеин Бей, където помаци от района на Кавала са заменили местното гръцко население[11]. Релация между храмовете на двете религии все пак има. В Коджа бунар, както без изключение и в останалите села, местоположението на църквата е известно на всички. Тук конкретно тя се е намирала близо до центъра на селището, но единствено бегли останки от вкопаните в земята основи напомнят, че на това място е имало солидна постройка. По разказите на всички информатори църквата е била разградена, за да послужи за стро­ителен материал на днешната джамия, отстояща на петнайсетина метра.След внимателен оглед на сградата на джамията не открихме камъни, които биха могли да се определят като „взети“ от църквата, нито такива с инскрипции. Но в дворовете на някои къщи в Коджа бунар открихме ка­мъни, които категорично са от друга солидна постройка. Те обаче може да са и от други останки, средновековни или дори антични, които не са рядкост в околностите.

Ташкеси – изоставеното село

Това беше следващото българско, сега помашко село, което посети­хме. Предварително знаехме, че то винаги е било по-малко и по-бедно от Коджа бунар, но очевидно не бяхме подготвени за разликата, която беше изключително сериозна. Тук нямаше каменни къщи, а само кирпичени. Изключение правят съвсем новите къщи, построени от хора от близките големи градове като Балъкесир и използвани от тях за вили. Сега селото е почти изоставено. Идокато през лятото има значителен брой граждани и младежи, които идват за ваканцията, то през зимата жителите са по-малко от 20 души. Това вероятно е и причината в Ташкеси да не намерим човек, който да ползва другезик освен турски. Изглежда логично, че се­лото е по-малко и по-бедно. Намира се по-високо в планината, а вятърът е бурен и постоянен, което е добре дошло за няколкото ветрогенератора, разположени наблизо, но не и за развитието на земеделски култури или за комфорт през зимните месеци. Селото е било изцяло заселено от помаци от различни населени места от районите на Дедеагач, Кавала, Пловдив, Шумен и Лудогорието, но по думите на респондентите до реален контакт с предишното българско население почти не се е стигнало. Според тях българите са били изплашени, подпалили селото и избягали. Многото останали запазени в непокътнат вид къщи обаче показват, че дори да е имало палеж, той не е бил особено резултатен. Друг момент от разказа е, че за разлика от преселението в Коджа бунар, което се е осъществи­ло организирано и очевидно без сериозни сътресения, новите жители на Ташкеси са пристигнали само с риза на гърба си, а няколко души са по­чинали скоро след пристигането си. В селото открихме напълно запазени повече от десет къщи на българи, като най-голямата от тях и единствена на два ката е била на вече почти митичния Танаш, чието скрито имане и досега се търси. Джамията е построена през 1925 година, като църквата отно­во е послужила за строителен материал. Самата джамия е издигната на отстояние 2-3 метра от мястото, където е била църквата. Същото това място в момента представлява заграден двор на джамията. Сама по себе си тази информация е крайно интересна, защото не разполагахме с пред­варителни сведения в това село изобщо да е имало църква, но всички местни респонденти говореха убедено, че такава е съществувала. Към това село се отправихме с надежда да открием надгробни камъни, оста­нали от българското християнско население, защото от предварителни разговори с информатори в Гьонен имахме сведения, че в землището му има местност, наречена „Гявур мезарлък“. В действителност такова място съществуваше, а и респондентите в селото категорично го посочиха като „българското гробище“. За жалост се оказа, че много отдавна то е било напълно изличено като гробище и изорано, за да бъде използвано за земеделски нужди. В момента местността не се обработва поради почти пълното замиране на всякаква дейност в селището. Но Ташкеси имаше да ни предложи още „Старата чешма“ или „Булгар чешмеси“, както още я наричаха, която (макар и пределно проста като структура и без каквито и да е отличителни елементи) още се използва и се знае, че е изградена от българите.

­Неджипкьой – младото село

Освен официалното си име Неджипкьой притежава още две – Йе­никьой (Ново село) и Къзълджълар, под които е било известно на бъл­гарското население. Това е селото, където нареченият от респондентите „помашки език“ беше най-добре запазен, а местните жители без изклю­чение бяха най-добре предразположени към нас, както и към българите като цяло. За разлика от останалите села, където контактът ни с жени беше минимален, а и очевидно имаше хора, които страняха от нас, мест­ното населението тук без разлика на пол и възраст с удоволствие и от­крито контактуваше с нас. Единствено тук видяхме алкохол да се пие от­крито. Макар и малко (313 жители според последното преброяване през 2001 г.), селото е жизнено и младите далеч не са екзотика. Езикът беше много различен от диалекта в Коджапънар, отстоящ едва на няколко ки­лометра. Този факт е още по-любопитен, като се има предвид, че пома­ците в двете съседни села са преселници от района на Родопите. Възраст­ните хора разказваха, че винаги са изпитвали трудности при общуването с помаците от околните им села, което е и поредният аргумент за млади­те да заменят майчиния си език с турски. Всички, с които разговаряхме тук, определяха селото като българско и едва след това споменаваха, че е било по равно обитавано от българи и гърци. Къщи, останали от бъл­гарите, голяма част от които са обитавани и днес (и то без никакви архи­тектурни изменения), ни бяха посочени от всички без колебание. Когато запитахме обаче кои са били гръцките къщи, не получихме задоволите­лен отговор, а само неясни догадки. Разказите, които записахме, общо свидетелстват, че българи и помаци са живели тук заедно сравнително дълго време – две години беше най-често срещаният отговор, макар и несигурен. Беше ни обяснено, че в този преходен период българите са живели по къщите си, а новопристигналите помаци – в импровизирани заслони и палатки. Конфликти между двете общности не бяха спомена­ти. На въпросите ни какво е станало с гръцкото население в този период никой не успя да даде отговор.

В това село открихме и най-запазените останки от християнски храм. Старата джамия, действала допреди 7-8 години, е построена върху со­лидните църковни основи, които се открояват съвсем ясно. В някогаш­ния двор на църквата „Свети Петър“ бяха разхвърляни камъни, за кои­то всички респонденти уверено твърдяха, че са именно от българската църква, а самата ограда на двора е напълно запазена във вида, в който са я оставили последните християни в селото. Сега функциониращата нова джамия не е много по-голяма, нито пък селото се нуждае от такава. Жителите на Неджипкьой си противоречаха, когато ги запитахме за при­чината, поради която се е наложило да бъде изграден нов храм, но дъл­бокият изкоп в самия център на старата постройка, за който също не по­лучихме смислен отговор, определено навежда на мисълта за поредната иманярска проява[12]. За златотърсаческите страсти на местните нямахме никакви съмнения, още повече че абсолютно всички от здравото мъжко население се занимават с подобна дейност (при това, без да го крият). Тук имането беше заровено от „Папаз Манол“, чиято къща все още се обитава. Постройката определено не ни направи впечатление нито с раз­мера си, нито с някакви по-специални орнаменти или други символи на богатство. На няколко километра от селото открихме и седем воденици, построени от българите, а по-късно служили и на помаците. Едната от тях е функционирала до 70-те години на XX век и дори можахме да разго­варяме с последния мелничар. Особено емоционална беше срещата ни с най-възрастния жител на селото – дядо Ариф. Той ни разказа как преди няколко години в селото е пристигнала негова роднина от България и за доказателство ни показа снимки от срещата им, както и телефонния но­мер на жената в Пловдив. Веднага набрахме номера и двамата проведоха кратък, оживен разговор, който беше прекъснат от сълзите им.

По щастливо стечение на обстоятелствата в този ден в селото има­ше сватба, на която местните побързаха да ни поканят. Булката беше от Неджипкьой, а младоженецът – черкезин от съседно село. За жалост очакванията ни да станем свидетели на някой традиционен ритуал, който помаците тук са съхранили през десетилетията след преселението си от България, останаха напразни. Наблюдавахме една напълно традиционна за село в Западна Турция сватба, която с нищо не напомняше за култур­ните традиции на общностите, чиито представител беше младата двойка. Сам по себе си този факт ни доказа за пореден път, че помаците в този район са вече почти напълно претопени от турското общество и е въпрос само на няколко години да изчезнат и последните черти, характерни за тази общност.

Хасанбей – новото село

Основано е в първите години след възстановяването на българска­та държава от преселници от села в Северна България в района на Бяла Слатина. След това на няколко вълни пристигат помаци от други селища, немалка част от които сега се намират на територията на Гърция. Селото е основано на почти празен терен, където новите заселници са откупили земята и са започнали живота си наново. Историята на създаването на се­лото не е уникална като в районите на Балъкесир, Чанаккале, тъй като и в Източна Тракия има не едно и две помашки селища, изградени на празен преди това терен. Избрахме да посетим това населено място, за да видим разликите в развитието, когато помаците започват на чисто, а не в среда, която е била създавана под въздействието на поколения българи. Разбира се, тук от голямо значение са климатичните и географските особености на селата, които често са определящи за развитието им. Българските села в този района са полупланински и по релеф в известна степен наподобя­ват Родопите – съвпадение, което според респондентите не е случайно, а съзнателно търсено. За село Хасанбей, което се намира ниско в равнината, също може да се направи подобно предположение поради сходството на релефа с района в България, който те са напуснали. Поради близостта си до административния център Гьонен, а и заради значителните приходи от отглеждането на ориз (почти единствената земеделска култура в зем­лището на селото) Хасанбей не страда от обезлюдяване, а новите къщи никнат като гъби. Оказа се, че някои от местните жители притежават и българско гражданство, което им е позволило да пътуват в Европа и да постигнат в известна степен по-високо материално благополучие. Май­чиният език на жителите на Хасанбей, който те определят като „помаш­ки“, се оказа най-близо до съвременния български и ако не бяха честите употреби на турцизми и архаични думи, човек лесно би могъл да се за­блуди в коя точно държава се намира. Разбира се, и тук представителите на младото поколение вече не смятат помашкия за майчин език и рядко го владеят. Показателен е разговорът ни с най-възрастния жител – Ариф Гючлю, преселник от района на гр. Сяр, който на няколко пъти се пох­вали, че членовете на неговото семейство били първите в селото, които научили турски език.

Заключение

Въпреки че, погледнати в исторически план, събитията по преселе­нието на малоазийските българи обратно в България, както и това на по­маците в Турция не са толкова отдалечени във времето, твърде оскъдно е познанието ни за бурните политически и социални процеси, свързани с тях. Двете общности са се срещнали в един крайно специфичен и взриво­опасен момент – в края на една война, която неизбежно разпалва антаго­низма не само между българи и етнически турци, но и като цяло между християни и мюсюлмани. И в Коджа бунар, и в Неджипкьой българи християни и помаци са живели един до друг за известен период от вре­ме[13], като при взаимния си контакт и двете общности не са стигали до из­стъпления. Отношенията им са били по-скоро дистанцирани и изпълнени с недоверие – един вид „студена война“, която за щастие не прераства в гореща. Според свидетелствата на българите, добрали се след множество перипетии до Царство България, бандите черкези са били тези, които са упражнявали насилие върху тях. Помаците също са били подложени на „зулуми“ от страна на тези банди, което показва, че това насилие не е било насочено единствено срещу българите. Смея да твърдя, че дори и този кратък контакт между двете крайно затворени общности е сам по себе си изключителен като събитие именно поради факта, че двете групи са били крайно маргинализирани от мнозинството. Касае се може би за най-продължителен допир между културните им традиции.

Докато за бита на помаците, които населяват изследваните селища, имаме голямо количество, макар и косвени сведения и можем да разчи­таме на разкази на живи очевидци, то познанието ни за бита и начина на живот на българите по тези земи е изключително оскъдно. Към този мо­мент то може да бъде допълнено почти изключително с работа на терен. Описаната изследователска експедиция е по своето естество пионерско начинание, което дори и да притежава неизбежни пропуски, няма ана­лог. В резултат за пръв път в научно обращение влизат редица факти. За съжаление въпреки усилията ни сред помашкото население в посете­ните села не успяхме да открием традиционно облекло или да запишем все още живи ритуали, характерни за помаците. В сравнение със съсед­ни села с компактно черкезко или албанско население преселниците от България в най-голяма степен са асимилирани от турската култура. Об­стоятелството, че не само езикът, но и традициите на помаците (песни, облекло, кухня) са много по-близки до тези на техните предишни съседи християни, което е станало причина да бъдат посрещнати враждебно в новата среда, се е превърнало в катализатор за изгубването на традици­онната им идентичност и за по-бързото им претопяване в съвременното турско общество. Традиционните обичаи не се изпълняват от десетиле­тия и са единици тези, които все още ги помнят в детайли. Интересен, но в същото време напълно закономерен е фактът, че най-запознати с тради­ционния бит и култура информатори се оказват възрастни, вече в пенси­онна възраст хора, родени в селото и дълбоко свързани с общността. Те, бидейки с по-високо образование и култура, напуснали селището срав­нително млади. Очевидно вродената им любознателност, която на първо време ги е накарала да търсят реализация извън малката селска общност, ги е подтикнала не само да не забравят своите корени и култура, а напро­тив  – да ги изследват. Важен момент е, че почти без изключение селата носят турски названия и де факто няма разлика между официалните им имена и тези, използвани от местното население. Въпреки че събитията по основаването на повечето селища тънат в неизвестност, може да се направи обоснованото заключение, че българското население рядко идва на абсолютно празен терен. Разбира се, редица микротопоними получа­ват своите названия от българите, въпреки че и те с готовност си слу­жат с турски думи, навлезли от векове в основния им лексикален фонд. Към настоящия момент (ноември 2009 година) нашият изследователски екип е обработил едва една малка част от събраната информация. Но като първи изключително важен резултат от работата ни на терен може да се посочи установяването на картата на българските селища в Мала Азия. Локали­зирането им е отправна точка за всички бъдещи проучвания, като се има предвид, че публикуваните до този момент материали винаги са били непълни и в значителна степен неточни без тази информация. А за да бъдем в крак с времето, всички обработени от нас материали и резултати от настоящия научноизследователски проект са вече свободно достъпни  в електронен формат[14]. Екипът няма намерение да пренебрегва и доку­менталните извори, в които също има неизследвани територии. И докато българските архиви са в значителна степен разкрити, то тези на османо­турски език от последните години на Османската империя са напълно неизследвани и могат да предложат не само нови гледни точки, но и да разкрият непознати събития и факти, които са от интерес както за науч­ната, така и за широката общественост у нас и на Балканите.

_________________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 104-117. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Навсякъде в текста използвам „помаци“, защото всички респонденти, с които разгова­ряхме по време на теренното проучване, се самоназовават по този начин.

[2]. Нямам амбицията да правя паралели с теориите за по-ранно, още от времето на Ви­зантийската империя, присъствие на българи в Мала Азия или с твърденията за пра­български владения по тези земи. За желаещите да се запознаят с тях препоръчвам К. Венедикова. Българите в Мала Азия от древността до наши дни.София, 1998.

[3]. В. Кънчов. Из Мала Азия – пътуване към българските колонии. – Български преглед, год. V, 1899, кн.VІІІ.

[4]. Освен пътеписа на Салватори, публикуван многократно на различни европейски ези­ци, включително български, са ни известни автори като Tancoigne, Вронченко, Leake, Keppel, които отделят по няколко реда с непълни и противоречиви впечатления от неколкочасовия си престой в с. Къз дервент. Тук нямам за цел нито да потвърдя, нито да отхвърля българското присъствие в това селище, а да покажа лекотата, с която се цитират непроверени и крайно несигурни източници.

[5]. Като първи опит вж. Ив. Шишманов. Кога за първи път се споменуват малоазийските българи в нашата книжнина и кога са се преселили къз-дервентци? – Български пре­глед, год.V, 1899, кн.VІІ, с. 97.

[6]. J. Dobrovsky. Slovanka, 1814, I, с. 86.

[7]. Спомените на Тодор Доросиев намекват за това. Вж. Л. Ив. Доросиев. Българските колонии в Мала Азия. – Списание на БАН, XXIV, 1922, № 13, 32-193.

[8]. Вж. спомените Никола Ангелов, роден през 1903 г. в с. Коджа бунар. – Д. Шишманов. Необикновената история на малоазийските българи, София, 2000, с. 77.

[9]. Пак там, 70-82.

[10]. Единствената българска къща, за чиято година на построяване сме сигурни, се намира в с. Искендеркьой (Стенгел кьой). Надписът с арабски цифри върху двуетажната ма­сивна постройка показва 1325 г., което отговаря на 1907–1910 г. Посочвам интервал от четири години, тъй като не можем да бъден напълно сигурни по кой точно календар е изписана годината – по хиджра или по официалния в началото на XX век в Османската империя руми календар.За тази информация, както и за оказаното съдействие бла­годаря на проф. Кемал Гьозлер от университета в Бурса, сам той помак, потомък на преселници от България.

[11]. Потомци на предишните жители всяка година пристигат от Гърция на организирано посещение в с. Хафъз Хюсеин Бей.

[12]. Eдва по-късно, при второто преглеждане на видеозаписите, установих, че един от по-младите жители на Неджипкьой категорично потвърждава съмненията ни.

[13]. В това отношение сведенията са противоречиви и на този етап не можем да опреде­лим с точност продължителността на това съжителство. Разчитаме на спомени, спо­ред които този преходен период и в двете села възлиза на повече от година.

[14]. Към ноември 2009 г. сайтът на научноизследователския ни проект не е напълно за­вършен, но актуална информация за тези изследвания върху съдбата на българите в Турция може да се намери на адрес http://sasedna.blogspot.com/

Изображения:

1. Екипът в състав Стоян Шиваров, Константин Панайотов и Геор­ги Зеленгора

2. Дядо Ариф от Неджипкьой

КАК МОЖЕМ ДА ОТКРИЕМ И ДА ПРЕБИВАВАМЕ В ЖИВОТО ПРИСЪСТВИЕ НА БОГА*

Клаус Кенет

С настоящия доклад не бих желал да изнасям теоретична или схолас­тична лекция, още по-малко да преподавам абстрактно богословие, а да използвам времето и да ви разкажа накратко за начина, който прави въз­можно богословско-екзистенциалното богопознание, истинния живот у Бога. Смятам, че дискусия за религията има смисъл едва тогава, когато в резултат възникват положителни последици, а именно взаимно разби­рателство и любов. Бог не ни е дал Свещеното Писание да дебатираме и размишляваме по него, а да го прилагаме в живота си. Богословският мироглед без вяра, което не е нищо друго освен привидна вяра, не при­тежава спасителна и обновителна сила и се разминава с живота. Жела­нието ми е по-дълбоко да се проникне в живота с помощта на взаимната любов.

От прастари времена във всички религии човекът си поставя въпроса за Бога. Кой е Бог, къде е и какъв е? В търсене на отговор пропътувах света за 12 години и се занимавах задълбочено с всички големи световни религии, при това не с техните писания, а преди всичко с тяхната практи­ка, стигайки дори до крайност. Едва след това дойдоха книгите. Защото кое е първичното? Кокошката или яйцето? Опитът или писаното слово? Опитът, разбира се.

Ако Лао Дзъ е възприемал до известна степен наличието на Бог, подобен на християнския, Конфуций е бил ръководен предимно от мо­рални принципи, докато при Буда става въпрос главно за техники за пре­одоляване на страданието. Всички опити за богопознание са останали в плен на човешките представи. Бог е останал далечна и непостижима същност. Нито един от тези опити не е успял до днес да даде задоволите­лен отговор за истинния Бог и за свързаните с това въпроси за съществу­ването на болестите, страданието и смъртта. От Стария Завет научаваме причината за смъртта: именно отпадането от Бога, отпадането на човека от неговия Създател. И то като следствие от гордостта и неподчинението. Каин убива брат си Авел и този акт поставя началото на всяко зло и насилие (Бит. гл. 4).

Както виждаме от Стария Завет, Бог опитва да обезсили неподчи­нението на Адам в лицето на Авраам, като изисква от него по един – от човешка гледна точка – нечовешки начин да пожертва сина си Исаак (Бит. гл. 22). Съгласни сме, че човешката логика не е най-отличителна­та черта на Бога. И тук вече можем да установим първото свойство на Бога: божествена логика вместо човешка. Или както се изразява светата ни Библия: най-висшата човешка мъдрост е безумие пред Бога. И Божи­ята мъдрост от своя страна е непроницаема за човека.

Какво обаче отличава Авраам? Най-напред той е баща на много на­роди, както ни казва Свещеното Писание, т. е. на арабския свят, евреите и християните. По-важен обаче е вторият момент: неговото смирение и неговата вяра. Той слуша Бог и му се доверява. След разговора между тях Бог вече не е „Непознат“. Където има разговор, трябва да е налице и партньор, следователно тогава възниква лично отношение. Очевидно е имало Личност, Която се е открила.

По този начин следващото събитие – без съмнение едно от най-ва­жните в световната история – това е явяването (теофания), откровението на Бога на планината Синай. Изявата „Аз Съм Този, Който Съм“ или „Аз съм Вечносъществуващият“ (Изх. 3:14) става повратна точка в историята и свидетелство, че Бог е вечното Битие. Ние почитаме Моисей, защото той, по думите на архимандрит Софроний, е приближил човечеството до вечната истина. Моисей разбира, че Бог не е безличен абсолют или абстрактна субстанция, а Личност. Но това откровение, което той полу­чава, не е пълно. Според Стария Завет целокупният израилски народ е продължил да чака възвестения от Моисей Пророк, именно идването на Месия, Който е par excellence Истината, въплътена в Личност.

За християните смисълът на всеобщата световна история се корени в идването на Иисус Христос, посредника между човека и Бога, Който вече не обитава непостижими далнини, а чрез Христа става „Отец“, наш общ Отец, познаваем, видим в Христа. Христос не отхвърля пророче­ските модели на Стария Завет, не отменя и Моисеевия закон (въз основа на чието сляпо приложение и изложение юдеите са убивали пророците), а ги изпълва с истински смисъл: с любов и смирение. Такова смирение надхвърля възможностите на тогавашния човек да осмисли това и мал­цина са „Го познали“, тъй като израилтяните, дълго време привързани към идолослужението, са били подтикнати към вяра в Единствения чрез силата, авторитета и чудото. Внезапно те се сблъскват с кротост, беднота, смирение и дори унижение. Как може да бъде разпознат с тези качест­ва Бог Пантократор, Всесилният Бог, Който отправя към човечеството посланието, валидно и до днес: Блажени са бедните духом и плачещите; блажени са кротките, защото те ще наследят земята; блажени са изгоне­ните заради правда, защото тяхно е царството небесно; блажени са по­хулените и потиснатите (Мат. 5:3-11); накратко (последните ще станат първи, както проповядва Христос – Мат.20:16), Който твърди, че при­знак на абсолютна любов е да пожертваш живота си дори за врага (срв. Мат. 8:44).

Всичко това като че ли няма смисъл. Най-малкото, докато човек е в плен на природата и на логиката на падналия „Адам“: защото именно в тази „стара“ природа насилието, властта и всякаква форма на страст се почитат като пребиваващо вътре в нас богатство, в духа на падналата ни природа. Но Христос Пантократор в никакъв случай няма предвид господство над света. Не можем да се освободим от подозрението, че интерпретацията на това, какво представлява един Вседържител, е била погрешно разбрана някога от Ватикана и че е послужила като оправда­ние за насилственото разпространение на исляма.

Следователно как може в един свят, където всеки се опитва да до­минира над другия, където смирението и опрощението на допуснатите грешки са изчезнали или са заменени с чисто законничество, как може там да се появят истински икуменизъм, единение на човеците и истински интеррелигиозен диалог? Тоест как може да бъде възстановено единство­то? При наличието на подобна изопачена верова база един триалог или диалог не е ли обречен да се превърне в монолог, както показва опитът при разговори с религиозни ръководители? В действителност при тези обстоятелства сме поставени отново в ситуация като при Каин и Авел (Бит. Гл .4.). Всеки вярва, че е в правото си. Всеки настоява на собствена­та интерпретация и Бог бива изтласкан встрани.

Истински икуменизъм би бил възможен едва тогава, когато осъзна­ем, че не религията с всичките ѝ кървави и безкръвни войни може да ни служи за база, а Божественото Откровение, което е разкриване на ис­тинния Бог Пантократор – при това в смирение. Смирението е област, в която насилието, властта и разрушението нямат повече място и тъмните сили не могат да ни въздействат, защото тяхното царство е царството на властта и гордостта. Властолюбието и самата власт се опитват на всяка цена да докажат, че „тяхната гледна точка“ е единствено правилна, при употреба – ако се налага – дори насила, включително избиване на друго­ мислещи или фалшифициране на истината.

Ще приведа два примера. Първият може да бъде открит в по-нови­те изследвания на Корана: двеста-триста години след смъртта на про­рока Мохамед липсват текстове от неговото време – пропуск, достоен за съжаление, както го определя Карл-Хайнц Олиг. Всичко се базира на ненадеждни устни легенди и традиции. Да се приеме подобно нещо за достоверна основа би било сравнимо с опита да се реконструира „Жи­вотът на Христа“ по писанията на Ориген († 254 г.). Сериозен богослов, предприел подобна стъпка, би бил подхвърлен на присмех; изследовател на исляма, който прави същото, бива признаван по всяка вероятност за реномиран учен.

Първите източници на исляма, даващи сведения за господството на арабите, критикуват тяхното потисничество, властването чрез насилие, разпуснатост и т. н., но не критикуват и религията на измаилтяните, както те са наричани: те са били просто представители (от християнска гледна точка) на специфичен възглед за Бога (напр. без учението за Троичност­та, богосиновството и т. н.). За тогавашните християни арабите са били, така да се каже, неразумни еретични „християни“, които застъпват иде­ята за обусловен от идеята за властта монотеизъм. Но именно тези араби са били тези, които по-късно започват да преследват последователите на един друг „образ на Христа“ (личността на Иисус Христос – Символа на вярата от Първия вселенски събор в Никея). По този начин отново се връщаме към битки и завоевания в името на човешката представа за Бога.

Религиозните възгледи и разбиранията за Корана в исторически кон­текст, базиращи се на исторически извори, изискват промяна на много традиционни позиции, които могат да бъдат подложени на дискусия в ислямското богословие. Трудно е да се предвиди как ислямската бого­словска наука ще подходи към резултатите от подобен род изследвания. Възприемането на историческата обусловеност на началните процеси може да предостави шанса да се редуцират догматизмите и да се направи необходимата крачка към модерността – което е сравнимо с ролята на Просвещението за християнството.

Нека приведа втори пример – как хората могат да бъдат подтикнати към „тяхното щастие“ чрез светската власт: с идеята на комунизма. И тук можем да констатираме: диктатурата на пролетариата има само един зе­мен фундамент – „рая на земята“, от който в края на краищата се получи долина на плача. Хората бяха дори двойно излъгани: няма рай нито на земята, нито на небето.

Не смятам да привеждам примери за властолюбие на отделилата се от древната Църква Римокатолическа църква. Нека по-добре обрисувам пътя, който може да ни отведе до истински икуменизъм, защото всеки секуларизъм е пречка за едно истинско икуменическо измерение. Това не е ли целта на нашия симпозиум? Искам да разкажа за Оня, Който каза за Себе Си: „Аз съм Пътят.“

Всички ние чухме, че е по-лесно да завладееш целия свят, отколкото да победиш себе си. Дали това ще е Александър т. нар. Велики, древните римляни или днешните поп- и спортни звезди, все едно: ако искаме да се приближим до Бога, трябва да победим себе си: гняв, насилие, омраза, фанатизъм, зависимости и всички останали пороци и престъпления про­тив любовта – именно страстите. Те са, които ни правят слепи за любовта и ближния. Трябва да достигнем състоянието на „апатия“, на вътрешен мир и покой, които правят невъзможни всяка враждебност и омраза. Това ще рече, че „старият човек“ у нас действително трябва да умре и ние да „се възродим“. Исихазмът е златен път към тази цел: истинска любов към ближния и дори към врага. Защото неговото действие допринася неизра­зимо голяма духовна полза и помага да се умножат даровете на Светия Дух: любов, радост, мир, търпение, добронамереност, доброта, вяра, кро­тост, смирение, добродетелност.

И сега пред човеците от всички времена изниква най-важният от всички въпроси, за който споменах във въведението: Как мога аз, създа­ден по Божи образ и подобие, да позная Бога, да Го срещна и да изградя лично отношение с Него, за да получа любов, радост и мир? Възможно ли е подобно нещо чрез строго следване на Божиите заповеди и закони, както се изисква от исляма и юдейството? Може ли моралното изправле­ние – както се проповядва от Ватикана – да ме направи Божи образ? Мога ли да позная екзенстенциално Бога на абсолютната любов само чрез изучаване на Неговите Писания, само въз основа на чистата теология? Вековете на борби и религиозни войни отдавна са ни дали отговор на този въпрос.

Известно ни е, че Бог се противопоставя на горделивия. Може ли човек да бъде принуден да обича? Това е противоречие само по себе си. Още при Сътворението Бог е вложил възможността Неговото творение, Адам, да се обърне срещу Него. Гордостта е това, което го е изкушило. Но Бог го е допуснал.

Какво се случва, когато мюсюлманинът, юдеинът и християнинът се обръщат в молитва към Бога? Защото само във или чрез молитвата този достъп е възможен за човека. Знае ли молещият се изобщо за какво се об­ръща към Бога? Именно Той, милостивият Бог (сътворил както ангелите, така и човека като самостоятелна личност по Свой образ и подобие, дал на човеците неограничена власт, надарил ги с разум и свободна воля, за да могат те самите да постигат познание, да раздават присъди и да ре­шават), Той като справедлив и истинен по Своята природа пожела да не отнема отново от тях даровете на свободната воля и действие и да не ги ръководи с принуда, против волята им. Затова Той господства и закриля само тези, които действително желаят да живеят под Неговата власт и ръководство, а не според собствената. А тези, които не желаят това по силата на факта, че са свободни и независими, Той оставя на собствената им воля и съдба. Което винаги е водело и днес продължава да води до разделения и разцепления.

Има хора, които нямат представа за отпадането си от Бога и не жела­ят да осъзнаят в каква опасност се намират, защото са в плен на тленното и идеите на този свят, и не са свободни да размишляват над робството, на което са подвластни. Как могат такива хора да бъдат удостоени с Бо­жията милост? Без съмнение – ако не са напълно апатични към злото и страстите и същевременно осъзнават греховете си, като разбират, че сами не могат да се освободят от тях. Тогава те търсят прибежище при Бога: „Господи, помилуй!“ Тук вече сърдечната молитва става действе­на. Такъв човек се моли като „блудния син“ Бог да се смили над него, да го дари отново с Божията милост и да го освободи от робството на собствените му страсти. Така човек може да възвърне първоначалната свобода, да отхвърли властта на тъмните сили и да започне да води бо­гоподобен живот.

Или нека приведа друг пример: Един войник дошъл при Зен-учите­ля Халкуин и го попитал: „Съществуват ли в действителност ад и рай?“ „Кой си ти?“, попитал го Халкуин. „Аз съм самурай“, гордо му отвърнал войникът. „Какво? Милостив мекушавец като теб да е самурай? Не ме разсмивай!“

Побеснял от гняв, самураят извадил меча си от ножницата. Хакуин, като видял, че войникът е готов да му отсече главата, казал: „Сега се от­варят вратите на ада.“ Самураят схванал поуката, усмихнал се, прибрал меча в ножницата и се поклонил на учителя. „Сега се отваря вратата към рая“, продължил Халкуин.

Да разгледаме по-подробно сърдечната Божествена молитва. Препо­добни Паисий Величковски казва следното: „Господи Иисус Христос, Сине Божий, помилуй ме“ (или „помилуй нас“). Наречена още Иисусова молитва, тя надминава всичко, тъй като по думите на Светите отци тя е като най-фино, невидимо действие на разума и извор на добродетели. Но внимание: тъкмо по тази причина тя се покрива от врага на нашето спасение с фини, почти неразличими от човешкото съзнание мрежи на заслепение и заблуда.

В този смисъл преп. Иоан Лествичник отправя следното славословие: „Молитвата по своята ценност и достойнство е съединяване и общение на човека с Бога. По своята сила и действие молитвата е живот и запазва­не на света. Тя е помирение с Бога. Тя е майка и същевременно дъщеря на сълзите, опрощение на греховете. Тя е мост, който ни превежда над потока на изкушенията. Тя е защита от грижите и страданията и средство за изглаждане на споровете. Тя е въздействие на ангелите. Тя е бъдещата радост и вечно творение. Тя е извор на добродетели и на духовни дарове. Тя е невидимо израстване на душата и нейна храна. Тя е просветление на разума. Тя е сърп за изрязване на отчаянието от сърцето, доказателство на надеждата, нейно потвърждениие и спасение от всякаква тъга. Тя е бо­гатство на монасите и скъпоценно съкровище на исихастите, намаляване на гнева, огледало на нашето спасение, откровение на мира вътре в нас и откриване на душевното ни състояние. Молитвата е предпоставка за онова, което идва, и неразрушим печат на вечната слава.“

Св. Симеон Нови Богослов ни показва как да започнем да се молим: „Истинското усилие на духа за неподправена молитва се състои в след­ното: нека разумът, когато се моли, да пази сърцето и нека се потопи и постоянно да пребивава в него и оттам сърдечно да умолява Бога. Веднъж вкусил дълбините на сърцето си колко благ и милостив е Бог и веднъж получил утеха от Него, тогава така молещият се никога вече не ще поже­лае да напусне това място, а ще изрече с апостола: „Господи, добре е да бъдем тука“ (Мат. 17:4). Такъв, като постоянно бди над сърцето си, със силата на молитвата прогонва всички посяти от духовния враг мисли.“

Така протича исихастката молитва, която за съжаление мнозина сравняват с азиатските медитации, без да отчитат, че има сходство само откъм външна рамка, но не и по съдържание. Първата води към Личното Битие на Бога, докато втората води в края на краищата до пълна пустота и саморазрушение. Следователно пътят на сърдечната молитва, за да се стигне до животворящото битие на Бога, е следният: да съсредоточиш духа си и да отклониш ума си от всички суетни неща; да затвориш очи и да вдишваш и издишваш равномерно, за да не пречиш на вътрешния покой и концентрация. След това трябва да открием вътре в нас мястото на сърцето, където се срещат всички душевни сили, и да се постараем да ги съхраним.Доколкото и разумът присъства, той не трябва да остава безучастен, а е длъжен непрестанно да повтаря молитвата: „Господи Ии­сусе Христе, Сине Божий, помилвай ме.“ Молитвата предпазва разума от високомерие, прави го недостъпен за напъните на врага, води го към божествената любов и всекидневно умножава у него копнежа по Бога.

Отначало няма да усетиш нищо друго освен тъмнина и определена упорита апатия и безмилостна тегоба. Ако издържиш и се упражняваш ден и нощ, тогава, о, чудо – ще изпиташ огромна и безкрайна радост. Щом като умът познае мястото на сърцето, внезапно ще види това, което никога досега не е виждал. Не само открива сред сърцето своята сърдеч­на атмосфера, но и сам засиява, напълно обдарен с духовен ум, т. е. със способност за различаване на добродетел от грях, както това е описано от св. Симеон Нови Богослов.

От този момент нататък разумът прогонва всяка скверна мисъл, от­където и да идва, чрез призоваване на името на Иисуса Христа. Защото отдавна е разбрал, че всичко външно и светско предизвиква зло, омра­за. Това не може да бъде разбрано психологически – то е дар на Светия Дух.

Чрез такова духовно поведение се отблъскват тъмните сили и се въз­препятстват техните атаки. В името на Христа по невидим начин биват поразени тъмните сили, или както призовава преп. Иоан Лествичник: „Поразявай духовните врагове с Името Иисусово, защото нито на небе­то, нито на земята има по-силно оръжие…“

Най-важната и най-голямата проява на Божията милост в моя живот беше, когато Иисус Христос потвърди тази истина, като ясно ми каза: „В Мое име ще ставаш все по-силен.“ През всичките 28 години, изминали оттогава, имах хиляди пъти възможността да се убедя, че тук не става дума за сила, насочена навън, а за устойчивост срещу греха и страстите. Към сърдечна молитва бях привлечен от моя духовен наставник Софро­ний от Есекс, ученик на св. Силуан Атонски.

Отдадени на непрестанна молитва, както ни препоръчва св. апостол Па­вел, за вечни времена ще пребъдваме така в битието на Бога и ще въз­приемем посочените вече дарове на Божията милост: любов, радост, мир и т. н. Тогава наистина ще можем да видим Бога в истинския Му блясък, така както са Го видели св. апостоли на планината Тавор. Тогава ще мо­жем по неописуем начин да докоснем Христовата светлина, да се завър­нем при Него и при Него да живеем. Тогава ще можем по чудесен начин още тук, на земята, да изпитаме „колко благ е Бог“, както е казано и в светата Библия.

Който се отправи в търсене на тези дарове на Божията милост и в течение на времето намери просветление и вътрешен мир, за него ще бъде вече невъзможно да вижда враг в лицето на своя брат и ближен, ще разпознава в стремежите към властване и господаруване това, което те в действителност предствляват: проявления на тъмните сили. Както вече споменах, Лао-Дзъ, Буда и други философи или основоположници на религиозни учения са осъзнали, че всяко страдание, зло и отпадане от единството започва от мислите, които силите на злото внушават на човека. Изходът не се крие в потискането на мислите и последващата въ­трешна пустота (както научих това като монах в Азия), а в призоваването на Божието име, както Иисус Христос ми откри: „В Мое име ще ставаш все по-силен.“

Тогава ще стане възможно всички хора да съжителстваме в мир и хармония. При посещенията ми в Израел и Палестина не можех да се освободя от впечатлението, че евреите и арабите по същество са братя – така както юдеите или евреите са наши праотци, поради което само следва да засвидетелстваме благодарност.

Ако смирението намери своите изяви, тогава и Европа ще преодолее ксенофобията, която е насочена срещу много мюсюлмани. Навярно то­гава и християните ще имат правото да практикуват своята религия и да изграждат храмове в мюсюлмански страни – нещо, което за съжаление едностранно се позволява само на мюсюлманите според нашите демо­кратични правила.

Нека получим вдъхновение от Христос – Този, Който беше прикован на кръста заради нашите грехове и така Сам разпна греха. Нека подобно на Авраам напуснем стария свят (Бит. гл. 12), без да се връщаме в него, както ни е заповядал Бог. Да отхвърлим стария свят. Нека като Моисей изуем обущата си пред горящата къпина (Изх. 3:5), символ на „стария човек“, за да влезе у нас Божията любов.

Да не обичаш, би могло да означава „смърт“, затова нека обичаме, за да оживеем.

„Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас.“

___________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 184-192. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, Клаус Кенет

ПУБЛИЧНОСТТА – МЯСТО ЗА СРЕЩА НА ХРИСТИЯНСТВОТО И ИСЛЯМА В БЪЛГАРИЯ*

Клара Стаматова

По своя характер въпросът за публичността като място за среща на християнството и исляма в България е не само богословски. Това е и въпрос за самоопределянето на всяка от двете религии пред лицето на модерните предизвикателства, което означава, че днес проблемите на вярващите – както християни, така и мюсюлмани, могат да намерят сво­ето разрешение и чрез духовното служение на религиите.

Кои са онези политически и социални фактори, които приближават християнството и исляма в обществения живот?

Несъмнено трябва да се започне със секуларизацията[1], която наред с индивидуализма и глобализма се оказва основна характеристика на днешния ден.

Трудно е да се отговори еднозначно на въпроса за развитието на ре­лигиозния живот в България, но все пак е възможно да се посочат от­правните идеи, чието реализиране би го укрепило. Несъмнено днешният българин е светски човек, защото няма сфера от живота, в която да не присъства секуларизацията: изкуството, литературата, архитектурата, религията. В Православната църква също се открива опит за съответност на „духа на времето“, което предполага, че Църквата трябва да се съобра­зи със света и времето, а не светът и времето – с Църквата. Кои са онези прояви на секуларизацията, които безпокоят православните богослови? Първата е деноминизацията и тя се свързва с процеса на човешката еман­ципация от Бога и с игнорирането на свещеното и вечното от човешкото съзнание и история. Като втора може да бъде определена хоминизацията, която предполага, че човекът си е самодостатъчен, не са му необходими нито идеята за Бога, нито вечността, а единствено науката и техниката, чрез които ще подчини природата и ще властва над света.

Българската православна църква също е „наранена“ от процеса на секуларизация: Православието не се „живее“, а се свързва предимно с традиционализма или се приема като част от националните идеологии; вярата се принизява до лична набожност, граничеща със суеверие; Църк­вата се определя не като богочовешки организъм, а като човешко обще­ство, свързващо различни религиозни институции. Съществува имитация на църковен живот, изразяваща се в: задължителност на гражданските ритуали, които често отразяват църковните (например при венчаване); официален неутралитет, който понякога е причина за антицърковна и ан­тирелигиозна информация (образование, медии); предлагане на нови и безспорно интересни учебни дисциплини, но като алтернатива на пред­мета Религия; темата за църковността в българските медийни програми е твърде ограничена – свежда се предимно до показване на освещаване на фирмени офиси и други.

Още от първия поглед върху участието на Българската православ­на църква в обществения живот се създава впечатление за недълбоката ѝ ангажираност. В това въздържание обаче се съдържа и сила, защото Църквата не може и не би следвало да се идентифицира с нито една по­литическа система или вид държава, макар и тя да се определя като хрис­тиянска. И при все това Православието е срещу всяка диктатура на мно­зинството или на малцинството, срещу всяка проява на насилие, срещу егалитарните и тоталитарните политически режими, дори и те в някаква степен да са оправдани.

Когато се говори за секуларизация, трябва да се има предвид, че това е сложен и двупосочен процес, изразяващ се в движение както от рели­гията към обществото, така и от обществото към религията. В този вза­имообуславящ се процес ролята на духовните лица, богословите и вяр­ващите е съществена. Защото стремежите и напредъкът на човечеството, захранвани от религиозното вдъхновение, винаги са принасяли добър плод. Имат се предвид дълбоко утвърдените в общественото съзнание основни ценности, които се обуславят от многовековен религиозен фун­дамент. Както при християнството, което е носител на 2000-годишна не­изменна традиция и този негов консерватизъм е също аспект от достойн­ството му, така и при исляма се установява, че положителните социални и политически промени са възможни именно защото не пренебрегват религиозната традиция.

И така, чрез секуларизацията се „замъгляват“ конкретните религиоз­ни различия на българския и турския етнос, което, макар и да е с отри­цателен знак, се оказва един от социалните фактори, които приближават християнството и исляма в обществения живот.

Наред със секуларизацията е необходимо да се насочи вниманието към още два фактора: от една страна е влиянието на масмедиите, а от вто­ра – общото повишаване на културата и образованието в нашата страна. Преди десетилетия религиозното обучение е било основната комуника­ционна форма, днес обаче се наблюдава бързо и неудържимо разрастване на действията на масмедиите. Ако преди общуването е било личностно, а познанието се е възприемало на основата на религиозните представи за света, то днес информацията се „посипва“ върху много и различни субекти. Жаждата за информация е неутолима и всеки сам трябва да раз­мисля дали това, което е чул, прочел или видял, е в противоречие или в съответствие с религиозните му убеждения.

В голямата си част информацията и забавленията, предлагани от масмедиите, са секуларни, а религиозността е пренебрегната. И още един паралел – традиционно религията се изповядва от членовете на дадена общност и води както до междуличностно доверие, така и до индивиду­ална и обща отговорност. Трудно е посочените характеристики да бъ­дат отчетливо открити в индустрията за масова комуникация, в голяма степен тя борави с оскъдна лична и обществена морална отговорност и нейният стил не е присъщ на религиозното общуване. Постепенно мас­медиите все повече ще определят модела и границите на бъдещото об­щуване, предполагайки стил на поведение и форми, които вероятно ще се превръщат в норми. Дали децата ще ги възприемат и имитират, и дали ще се загуби важността на личното общуване – тези алтернативи, наред с други, сочат, че в представите на съвременния човек религията се обез­ценява.

В посткомунистическа България едно от големите събития, които характеризират конкретно независимия печат, е признаването на култур­ния плурализъм чрез медийното откритие на етничността. В медийно­то огледало се обрисуват образите на етническите групи, които, от една страна, изискват публично признаване на своята специфична културна принадлежност,  а от друга – в печата тези групи са публично назовани и признати като етнически субекти. Ако през 90-те години на ХХ век пред­ставата за българите мюсюлмани е поляризирана между страдалци или предатели[2], то днес тази полярност отсъства, което означава, че етнич­ността вече не се възприема като „опасната другост“.

Колкото и да са спорни годините на прехода в България, налице е процес на политическо, социално, икономическо и културно преобра­зувание. Като цяло обществото се модернизира, превръщайки се посте­пенно в общество, което осъзнава и следва своите нови интереси, т. е. съществува политическо и социално активиране.

Наред с масовите комуникации има още един фактор – образовани­ето, което има съществено значение във всички съвременни световни религии. Според Д. Айкелман цялостното въздействие на масовото обра­зование, особено на висшето, „едва започва да се усеща в мюсюлманския свят“[3].

В България от съществено значение за модернизирането на соци­алната структура при българите мюсюлмани е повишаването на техния образователен статус. За сведение през 1934 г. дялът на неграмотните за турското население е 86%, в средата на 50-те години на миналия век  – 36%, а според официалните данни от преброяването през 1992 г. негра­мотните сред тях са 7,4%. Тази статистика е окуражаваща, но процесът трябва да продължи, защото дялът на неграмотните сред турците е все още по-висок от средния за страната, който се изразява в 2%[4].

Неоспоримо е, че ролята, която образованието на народа има за пре­образуването на обществото, е сериозна, но наред с това не трябва да се пренебрегва фактът, че родът, семейството и етничността ще продължа­ват да оказват определящо влияние, и това е естествено.

Според изследователите наличието на духовно-културен плурали­зъм в българското общество очертава няколко тенденции, които форми­рат съответния етнокултурен и социален облик. Първата е свързана с отстояване и проява на устойчиви етнически белези и ценности на гру­пата. Втората отразява неустойчивостта на някои собствени характе­ристики с непостоянен характер и тяхното заместване с такива, които са общи за цялото общество. Третата тенденция сочи социокултурна интеграция в българското общество чрез усвояване и възпроизвежда­не на националната култура. В началото на настоящия век последната тенденция довежда до обособяването на нов социално-културен слой от населението, чиито представители, макар да са с различна религиоз­на принадлежност, участват равнопоставено във всички сфери на бъл­гарския обществено-политически, икономически и културен живот. По този начин се изгражда среда за възпитание на следващите поколения, като един от важните фактори ще бъде именно образованието и общото повишаване на културата[5].

И така, процесът на секуларизация, ролята на масмедиите, общо­то повишаване на културата и образованието са част от политическите и социалните фактори, които приближават християнството и исляма в обществения живот. Приближаване, което определено позволява да се говори за среща на двете религии, а мястото на осъществяването ѝ е пуб­личността.

Срещата на християнството и исляма в публичността

В тази част вниманието е насочено към онези фактори, които позво­ляват да се говори за среща на християнството и исляма в публичността, а именно: проявите на търпимост и толерантност; взаимните усилия за изграждане на справедливи социални отношения; еднаквите интереси за религиозна просвета сред двата етноса; стремежа им да съдействат на политическите програми за утвърждаване на етническия мир в страната; готовността на вярващите от двете религии да участват в психологиче­ската подготовка на българите за настоящото членство в Европейския съюз.

Съвместното съжителство е свързано както с вглеждането в себе си, така и с преодоляването на отрицателните нагласи за превъзходство и пренебрежение. Необходимо е преосмисляне на отношението към другия, което е възможно, ако акцентът се поставя върху онова, което сближава в областта на историята, културата и религията. Защото интердисципли­нарните изследвания сочат двойственост, когато се възприема и оценява другият в зависимост от позицията, която той заема в обществото – на съсед или на гражданин. В националния бит мюсюлманинът е равнос­тоен, той е добър съсед и приятел на християнина, те заедно споделят различни събития от живота на семейството и рода – сватби, религиозни празници и други. Но в ролята на граждани мюсюлманите са неравнопо­ставени, често се възприемат като заплаха за утвърдения статут и ред в обществото[6]. Неоспоримо е, че най-ярко се усеща присъствието на дру­гия етнос в духовното пространство, където той активно се стреми да участва. Ето защо желанието за утвърждаване на националната идентич­ност следва да е съобразено с културното сътрудничество и интеграция.

Известно е, че религиозният морал заема важно място в изграждане­то на нагласите и самоопределянето на етносите, поради което нерядко религията, пораждайки чувство за превъзходство, довежда до своеобраз­но затваряне в общността и до липса на готовност за общуване извън нея. Моралните ценности, които са споделяни от определен етнос, отразяват религиозната му практика, и е логично да се очаква, че те могат да не съвпадат с тези на друг етнос. За радост това не е валидно за християн­ството и исляма, защото в България е налице позитивен стремеж – прин­ципите на уважението, доверието, отговорността, справедливостта и то­лерантността да определят насоките на съвременните отношения. Макар и бавно, съзнанието както на християните, така и на мюсюлманите се променя, взаимно е разбирането, че религиите могат да пораждат пред­разсъдъци и нетолерантност, но могат да бъдат и човеколюбиви,  да ук­репват доверието и търпимостта, да подпомагат социалния живот и да гарантират гражданския мир в страната.

За вярващия християнин извор на толерантността е любовта към ближния и уважението към вярата му, а не безразличието или убеждени­ето, че всички религии и вероизповедания са равнопоставени. Едновре­менно с това християнската толерантност е несъвместима с търпимостта, породена от безразличието,  и поради това тя не допуска човекът да по­стъпва по начин, чрез който вреди на себе си и на другите. Мотивирана от дълбоко уважение към човешкото достойнство,  християнската търпи­мост е насочена не към човешките заблуди, а към личността на заблуди­лия се. Оттук се пораждат и положителните въздействия на търпимостта, едно от които е разбирането, че човек свободно и по личен избор търси и приема истината. И обратно – наложената вероизповед е лишена от цен­ност, а всяко насилие в духовния живот е осъдително. Придържайки се неотклонно към Христовата истина,  християните защитават и правото на исляма да съществува в условията на свобода и защитеност от закона.

При общуването между двата етноса в България демократичният стил се изразява в изграждането на такава мотивация у отделните лич­ности, при която те се определят и осъществяват като пълноценни граж­дани, имащи съответната свобода на изразяване. Тази свобода, проявя­вана в публичността, вмества в себе си и личното право да се търсят, получават и споделят информация и идеи, спокойно да се изразяват оценки и предпочитания, да се избират дейности и да се осъществява свободно общуване.

Много по-лесно е да се проявява толерантност към другите, ако се напомня, че хората принадлежат към една и съща човешка общност, по силата на което другите са не по-малко достойни за уважение. Усилия­та за изграждане на справедливи социални отношения са насочени към формиране на гражданска култура, към възпитаване и проява на добро­детели, към активно участие в социалния живот.

В съответствие с християнските ценности е добре да се напомни за необходимостта от:

– изграждане на по-добри демократични обществено-икономически структури, чрез които да се отстояват и укрепват свободата, социалната правда и солидарността; в противовес на формализма и за преодоляване на всички прояви на отчужденост и духовен гнет в конкретната социал­на практика следва да се уважава човешката личност,  нейното достойн­ство;

– необходимо е научните технологии да бъдат в съзвучие с духовния стремеж към съзидание и запазване на човечеството;

– конкретно за България следва да се утвърждава взаимната отговор­ност за съдбата на всеки член от общността, към която човекът принад­лежи, за съвместно съжителство;

– както християнството, така и ислямът трябва да бъдат обществено отговорни в най-общия смисъл на социалното понятие отговорност; за­щото утвърждаващата се солидарност в обществено-икономическия ни живот е свързана с духовното развитие на човека и облагородяването на социалните нрави[7].

Традицията, идеите и символите, „закърмени“ от исляма, също включват разбиранията за социална справедливост и солидарност. Не­съмнено е, че интересите са важни при всеки политически порядък, но те не са независими от ценностите,  а взаимосвързаността на тези идеи е оче­видна и в българското общество, където мюсюлманите са най-голямото малцинство[8]. Тук те утвърждават както своята религиозна традиция, така и приемствеността си с миналото, но това не означава, че мюсюлманите не са „отворени“ към новите форми за изграждане на справедливи соци­ални отношения.

Един от показателите за тези нови форми е и засиленият интерес към религиозна просвета между двата етноса, защото за взаимното разбира­не се изискват не само добра воля и откритост в общуването, но също и задълбочени познания. В религиозното обучение е добре да се при­лага интеррелигиозното преподаване на знания, а религиозните учители следва да възприемат тази своя дейност като своеобразно практическо възпитаване в толерантност и мирно съжителство. Защото функцията на университета е не само да бъде източник на знания,  но и да култивира мъдрост в разнообразните ѝ житейски проявления, а не само в разбира­нето ѝ като общоприетата научна мъдрост. Още повече че проявите на педагогически застой при преподаването се откриват там, където вслед­ствие на ограничено междуинституционално сътрудничество липсват нови преподавателски модели. Научният, изследователският и препода­вателският подход, макар и по различни начини, все още очертават кон­турите на познатата от миналото тенденция да се създават стереотипи, да се преповтаря някога изреченото, без да има значение дали днес то е валидно. За съжаление това се отразява и върху възприятието за другия, различния, защото това възприятие се формира от образованието и уни­верситетската програма.

В областта на хуманитарните науки образованието следва да включ­ва и интердисциплинарност в изследванията. Това е един от начините както да се преодолее вътрешноуниверситетската затвореност, така и да се насочи вниманието към интеграцията в системата на образованието. През последните години положителен пример в българската образова­телна система е изследването и преподаването на интеркултурния диа­лог. Разкриването на спецификата на интеркултурните взаимодействия в нашата страна очертава и сферата на основните ценности, които интер­културното образование трябва да има предвид[9]. Целта на образовател­ната стратегия е отворената идентичност, а конкретно по отношение на религиозното образование това означава, че вярващите трябва да запазят своята религиозна принадлежност и едновременно с това да познават до­бре религията и културата на другия.

Неоспоримо е, че религиозната просвета сред българския и турския етнос съдейства на политическите програми за запазване и утвърждаване на българския етнически модел[10].

Тук този въпрос не е предмет на размисъл, но все пак е добре да се отбележи, че основен показател за целесъобразността и успеха на една политика е удовлетвореността на гражданите. Емпиричните проучвания в тази насока, направени от доц. Анна Кръстева, сочат, че българите и турците са еднакво удовлетворени от демократизацията в своята страна. Тръгнала от първия модел, при който общностите се избягват, българ­ската етническа политика през годините на демократичния преход дос­тига до втория, който предполага, че хората споделят еднакви основни ценности, но всеки признава специфичната култура на другия. „Разков­ничето“ е не в търсенето на съвършения модел, а в прилагането на такъв прагматичен подход, при който и мнозинството, и малцинството проявя­ват зрялост[11].

Днес в политически и обществен аспект главната цел е настоящото членство на България в Европейския съюз, но при запазването на етно­културната ѝ самобитност. От друга страна, успешното включване в ев­ропейските структури би могло да допринесе за създаването на нови и още по-добри отношения между двата етноса. Защото, отстоявайки сво­ята етническа принадлежност и своята националност, българинът като гражданин ще е носител на културен универсализъм, а с това и на толе­рантност и способност за съсъществуване.

Перспективи в контекста на световната глобализация

Какви са перспективите пред двете религии в контекста на световна­та глобализация? Три са основните тенденции, които не трябва да бъдат пренебрегвани. Първата е свързана със стремежите за световен религи­озен синкретизъм, втората – с опитите на нововъзникващи религиозни движения да доминират над световните културни религии, а третата – с разбирането, че богословите на християнството и исляма ще вникват в смисъла на Божия промисъл за многообразие на религиозните форми в света. Вникване, което намира израз и в диалога, провеждан на ниво християнство-ислям.

Стремежите за световен религиозен синкретизъм са както опит за омаловажаване и дори отрицание на всички световни религии,  включи­телно и на християнството и исляма, така и опит за създаване на нова религия, която днес се нарича „универсална религия“, „една световна религия“, „религия на разбирателството“ и други. При нея няма устано­вени догмати, канони и институции,  а заемане на елементи от различни религии, което довежда до религиозно уеднаквяване на света, „смърт на Бога“ и обезличностяване на човека.

Относно опитите нововъзникващи религиозни движения да се съиз­мерват и съперничат на утвърдените световни религии е необходимо да се посочат някои от по-важните въпроси, които те пораждат:

Дали тези нови движения са религиозни и ако отговорът е положите­лен, в какъв смисъл се определят като такива; какво е тяхното отношение и какви са претенциите, които отправят към християнството и исляма; какъв да бъде богословският подход към тях – пренебрегване, аполо­гетичност или диалогичност, и какво определя подхода; какви са въз­можните измерения на практическия отговор, защото необходимостта от диференциращо отношение към широкото разпространение на новите религиозни движения изисква добро познаване на техните учения, както и внимателно вглеждане в духовното състояние на присъединяващите се към тях; какво трябва да се направи срещу това християни и мюсюлмани да не изоставят своята религия в търсене на алтернативни религиозни преживявания?

В дългосрочен план както християнството, така и ислямът следва да изградят своя ясна позиция и подход по отношение на новите религиоз­ни движения.

Значима е и последната тенденция, защото сред богословите темата за християнско-ислямското взаимодействие също поражда множество въпроси, чието разнообразие се обуславя от различни богословски пози­ции, три от които са основни.

Според първата – т. нар. ексклузивна позиция, която се отличава с отрицание на исляма, нехристияните ще бъдат осъдени, защото извън Църквата няма спасение.

Вторият модел е инклузивният, който, макар и проявяващ се в раз­нообразни вариации, има една обща черта – сериозно отношение към исляма, признаване на божественото домостроителство и допускане на възможността за спасение и на мюсюлманите, но единствено чрез Божи­ята милост.

Като трети вид може да се определи религиозно-плуралистичната позиция,  която, макар в голяма степен да е близка до инклузивната, я надхвърля, тъй като не допуска разглеждането и анализирането на исля­ма от християнско-догматичен ъгъл.

Отношението на православните богослови към посочените три по­зиции е различно. Според прот. Г. Пападимитриу ексклузивизмът се от­хвърля от тях като неправилен подход, мнозинството православни авто­ри одобряват инклузивизма, а някои приемат културния плурализъм, но с уговорки[12].

Без оглед на различното отношение към диалога и за тези християни, които го подкрепят, както и за оспорващите го са валидни Христовите думи: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Отец освен чрез Мене“(Иоан. 14:6).

Какво е отношението на мюсюлманите към диалога? В богатата ли­тература могат да се открият немного становища от ислямска страна. И все пак, дори и при тези малко на брой прояви следва да се има предвид разликата между „ислямския възглед за християнството“ и конкретната позиция за диалог, независимо че те са взаимно свързани, т. е. върху оп­ределена представа за християнството се надгражда и позицията за диа­лога.

Постигнатото единомислие в множество постановки[13], характерът на общите възгледи и насоките на съвместно предлаганите решения през последните три-четири десетилетия укрепват породилото се доверие между последователите на двете религии.

Разбира се, доктриналните и култовите различия между християн­ството и исляма са неоспорими. В този смисъл, ако се размисля върху въпроса за междурелигиозния диалог реалистично и по същество, без да се замества религията с нейната социална роля, тогава той ще изглежда проблематичен. Известно е, че няма съгласие дори в границите на една религия (по принцип суннитите не са съгласни с шиитите), тогава какво може да се очаква от междурелигиозния диалог? Взаимен мир, толерант­ност, веротърпимост и общ подход към социалните проблеми  – това са мотивите и границите на диалога между религиите. По-дълбок диалог е възможен само в представите на секуларизирания свят. От зрителния ъгъл на нерелигиозното общество диалогът дотолкова може да се задъл­бочи, че религиите да загубят своето съдържание, а отдалеченото от вя­рата съзнание да не открива нищо смущаващо в този процес.

Следователно доктриналното ядро на вярата е нейната същност и на нивото на тази същност не би трябвало да се правят компромиси.

Що се отнася обаче до въпросите за хуманистичното измерение на религиите и за нравственото усъвършенстване на човека, то в тези обла­сти диалогът е полезен.

Диалогът между християнството и исляма, който се реализира в по­сочените граници, не би довел до синкретизъм или до обезценяване на вярата. Но за да бъде той искрен и ефективен, от християните се изис­ква: първо, уважение към човешкото достойнство и свобода; запазване на разбирането за неповторимия характер на всяка човешка личност и за пълнотата на християнския живот; второ, последователност в подхода и трето, със скромност и любов непрестанно да се живее във вярата.

Необходимо е да се общува с друговерците – наши братя и сестри по монотеистична вяра,  и да им се предлага универсалното и непреходно Христово учение. Но за да се постигне в това отношение достоверност и убедителност, това, което се изрича, трябва да е в съгласие с личния християнски живот и опит.

_________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 86-97. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Анализ на националните различия в общия модел на секуларизацията може да бъде намерен у Martin, D. A. A General Theory of Secularization.Oxford, 1978; срв.и Уилсън, Б. Религията в социологическа перспектива. Прев И. Мерджанова. Велико Търново, 2001, с.160, където авторът използва термина „секуларизация“ в определено по-общ смисъл от този, който го отъждествява с дехристиянизацията; за секуларизацията от православна позиция вж. Киров, Д. Богословие на обществения живот, София, 2002, 200-215.

[2]. Лазарова, Г. Българският етнически модел в медийното огледало: двуликият Янус. – В: От етничност към миграция.Съст. и науч. ред. А. Кръстева, София, 2004, 60-62.

[3]. Айкелман, Д., Дж. Пискатори. Мюсюлманската политика. Прев. И. Мерджанова, Ве­лико Търново, 2002, с. 50 и сл.

[4]. Бюксеншюти, У. Малцинствената политика в България, София, 2000, 115-116.

[5]. Велчева, Н. Етническа и културна идентичност – проблеми на интеграцията. – В: Ет­нокултурен диалог на Балканите, София, 2001, 134-135.

[6]. Петрова, Е. Моралът в етноотношенията. – В: Етнокултурен… 108-109.

[7].  Хубанчев, А. Обосноваване на ценностите в демократичната държава. – В: Църквите в Европа на прага на третото хилядолетие – шансове и предизвикателства, София, 1999, 40-50. Авторът подчертава, че една религиозно и мирогледно неутрална дър­жава не е ценностно неутрална. Обратно – чрез своите основни закони тя следва да засвидетелства ненакърнимите права, свободи и достойнства на човека, както и осъ­ществяването на принципите на мира, справедливостта и солидарността в човешката общност.

[8]. Етническите турци са най-голямата балканска диаспора – около половината от мю­сюлманското население в района. Най-голяма е турската диаспора в България,  докато в Албания, Косово и Босна мюсюлманите са най-големите конфесионални групи, но са с нетурска етническа идентичност.  През 1989 г. българските турци са били около 9% (т. е. около 840 000 души) от цялото население на страната, което е възлизало на 8,85 млн. След „голямата екскурзия“ и последвалия период на едновременно протича­щи процеси на завръщане и изселване днес това население не е повече от 550-600 хил. души (Бъчваров, М. Геополитически анализи, София, 2001, с. 80).

[9]. Иванов, Ив. Образованието: мулти – или интеркултурност? – В: Етнокултурен… 375-384; Сачкова, Е. Интеркултурното образование в България. – В: Етнокултурен… 385-408.

[10]. Терминът „български етнически модел“ е въведен от политически дискурс и както подчертава доц. А. Кръстева, широко е използван по време на войната в Косово. Цел­та е да се предаде положително послание, което да се противопостави на образа на Балканите като разкъсвани от насилие и етнически конфликти. Желанието е да се релативизира тази нова „ре-балканизация“ на региона, да се подчертае, че обобщава­нето ѝ не е коректно, както и да се предложи положителна алтернатива (Кръстева, А. Българската етническа политика. – В: От етничност към… с. 35).

[11]. Пак там, 48-57.

[12]. Пападимитриу, Г. Едно православно гледище за нехристиянските религии. – В: Хрис­тиянството и нехристиянските религии, Силистра, 2003, с. 110.

[13]. Например единодушно се осъжда расовата дискриминация; издигат се призиви за премахване на неравенството между народите, на глада и бедността; изказва се непримиримост към атеизма и към престъпността; порицават се опитите за привличане на последователи от едната за сметка на другата религия; дава се модернистко тълкуване на проблема „вяра-разум”, като се приема, че всеки научен успех е ново доказателство за върховенството на Бога и др.

Изображение: авторът, д-р Клара Стаматова

ЛИЧНОСТТА НА ПРОРОК ИБРАХИМ (АВРААМ) В КОРАНА*

Сефер Хасанов

Разказите в Корана за пророците – като образци за служенето на Аллах – са едни от най-силните средства, с които Коранът прониква до човешките умове и сърца. Друга отличителна черта на Корана е също така, че в разказите за събитията, свързани с пророците и техните наро­ди, не се съблюдава историческата хронология, тъй като те са подчине­ни на идейните теми на сурите, в които се намират. С това се обяснява и споменаването понякога на едно и също събитие повече от веднъж. Целта на Корана не е да обогати читателя с исторически познания, кои­то би могъл да намери и в други източници, а да го напъти към Истината за човешкото съществуване, да предложи знание за неговия Господар Създател с неговите качества и действия,  да го осени със знание за ду­ховния свят. Това от своя страна е възможно единствено чрез Божието послание, което за човешкия разум е като светлината за окото. И тъй като хората се различават по умствени способности за усвояване на во­лята Божия, а всеки има право да вкуси от благодатта на напътствието, Коранът води своите слушатели към истините на вярата в единия Бог, възкресявайки неповторими герои, увековечили имената си в човешка­та памет с предаността си към Него. Една от най-ярките фигури в това отношение несъмнено е Ибрахим/Авраам, чието име неслучайно е най-често споменаваното, след това е Муса/Моисей,  споменат в Корана 69 пъти в общо 25 сури. Освен това една от сурите на Корана носи неговото име, докато името на Мухаммед е споменато само четири пъти. Така че,  както може да се заключи, основната цел на споменаването на разказите за пратениците не е изграждането на култ към определена историческа личност, а използването ѝ за разкриване на идеята за целта на човеш­кото съществуване – служенето на Единия Бог,  с нагледни примери от реалния човешки живот. Изборът на Корана по отношение на пророк Ибрахим, разбира се, не е случаен. Неговото име е дълбоко залегнало в народностното съзнание на арабите, измежду които е избран Божият пратеник Мухаммед и които са първата публика на Корана, низпослан на техния език. Та той е бащата на Исмаил, техният праотец. Той е въз­становилият заедно с Исмаил свещената Кааба, съществуваща от вре­мето на Адам и заличена по времето на Потопа;  Каабата – най-голямата гордост на племето Курейш и най-явният знак за връзката на арабите с Бога. Той въвежда по Божия заповед поклонението хадж,  което веко­ве наред е заемало централна роля в духовния и социалния живот на арабските племена. Същевременно името на Ибрахим не е чуждо и на хората на Писанието – на юдеите и християните, удостоени с божестве­ни послания преди арабите. Напротив, изпратените им пратеници също са от потеклото на Ибрахим, от другия му син Исхак – всичките верни продължители на неговата борба срещу идолопоклонничеството и мо­нотеисти, служещи единствено на единия, истинския Бог. Следователно името на Ибрахим още преди започването на низпославането на Корана вече е било заело място в сърцата на слушателите,  готово да оживее пред очите им с животворните вълшебни слова на Божието откровение. Точно този избор на Корана по отношение на Ибрахим ще се окаже най-ефикасното средство за разтърсване на верското съзнание на потомците му. Всички те, без изключение, се гордеели с принадлежността си към него, както и с държанието си към поругаващите и обезсмислящи кау­зата на изпълнения му с борба за единобожие живот. Така че едва ли би могло да има по-актуален образ, с който Коранът да проникне до най-потайните кътчета на първите свои слушатели.

Разбираемо е за познавачите на Корана, че Ибрахим изобщо няма за цел да убеждава когото и да било в съществуването на Аллах. Това е прието за толково естествено, колкото и самото човешко съществуване. В дневния ред на първите му слушатели такъв проблем не съществува. От самия Коран по този въпрос чуваме следното: „И се кълна: Ако ги попиташ кой създаде небесата и земята и подчини слънцето и луната, със сигурност ще отговорят: Аллах“ (сура Анкебут 29:61). Целта на Ко­рана е да озари сърцата и умовете на хората с вярата в единствеността на Бога: единствено Той ги е създал и единствено при Него ще се върнат, единствено Той всичко им е дал и единствено на Него ще се дава сметка; съвършен и несравним е единствено Той, без да има какъвто и да било съдружник – единствено Той има право да Му се служи.

Имайки пряка връзка с живота на Пратеника Мухаммед, на когото Коранът е низпослан, тематично неговите сури се делят на Мекански и Медински въз основа на това дали по-голямата част от айетите са низпо­слани преди преселението на Пророка от Мекка в Медина, или след това. В меканските сури основно се набляга на вярата, а в мединските – на богослуженията, за които задължително условие е правилността на вер­ските убеждения. Като се има предвид, че от общо 25-те сури, в които е споменато името на Ибрахим, 18 са мекански, става ясна ролята на него­вия образ за формирането на духовните устои на вярващите.

На сцената на Свещения Коран пророкът Ибрахим се появява още във втората му сура, когато след като е преминал успешно изпитанията, поставени му от Бога, е избран от Божия страна за имàм/духовен водач на човеците (сура ел-Бакара 2:124). В същите айети Ибрахим е изобразен така: докато строи свещената Кааба, заедно със сина си Исмаил се отпра­вя с дуа/молба към Аллах да ги превърне, тях и потомството им, в мю­сюлмани (отдадени Нему) и да им изпрати Пратеник, който да им чете Неговите айети, да ги научи на Писанието и мъдростта и да ги пречисти от съдружаването (сура ел-Бакара 2:128-129). Пак там Ибрахим бива ут­върден като образец на правилната вяра с думите: „И кой се отвръща от вярата на Ибрахим освен онзи, който е занемарил душата си? Кълна се, Ние го избрахме в земния живот, а наистина и в отвъдния ще е от праведниците.“ Като причина да бъде удостоен с такава чест е посочена неговата безрезервност и отзивчивост в подчинението му към Господ, на чиято заповед: „Стани мюсюлманин (отдай се)“, той откликва със сло­вата: „Станах мюсюлманин/отдадох се на Господа на световете“ (сура ел-Бакара 2:131).

Останалите появи на Ибрахим на страниците на Корана в различни стадии от живота му очертават практическите измерения на неговия Ис­лям (на отдаването му) и предаността му на Аллах, която постоянно бива възнаграждавана с избавления и чудеса.

Така веднъж Ибрахим се появява в младежките си години, когато по време на едно празненство, след като всички се разотиват, той остава в храма и изпочупва всички идоли, с изключение на най-големия. И тъй като хората го чули да се заканва, го запитват дали той е извършил това. На това той отговаря, че това е сторил големият идол и ги съветва да по­питат божествата, ако могат да им отговорят. По този начин той показва наяве несъстоятелността на техните вярвания (сура ел-Енбия 21:56-63). Пред нас се изправя Ибрахим, млад, смел и умен, използващ всичките си качества в служба на вярата си в Бога. За него е произнесена присъдата да бъде хвърлен в огромен огън (сура ел-Енбия 21:68). И когато всички очакват гибелта му, след като огънят угасва, той излиза от него здрав и невредим, тъй като – както е отразено това в Корана – Аллах заповядал на огъня да бъде хладен и безопасен за Ибрахим (сура ел-Енбия 21:69).

В друг случай Ибрахим се изправя пред нас горящ от желание да уси­ли вярата си, при което се обръща към своя  Господ с думите: „Господи мой, покажи ми как съживяваш мъртвите!“ На това Аллах отговаря: „А нима не си повярвал?“ А той продължава: „Да, повярвах! Но за да се успокои сърцето ми.“ И Аллах казва: „Вземи тогава четири птици и ги събери, после върху всяка планина положи по къс от тях, после ги позови и те ще дойдат при теб с устрем! И знай, че Аллах е всемогъщ, премъ­дър!“ (сура ел-Бакара 2:260).

По-нататък го виждаме как използва възможно най-мъдрия подход, за да убеди идолопоклонниците в погрешността на онова, в което вярват. Ето как е предадено това в Корана: „И когато го покри нощта, той видя звезда. Рече: „Това е моят Господ.“ А когато залезе, рече: „Не обичам залязващите.“ И когато видя луната да изгрява, рече: „Това е моят Гос­под.“ А когато залезе, рече: „Ако не ме напъти моят Господ, ще бъда от заблудените хора.“ И когато видя слънцето да изгрява, рече: „Това е моят Господ. То е най-голямото.“ А когато залезе, рече: „О, народе мой, невинен съм за това, което съдружавате! Аз обърнах правоверен своето лице към Онзи, Който е сътворил небесата и земята. Аз не съм от съдружаващите“ (сура ел-Енам 6:76-79).

Също ставаме свидетели и на това как бива отхвърлен от баща си поради предаността си към Бога, когато казва: „О, татко мой, защо слу­жиш на онова, което нито чува, нито вижда, и не може да те избави от нищо? О, татко мой, на мен наистина ми се яви от знанието оно­ва, което не дойде при теб. Последвай ме, и аз ще те изведа на правия път! О, татко мой, не служи на сатаната! Сатаната е непокорен пред Всемилостивия. О, татко мой, страхувам се да не те засегне мъчение от Всемилостивия и да не станеш приближен на сатаната“ (Мерйем 19:42-45). А неговият баща му отговаря: „Нима се отвръщаш от моите богове, о, Ибрахим? Ако не престанеш, ще те пребия с камъни. И ме напусни завинаги!“ (сура Мерйем 19:46). В заключение Ибрахим казва: „Мир на теб! Ще моля да те опрости моят Господ. Към мен Той е бла­госклонен“ (сура Мерйем 19:47).

Друг ярък пример за всеотдайност на Ибрахим към Бога: След като толкова е копнял и на стари години по чудо бива дарен с две деца – Ис­маил и Исхак (сура ел-Ибрахим 14:39), той отвежда по Божия заповед Исмаил заедно с майка му в пустинята и ги оставя там, където се е нами­рала Кааба, като отправя към Господ благодарствена молитва да направи така, че хората да прииждат при тях и да ги дари с препитание (сура ел-Ибрахим 14:37).

Несъмнено най-потресаваща е сцената, когато детето Исхак вече е пораснал и бащата Ибрахим му казва: „О, синко мой, сънувах, че трябва да те заколя. Какво ще кажеш?“ (сура ес-Саффат 37:102). А то отговаря: „О, татко мой, прави, каквото ти е повелено! Ще откриеш, ако Аллах е пожелал, че съм от търпеливите“ (сура ес-Саффат 37:102).

Когато двамата са се подчинили и Ибрахим вече е положил Исмаил по лице (сура ес-Саффат 37:103), Аллах се обръща към Ибрахим с думи­те: „О, Ибрахим, ти остана верен на съня.“ Затова Той го възнаграждава, като го дарява с чудо и му изпраща огромно жертвено животно, което да заколи вместо сина си (сура ес-Саффат 37:107).

Както видяхме от по-горните откъси от житието на Ибрахим, него­вият образ в Корана е изключително колоритен и динамичен. От него струи безгранична всеотдайност към Бога, която е пропила цялото му съществуване. Свидетелство за това е завещанието към потомството му, което впоследствие ще бъде повторено и от Якуб/Яков: „О, синове мои, наистина Аллах ви избра религията, така че не умирайте освен като мюсюлмани/отдадени.

Единствено в контекста на разказа за Ибрахим в Корана може да бъ­дат разбрани правилно думите на Аллах: „Наистина истинската рели­гия при Аллах е Ислямът/отдаването“ (сура Али Имран 3:19).

От думите на Аллах по отношение на Ибрахим: „Той (Ибрахим) е онзи, който още отпреди ви назова мюсюлмани/отдадени“, става ясно, че Ислямът не е нова религия, а просто название на пълното отдаване и безусловното служене на Създателя, което е било проповядвано от всич­ки пророци – от първия човек Адам чак до Мухаммед.

Следва да се подчертае, че във връзка с Ибрахим в Корана се сре­щат четири епитета, които са станали нарицателни за неговата личност, преди да се използват за когото и да било друг. Това са: ханиф, муслим, халил и умме.

Думата „ханиф“ в арабския език произхожда от корена „ханефа“ и означава ‘странящ/клонящ от заблудата към истината (Рагиб ел-Исфа­хани Ебул-Касим Хусейн б. Мухаммед, ел-Муфрадат, Бейрут, с. 133), от политеизма към монотеизма’. В Корана е използвана общо 12 пъти, при което 8 пъти е спомената като качество на Ибрахим, а в останалите че­тири случая това качество се изисква от хората на Писанието и от муш­риците/политеистите, съдружаващи в служенето други богове заедно с Аллах. Преди Исляма думата „ханиф“ се е използвала сред арабите като нарицателно име за всеки, който в Мекка при храма Кааба извършвал поклонението хадж или пък се обрязвал, тъй като тези ритуали били на­следени от пророк Ибрахим, който се бил прочул като ханиф (Рагиб ел-Исфахани, ел-Муфрадат, Бейрут, с. 133).

Думата „халил“ на арабски означава ‘предан, искрен приятел’ (Медж­маул-луга, ел-Муджемул-уасит, Кайро, 1980, с. 253). В Корана (сура ен-Ниса 4:125) тя е използвана за Ибрахим, в смисъл че с безграничното си покорство е достигнал крайната точка на обичта на Аллах (Ебул-фида Ибн Кесир, Тефсирул-Куранил-азим, т. 1, с. 572).

Думата „умма“ по принцип означава ‘съвкупност’ и оттук се използ­ва със значение на ‘общност, религия, време и място’, тъй като всяко от споменатите слова има свойството да събира (Рагиб ел-Исфахани, ел-Муфредат, с. 23). Най-често тази дума в Корана е употребена със значе­ние на общност. Употребата на тази дума в Корана по адрес на Ибрахим, въпреки че става въпрос за индивид, цели да се изтъкне, че с вярата и делата си той замества цяла общност (така както на арабски се казва, че еди-кой си е цяло племе (Рагиб ел-Исфахани, ел-Муфредат, с. 23). Или пък в смисъл, че е възпитал и научил на добро цяла общност.

В заключение следва да се посочи, че посредством различните епи­зоди от житието на Ибрахим в Корана неговият образ се запечатва в съз­нанието на читателя като символ на смелост, откритост, борбеност, мъд­рост, жертвеност, обич и близост по отношение на Бога. Или, казано с две думи: Ибрахим е ханиф и муслим, т. е. отдаден на Аллах и отвръщащ лице от всякакви идоли.

 ____________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 98-103. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, д-р Сефер Хасанов

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ПРЕД ИНТЕРРЕЛИГИОЗНИЯ ДИАЛОГ С ИСЛЯМА*

Евангелска перспектива от Германия[1]

Йохан Шнайдер

Изследването на исляма в Германия от няколко десетилетия насам се дължи на имиграцията на чужденци, изповядващи мюсюлманската религия: към днешна дата Кьолн, наред с Истанбул, е градът с най-мно­гобройно турско-мюсюлманско население в Европа. Но темата на моя доклад няма да бъде изграждането на джамии в Германия, а наличието на предизвикателства при провеждането на интеррелигиозния диалог с исляма от гледище на Евангелската църква в Германия.

Преди всичко следва да се подчертае, че въпросът за тълкуването и разбирането на Свещеното Писание е централна тема за християнско­то богословие още от самото му начало. Херменевтичните проблеми са ежедневно предизвикателство, включително и за мен като християнин, богослов и представител на Евангелската църква в Германия, а именно в тях се пресичат редица мотиви и гледища. Тези две категории (тълку­ването и разбирането) създават необходимите предпоставки за диалог и конструктивен обмен, към чието развитие бих желал да допринеса със следващите размишления.

I.

Лично аз, както и богословието и църквата, която представлявам, сме силно повлияни от учението на реформатора Мартин Лутер. Целта на реформаторското движение от началото на XVI век, което свързваме с неговото име, е обновление на едната християнска Църква чрез изворите на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Следователно Реформацията сама по себе си възниква като херменевтично движение. Тъй като апелът за реформи на Западната църква, намиращ своето основание в библейските извори, не среща отклик, се стига до разцеплението на Римокатолическата църква и до възникването на Евангелската църква. След няколко години, през 2017 година, в Германия ще честваме 500-годиш­ния юбилей на Реформацията. Реформаторското движение променя и дългосрочно въздейства не само върху християнството по целия свят. То оказва огромно влияние върху мисленето на западния човек, върху философията, науката и културата.

Какво е специфичното за Реформацията и как тя успява да разгърне такава впечатляваща духовна и интелектуална мощ?

По онова време се появяват критически настроения към състоянието на управляваната от Рим Църква. Силата на традицията доминира над авторитета на Свещеното Писание. Властовите претенции на папското управление придобиват самостойно значение. С помощта на църковни практики човеци започват да се разпореждат със спасението на душата, което всъщност зависи единствено от Божията благодат. Мнозина чувст­ват необходимост от промяна. Реформаторските въведения на Мартин Лутер се основават на завръщането към Библията като единствен и най-важен авторитет за християнското битие. Отдаването на човека на Бога чрез Божия Син Иисус Христос съставя според него сърцевината на християнската вяра. Самата вяра „прави“ християнина, а не някаква не­гова заслуга. Мартин Лутер превежда Библията на говорим немски език, откриването на книгопечатането спомага за бързото ѝ разпространение сред народа, така че всеки вече може да я прочете.Тези събития очерта­ват три от основните аспекти на Реформацията:

1. Обновлението на Църквата започва чрез завръщане към изворите на вярата, т. е. Библията.

2. Всеки християнин би трябвало да може сам да чете и да разбира Божието слово и така да има равен достъп до Словото на Божията бла­годат.

3. За всеки християнин става възможно свободното общение с исти­ните на вярата.

Ако четенето и разбирането на Божието слово така, както е дадено в Библията, стават повратна и централна точка на християнската вяра, съв­сем естествено възниква въпросът как да се тълкува и обяснява Свеще­ното Писание. По тази причина тълкуванието се превръща в централен момент за богословието на протестантството: цялостното развитие на това богословие може да се представи като история на интерпретацията на Свещеното Писание. Съответно на това и проповедта, т. е. изяснява­нето на библейския текст, заема централно място в богослужението на Лутерантската църква; същата роля за разбирането на протестантското богослужение играят проповядването на Божието слово и извършването на тайнствата св. Кръщение и св. Евхаристия. Въпросът как човек може правилно да разбере Божието слово и да го изрази чрез научен език е задача на херменевтиката. Затова богословието на Реформацията винаги се разглежда и се развива програмно (по принцип) като „херменевтично богословие“.

II.

Херменевтичният въпрос избухва с нова сила във времена на исто­рически поврати. Защото в такива периоди традициите лесно се рушат; съзнателно и обосновано те трябва да бъдат обновявани чрез изворите на вярата. Времето на Реформацията през XVI век е също такъв период на дълбоки промени. Значение придобива търсенето на достъп до същина­та на библейското послание. Разделението на буквалния, алегоричния, нравствения и анагогичния смисъл на библейското слово обаче трудно се преодолява. По-важно става откритието, че трябва да се прави разлика между дух и буква (2 Кор. гл. 3). Според Лутер „това, което служи на Христа“ („Das, was Christum treibet“), е същността на Библията. Отделно­то слово в Библията трябва да бъде разбирано в неговия контекст и чрез този принцип да се извежда всеобщият смисъл на библейското послание. Друг повратен исторически момент е епохата на Просвещението, когато си проправя път новото осмисляне на историята. С помощта на Реформа­цията Библията вече е открита като историческа книга. Разликите между историческия и духовния контекст, в който възникват библейските тек­стове, и съвременността стават още по-отчетливи.

Разумът предявява претенция за автономия от библейската форма на религията, олицетворявана от Църквата. Херменевтичният проблем от онова време е в каква взаимовръзка се намират Божественото откровение и историята. Правят се опити за отговор, като се взема предвид зависи­мостта между духовната уникалност и универсалния дух. В отговор на въпроса дали човешкият разум няма да оспори властта над Божественото откровение се появява диалектиката на Просвещението, която ни зани­мава и до днес. От една страна, тя успява да постигне необратим пробив по отношение на свободата на човека. От друга страна обаче, допуска липса на смирение към Божествената истина и допринася за възникване­то на своего рода вяра в науката, чиито последствия наблюдаваме днес. От историческото мислене на Просвещението се роди и чувството за „от­блъскваща историческа бездна“ между историческия облик на библей­ското послание и самосъзнаването на модерния човек. Как може да се преодолее тази бездна? Херменевтичният отговор на важни богословски проекти се заключаваше в разбирането на екзистенциалната ситуация на човека, към когото Бог се обръща чрез Откровението, като базисно по­ложение, пред което той се изправя по сходен начин при всякакви ис­торически условия. Човек изживява „чувство за безусловна зависимост“, задава въпроси за фундамента на собствения си живот, търси истинно битие. На тези въпроси дава отговор Словото на Откровението. Божието слово в Библията е насочено към човеците от библейската епоха по съ­щия начин както към днешните хора. Ще назова повратния момент през втората половина на миналия век: херменевтичното познание стига до разбирането, че не става дума само да се схване правилно един текст, а за това, че той променя и действителността. Карл Маркс век по-рано фор­мулира тезиса, че философите само по различен начин интерпретират света, но не го променят. Това прозрение преминава в нова политическа херменевтика на т. нар. „богословие на освобождението“, преживяло ди­намично развитие именно в страните от Третия свят. Библията започва да се чете с нови очи, от перспективата на потиснатите и отхвърлените, и става манифест на политически промени.

Сред мнозината богослови и философи, оказали влияние върху раз­личните фази на херменевтичното мислене, бих искал специално да из­тъкна хайделбергския философ Ханс-Георг Гадамер. Неговият основен труд „Истина и метод“ (1960) е едно от най-важните херменевтични про­изведения. Богослови от същия Богословски факултет в Хайделберг из­рично се позовават на неговите писания. Х. Гадамер обръща внимание върху значението на историята на тълкованието, ситуирана между текста и читателя, например между Библията и съвременния човек. Разбиране­то винаги е вградено в „история на въздействието“, защото читателят винаги е носител на едно предхождащо разбиране, което го прави спосо­бен да разбере смисъла на дадено послание. Откриването на нови неща в стария текст предпоставя история на въздействието. Отвръщането от вярата представлява такава история на въздействието. Там, където със средствата на политическата власт на хората се забранява или се възпре­пятства общението с християнската вяра, можем да открием история на въздействието. Защото това могат да бъдат при известни обстоятелства и институционално застъпвани, преподавани в училище изопачени обра­зи, които предопределят предхождащото разбиране. Подобно нещо пре­живяхме в Източна Германия, където по времето на комунистическата власт християнската вяра беше представяна като ненаучен примитивен светоглед, превъзмогнат от историческия материализъм, т. е. от официал­ната идеология на комунистическия режим. Обединението на Германия, което стана възможно след падането на Берлинската стена преди дваде­сет години, направи възможен за нас като Църква един нов подход към хората, изложени на подобно възпитателно въздействие. Наблюдаваме колко е трудно да запознаем съвременниците си с библейското послание, при положение че те не разполагат с базисни религиозни познания. Така херменевтичният въпрос се поставя в нов контекст. Длъжни сме да зада­дем въпроса как базисните познания да се обвържат с отношението към Бога, на което да се опре разбирането на библейското послание. В едно плуралистично в религиозно отношение общество херменевтичният про­блем се заключава в това как християнската вяра може да бъде разясне­на на хора с твърде различни възможности за осмисляне и разнообразен предишен опит. Казаното за християнството се отнася аналогично и за други религии.

III.

Християнството, както и ислямът, са религии, чиито извори са све­щени книги, свещена писменост. Въпросът за правилното изложение на Писанията винаги е заемал централна роля в историята на двете религии и в резултат на това са създадени многобройни значими тълкователни произведения, както и разсъждения за метода на изложение. Въпреки това обмислянето на херменевтичния проблем е протичало различно и независимо в християнството и исляма. Причините се коренят в нееднак­вия характер на Корана и Библията, а също и в различното разбиране за Откровението. В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет историче­ските текстове имат огромно значение; затова и историческото мислене се определя като една от характеристиките на библейското. В Корана се акцентира върху битово-практическите правила, които трябва да ос­танат константни дори при променени условия. Затова неизменяемият характер на Корана постоянно се изтъква при неговото тълкование. От съществено значение, наред с различния характер на съответните Све­щени Писания, е и различният модел на културно и научно развитие в обсега на двете религии.

От самото начало Библията е съществувала в различни текстови ва­рианти. Първите християни в древната Църква са чели Стария Завет по­вече в гръцки превод, отколкото в еврейски оригинал. По тази причина са били допустими и разнообразни езикови форми и преводи. Това е подпо­могнало усилията да се достигне до смисъла на текстовете отвъд думите. В традиционното разбиране на исляма е немислим друг език за Корана освен арабския. Преводите само изясняват неговия смисъл. Като резул­тат от този възглед и до днес е широко разпространено буквалистичното разбиране на Корана – дори в по-голяма степен от релевантния за христи­янството възглед за т. нар. „библицизъм“. Но и пред мюсюлманите стои въпросът за историческия характер на исляма и за неговото разбиране в контекста на модерността. На този фон особено внимание заслужават бо­гословско-мюсюлманските разбирания на т. нар. Анкарска школа за съ­временната херменевтика. Трудовете на учени като Ömer Özsoy, Mehmet Paçacý, Burhanettin Tatar или Yaşar Nuri Öztürk поставят не само този ос­новополагащ херменевтичен проблем, но и задълбочено го разглеждат. Чрез приемането на херменевтични концепции и чрез използването на историята на богословието и на философията те създават условия за ди­алог, като по този начин предлагат основа за интеррелигиозни дискусии. Паралелите са очевидни. В християнското богословие, особено в еванге­листката деноминация, също е налице стремеж да се съхрани принцип­ното значение на Библията в контекста на историческото разбиране за качеството ѝ на основополагащо свидетелство за Божественото Откро­вение. Централната роля, отредена на Корана и на неговото тълкование в ислямското богословие, е сравнима с позициите на Евангелската църква. Въпросът как може да се запази Коранът като богооткровена книга и съ­щевременно очевидно остарели представи и предписания да се разбират по нов начин, да бъдат изпълнени с нов смисъл, ни насочва към познат и на нас, християнските теолози, проблем. Богословите от Анкарската школа не желаят да прескочат „отблъскващата бездна“ между времето на пророка Мохамед, разглеждано като образцова епоха, и днешната действителност. Защото тук дилемата не е дали да се отхвърли Коранът за сметка на модерността, или пък да се отхвърли модерността, за да се проповядва животът според Корана като единствено правилен. По-скоро се търсят начини да останеш мюсюлманин и същевременно да отгова­ряш на предизвикателствата на съвремието. Богословите от Анкарската школа акцентират върху факта, че Коранът е исторически документ и въпреки богооткровения му характер не е свободен от въздействието на историческите условия. Коранът не е създаден отведнъж, а е съставен от фрагменти, възникнали в продължителен период от време. Отделни пасажи са възникнали при точно определени условия и могат да бъдат разбрани само в този контекст.

Подтиква ли подобно разбиране към историко-критическа интер­претация на Свещените Писания? При изследването на Корана авторите от Анкарската школа изглежда не изключват напълно приложението на произхождащия от библейското богословие историко-критически метод. Имам впечатлението, че в Анкара се правят опити да се даде много дифе­ренциран отговор на този въпрос, който претендира да представи различ­ните концепции и мисловни школи в рамките на исляма като въпрос на съработничество между Откровение и разум. Затова в постановките на Анкарската школа виждам важни опорни точки за херменевтична диску­сия в рамките на богословието на Евангелската църква, изходни позиции за продължаване на диалога и на научния обмен.

IV.

В заключение бих искал да посоча четири общи предизвикателства и цели. Става дума за четири контекста, в които християнството и ислямът са изправени пред общи задачи и предизвикателства – въпреки същест­вените разлики в ролята на Свещените Писания на Библията и Корана и в тяхното разбиране и въпреки различните херменевтични традиции.

1. В нашите религии са се обособили групи, които се въздържат от осмислен и научнообоснован подход към основополагащите текстове и застъпват фундаменталистки възгледи. В резултат на това се стига до злоупотреби с Библията и Корана и до използването им за политически или идеологически цели. Затова наша обща цел би трябвало да бъде нап­равляването на процеса на отговорно третиране на Корана и Библията и подсилването на историческото познание, както и на аналитичните и оценъчните подходи. Както в исляма, така и в християнството е налице многообразие от позиции и мнения. Именно този плурализъм може да допринесе за по-задълбоченото разбиране на процеса; в противен слу­чай – ако определени групи издигнат претенции към истината от послед­на инстанция и откажат да участват в обмена – той ще бъде блокиран.

2. Усилията за правилно разбиране на собствените свещени текстове трябва да се допълни от усилието за такова разбиране и на свещените текстове на другите религии. Днес плурализмът е интеррелигиозно пре­дизвикателство в един глобализиран свят, където хора от различни рели­гии, култури и традиции влизат във все по-близко общение чрез мигра­цията и модерните канали за комуникация. Нито една религия не може да изхожда от постулата, че съществува сама за себе си и може да претен­дира за абсолютната истина. Разбирането на другия става централна тема на херменевтиката в една глобализирана действителност. Необходима е компетентност, за да се представи по разбираем начин вярата на иновер­ните, да се проумеят убежденията им и да се влезе в равнопоставен диа­лог. Нашите плуралистични в религиозно отношение общества отправят към нас предизвикателство за херменевтично езиково многообразие по въпросите на вярата.

3. Мюсюлмани и християни на много места се оказват в ситуации, подобни на описаната по-горе в Източна Германия, когато не само собст­вената религиозна традиция, но и религиозната традиция изобщо не е нещо, разбиращо се от само себе си. Деца и младежи се раждат в среда, в която не са предпоставени религиозни традиции и знания. Подрастващи­те поколения често остават чужди на Библията или Корана; необходими са им тълкувания и изяснения. Херменевтичното предизвикателство се превръща в религиозно-педагогическа задача – собствената религия да се поднесе разбираемо и по нов начин.

4. През октомври 2006 г. 138 изтъкнати личности мюсюлмани пуб­ликуваха отворено писмо до духовните ръководители на християнските църкви, в което обърнаха внимание върху общата отговорност на двете религии за световния мир и благоденствие, тъй като повече от полови­ната човечество изповядва тези две религии. Те се позоваха на любовта към Бога и към ближния като верски принципи, споделяни и от христи­янството, и от исляма.

С благодарност и уважение ние възприехме тази инициатива и много бихме искали според силите си да допринесем за нейното разгръщане и за засилването на общата отговорност на нашите религии. Многоброй­ните отговори от християнска страна, изготвени и оповестени до този момент, въпреки някои критични възражения приветстват инициативата. Те вземат предвид ангажимента на писмото към оставащите различия, но паралелно с това подкрепят и общата цел: обща грижа за мир и благоден­ствие в общия ни свят.

Ако стане възможно четенето и разбирането на Корана и Библията по нов начин, от позицията на обща глобална отговорност, би се раз­вила нова политическа херменевтика, която не само ще се основава на мисловните традиции на конкретната религия, но и ще търси опора в една диалогична и комуникативна перспектива. Това стои като цел пред нас. Поемането на това предизвикателство е в съответствие не само с глобалната отговорност на християнството и исляма. То е възложение, дадено ни от Бога – да свидетелстваме за Неговото спасително дело и да утвърждаваме мира по целия свят.

_____________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 55-62. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Евангелската църква в Германия (EKD) включва общо 22 Лутерански, Реформи­рани и Обединени църкви. Въпреки вероизповедните си различия те са обединени в единна административна структура и в една богослужебна общност. Седалището на централното ръководство се намира в гр. Хановер.

Авторът е оберкирхенрат, завеждащ Реферат Православие, стипендии и ику­менически отношения в отдел „Европа“ на Евангелската църква в Германия.

Изображение: авторът на статията д-р Йохан Шнайдер

ЛИЧНОСТТА НА ИИСУС ХРИСТОС В ИСЛЯМА И ХРИСТИЯНСТВОТО*

Прелат Алберт Раух

Традицията да се изобразява слизането на Светия Дух върху апосто­лите се е запазила на Изток до наши дни, като акцентът пада не толко­ва върху историческото, колкото върху догматическото съдържание на празника Петдесетница (Деян. 2:1-2). При изобразяването на тази сцена Божията Майка св. Богородица не присъства сред апостолите. В действи­телност обаче още от самото начало тя е изпълнена със Светия Дух, като с особена значимост това е подчертано в поздрава на Архангел Гавриил: „Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени“ (Лука 1:35). Паралелно с това се изобразява и св. апостол Павел, който доста по-късно от това историческо събитие се е преизпълнил с благодатта на Духа Свети. Но особено впечатляваща и за мнозина напълно нераз­бираема е фигурата, представена в долната част на иконата, най-често на фона на пещера: старец с дълга бяла брада, който държи свитъци. В знак на почит той ги носи с покривало върху ръцете си и не ги излага на показ. Над него надписът гласи „ο κοσμος – вселена“. На някои по-стари ико­ни, изобразяващи св. Петдесетница, вместо алегорическия образ на света се изобразяват личности от различни народи, носещи островърхи шапки като древни философи, подобни на тримата евангелски мъдреци от Изток. По този начин се подчертава, че и т. нар. небиблейско Праоткровение, да­дено на дохристиянските народи, е проникнато от същия Свети Дух и че Бог, както казва св. Иустин Философ и Мъченик, пръска „семена (заро­диши) на Логоса – λογοι σπερματικοι“ сред всички народи и във всички времена. Като един от свитъците на „света“ можем да разпознаем Корана – наред с индийските упанишади, ведите, Талмуда, – а също и писанията на боговдъхновени мъже от всякакви религии и народи.

Бих искал накратко да се спра върху историята на възникването на исляма, който съдържа много елементи от юдейската и християнската традиция.

По времето на пророк Мохамед в околностите на Мека са същест­вували юдейски общини от диаспората, а също и такива на източноси­рийско-арамейските християни. Тези християни са живеели извън пре­делите на византийската империя и не са били приели изцяло учението за троичността и христологията на първите Вселенски събори (останали са като част от т. нар. Дохалкидонски църкви, обособени като досъборно християнство).

Дори след 632 година, когато ислямът се разпространява по военен път почти из целия християнски Изток, а на Запад завладява Иберийския по­луостров, тези сирийско-арамейско-арабски „несториани“ продължават да заемат важни постове при халифата. Те обучавали арабите в областта на естествените науки, философията и литературата, медицината; пре­подавали древното гръко-елинистично наследство; упражнявали и бо­гословско влияние при възникването на ислямското учение. Освен това наред със Стария и Новия Завет започват да се разпространяват гности­чески учения, апокрифни юдейски и християнски предания и легенди (например за седемте спящи младежи, вж. сура 18:18-25). В исляма мо­гат да се открият всички тези влияния, преди всичко в по-старите сури, низпослани в периода преди Мека.

Пророк Мохамед е хранел по-особено отношение към монасите (пре­ди всичко към несторианите), при които често е оставал да нощува по време на пътешествията си и с които е водел разговори и дискусии. За­това той възхвалява нощната им молитва, честността и ревността им по добри дела, както и тяхната естественост и смирение (сура 3:113-115).

Иисус е представен в Корана като един от великите мюсюлмани, т.е. като изцяло отдаден на Бога (мюсюлманин означава човек, отдаден на Бога), заедно с Авраам, Моисей и Мохамед и с много други (вж. изброя­ването на праведниците в сура 6:82-89).

Иисус е роден непорочно от Мириам:

И когато ангелите рекоха: „О, Мариам, Аллах те избра и те пречисти, и те избра над жените от народите!“ (Коран 3:42)[1] и

Когато ангелите рекоха: „О, Мариам, Аллах те благовества за Слово от Него. Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените [на Аллах]…“ (сура 3:45). …рече тя: „Господи мой, как ще имам син, щом мъж не ме е докосвал?“

Рече:

„Така! Аллах сътворява каквото пожелае. Щом реши нещо, казва му само: „Бъди!“ И то става. И ще го научи Той на книгата и на мъдростта, и на Тората, и на Евангелието (сура 3:47-48).

Следователно в исляма Иисус е един от пророците на Бога, но не (въплътеното) Слово Божие. При всички случаи обаче в исляма катего­рично се отхвърля връзката на Иисус с Месия.

Особено в сура 19 („Мария-Мариам“) многократно се споменават Светата Дева Мария и Иисус, въпреки че в случая могат да се откри­ят следи от влиянието на апокрифните евангелия (Протоевангелието на Яков, Евангелие на псевдо-Матей, арабско евангелие Детство на Иисуса и др.).

Типична е връзката между Мариам, сестрата на Моисей и Аарон (Числа 12:1-15), и (по-късно) Фатима, любимата дъщеря на пророка. „И спомени Мариам – онази, която се опази девствена и в която вдъхнахме от Нашия дух, и сторихме нея и сина ѝ знамение за световете“ (сура 21:91).

Бог ще допусне Иисус да претърпи смърт и ще Го въздигне до Себе Си, защото Христос ще бъде Съдия на Последния съд, който изпълнява изключително важна роля и който в Корана се споменава почти във всяка сура. Неговата смърт обаче не се разглежда в духа на толкова важните за нашата християнска традиция страдания и кръстна смърт жертва – изку­пление за греховете на човечеството. Според Корана Иисус не е страдал на кръста, Бог преди това Го е взел при Себе Си като Енох. Иисус е взет на небесата от Бога, без да бъде разпнат на кръста. Вместо Него е страдал някой друг, вероятно Симон Киринеец (както е в християнско-гностиче­ски произведения като „Деяния на апостол Иоан“ и др.), а навярно и само с привидно тяло (според докетистките заблуждения):

И защото не повярваха и изричаха срещу Мариам огромна клевета, и изри­чаха: „Ние убихме Месията Иса, сина на Мариам, пратеника на Аллах“ – но не го убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен. И които бяха в разногласие за това, се съмняваха за него. Нямат знание за това, освен да следват предположението. Със сигурност не го убиха те. Да, възнесе го Аллах при Себе си. Аллах е всемогъщ, премъдър… а в Деня на възкресението той ще е свидетел за тях (сура 4:156-159).

Преди всичко обаче Коранът се бори срещу езическото многобожие и срещу християнското учение за Троичността на Бога. Бог не може да има равнопоставени ипостасни същности: Нито Иисус, нито Светия Дух са Му равни. Подобно твърдение би било богохулство. По този въпрос са се водели спорове и борби и в християнството. Съвременното учение за Триипостасния Бог и за ипостасното единство на божествената и човеш­ката природа се е налагало постепенно, било е оформяно и дефинирано от Вселенските събори през първото хилядолетие.

Коранът не познава вътрешната страна на Божествената любов, не познава пълното и всецялостно отдаване на Личността и изцяло разда­ващата се любов на трите Лица на Света Троица, както изповядват хрис­тияните след първите четири Вселенски събора. Бог е строг, всемогъщ, в същото време и милостив, но въпреки това „сам и непристъпен“, както става ясно почти от всяка сура – често пъти в полемика с християнското учение, утвърдено на първите четири Вселенски събора. Затова Иисус Христос е причисляван към категорията на „чистите творения“. Той не е равностоен Бог, а само творение, макар и едно от най-висшите и радващо се на изключителна Божия любов; един от Великите сред пророците. За съжаление Мохамед е познавал само еретическото арианско и нестори­анско учение за Христа.

Заедно с всички останали религии ние като християни изповядва­ме величието на Бога, Творец на небето и земята. Макар вселената да ни изглежда безкрайна, тя все пак е само едно творение на Бога, Кой­то обладава цялото битие, пълнотата на безкрая. Но това е само едната страна на Божественото послание според християнството. Сърцевината на веруюто на исляма се съдържа само в няколко думи, които постоянно се повтарят: „Бог е велик!“ Добре е, че и на нас, християните, постоянно ни се напомня този факт: в Псалмите и изобщо в Свещеното Писание на Стария Завет, което споделяме с юдейския народ, също толкова често се повтаря „Бог е велик, всемогъщ“.

„Бог е велик!“, макар че човек често пъти смята, че той самият е най-великият, богоравен, и е в състояние да игнорира Бога, със собствени сили и по силата на собственото познание да отсъжда кое е добро и кое – зло. А това в крайна сметка води до провали и катастрофи – факти, за ко­ито могат да свидетелстват мнозина от тук присъстващите, съпреживели краха на националсоциализма, фашизма и комунизма.

За християнското послание обаче е специфично и обратното твърде­ние: „Бог е смирен!“ Същото изповядваме в Символа на вярата: Христос „заради нас и нашето спасение стана човек, страда и бе погребан“. Или както се пее в един химн на Рождество Христово: „Той се отказа от ця­лата Си власт, смири се и се унижи, прие образа на слуга, Той, Творецът на всичко.“ И ако в света има гняв и възмущение заради хуленето на пророка Мохамед (т. е. Благословения, Benediсtus), то е защото има чове­ци, които виждат само величието на Бога и изпитват пълно благоговение пред Неговия пророк.

Наистина в известна степен можем да разберем шумния протест на тези хора, но за нас е по-важно, че именно в този случай ни става пре­делно ясно, че като християни имаме в допълнение и друга представа за Бога в Христа, нашия Изкупител и Спасител. Нали в нашите храмове са изобразени сцени от Кръстния път: Този „Господар на господарите и Цар на царете“ (Откр. 17:14) се оставя да бъде несправедливо осъден, бичуван, украсен с трънен венец и поругаван. Той Сам Си носи кръста, разсъблечен е, умира гол и като престъпник между двама други престъп­ници споделя всички тегоби с нас: като нас е „умрял, погребан, слязъл в ада“[2]. Още по-страшни са Неговите вътрешни страдания, накарали Го да извика на кръста: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мат. 27:46). Затова днес Разпнатият, подхвърлен на унижения и опозоряване, е изобразяван по следния начин: вместо царска корона носи трънен венец, вместо в царски одежди виси гол на позорния стълб с лице и тяло оцапа­ни в кръв и покрити с рани. От някои изображения дори може да се усети Неговата богооставеност, представена като вик на отчаяние.

Първата картина с Неговия образ е тази, която Сам е сътворил върху кърпата на Вероника (vera icon – истинен образ, вж. шеста спирка по Виа Долороса). Християнската легенда разказва следното: в знак на благо­дарност за това, че Го е срещнала по Кръстния път и Му е дала покрива­лото си като убрус, Христос отпечатва върху него собствения Си образ, белязан от болка. Така до нас е достигнало Неговото изображение, и до днес почитано в Рим – портрет на Страдащия и Унизения.

През Страстната седмица пеем стиховете по музика на Й. С. Бах:

О, Владико, целият в кръв и рани, болка и подигравки, о, Владико, завързан за присмех с корона от тръни, о, Владико, коронясан с най-висока чест и почитание, но подхвърлен на хули: Аве!

Същото настроение е изразил и св. евангелист апостол Иоан Богослов: „Бог толкова обикна света, че отдаде Своя единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16).

Чрез Христа Бог ни се явява. От любов към нас, грешниците, идва в кротост и смирение като младенец в яслите и богооставен увисва на кръста. Прави всичко това доброволно и от любов към нас.

Във встъпителната си енциклика „Бог е Любов“ (Deus Caritas est) папа Бенедикт XVI се обръща със следните думи: „Бог толкова обича човека, че приемайки Той Самият човешки образ, го следва дори в смъртта – любов в най-радикалната ѝ форма.“

Св. апостол Павел в посланието до филипяни (Фил.2:5-8) пише:

Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Хрис­тос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.

Ако разглеждаме богооставеността на Христос паралелно с физическите Му страдания на кръста и доброволно поетата от Самия Него само­оставеност, когато слиза в царството на смъртта/ада, то тогава се вижда отчетливо, че в различните стадии на живота Му – от Рождението до Кръстната смърт – ни се описва всъщност единственствено един кеносис (т. е. самопринизяване на Бога от любов към нас човеците). Това особено ярко е изразено в богооставеността на Христос при Неговите страдания, смърт и слизане в царството на мрака.

В пасхалната нощ Православната църква възглася:

Когати Си слязъл при смъртта, Животе безсмъртни,     тогава ада Си умъртвил със силата на блясъка на Божеството, когато и умрелите от преизподнята Си възкресил, всички небесни сили викаха: Жизнодавче, Христе Боже наш, слава Тебе! Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на тия, които са в гробовете, дарува живот!

Макар Ти, Безсмъртний, да си слязъл в гроб, но Ти си разгромил силата на ада и си възкръснал като Победител, Христе Боже! На жените мироносици си казал: „Радвайте се!“, и на Твоите Апостоли си дал мир, а на падналите (в грях) човеци – възкресение!

Такъв е образът на Иисус в християнската традиция, както е и едно с Бога, за Когото всички възкликваме: „Бог е велик !“ Иисус Христос е равен на Бог Отец като Пантократор (Вседържител). Но ние, христи­яните, с право също така можем да кажем: „Бог е смирен!“, защото от любов към нас Той доброволно е приел самоунижение (кеносис) дори в пределно най-голямата тъмнина в ада, за да ни поведе към спасение и вечен живот в Бога.

Затова посланието за Божието самоунижение (кеносис), за Божии­те кръстни страдания и доброволно претърпяна смърт като престъпник от Богочовека Иисус Христос трябва да бъде засвидетелствано и пред другите религии, особено пред исляма и юдейството.Такава мисия би допринесла за развитието на интеррелигиозния диалог в обновена и раз­бирана в контекста на духовните ценности Европа.

_____________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 48-54. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Тук и по-нататък кораничните цитати са по: Превод на Свещения Коран. Преведе от арабския оригинал Цветан Теофанов. Второ издание. София, 1999.

[2]. Според Апостолическия Символ на вярата, който не се употребява от Православната църква. – Бел. прев.

ОБЩЕСТВО, ЛЮБОВ И СПРАВЕДЛИВОСТ*

Стилиянос Иродоту

Mетафизико-социални рефлексии върху православната етика

Любовта – битие и „кинония“

В многовековната православна традиция е утвърдено, че Правосла­вието е пазител на истината, а Личността на Богочовека Иисус Хрис­тос – това е въплътената Истина („Аз съм Пътят и Истината и Живо­тът…“). Учението за възможността да се познава истината сама по себе си в богочовешката личност на Христос се съпровожда с убедеността, че „само в Него е възможно човешкото Спасение“ (Πέτρος Μπότσης. Τι είναι Ορθοδοξία. Αθήνα, 1985, σελ. 5). Въплътеният Логос е едно от трите Лица (Ипостаси) на единия Бог и образ на Бога Отца.Съдържащите се в евангелските разкази Богоявления като непосред­ствено историческо откровение и учението на Христос за истината на Триединия Бог разкриват Бога като битие на любовта и свободата в единство с волята и енергиите Му. В Свещеното Писание се разкрива, че „Бог е любов“ (1 Иоан 4:16), т. е. любовта не е някакво свойство или акциденция на Бога, а това, което Бог Е. Любовта е това, че Бог Е (съ­ществува) като любов; начинът, по който Бог Е – това е любовта (Χρήστος Γιανναράς. Αλφαβητάρι της πίστης. Αθήνα, 1996, σελ. 61). От друга страна, самото въплъщение, животът, разпятието на кръста и възкресението на Христос са най-голямото доказателство за безкрайната Божия любов към човека.

Описанията на живота на първата християнска община в светите евангелия и в други исторически източници и предания, опитът на мъ­чениците и светиите, интерпретацията и обогатяването на евангелско­то учение от страна на Църковните отци се оценяват като парадигми на привързаност и вярност на Църквата към жизнения път на Христос и към принципите на християнската любов.

Църковното тяло като християнско битие, като Христова Църква е призвано да съхранява евангелските истини, учението на Църковните отци и решенията на Вселенските събори, които утвърждават отеческите наставления. Основната мисия на Църквата е преобразяване на човешкия живот в „кинонийно общение на Любовта“ по подобие на битието на Бо­жественото триединство. Любовта в Христа е основата на православната духовност – над нея се издига цялата система на християнските морални принципи. Фундаменталният признак на християните, отличаващият ги белег, онова, което ги разграничава от другите вероизповедания, Хрис­тос е посочил като Любов.

Православните oтци са убедени, че въпреки грехопадението на пър­вия човек (Адам) има път, извеждащ от противоестественото състояние и довеждащ до естествената природа. Св. Иоан Дамаскин споменава, че в началото на този дискурс стои покаянието, дадено на човека поради немощта на тялото му (ангелът не е способен да се покае, защото е без­телесен). Възможността за покаяние е открита за човека до самата му смърт (Г. Каприев. Византийска философия. София, 2001, с. 158). Той е свободен да актуализира или не греха чрез свободната си воля.

Св. Иоан Дамаскин отхвърля предопределението по отношение на участта на човека. Бог всичко предвижда, размишлява, но не всичко пре­допределя. Той предвижда всичко, което се намира в наша власт, без да го предопределя. За св. Иоан Дамаскин свободната воля и свободният избор са в центъра на човешката дейност. Те обаче не са достатъчни за спасението на човека. Необходимо е съдействието на Божията благодат, без която благото не може да се пожелае и постигне. Тук обаче става дума именно за съдействие, за съвместно синергично действие на Божи­ята благодат и човешката воля (Пак там, 158-159).Православната традиция определя естественото състояние като обо­жение по благодат, като съпричастност на човека в божествените дарове или енергии. А обожението е крайната цел на творението и божествената икономия (план за спасение на човека). Св. Григорий Нисийски изтък­ва, че духовната борба против злото е предпоставка за постигането на безстрастие, покой и Божие озарение (Βασιλείου Σκιαδά. Γνωριμία με τους Πατέρες. Αθήνα, σελ. 59, σελ. 63). В творенията на св. Максим Изповед­ник също се срещат дълбоко осмислени тезиси за любовта като сред­ство за преминаване към вечността („Τετρακόσια κεφάλαια περί αγάπης“). Според него любовта трябва да е насочена най-вече към триипостасния Бог, а еманация на тази любов е любовта и към човека: „Любящият Бога пости, бодърствува, пее, моли се и се грижи за всеки човек“ (Βασιλείου Σκιαδά, σελ. 132).

Последица от любовта към Бога е оказване на подкрепа на субекта човек за морална устойчивост сред теготите на живота. Разумът (нус), който е пропит от Божието присъствие и пребивава в любов и молитва, става мъдър, благ, силен, милостив, търпелив, човеколюбив и притежа­ва в степента на възможностите си божествени свойства.Любовта към творенията трябва да води към Бога, т.е.да избягва робството и робува­нето на материалните неща.Необходимо е целененасочено да устояваме греховните страсти на погубните афекти на душата, да се подчиняваме на трезвите повели на разума, т. е. да имаме разумно отношение към тво­ренията.

След любовта към Бога човекът е обектът, към който е насочена човешката любов (любовта към ближните). „Тази е моята заповед: да лю­бите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Иоан 15:12). Коментирайки това послание, св. Максим Изповедник отбелязва, че този, който не люби ближния си, не само не спазва заповедта, но той и Господа не е възможно да люби. А за образец на истинска любов към ближния той счита велико­душието към другите и готовността да им прощаваме. Православният св. Отец разграничава истинската любов от любовта, водена от тщеславие, сребролюбие и страсти. Христос призовава хората да проявяват любов към враговете си като израз на една Абсолютна, Божествена Любов.

Човекът е бил главен предмет на изследване и център на внимание още в гръцката древност, по-специално в антропологичната тенденция на философията (вж. Р. Радев. Антична философия. София, 1988, с.24). Според философията на Сократ чрез самосъзнанието се осъществяват върховните повели на нравствения живот, отговарящи на общочовешки­те принципи за хармония, добродетел и справедливост. Основната кате­гория на неговата морална философия – добродетелта – се отъждествя­ва със знанието, което „лежи“ във фундамента на нравственото самоусъ­вършенстване на човека. Умереността, храбростта, справедливостта и благочестието са основните форми на добродетелта, осъществяването на които изгражда нравствения идеал на индивида и му гарантира щастливо съществуване (Пак там, с. 27).

Православното учение също признава ценността на древногръцкия хуманизъм и човеколюбие, както и на древната духовност на елините.Богословите, които изтъкват „елинизацията“ на християнството като исторически акт, сочат посочените елементи като съответстващи и като релевантни спрямо самото него (Βλ. Γεώργιος Μεταλληνός. Ελληνισμός και Ορθοδοξία. Τήνος, 2000).

Според представителите на Православието действителна е била обаче и ограничеността на елинската любов към човека. Древните ели­ни подчертавали ценността на „човека“ дотолкова, доколкото са имали възможност да изтъкват: човекът е бил действително обвързан със смъртта и неин пленник.Елините са вярвали, че човекът е „мярка на всичко съществуващо“ (Протагор), докато стремежът на Православието е обо­жението на човека, превръщането му в наследник на Божието царство, където „мярката на всичко“ е и трябва да бъде Бог (Νικόλαος Βασιλειάδης. „Πίστη και Ανθρωπισμός“, στο Κλείτου Ιωαννίδη, Η Ορθοδοξία σήμερα, Τόμος Β.Λευκωσία, 1996, σελ. 44–45).

Християнската любов е проблематизирана и присъства във фило­софията на европейското Средновековие (Ц. Бояджиев. Философия на европейското Средновековие. София, 1994, с.11). В нея божественото познание е неосъществимо извън любовта – то винаги и непременно е „познание-с-любов“.Анализът на възгледите на блаж. Августин, напра­вен от автора по въпроса за любовта, свободата и познанието, подчер­тава, че любовта, както и свободата са ценен дар. Защото без свобода и любов никога не бихме осъществили човешкото си предназначение (Пак там, с. 33).Общество, Любов и Справедливост

Православната отеческа традиция изтъква, че социалното неравен­ство е ненормално състояние на човечество. То има корени в греховното падение на първия човек. Още св. Григорий Богослов с мъка говори за ужасяващия контраст между богати и бедни от неговото време и изтъква, че тази колизия не е създадена от Бога, а от боледуващия „паднал човек“. В трактат със заглавие „Πλούσιοι και πτωχοί κατά τους τρεις Ιεράρχας, ιδίως κατά τον Μ. Βασίλειο“, включен в книгата му „Ανατολικά“, архимандрит Иеротеос Влахос привежда едни от най-характерните концепции и раз­съждения на св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Зла­тоуст по третираната проблематика.

Като се позовава на размислите на св. Григорий Богослов, И. Влахос тълкува, че Бог е създал човека богат и свободен в рая на насладите в Едемската градина (Бит. гл. 2–3), подготвяйки същото бъдеще за цялото произхождащо от първосъздадените прародители човечество. Но след грехопадението първоначалното единство и равностойност се разпадат, а най-дръзките човеци използват и обществените закони като средства за потискане. Така те се налагат над по-слабите и хората се разделят на богати и бедни, свободни и роби и на много други такива слоеве и категории. Според Влахос християните трябва да се обръщат, да се стре­мят към онова първоначално единство, а не към по-късното разделение (Αρχιμ. Ιερόθεος Βλάχος. Ανατολικά, Τόμος Α΄, κοινωνικά και θεολογικά κείμενα εμποτισμένα στο πνεύμα της ανατολής, Εκδ. Ιερά Μονη Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας). Λεβαδειά, 1989, σελ. 209). Св. Иоан Златоуст отделя голямо внимание на въпросите за принципността на обществе­ното притежание (собственост) с акцент върху равните права спрямо земята и материалните блага. Защото всичко в нашия живот –дишане, светлина, въздух и всички блага, е дадено на човека от Бога. Той опреде­ля хората като пришълци, временно пребиваващи на земята. Както пое­тата храна се разпределя на всички части на тялото, така и парите трябва да се разпределят между хората.

Беседата на Христос с богатия младеж (Мат. 19:16-22) дава повод на св. Василий Велики за дълбоко осмислени разсъждения по социалния въпрос. В „Беседа, посветена на богатите“ той посочва пътя за решава­не на обществения въпрос, като фиксира определящото условие за спе­челването на вечния живот: „Продай имуществото си и дай на бедните“(Мат.19:21). Но богатите, както е печално известно, не следват подобни съвети!

Първо. Обръщайки се към богатия младеж, Христос го наставлява, че спазването на всички заповеди (не убивай, не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай и пр.) е безполезно, ако не се добави и оста­налото, чрез което единствено може да се влезе в Божието царство (Св. Василий Велики. Шестоднев и други беседи. София, 1999, с. 112).

Второ. Спасителят отрича ползата от богатството, защото много по-малък брой материални блага са достатъчни за живеене, а славата, която то носи, не е истинска и достойна. Ненаситността за безсмислен разкош и ненужни разходи, към които се стремят богатите, той характеризира като внушение от страна на тъмните сили. На критика е подложена и изобретателността на богатите по отношение на всякакви ненужни неща, излишества и разкош.

Трето. Натрупването на богатство, което е в излишък, православни­ят Отец нарича загрубяване, вкаменяване на сърцето на богатия и цитира думите на Христос: „Дето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти“ (Мат. 6:21). Никаква полза нямат за страдащите проявите на благочестие без оказване на материална помощ, защото, както се казва в Писанието: „по-лесно е камила да премине през иглени уши, нежели богат да вле­зе в царството Божие“ (Лука 18:25). На въпроса как да се живее след отдаване на наличната собственост за всички св. Василий отговаря, че Законодателят е знаел как да съгласува със закона дори невъзможното. Мъдрите хора трябва да знаят, че ползата от богатството е в разумното му управление, а не в употребата му за удоволствия.Четвърто. Светителят се пита какво ще отговори на Божествения Съдия богатият, който стените облича, а човека не намята; който конете украсява, а за брата си в дрипи нехае; който оставя житото да се скапе, а гладните не храни; който златото закопава, а притеснения пренебрегва.

Пето. Ненаситното желание за още по-голямо богатство тласка бо­гатите към неспирен порив към могъщество. Алчните, отправили се към придобиване на все по-голяма власт, получават сили от вече завладяното за още повече престъпления, поробват останалите заедно с онеправдани­те по-рано и за тях натрупаното коварство се превръща в натрупване на власт.

Шесто. При славното пришествие на Христос самите дела на всеки един ще се видят и то не описани с думи, а такива, каквито сме ги извър­шили. И тогава ще има възмездие (Иоан 5:29).

Седмо. Златото и богатството са примка за душите, уловка на смъртта, изкушение на греха, причинител на война. Заради богатството родни­ни пренебрегват природата, братя се гледат на кръв. Заради богатството пущинаци крият убийци, моретата – пирати, а градовете – клеветници. Богатството е баща на лъжата, източник на лъжливи клевети.

Осмо. Бездетните не трябва да трупат богатство през живота си, като правят завещание за бедните след смъртта си, а трябва да бъдат човеко­любиви, докато са сред хората.

Девето. Тесният и скръбен път няма да побере богатия, ако не остави бремето на богатството.

По думите на св. Василий Велики материалното богатство е първопричина за всички злини на обществото, но и повод за загубване на вечния живот. Наличието на богатство е последица от духовни причини – лип­са на действителна любов, наличие на алчност и безгрижие на душата, стремеж към удовлетворяване на страстите. Решаването на обществения въпрос се поставя и на фона на християнската есхатология. Според Пра­вославието призивът към практични изрази на любовта – като необходи­мо условие за преминаване към вечен живот, съчетано със спазване на другите морални заповеди – е доказателство за признаването на духовни­те и на материалните нужди на хората. Човекът е единство на душа и тяло. А от философска и екзистенциална гледна точка това съединение на материята и духа е уникално и неповторимо.Съвършено общество е онова, в което въобще не съществува акуму­лиращата, присвояващата собственост за сметка на другите негови членове. В него господстваща трябва да бъде обществената или общата собственост (Αρχιμ. Ιερόθεος Βλάχος, 1989, σελ.219). Казаното естествено не отрича паралелното съществуване на личната собственост. А модуси­те на тази промяна са доброволността, т. е. свободното и съзнателно да­ване на материални средства на нуждаещите се, извършено от онези, ко­ито имат в излишък, т. е. от богатите. За потвърждение на необходимост­та от общото притежание (собственост) св. Василий Велики дава много „естествени“ примери, сочи и образеца на древната църква: „В първата християнска общност всичко е било общо – животът, душата, съгласието, трапезата, братството и любовта, които превърнаха в едно многото тела и сливаха в единомислие различните души“ (Παν. Χρίστου, ο Μ. Βασίλειος. Ίδρυμα Πατερικών μελετών, σελ. 284-στο ίδιο, σελ. 220).

Но християнството прави още едно, съвсем различно разграничаване между богатство и бедност, заявява архим. И. Влахос, когато обсъжда възгледите на св. Василий Велики, св. Максим Изповедник и св. Нико­дим Светогорски: Богат е онзи, който притежава Христос, съвърше­ното благо, от което няма да се лишат тези, които го търсят с желание (Αρχιμ. Ιερόθεος Βλάχος, 1989, σελ. 223). Те няма и да се лишат от „ни­какво благо“. Авторът подчертава приноса на великия кападокиец за ос­мислянето на духовното богатство (живота в Христа) като действително богатство на земния живот. За изходен пункт в анализа му служи псалом 33 от Библията.

Разминаването между теоретичното гарантиране на социалното ра­венство и действителното социално положение на хората във Византия е проблем, анализиран и от известния гръцки мислител Никос А. Мат­сукас. Според него едно е теоретичното обезпечаване, а друго – дейст­вителната ситуация. Това важи за всяко време и още повече за нашето. За разлика от гръцката древност, където диференциацията между роби и господари е била категорично обосновавана и философски (от Аристо­тел), и институционно, във византийската цивилизация това не важи, поне във философско и теоретично отношение (Νίκος Ματσούκας. Ιστορία της Βυζαντινής Φιλοσοφίας. Θεσσαλονίκη, 1994, σελ. 263). Авторът отбе­лязва, че премахването на робството на практика предполага промени на обществените, икономическите и технологическите структури. Като убе­дително доказателство за сериозното теоретично обосноваване на равен­ството той привежда думите на св. Григорий Нисийски за установеното от Бога равенство между хората. Следователно неприемливо е същест­вуването на робството, защото всички са сътворени по природа свобод­ни и самовластни по Божий образ (Εις τον Εκκλησιαστήν του Σολομώντος PG 44, 664 CD, 665 B, 668 A, Εις τους Μακαρισμούς, PG 44, 1252 B, 1252 D).

Всички хора са равни, но докато се преодолеят всички форми на неравенство, несправедливост и социални деформации, е необходимо практикуване на човеколюбие като временно въведен закон от Бога. И то не като създадена от Него социална институция, а като свободна воля, желание и действие на хората. Възгледът на Матсукас свързва този раз­мисъл не с извращаваната или пресметлива филантропия и милостиня, а с полагането на грижи за „слабите“ в името на Христовата жертва и любов. Това се отнася както за институционните рамки на държавата, така и за Църквата, още повече че първите институционни форми на про­ява на благотворителност са възникнали в самата Църква.Глобализъм и Справедливост

„Pax Romana“ и съвременната глобализация са твърде релевантни – по думите на архим. Георгиос, игумен на манастира „Св. Григорий“ в Света гора в Атон. Реалното или подразбиращото се деление на хората в света на свободни и роби, на експлоататори и експлоатирани, наличието на култ към идолите и римския император (кесар), в чието лице хрис­тияните са виждали предшественик на Антихриста – всичко това има много общи черти със съвременния глобализъм (περιοδικό „Ορθόδοξη μαρτυρία“, έκδοση 62, Λευκωσία, 2000, σελ. 2).

Блаженопочившият архиепископ, глава на Еладската православна църква (Гърция), Христодулос е бил остро критичен към обществените явления, породени от пазарния глобализъм. Той счита, че премахването на пазарните граници предизвиква много остър международен антаго­низъм, който най-често е и незаконен, особено когато се основава върху експлоатацията на хора. А последиците от тази ситуация са множество обществени проблеми на трудещите се, най-важни от които са повише­ната безработица и наличието на големи групи „икономически бежанци“ в Гърция (Χριστόδουλος. Μηνύματα Πίστεως. Αθήνα, 2000, σελ. 27).

Осмислянето на понятието „развитие“ според архиепископ Христо­дулос се извършва извън всякакъв вид икономизъм и отчитане на финан­совите показатели. За него не е просто безразлично, но и крайно опасно развитието да се разглежда само като „развитие на цифрите“. Адекватно, истинско развитие е само това, което развива и укрепва обществената сплотеност и солидарност (Χριστόδουλος, 2000, σελ. 92). Същевременно той се пита дали глобализмът ще въздигне тайландския работник на ни­вото на европейския, или глобализацията ще бъде „по-резултатна“, ако стане обратното (Пак там, с. 182).

Отговорът е ясен, ако се има предвид линията, към която се придър­жат големите финансови играчи, стремящи се към разрушаване на регу­лативния апарат на бизнеса (Н. Чомски. Класовата борба.София, 2000, с. 40).

Дори и най-умерените критики на либерализма, определящи фе­номените на социалната несправедливост като отклонения от неговия оптимум – чистия и съвършен пазар, – признават появата на ниши на бедността в големи мащаби, заплашващи самия социален ред и неспо­собността му да се справи с въпросите на безработицата и с издръжката на колективните и на обществените потребности (А. Менк. Новото Сред­новековие. София, 1996, с. 166). А. Менк изтъква също, че амбицията на либерализма да се превърне в глобална система е негова голяма грешка.

Оценяването на кризата и глобализма като две страни на един и същ медал (Σταύρος Τομπάζος. Παγκοσμιοποίηση και Ε. Ε. Λευκωσία, 1999, σελ. 16) изглежда е валидно не само за голямата международна, но и за огра­ничената икономическа и обществена действителност в Кипър.

Съвременното общество на Кипър не остава незасегнато от нарастването на обема на социалните злини, стигащи до безпрецедентни раз­мери. Това е факт, който се подлага на критика от страна на прогресивни политици, от църквата, от общественици, журналисти и, разбира се, от обикновените граждани в Кипър.

Наличието на отрицателни феномени в кипърската действителност като наркомания, престъпност, индивидуализъм и егоизъм се окачествя­ват от митрополита на окупирания град Кериния Павлос като погазване на вярата в Бога в сърцето на съвременния човек. Към това се прибавят недоволство от бедността, отвращение от богатството и ненужния изли­шък на материални блага, огорчение от социалната несправедливост и разочарование от човешката „едноизмерност“, от срамното несъответ­ствие между думи и дела. Наред с това се посочват користта, лъжата и лицемерието. Феномените на потребителския модус на живеене и ин­дивидуализирането на съвременния живот тласкат хората към егоцент­ристка изолация без социална солидарност и вяра във висши духовни ценности (εφημ. „Χαραυγή“ 14.11.1999).

Митрополит Павлос определя средствата за преодоляването на тези явления в духа на вселенската православна традиция. Той се опира на под­ход, свързан както с чисто сакрално-духовната мисия, така и с общест­вената роля на Православната църква.При преодоляване на престъпността, наркоманията, страстите, гре­ховете – недостатъците въобще, Църквата е силна чрез Божието слово и тайнствата, чрез които тя утешава, одухотворява, облекчава, критикува, ръководи и преди всичко свързва и обединява вярващите с Богочовека Изкупител.

Главното дело на Църквата е сотириологическо (спасително), под­чертава митрополит Павлос, но тя не е безразлична и към останалите нужди на своето „стадо“: Без да се стреми към изземване на грижата на държавата, паралелно със своята духовна роля Църквата има национал­на и обществена функция. Обществената ѝ роля е израз на подкрепа на онеправданите и на облекчаване на човешката болка. Тук е необходимо да се припомни светоотеческото учение за притежанието и собственост­та, за материалните блага и справедливостта, основани върху принципа на равенството.

Бог е Господ на материалните блага, а човек е само техен временен ползвател, който ще дава отчет за ползването на материалните ценности, които Бог му е поверил. Църквата изхожда от възгледа на св. Иоан Зла­тоуст, че заплатата на работника трябва не само да бъде справедлива, но и човеколюбива. Необходимо е наличие на чувство за справедливост при разпределението и управляването на богатството.

От централно значение е изводът, че от всички модели (средства, методологии) на обществения подход на Църквата към света основопо­лагащ е принципът на Любовта.

Църквата култивира духа на справедливостта и саможертвата чрез собствените си дела и чрез силата на Любовта, чрез силата на словото и харизмата на светите тайнства, които са нейната отличителна харак­теристика. Тя преобразява по мирен начин света и го извисява духовно. Тя възвестява на съвременния човек като образец на дейност любовта, братството, справедливостта и духа на общението (кинония), които са основата за правилното решаване на обществения въпрос.

За митрополит Павлос обществената справедливост не може да се реализира чрез т.нар. глобализация, а чрез универсалното благовестие („вселенскостта“) на Евангелието.

Остра обществена критичност се изразява също и от хорепископа на гр. Тримитунта, Василиос, който обвинява богатите страни за скандал­ното непропорционално съществуване на бедността. Според него бед­ността е явление, дирижирано от богатите страни и реализирано чрез промишленото и общественото развитие, при което, от една страна, има концентрация на богатство у някои и все по-голяма бедност у други. Като основна причина за това обществено положение той определя ка­питализма, а във връзка с бедственото положение в т. нар. страни от Третия свят подчертава, че е обществен грях да се оставят хора да уми­рат от глад.„Евангелският Лазар смирено стои пред вратата на всеки от нас и ни моли за помощ. Ако не откликнем, тогава пропастта е голяма“ – казва Василиос (εφημ. „Χαραυγή“ 10.1.1999). Тази пропаст е творение на капи­талистическия подход към нещата, а не на общата собственост на хрис­тиянското учение. А Църквата в контекста на спасителното си дело ще играе огромна роля – не само в тесни национални рамки, но и в Азия, Аф­рика и навсякъде, заявява той. Хорепископът характеризира капитализма не просто като контрапункт на християнството; според него идеологи­ята е по-близка до евангелията, стига да се прилага както бе създаденa и обоснованa от своите автори.

От всичко дотук следва, че истинското православно учение за об­щественото равенство, отразено в новозаветните книги, в отеческите текстове, в реалната църковна традиция от Иисуса Христа до наши дни, както и живият опит на великите исторически образци на християнска­та любов са напълно противоположни на философията и практиката на световните доминации в съвременния глобализъм.

Концентрирането на печалбите и обобществяването на разходите е неоспорим факт, фигуриращ в официалните финансови данни. А служ­бите на ООН представят една „безметежна“ картина на обществена аси­метрия по отношение на общото и единичното, между гигантските фи­нансови сили и огромната маса производители на материални и духовни блага – честните предприемачи и милионите безработни; между богатите и бедните страни, между Изтока и Запада, Севера и Юга.

Гласовете на обществена критичност към финансовите реалии на съ­временния глобализъм се умножават и засилват. И то не без основание, защото будната съвест на човечеството, особено в религиозния му кон­тингент, не може, а и не бива да се примирява с глобалната несправед­ливост.

Неравномерността в развитието на съвременния свят има своите проекции и рефлексии върху културната сфера и изобщо върху духовна­та реалност. Научното развитие („ставане“) сякаш е включено в един перманентен „механизъм на изключване“, тъй като финансовата и ин­формационнотехнологичната инфраструктура не се разпространява про­порционално и навсякъде (Ελένη Γλύκατζη Αρβελέρ. Παγκοσμιοποίηση του Πολιτισμού, Προβλήματα και Προοπτικές (διάλεξη). Λευκωσία, 2001, σελ. 30). Това се отнася естествено до авангардните сфери на технологиче­ските иновации, които са приоритет в най-развитите капиталистически страни и преди всичко в САЩ.

Но освен областта на науката и изследването на материално-техно­логическите процеси друга една област на културни иновации влияе опо­средстващо върху духовния облик и начина на живот на милиони хора. Става дума за т. нар. масова култура, на която са посветени множество изследвания на съвременни мислители, философи, социолози, културо­лози, геостратегически анализатори и пр. Американските глобални кому­никации, средствата за развлечение, шоубизнесът и масовата култура из­общо се смятат за фактори, осигуряващи и оправдаващи глобалната мощ на САЩ. Масовата култура на САЩ упражнява магнетично въздействие преди всичко и особено върху младите хора по света – американските филми и телевизионни програми, популярната музика (Зб. Бжежински. Голямата Шахматна Дъска. София, 1997, с. 33).

„Ревизията“ на улегналите представи за моралност оказва влияние върху постмодерната разновидност на историософията на универсали­зацията. Според З. Бауман тя е свързана с перспективите на „глобализа­цията“, т. е. с възгледа за глобалното разпространение на информацията, технологията и икономическата взаимозависимост, което обаче очевид­но не включва обединението на политическите, културните и моралните авторитети. Бауман посочва, че за разлика от културата на модернизма (За Дидро например „модерният човек е влюбен в идващото“) в пост­модерната ера идеята за универсален морал, ако той изобщо успее да оцелее, може само да се облегне на вродените, предсоциални, биологич­но обусловени морални импулси, присъщи на човешката природа, т.е. на цялото човечество (противопоставени на тези, които са резултат от со­циално действие и са крайни продукти или седименти от законодателна и образователна дейност) (З. Бауман, Постмодерна етика, София, 2001, 63–64).При анализа на динамичните обществени процеси, настъпващи в За­пада в „индустриалната“ (Алвин Толфър) и „постиндустриалната“ (Да­ниел Бел) ера, Фр. Фукуяма обръща внимание върху разклащането на обществения ред и значителното изменение и разпадане на обществени­те връзки. Най-силен морален упадък – големият разлом, е процесът на влошаване на обществените и моралните условия в периода от средата на шестдесетте до началото на деветдесетте години в почти целият „ин­дустриален свят“ (Фр. Фукуяма, Големият разлом, София, 2001, с. 26).

Признаците, показващи, че Големият разлом започва да отстъпва, според него не трябва да създават нито прекалена еуфория, нито краен песимизъм. Американският мислител е убеден в необходимостта от съ­ществуването на морални правила и норми на поведение дори в сегашното „информационно общество“, наред със съществуващите порядки на либералната демокрация. Тази негова концепция е твърде уязвима, защото разкрива вътрешните противоречия в цялостната му оценка на „постмодерната ситуация“. Става дума за това, че именно той сочи необходимостта религиозният клир на християнството (Православие и Католицизъм) да бъде преодолян (маргинализиран) като йерархиче­ска структура поради неговия (мним) архаизъм. Това трябвало да стане чрез протестантизма като инструмент на либерална демокрация. За как­ви традиционни „морални правила и норми“ може да става дума в този случай?

Православието, както и Католицизмът продължават своята истори­ческа мисия в условията на технокрация и медийноинформационен въз­ход на американския космополитизъм, от една страна, и да активират всякакви видове етнически и културен шовинизъм, от друга.

В оценката на тези нови явления от особена важност според мен е подходът и възгледите на представителите на Православието, съчетава­щи се с духа на първоначалната, оригиналната Вселенска традиция. В това е тяхната сила и гаранция за тяхното бъдеще.

Първо. В условията на глобализация и американизация на света, в условията на глобализиран капитализъм Православието отново се обръ­ща към света с отвореност“ и толерантност, основаващи се на хрис­тиянската любов. Според думите на Вселенския патриарх Вартоломей, отнасящи се до националистическите напрежения и сблъсъци, Правос­лавието продължава традицията да се отнася с „вселенско отваряне към света“, с толерантност към всяка културна особеност, диференцираност и идентичност – факт, който е потвърден и на редица проведени кон­ференции на предстоятелите на Православните поместни църкви (напр. конференцията в Истанбул, 10–12.10.08 ). Подобна позиция поддържат повечето духовници, клирици, богослови и философи и сега, позовавай­ки се на утвърдената традиция на Православната църква.

Второ. Посланието на Православието към целия свят (срв. Църковен вестник, год. 109, бр. 20, 1-15 дек. 2008) се основава на философски зна­чимия принцип за христоцентричната си всеобхватност (вселенскост). То следователно претендира да удовлетворява духовната жажда на всич­ки хора, които търсят всеобщо братство, сътрудничество и Любов.

Налице са и се поддържат мнения, подчертаващи тясната зависимост и генетичната връзка между Православието и европейската култура, т. е., че Православието лежи в нейните основи. Такива са възгледите на патри­арх Вартоломей и на други духовници.

Трето. В православните страни Православието е дълбоко свързано с духовния облик на хората, с тяхната култура, морал, обичаи и традиции. То е свързано и със съзнанието за национална принадлежност от времето на формирането на държавната им независимост. А по време на чуждо господство или робство то изиграва голяма роля за съхраняването на на­родностното съзнание (вж. История на философската мисъл в България. Т.1. София, 1970). В тези страни Православието остава и до днес единстве­ната конституираща духовна сила за съхраняване на едно национално и социално чувство за съпринадлежност (Архим. Дамаскинос Папандреу. Ролята на Православието на прага на третото хилядолетие – проблеми и перспективи. София, 2000, 9-10). Профанното изравняване и нивелиране на националните култури с помощта на американския космополитизъм е обект на остри критики от страна на православни дейци и мислители.

Атинският архиепископ Христодулос често порицава силите на гло­бализма за техния финансов и културен експанзионизъм и шовинизъм. Това, към което вдъхновителите на глобализма се стремят, както самите те неприкрито заявяват, е премахването на националните идентичности и налагането в световен мащаб не само на единен икономически модел, но и на един език, на единна култура за всички народи (Χριστόδουλος, Αθήνα, 2000, σελ. 293).Неофитос, митрополит на гр. Морфу, изтъква, че традиционното общество като цяло (образователна система, църква, партии и партий­ни младежки организации) не беше подготвено за среща със западна­та култура. Сред младежта заглъхва творческата адаптивна способност. Вместо да има селективно и критично отношение към различни течения и влияния, идващи от Запада, тя им подражава (Μητροπολίτης Μόρφου Νεόφυτος, συνέντευξη, περιοδικό „Νεολαία“, Μάρτιος, 2000).

Критичната позиция на митрополит Неофитос към механистичното, грубото възприемане на всякакъв чужд начин на живот и мислене раз­крива жизнено обоснованата концепция за творческо, селективно осмис­ляне на всяка възвишена (ако е такава) културна ценност, като същевре­менно възприема или отрича това, което е ненужно и не е необходимо. Да кажеш „Не“ на излишното не е грях!

Православната християнската заповед за любовта към враговете предполага отричане на всякакъв възможен сблъсък на цивилизациите. Този въпрос се поставя във връзка с отношенията между двете общно­сти в Кипър, които според архиепископ Макариос Трети трябва да се основават на принципа на мирното съвместно съществуване. Но в случая тази проблематика се свързва с отношението между цивилизациите на по-общо ниво: „Нашата политика, нашата тактика като Църква трябва да динамизира коекзистенцията. Позитивно е да съдействаме така, че тези народи, тези цивилизации – православната, мюсюлманската, маро­нистката – да съжителстват мирно. Сблъсъкът на цивилизациите, както предвиждат някои европейски мислители, не трябва да се допуска“ (στο ίδιο).

Тази „платформа на взаимодействие“ между цивилизациите на ло­кално и глобално ниво трябва да се оценява положително като изклю­чително плодотворна. Това е така, защото и според някои влиятелни западни геостратези цивилизационният конфликт в епохата на високи­те милитаристични технологии може да доведе човечеството до ядрен апокалипсис. Прогнозите на С. Хънтингтън в това отношение са много показателни (вж. S. Hontington. The Crash of Civilizations).

Исихасткият дух на Православието е обща черта на православната духовност, която е идеал за всеки член на Христовото тяло. В услови­ята на постмодернизма тази свята традиция е подложена на множество противостоящи ѝ фактори и тенденции, което разгръща широко поле за активна христолюбива дейност.

Смисълът на исихията не е в отпуснатостта или безделието, а в само­съсредоточието (безмълвието) и силното активизиране във „вътрешния“ човек. Тя е предпоставка за духовното преобразяване и възстановява­не на общението с Бога и с ближния (Γ. Μανζαρίδης. Κοινωνιολογία του Χριστιανισμού. Θεσσαλονίκη, 2001, σελ. 195). И още, исихазмът е онзи бо­гословски дискурс, който очертава степените на духовното съвършен­ство – катарзис на сърцето, просветление на ума и теосис. Православ­ната исихия е постигане на чистотата от всички суетни размишления в човешкото сърце и пребиваване единствено в „непрестанна умносърдеч­на молитва“ (Αρχιμ. Ιερόθεος Βλάχος. Ανατολικά, Τόμος Β’, Ορθόδοξος και δυτικός τρόπος ζωής, Εκδ. Ιερά Μονη Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας), Λεβαδειά, 1994, σελ. 51).

Придържането на православноисихасткия дух към принципа за един­ството на човека има своята рефлексия не само в дискурса за участието на тялото (на човека като цялост) в този живот, както и в Божествения нетварен блясък, но и в схващането за единство на Истината. Абсо­лютизирането на отделна страна на Истината се смята за ерес (Ιερόθεος Βλάχος , 1989, σελ. 239).

Православната църква не отрича материалното, материалния свят, материалните нужди на човека. Тя се стреми към ограничаване на страс­тите – духовни и плътски.В общността християнинът следва православната духовност и по възможност участва в нетварните божествени енергии и в онтологично­то общение с Христос. Необходимостта от човешката синергия е призив и предизвикателство за активно участие в божествената благодат, в лич­ния, както и в обществения актуален жив опит, в който определяща е функцията не на отделните типове, а на такива основни християнски нравствени ценности като любов, смирение и покаяние. В условията на постмодернизма тези измерения на духовността са подложени на трудни, а понякога и направо заплашителни тенденции. Православните христия­ни живеят в същия този свят с други хора, които имат разнородни рели­гиозни, политически и социални възгледи. Това поставя остро проблема за общуването (кинония).

В социологичен смисъл християните са част от дадена цялост – об­ществена класа, нация, раса, човечество. Човешката светска история се твори с и чрез масите (К. Маркс), но те не са безлична биомаса, а един­ство от различни, неповторими човешки личности. Симетричното съ­четаване между личност и общност предполага най-напред максимална лична отговорност, духовен прогрес на собствения Аз. Разграничаването на Аза от стремежа към егоизъм е изходен пункт за развитието на чо­вешката душевност и духовност. В духовния прогрес на всяка личност, в нейното спасение се отразява цялата световност, цялото човечест­во – общото в отделното. А мисията на общността на християните е да стане „квас за цялото човечество, който дори и малък, ще може да подкваси цялото тесто“! Християнската нравственост се характеризи­ра както с богоцентризъм, така и с човеколюбие. А Христос е мярка за всяко поведение! (Αρχιμ. Ιουστίνος Πόποβιτς. Άνθρωπος και Θεάνθρωπος, Στ΄ έκδοσις, Εκδοτικός οίκος „Αστήρ“. Αθήνα, 1993, σελ. 146). Този док­тринален диалектически подход, основан на вероопределението на ІV Вселенски (Халкидонски) събор (481 г.), отчита най-важното в мисията на Църквата като богочовешки организъм, тъй като действа във времето и пространството, преобразява цялостния човек и живота на хората, освещава природата, без да отрича историческия живот на човека.

Следователно симетричното православно отчитане на връзката меж­ду личност и общност предполага съчетаване на личната и колективната отговорност за обнова на света с изходен пункт духовното обновление на отделните хора.

Основното условие за такава практика е литургичното участие в св. Литургия и тайнствата в християнската общност, без то да се свежда до религиозна типизация (фарисейство), а да се реализира като свободно, искрено и съзнателно приобщаване. Това участие е необходимо да има и свои рефлексии върху филантропичната и обществената ангажира­ност и активност на вярващите. То може да се определи не просто като партиципация, а като вид сакрализирана социална емпатия.

Църквата се описва като есхатологична действителност затова, за­щото основната ѝ дейност е още отсега да разкрива и „активизира“ „ес­хатона“ (края) на този свят. Принципите на живота на християните в първохристиянските общини (Деяния апостолски 2:42-47) са обект на засилен интерес и постоянна парадигма за оригинален православен жи­вот в християнските общности (енория или монашеско братство) и то извън всякакво отклонение от двехилядната традиция и православната доктрина. Осмислянето на света като цялостно човешко тяло от страна на Православието, характеризирането на обществената индиферентност като разделяне „по несториански“ и разграничаване от света и разглеж­дането на Църквата през призмата на монофизитството (еретичност) – всичко това възлага на християните големи и отговорни обществени за­дачи (Γ. Μαντζαρίδης, 2001, σελ. 113). Днес православният християнин е призован да се вълнува от обществените проблеми на своето време: бед­ност, несправедливост, болести, обществен хаос, беззаконие (аномия) и т. н. – тях Църквата приема като свои.

Това важи особено днес, когато според доминиращата оценка на представителите на Православието за глобализма той е в противоречие с принципите на всеобщност във време, когато „моралният прогрес из­глежда застрашен в ядрото си от самия начин, по който се прокарва(З. Бауман, 2001, с. 313). Днес повече от всякога активната християнска любов и съпротивата срещу господстващото зло е задача с религиозен, както и с общочовешки характер.

Критичните бележки на антиглобалистичните възгледи, оформени в средите на Православието, не са монолитни, и то не само относно пър­вопричините за очертаното световно явление –глобализма, но и спрямо обхвата и средствата на необходимото му отрицание. И така, някои виж­дат главната причина в самите материално-обективни фактори (соци­ално-икономическата система на капитализма). Други смятат духовни­те фактори (духа на капитализма) като първопричина за обществената действителност на глобализма, съвпадаща с най-развития стадий на ци­вилизационният процес, формиращ се под влиянието на духа на капи­тализма. Те търсят основание в анализите на Макс Вебер (вж. М. Вебер. Протестантската етика и духът на капитализма. София, 2006).Но независимо от конкретната си оценка в своите анализи привържениците на „духовната първопричина“ за съвременното обществено и духовно морално зло са строго критични към обществени феномени като експлоатацията, неравенството, насилието, войните, демократичната де­магогия и екологичната криза.

Възприемането на света като цялостно човешко тяло засилва задъл­женията на християнина както по отношение на микрокосмоса, така и спрямо макрокосмоса на нашата толкова сложна и многообразна съвре­менност.

В този контекст християнинът не трябва да бъде аполитичен, защо­то процесите в човешкото общество и в политическото управление из­искват в по-голяма или в по-малка степен активното му участие като гражданин в обществените дела (вж. Платон, Държавата). Естественото демократично право на гражданите за обществена ангажираност се при­ема от църковните среди, но с различни оценки за степента, формите и насоките на тази дейност.

Дълбоко мое убеждение е, че независимо от степента на участие в живота на Църквата православният християнин трябва да бъде част от най-демократичната и прогресивна цялост на хората, за да се реализи­рат принципите на християнската любов и смирение. Вярващият хрис­тиянин, възпитан в духа на православната традиция, не трябва да бъде безразличен към обществените проблеми на своето време. Приемам, че Църквата и религията изобщо са извън и над политиката. Те имат съв­сем различна цел и поле на дейност, както и различен духовен ориентир. В този смисъл те не са политика и не трябва да се отъждествяват с нея, нито да се вплитат в нея.

Вярващите обаче не трябва да странят от политическите дела. Разви­тието и обновата на обществените и политическите порядки се нуждаят в по-голяма или в по-малка степен от намесата, активното участие на гражданите, в това число и на вярващите. Обществената несправедли­вост натоварва демократично мислещите хора от цял свят със задачата за нейното ограничаване, а защо не и – преодоляване.

Християнинът трябва активно да улавя и осмисля съвременните процеси в света и да има ясна представа за социалната несправедливост. Поради това активното участие в организираните движения и занима­ването с политика не може да се смятат за чужди за него явления. Но при условие, че двата вида дейности няма да се преплитат, нито да се отъждествяват, а още повече да стигат до формиране на някаква ми­микрираща, обособена политическа дейност и организираност в „хрис­тиянска обвивка“.А тук взаимодействието между християнските нравствени ценнос­ти и съвременните идеали за преодоляването на глобалната капиталис­тическа действителност създава поле за изява на надеждни перспективи. В крайна сметка трябва да се реши въпросът: кой есхатологично ще до­минира в нравствено отношение в постмодерния свят? Кой ще властва в него? Духът, духовността, Сакралното или Материята, духовната де­градация и профанното? Отлъченият католик Пиер Тейар дьо Шарден писа в „Човешки феномен“, че светът ще бъде обречен, когато започне да произвежда повече Материя, отколкото Дух.

Кипърският богослов Ставрос Фотиу е убеден, че и днес общите па­раметри на позицията на Православната църква спрямо света трябва да се разглеждат през призмата на цитирания Халкидонски догмат. Ключът за разбирането на нейното присъствие в света се намира в уточняването на нейния опит в „неразделното“ и „неслятото“, казва Ставрос Фотиу. В „неразделното“ се отрича манихейската пропаст между Дух и Мате­рия, тяло и душа, земно и небесно и пр.

Това обосновава и занимаването на Църквата с цялостния човек, а не само с религиозните му нужди. Църквата не отрича света, но тя се стреми към обновата му и към преодоляването на греховността.

„Неслятото“ изразява трансцендентността на Църквата – тя тран­сцендира от всичко, поддържа своята самостоятелност и не изменя на своята мисия. Тя вдъхновява обществото, разкрива и осмисля истори­ческите събития и се стреми към ориентирането на света към „кинония­та на любовта“ (Σταύρος Φωτίου. Εκκλησία και Εξουσία, εφημ. „Πολίτης“, Λευκωσία, 5/11/2000, σελ. 42–43).

Същността на Православната църква определя и основната ѝ роля, а именно духовната спасителна мисия, предлагане на възможността за общение с триединния Бог със стремеж към постигане на „кинония на теосиса“ (вж. Григорий Палама. Слово аподиктично за Св.Дух). Ос­новано на своята доктрина, Православието се обръща към света с от­вореност. Любовта в църковното общение не само обгръща всички – от живеещия според вярата праведник до блудницата и разбойника, който въпреки делата си бе простен в последната минута (К. Победоносцев. Църквата, ние и другите, Църковен вестник, 15 авг. 1999, с. 6). Тя също отправя призив към всички хора от цялата „икумена“ (Вселена). Тя не е индиферентна към проблемите на всекидневния живот, а проблемите на бедността, болестта, общественото безредие тя приема за свои, твър­ди Г. Мандзаридис (Г. Μαντζαρίδης, Θεσσαλονίκη, 2001, σελ. 113). Това е така, защото обезправеният, бедният, болният, затвореният не са просто хора, чакащи нашата помощ, а конкретни личности, в които присъства самият Христос с надежда за нашата отзивчивост (Мат. 25:34-45). Он­тологическото осмисляне на човешката личност като образ Божи задъл­жава човечеството, но преди всичко Православието, да бъде образец на такава социална практика, която да вдъхновява обществото като цяло.Православието е субект на обществено вдъхновение предимно чрез своите светоотечески морални ценности, основани на библейската исти­на и на своята духовна традиция. Но по отношение на възможностите то е субект, който е актуален носител на духовното, материалното и „фи­лантропичното“ (човеколюбиво) дело. С осмислянето на практикуваната филантропия на Православието се занимава Иеротеос Влахос в изслед­ването си „Църковната собственост и човеколюбието(Ιερόθεος Βλάχος, 1989, σελ. 234-262). Тук по-важни са следните тезиси:

1. Необходимостта от филантропията се обосновава както в догма­тичен, така и в каноничен план.

2.Православната филантропия има не само битово-материален, но предимно духовен характер.

3. В анализа на очертаната проблематика е твърдо изявен стремежът за диференциране на обособеното човеколюбиво дело от общосоциална­та и обществената сфера.

4. Образец на такава практика е животът на християните в древна­та християнска Църква (Деяния апостолски 4:32–35), където са налице общото притежание, ползване и разпределение на материалните блага и на собствеността („според потребностите“), основани на единодушие! Тук се подчертава, че хоризонталното измерение, т. е. междуличностните отношения, са били свързани или съчетани с вертикалното измерение, т. е. с общението с Бога, и то чрез евхаристията.

5.Отговорността за управлението на църковната собственост е кано­низирано в каноните на Светите апостоли и решенията на Вселенските събори да бъде под надзора на епископите „с Божий страх и добра съ­вест“.

6.Филантропичната дейност в Църквата се проявява през византий­ския период и при османското иго от манастирите, както и чрез Съветите на общинските презвитери („димогеронтес“) –общински органи на власт през османското иго в Гърция. Обаче привилегиите на Църквата в Кипър (имуществени и институирани) и Гърция се запазват в общи линии и по време на османското иго въпреки известно „вариране“. Освен това Църк­вата подпомага османската власт при събирането на финансови данъци. Съвременното положение на филантропичните размери също е неясно, мъгляво. Актуалната проблематика относно църковната собственост и финансовата дейност (поне в Кипър) неточно, но явно подвеждащо по­казва тенденция към секуларизъм в материалните порядки на Кипърска­та църква. Огромната търговска и предприемаческа дейност, притежава­нето на големи имоти са явни форми на отчуждение от православната духовност, отразена в „каноните“, феномени, които засенчват провежда­ната хуманистична дейност в Кипърската църква.Това явление до голяма степен се дължи на редица исторически обстоятелства, заставяли Кипърската църква – една от най-древните Поместни църкви в света (от 45 г.) – да бъде години наред единствена институционална сила сред православното население, както и да при­тежава едра собственост. Но също налице са сходните с други Помест­ни църкви привилегии на автокефалността на Кипърската църква още от 431 г. (ІІІ Вселенски събор), дадени на нейния архиепископ: подписване с червено мастило, обличане при ритуалите на парфирна мантия, носене на царски скиптър и др.

Мъглявата граница между човеколюбивата, обществената загриже­ност на Църквата и секуларизма е най-лесно проходима днес, когато из­кушенията сред членове на висшата църковна йерархия (съчетани с вли­янието на съвременната „вавилонска среда“) са нерадостна, но реална действителност. По този начин пастирската дейност на Църквата в много случаи се превръща в разширена административна и финансова власт, която възпроизвежда поредица отрицателни явления, оскърбяващи пра­вославното съзнание и създаващи противоречия между православната духовност и очертаната не само финансова, но и в друга практика.

Ηеобходимостта от „гласност“ относно икономическото състояние на Църквата е повече от необходимо. А диалогът и сътрудничеството между Църквата и политическите сили на Кипър (както признават пред­ставители на двете страни) може да има голям принос за постигането на тази цел.

Нужно е възвръщане към благоразумието на епископите, постанове­но от православната традиция. Според нея епископът не е просто орган на власт, а образец при обслужването („диакония“) на Любовта, която се реализира в евхаристийния живот на християнската общност.

Възвръщането към традицията не е признак на идеологическа закос­тенялост. То се съпътства от обширен хоризонт на интереси, от стъпване в крак с нашето време, от преживяване на драматичните му реалности и събития, от неговите импулси и болки. Когато дава отговори в ситуации на превратности и трудности, епископът трябва да бъде съвременен и даже да изпреварва събитията, за да осветлява с неугастващата светли­на на Христовата истина пътя на живота (Епископ Никифор. Слово при възкачването и ръкополагането му на епископския престол, Манастир на св. Богородица Елеуса „Кикос“, 24.02.2002 г.). Според епископ Никифор „епископът трябва да бъде истинският и животворящ дух на традиция­та, която живее, подновява се, изразява духа на всички епохи, никога не закостенява“.Необходимо е Църквата да бъде ориентирана към такава дейност, която да е в по-тясна връзка с природата, и да бъде изразител на мисията на Православието с център духовна и филантропична дейност, съчетана със засилена обществена ангажираност.

Авторитетна оценка трябва да получат изразените от средите на Пра­вославието позиции против редица обществени и политически явления като социална несправедливост, глобализъм, нарушаване на демокра­тичните и човешките права, мира, проявите на религиозен и национален фанатизъм.

_____________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 26-47. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.