Ева Ковачева

Резюме

В настоящето изследване се установява, че в книгите на Новия Завет слънцето и луната се използват като символи за онагледяване на прехода, който се случва между събития, но не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в нова твар в Христос.

The Sun and the Moon as symbols in the books of the New Testament for the transition from the human to the divine, from the flesh to the spirit

Еva Kovacheva

Abstract

The present study finds that in the books of the New Testament the sun and the moon are used as symbols to illustrate the transition that occurs between events, but not in linear, historical time, but outside it – for the changes that occur in the inner spiritual plan on a vertical axis – from the flesh to the Spirit, from the earthly to the heavenly, related to stages of the spiritual transformation of man from the Spirit into a new creature in Christ.

Въведение

В настоящето изследване се установява, че слънцето и луната – двете светила в комбинация се употребяват десет пъти като символи в различни книги на Свещеното Писание на Новия Завет – три пъти в Евангелията, един път в книга Деяния на светите апостоли, един път в Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни и пет пъти в книга Откровение на св. Иоан Богослов, както и че те не се описват по един и същ начин от съставителите на новозаветните книги. Целта на изследването е въз основа на анализирането на наличните стихове в Новия Завет, в които се съдържат споменатите символи, тълкувания на светите отци и коментари на съвременни учени и изследователи върху Свещеното Писание да се отговори на въпросите: 1) какъв е смисълът и значението, които се влагат в тях; 2) той еднакъв ли е, или различен в посочените места и ако не е еднакъв, в какво се изразяват разликите; 3) къде и как се ситуира предсказаното събитие в последователността на изложените други събития в Новия Завет. Тъй като затъмняването на слънцето и луната не е необичайно явление според астрономията като наука, тоест затъмненията се случват периодически постоянно (Kher, 2022)³³⁸, с това се поставя и последния въпрос 4) дали затъмняването на светилата в текста на Свещеното Писание трябва да се разбира в буквален или преносен смисъл.

Тезата, която се отстоява, е че светилата – слънцето и луната се употребяват в книгите на Новия Завет като символи за онагледяване духовното състояние на човека при прехода, който се случва между събития, не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в „нова твар“ „в Христос“: „и тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17**).

Изложение

Констатира се, че стиховете в книгите на Новия Завет, в които се употребяват слънцето и луната като символи, са следните: 1) „и веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят“ (Мат. 24:29); 2) „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си“ (Марк 13:24); 3) „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лука 21:25); 4) „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“ (Деян. 2:20); 5) „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41); 6) „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12); 7) „затръби и четвъртият Ангел, и биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите, за да потъмнее третата им част, та третата част на деня, както и на нощта, да не свети“ (Откр. 8:12); 8) „и яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди“ (Откр. 12:1); 9) „и градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът“ (Откр. 21:23); 10) „и нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков“ (Откр. 22:5).

При разглеждането на стиха Деян. 2:20 в неговия контекст като част от старозаветното пророчество на Иоил за настъпването на последните дни и на славния ден Господен, който се предхожда от затъмняване на светилата: „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“, се установява, че според св. апостол Петър това събитие се случва „сега“ – на Петдесетница „в настоящето“, с което минало (пророчеството), настоящето (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деян. 2:15-21) (Попов, 1991, с. 437-438). От стиха в Евангелието според Лука „и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата“ (Лук. 23:45) се констатира, че затъмняването на физическото слънце се случва, когато Христос премахва преградата между земния и духовен свят, между хората и Бога, между човешкия и божествения свят (рая), на което храмовата завеса е символ. Блажени Иероним Стридонски тълкува, че настъпването на мрак в човешкия свят и затъмняването на слънцето, което хората виждат с физическите очи, се затъмнява от светлината на Божествения свят, в който Самият Бог представлява най-силната светлина и Самият Той осветява всичко. Това е светлината, която не се вижда с физическите, а с духовните очи (Иероним Стридонский, 2022). Според друг (анонимен) коментар чрез нощта естествено се въвежда между два дни, защото трябва да се роди новият ден – денят на възкресението. И тези дни трябва да бъдат разделени, за да не изглежда, че природата на този век и на онзи век е една и съща, тъй като човек умира в плът, а възкръсва в духовно тяло (Анонимен коментар, 2022). Лопухин смята, че думата „веднага“ в Мат. 24:29, която означава също и „внезапно“, „скоро“ или „незабавно“, има както миниатюрно така и обширно космическо значение (Лопухин, 2022а).

Следващият стих, в който се говори за затъмняване на светилата, е: „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят. Тогава ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма“ (Марк 13:24-26). Св. Амвросий Медиолански тълкува този стих не в буквален, а в преносен смисъл. Той е на мнение, че в съответния стих се говори за духовното състояние на човека – както в месечния цикъл луната изчезва от поглед, когато земята застане между нея и слънцето, така е и когато греховете на човека преграждат пътя му към небесната светлина, и той не може да получи сиянието на Божественото Слънце, което e Христос. Според същия тълкувател любовта към този свят (земния живот) затъмнява в голяма част Божествената светлина (Амвросий Медиолански, 2022). Сбъдването на събитията описани в Евангелието според Лука: „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лук. 21:25 и сл.) Лопухин свързва с настъпването на Божието царство. Той се позовава за това на стиха „кога видите това да се сбъдва, знайте, че е близо царството Божие“ (Лук. 21:31). Посоченото състояние у хората на земята (σσνοτὴ ἐθνῶν ἐν ἀπορίᾳ) същият тълкувател свързва с безнадеждното състояние на духа им (Лопухин, 2022b).

В стиха „има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните; един е блясъкът на слънцето; друг е бля- съкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41) св. апостол Павел говори за различните тела – земните и небесните като ги съпоставя с блясъка на светилата и звездите. Според блажени Теофилакт светлината на различните тела означава различната степен на греховност и праведност на хората (Теофилакт Български, 2022). Апостолът разяснява в следващите стихове за разликата между душевното и духовното (1 Кор. 15:44-48). Св. Теофан Затворник смята по подобен начин, че различната светлина на небесните тела е индикация за разликата в бъдещите тела на хората според моралното им състояние (Теофан Затворник, 2022).

Св. Андрей Кесарийски пише, че затъмняването на светилата в стиха „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12) не се разбира в буквален смисъл, а по отношение на хората: „чернотата – слънчевата и тъмнокървавият вид на луната означават… душевния мрак на застигнатите от Божият гняв. Звездите паднаха… означава, че ще се срути значението на онези, които смятат себе си за светила на света“ (човешките авторитети)³³⁹ (Андрей Кесарийски, 2022, с. 63). Тиоконий твърди, че в този стих се говори за заслепените умове на хората, които не са огрени още от светлината на благовестието на славата на Христос, който е образ на невидимия Бог (срв. 2 Кор. 4:3) (Тиоконий, 2022). Налични са и две места в Новия Завет, в които не се споменават конкретно двете светила – слънцето и луната, но се говори също за унищожаване влиянието на стихиите при идването на Господа: във Второ съборно Послание на св. апостол Петър се описва, че при идването на деня Господен, „небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат“ (2 Петр. 3:10,12), а в Посланието си до Галатяните св. апостол Павел пише, че когато човекът приеме Духа на Христос в себе си, се освобождава от робството на „стихиите на света“ (Гал. 4:3). Под „стихиите на света“ (τὰ στοιτεῖα τοῦ κόσμοσ) в Гал. 4:3 Лопухин твърди, че се разбират елементите, от които е изградено всичко, влиянието на небесните светила, ангелите като духове, които управляват светилата, материалните и природни закони (Лопухин, 2022с). От изложеното става ясно, че според двата стиха, въпреки, че в първия от тях се говори по-общо за „идването на деня Господен“, а във втория – за „идването на Христовия Дух в човека“, посоченото събитие се съпровожда с прекратяване въздействието на стихиите върху него.

Прочетете още „Слънцето и луната като символи в книгите на Новия Завет за прехода от човешкото към божественото, от плътта към духа*“ →

Ева Ковачева

Както посочва Uwe-Karsten Plisch в първото издание на превода на немски език на този ръкопис[1], Евангелие на Спасителя е пример за това, че „в днешно време е възможно да се открият антични ръкописи не само в пясъците на Еги­петската пустиня, но и в библиотеките и музеите[2]“. То е един измежду последно откритите новозаветни ръкописи, за това събужда интереса на из­следователите и подлежи тепърва на научни изследвания.

Фрагментите на Евангелие на Спасителя са открити през 1967 година в Египет­ския музей в Берлин. Те са разпознати веднага като част от пергаментен кодекс датиращ от VI-ти век. Съдържанието им е определено като новозаветен апокриф. Ръкописът не е бил консервиран и старателно съхраняван в музея, вследствие на което останал забравен. През 1991 година Paul Mirecki открива коптски текст, който е превод от гръцки език на същото Евангелие. През 2003 година Р. Nagel оспорва гръцкия произход на Евангелие на Спасителя и го определя като оригинално коптско произведение произхождащо от Египет[3]. След намерените и добавени още четири страници №99/100, 107/108, Mirecki и Charles Hedrick подреждат фрагментите в правилната според тях последователност и ги публикуват през 1999 година под заглавието „Gospel of the Savior“ (Евангелие на Спасителя)[4]. Самите фрагменти не съдържат заглавие. Това заглавие се явява по-късно научно означение. Изданието е четливо, но впоследствие се оказва, че текстът е подреден в нелогична последователност. Stephen Emniel установява правилния ред и доказва, че ръкописът е възникнал към края на II-ри век[5]. Според Hans-Martin Schenke ръкописът датира от средата на II-ри век[6]. През 2000 година Uwe-Karsten Plisch публикува за първи път негов превод на немски език[7], в който посочва паралелните места с каноничните книги на Свещеното Писание и указва възможните филологически грешки, изпуснати изречения и липсващи думи.

На базата на възстановения от Stephen Emmel текст на ръкописа „Евангелие на Спасителя“ и неговия превод на немски език от Uwe-Karsten Plisch, издаден от Библейското дружество в Германия през 2000 година, в настоящето изследване ще се представи неговото съдържание и ще се направи кратък анализ и коментар на ли­тературния жанр, стиловите и езикови особености на текста, основни теми, време и място на произнасяне на Христовите слова, които се съдържат в него спрямо събитията описани в Новия Завет и ще се посочат паралелните места с канонич­ните и други неканонични книги.

Съдържание

Текстът е разделен от преводачите в първото печатно издание на ръкописа на четиринадесет части, които са разделени от четири подзаглавия в четири дяла: I. Диалог на Спасителя с учениците преди залавянето; II. Небесно видение на учениците; III. Диалог на Спасителя с учениците; IV.Слово на Спасителя за кръста. В същия ред и номерация на частите ще бъде представено съдържанието на ръкописа.

I. Диалог на Спасителя с учениците преди залавянето

Темите, които се разглеждат в първия дял са: 1) за Божието царство; учениците са наречени „солта на земята“ и „светилникът, който осветява света“ (парал. Мт 5:13-14**); Спасителят призовава учениците към будност и да опазят дрехата на царството, която са изпрали; споменава се за кръвта и виното във връзка с Тайната вечеря. 2) Текстът в ръкописа липсва. Стихът започва с обръщение на [апостол][8] Андрей към Спасителя с думите: „Господи, мой…“[9]. 3) Спасителят говори за необходимостта от слизането Му в ада, за да освободи окованите там души; следва предизвестие от Него, че Той сам ще открие на учениците Си по-късно нещо радостно; споменава се за свободната воля на човека и за надделяването на духа над плътта. 4) Спасителят говори за този, който ще Го предаде и предрича разбягването на учениците; следва дословен цитат от Евангелие от Марк: „Ставайте, да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава“ (Мк 14:42). Спасителят предрича, че учениците ще се разбягат и ще Го оставят сам, но обяснява, че при Него ще бъде Отец, и че Той и Отец са едно (парал. Йн 10:30). На това място се привежда цитат от пророк Захария от Стария Завет: „Порази пастира, и ще cе разпръснат овците!“ (Зах. 13:7; срв. Мк 14:27). Следват няколко стиха за добрия Пастир, който полага душата си за овците (парал. Йн 10:11). Текстът на това място е по-разширен от текста в каноничните евангелия: говори се за любовта между Отца и Сина, за това че Синът изпълнява волята на Отца и че Синът също е Бог, станал човек. 5) Един ученик[10] задава въпрос, след колко време и как ще станат предречените от Спасителя събития, дали Той ще вземе учениците Си от света и по какъв начин те ще дойдат при Него. 6) Съдържа се едно единствено изречение. В него Спасителят се обръща към учениците: О мои свети членове, мои благословени семена!“[11]. След това текстът липсва.

II. Небесно видение на учениците

7) Спасителят и учениците се намират на планина[12]. Телата на учениците стават „като духовни“[13], очите им сякаш „се отварят на всички страни“[14], цялото място изведнъж им се разкрива по необикновен начин. Те се доближават до небесата, които се отварят „едно към друго“[15]. Учениците виждат Спасителя да преминава през всички небеса. Този свят изглежда като тъмнина, а себе си виждат облечени като тези, които се намират във вечността, пребиваващи в постоянно блаженство и радост. Спасителят достига до седмото небе. Ангелите, архангелите и херувимите Му се покланят, а учениците Го славят. Те виждат светиите, намиращи се около Божия престол. Но лицето на Спасителя е тъжно. 8) Учениците Го питат, защо плаче и е скръбен. Ангелите също се изплашват като Го виждат опечален. Той отговаря, че е тъжен, защото ще бъде убит не от някой друг грешен народ, а от Своя Си народ, от народа на Израил (парал. ЕвПт 1-2)[16]. Следва стих, който има паралел в каноничните евангелия: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“ (Лк 22:42). След това Синът се покланя пред Отца и изявява готовност, кръвта Му да бъде пролята за спасението на човешкия род. Той плаче за Своите възлюбени, при което се споменават имената на Авраам, Исаак и Иаков[17] и се казва, че в деня на Съда те ще съдят заедно с Него света. 9) Тук липсва голяма част от текста, но от това, което е запазено става ясно, че Спасителят повтаря още два пъти: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“ (парал. Лк 22:42), след което отново проявява готовност да изпълни и завърши делото, за което е дошъл.

Прочетете още „Евангелие на Спасителя – Берлински ръкопис*“ →

Ева Ковачева

Резюме

В настоящото изследване се разглежда духовната свобода, нейните аспекти и пътя за постигането ѝ според Евангелие на Иоан (Иоан 8:32**). За по-пълното и задълбо­чено разбиране на този стих, той се интерпретира в неговия контекст (Иоан 8:31-36) и обяснява въз основа на светоотеческите тълкувания и подкрепя с места от други новозаветни книги, които доизясняват и потвърждават смисъла, вложен в него. Значението на този стих се свежда до това, че свободата се свързва с истината, което означава, че пътят към нея е само един – към Бога, и че само Той е, Който освобождава.

Summary

The present study examines the spiritual freedom, its aspects and the way to achieve it, according to the Gospel of John (John 8:32). For a complete and thorough understanding of this verse, it is seen in its context (John 8:31-36) and explained on the basis of patristic interpretations and supports to places other New Testament books that deepen and confirm meaning embedded in it. The meaning of this verse comes down to it that freedom is associated with truth, which means that the road to it is only one – to God and that only he releases.

***

Свободата е стремеж и копнеж на човешката душа. Този стремеж е зало­жен в човека още от неговото сътворяване, тъй като той е направен по Божий образ и подобие, а свободата е присъща в абсолютна степен на Бога. Когато се говори за свободата, трябва да се има предвид, че тя може да се разглежда в три отношения – физическо, умствено и духовно. Откакто свят съществува, наро­дите воюват за външна свобода, а в сферата на ума – за правото на мненията и възгледите си. Когато се говори за духовната свобода, тя засяга духа и връзка­та на душата с Бога. Тази свобода не се търси по външен път и не се основава на никакво насилие. Тя се постига с възстановяването на връзката с Първопричи­ната. Бог е неин Източник.

Целта на настоящото изследване е да се представи духовната свобода и нейните аспекти и да се посочи пътя, по който тя се постига според Евангелие на Иоан (Иоан 8:32). За осъществяването на тази цел съответният стих се разглеж­да в неговия контекст (Иоан 8:31-36) и обяснява въз основа на светоотеческите тълкувания и подкрепя с места от други новозаветни книги, които доизясняват и потвърждават смисъла, вложен в него.

За да се интерпретира стиха: „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32), ще се изложат предходните и следващи сти­хове, които, обединени заедно, представят една цялостна тема – тази за „ис­тинската свобода“:

cm. 31: „Тогава Иисус казваше на повярвалите в Него иудеи: ако вие пребъ­дете в словото Ми, наистина сте Мои ученици,

cm. 32: и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.

cm. 33: Отговориха Му: ние сме семе Авраамово; и никога никому не сме били роби; как Ти казваш: свободни ще станете?

cm. 34: Иисус им отговори: истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха.

cm. 35: А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно.

cm. 36: И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Ио­ан 8:31-36).

От приведените стихове става ясно: 1) ученици на Христос са тези, кои­то спазват Неговото учение; 2) ако спазват учението Му (Неговото слово) – ще познаят истината^[4]; 3) истината ще ги направи свободни; 4) според думите на Христос робството е свързано с греха, а свободата – със спазването на Неговoтo учение^[5] [7, c. 273]; 5) робът не пребъдва вечно вкъщи^[6] [5], а синът; 6) Христос дава истинската свобода. Той прави човека свободен.

а) Бог притежава в абсолютна степен свобода

От Евангелие на Иоан се установява, че свободата стои в пряка връзка с истината. Следователно за постигане на свободата има само една посока – към истината, тоест към Бога. Само Бог разполага с абсолютна свобода.                                                                

В подкрепа на казаното (Иоан 8:32, 36), че в Бог се съдържа свободата, служи стихът от Второ послание на св. апостол Павел до Коринтяни: „А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там е свобода. А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:17-18).                                                                    

Твърдението, че под „свобода“ според книгите на Новия Завет се разбира „свобода в Господа“, се потвърждава и от следните други места в Посланията на св. anостол Павел: „дойдоха да подглеждат нашата свобода, що имаме в Христа Иисуса, за да ни поробят“ (Гал. 2:4), „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго“ (Гал. 5:1), „Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму“ (Гал. 5:13). От посочените стихове става видно, че както според евангелист Иоан, така и според св. anостол Павел, свободата е в Господа и Той я дарува на хората, Бог е неин Източник. Под робство се разбира греховното състояние на човека, в което той попада вследствие на неправилното, неразумно използване на свободната воля, която му е дадена от Твореца. По този начин човек сам се ограничава [6, с. 237].                                

Неслучайно при първото обществено излизане на Христос, за което св. евангелист Лука говори по-подробно в своето Евангелие, за да им покаже, че се е изпълнило старозаветното пророчество, според което Той е обещаният Месия, Христос,казва: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените“ (Лук. 4:18) [4, с. 43]. От приведения стих става ясно и че според Евангелие на Лука Христос е Този, Който освобождава душите на хората.

Блажени Теофилакт тълкува cтих 32 от глава 8 на Евангелие от Иоан по следния начин: „ако вие пребъдете в словото Ми и във вярата, то ще познаете истината, тоест Мен, защото Аз съм истината“, за което се позовава на Иоан 14:6 [1, с. 531]. Във връзка със същия стих възниква въпроса какво се има предвид под думата „познаване“ на истината или „познаване“ на Бога? Христос казва на други места още: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (Иоан 14:9), „да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми“ (Иоан 14:7; срв. Иоан 14:8-9). Блажени Теофилакт обяснява, че който познава Христос, познава следователно и Отца, защото е невъзможно Бог да се види с телесните очи, но може да се „познае“ [1, с. 647].

Прочетете още „Интерпретиране на свободата според Иоан 8:32: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“*“ →