Етикет: нови завет

Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Йовчев

Една от основните теми, която много е вълнувала християнската апологетика в българското богословие и в частност нейния известен представител професор Борис Маринов[1], е въпросът за историчността на Господ Иисус Христос[2]. На тази база се появяват много ереси още в началото на християнството, когато е било своеобразно криптоизповедание. Но и след неговото официализиране, христологичните и триадологични спорове продължили, докато не намират вярната си формулировка по време на Вселенските събори на Църквата.

Проблемът за историческия Иисус е преди всичко свързан с източниците за Него. В зависимост от състоянието на нещата в тази област, възгледът за Основателя на християнството като историческа личност се променя. До миналия век така наречената митологическа школа[3] гледаше на Иисус Христос като на религиозна измислица, именно на основание, че наличните източници далеч не са в необходимото задоволително състояние, за да внесат нужната яснота по въпроса. Острата атака на онези, които отричали историчността на Иисус Христос, подтикна изследователите и цялата библейска критика изобщо към по-задълбочено проучване на текстовете в Новия Завет. През изминалия век е направено много за определяне на времето и обстоятелствата на появата на Евангелията, както и за проследяване на развитието на християнските предания за Иисус Христос. Изследователите продължават да откриват колко пълно и точно тези предания отразяват реалните събития. Но все още има повече въпроси, отколкото отговори.

В ранните години на християнството малцина от хората и дори онези, които са Го слушали, разбирали кой е Иисус Христос. Не са били разкрити веднага и от много хора смисълът на Неговото проповядване и значението на Неговото дело. Който Го е познал, повярвал, като свидетелството на вярващите е запазено в книгите на Новия Завет. В този смисъл Христос дойде на земята неразпознат[4]. Така Го разкрива пред нас и Свещеното Писание на Новия Завет: Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха (Иоан 1:11).

Онези, които не са Го разпознали, не намирали причина да отдават голямо значение на Неговия живот и проповед, нямали сериозни подбуди да говорят много за Него. Следователно би било напразно да се търсят подробни свидетелства за Христос в писанията на хора, чужди на Църквата през първите десетилетия на християнската история. Освен това, гърците и римляните нямали причина да засягат събития, случили се в далечна Палестина, тъй като в техните очи това е била отдалечена провинция, за чиято съдба те не проявявали голям интерес. Езическият свят научил за християнството, едва когато апостолската проповед е надхвърлила границите на Палестина и обходила всички земи. Но въпреки това за дълго време в езическото възприятие християните не се различавали много от евреите. Само сред Христовите съвременници от евреите може да се търси ранното споменаване за Него. Но и тук е необходимо да се подчертае, че еврейският народ също не го позна. В очите на невярващите евреи, Той е бил само един от многото учители и проповедници, и затова те нямали причина да Го отделят от това общество[5].

Посочената митологическа школа отрича историческото съществуване на Христос, твърдейки също, че никой нехристиянски автор от I-ви и началото на II-ри век никога не е споменавал подобна личност. Твърди се, че за Христос не се говори никъде извън Новия Завет, тоест в нехристиянските писания до средата на II-ри век, до момента, когато най-накрая каноничните Евангелия се оформят и Християнската църква се разпространява в Средиземноморието. Свидетелствата на древните писатели – фрагменти от произведенията на Иосиф Флавий, Тацит и Плиний Млади, в които се споменава Христос, и които често са цитирани от християнските апологети, били отречени като неверни, или интерполирани в текстовете от християнските писатели със задна дата. Това твърдение е достатъчен мотив да провокира идеята за по-задълбочено изследване върху нехристиянските източници за личността на Иисус Христос и неговото реално съществуване в историята.

Борис Маринов (1895-1980)

На въпроса дали се намират някакви солидни доказателства извън Библията затова, че Иисус Христос действително е съществувал, отговорът категорично гласи: Да. Историци и други както приятелски настроени, така и враждебни, са писали за Иисус Христос и ранните християни. Като доказателство на това твърдение по-долу са посочени десет нехристиянски източници, които доказват съществуването на Иисус Христос, а с това и Неговото реално присъствие в историята. Те датират от I-II век и имат различно отношение към Него. Някои са леко позитивни към Христос, склонни са да бъдат неутрални, други отхвърлят дейността Му или дори Го презират. За нуждите на студията са използвани оригиналните текстове на латински и старогръцки език на разгледаните автори и техните преводи, редактирани от д-р Атанас Атанасов.

Талус

Пръв от изследваната група нехристиянски писатели е Талус[6], римски историк, който дава около 55 година най-ранните възможни доказателства за Иисус Христос. В своята тритомна изгубена история на Средиземноморието той споменава за появило се затъмнение около датата на Разпятието, което може да бъде тъмнината, настъпила в деня на Христовата смърт (Матей 27:45). Неговите съчинения са оцелели само като цитати направени от други писатели. Секст Юлий Африкан[7] споменава за Талус, когато той около 221 година пише за Разпятието: Много страшна тъмнина покри целия свят; камъните бяха разтрошени от земетресение и много сгради в Юдея и други области бяха сринати до основи[8]. В трета книга от неговата история Талус нарича тази тъмнина слънчево затъмнение. Едно на пръв поглед възможно събитие, което съвременната наука вече може да изчисли.

В тази връзка Секст Юлий Африкан логически отбелязва, че слънчевото затъмнение може да не е било възможно по време, когато смъртта на Иисус съвпада с първото пролетно пълнолуние, защото едно слънчево затъмнение не би могло да стане в момент на пълнолуние, а когато Христос е разпънат на Кръст и е умрял, всъщност е бил периодът на пасхалното пълнолуние. Разгледаният текст показва, че Талус първо счита Иисус за историческа личност и второ познава синоптичната традиция, като се занимава с нея в критико-скептична светлина. В този дух го описват Theißen – Merz: Талус се отнася до една устна или писмена християнска духовна традиция. Затова през втората половина на първи век нехристиянският историк се почувствал предизвикан да опровергае неверни исторически сведения в нея[9].

В контекста на казаното от Талус може да се изведат следните исторически факти:

1.Християнското евангелие или поне описанието на Разпятието е било известно в средиземноморския регион в средата на първи век.

2.В този исторически момент имало голяма тъмнина и земетресение, датирано по времето на Разпятието на Иисус Христос.

3.Невярващите се опитали да дадат рационално обяснение за случилото се сравнително скоро след обявяването на тези събития.

Светоний

Гай Светоний Транквил (около 70-след 130 година) е бил римлянин и биограф на римските императори от Цезар (починал 44 година преди Христа) до Домициан (починал 96 година). В съчинението му De vita Caesarum, писано между 117-122 година, се съдържат биографии на римските императори от Юлий Цезар до Домициан. Прекрасният начин на представяне е спечелило световна слава на работата на Светоний, която не избледнява и до днес. Учените смятат този труд за един от най-важните източници за историята на ранния имперски Рим. От това произведение в биографията на Клавдий се споменава едикт на същия император издаден през 49 година, в който се визира изгонването на юдеите от Рим (Клавдий, XXV, 4): Прогони юдеите от Рим, вълнувани постоянно от подстрекателя Хрестос[10]. Основното, което се подчертава при всички преводи е, че причината за вълненията е Крестус или Христос. Изразната конструкция професор Иван Марковски превежда като: заради Христа[11]; професор Боян Пиперов: заради подбудителя Христа[12]; професор Георги Флоровски: под влияние на Хреста (Chresto implusore)[13]. Тук Хрес не е нито освободен роб, разбунтувал Рим, нито бил християнски апостол, който проповядвал за Христос в Рим. Chrestus е тъждествено с Christus, защото по време на императорския Рим са използвали вместо Christus – Chrestus или вместо christianus – chrestianus[14]. Колкото до споровете, вълненията сред юдеите в Рим през 51 година, е необходимо да се посочи, че тогава римляните не правят голяма разлика между юдеи и християни. Това е видно и от книга Деяния апостолски (18:12-17; 21:27; 22; 24; 25). В онова време юдеите са считани за gens superstitiosa (суеверен народ) и били мразени. Така са определяни и християните от Плиний Млади, от Тацит и сега от Светоний, и също са били презирани и гонени, защото за тях християнството е суеверие (superstitio).

Второто свидетелство на Светоний, което се намира в XVI глава от биографията на Нерон ни разкрива наказанието на християните: Били наказани със смърт християните, човеци от ново и вредно суеверие[15]. Въз основа на това място се правят интересни интерпретации от страна на съмняващите се в историческата достоверност на Христос, като посочват, че този абзац доказва само съществуването на християни, но не и на Христос. Професор Борис Маринов се противопоставя на тази теза като привежда няколко логични доказателства. Действително Светоний на това място свидетелства само за християните, без да споменава Христос, но когато говорим за дарвинисти казва професор Маринов, нямаме ли предвид и съществуването на Дарвин; като споменаваме марксистите ние не се съмняваме в историчността на Маркс и така нататък[16].

В този смисъл Христос и християните са здраво свързани и съставляват една причинно-следствена връзка.

Марà бар Серапион

Марà сина на Серапион (около 50 година – ?) е сирийски философ, който пише на сина си малко след 72-73 година като затворник от мястото на своето заточение. Писмото му вероятно е най-старото оцеляло споменаване на Иисус Хритос, което е запазено днес в един сирийски ръкопис от VI-ти век[17]: …какво всъщност получиха атиняните от убийството на Сократ, с какво са били възнаградени – с глад и чума? или жителите на Самос от изгарянето на Питагор, в миг цялата им страна е била погребана в пясъка? Или евреите от екзекуцията на техния мъдър цар, тъй като в това време царството им беше отнето? Защото Бог справедливо си отмъсти за тези трима мъдреци: атиняните умряха от глад; самосатците бяха обхванати от морето, евреите бяха убити и прогонени от царството си, и сега живеят навсякъде в разсеяние. Сократ не е мъртъв заради Платон, нито Питагор заради статуята на Хера, нито мъдрият Цар заради Новия Закон, който Той даде[18].

Авторът Иван Йовчев

В писмото си Серапион се обръща с инструкции към сина си, който също се казва Серапион. Освен всичко друго, той възхвалява в него мъдростта като единствения достоен обект на човешките стремежи и основното съдържание на човешкия живот. Като потвърждение на думите си той посочва мъдреците, които са пострадали, но тяхната мъдрост пребъдва завинаги, а строго наказание застига техните преследвачи. Сред мъдреците Серапион споменава заедно със Сократ и Питагор мъдрия цар, когото евреите екзекутират, но веднага след това държавата им е унищожена, а те самите, съсипани и изгонени от земята си, след което живеят в пълно разединение. Ако писмото има историческа основа, то най-вероятно се датира от периода преди 160-та или 190-та година, когато Римската империя все още е била в процес на установяване на властта си над Осроене[19] и Месопотамия.

В скорошно проучване Мерц, Ренсбергер и Тилеман твърдят, че писмото отразява историческата ситуация от началото на 70-те години на I-ви век, когато Рим за първи път овладява Самосата[20]. Някои архаични елементи на езика в писмото, коeто най-вероятно първоначално е написанo на сирийски, поддържат ранна дата на появата му, не по-късно от IV-ти век[21].

Авторът на писмото не е бил нито евреин, нито християнин – той говори директно за нашите богове, говори за Иисус Христос като човек, не съобщава нищо за Възкресението. В същото време редица специфични християнски свидетелства в неговото съобщение, царския титул на Иисус Христос (вж. Mатей 2:1 и сл.; 21:1-11; 27:37), превземането на Иерусалим от римляните като наказание за разпъването на Иисус Христос (вж. Матей 22:7; 27:25), показват неговата зависимост от християнските източници.

Прочетете още „Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните*“ →

Библията и апокрифите за астрологията*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов

Стари Завет

Множество изследователи на аст­рологията приемат за родина на тази псевдонаука Месопотамия, където през III-тото хилядолетие преди Рождество Христово тя придобива своята идентичност като практико-теоретична мисъл за цялото тогавашно об­ществено самосъзнание. Народите с политеистична нагласа в този регион отъждествяват слънцето, луната, звезди­те и планетите с различни богове и бо­гини и вярват, че техните движения по небето се отразяват върху съдбата на хо­рата и царете. Асирийците, които зав­ладяват Северното израилтянско царс­тво през 722-721 година преди Христа, и вавилонците, които превземат Южното юдейско царство през 587-586 година преди Христа, се зани­мават задълбочено с астрология. Този интерес към небесните тела несъмнено се предава на част от покорените юдеи[1].

Едно от най-ранните позовавания на астрологията в Стария Завет е заб­раната за поклонение на звездите във Второзаконие 4:19. В този стих Бог из­рично предупреждава избрания народ срещу евентуалното служение на тварните небесни тела: „Да не би ти, като погледнеш на небето и видиш слънцето, месечината и звездите (и) цялото небес­но войнство, да се прелъстиш, та да им се поклониш и да им послужиш, защото Господ, Бог твой, ги е отредил за всич­ки народи под цялото небе[2]“.

Във великия кодекс на Моисей е за­писана забраната за отдаване на всякак­ви видове вълшебства под страх от смър­тно наказание (Левит 19:31; 20:6): „Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви осквернят. Аз съм Господ, Бог ваш… И ако някоя ду­ша се обърне към ония, които извикват мъртъвци, и към магьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обър­на лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народ ѝ“.

Старозаветните пророци водят упо­рита и продължителна борба, за да из­коренят астрологическите убеждения и свързаното с тях почитане на звездите от израилтяните. Например пророк Исаия се обръща към олицетворената от него „дъщеря Халдейска“, за да осмее „ония, които наблюдават небесата, звез­добройци и предсказвачи по новолуния“. Тяхната безполезност се доказва от фак­та, че претърпяват пълен провал и по­лучават вечно наказание от Господ: „Ето, те са като слама: огън ги изгори; не избавиха душата си от пламъка; не остана въглен да се погрее някой, нито огън, да си поседи пред него“ (47:13-14).

Авторът архимандрит доц. д-р Павел Стефанов (1948-2012)

Пророк Исаия, като предрича ги­белта на Вавилон за неговото нечестие и пагубно занимание с магии и астро­логия, от името на Яхве с ирония казва: „Стой си прочее с твоите магии и с многото си вражби, с които си се занимава­ла от младини: може би – ще си помог­неш, може би – ще устоиш. Ти си умо­рена от многото си кроежи; нека изля­зат ония, които наблюдават небесата, звездобройци и предсказвачи по ново­луния, и да те спасят от онова, що тряб­ва да ти се случи. Ето, те са като слама: огън ги изгори; не избавиха душата си от пламъка…“ (Исаия 47:12-14). Тук е на­лице пряко указание за безсилието на всички видове вълшебства пред волята и силата Божия и неминуемия край на хората, които се занимават с магия и астрология или прибягват към помощ­та на окултистите. При стълкновението на маговете с пророците и другите духоносни мъже синовете на тъмнината тър­пят поражение. Така в книга Изход (7-9) четем за това как чародеите, които се противят на Моисей, вършат много чу­деса пред фараона, но не могат да про­тивостоят на Божията сила и в края на краищата са принудени да признаят сво­ето поражение от пророка Моисей. В книга Битие (41) се разказва за тържес­твото на праведния Иосиф над египетс­ките мъдреци. Те не успяват при цялото си магическо изкуство да изтълкуват вярно съня на фараона. Пророк Даниил също многократно посрамва халдейските мъдреци и магове (Даниил 2:4-5). Всич­ко това се обяснява с факта, че синовете на светлината вършат винаги своите чу­деса и пророчества със силата Божия. Маговете и астролозите, които използ­ват изкуството на вълшебството, дейст­ват с демоничната сила и естествено търпят поражение, когато се опитват да се борят с Бога.

Пророк Иеремия също се противо­поставя на астрологията. Като говори от името на Бога, той заповядва на своя народ: „Не вървете по пътя на езични­ците и не се плашете от небесни поличби, от които езичниците се плашат“ (10:2). Той осъжда и някои юдеи, които се покланят на вавилонската богиня Ищар, наречена „богиня на небето“ и отъждествявана с планетата Венера. В нейна чест те кадят „в юдейските гра­дове и по иерусалимските улици“, пра­вят възлияния, месят и раздават питки с нейния образ. Когато култът към Ищар е забранен от пророка, идолопоклонниците се жалват, че оттогава са изгубили късмета си: „Търпим във всичко оскъдия и гинем от меч и глад“ (44:15-19). Тези предупреждения и забрани на про­роците са немислими, ако голям брой израилтяни не се отдават на служение на небесните тела.

Известни познания по астрономия са необходими за създаването и поддър­жането на юдейския слънчево-лунен ка­лендар. Няма съмнение, че се оказва не­възможно да се унищожат без остатък религиозните аспекти на наблюдението на звездите в древния Израил. В ръко­писите на есейската община от Кумран, съвременна на Христос, се търси тъждественост между движенията на небес­ните сфери и чертите на човешките ли­ца, между астрологията и физиономиката. Подобни идеи липсват в Стария Завет и най-вероятно са възприети под чуждо (елинско) влияние. Хората с по­добни интереси свързват пряко макро­космоса и микрокосмоса, вътрешните закони на вселената и външните харак­теристики на тялото. От научна и рели­гиозна гледна точка тези възгледи са гру­бо суеверие[3].

Нови Завет

Най-известният новозаветен па­саж, свързан с астрологията е поместен в Евангелието от Матeй (2:1-12). В него се разказва за посещението в Палести­на на влъхви или мъдреци от Изток, ко­ито чрез изчисления узнават за ражда­нето на неземен Цар. Те наблюдават и следват звезда, която ги води във Витлеем. Най-вероятно тези мъже са астро­лози от Вавилон. Евангелистът Матей съобщава за този случай не за да пре­поръча астрологията, а за да покаже, че и звездите са ръководени от Бога и в лицето на влъхвите всички народи се покланят на новородения Спасител[4].

Някои хора се смущават от въпро­са: „Ако астрологията има демоничен характер и нейното използване е грях, как влъхвите узнават времето на Хрис­товото Рождество с помощта на астро­логията?“ На този въпрос има два от­говора, които не си противоречат, а по-скоро се допълват взаимно.

Първи отговор. Причината, поради която се очаква тази звезда на Изток, се поставя във връзка с предсказанията, направени в Стария Завет. В книга Чис­ла четем: „Виждам Го, ала не сега още, гледам Го, ала не отблизо. Изгрява звез­да от Иакова, и се издига жезъл от Израиля…“ (Числа 24:17). Пророк Исаия каз­ва: „Дигни се, светлей (Иерусалиме); защото дойде твоята светлина, и слава Господня изгря над тебе… И народите ще дой­дат към твоята светлина, и царете – към сиянието, което изгрява над тебе… те всич­ки ще дойдат от Сава, ще донесат злато и тамян и ще възвестят славата Господня“ (Исаия 60:1,3,6). В псалом 71, стих 10, четем: „Царете на Тарсис и островите да­нък ще му поднесат; царете на Арабия и Сава дарове ще му принесат“. Пророк Даниил знае тези предсказания и не ги крие. Освен това, лично на него принад­лежи пророчество за времето на Рождеството на Богомладенеца (Даниил 9:25). Те­зи данни, които сочат събития от изк­лючителна важност (времето, мястото и обстоятелствата на Христовото Рождес­тво), са зафиксирани и старателно пазе­ни от вавилонската жреческа школа, на­чело на която стои пророк.

Втори отговор. Божият промисъл, който превръща човешката злоба в сред­ство за довеждане на Иосиф в Египет, също така дава на астрологията въз­можност да доведе влъхвите при Хрис­тос. Известно е, че Бог иска всички хора да се спасят и да стигнат до познание на истината (1 Тимотей 2:4). Може да се зак­лючи, че не благодарение на магиите и астрологията влъхвите узнават времето и мястото на Христовото Рождество, а благодарение на това, че Сам Господ им открива пътя, който смята, че е най-до­бър за тяхното спасение. Астрологията няма никаква заслуга във факта на пъ­туването на влъхвите по звездата към мястото на Христовото Рождество.

Авторът архимандрит доц. д-р Павел Стефанов (1948-2012)

Небето и звездите са творение на Божиите ръце, което е видимо от всич­ки. Затова в определени случаи Господ посредством тях дава знамения, които предсказват важни събития в бъдещата съдба на човечеството. Така по времето на кръстните мъки на Спасителя преди Неговата смърт „настана мрак по цяла­та земя до деветия час и потъмня слън­цето…“ (Лука 23:44-45). На хората се из­вестява, че от човешки ръце е убит То­зи, Който идва да спаси човешкия род, да възвести и открие пътя на спасение­то в Царството Божие. В Евангелието също се чете, че в края на света при Вто­рото Христово пришествие „ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите“ (Лука 21:25). За разбирането на тези небесни знамения, които ще бъ­дат изпратени от Господ, не са нужни знания по астрология или тълкувания на астролози. Всеки, който е приел в сър­цето си Божието откровение, няма да се усъмни в обетованието за бъдните съ­бития.

Това тълкуване се подкрепя от св. Игнатий Богоносец, който е епископ на Антиохия и е хвърлен на лъвовете в Колизeя около 108 година. Докато е воден от стра­жата през Мала Азия до Рим, той отпра­вя седем послания до местните църкви. В посланието си до християните в Ефес (XIX, 2-3) св. Игнатий признава астрологическия характер на посещението на влъхвите и поклонението им на новоро­дения Младенец, но смята, че това съби­тие не подкрепя, а унищожава в зародиш магиите и заклинанията. Той пише: „Прочее как [Той] се откри на вековете? Звезда в небето засвети над всичките звез­ди и светлината ѝ беше неизречима, и но­востта ѝ предизвика угощение, а остана­лите звезди заедно със слънцето и луна­та станаха хор за тази звезда, а само тя разхвърляше [пръскаше] светлината си навсякъде. И смущение имаше: откъде това ново явление, неподобно на тези [звезди]? От него се развали всяка ма­гия и всяка окова на злото изчезна; нез­нанието бе отстранено, древното царст­во се разруши, тъй като Бог по човешки се яви за обнова на вечния живот [срв. Римляни 6:4]. И това, което беше подготвено от Бога, получи начало. Оттам всичко се разтресе, защото се подготвяше разруша­ването на смъртта[5]“.

Прочетете още „Библията и апокрифите за астрологията*“ →

Защитната реч на св. апостол Павел пред Ирод Агрипа II и прокуратора Фест*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван  Денев

И тази реч на св. апостол Павел (Деяния на светите апостоли 26:8-29), както и речта му пред прокуратора Антоний Фе­ликс (Деяния на светите апостоли 24:10-21) е защитна съдебна реч. И в нея апостолът се защитава от обвиненията на юдеите против него (Деяния на светите апостоли 22:1; 21; 24:5-8). Начинът на защита е както при прокуратора Феликс, само че тук апостолът говори по-подробно за своя живот и за обръщането си към Иисус Христос.

Апостолът прекарал в окови в Кесария Палестинска при про­куратора Феликс. При смяната му с Порций Фест (Деяния на светите апостоли 24:27) в 60-та година той бил изправен отново на съд[1].

Дееписателят св. евангелист Лука пише:„А Фест като дойде в областта, след три дни възлезе от Кесария в Иерусалим. Тогава първосвещеникът и първенците иудейски му явиха обвиненията си против Павла и, търсейки милост за себе си против него, молеха го да го повика в Иерусалим; а те крояха засада да го убият по пътя. Но Фест отговори, че Павел се пази под стража в Кесария, и сам той скоро ще отпътува за там. И тъй, каза той, влиятелните меж­ду вас нека дойдат с мене, и ако има нещо у тоя човек, нека го обвинят. И след като прекара у тях повече от десет дена, слезе в Кесария, а на другия ден седна на съдилището и заповяда да доведат Павла. Когато се яви той, заобиколиха го слезлите от Иерусалим иудеи, като навеждаха против Павла много и тежки обвинения, които не можаха да докажат“ (Деяния на светите апостоли 25:1-7).

В отговор апостолът заявява: „С нищо не съм съгрешил ни против юдейския закон, ни против храма, ни против кесаря“ (Деяния на светите апостоли 25:8).

Дееписателят не съобщава в какво точно първосвещеникът и първенните юдейски обвиняват апостола. Може би със същите обви­нения, както при прокуратора Феликс (Деяния на светите апостоли 24:5-7). В защитата обаче на апостола съзираме като че ли едно ново обвинение – в дейност против кесаря. Или ако то не е ново, то е изказано малко по-остро. Може би то е същото обвине­ние, както пред прокуратора Феликс: „Понеже намерихме, че тоя човек е зараза и че подига бунтове между всички иудеи по вселената“ (Деяния на светите апостоли 24:5).

Апостолът, разбира се, отхвърля кратко и решително всички обвине­ния: „С нищо не съм съгрешил“ (Деяния на светите апостоли 25:8).

Искайки да угоди на юдеите, Фест запитал апостола: „Искаш ли да идеш в Иерусалим и да бъдеш там за това съден пред мене?“ (Деяния на светите апостоли 25:9).

Въпрос, който съдържа в себе си двояк смисъл или тълкувание. – Искаш ли да те съдя в присъствието на синедриона, или да те съди синедрионът в мое присъствие. Прокураторът вероятно е имал второто предвид, затова и предлага на апо­стола да бъде съден в Иерусалим. Като римски гражданин той трябвало да бъде съден от римски съд, а не от синедриона, затова се иска и не­говото съгласие, с оглед да угоди на юдеите.

Апостолът отговаря: „Аз стоя пред кесарево съдилищe, дето и трябва да бъда съден. Иудеи не съм обиждал с нищо, както и ти твърде добре знаеш. Защото, ако съм крив и съм сторил нещо достойно за смърт, аз се не отказвам да умра, но, ако няма нищо от това, в каквото ме обвиняват тия, никой не може да ме предаде тям! Кеса­рев съд искам!“ (Деяния на светите апостоли 25:10-11).

„Аз стоя пред кесарево съдилище, дето трябва да бъда съден“ (Деяния на светите апостоли 25:10 а). – Ето първото основание на апостола да откаже съд в Иерусалим. Аз съм предаден на кесарев съд, иска да каже апостолът, и не желая да се върна отново в синедриона.

„Иудеи не съм обиждал с нищо!“ (Деяния на светите апостоли 25:10) – Ето второто основа­ние за отказа. Не съм обидил юдеи, затова не желая да бъда съден в си­недриона!

Прокураторът добре знаел, защо апостолът е изправен пред Кесарев съд, но, за да угоди на юдеите, попитал: „Искаш ли да идеш в Иеру­салим?“ (Деяния на светите апостоли 25:9).

Апостолът заявява: „Ако съм крив и съм сторил нещо достойно за смърт, аз се не отказвам да умра“ (Деяния на светите апостоли 27:11 а). Готов съм да понеса всичко дори смърт според закона. „Кесарев съд искам!“ (Деяния на светите апостоли 25:11 б)

След това прокураторът отсъдил: „Кесарев съд си поискал, при кесаря ще идеш!“ (Деяния на светите апостоли 25:12).

Подир няколко дни цар Ирод Агрипа II и жена му Ве­роника дошли в Кесария да поздравят Фест. Последният запознал своя гост с делото Павлово. „Понеже бях в недоумение, как да реша тоя въпрос, казал Фест…, заповядах да го държат под стража, докато го пратя при кесаря“ (Деяния на светите апостоли 25:20-21).

Тогава Ирод Агрипа II казал: „Желал бих и сам да изслушам тоя човек.“ (Деяния на светите апостоли 25:22).

На следващия ден извадил апо­стола на съд.

Съдебното заседание било открито от прокуратора Фест: „Ца­рю Агрипа и всички вие мъже, които сте с нас тука! Виждате тогова, за когото цялото множество иудеи дойдоха при мене, и в Иеруса­лим и тук, и викаха, че той не бива повече да живее. Но аз, като разбрах, че той не е сторил нищо до­стойно за смърт, и понеже той сам поиска съд пред Августа, реших да го пратя нему. Обаче за него не мога нищо вярно да напиша на господаря; затова го изведох пред вас, и особено пред тебе, царю Аг­рипа, щото след разследването да имам какво да напиша. Защото безсмислено ми се струва да препращам окованик, без да означа обвинения против него“ (Деяния на светите апостоли 25:24-27).

Ирод Агрипа II казал на апостола: „Позволява ти се да го­вориш за себе си!“ (Деяния на светите апостоли 26:1 a). – Като почетен гост на прокуратора, Агрипа ръководел съдебното заседа­ние, но, за да не засегне любезния си домакин, не казал „позволявам ти“, а – „позволява ти се“.

Апостолът прострял ръка и започнал своята реч (Деяния на светите апостоли 26:1 б). Взел позата на оратор. Речта му има особени отличителни белези, съгласно обстоятелствата и положението на оратора. Тя е както речта му пред юдеите (Деяния на светите апостоли 22:1-21) реч защитна, но в тона си тя е съвсем друга – това е царствено, побе­доносно слово на апостола[2].

Това е неговата последна прост­ранна реч пред юдеите, последно негово свидетелство за Христа пред юдеи и езичници в светата земя.

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Апостолът започнал речта си към Ирод Агрипа II така, както бе за­почнал речта си пред прокуратора Феликс (Деяния на светите апостоли 24:10): „Честит се считам, царю Агрипа, че ще се защитавам днес пред тебе за всичко, за каквото ме обвиняват иудеите“ (Деяния на светите апостоли 26:2). Ирод Агрипа II бил син на Ирод Агрипа I. Откачало управлявал областта на своя чичо Ирод Xалкидски. В 48-ма година заменил тази област с областта на чичо си Ирод Фи­лип (Лука 3:1), към която била прибавена областта Лисаний. По-късно император Нерон му подарил областта Галилея и Перея[3].

„Павел, отбелязва св. Иоан Зла­тоуст (347-407), започва да говори с дръзновение и нарича себе си щастлив, не от ласкателство, но за това, че говори пред човек, на когото всичко е известно, и затова чуй какво говори по-нататък!“[4].

„А най-вече, защото ти знаеш, всички иудейски обичаи и въпроси; затова, моля те, изслушай ме ве­ликодушно“ (Деяния на светите апостоли 26:3).

„Моя живот от младини, говори апостолът, който съм прекарал отначалото между народа си в Иеру­салим, знаят всички иудеи; те отдавна ме знаят, – ако искат да свидетелстват, – че аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра“ (Деяния на светите апостоли 26:4-5).

Макар и родом от Тарс Киликийски (Мала Азия), още от младини апо­столът се преселил в Иерусалим, за да се обучава „при нозете Гамалиилови… по закона отечески“ (Деяния на светите апостоли 22:3). И всичко това било известно на юдеите!

„А сега, продължава апостолът, стоя пред съд заради надеждата в обещанието, дадено на отците ни от Бога, което нашите дванайсет колена се надяват да постигнат, служейки усърдно Богу денем и нощем. За тая надежда царю Агрипа, ме обвиняват иудеите“ (Деяния на светите апостоли 26:6-7).

От мисълта за своите юношески години апостолът бързо прехвърля речта си върху сегашното си поло­жение. Преди това той бил строг ревнител на Закона, а сега е подсъдим, не поради измяна, а заради „надеждата в обещанието“, дадено от Бога, което всички юдеи очаквали, както и той „служейки усърд­но денем и нощем“. Надеждата за бъдещия Месия, Когото Бог изпратил в лицето на Иисус Христос (срв. Деяния на светите апостоли 13:32; 23:6).

„За тая надежда, царю Агрипа, заключава апостолът, ме обвиняват иудеите“ (Деяния на светите апостоли 26:7).

Юдеите особено много се дразнели от проповедта на апостола за възкръсналия Иисус. Затова той съвсем смело се обръща към Ирод Агрипа II, прокуратора и юдеите с въпроса: „Що? Нима вие за не­вероятно смятате, че Бог възкресява мъртви?“ (Деяния на светите апостоли 26:8). – Тук апостолът има предвид Иисус Хри­стос, Когото Бог възкресил (Деяния на светите апостоли 2:24; 3:13; 4:10), както това добре личи от следващия стих.

Апостолът, пише архимандрит Михаил, поставя глагола („възкресява“) не в минало време за възкресяването на Иисус Христос и не в бъдеще – за всеобщото възкресение на мъртвите, а в сегашно историческо, показвайки, че Бог е силен всякога да възкреси мъртви[5].

Прочетете още „Защитната реч на св. апостол Павел пред Ирод Агрипа II и прокуратора Фест*“ →

Новият Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Новият Завет е не само извор за Божиите промислителни дела в човешката история, но неговите слова служат съгласно Божията воля за разкриване на Божието царство, за утвърждаването на човека в доброто и за богоуподобяването му.

Иисус Христос в евангелията и апостолите в посланията си говорят за  Писания, Писание, Свето Писание и подразбират свещените книги на евреите, които по-късно Църквата определя като книги на Стария Завет. Същевременно обаче Господ Иисус Христос е възвестил настъпването на времето на Новия Завет, тоест на новия договор на Бога с човешкия род. Авторитетни писмени свидетелства на този Нов Завет стават книгите на апостолите и на техните ученици, които са описали живота, дейността и учението на Иисус Христос и са дали разяснения по тях.

Най-напред са били записани словата на Спасителя, които са се използвали за наставляване на вярващите, били са четени на богослужебните събрания и са служели за разпространяване на новата вяра. После към тях са се прибавили разкази за страданията на Иисус Христос и за събитията след изкупителната Му смърт. Така постепенно са възникнали четирите книги, които са известни като евангелия! Едновременно с тях са били съставени и други християнски писания от различии видове: една история на ранната Църква от основаването ѝ до първото пребиваване на апостол Павел в Рим (тоест книга Деяния апостолски), писма (послания на апостолите и на техни ученици до християнски общини и отделни християни, в които се съдържат обяснения по богословски въпроси и духовни, “пастирски” наставления, и накрая една пророческа книга за съдбата на Църквата в настоящето и бъдещето. Всички тези книги са написани през I-ви век.

Писанията на Новия Завет са били събрани от Църквата през II-ри век в един сборник, понеже са свидетелствали по убедителен начин за вярата на християните от апостолско време. Според учението на Църквата те са написани под въздействието на Светия Дух и като боговдъхновени притежават неоспорим авторитет по въпросите на християнската вяра и нравственост. Затова и техният брой е твърдо установен като канон, мярка, правило на новозаветните книги!

Приетият у нас ред на тези книги е следният: 1) четири евангелия, 2) Деяния на апостолите, 3) така наречените съборни послания, 4) послания на апостол Павел и 5) Откровение на апостол Иоан. В повечето чужди издания са разменени местата на двете групи послания, но редът вътре в самите групи е същият.

Евангелията

Четири евангелия са включени в сборника от канонични новозаветни книги. Те свидетелстват – всяко по свой начин – едното благовестие на Иисус Христос. Думата евангелие е гръцка и означава блага вест, благовестие. С тази дума Сам Спасителят и Неговите ученици означават проповедта за истинското спасение, което Бог предлага на хората чрез Своя въплътен Син – Иисус Христос. Така възниква новата форма на религиозни писания – евангелията.

Надписите на каноничните евангелия от II-ри век насам в оригинал гласят: КАТА MAΘΘAION, КАТА MAPKON, КАТА LOYKAN, КАТА IΩANNHN. Тези книги са били подредени в сегашната си последователност още в ранната Църква вероятно според тогава приетото време на тяхното написване. Първите три евангелия са тясно свързани помежду си по съдържание, строеж и език, поради което се паричат синоптични евангелия (от гръцки синопсис, общ обзор).

Свето евангелие от Матей

Надписът на първото евангелие сочи като автор Матей. Той вероятно е ученикът на Иисус Христос, митарят от Капернаум, когото Учителят призовал в числото на дванайсетте апостоли (Матей 9:9 и 10:3). Матей носел и името Левий, бил син на Алфей (срв. Марк 2:13-17; Лука 5:27-32). Според ранното църковно предание Матей пръв съставил евангелие на еврейски език, но еврейският първообраз на евангелисто не е запазен.

Древни църковни автори свидетелстват, че Евангелието според Матей било написано 8 години след възкресението на Иисус Христос. Днес обикновено се приема, че то е съставено по-скоро през втората половина на I-ви век. От съдържанието му може да се заключи, че евангелието е произлязло в област, където християни и юдеи живеят заедно (Палестина или може би и Сирия).

Матей е събрал в евангелието си слова на Иисус Христос и сведения за живота Му, които подредил по време и по съдържание в три основни части: дейността Му в Галилея и наставления към учениците (3:1-18:35), сред които се откроява така наречената Проповед на планината (5-7 глава); дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46); страдания, кръстна смърт и възкресение в този град (26-28 глава). Авторът явно си е поставил за цел да убеди евреите и да затвърди това убеждение у евреите-християни, че Иисус е обещаният в Стария Завет Помазаник (Месия), потомък на Авраам, от коляното на Юда и рода на Давид, свещеник и жертва във великото изкупително жертвоприношение. Затова и предава в самото начало родословието и раждането по плът на Спасителя, а след това на много места цитира пророчества от Стария Завет, които намират своето изпълнение в личността на Господ Иисус Христос.

В древната Църква първото евангелие било най-почитано и четено. Затова то станало в изключителна степен Евангелието на Църквата.

Свето евангелие от Марк

За писател на това евангелие се приема Иоан-Марк, християнин от Иерусалим и син на Мария, в чиято къща вярващите се събирали на молитва. Марк бил племенник на апостол Варнава. Помагал откачало на апостол Павел, а после и на апостол Петър (Филимон 24; Колосяни 4:10; Деяния на светите апостоли 12:12; 13:5; 15:36-39; 1 Петра 5:13). Според древно църковно предание написал евангелието си в Рим за езичници и за християни сред езичниците (срв. 7:3-4) към средата на I-ви век. Днес то се смята за първото евангелие по време на съставяне, макар изследователи да поставят написването му около 70 година.

Марк събрал автентични предания за Иисус Христос, преди всичко описания на Негови чудеса, притчи и разкази, които завършват с някоя мисъл на божествения Учител, както и свидетелства за страданията и кръстната Му смърт. От географска гледна точка събитията са подредени така: дейност на Иисус Христос в Галилея (1:14-5:43); пътуване по юдейски и езически области и поучения към апостолите (6:1-9:50); отиване в Иерусалим, изобличения на юдейските водачи и смърт на кръста (10:1-15:47). Евангелието му започва с разказ за дейността на Иоан Кръстител (1:1-13) и завършва с явяванията на възкръсналия Спасител до самото Му възнесение (16:1-20).

Разказвайки за живота и дейността на Иисус Христос, евангелист Марк заявява, че Иисус е обещаният Месия, въплътеният Божи Син, и чрез Неговото идване в света е настъпило времето на спасението (1:14). Христос побеждава злото, властта на сатаната и неговите помощници, опрощава грешници (2:1-12), възвестява коя е истинската Божия воля (2:27-28; 7:1-23), установява Божието царство (4 глава). Понеже в Неговата личност Божието всемогъщество е скрито зад човешкото смирение, тайната на боговъплъщението не е била схваната не само от останалите юдеи, но дори и от самите ученици преди Възкресението (6:1-6; 8:14-21; 14:26-42). Единствено подходящото поведение спрямо Христовото учение е безусловната искрена вяра. Да бъдеш Христов последовател означава да следваш Спасителя с вяра, себеотрицание, готовност да служиш на другите и смелост пред страданията (8:31-33; 9:42-48; 10:17-27, 41-45), за да изпиташ силата на Божието царство. Първият езичник, проумял тайната на Христовото изкупление, е стотникът под кръста, който заявил: “Наистина този човек е бил Син Божи” (15:39). Този римски войник е представител на множеството повярвали езичници, които образуват църкви сред езическите народи. Тях евангелистът иска да укрепи във вярата и да насърчи чрез своето евангелие да останат верни на Иисус Христос дори и при преследвания.

Свето евангелие от Лука

Древното църковно предание сочи като автор на третото евангелие и Деяния на апостолите “Лука, обичния лекар” (срв. Колосяни 4:14; Филимон 24; 2 Тимотей 4:11), който бил християнин изсред езичниците и ученик на апостол Павел. Авторът черпи сведения от евангелието на Марк, има общи места и с Матей. Традиционно се приема, че това евангелие е написано по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (около 63 година), но днес надделява предположението, че е произлязло малко по-късно в Гърция или Мала Азия.

Лука също построява повествованието си в три части, като добавя и други сведения. Това са преди всичко части от Проповедта на планината и други поучения на Иисус Христос (6:20-8:3), а също и пространен разказ за последното пътуване на Спасителя за Иерусалим (9:51-18:14). В самото начало на евангелието Лука поставя предварителната история за раждането и детството на Иоан Кръстител и Иисус Христос (1-2 глава), а в края описва редица явявания на възкръсналия Христос и Неговото възнесение (24 глава).

Лука е желаел да напише ръководство към Христовата вяра за образовани езичници и християни изсред езичниците, както се вижда от умело съставения предговор (1:1-4). На този евангелист дължим множество ценни сведения, които не са включени в другите евангелия, като притчите за добрия самарянин, за блудния син, за умния управител, за митаря и фарисея, а също и поредица от молитви и химни (например хвалебните песни на Дева Мария: 1:46-55; на Захария: 1:68-79; на стареца Симеон: 2:29-32), важни сведения за отношението на Спасителя към жените, митарите (бирници) и грешниците, както и ценни подробности от историята на страданията на Иисус Христос.

В това евангелие Иисус е представен особено ярко като Спасител на “загубените”, социално обезправените, на жените, митарите и грешниците. По изключително убедителен начин е посочена любовта на Бога към хората. Чрез живота и смъртта на Христос е показано как трябва да живее и постъпва всеки отделен човек. Чрез Иисус Христос е настъпил решителният обрат в историята на човечеството и тъкмо Той (а не почитаният като “носится на мира” римски император) е истинският Спасител на света (2:11). Затова на редица места Лука свързва евангелската история със световната история, Старият Завет и историята на израилския народ намират своя завършек в Христовата църква, която е съставена от юдеи и езичници и така обхваща цялото човечество.

Образът на Иисус Христос, обрисуван от Лука, и Неговият божествен призив за справедливи междучовешки отношения дават и днес мярката на християнската лична и обществена нравственост.

Прочетете още „Новият Завет*“ →

Антиохийското тълкувателно предание – търсене на Богочовека Христос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Освен като бележит културен и религиозен център на Византийската империя, през IV-ти и V-ти век Антиохия става известна със своето библейско тълкувателно предание. Негови представители са Диодор от Тарс Киликийски (починал 394 година) – градът на св. апостол Павел, учениците му Теодор Мопсуестийски (починал 429 година) и св. Иоан Златоуст (починал 407 година), както и по-късно блажени Теодорит Кирски (починал 457 година). За разлика от библейския подход, господстващ по онова време в Александрия, който в своето тълкуване на Свещеното Писание повече си служи с алегорията, Антиохийската школа насочва вниманието си към буквалния смисъл и подчертава първенството на историческото тълкуване.

Алегорията е насочена към откриване на различни значения в един и същ текст, като предпоставката е, че в своя стремеж към Бога и единение с Него човек преминава през три различни етапа на възхождане: първият е „физическият или телесният”, след това „моралният”, и най-накрая – „духовният” (срв. Ориген, За началата, IV, 11). Този начин на разсъждение естествено води до извода, че текстът има три различни значения. Подобен подход изхожда от предпоставки, които се коренят във философска систе­ма, чужда на Свещеното Писание. Тази система си представя творението като битие, по същество зло, и оттук – спасението на човека като „вътрешно” откриване, както и възрастване в познанието на Бога, с Когото накрая човек става едно. Следователно, историята – която представлява взаимодействие между човека и неговия събрат в рамката на творението – се поставя под съмнение. Освен това, самият текст на Свещеното Писание попада в ръцете на отделния тълкувател, който може толкова да го разширява, колкото собствените му интереси изискват.

Антиохийската школа се противопоставя на подобен подход и подчертава историческата достоверност на Свещеното Писание, а именно, че то се състои от текстове, написани от едни лица до други в даден период от човешката история, на определен език, както и интелектуален климат на времето. Следователно, даден текст може да има само едно-единствено значение, проектирано от неговия автор. Тук трябва да се отбележи, че случаите на двусмисленост на някои места не трябва да се свързват с две значения на текста; тоест, че: а) първото радикално се различава от второто, защото самият текст е адресиран до едни и същи читатели, а не до две различни гру­пи читатели, както в алегорическия подход; б) когато съществува подобно съмнение, екзегетът трябва ясно и недвусмислено да докаже, че даден биб­лейски писател проектира двусмисленост в определен текст[1].

Следователно, ако антиохийците подчертават коректността на подо­бен исторически подход, това не е, както смятат много съвременни библеисти, формален въпрос. Причините са по-скоро и преди всичко бого­словски. Разбира се, Свещeното Писание не е философски трактат, а по-скоро свидетелство за Божиите дела в рамките на човешката история, достигащи връхна точка в личността на Иисус от Назарет, въплътилия се Бог. Сле­дователно, библейското тълкуване не може да има за своя предпоставка абстрактно божество, което в действителност нито е съществувало, нито някога ще съществува. Библейското тълкуване има за предпоставка човека Иисус, сина на Мария, плът от нейната плът, Който живее през I-ви век в Палестина и Който говори съвременния палестински арамейски, и твърде вероятно – съвременния гръцки език. Именно този исторически Иисус е Божият Син, чрез Когото ние научаваме за живия Бог. Именно този исто­рически Иисус, е Онзи, Който открива пред нас дверите, през които можем да влезем в лично отношение с личния Бог, а не с някакво абстрактно бо­жество. Именно за плътта и кръвта на този Иисус проповядват апостолите – не към хората изобщо, а към мъже и жени, които живеят сред тях през I-ви век в Азия, Африка и Европа, говорейки с тях не на някакъв тайнствен език, а на съществуващите езици, говорени в тези области по онова време. Следователно, в своето тълкуване антиохийците приемат сериозно творението, както и времето и пространството, с които то е свързано. И това е не толкова поради някаква научна и реалистична позиция, а по-скоро и преди всичко защото Иисус Христос, за Когото те знаят от Свещеното Писание (както и въз основа на техния личен християнски опит на вяра), е човек, и така историческо същество, в което, като такова, тоест като човешко същество, Бог се разкрива. Резултатът от подобен подход е, че Свещеното Писание за антиохийци не е вечно Божие слово – абстракция, а по-скоро Новият Завет е събрание от достоверни свидетелства за този исторически Иисус и за вярата на апостолите, които живеят векове по-рано. Освен това, Старият Завет е събрание от книги, свързани със събития за една точно определена минала история, не за абстрактно Божество, а за Отца на Христос. За анти­охийците тези писмени повествования са живи, защото са реални, и те са реални защото не са съвременни, а минали! Така те ги ценят високо, като ги изучават, проучват и изследват с цел да срещнат в тях Христос, техния хляб на живота. Те Го търсят денем и нощем, с наведени глави и сърца над текста, знаейки, че Той ще ги срещне в него и надявайки се това да стане възможно по-скоро. Те Го търсят, защото знаят, че нямат работа с вечно присъстващо абстрактно божество, тръгвайки от „вътрешните” дирения на човешката душа, а по-скоро с исторически разпнатия, умрял и възкръснал Иисус Христос, Който, като жив Господ на славата, ще направи Себе Си настоящ за тях, идвайки при тях, така, както Той прави това сред Своите ученици в древната църква.

Прочетете още „Антиохийското тълкувателно предание – търсене на Богочовека Христос*“ →

Слънцето и луната като символи в книгите на Новия Завет за прехода от човешкото към божественото, от плътта към духа*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Резюме

В настоящето изследване се установява, че в книгите на Новия Завет слънцето и луната се използват като символи за онагледяване на прехода, който се случва между събития, но не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в нова твар в Христос.

The Sun and the Moon as symbols in the books of the New Testament for the transition from the human to the divine, from the flesh to the spirit

Еva Kovacheva

Abstract

The present study finds that in the books of the New Testament the sun and the moon are used as symbols to illustrate the transition that occurs between events, but not in linear, historical time, but outside it – for the changes that occur in the inner spiritual plan on a vertical axis – from the flesh to the Spirit, from the earthly to the heavenly, related to stages of the spiritual transformation of man from the Spirit into a new creature in Christ.

Въведение

В настоящето изследване се установява, че слънцето и луната – двете светила в комбинация се употребяват десет пъти като символи в различни книги на Свещеното Писание на Новия Завет – три пъти в Евангелията, един път в книга Деяния на светите апостоли, един път в Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни и пет пъти в книга Откровение на св. Иоан Богослов, както и че те не се описват по един и същ начин от съставителите на новозаветните книги. Целта на изследването е въз основа на анализирането на наличните стихове в Новия Завет, в които се съдържат споменатите символи, тълкувания на светите отци и коментари на съвременни учени и изследователи върху Свещеното Писание да се отговори на въпросите: 1) какъв е смисълът и значението, които се влагат в тях; 2) той еднакъв ли е, или различен в посочените места и ако не е еднакъв, в какво се изразяват разликите; 3) къде и как се ситуира предсказаното събитие в последователността на изложените други събития в Новия Завет. Тъй като затъмняването на слънцето и луната не е необичайно явление според астрономията като наука, тоест затъмненията се случват периодически постоянно (Kher, 2022)338, с това се поставя и последния въпрос 4) дали затъмняването на светилата в текста на Свещеното Писание трябва да се разбира в буквален или преносен смисъл.

Тезата, която се отстоява, е че светилата – слънцето и луната се употребяват в книгите на Новия Завет като символи за онагледяване духовното състояние на човека при прехода, който се случва между събития, не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в „нова твар“ „в Христос“: „и тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17**).

Изложение

Констатира се, че стиховете в книгите на Новия Завет, в които се употребяват слънцето и луната като символи, са следните: 1) „и веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят“ (Мат. 24:29); 2) „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си“ (Марк 13:24); 3) „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лука 21:25); 4) „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“ (Деян. 2:20); 5) „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41); 6) „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12); 7) „затръби и четвъртият Ангел, и биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите, за да потъмнее третата им част, та третата част на деня, както и на нощта, да не свети“ (Откр. 8:12); 8) „и яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди“ (Откр. 12:1); 9) „и градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът“ (Откр. 21:23); 10) „и нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков“ (Откр. 22:5).

При разглеждането на стиха Деян. 2:20 в неговия контекст като част от старозаветното пророчество на Иоил за настъпването на последните дни и на славния ден Господен, който се предхожда от затъмняване на светилата: „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“, се установява, че според св. апостол Петър това събитие се случва „сега“ – на Петдесетница „в настоящето“, с което минало (пророчеството), настоящето (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деян. 2:15-21) (Попов, 1991, с. 437-438). От стиха в Евангелието според Лука „и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата“ (Лук. 23:45) се констатира, че затъмняването на физическото слънце се случва, когато Христос премахва преградата между земния и духовен свят, между хората и Бога, между човешкия и божествения свят (рая), на което храмовата завеса е символ. Блажени Иероним Стридонски тълкува, че настъпването на мрак в човешкия свят и затъмняването на слънцето, което хората виждат с физическите очи, се затъмнява от светлината на Божествения свят, в който Самият Бог представлява най-силната светлина и Самият Той осветява всичко. Това е светлината, която не се вижда с физическите, а с духовните очи (Иероним Стридонский, 2022). Според друг (анонимен) коментар чрез нощта естествено се въвежда между два дни, защото трябва да се роди новият ден – денят на възкресението. И тези дни трябва да бъдат разделени, за да не изглежда, че природата на този век и на онзи век е една и съща, тъй като човек умира в плът, а възкръсва в духовно тяло (Анонимен коментар, 2022). Лопухин смята, че думата „веднага“ в Мат. 24:29, която означава също и „внезапно“, „скоро“ или „незабавно“, има както миниатюрно така и обширно космическо значение (Лопухин, 2022а).

Следващият стих, в който се говори за затъмняване на светилата, е: „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят. Тогава ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма“ (Марк 13:24-26). Св. Амвросий Медиолански тълкува този стих не в буквален, а в преносен смисъл. Той е на мнение, че в съответния стих се говори за духовното състояние на човека – както в месечния цикъл луната изчезва от поглед, когато земята застане между нея и слънцето, така е и когато греховете на човека преграждат пътя му към небесната светлина, и той не може да получи сиянието на Божественото Слънце, което e Христос. Според същия тълкувател любовта към този свят (земния живот) затъмнява в голяма част Божествената светлина (Амвросий Медиолански, 2022). Сбъдването на събитията описани в Евангелието според Лука: „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лук. 21:25 и сл.) Лопухин свързва с настъпването на Божието царство. Той се позовава за това на стиха „кога видите това да се сбъдва, знайте, че е близо царството Божие“ (Лук. 21:31). Посоченото състояние у хората на земята (σσνοτὴ ἐθνῶν ἐν ἀπορίᾳ) същият тълкувател свързва с безнадеждното състояние на духа им (Лопухин, 2022b).

В стиха „има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните; един е блясъкът на слънцето; друг е бля- съкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41) св. апостол Павел говори за различните тела – земните и небесните като ги съпоставя с блясъка на светилата и звездите. Според блажени Теофилакт светлината на различните тела означава различната степен на греховност и праведност на хората (Теофилакт Български, 2022). Апостолът разяснява в следващите стихове за разликата между душевното и духовното (1 Кор. 15:44-48). Св. Теофан Затворник смята по подобен начин, че различната светлина на небесните тела е индикация за разликата в бъдещите тела на хората според моралното им състояние (Теофан Затворник, 2022).

Св. Андрей Кесарийски пише, че затъмняването на светилата в стиха „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12) не се разбира в буквален смисъл, а по отношение на хората: „чернотата – слънчевата и тъмнокървавият вид на луната означават… душевния мрак на застигнатите от Божият гняв. Звездите паднаха… означава, че ще се срути значението на онези, които смятат себе си за светила на света“ (човешките авторитети)339 (Андрей Кесарийски, 2022, с. 63). Тиоконий твърди, че в този стих се говори за заслепените умове на хората, които не са огрени още от светлината на благовестието на славата на Христос, който е образ на невидимия Бог (срв. 2 Кор. 4:3) (Тиоконий, 2022). Налични са и две места в Новия Завет, в които не се споменават конкретно двете светила – слънцето и луната, но се говори също за унищожаване влиянието на стихиите при идването на Господа: във Второ съборно Послание на св. апостол Петър се описва, че при идването на деня Господен, „небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат“ (2 Петр. 3:10,12), а в Посланието си до Галатяните св. апостол Павел пише, че когато човекът приеме Духа на Христос в себе си, се освобождава от робството на „стихиите на света“ (Гал. 4:3). Под „стихиите на света“ (τὰ στοιτεῖα τοῦ κόσμοσ) в Гал. 4:3 Лопухин твърди, че се разбират елементите, от които е изградено всичко, влиянието на небесните светила, ангелите като духове, които управляват светилата, материалните и природни закони (Лопухин, 2022с). От изложеното става ясно, че според двата стиха, въпреки, че в първия от тях се говори по-общо за „идването на деня Господен“, а във втория – за „идването на Христовия Дух в човека“, посоченото събитие се съпровожда с прекратяване въздействието на стихиите върху него.

Прочетете още „Слънцето и луната като символи в книгите на Новия Завет за прехода от човешкото към божественото, от плътта към духа*“ →

Евангелие на Спасителя – Берлински ръкопис*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Както посочва Uwe-Karsten Plisch в първото издание на превода на немски език на този ръкопис[1], Евангелие на Спасителя е пример за това, че „в днешно време е възможно да се открият антични ръкописи не само в пясъците на Еги­петската пустиня, но и в библиотеките и музеите[2]“. То е един измежду последно откритите новозаветни ръкописи, за това събужда интереса на из­следователите и подлежи тепърва на научни изследвания.

Фрагментите на Евангелие на Спасителя са открити през 1967 година в Египет­ския музей в Берлин. Те са разпознати веднага като част от пергаментен кодекс датиращ от VI-ти век. Съдържанието им е определено като новозаветен апокриф. Ръкописът не е бил консервиран и старателно съхраняван в музея, вследствие на което останал забравен. През 1991 година Paul Mirecki открива коптски текст, който е превод от гръцки език на същото Евангелие. През 2003 година Р. Nagel оспорва гръцкия произход на Евангелие на Спасителя и го определя като оригинално коптско произведение произхождащо от Египет[3]. След намерените и добавени още четири страници №99/100, 107/108, Mirecki и Charles Hedrick подреждат фрагментите в правилната според тях последователност и ги публикуват през 1999 година под заглавието „Gospel of the Savior“ (Евангелие на Спасителя)[4]. Самите фрагменти не съдържат заглавие. Това заглавие се явява по-късно научно означение. Изданието е четливо, но впоследствие се оказва, че текстът е подреден в нелогична последователност. Stephen Emniel установява правилния ред и доказва, че ръкописът е възникнал към края на II-ри век[5]. Според Hans-Martin Schenke ръкописът датира от средата на II-ри век[6]. През 2000 година Uwe-Karsten Plisch публикува за първи път негов превод на немски език[7], в който посочва паралелните места с каноничните книги на Свещеното Писание и указва възможните филологически грешки, изпуснати изречения и липсващи думи.

На базата на възстановения от Stephen Emmel текст на ръкописа „Евангелие на Спасителя“ и неговия превод на немски език от Uwe-Karsten Plisch, издаден от Библейското дружество в Германия през 2000 година, в настоящето изследване ще се представи неговото съдържание и ще се направи кратък анализ и коментар на ли­тературния жанр, стиловите и езикови особености на текста, основни теми, време и място на произнасяне на Христовите слова, които се съдържат в него спрямо събитията описани в Новия Завет и ще се посочат паралелните места с канонич­ните и други неканонични книги.

Съдържание

Текстът е разделен от преводачите в първото печатно издание на ръкописа на четиринадесет части, които са разделени от четири подзаглавия в четири дяла: I. Диалог на Спасителя с учениците преди залавянето; II. Небесно видение на учениците; III. Диалог на Спасителя с учениците; IV.Слово на Спасителя за кръста. В същия ред и номерация на частите ще бъде представено съдържанието на ръкописа.

I. Диалог на Спасителя с учениците преди залавянето

Темите, които се разглеждат в първия дял са: 1) за Божието царство; учениците са наречени „солта на земята“ и „светилникът, който осветява света“ (парал. Мт 5:13-14**); Спасителят призовава учениците към будност и да опазят дрехата на царството, която са изпрали; споменава се за кръвта и виното във връзка с Тайната вечеря. 2) Текстът в ръкописа липсва. Стихът започва с обръщение на [апостол][8] Андрей към Спасителя с думите: „Господи, мой…“[9]. 3) Спасителят говори за необходимостта от слизането Му в ада, за да освободи окованите там души; следва предизвестие от Него, че Той сам ще открие на учениците Си по-късно нещо радостно; споменава се за свободната воля на човека и за надделяването на духа над плътта. 4) Спасителят говори за този, който ще Го предаде и предрича разбягването на учениците; следва дословен цитат от Евангелие от Марк: „Ставайте, да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава“ (Мк 14:42). Спасителят предрича, че учениците ще се разбягат и ще Го оставят сам, но обяснява, че при Него ще бъде Отец, и че Той и Отец са едно (парал. Йн 10:30). На това място се привежда цитат от пророк Захария от Стария Завет: „Порази пастира, и ще cе разпръснат овците!“ (Зах. 13:7; срв. Мк 14:27). Следват няколко стиха за добрия Пастир, който полага душата си за овците (парал. Йн 10:11). Текстът на това място е по-разширен от текста в каноничните евангелия: говори се за любовта между Отца и Сина, за това че Синът изпълнява волята на Отца и че Синът също е Бог, станал човек. 5) Един ученик[10] задава въпрос, след колко време и как ще станат предречените от Спасителя събития, дали Той ще вземе учениците Си от света и по какъв начин те ще дойдат при Него. 6) Съдържа се едно единствено изречение. В него Спасителят се обръща към учениците: О мои свети членове, мои благословени семена!“[11]. След това текстът липсва.

II. Небесно видение на учениците

7) Спасителят и учениците се намират на планина[12]. Телата на учениците стават „като духовни“[13], очите им сякаш „се отварят на всички страни“[14], цялото място изведнъж им се разкрива по необикновен начин. Те се доближават до небесата, които се отварят „едно към друго“[15]. Учениците виждат Спасителя да преминава през всички небеса. Този свят изглежда като тъмнина, а себе си виждат облечени като тези, които се намират във вечността, пребиваващи в постоянно блаженство и радост. Спасителят достига до седмото небе. Ангелите, архангелите и херувимите Му се покланят, а учениците Го славят. Те виждат светиите, намиращи се около Божия престол. Но лицето на Спасителя е тъжно. 8) Учениците Го питат, защо плаче и е скръбен. Ангелите също се изплашват като Го виждат опечален. Той отговаря, че е тъжен, защото ще бъде убит не от някой друг грешен народ, а от Своя Си народ, от народа на Израил (парал. ЕвПт 1-2)[16]. Следва стих, който има паралел в каноничните евангелия: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“ (Лк 22:42). След това Синът се покланя пред Отца и изявява готовност, кръвта Му да бъде пролята за спасението на човешкия род. Той плаче за Своите възлюбени, при което се споменават имената на Авраам, Исаак и Иаков[17] и се казва, че в деня на Съда те ще съдят заедно с Него света. 9) Тук липсва голяма част от текста, но от това, което е запазено става ясно, че Спасителят повтаря още два пъти: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“ (парал. Лк 22:42), след което отново проявява готовност да изпълни и завърши делото, за което е дошъл.

Прочетете още „Евангелие на Спасителя – Берлински ръкопис*“ →