Ева Ковачева

Резюме

В настоящото изследване се разглежда духовната свобода, нейните аспекти и пътя за постигането ѝ според Евангелие на Иоан (Иоан 8:32**). За по-пълното и задълбо­чено разбиране на този стих, той се интерпретира в неговия контекст (Иоан 8:31-36) и обяснява въз основа на светоотеческите тълкувания и подкрепя с места от други новозаветни книги, които доизясняват и потвърждават смисъла, вложен в него. Значението на този стих се свежда до това, че свободата се свързва с истината, което означава, че пътят към нея е само един – към Бога, и че само Той е, Който освобождава.

Summary

The present study examines the spiritual freedom, its aspects and the way to achieve it, according to the Gospel of John (John 8:32). For a complete and thorough understanding of this verse, it is seen in its context (John 8:31-36) and explained on the basis of patristic interpretations and supports to places other New Testament books that deepen and confirm meaning embedded in it. The meaning of this verse comes down to it that freedom is associated with truth, which means that the road to it is only one – to God and that only he releases.

***

Свободата е стремеж и копнеж на човешката душа. Този стремеж е зало­жен в човека още от неговото сътворяване, тъй като той е направен по Божий образ и подобие, а свободата е присъща в абсолютна степен на Бога. Когато се говори за свободата, трябва да се има предвид, че тя може да се разглежда в три отношения – физическо, умствено и духовно. Откакто свят съществува, наро­дите воюват за външна свобода, а в сферата на ума – за правото на мненията и възгледите си. Когато се говори за духовната свобода, тя засяга духа и връзка­та на душата с Бога. Тази свобода не се търси по външен път и не се основава на никакво насилие. Тя се постига с възстановяването на връзката с Първопричи­ната. Бог е неин Източник.

Целта на настоящото изследване е да се представи духовната свобода и нейните аспекти и да се посочи пътя, по който тя се постига според Евангелие на Иоан (Иоан 8:32). За осъществяването на тази цел съответният стих се разглеж­да в неговия контекст (Иоан 8:31-36) и обяснява въз основа на светоотеческите тълкувания и подкрепя с места от други новозаветни книги, които доизясняват и потвърждават смисъла, вложен в него.

За да се интерпретира стиха: „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32), ще се изложат предходните и следващи сти­хове, които, обединени заедно, представят една цялостна тема – тази за „ис­тинската свобода“:

cm. 31: „Тогава Иисус казваше на повярвалите в Него иудеи: ако вие пребъ­дете в словото Ми, наистина сте Мои ученици,

cm. 32: и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.

cm. 33: Отговориха Му: ние сме семе Авраамово; и никога никому не сме били роби; как Ти казваш: свободни ще станете?

cm. 34: Иисус им отговори: истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха.

cm. 35: А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно.

cm. 36: И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Ио­ан 8:31-36).

От приведените стихове става ясно: 1) ученици на Христос са тези, кои­то спазват Неговото учение; 2) ако спазват учението Му (Неговото слово) – ще познаят истината^[4]; 3) истината ще ги направи свободни; 4) според думите на Христос робството е свързано с греха, а свободата – със спазването на Неговoтo учение^[5] [7, c. 273]; 5) робът не пребъдва вечно вкъщи^[6] [5], а синът; 6) Христос дава истинската свобода. Той прави човека свободен.

а) Бог притежава в абсолютна степен свобода

От Евангелие на Иоан се установява, че свободата стои в пряка връзка с истината. Следователно за постигане на свободата има само една посока – към истината, тоест към Бога. Само Бог разполага с абсолютна свобода.                                                                

В подкрепа на казаното (Иоан 8:32, 36), че в Бог се съдържа свободата, служи стихът от Второ послание на св. апостол Павел до Коринтяни: „А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там е свобода. А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:17-18).                                                                    

Твърдението, че под „свобода“ според книгите на Новия Завет се разбира „свобода в Господа“, се потвърждава и от следните други места в Посланията на св. anостол Павел: „дойдоха да подглеждат нашата свобода, що имаме в Христа Иисуса, за да ни поробят“ (Гал. 2:4), „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго“ (Гал. 5:1), „Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму“ (Гал. 5:13). От посочените стихове става видно, че както според евангелист Иоан, така и според св. anостол Павел, свободата е в Господа и Той я дарува на хората, Бог е неин Източник. Под робство се разбира греховното състояние на човека, в което той попада вследствие на неправилното, неразумно използване на свободната воля, която му е дадена от Твореца. По този начин човек сам се ограничава [6, с. 237].                                

Неслучайно при първото обществено излизане на Христос, за което св. евангелист Лука говори по-подробно в своето Евангелие, за да им покаже, че се е изпълнило старозаветното пророчество, според което Той е обещаният Месия, Христос,казва: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените“ (Лук. 4:18) [4, с. 43]. От приведения стих става ясно и че според Евангелие на Лука Христос е Този, Който освобождава душите на хората.

Блажени Теофилакт тълкува cтих 32 от глава 8 на Евангелие от Иоан по следния начин: „ако вие пребъдете в словото Ми и във вярата, то ще познаете истината, тоест Мен, защото Аз съм истината“, за което се позовава на Иоан 14:6 [1, с. 531]. Във връзка със същия стих възниква въпроса какво се има предвид под думата „познаване“ на истината или „познаване“ на Бога? Христос казва на други места още: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (Иоан 14:9), „да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми“ (Иоан 14:7; срв. Иоан 14:8-9). Блажени Теофилакт обяснява, че който познава Христос, познава следователно и Отца, защото е невъзможно Бог да се види с телесните очи, но може да се „познае“ [1, с. 647].

Прочетете още „Интерпретиране на свободата според Иоан 8:32: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“*“ →

Ева Ковачева

Анотация

В настоящето изследване се разглежда обозначението „новата Ева“, дадено на св. Богородица от отците на Църквата на Третия вселенски събор. Значението на това определение се анализира по-подробно на фона на Новия Завет и се търсят връзки със съвремието – как чрез св. Богородица реабилитирането на Ева рефлектира върху женската половина на човечеството от този момент нататък, в какво точно се изразяват последиците от него и какво се е променило за жените оттогава? Във връзка с последното се поставя още въпросът: каква е мисията и ролята на жената от „новата Ева“ насам, след като тя стана „скиния на Бог-Слово“, „небесна стълба“ и спомогна за отварянето на Рая?

THE HOLY MOTHER OF GOD – THE „NEW EVE“ AND THE MISSION OF THE WOMEN IN THE NEW TESTAMENT ERA

Eva Kovacheva

Abstract

The present study examines the designation „the new Eve“ given to the Holy Mother of God by the Church Fathers of the Third Ecumenical Council. The meaning of this definition is analyzed in more detail against the background of the New Testament, and connections with modern times are sought – how, through the Holy Mother of God, the rehabilitation of Eve reflects on the female half of humanity from that moment on, what exactly are the consequences of it and what has it changed for women since then? In connection with the latter, the question is also raised: what is the mission and role of the woman since the „new Eve“ since she became the „tabernacle of God-Word“, „heavenly ladder“ and helped to open the Paradise?

***

Обозначението на св. Богородица като „новата Ева“ е установено в богословското учение както на Източната, така и на Западната църква. Т. Malaty – в своето обемно изследване St. Mary in the Orthodox Concept[1] – твърди, че то произхожда от св. Папий Йераполски, епис­коп в Мала Азия към края на първото – началото на второто столетие. Оттогава определението се използва от редица свети отци и учители на Църквата, на които той се позовава в своя труд, като св. Юстин Философ, Ориген, св. Ириней Лионски, св. Ефрем Сириец, св. Амвросий Медиолански, блажени Августин и св. Григорий Велики. В монографията си Мария, новата Ева[2] М. Hofmann също привежда доказателства, че свидетелствата за типологичното съпоставяне между Ева и Мария, а с това и реабилитирането на целия женски пол чрез Мария, датират от второто столетие[3].

Определението за св. Богородица като „новата Ева“ е възприето от ця­лата Църква на Третия вселенски събор[4]. В днешно време то се употребява рядко и се констатира, че за мнозина е неизвестно. От това възниква след­ният въпрос: доколко неговото съдържание се познава и се вниква в него? Самото понятие „новата Ева“ поражда след себе си и други въпроси: 1) Има ли реабилитирането на Ева чрез св. Богородица последици върху женската половина на човечеството от този момент нататък и в какво се изразяват те? 2) След реабилитирането на Ева от „новата Ева“ продължават ли да са валидни наказанията, наложени над нея заради грехопадението, описани в Бит. 3:16 или те са премахнати? 3) Каква е ролята и мисията на жената в новозаветната епоха, след като се изпълни даденото ѝ пророчество за идването на Спасителя чрез нейното семе (Бит. 3:15**), което се осъществи в лицето на св. Богородица, и която възвърна достойно мястото на жената в Божия план и домостроителство?

Без да се претендира за изчерпателност по темата, целта на настоя­щето изследване е да се представят някои важни събития, изложени в Новия Завет, които дават основание на Църквата да провъзгласи св. Богородица за „новата Ева“ и тези места да се анализират по-задълбочено в съпоставка с други новозаветни събития, с оглед да се открои по-ясно значението на жената.

В Стария Завет се загатва, че Спасителят на човечеството ще се роди от семето на жена (Бит. 3:15). Това пророчество се изпълва с раждането в плът на Иисус Христос от св. Богородица, което е описано в Новия Завет от четиримата Евангелисти – Матей, Марк, Лука и Йоан. Но може ли да се твърди, че само с Раждането на Спасителя се изчерпва значението на св. Богородица в земния ѝ живот като жена? – Не. Нейната роля се разпростира много по-широко, а от­там и последиците от нейното дело. Голямото значение, което св. Богородица изиграва за цялото човечество още преди Раждането на Спасителя е, че тя, един човек само, дава съгласието си пред Бога, по силата на нейната човешка свободна воля, тоест доброволно, да се случи най-голямото събитие в историята – въплъщаването на Второто лице на Светата Троица, Логоса, слизането на Божия Син сред хората на земята: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38).

В този един стих се съдържат три важни момента, които стоят в пълна противоположност на събитията, случили се в Рая: 1) Св. Богородица проявява пълна и безпрекословна вяра в Бога, за разлика от Ева, която проявява неверие и опитва от забранения плод; 2) Св. Богородица сама нари­ча себе си „рабиня Господня“, което означава, че нейната воля и като човек, и като жена е напълно подчинена на Божията воля, за разлика от Ева, която, когато нарушава Божията заповед в Рая, се ръководи от своята, а не от Божията воля; 3) Това, което най-силно показва, че св. Богородица е антипод на Ева и изглажда нейната вина е, че както действието на Ева се отразява върху цялото човечество, така и последиците от действието на св. Богородица също засягат цялото човечество. Чрез даденото доброволно съгласие на Пресветата Дева да се въплъти на земята Спасителят на света, Избавителят от греха, тя дава съгласие за събитие, което не засяга само лично нея, а всички хора. Казано по друг начин, тя – жената – се явява един-единствен човек, предста­вител на целия човешкия род, който се съгласява да се въплъти Спасителят, Този, Който ще победи смъртта и ще избави човека от греха. Следователно от нейното съгласие, от съгласието на една жена, е зависела по-нататъшната съдба на света. Тъй като Бог винаги върши всичко след свободния избор и решение на човека, вследствие от нейния отговор следва реализирането на събитието, довело до въздигането на цялото човечество.

Защо Бог поисква за това най-значимо събитие в историята съгласието на една жена, а не на Йосиф, който по юдейските обичаи е неин съпруг, глава на семейство и наставник? При разглеждането на новозаветния текст се ус­тановява, че Бог съобщава на Йосиф новината като постфактум. Бог не пита Йосиф за неговото съгласие, а само му съобщава предстоящото събитие: че тази, която му е поверена, е заченала (Мат. 1:20). С тази констатация се съ­гласява и архиепископ Константин (Горянов), който обяснява: „Редом с Мария стои чисто пасивната и безмълвна фигура на Йосиф“[5].

Безучастността на Йосиф и активността на св. Богородица не са слу­чайни. Чрез Ева в света е влязъл грехът и затова именно от „новата Ева“ се е очаквало да даде съгласието си за избавлението на нейното потомство. И тя го прави.

Някой би могъл да си помисли: „че кой не би повярвал и не би приел думите на явил му се ангел, Божи пратеник? Каква е нейната лична заслуга в това?“. Ето защо тук ще разгледаме отговора на девицата Мариам на фона на едно друго новозаветно събитие – предизвестеното от архангел Гавриил.на свещеник Захарий раждане на св. Йоан Кръстител. При съпоставяне на тези две изложени в Новия Завет подобни събития, висотата на св. Богородица изпъква още по-силно. Същият ангел, който ѝ съобщава вестта, че ще зачене от Светия Дух и ще роди Син (Лука 1:26-35), се явява и на Захарий, за да му съобщи, че неговата молитва е чута и жена му Елисавета ще роди син, а той трябва да го нарече с името Йоан (Лука 1:13). Във втория случай архангел Гавриил съобщава новината на мъж, свещеник, който има жена, при това след техните усърдни молитви да имат дете[6]. Каква е реакцията на Захарий в сравнение с тази на девицата Мариам? Захарий се усъмнява в думите на Божия пратеник, като му отвръща: „по какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст“ (Лука 1:18). Заради проявеното неверие според библейския текст Гавриил го наказва: „и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си“ (Лука 1:20).

На фона на направеното сравнение между неговата реакция, който е мъж, свещеник и има жена, с която се надявали да имат дете, и, от друга стра­на, Мария, която е жена, без духовен сан, при това девица, непознала мъж, което прави събитието да изглежда още по-чудно и невъзможно, изпъкват в пълна степен нейните несравними по достойнство качества като човек: сила на вярата, послушание, смирение и безпрекословно подчинение на човешката ѝ воля на божествената. За разлика от Захарий, тя не проявява никакво съм­нение в думите на архангела и веднага се подчинява на Божията воля: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38).

Към това може да се добави и още един аспект в разбирането на самото посещение на Мария от архангел Гавриил: фактът, че при нея идва ангел, при това с поздрав, отправен към нея (Лука 1:28), говори сам по себе си колко чист, свят и възвишен живот е водила тя като човек.

Благовещението се свързва и с още нещо – с началото на християн­ството, защото то е там, където за първи път се чува Благата вест. Затова на празника Благовещение Църквата възпява: „Днес е началото на нашето спасение[7]“ Следователно началото на християнството не е нито при излизането на проповед на св. Йоан Кръстител, както смя­тат някои западни теолози[8], нито при започването на обществената дейност на Иисус Христос, нито на Петдесетница, а при разкриването на Благата вест на жената.

От всичко изложено по-горе става ясно, че Мария в Новия, се явява антипод на Ева в Стария Завет – пълна нейна противоположност, както и въобще пълна противоположност на постъпките на прародителите в Райската градина. При нея се изпълва още обещанието, дадено на Ева според книга Битие, че нейното семе ще поразява змията (Бит. 3:15). Затова с пълно право св. Богородица е наречена от Църквата „новата Ева“. Като представител на Римокатолическата църква, същото твърдение защитава A. Schwibach, който казва: „За разлика от Адам и Ева, Мария остава покорна на Божията воля; тя казва нейното „да“ с тяло и душа и се поставя напълно на разположение на божествения план. Тя е новата Ева, истинската „майка на всички живи“; това означава на тези, които чрез вярата в Христос са получили вечен живот[9]“.

Прочетете още „Св. Богородица – „Новата Ева“ и мисията на жената в новозаветната епоха*“ →

Ева Ковачева

Abstract

„Eschatology as a thematic field in theology, is considered to address the topic of the ultimate events in the history of humankind. The present study argues that the books of the New Testament contain some verses in which events that are usually associated with the end of time are presented in the indicated places as present.

***

Понятието „есхатология“ произхожда от гръцката дума „τὸ ἔσχατον“ (есхатон) – „последното“, „краят“ и означава буквално „учение за последните неща, за последното време[1]“. Според определението в Оксфордския речник „есхатологията изследва окончателния край на нещата, последната развръзка на цялото творение. Така разглеждана есхатологията очевидно е световна по обхват, но обикновено в нея се прави разлика между крайната съдба на единичния човек и на света. Личната есхатология се отнася до крайното състояние на отделните личности и какво ще стане с тях в края на времето[2]“. Според Klaus Koenen широко разпространено е също средно твърдение, че есхатологията обозначава представата за окончателното вътрешно на света време на спасение: очаква се не края на времето, а един обрат (смяна, преход)[3] във времето, който води до завършеност (съвършенство) на творението; не един друг свят, а този свят по друг начин; не живот на небето, а реализиране небето на земята; не край на времето, а край на страданията и греха в едно време без край[4].

Най-популярно мнение по отношение есхатологията в Свещеното Писание на Новия Завет, е, че предсказаните в него събития за победата на доброто над злото, за настъпването на Второто пришествие на Христос, спасението на душите и влизането в рая ще се случат в неопределено бъдеще време, което не е известно никому освен на Бог Отец (Мат. 24:36) **. Въпреки това още през I-ви век в Евангелията Самият Иисус Христос предупреждава, както и Неговите апостоли в техните послания, че идването Му е „близо“, „скоро“, че това събитие ще настъпи „внезапно“, „неочаквано“ и „изведнъж“ (Мат. 24:42-44; 25:1-13;Марк13:32-37; Лук.12:36-40; Иак. 5:9; 1 Петр. 4: 5,7;2 Петр. 3:10-12;1 Кор. 15:51-52; Фил. 4:5;1 Сол. 5:2-6;Евр. 10:36-37;Откр. 1:1; 3:3,11; 16:15; 22:7,12,20). Чрез това те подканват вярващите да пребивават в постоянна будност, трезвеност, напрегнато очакване и готовност, да се намират в „свят живот“ и „постоянна молитва“(Мат. 25:1-13;1 Петр. 4:5,7;2 Петр. 3:10-12;1 Сол. 5:2-6). Освен това някои съвременни учени[5] установяват, че първоначалното хоризонтално историческо мислене на древното християнство в посланието на св. Павел до евреите е транспонирано според александрийския мисловен модел по вертикала. Истинската надежда за живот не се насочва повече към едно божествено бъдеще, а към достъпа до вече постоянното настоящо отвъдно [6].

Тезата, която се поставя в настоящето кратко изследване, е, че в Свещеното Писание на Новия Завет са налични някои стихове, в които се говори за събития, които ще се случат не някъде далеч в линейното историческо време, а в тях се указва към настоящето, тоест че последните времена са „сега“. Целта на изследването е да се изложат основни места открити от автора в Новия Завет, без претенцията, с тях да се изчерпва техния цялостен брой. Впоследствие посочените места да се обяснят контекстуално, според описаното от съставителите на новозаветните книги и въз основа на тълкуванията на светите отци, както и на изследванията и коментарите на съвременни учени върху тях. Накрая се извеждат важни изводи и заключение за техния смисъл и значение, във връзка с темата на изследването.

1)Първото място, в което се посочва бъдещето като настояще, е в Евангелие според евангелист Лука. В него се описва, че Иисус Христос се обръща от кръста към разбойника до Него с думите: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43). Установява се, че цитирания стих съдържа следната последователност на изложените събития: Христос съобщава на разбойника, че той ще бъде заедно с Него „днес“ в рая, след което настъпва мрак по цялата земя от шестия до деветия час, слънцето потъмнява, храмовата завеса се раздира през средата, Христос извиква, че предава духа Си в ръцете на Отца (Лука 23:43-46). Според блажени Теофилакт разкъсването на храмовата завеса означава, че Христос отстранява от този момент нататък преградата, която е съществувала между земния и небесния свят, между хората и Бога[7]. „Светая Светих“, която като част от храма символизира също „рая“, тоест мястото на най-близко пребиваване на човека до Бога и общение с Него, означава, че оттогава то е отворено, достъпно и възможно за всички вярващи без разлика, а не само за първосвещеника, който единствено имал право да влиза в него според Лев. 16:2. От последователността на изложените събития в посочения текст се извежда извода, че наставането на мрак по земята и потъмняването на слънцето се случват преди разкъсването на храмовата завеса, което означава преди преминаването на прага, който разделя човешкия от Божествен свят. Настъпването на мрак в човешкия свят и затъмняването на физическото светило – слънцето, което се вижда с човешките очи, според тълкуванието на блажени Иероним Стридонски означава, че то се затъмнява от светлина в Божествения свят, от самия Бог, Който представлява най-силната светлина (1 Иоан 1:5) и Който осветява всичко. Това е светлината, която не се вижда с обикновените, а с духовни очи[8]. Според друг (анонимен) коментар чрез нощта естествено се въвежда между два дни, защото трябва да се роди новия ден – денят на възкресението. И тези дни трябва да бъдат разделени, за да не изглежда, че природата на този и на онзи век е една и съща, защото хората умират в плът, но възкръсват в духовно тяло. Така че денят на мрака е вид смърт, което показва, че трябва да се роди нещо ново. Възможно е също така според същия тълкувател нощта да е злото, а денят – правдата[9]. За думата „веднага“, както и нейните синоними „внезапно“, „скоро“ и „незабавно“, която се съдържа в паралелния на този стих в Мат. 24:29, Александър Павлович Лопухин отбелязва, че тя има както миниатюрно така и обширно космическо значение[10].

2)Второто такова място в Новия Завет се намира в глава 2 от книга Деяния на светите апостоли: „Тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня; но това е реченото чрез пророк Иоиля: ,и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. И ще покажа чудеса горе в небесата и личби долу на земята, кръв и огън, дим и пушек. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спасиʻ“ (Деян. 2:15-21). От цитираните стихове се вижда, че св. апостол Петър привежда старозаветното пророчество на Иоил за настъпването на последните дни и на славния ден Господен, който се предхожда от затъмняване на светилата – слънцето и луната. По подобен начин се говори за затъмняване на светилата при настъпването на Господния ден и в пророчества, които се съдържат в книгите на Новия Завет (срв. Мат. 24:29; Марк 13:24; Лука 21:25; Откр. 6:12; 8:12). Апостол Петър отнася цитираното предсказание за „последните дни“ към настоящето, като обяснява, че това се случва „сега“ на Петдесетница при слизането на Светия Дух върху вярващите. От това става ясно, че минало (пророчеството), настояще (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деян. 2:15-21). При това в цитирания стих прави впечатление, че първото нещо, с което апостолът свързва „последните дни“ е „изливането на Божия Дух върху всяка плът“. Христо Попов смята, че явяването на Месията в света за старозаветния човек означавало настъпване на свършека на света, начало на „последните дни“ и за това в пророческото съзерцание на Иоил събитията на Първото и Второто пришествие на Христос се сливат, тъй като според същия тълкувател те са отдалечени по време, но сходни по естество[11]. Архиепископ Евсевий (Орлински) смята, че под „последните дни“ в Деян. 2:17 трябва да се разбира времето от Първото идване на Спасителя на земята до края на света, за което той се позовава на стиха „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Според същия автор то се нарича „последно време“ или „последни дни“, защото изпълненото с благодат царство на Христос, в което спасението се придобива чрез вярата в Него, е последното дело на необикновената загриженост на Бога за човешкия род. В изложеното пророчество на пророк Иоил се предсказват събития, които се простират през цялото време от началото до края на изпълненото с благодат царство на Христос[12]. Според Лопухин под „последните дни“ в старозаветните пророчества обикновено се посочват не само бъдещи събития, които трябва да се случат в края на старозаветното време и началото на новозаветното, но и такива, които ще се случват през цялата новозаветна епоха до нейния край (вж. Ис. 2:2; Мих. 6:1 и други)[13].

3)Третото място се съдържа в книга Откровение на св. Йоан Богослов. В предпоследната глава 21 на споменатата книга се представя образа на „новото небе“ и „новата земя“, на „Новия Иерусалим“ „слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж“ (Откр. 21:2). Въпреки че това е последната картина, която се представя в Новия Завет, след като злото в света преди това окончателно е победено, прави впечатление, че непосредствено след описаното, в следващата последна глава 22, се казва, че „времето е близо“ (Откр. 22:10), както и Самият Христос предупреждава три пъти в същата глава „ида скоро“ (Откр. 22:7, 12, 20), след което думите преместват читателя изведнъж още по-неочаквано в „настоящето“ с израза „Дойдѝ!“ изказан в сегашна повелителна форма: „Аз, Иисус, изпратих Своя Ангел да ви засвидетелствува това в църквите… И Духът и невестата казват: дойдѝ! и който чува, да каже: дойдѝ! който е жаден, да дойде, и който желае, нека взема от водата на живота даром“ (Откр. 22:16-17)[14].

Прочетете още „Есхатологията като настояще*“ →

Ева Ковачева

Abstract

After adducing, interpreting, comparing and analyzing specific verses regarding the anointing in the Old and New Testaments, the present study draws conclusions about the nature and meaning of the anointing with the Holy Spirit in the New Testament age. Keywords: oils, anointing, the Holy Spirit.

***

В настоящето изследване се разглежда значението и начина на осъществяване на помазанието в Свещеното Писание. След направения анализ и сравнения между стиховете, в които се засяга посочената тема в Стария и Новия Завет, се извежда заключение за същността и смисъла на помазанието със Светия Дух в новозаветната епоха. В Новия Завет се срещат само четири пасажи, за които се указва за помазване с eлей, като в никой от тях не се дава обяснение за употребата му. За това може да се заключи единствено от взаимовръзките в текста: 1) Иисус Христос споменава за помазване на главата при постене (Матей 6:17); 2) учениците Му помазват болни и ги лекуват (Марк 6:13); 3) Мария помазва краката на Христос в доказателство за нейното почитание към Него (Лукa 7:38,46; Иоан 12:3)[1]; в същия смисъл е и изливането на елей върху главата на Христос от една жена, която според блажени Теофилакт, чрез това отдава чест на Неговото Божество, както и той обяснява, че в случая елеят символизира благоуханието на добродетелите[2] (Матей 26:7; Марк 14:3); 4) презвитери помазват болни за лечение (Иаков 5:14). E. Kutsch отбелязва, че на съответното място се използва на гръцки език не думата „chrinein“, която обикновено се използва за религиозно помазание, а вместо това стои думата „aleipho“, която се употребява в медицински случаи[3]. На същото обръща внимание и С. Hagensick, че гръцката дума, която се превежда в този стих като „болен“, е „astheneo“, и тя означава в буквален смисъл „без сили съм“ и може да се отнася както за духовна, така и за физическа болест. За думата „болен“ в стих 15 се използва гръцката дума „kamnos“, която се превежда в Евреи 12:3 с „отпаднал“. Блажени Теофилакт също определя действието им във връзка с лечение: „Това апостолите правили още тогава, когато Господ живеел сред човеците, и помазвали болните с елей“, за което се позовава на стиха „и мнозина болни помазваха с елей, и ги изцеряваха“ (Марк 6:13)[4]. В Стария Завет Исаия говори за медицинска употреба на елея в Исаия 1:6, а в Новия Завет евангелист Марк и евангелист Лука споменават за медицинска употреба на елея в Марк 6:13; Лука 10:34[5].

В Новия Завет се говори за Христос като Божий Помазаник в следните стихове: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените“ (Лука 4:18); „И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос [Помазаник]“[6] (Деяния на светите апостоли 2:36); „Въстанаха царете земни, и събраха се князете ведно против Господа и против Неговия Помазаник. Защото наистина се събраха в тоя град против Светия Твой Син Иисуса, Когото си Ти помазал“ (Деяния на светите апостоли 4:26-27); „Как Бог помаза с Дух Светий и със сила Иисуса от Назарет, Който изходи Иудея, правейки добрини и изцерявайки всички насилвани от дявола, защото Бог беше с Него“ (Деяния на светите апостоли 10:38); в Послание до Евреите се описва за Христос при Неговото триумфално завръщане на небето следното: „А за Сина: Твоят престол, Боже, е вечен; жезълът на правотата е жезъл на Твоето царство. Ти обикна правдата и намрази беззаконието; затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници“ (Евреи 1:8-9). От приведените стихове се установява, че единствено в последния от тях, се споменава думата „елей“, но не в буквален, а в преносен смисъл. Под „елей на радост“ според тълкуванието на Евтимий Зигавин трябва да се разбира Светия Дух, Който е „радостотворец[7]“, което се потвърждава и от тълкуванието на преподобни Икумений Триккский[8]“.

По отношение на помазанието на вярващите в Свещеното Писание на Новия Завет се съдържат само следните три стиха: „И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко“ (1 Иоан 2:20); „И помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило“ (1 Иоан 2:27); „А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог“ (2 Коринтяни 1:21). Тълкуванието на блажени Теофилакт към 1 Иоан 2:20 и 1 Иоан 2:27, е, че под „помазание“ се разбира „Светият Дух[9]“, а към 2 Коринтяни 1:21, че вярващите се помазват сега със Светия Дух, а не с елей, както е било през старозаветната епоха: „Това… че стоим твърдо във вярата в Христа, ни го даде Бог, Който и ни помаза, и ни запечата, тоест направи ни пророци, царе и свещеници. Защото такъв е всеки кръстен: той е пророк, като виждащ това, което око не е виждало и ухо не е чувало; той е свещеник като такъв, който е длъжен да принесе себе си в жертва жива, свята и благоугодна Богу; той е цар, като син на Царя на царете Бога и наследник на бъдещото царство и като сега царуващ над неуместните помисли и поставен по-горе от целия свят. Както в древността свещениците и царете били помазвани с елей, така сега ние сме помазани с Духа, когато Бог ни даде залога на Духа в сърцата ни. А ако ни е дал залог, то, разбира се, ще ни даде всичкоʻ. А залог нарича даваните сега дарби на Духа; защото отчасти разбираме и отчасти пророкуваме, а съвършеното ще получим тогава, когато Христос се яви в славата Си[10]“. Св. Иоан Златоуст дава подобно обяснение на цитирания стих: „Какво означава ‘помазан и запечатан’? Това означава, че Този, Който е дал Духа, чрез Когото е постигнал и двете – помазанието и запечатването, правейки ни заедно и пророци, и свещеници, и царе, защото в древни времена тези, които са получили тези добродетели, са били помазани. Но сега имаме не една от тези добродетели, а и трите, и освен това в най-голяма степен, тъй като се надяваме да получим царството и ставаме свещеници, когато принасяме телата си в жертва на Бога[11]“. Св. Теофан Затворник пише за същия стих: „И помазаният, тоест, който е изпълнен със Светия Дух, чрез Чиято сила се предава на нашия дух съвършенства, които имаха предобраз при древните първосвещеници, пророци и царе. Това помазание не е външен знак, а вътрешно притежание на означаемото, което потвърждава, че Божиите обещания са истинни[12]“. Св. Теофан Затворник отбелязва, че апостолът акцентира и върху това, че както апостолите, така и вярващите са помазани от Бога без предимство на едните пред другите: „Ти и аз, тоест и апостолите, и вярващите: защото се казва, че едно и също работи в тези и в другите; и апостолите в това отношение нямат предимство пред вярващите, защото това принадлежи към общия ред на вярата и делото на спасението… Запечатването с Духа е дарбата на Духа в сърцата ни или Неговото жилище във вътрешния ни човек. Това e обручение, тоест залог, че всички обещания, които все още не са изпълнени, несъмнено ще бъдат изпълнени[13]“. Амброзиаст обръща внимание и върху друга особеност в съответния стих, че когато се говори в него за Светия Дух, при това трябва да се вземе под внимание и връзката Му със Света Троица: „Св. апостол Павел има предвид, че Отец и Синът правят едно нещо… Когото Синът утвърждава, потвърждава и Отец. И когато Отец дава Духа, и Синът присъства. За това св. апостол Павел казва на римляните: Ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов (Римляни 8:9). Тъй като говори за съвършенството на човека, апостолът споменава Троицата, защото цялата пълнота на съвършенството е в Светата Троица[14]“.

Освен посочените стихове, в книга Деяния на светите апостоли се описва един случай на „слизане“ на Светия Дух над повярвалите от практиката на древните християни, при който не се използва думата „помазване“, а се говори за „възлагане на ръце“ над кръстените, като в текста се прави разграничение между Кръщението и слизането на Светия Дух: „Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела словото Божие, проводиха там Петра и Иоана, които слязоха и се помолиха за тях, за да приемат Дух Светий. (Защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса). Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго“ (Деяния на светите апостоли 8:14-18). Подобен случай се описва в същата книга и на друго място при св. апостол Павел: „Те (някои ученици в Ефес) се кръстиха в името на Господа Иисуса. И когато Павел възложи на тях ръце, слезе върху им Дух Свети“ (Деяния на светите апостоли 19:5-6). От цитираните стихове, се извеждат изводите, първо, че и на двете места в назованата книга се говори за „слизане“ на Светия Дух върху вярващите и „приемането“ Му от тях, а не за помазване с „елей“, и второ, че за „слизане“ на Светия Дух не се говори следователно само на Петдесетница над апостолите (Деяния на светите апостоли 1:5,8-2:1-4), а и при вярващите, които те кръщават след това. В съчинението му „За Светия Дух“ св. Василий Велики обръща също внимание, че кръщението с вода не е идентично на кръщението с Духа: „Кръщението е един вид очищение за душата от мръсотията, полепнала по нея от плътските щения… а Светият Дух дава залога за живота[15]“, както и че „Светият Дух вдъхва животворната мощ, възобновявайки душите из мъртвината на греховността и повеждайки ги към живот с ново начало. Ето това означава да бъдеш роден отново из вода и Дух (Иоан 3:5), тъй като умъртвяването се извършва във водата, а животът ни се дава чрез Светия Дух[16]“; „Ето оттук можем да разберем каква е разликата между благодатта, дарявана ни от Светия Дух и извършваното във вода кръщение, защото Иоан е кръщавал във вода, за да предизвика разкаяние, а Господ наш Иисус Христос – в Светия Дух. ‘Защото аз – казва Иоан Кръстител – ви кръщавам във вода за покаяние; ала подире ми идващият е по-силен от мене;… Той ще ви кръсти в Дух Свети и в огънʻ (Матей 3:11)[17]“. При това според съвременните изследователи на Свещеното Писание, елеят не е единственият символ за Светия Дух, който се употребява за Него в книгите на Стария и Новия Завет. V. Janke изброява още следните символи на Светия Дух: гълъб (Матей 3:16; Марк 1:10; Иоан 1:31-34); вятър – Битие 1:2;2:7; Иов 33:4; 3 Царства 19:12; Иезекиил 37:9; Иоан 3:8; 20:22; Деяния на светите апостоли 2:2); огън (Матей 3:11; Деяния на светите апостоли 2:3-4; 1 Солуняни 5:19; Евреи 12:29); вода (Притчи Соломонови 1:23; Исаия 32:15; 44:3; Иезекиил 39:29; Иоан 4:14; 7:37-39; 1 Тимотей 3:5-6; Откровение 22:17); залог (2 Коринтяни 1:22; 5:5; Ефесяни 1:13-14; Римляни 8:11, 15-18, 23); печат (2 Коринтяни 1:22; Ефесяни 1:13; 4:30)[18]. Към изложените С. Hagensick добавя още един – светилник въз основа на Изход 35:14; Захария 4:1-14 срв. Откровение 11:1-7; Матей 25:1-13[19]. Според същия автор чрез различните символи за Светия Дух се подчертава всеки път Негов различен аспект. Посочените символи за Светия Дух описват не толкова какво Той е, а указват за това, какво Той прави и за Неговите задачи, които Той изпълнява в живота на вярващите, например: гълъбът – съчувствие, състрадание; елеят – упълномощаване; освещаваща сила, пречистване и обновление; светилникът – просветление; вятърът – животворене, творческа активност; огнените езици – оправомощаване за даване на свидетелство, просветляваща истина[20].

Прочетете още „Помазанието със Светия Дух*“ →