Иван Ж. Димитров

И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на Всевишния, понеже ще вървиш пред лицето на Господ, за да приготвиш Неговите пътища, и да дадеш на народа Му да познае спасението чрез прощаване на греховете им поради великото милосърдие на нашия Бог.

Почти цял живот се занимавам с изучаване на Свещеното Писание. Много е завладяващо да се задълбочаваш в тези древни и свръхдревни книги, които не случайно са наречени като сборник Свещено Писание. Да, има места, където може и да ти доскучае да четеш за мерки и теглилки, за нескончаеми родове със странни имена, които, като си затвориш очите, не можеш да повториш. Но! Но има книги и особено някои места в тях, на които не можеш да се наситиш да ги четеш и да усещаш как душата ти се усмихва от тиха наслада…

Всички знаем, че повечето ученици трудно се накарват да прочетат задължителната художествена литература (не говорим за уроците, там нещата са по-иначе). Същото е и с учениците в духовните семинарии или със студентите в богословските факултети и катедри по университетите. Опитвал съм как ли не да ги мотивирам, но не е лесно да задвижиш недвижимото. Все пак съм се опитвал да препоръчам на студентите, с които работих над тридесет години: Ако не ви се чете друго, прочетете поне книга Деяния апостолски! От повествователна гледна точка тя е най-интересната книга в Библията, защото в нея има екшън, действие – нещо става, постоянно нещо се случва, има изненади, неочаквани обрати, няма как да ви е скучно!

В интерес на истината, не съм търсил обратна връзка и не знам дали наистина някой студент или студентка са се заинтересували от моите думи да прочетат Деянията. Със сигурност обаче знам, че има студенти, които са чели открай докрай Библията, което и професорите не сме правили…

По отношение на Свещената история на нашето спасение обаче един от най-интересните текстове е първа глава на Евангелие според Лука. Дългичка е, цели осемдесет стиха, но изключително интересна, разбирайте – и важна. Тъкмо нейното съдържание оправдава заглавието на този мой текст.

Това е и началото на третото евангелие, което започва с посочване на причината за написването му: Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото, – то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил (1-4 ст.).

С други думи казано, събитията не са неизвестни на автора или на получателя (съответно – получателите) на текста на евангелието. Имало и други опити да се опишат тези спасителни събития, а те при това са предадени достоверно от очевидци и служители на словото. Както и да я вземете думата словото – и с малка, и с голяма буква, пак подхожда: това са апостолите, хората около Иисус Христос, въплътеното Божие Слово (Логос), които при това служат и на Христовата проповед, която в същността си е Божие слово, Божии думи, а не човешки истории и в никакъв случай – човешки измислици.

Заема се и Лука (той от скромност не се подписва, но е безспорно, че Лука е авторът), след като специално и грижливо е проучил всичко отначало, да опише наред, тоест подредено (а може да се разбира и по-добре подредено отколкото в другите евангелия) учението, което вече е знаел, на което е бил научен адресатът Теофил (някои изхождат от значението на гръцката дума „теофилос“=боголюбец и смятат, че това е нарицателно за всички християни, а не само за конкретен човек). Но пък Лука го уверява, че с книгата си ще му даде твърдата основа на Христовото учение. И наистина го е направил.

Ние ще останем обаче само в първа глава. Там се разказва кратко, обаче с нужните исторически справки, историята около Божиите обещания за раждането на свети Йоан Предтеча и Кръстител и на Господ Иисус Христос. Описано е и раждането на първия:

В дните на Ирод, цар юдейски, имаше един свещеник от Авиевата смяна, на име Захария; а жена му беше от дъщерите Ааронови и името ѝ – Елисавета. И двамата бяха праведни пред Бога, постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби Господни. Те нямаха чедо, понеже Елисавета беше неплодна и двамата бяха в напреднала възраст. Веднъж, когато по реда на своята смяна Захария служеше пред Бога, по жребие, както бе обичай у свещениците, падна му се да влезе в храма Господен, за да покади, а цялото множество народ се молеше отвън през време на каденето, – тогава му се яви ангел Господен, изправен отдясно на кадилния жертвеник, и Захария, като го видя, смути се, и страх го обзе. А ангелът му рече: не бой се, Захарие, понеже твоята молитва биде чута и жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Йоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват за раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Дух Свети още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния Господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен. И рече Захария на ангела: по какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст. Ангелът му отговори и рече: аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога, и съм пратен да говоря с тебе и да ти благовестя това; и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си. И народът чакаше Захария и се чудеше, задето се бави в храма. А когато излезе, не можеше да им продума; и те разбраха, че е видял видение в храма, а той им се обясняваше със знакове, и оставаше ням. След като се изминаха дните на службата му, той се върна у дома си. След тия дни зачена жена му Елисавета, и се таеше пет месеци и казваше: тъй ми стори Господ в дните, в които ме погледна милостно, за да снеме от мене укора между човеците.

Евангелистът точно посочва имената и рода и на двамата бездетни съпрузи, които били вече в напреднала възраст. Не само Захария, но и Елисавета била от свещеническо потекло – от рода на Аарон, брата на Моисей. Посочена е и смяната, в която е служел Захария, а това помага да се види кога той е бил на смяна и се е случило посещението на Божия пратеник. По време на служение в храма се паднало на Захария да влезе в светилището, за да покади, тоест да разпали въглените в кадилния жертвеник и да сложи върху тях благовонни смоли, за да се изпълни помещението с благоуханен дим.

Трябва да се знае, че храмовата постройка в Иерусалим е включвала две помещения: основното, наричано светилище, и по-малкото, наричано Святая святих. Но и двете не са били достъпни за вярващите. В светилището са влизали само свещеници и то за определени свещенодействия, а иначе те са стоели и вършели повечето си дейности отвън, във вътрешния двор, на открито. Там са произнасяли молитвите и са принасяли жертвите.

В Святая святих, най-святото място на храма и въобще за евреите, е стоял ковчегът на завета, в който са се пазели двете скрижали (плочи) с десетте Божии заповеди. Там е имал право да влиза само първосвещеникът (единствен за цялото юдейство свещеноначалник) и то само веднъж в годината.

И така, в сумрака на светилището (храмовата сграда била без прозорци) на Захария се явил архангел Гавриил и му съобщил радостната вест, че жена му Елисавета ще зачене и ще роди син, който щял да бъде наречен с името Йоан. Ясно и точно!

Когато обаче десетилетия наред не си имал деца, когато със сълзи си се молил Бог да се смили и да ти даде рожба, а особено когато възрастта е напредвала и тялото е губело определени детеродни способности, сега на тези години как да повярваш дори на Божи пратеник?! Ами ако е някакво изкушение?

Но мястото било свято, а и ангелът веднага се „легитимирал“ кой е и Кой го праща. Нямало грешка, нито било изкушение от лукавия. И все пак! Захария десетилетия наред горчиво преглъщал укорните думи и намеци, и погледи на околните заради това, че нямал деца. Същото и то в още по-голяма мяра се случвало с Елисавета, защото в онези времена безплодието се свързвало само с жената…

Явно Захария не е бил в състояние да осъзнае важността и истинността на добрата вест. Ангелът в потвърждение му дал „предварителна информация“ за бъдещия син, за да види смаяният свещеник, че не става дума само за раждане на дете, за да се избавят двамата съпрузи от укора, че са „ялови“ и той, и жена му. Това дете щяло да бъде велик пред Господ; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Дух Свети още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния Господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на (пророк) Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен.

Прочетете още „За две Божии обещания и едно дивно раждане*“ →

(По случай 1900-годишнината от мъченическата кончина на двамата първовърховни св. Апостоли )

Архимандрит Сергий Язаджиев

“Онзи, Който помогна на Петра в апостолството между обрязаните, помогна и на мене между езичниците” (Галатяни 2:8)

В началото на църковната история, като два непоклатими стълба, стоят образите на двамата първовърховни свети апостоли Петър и Павел. Първият от тях малодушно отрекъл се от Христа, но после с горчиви сълзи оплакал своето падение и отново възстановен от Спасителя апостолското си достойнство (Иоан 21:15-17); вторият пък жестоко гонел Христовата Църква, но преживял своето чудесно обръщение към Христа и причислен от него към апостолския сонм като “избран съсъд” (Деяния на светите апостоли 9:15) – те и двамата свидетелстват за всепобеждаващата сила на Божията благодат, която “немощно лекува и недостигащо възпълва”.

Верни на завета на Божествения Учител за разпространяване на Неговото Евангелие сред всички народи по цял свят (Матей 28:19; Марк 16:15), двамата велики Христови апостоли, при различието на своето апостолско-мисионерско призвание (Галатяни 2:7), проповядвали обаче Христовото благовестие еднакво пред юдеи и пред езичници – без да оказват пред предпочитание към едните или към другите, и без да жертват Христовата истина за угода на едните и ущърб на другите.

Така св. апостол Петър известен предимно като Апостол на обрязаните (Галатяни 2:7-9) пише своето второ послание – “ония, на които чрез правдата на Бога нашего и Спасителя Иисуса Христа се падна да получат с нас еднаква по стойност вяра” (2 Петра 1:1) като наред с юдеите-християни има предвид и езичниците-християни в петте малоазийски области, до които той изпраща посланията си. В речта си към иерусалимските юдеи, озадачени от случая с кръщаването на първите езичници в Църквата – стотника Корнилий с дома му, св. апостол Петър, след като излага даденото  Му от Бога по този повод откровение и предава самия факт, заявява: “Бог им (на езичниците) даде равен дар, какъвто и нам на юдеите, които повярвахме в Господа Иисуса Христа“ (Деяния на светите апостоли 11:17). А в речта си пред Апостолския събор в Иерусалим, като има предвид същия факт, св. апостол Петър казва: „Сърцеведецът Бог им (на езичниците) засвидетелства, като им даде Дух Свети, както и нам (на юдеите); и не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти с вяра сърцата им”(Деяния на светите апостоли 15:8-9).

От друга страна пък св. апостол Павел, който предимно бил смятан като апостол на необрязаните (Галатяни 2:7-9), и сам нарича себе си “Апостол на езичниците“ (Римляни 11-13), пише на езичниците-християни в Рим ”не искам, братя да не знаете…, че ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и по този начин целия Израил ще се спаси” (Римляни 11:25-26). С тези думи, според тълкуването на св. Иоан Златоуст, Апостолът потвърждава това именно, че “целият (еврейски – в скоби наши) народ не е отхвърлен, че мнозина вече от него са повярвали, или трябва да повярват по-късно“[1]. А след неуспеха, претърпян от проповедта му сред юдеите в Антиохия Писидийска св. aпостол Петър, заедно със св. апостол Варнава, признава пред юдеите: ”първо вам трябваше да бъде проповядвано Словото Божие, но понеже го отхвърляхте и намирате сами себе си за недостойни за вечен живот, ето обръщаме се към езичниците”(Деяния на светите апостоли 13-46). От тези думи на Апостола св. Иоан Златоуст заключава, че неверието на юдеите станало причина апостолската проповед от юдеите да се насочи предимно към езичниците[2], без обаче да промени своята същина, обусловена от нейния единствен Първоизточник – Христа Спасителя. Затова св. апостол Павел пише на Галатяните: “на мене е поверено да благовестя на необрязаните, както на Петър – на обрязаните, понеже Онзи, Който помогна на Петър в апостолството между обрязаните, помогна и на мене между езичниците” (Галатяни 2:7-8). С тези думи той “изтъква себе си като равночестен на Петра”[3] в апостолското си дело и доказва, че проповедта му била угодна на Бога[4]. А по-нататък св. апостол Павел добавя: “като узнаха дадената ми благодат, Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те при обрязаните” (Галатяни 2:9). Чрез тези си думи св. апостол Павел пък доказва, че и най-авторитетните измежду Христовите апостоли (в това число и св. апостол Петър – Кифа) одобрявали неговата проповед, тъй като по своята същина тя ни най-малко не се отличавала от тяхното слово[5].

И така, Апостолът на обрязаните и Апостолът на езичниците са били напълно единни в своето велико апостолско-мисионерско дело на придобиване човешките души за Христа[6]. Такива са били и са останали те в паметта на всички християнски поколения до днес, като се почне от общия ден (29 юни 67 година) и общото място (град Рим) на тяхната мъченическа кончина, за която така свидетелства Дионисий Коринтски в писмото си до Римската църква: “след като проповядвали заедно в Италия, двамата в едно и също време пострадали”[7]. 

Така гледат на тях и непросветените[8] приемници на свeтите апостоли. Св. Климент Римски (починал 101 година), сам ученик на св. апостол Петър, обръщайки се към коринтските християни, като пример на апостолство и образец на изповедничество наред със своя велик учител им сочи и св. апостол Павел (Послание до коринтяните 5:4)[9]. Св. Игнатий Богоносец (починал 108 година) в посланието си до римляните 4:3, като ги моли да не се застъпват за него и да не пречат да пострада за Христа, пише: ”Не като Петър и Павел ви заповядвам: те са апостоли на Иисуса Христа, а пък аз съм най-малък[10].”

И в по-късно време се запазва у светите отци същият възглед за двамата велики апостоли като напълно равни помежду си и неразделими в своя апостолски подвиг. Така св. Ириней Лионски (починал 202 година) ги поставя наравно в основаването на Римската църква, като свидетелства: ”Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква[11]”. Тертулиан (починал около 220 година), пък пише, “че на римляните Петър и Павел оставили Евангелието, написано със своята собствена кръв”[12]. На друго място същият църковен писател, като намира, че двамата апостоли са равни във всичко пише: „Добре е, че Петър се изравнява с Павла и в мъченичеството“[13]. Св. Иоан Златоуст (починал 407 година), след като говори за мъченичеството на Петър и Павел, които се преселили от тукашния живот, ”като единият бил посечен, а другият приел кръстна смърт обратно на Господа (тоест разпнат с главата надолу – в скоби наши) заключава: “не поради това ли те са били най-много възпявани и прославяни навред по вселената[14]?” И блажени Августин (починал430 година) в слово, посветено на светите апостоли Петър и Павел, казва:”Един е денят на мъченичеството на двамата aпостоли; но те двамата бяха едно: и дори да бяха пострадали в различни дни, те бяха едно[15]”.

Израз на това всеобщо вселенско предание, възлизащо още към апостолския век, е и богослужебното последование, съставено през вековете и оформило се от VII-ми и IX-ти век[16], в чест на двамата велики “Апостолов первопрестольницы и вселенныя учителье”, както се прославят те в общия им тропар. Още в самото начало на това богослужебно последование те биват възпявани като “разделни телесно, но съединени по дух[17]”, и този общ мотив преминава през цялата им богослужебна прослава.

Неразделни са двамата велики свети апостоли и в изображенията на църковната иконография от най-древно време насам. Смята се, че още св. апостол и евангелист Лука е изобразил заедно на икона образите на двамата първовърховни апостоли[18]. Заедно са дадени те и във Ватиканския бронзов медальон от II-ри век и в редица старинни позлатени дъна на чаши откъм IV-ти и V-ти век[19]. В римските катакомби вече се среща традиционното изобразяване на целия апостолски сонм начело с Господ Иисус Христос, от двете страни, на Когото стоят светите апостоли Петър и Павел[20]. Така и през средновековието, на Изток и на Запад, двамата първовърховни апостоли са представяни винаги заедно. Особено забележително са изобразени те в Палатинската капела в Палермо от около 1180 година[21], където те са представени във византийски стил, и то прегърнати, в знак на тяхното единомислие и духовно единение в огромното им мисионерско дело за Христа, запечатано с мъченическата им смърт в един и същи ден и година.

При това всеобщо признание на обективно тясната взаимна връзка и равночестно единство между двамата първовърховни свети aпостоли, твърде важно е да се установи какво е било тяхното субективно отношение един към друг, отразено в техните послания.

Прочетете още „Взаимните отношения между светите апостоли Петър и Павел отразени в техните послания*“ →

Александър Милев

Всяка наука търси истината. По пътя към истината няма самостоятелна наука. Повече или по-малко всяка на­ука се подпомага от други науки, които се явяват като помощни. Бого­словската наука има дадена истината в Свещеното Писание и Свещеното Предание. В своя път на изследване на тази истина тя тря­бва да се основава преди всичко на тези основни и първични извори. А известно е, че тези извори са напи­сани на гръцки и латински език (под гръцки език в тази статия разбираме кла­сическия гръцки език от късната епоха). В случая ние не забравяме, че почти всички книги на Ветхия Завет са напи­сани на еврейски или на арамейски език, но преводът на 70-те се е на­ложил твърде много и всъщност той е бил (що се отнася до Ветхия Завет) Библията на апостол Павел и на християните в продължение на векове. Творенията на светите отци, църков­ното предание и всичко записано за живота на християните, християнските общини, Църквата и така нататък е писано почти само на гръцки и латински език.

Класическата филология е наука­та, която се занимава с изучаването на гръцки и латински език и със съ­чиненията, написани на тези езици. Освен многото съчинения на езичес­ките автори, които са предмет на кла­сическата филология, в нейния обсег влизат и Свещеното Писание, и творенията на светите отци. Езикът и строежът изобщо на речта в Свещеното Писание и в творения­та на светите отци съвпада с езика на ези­ческите автори. „Духът на езическата и на християнската литература е раз­личен, но тялото е едно[1]“.

Знанието на гръцки и латински език е първото условие за разбиране на Свещеното Писание и светоотеческата литература. Класическата филология се явява като първа и важна помощница на бого­словието в неговия път за разкриване на истината. Всички средства и методи, които се прилагат при класическата филология, са приложими и към бого­словските науки, особено към разби­рането и изучаването на писмените паметници от началото на християн­ството, та до откриването на книго­печатането.

Без познаването на историята, гео­графията, религията, бита, философия­та и литературата на старите гърци и римляни, не е възможно научно да се разгледат и разберат първите хри­стиянски писмени паметници. Дори не може да си обясним, защо Иисус Христос е наказан с кръстна смърт, ако не знаем римските закони и оби­чаи от онази епоха.

Нашите църковни песни са пре­вод от гръцки. На гръцки те са пи­сани в стихотворна реч. Немският ли­тературен историк на древността Крист е написал превъзходно съчинение за метриката на християнската поезия и е съставил една антология на църковни или по-право на християнски песни под надслов: Аnthologia Graeca carminum christianorum. В първото съчи­нение е направил метрически разбор на много християнски песни. По този начин много от песните се възста­новяват в първичния си оригина­лен вид.

Всяка богословска наука има ну­жда на първо място от класическите езици. Сергей Соболевски дори твър­ди, че без тяхното знание е мъчно да се напредва в богословската наука. Меланхтон пък пише: „Non potest Scriptura intellegi theologice, nisi ante intellecta sit gramatice[2]“. Лутер смя­таше, че „истинското и висше бого­словие не е нищо друго освен грама­тика“[3]. Докато за Меланхтон разби­рането на Свещеното Писание се предхожда от граматическо разбиране на текста, за Лутер истинското и висше бого­словие съвпада с граматиката.

В Свещеното Писание има много места неясни и тъмни. От друга страна Хри­стос казва, че нито една иота няма да остане неизпълнена (Матей 5:18). Ста­ранието трябва да се насочи към раз­биране на буквалния смисъл на Писа­нието и на светоотеческата литерату­ра. А последната е много богата и об­ширна. Особено е трудно със свето­отеческата книжнина на гръцки език. Ние – православните – нямаме по­чти никаква литература във връзка с езика на Свещеното Писание и творенията на светите отци. Докато католическите и про­тестантски страни имат специални реч­ници, граматики, коментирани издания и редица помагала, като атласи, гео­графски и исторически карти, ние пра­вославните нямамe почти нищо[4].

Светоотеческата литература е бо­гата със слова и речи. Големите и оригинални проповедници са били школувани и образовани. Те са знаели всичките правила на красноречието и техните речи са отговаряли на всички изисквания на теорията за красноре­чието. Затова и св. Григорий Богослов се нарича от свои съвременници по-велик от Демостен. Много от неговите слова са писани по един и същи начин. Това е правил, защото не е могъл да наруши канона на красноречието. При едно похвално слово трябва да се върви по установен ред: започва се с родословие и похвала на родителите и дедите, а след това се минава към физическите и духовни качества, де­лата, образование, възпитание и така нататък на възхвалявания.

Известно е, че езикът на Свещеното Пи­сание на Новия Завет е простонарод­ният говорим език на онова време. Отците на Църквата обаче са били об­разовани. Те са писали на атически диалект и са знаели добре атическия литературен език. Те подражавали на писателите от IV-ти и III-ти век преди Христа. За тях простонародният гръцки език не е отговарял на изискванията на литературния език. Затова често те цитират Свещеното Писание със свои думи, като променят простия израз с лите­ратурен. Има много примери у св. Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст и други. Тази е причи­ната, че повествованието на еванге­лист Лука се различава от това на другите синоптици. Той е бил литера­турно образован, бил е грък по про­изход, лекар по професия и владеел „цялата елинска образованост“, както казва Симеон Метафраст. А блажени Иероним направо го нарича „inter omnes evangelistas graeci sermonis eruditissimus“ – между всички евангелисти най-образования в гръцкия език.

Гръцкият език е богат. Той има много синоними. Въпросът за новозаветната синонимика е разглеждан много подробно. На английски има велико­лепно съчинение от около 500 стра­ници върху синонимите в Новия За­вет. Немските граматики на новозаветния гръцки език често дават отде­лни глави по този въпрос. Но не ви­наги синонимите имат разлика поме­жду си. Просто има по две и повече думи за един и същи предмет или понятие. Авторите употребяват една дума вместо друга, за да отбягват пов­торение и по този начин изразът става по-жив и по-звучен. Така например св. Василий Велики употребява за ду­мата лекар две думи „iatros“ и „therapeuson“[5], но те имат напълно ед­накво значение в случая и всеки опит да се намери разлика между тях ще остане напразно умуване.

Прочетете още „Богословие и класическа филология*“ →