В своето екзегетическо изследване, озаглавено «Ти си Петър», френският православен богослов архимандрит Пиер Л’Юилие пише: «Когато се стараем да схванем смисъла на Христовите думи, отправени към Петър, ние трябва да ги поставим не само в техния непосредствен контекст, но също така да ги тълкуваме в съотношение с цялото библейско и по-специално, новозаветно богословие… Не може да не се държи сметка за всичко онова, което би могло да се нарече «библейско богословие за камъка». Обаче първата констатация, която се налага тук, е, че в апостолското благовестие съществено място заема идеята за Христа като крайъгълен Камък[1]».
Това метафорическо уподобяване Сам Спасителят отнася към Себе Си, когато в края на притчата за злите лозари се обръща към слушателите Си с въпроса: «нима не сте чели никога в Писанията: «камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла»? (Матей 21:42; Псалом 117:22). По-късно и св. апостол Петър, изправен на съд пред синедриона, дръзновено изповядва Христа с тези думи: «Този е камъкът, Който, пренебрегнат от вас, зидарите, стана глава на ъгъла; и в никого другиго няма спасение» (Деяния на светите апостоли 4:11).
Обаче уподобяването Христа Спасителя на крайъгълен камък самò по себе си предполага уподобяването на основаната от Него Църква на здание, в чиято основа е положен Той като основен, крайъгълен камък. Тази мисъл изразява именно св. апостол Павел, когато пише на Коринтяни: «Ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание. По дадената ми от Бога благодат, аз, като мъдър първостроител, положих основа, а друг зида върху нея; ала нека всеки внимава как зида. Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос» (1 Коринтяни 3:9-11).
Впрочем с образа на здраво построеното здание си служи Сам Спасителят в края на проповедта Си на планината, като привежда следното сравнение: «И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък» (Матей 7:24-25).
По такъв начин, залог за солидността на едно здание е здравината на неговата основа, а оттук и основният, крайъгълният камък, положен в нея. И понеже в това сравнение благоразумният слушател и изпълнител на Христовите слова е уподобен на човек, който строи дом, основан на камък, то ясно е, че този камък метафорически означава Самия Христос Господ.
И така, да се върнем към думите на св. апостол Павел до Коринтяните: «друга основа никой не може да положи освен положената, която е Иисус Христос». Не напразно Апостолът пише тези думи именно на коринтяните, защото тъкмо сред тях се били появили разделения между почитатели на отделни апостоли: един на Павел, други – на Аполос, трети – на Кифа-Петър (1 Коринтяни 1:12). Като порицава строго такива разделения между християните, св. апостол Павел пише: «И тъй, никой да не се хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа…, всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий» (1 Коринтяни 3:21-23). И понеже съществувала опасност, щото изключително почитание на кой да е отделен апостол да отклони вниманието от Единствения Божествен Глава на Църквата – Господ Иисус Христос, тъкмо тази опасност Апостолът цели да предотврати, като заявява категорично, че «никой не може да положи друга основа освен положената, която е Иисус Христос[2]».
Тези категорични думи обаче съвсем не означават, че Христовите апостоли – тези Божии съработници (1 Коринтяни 3:9), тези Христови приятели, както ги нарече Сам Господ (Иоан 15:14), – са отстранени от пряко участие в това величествено домостроителство, което представя зданието на Христовата Църква. В посланието си до Ефесяни св. апостол Павел доизяснява мисълта си, като пише: «вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисус Христос за крайгълен камък, върху Който Цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свят чрез Господа, върху Който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа (Ефесяни 2:19-22)».
Така от мисълта за Църквата като Божие семейство Апостолът преминава към свързаната с това представа за Църквата като Божи дом, при чието строителство се вграждат вярващите върху общата основа на апостолите и пророците, която пък се крепи от Господ Иисус Христос като единствен крайъгълен камък. Оттук става понятно, че и апостолите, наред с пророците, са вградени в основата на Църквата, като съставят отделни страни от тази обща основа. Те обаче не биха могли да крепят зданието на Църквата, ако сами не бяха скрепени – апостолите с пророците – чрез Крайъгълния камък Христос Господ, Който, по думите на епископ Теофан, «съчетава пророците и апостолите», тъй като «в Него се осъществява пророческото слово, но Той Същият е съдържание и на апостолското слово. Тъкмо в това единство на Богооткровеното слово – от началото и до апостолите, е твърдата основа на вярата»[3] (срв. Лука 1:4).
Никой от апостолите не е основал толкова много поместни църкви, колкото великият св. апостол Павел. Същевременно никой не е изтъквал толкова силно единството на Църквата, колкото той. Това единство той е извеждал не от расово или народностно единство на повярвалите. Та нали в Църквата влизали не само юдеи, но и езичници, които били «чужди на заветите на обещанието … и безбожници в света» (Ефесяни 2:12)! Чудото на обединението великият Апостол приписва на всемогъществото на Бога и по-конкретно на Христовото изкупително дело, за което той пише: Христос «е нашият мир, Който направи от двата народа (тоест от юдеи и езичници – в скоби мои) един и разруши преградата, що беше посред». Той в едно тяло примири с Бога двата народа «чрез кръста, като на него уби враждата» (Ефесяни 2:14, 16). Кръвта на расите бе разделяла народите; Кръвта на Христа сега ги съединяваше. Тъй се събраха под единия купол на небето – в една вяра и в една Църква – юдеи и езичници, елини и варвари, свободни и роби, за да бъде «всичко и във всичко Христос» (Колосяни 3:11; 1 Коринтяни 12:13).
Църквата, по учението на св. апостол Павел, е дело на Света Троица: – дело на Бога Отца, Който отвека е предопределил изкуплението на човечеството и основаването на Църквата, в която «да съедини всичко небесно и земно под един глава -Христа» (Ефесяни 1:3-10); – дело на Сина Божи, Който «обикна Църквата и предаде Себе Си за нея» (Ефесяни 5:25); – дело и на Светия Дух, Който излива върху християните различни дарби (1 Коринтяни 12:4-11), и Който се дава на вярващите (Римляни 5:5), та те стават храм на Светия Дух (1 Коринтяни 3:16).
Св. апостол Павел употребява няколко сравнения, с които онагледява единството на Църквата: тя е тяло Христово (Колосяни 1:24; Ефесяни 1:22-23; 1 Коринтяни 12:12-27), здание стройно сглобено (Ефесяни 2:21), дом Божи (1 Тимотей 3:15) и майка на вярващите (Галатяни 4:26). Най-любимият му образ е обаче образът на едното тяло. Той е и най-изразителният образ, защото поставя ударението върху «жизнения» и «органически» характер на единството[1]. Църквата не е външно, механическо единство, а дълбоко-вътрешно, органически-благодатно единство.
Човешкото тяло е чудо. Неговата тайна помага на св. апостол Павел да разкрие тайната на единството на Църквата като богочовешки организъм. Както човешкото тяло има много и различни членове, но образува едно цяло, свързано по един жизнен начин, така и Църквата е съставена от много вярващи, но те представляват един организъм, възглавяван от Христа (Ефесяни 1:22-23). Тялото не може да има повече от една глава; тъй и Църквата не може да има две или повече глави. И както главата не може да има две или повече тела, «освен ако си представим някакъв изрод» (израз на римокатолическия богослов Ferdinand Prat, S. J.)[2], така и Главата на Църквата – Христос – не може да има повече от едно тяло, или, с други думи, да възглавява повече от една Църква. «Ние многото съставяме едно тяло в Христа – пише св. апостол Павел, – а отделно един другиму сме членове» (Римляни 12:5).
Като жив организъм Църквата не може да се раздели. Разделеният организъм престава да е жив и умира. Има не разделение на църквите, а отпадане от Църквата[3], която продължава да си съществува като жива и единствена.
Църквата е една не само по своята същност, но и по своята цел, състояща се в прославата на Бога чрез спасение на душите. С оглед на духовното растене на спасяващите се в лоното на Църквата, тя има да постига поставени ѝ от Бога задачи. Поради това св. апостол Павел я вижда не статично, а динамично, – като тяло Христово, което, веднъж създадено, за да бъде жив организъм, расте и се съзижда «в жилище Божие чрез Духа» (Ефесяни 2:21-22)… «за усъвършенстване на светиите…, докато всички достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство» (Ефесяни 4:13). Това единство на вярата, за което тук става дума, Апостолът на езичниците разбира не като резултат, постиган от положени човешки усилия за създаването му, защото според него единството на вярата е създадено от Бога чрез Христовото изкупително дело и сега то трябва да се пази! Залягайте «да запазвате единството на духа чрез връзките на мира» (Ефесяни 4:3) – съветва той. Смисълът на цитираните думи, както личи от контекста, е: участващите в единството на вярата да растат и се усъвършенстват в него.
Догматическите начала, върху които св. апостол Павел вижда изградено единството на Църквата, са споменати кратко, но ясно в Ефесяни 4:5: «Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението».
Каквито и превратности да стават в човешкия свят, както и да се изменят външните форми на живота, има ценности, които си остават вечни, постоянни. Такава ценност е и религията.
Тя е вечно жива духовна сила. Тя е всеобщ факт в човешката история. Още древният гръцки писател Плутарх (починал 120 година) бе казал: „Ако пропътуваш цялата земя, то може да намериш градове без градски стени, без цар, без писменост, но никъде не ще намериш град без храм, без божества, било град или селище, където да не се извършват молитви, да не се принасят жертви, за да се постигне благополучие, или да се отстрани някое нещастие“.
Това свидетелство на този древен историк се потвърждава и от новите изследвания не само върху историята на древните народи, но и от изучаването на някои сегашни диви племена и народи, които са далеч от общочовешката цивилизация. Така че историята на народите и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Безспорно, религиозният живот не всякога е бил достатъчно жив и силен. Изобщо пътят на историята върви по зигзаг. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснявания. Има времена, когато влиянието на религията става доста силно в живота на народите, или пък настъпва голямо, безразличие и дори отричане на вярата в Бога. Има народи, които понякога години наред изоставят религията на своите прадеди и се увличат в чужди вярвания, а някои личности и слоеве прекарват в смъртна сянка на безрелигиозност. Но това са временни прояви.
Библейската история ни дава множество такива примери, особено в мрачните дни на съдийското управление, когато измрели по-раншните поколения „и настана след тях друг род, който не знаеше Господа и делата Му… Тогава израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци; оставиха Господа, Бога на отците си, Който ги бе извел из земята Египетска, и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи и почнаха да им се покланят“… (Съдии 2:10-12). Това отстъпване от истинската вяра им причинявало големи страдания, та изпадали в робство на чужди народи, които ги грабели и разорявали. И само когато се разкайвали и опомняли, тогава им били възвръщани свободата и благоденствието. „Тогава Господ им издигаше съдии, които ги спасяваха от ръцете на техните грабители“… (Съдии 2:16). Също и във времето на царете имаме отпадане от истинската вяра. Например за юдейския цар Манасия се разказва, че той отново издигнал оброчища, въздигнал жертвеници на Ваал и направил дъбрави (4 Царства 21:3 и нататък) Но това отклонение и изоставяне на истинската религия нетраело дълго време. След възцаряването на неговия внук Иосия, отново народът се върнал към истинската вяра на отците си.
Причините на религиозного издигане или падане обикновено се криели в промяната на духовните насоки и интереси. Духът на времето и промените в схващанията всякога са играели важна роля в духовния и културен живот на народите. Тия промени са се отразявали и върху религиозния живот, но те никога не са могли да заличат потребността изобщо на човешката душа от религията.
Наред с необикновените и чудновати открития, първата половина на сегашния век се ознаменува с гигантски и небивали в историята войни и много от духовните интереси останаха потиснати, които чакат да преминат тия бурни и неспокойни времена, да зацарува мир по земята, та отново духовният живот да процъфти. Но от друга страна тъкмо в размирни времена, в дни на страдания и бедствия за миозина се засилва религиозната потребност, боготърсенето. А къде Бог ни се разкрива, къде намираме познание за Него? – В Свещеното Писание. Ето защо, както в миналото, така и днес вярващото човечество отново се връща към Библията, за да подири тук утеха и спасение. За това ни говори прекрасната книга на Сузана Дитрих под заглавие: „Die Wiederentdeckung der Bibel“, 1948, тоест Отново откриване (намиране) на Библията.
Някои учени смятат, че апостолът на езичниците няма високо мнение за брака и е против еманципацията на жената. За да потвърдят това те сочат следните думи на св. апостол Павел: «Защото желая всички човеци да са като мене» (1 Коринтяни 7:7); «Който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я неомъжва, по-добре прави» (1 Коринтяни 7:38); «Добре е за човека да се не допира до жена. Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена и всяка жена да си има свой мъж» (1 Коринтяни 7:1-2). От тези текстове заключават, че според съжденията на светия апостол, бракът е една концесия, дадена от Бога поради човешката слабост, че той е едно чисто социално учреждение, което е за предпочитане пред другите нравствени волности, че той е едно необходимо зло, или най-малко, че той е едно законно съжителство.
От друга страна се срещат и по-нюансирани преценки на апостол-Павловата мисъл. Ако св. апостол Павел няма много високо мнение за брака, пише Кюмел, това не е извод, че той разглежда брачната връзка като лоша страна сама по себе си, като един дуализъм, който не може да получи пълно единство, но това е затуй, защото според св. апостол Павел идването на Христа е близко. А колкото лично за самия него, той е получил дара на въздържанието.Отто Мишел отива още по-нататък в желанието си да изясни мисълта на апостол Павел. Той извинява апостола като безбрачен дотолкова, доколкото последният не може да запее един химн за брака. Мишел допуска, че мисълта на светия апостол е в духа с тая на Христа. За духовните от Коринт, които бяха пленени в своята ревност и които мислеха, че трябва да живеят в пълен аскетизъм, св. апостол Павел изтъква законността на брака и благословеното ползване от него. Най-сетне мнозина богослови през последните години подчертават, че св. апостол Павел вижда в безбрачието един дар за служба на Бога, а не едно състояние по-съвършено, по-духовно и по-полезно от брака. Бракът е съобразен с божествената воля и той е за тия от Неговите създания, които не са повикани за безбрачие. Ако има някое средство против разврата, против невъздържанието, бракът е единствената и над всичко форма за съединението на мъжа с жената в съвместен живот и за несъблазняван живот в Христа. Изобщо, бракът е едно положително дело, а не отрицателно. Струва ми се, че именно в тоя смисъл трябва да разбираме мисълта на св. апостол Павел и да му отдадем пълно право.
Ако се заемаме с изяснение и размисли по този предмет, то е най-вече, за да подчертаем, че св. апостол Павел разглежда брака и безбрачието като две еднакво законни положения за верните. Той счита, че всяко едно от тия положения трябва да позволява да се осъществява и дори да способства да се реализира още по-добре и още по-целесъобразно условието за спасението, тоест животът в Господ Иисус Христос.
Св. апостол Павел не е обсъждал никога експрофесо проблема за брака, нито пък въпроса за безбрачието. Той е говорил твърде малко за тях и винаги инцидентно (по подкана) и по отношение на един по-голям и по-обширен предмет: призванието или посвещението на християнина. Той никога не е виждал в безбрачието средство за постигане на една по-голяма духовна висота, нито пък в брака някакво сериозно препятствие или спънка в пътя към целта, която преследва всеки християнин.
Вярно е, че св. апостол Павел не скрива предпочитанията си за състоянието, в което се е намирал той. «Желая – пише той, – всички човеци да са като мене (1 Коринтяни 7:7), тоест неангажирани с връзките на брака, или, с други думи, свободни от тия връзки (1 Коринтяни 7:8). Но щом светият апостол произнася това си желание, веднага отбелязва и неговата граница: «Но ако не се въздържат, нека се женят» (1 Коринтяни 7:9). Всекиму е за полза една особена благодат и всеки получава от Бога едно определено благословение. Той разбира ясно, че не всички са повикани като него да живеят в самота и безбрачие. Усамотеният, безбрачният живот, е харизма, а не общо призвание. Общото призвание за всички без изключение е животът в Христа Иисуса, пътят към освещаване и към съвършенство. За ония, които не са получили харизмата, която имал св. апостол Павел, по-добре би било да се женят, отколкото да се разпалват (1 Коринтяни 7:9), защото бракът не е несъвместим, както например разпуснатият живот, с живота в Христа. Всичко това иде да ни обясни и покаже, че ние всички ще бъдем като светия апостол, когато живеем като него честно, в съгласие с дара, който сме получили.
Ако св. апостол Павел предпочита безбрачието, това той прави и от чисто практически подбуди, а не само поради богословски причини. В безбрачния човек апостолът признава две предимства, които липсват на женения. Най-напред безбрачният се намира в по-благоприятно състояние по отношение на това, което апостолът нарича: «Поради настоящата нужда от добро намирам това» (1 Коринтяни 7:26), от което трябва да се подразбират действителните затруднения на верните – малочислени по брой всред един голям покварен град, какъвто е бил Коринт, изложени без съмнение на ред опасности като последователи на една нова религия и смятани като хора извън законите. Оттук не може да се сметне, че се намеква за есхатологическите страдания и бедствия, които приближават, защото τήν ενεστωσαν ανάγκην има винаги смисъл за настоящето у св. апостол Павел. От друга страна апостолът никога не смята, че очакваното идване на Христа трябва да бъде подтик за отказване от брака. Напротив, в първото послание до солуняни (4-та и 5-та глава) например, в това от посланията, гдето есхатологическото очакване е най-оживено, да се живее в състояние на брак е било едно от средствата по пътя към служението на Бога и е било възможно да очакваш и в това състояние и по този път деня Господен.
Св. апостол Павел (5-67)
Освен това безбрачният не е раздвоен от грижи (1 Коринтяни 7:32). Той не се занимава с друго, или не бива да се занимава с друго, освен да служи (да угажда) на Господа, докато мъжът или жената в брака трябва да се стремят да угаждат на своя съпруг, или съпруга. Но и тук още може да се смята, че апостол Павел се изразява cum grano solis и не взима трагично това деление. Защото той няма нито намерение да укорява тия съпружески грижи. Те са позволени, редни и законни, защото са дадени за ония, които се намират в брачни връзки. Мислите на апостола в посланията до колосяни и ефесяни ни подсказват, че той по-скоро би укорил онзи мъж, който забравя задълженията, които има спрямо своята жена. Щом като мъжете трябва да обичат своите жени (Колосяни 3:19) и то не инак, а както Христос обикнал църквата (Ефесяни 5:25), ясно е, че мъжете ще трябва да посвещават една част от времето си на своите жени. Една част от време, която безбрачният може да посвети на Бога. Но също така е ясно, че като използват свободното си време в обич и угода към своята жена «в Господа», мъжете ще се съединяват отново косвено в служба на Бога. Защото на Христа, Който е вече прославен, не може да се служи иначе, освен в лицето на «тия малките», които вярват в него. Св. апостол Павел говори дори и за смесените бракове (1 Коринтяни 7:12-16) като посочва, че чрез съпружеска любов съжителят християнин (мъж или жена) може да освети другия, или другата и да ги спечели за Христа и по такъв начин смесеният брак да стане едно напълно християнско семейство.
В очите на св. апостол Павел безбрачието е нещо по-добро по отношение на доброто, което се съдържа в брака. Но то не може да бъде добро освен за ония, които са получили дара да живеят безбрачно и уединено. За някои бракът е доброто в противовес на злото, което се ражда от лошото поведение на невъздържанието. Освен това за светия апостол безбрачието е нещо по-добро по отношение на брака в практически смисъл върху плана на евангелското благовестие и на разпространението на новата църква, която дошла да възвести Евангелието в Христа. Безбрачният живот ще бъде по-малко обременен с грижите, които тежат над женените човеци и то по-малко обременяван «в тревожното състояние на сегашното време». Той ще бъде по-свободен с работите за Господа. Ако е апостол, той ще бъде по-малко затрудняван в своите мисионерски пътешествия, отколкото ония, които водят със себе си жени (1 Коринтяни 9:5) и така ще може да работи по-резултатно (1 Коринтяни 15:10). Но като прави от уединения живот особено състояние, харизма, светият апостол подчертава неговия изключителен характер. Всички не са получили този дар, понеже не всички са повикани да бъдат апостоли, пророци или учители. Още повече св. апостол Павел познава и пази апостолските прерогативи – той е апостол, защото е видял Господа (1 Коринтяни 9:1) и като такъв той е извършвал чудеса, които са «белезите на апостол» (2 Коринтяни 12:12). Той не говори за религиозните права на безбрачния. Апостолът не казва, нито пък намеква някога, че безбрачният ще достигне до някакво по-горно стъпало в общение с Христа, което е недостъпно за женените християни. Апостол Павел прибавя към личното си предпочитание за безбрачието и една твърде положителна оценка за брака. Той говори за него надълго (1 Коринтяни 7-ма глава), за да отговори на въпросите, които са му били поставени и за да опровергава заблудите, които са преобладавали в Коринт. Това, което поучава той в тази глава, е сходно с мислите му в посланията до солуняни, колосяни и ефесяни и когато четем тези три послания, ние виждаме, че апостолът се докосва само към един възглед по този важен въпрос.
В ранните пролетни дни обикновено пристигат у нас ланските прелетни птици. Те идват от топлите южни страни като вестители на пролетта. Дълъг и труден е техният път. Трябва да летят стотици километри над суша и морета. Любопитно е, че прелетните птици – особено жеравите – не летят поединично, а на орляци. Всеки орляк се разполага в клин и на върха застава обикновено най-силният, най-смелият и най-съобразителният – водачът на ятото. И в името на общата безопасност и благополучното достигане на крайната цел всички птици неуклонно следват своя водач.
Не същото ли е и с нас, човеците? И ние, като прелетните птици, сме пътници на тая земя. Нямаме тук постоянен град, но бъдещия търсим (Евреи 13:14). Към него сме устремили (или трябва да устремяваме) внимание. Пътят за там обаче е също дълъг и труден. И в това наше пътуване, подобно на прелетните птици, ние също имаме нужда от водач. Става дума за водач повече в духовно- нравствен смисъл. Не всеки може да бъде водач. Истинският водач трябва преди всичко добре да познава крайната цел и пътя, който води към нея. Но не е достатъчно само това; водачът, тъкмо защото е водач, трябва наистина да води – да застане начело и да върви напред. Не е истински водач оня, който само дава указания за пътя или го чертае на книга. Истинският водач лично поема грижата и отговорността да води и благополучно да доведе водените до определената цел.
Такъв Водач имаме ние, християните, в духовния живот. Нашият Водач е Господ Иисус Xристос. Свети евангелист Марк повествува, че Христос веднъж повикал народа и учениците Си и им рекъл: «Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (8:34).»
Обръща внимание обстоятелството, че Христос поставя три съществени изисквания като предварително условие да Го следваме: лично свободно желание, отричане от себе си и носене на кръст. Христос цени човешката свобода като скъп Божи дар. Той казва: «Който иска да върви след Мене…» Затова пък свободното лично определение към Христа и драговолното вървене след Него имат висока морална стойност.
Себоетрицанието, тоест готовността за жертви е също важно предварително изискване в подражанието на Христа и в делото на нашето спасение. На пръв поглед се струва, че Христос изисква от нас много, че изисква дори невъзможни, непосилни, неестествени неща; струва ни се, че себеотрицанието, за което говори Христос, е отричане на самия човек, на неговата личност, на неговото щастие, на радостите в живота. Всъщност обаче себеотрицанието, според смисъла на Христовите думи, е себеутвърдяване. Нашият живот е така устроен, че без себеотрицание в по-малка или по-голяма степен, в една или друга форма не е възможно да се постигне успех в доброто. Да си спомним, например, жертвоприношението на Авраам: Бог му даде син в старините му. И тъкмо когато трябваше да се радва на любимото си чедо, дойде изпитанието – Бог му рече: «Аврааме, вземи едничкия си син Исаака, когото обичаш, и иди в земята Мория и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа» (Битие 22:1-2). Това изпитание, както знаем, беше само начин, за да направи Бог радостта на Авраам още по-голяма. Случаят с жертвоприношението на Авраам в една или друга форма се повтаря в живота на отделните люде. Ако в областта на изкуството, науката, производството и общественото служение често пъти се изискват толкова много лични жертви, за да се постигне успех, ако в областта на възпитанието или във военната служба се изисква от ученика или войника да подчини своята воля на волята на учителя, родителя или военачалника в името на нещо добро, колко повече е необходимо за вярващите отричане от себе си, тоест подчиняване нашата лична воля на Волята Божия или пожертване на някоя лична наша изгода в името на нашето собствено спасение!
Господ Иисус Христос
Третото предварително условие за следване на Христа е да вземем своя кръст, тоест собствените наши страдания, тежести и несгоди и да носим тоя кръст безропотно с твърдост и търпение. Сторим ли и това, вече можем да тръгнем след Христа.
Но що значи «да вървим след Христа?» — Това значи: да изпълняваме Неговата воля, изразена в св. Евангелие. Значи още – да имаме Него за пример на подражание в живота, да живеем и постъпваме тъй, както е живял и постъпвал Христос; да имаме Неговите мисли (Филипяни 2:5). Сам Христос посочва Себе Си за пример на нас, казвайки:. «Пример ви дадох, за да правите и вие същото, каквото Аз ви направих» (Иоан 13:15). Св. апостол Петър ясно казва: «Христос пострада за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му» (1 Петр. 2:21).
Бог не оставил в безпомощно състояние създадените от Него първи човеци Адам и Ева, след като те извършили най-големия грях, какъвто човек може да извърши по отношение към Бога – те пожелали да станат богове, да заемат мястото на своя Творец. Веднага след грехопадението Бог обещал на Адам и Ева, че ще им изпрати Спасител – Своя единороден Син, Който ще изкупи тях и тяхното потомство от греха, проклятието и смъртта, като принесе Себе Си в жертва, и Който ще съобщи на човешкия род възвишени истини на вярата и нравствеността, необходими за неговото духовно просвещение и спасение.
До идването на Спасителя Бог давал на избрания от Него израилски народ, от средата на който трябвало да произлезе Спасителят, наставления и нареждания за устройството на неговия живот. Тези наставления и нареждания, давани по свърхестествен начин по различни поводи и при различни обстоятелства, били записани от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Ветхия Завет.
Обещаният от Бога Спасител на съгрешилото в лицето на Адам и Ева човечество, Който Спасител бил Второто Лице на Света Троица – Единородният Син Божий, дошъл на земята преди близо две хиляди години, въплътен в лицето на Иисус Христос, и извършил изкуплението на човечеството, като му съобщил възвишени истини на вярата и нравствеността и като принесъл Себе си в жертва върху кръста. Една част от това, което Спасителят Иисус Христос съобщил относно вярата и нравствеността и което Той извършил за изкуплението на човека, е записано от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Новия Завет; друга част пък се съдържа в Свещеното Предание, пазено в основаната от Иисус Христос Църква. В края на своето евангелие, в което излага живота, дейността и учението на Иисус Христос, св. апостол Иоан Богослов пише: „има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (21:25). В названието на сборника, Свещено Писание на Новия Завет, е употребена думата „завет“ (на гръцки език διαθήκη), а на латински – testamentum), защото в съдържащите се в него книги, както и в книгите на сборника Свещено Писание на Ветхия Завет, е изложен заветът на Бога към човека, тоест изложено е в тях всичко това, което Бог завещавал – съобщавал, в различно време и по различен начин на човечеството относно истините на вярата и нравствеността и относно изкуплението и спасението.
Писатели на новозаветните свещени книги са осем души. Пет от тях – св. св. Матей, Иоан, Петър, Иаков Алфеев, наричан още брат Господен, и Иуда Иаковов, наричан също брат Господен,- са от числото на 12-те апостоли на Иисус Христос, двама – св. св. Лука и Марк, са непосредствени ученици и сътрудници на апостолите, и един – св. апостол Павел, е също апостол на Иисус Христос, само че избран след Неговото възнесение. Запазени са сведения в древната християнска писменост, че св. св. Лука и Марк са били също избрани апостоли на Иисус Христос; те са били от числото на Неговите 70 ученици-апостоли. След чудото със св. апостол Павел по пътя за Дамаск Сам Бог казал на Анания, когато го изпращал да излекува Павел от слепотата му: „иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15). Евангелистите Матей и Марк написали по едно евангелие; евангелист Лука написал едно евангелие и книгата Деяния на светите апостоли; евангелист Иоан – евангелие, три послания и книгата Апокалипсис-Откровение; апостол Петър – две послания; апостолите Иаков Алфеев и Иуда Иаковов написали по едно послание; апостол Павел написал 14 послания: до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Колосяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите. Всички новозаветни книги са значи 27 на брой.
Господ Иисус Христос се моли в Гетсиманската градина
Някои учени изказват мнението, че числото на тези книги в древност е било повече, и че някои от тях не са се запазили до нас. От думите на апостол Павел в 1 Коринтяни 5:9: „писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници“, – и от думите му в Колосяни 4:16: „след като се прочете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия (εκ Λαοδικείας) да прочетете и вие“, – споменатите учени извеждат заключението, че преди написването на първото си послание до Коринтяните апостол Павел бил написал друго послание до тях, незапазено до нас, и че той бил написал послание в град Лаодикия или пък до Лаодикийската църква, което също не се запазило до нас. Обаче в 1 Коринтяни 5:9 апостол Павел говори не за друго някое свое послание до тях, а указва на писаното от него за кръвосмесника в същата глава на това си послание, в няколко стиха по-горе – в стиховете 3-5; посланието, за което говори апостол Павел в Колосяни 4:16, не е негово послание, незапазено до нас, а е послание на Лаодикийската църква до него, което предстоятелят на тази църква – Епафрас, му занесъл, когато отишъл при него в град Рим.
Сам Иисус Христос не написал нищо през време на земната Си проповед. Известен е само един случай, когато Той писал – когато завели при Него жената, хваната в прелюбодейство. „А Иисус – повествува евангелист Иоан – се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях (на книжниците и фарисеите – бележка наша) внимание“ (Иоан 8:6). Защо Иисус Христос не проповядвал Своето спасително учение не само устно, но и писмено; защо Той не ни оставил нито една книга, написана от Него ? На този въпрос може да бъде даден следният отговор. Иисус Христос е искал да разпространи Своето учение, като първоначално го насади чрез устната Си проповед в душите и сърцата на Своите апостоли, и след това те, когато се появят необходимите обстоятелства, да изложат Неговото учение писмено, в книги. Устната проповед на Иисус Христос оказвала извънредно силно влияние върху Неговите слушатели. Като разказва за проповедта на Иисус Христос в град Капернаум, евангелист Лука пише: „и бяха смаяни от учението Mv, понеже словото Му беше с власт“ (Лука 4:32). Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да хванат Иисус Христос, като се върнали, без да Го били хванали, казали: „никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46). Когато Иисус Христос запитал дванадесетте Си ученици, дали и те няма да Го напуснат, както Го напуснали някои през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, апостол Петър отговорил от името на всички: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69).
И апостолите на Иисус Христос проповядвали отначало спасителното Му учение устно. Сам Той им поръчал да проповядват така Неговото учение, като в същото време им изтъкнал, че това, което те ще говорят в своята проповед, няма да бъде говорено от самите тях, а от Дух Свети. „Което ви говоря в тъмнина – съветвал ги Той, – кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите… Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:27, 20). Също така и онова, което после апостолите написали в своите книги, било написано не от самите тях, а по вдъхновение от Дух Свети.
Със Своите думи към апостолите: „не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас“ (Матей 10:20), – Иисус Христос указва не само на това, че в устната си проповед апостолите ще говорят не от себе си, а по вдъхновение на Бога, на Дух Свети, но и на туй, че и при съставянето на своите книги, те ще пишат не от себе си, но по вдъхновение на Бога, на Дух Свети. И действително, новозаветните свещени книги, написани от апостоли на Иисус Христос и от техни непосредствени ученици, не са обикновени човешки произведения, а са боговдъхновени книги, написани по вдъхновението на Бога, на Дух Свети. При писането на своите книги по вдъхновението на Бога, новозаветните писатели запазвали своето съзнание, своята свобода и личните си свойства и качества. В самите новозаветни книги има ясни указания за туй, че те са боговдъхновени. В първото си послание до Коринтяните апостол Павел пише: „Нам Бог откри това (което се съдържа в свещените новозаветни книги – бележка наша) чрез Своя Дух… Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (2:10, 12, 13). За боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, а също тъй и на всички книги в Библията изобщо, говори и апостол Петър във второто си послание: никога по човешка воля – пише той – не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани (υπό Πνευματος Αγίου φερόμενοι) са говорили светите Божии човеци“ (1:21). Под „пророчество“ тук ще трябва да се разбира написаното в свещените библейски книги, а под „светите Божии човеци“ ще трябва да се разбират боговдъхновените писатели на тези книги. Като дока- зателство за туй, че така трябва да бъдат разбирани посочените думи на апостол Петър, ще приведем други негови думи, съдържащи се в същата глава на второто му послание: „Освен това – пише той – имаме по-достоверно нещо – пророческото слово (τόν προφητικόν λόγον), на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (1:19). Няма никакво съмнение, че тук под думите „пророческо слово“ ще трябва да се разбира „Божието слово“, съдържащо се в Свещеното Писание, което слово свети и просвещава душите и сърцата на вярващите християни. Още по-ясно говори за боговдъхновеността на книгите, съдържащи се в Свещеното Писание, апостол Павел във второто си послание до Тимотей: „всичкото Писание е боговдъхновено (πάσα γραφή θεόπνευστος) – пише той на Тимотей – и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело“ (3:16-17). Тъй като новозаветните книги, както и всички книги на Свещеното Писание изобщо, са написани по вдъхновение от Бога, те ще трябва да бъдат считани за слово Божие.
Свидетелства за боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, както и изобщо на всички книги на Свещеното Писание, могат да бъдат приведени от древната християнска книжнина. Св. Климент Римски (починал около 102 година), който е апостолски мъж, тоест ученик на апостолите, пише в посланието си до Коринтяните: „вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Светия Дух“ (45, 2). За боговдъхновеността на библейските свещени книги учи много ясно нашата Православна църква в осмия член от символа на вярата, който гласи: „вярвам, и в Духа Светаго, Господа животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“. Тук под думата „пророци“ ще трябва да се разбират писателите на всички библейски свещени книги, чрез които писатели е говорил Дух Свети, и които, значи, са написали своите книги по вдъхновение от Бога, от Дух Свети. Ще трябва да се има предвид, че думата „пророк“ се употребява както в Свещеното Писание, така и в древното църковно предание и в древната християнска писменост, не само за обозначаване на лица, които предсказват бъдещето, но и за лица – учители, наставници, които наставляват и устно, и писмено. Сам Иисус Христос е наречен „пророк“ в смисъл на учител, наставник (Лука 24:19).
Господ Иисус Христос поучава в синагогата в Назарет
И самото Свещено Писание – Библията, със своето дълбоко и възвишено съдържание свидетелства за своята боговдъхновеност. Не е известна друга такава книга като Библията, която, подобно на нея, да учудва човека със своето съдържание, да задоволява напълно всички стремежи на човешкия дух. Мнозина видни учени, писатели и философи са изказвали във възторжени думи своето възхищение от Библията Ние считаме за достатъчно да приведем само думите на великия френски писател Жан Жак Русо: „Признавам – казва той, – че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. Погледнете на философските книги с всичкия техен блясък и важност: колко малки изглеждат те при сравняването им с тази Книга. Възможно ли е, щото тъй възвишената и в същото време тъй проста Книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото Този, за Когото тя разказва, да е бил само човек? Много естествено е да се допусне, че действително е съществувал Този, Който дал материал за тази Книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човека, за да я напишат“.
Плиний Млади (61-113 година) е бил римски управител на Витиния в Мала Азия и интелектуалец, известен с писмата си, от които са събрани десет известни книги. Негов наставник е вуйчо му, известният писател, естественик и военен ръководител Гай Плиний Секунд или Плиний Стари. Плиний Млади преминава през всички етажи на служение, както подобава на римски благородник, като се почне от севир на римската конница (Sevir equitum Romanorum), тоест лице, което се занимава с делата на римската конница, след това квестор на императора, народен трибун, претор, началник на държавното съкровище при император Траян, консул, какъвто бил през 112 година във Витиния и Понт (Мала Азия)[37].
В десетата книга на Плиний Млади се намира едно писмо (96), което той е написал до император Траян (около 111 година) с молба за съвет относно процесите на обвиняемите християни, тъй като голям брой от всички възрасти, полове и класи са били в процес на задържане и осъждане. Там той описва методите си на разпит:
Тези, които отричаха да са християни или са били такива, аз предложих формулата, като ги накарах да призоват боговете и да се помолят на вашата статуя с жертви на тамян и вино, а също и с хули към Христос. В резултат на това смятам, че биха могли да бъдат освободени. Защото истинските християни не могат да бъдат принудени да правят всичко това[38]. Уверяваха обаче, че цялата им грешка или заблуждение се състои в това, че са били свикнали да се събират рано, преди изгрев слънце, да пеят, редувайки се, песен в чест на Христос като Бог и да се обвързват с клетва не за злодеяния, а да не извършват нито кражба, нито разбойничество, нито блудство, да държат на дадената дума, да не отказват да върнат повереното им имущество[39]. Още повече, че сметнах за необходимо да проуча истината за две така наречени слугини (quae ministrae dicebantur) чрез изтезания. Не намерих нищо друго освен абсурдно, прекомерно суеверие (superstitionem pravam immodicam). Защото заразата от това суеверие се е разпространила не само в градовете, но и в селата. Но изглежда е възможно да бъде спряна и унищожена.
Това писмо има последващ отговор на император Траян (97-мо писмо), което гласи: Правилно си постъпил, мой Секунде, в следствието по издирването на тези, за които ти е донесено, че са християни. Защото не може да се създаде нещо, което да бъде като някакво определено правило за всички. Не трябва да бъдат издирвани. Ако ги обвинят и това се докаже, тогава трябва да бъдат наказвани, и то все пак така, че онзи, който отрича да е бил християнин и на дело покаже това, тоест с молитва към нашите богове, нека бъде полмилван поради рзкаянието си, колкото и да е подозрителен с миналото си. А предложените анонимни списъци не трябва да бъдат повод за каквото и да е обвинение, защото за твърде лош пример се приемат и не отговарят на духа на нашето време[40].
Върху тези две писма също тежи съмнението от страна на някои изследователи за интерполация, извършена през Средновековието. Но това е научно недопустимо, защото се знае, че още Тертулиан (II-ри век) говори за 96-то писмо на Плиний и за отговора на Траян (97-мо писмо) в своята Apologeticus, където потвърждава, че е имало кореспонденция между Плиний Млади и император Траян по въпроса за увеличаващия се брой християни. Посочените основания, говорещи против автентичността на двете писма са оборими и доказано несъстоятелни и до голяма степен са идентични с другите направени към останалите автори. В тази връзка ще посочим някои от тях:
1.Във Витиния по онова време не е имало християни. Откъде черпили доказателства за такава теза противниците на авторството на двете писма? Първо, от твърденията или по-точно мълчанието по този въпрос на някои други изследователи, като например софиста Диом Хризостом и най-вече липсата на сведения за християни във Витиния при апостол Павел, който пише в своите Послания за християни в Ефес, във вътрешните области на Мала Азия – Фригия и Галатия, но не и във Витиния. В книга Деяния апостолски (16:7) се говори, че апостол Павел е искал да посети Витиния, заедно със Сила и Тимотей, но Духът не ги пуснал. Вероятно там е проповядвал св. апостол Петър, който адресира своето Първо съборно послание по следния начин: Петър, апостол на Иисус Христос, до пришълците пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (1:1).
2.Краят на писмото противоречи на началото. Тук се има предвид, че края на писмото звучи много по-самоуверено, отколкото неговото начало, където авторът проявява много колебание, предизвикано от трудностите на своето положение. По-скоро трябва да се каже, че Плиний бил много предпазлив по отношение на император Траян, когото възприема като последна истанция по поставения от него въпрос. Иначе си личи неговата твърдост по постигнатите резултати.
3.Антифонното пение е въведено чак през IV-ти век. Това основание е направено въз основа на посоченото известие в писмото, че християните са възпявали Христос като Бог, редувайки се (invicem). Известно е, че такъв тип пеене – антифонно – е въведено в песенната практика на Църквата едва през IV-ти век. Църковното предание говори друго, а именно, че антифонното пение е въведено на Изток за първи път от св. Игнатий Богоносец, който е бил Антиохийски епископ. По този въпрос историкът Сократ пише в своята история: Игнатий, епископ на Антиохия Сирска, който живял със самите апостоли, имал видение: видял Ангели, които с антифонни песни възпявали Света Троица, и предал на Антиохийската църква начина на видяното[41]. Гореизложеното потвърждават и други автори – Никифор Калист, Георгий Александрийски и други.
Борис Маринов (1895-1980)
Всички изказани основания за интерполация и фалшификация на писмата са изкуствено направени без много задълбоченост по отношение на доказателствения материал, което означава, че отдавна са преодоляни в богословската наука, която възприема писмата на Плиний Млади за много ценен и автентичен материал, в които се намират някои допълнителни доказателства за Иисус и ранното християнство:
1.Много преди Плиний е имало във Витиния християни (някои от разследваните му заявили, че са били християни, но преди 20 години били отпаднали).
2.Християнството във Витиния е било масово явление (множество люде от всякаква възраст, от всяко звание и от двата пола били християни).
3.Съществували са християни – римски граждани.
4.Християните по онова време били гонени.
5.Истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си.
6.Християните имали богослужебни събрания, например така нареченото агапи, където възпявали Христа като Бог.
7.Християнските нрави били чисти и възвишени. Но за Плиний и други нехристиянски писатели учението на Иисус и неговите последователи е прекомерно суеверие и заразно.
8.В писмото се споменава как Плиний идентифицира истинските християни: Ако така наречените християни са дали клетва върху римските богове и императора, те са били свободни; Плиний продължава да съобщава, че истински вярващите не могат да бъдат принудени да се покланят на боговете на императора.Но най-вече това, че Иисус Христос е бил за християните не само Бог, но и реална, историческа личност.
Флегон от Трал
Публий Елий Флегон от Трал[42] (80-137 година) е освободен роб и придворен служител на римския император Адриан (117-138 година), който оставил няколко съчинения наред с историческата хроника (Επιτομην Ολυμπιονικων), която е цитирана от Юлий Африкан, Ориген, Евсевий Кесарийски. Творбите му до голяма степен са изгубени, но Евсевий Кесарийски го цитира в своята хроника: В четвъртата година на 202-ра Олимпиада се случи едно голямо слънчево затъмнение, което надмина всяко по-рано съществувало: в шестия час денят се превърна в тъмна нощ, така че звездите се виждаха в небето. В допълнение, земята затрепери във Витиния и голяма част от град Никея се срути[43].
Ако се изчисли обратно, четвъртата година на 202-та Олимпиада се получава 32/33 година[44]. По същия начин, Секст Юлий Африкан в неговата петтомна Хронография, XVIII, 1 цитира: По време на управлението на император Тиберий имаше слънчево затъмнение при пълнолуние[45]. А силно доказателство, че Спасителят е пострадал в тази година, се дава в Евангелието от Лука (3:1), в което пише, че след 15-тата година от управлението на император Тиберий Господ Иисус Христос започнал своята проповед, която продължила три години[46].
Нещо, обаче, относно разказа на Флегон, както цитират християнските автори, все пак буди съмнение. Например, индикация за шестия час на слънчево затъмнение, напомняща на съответните евангелски съобщения. Може би Флегон е познавал Евангелията? Все пак той е роден в Мала Азия, в Трал, където от края на І-ви век съществува християнска община със свой епископ[47]. Не може да се изключи възможността Флегон да се позовава на християнските предания, въпреки че е малко вероятно. Този придворен историк напълно следвал религиозната политика на император Адриан, който се отнася към християните с презрение и враждебност[48]. Затова посочването на шестия час на слънчево затъмнение в посланието на Флегон някои автори го разглеждат като по-късно християнско допълнение.
Трябва да влезете, за да коментирате.