Протопрезвитер Иоан Майендорф

През време на цялата история на православното християнство вярата е била неотделима от молитвата и богослужението, а богослужението е изразявало вярата на Църквата. Тази неотделимост на „lех orandi и lex credendi“ (латински правилото на молитвата и правилото на вярата – бел. ред.) е била позната на древното монашес­тво. Авва Евагрий е писал: „Който се мо­ли, е богослов“, а нашето Източно пра­вославие е изпитало върху себе си и из­питва и днес как вярата наистина се запаз­ва в богослужението на Църквата. В про­дължение на много векове православно­то богослужение запазва Православието в Близкия изток по време на турското иго. Силата на богослужението като израз на вярата и верността добре е позната и на Руската църква.

Тази неразлъчност на църковната вя­ра и църковното богослужение предпо­лага вярно усещане за самата Църква, ве­рен църковен опит, тоест възприемане на вярното съотношение между различните аспекти на православната еклезиология.

В рамките на предоставеното ми вре­ме аз ще се постарая да споделя с вас ня­колко свои забележки:

– за еклезиологическите предпостав­ки на всеки истинно православен подход към въпроса за богослужебните измене­ния (промените в богослужението);

– за историческите примери на таки­ва изменения (промени), които имат от­ношение и към нашето време.

1. Еклезиологически бележки

Отец Павел Флоренски добре е опре­делил значението на култа като израз на културата в цялост, която включва мина­лото, настоящето и бъдещото (есхатологичното) битие на църковната общност. Така например Църквата живее с апос­толската вяра, изразена веднъж в мина­лото, но завинаги запазена от свидетели­те на Христовото Възкресение и в след­ващите времена от светите отци и учите­ли на Църквата. Същата тази вяра е запа­зена от целия църковен народ. Но тази вя­ра е и предусещане на бъдещото Христо­во царство. В евхаристийната молитва на св. Иоан Златоуст ние припомняме: „Кръста, гроба, тридневното Възкресе­ние, Възнесението на небесата, сядането отдясно (на Бога – бел. прев.), Второто славно пришествие“. Евхаристията е цен­тър на целия църковен живот и цялото богослужение, поради което смисълът на евхаристийното действие осмисля и цър­ковния култ като цяло. Богослужението не може да се откъсне от миналото, нас­тоящето или бъдещето: сегашният мо­мент в живота на Църквата ни свързва с всички „от векове благоугодили“ на Бо­га и ни храни с преживяването на радост­та и победата, които от векове са предназ­начени за избраниците, но са възможни днес и сега.

Ако това е така, става разбираем както необходимият и неизбежен консерватизъм на Църквата, която пази богослу­жението от апостолските времена, така и „мистерийният“, свещеният характер на богослужението – тайнството на Църк­вата. Текстът на евхаристийните молит­ви (или „канони“), употребяван от нас в наши дни, повтаря често дословно текста на същите молитви от II-ри и III-ти век, въпреки че основното ядро на богослужението е обрасло във византийските времена с много нови елементи, които отразяват други векове и епохи. Тази основна връз­ка с миналото се допълва от „хоризонтал­ното“ единство на култа, който обединя­ва местните църкви в единна Вселенска Църква. В древната Църква не е същест­вувало административно единство между църквите. Не е имало централна власт, ко­ято би регулирала богослужението на всички местни църкви. И въпреки това, следва да отбележим, че през IV-ти век богос­лужението в Александрия, в Рим, в Антиохия или дори в далечна Галия е било в основни линии еднозначно. Структурата му е била еднаква. Църквата е живяла без единен административен център, но е би­ла единна в живота; и това духовно единс­тво във възприемането на апостолската вяра се изразявало в единството (или по­не в еднозначността) на богослужебните форми. В наше време литургистите мно­го настояват на богослужебното разно­образие в древната Църква. Такова под­чертаване на разнообразието е удобно за съвременния икуменически диалог, в кой­то неговите участници търсят формите на църковното единство на разделеното от векове християнство. Но при изучаване­то на древната Църква още повече пора­зява стремежът на древните християни за съхраняване на литургическото единство, което лесно може да се открие в истори­ята на богослужението. Поместните цър­кви лесно са заимствали отделни елемен­ти една от друга: Александрия от Антиохия, Галия от Константинопол и така нататък. А Константинополската църква изобщо се отличавала с тенденция за синтез: нейно­то богослужене през IV-ти, V-ти, VI-ти и VII-ми век е било сборно именно защото църквата на столицата е била църква на идващите от­всякъде, църква на литургическия синтез. С една дума, древната Църква не е имала стремеж на всяка цена да запази отделни­те, самодостатъчни „обреди“. Богослу­жението е било израз на вярата на цялата Църква – единна във вярата, в молитвата и в тайнствата, макар и неизбежно „многолика“ в езиково отношение.

Ако богослужението на Църквата из­разява единството на вярата, а вярата е единна, то и формата на богослужението трябва да отразява това единство. Извест­но разнообразие е неизбежно, но не е са­моцел: то има мисионерско значение, подчинено на основното и единно пред­назначение на Църквата.

Но ако вярата и богослужението са неразривно свързани, то тази връзка тряб­ва да бъде не само формална, но и жива, която храни и вярата на хората, и техния молитвен живот. В православното разби­ране на Църквата вярата се съхранява не само чрез апостолската приемственост на епископата, но и от целия Божи народ; съборността на Църквата се изразява не само в съборите – вселенски и поместни, но също така в тяхното възприемане и ус­вояване от целия Божи народ. Така и бо­гослужението не е дело само на духовен­ството: то се извършва и се храни от бла­гочестието на целия народ. В историчес­кото битие на Църквата често възникват опасности от нарушаване на съборното единство и съборното възприемане на ис­тините на вярата. Например:

– Богослужението или по-точно на­родното благочестие понякога се разви­ва независимо от църковното богословие, от Писанието, от църковното учителстване, а също така и от църковното Преда­ние. Когато богослужението застива в не­разбираеми форми, извършва се на непоз­нат език, отдава предпочитание на външни (а понякога и на съвсем неотдавнаш­ни) обичаи, то и народът започва да при­бягва към „любителско творчество“, хра­ни се със сантименталност, а понякога и въобще тръгва по съвсем нецърковни (сектантски) пътища…

– Друга психологическа или духовна опасност: богослужебните реформи, ко­ито идват „от горе“, наложени от йерар­хията, може би на съвсем правилни бо­гословски основания, но без възприема­не от народа, без доверие и единство меж­ду църковната власт и народното благо­честие. Такива реформи създават атмос­фера на разпад и често довеждат до раз­кол.

– Още една опасност, която е напъл­но очевидна и веднага възниква там, където е настъпило разделяне между богос­ловието и благочестието, където богос­лужението повече не се храни от живото предание на Църквата: това е склерозата на литургическите обичаи, липсата на раз­биране за техния смисъл, измислени символически тълкувания, чиято цел е само да оправдаят това, което всъщност не се нуждае от оправдание. Когато общество­то и културата се променят, такова „зам­разено“ богослужение престава да бъде проводник на Истината и Живота.

В наше време милиони хора се хранят духовно от православното богослужение. Мнозина от тях – у нас, на Запад – започ­ват да разбират Православието именно чрез литургическата традиция не само на християнския Изток, но и на древния хрис­тиянски Запад. В православното богослу­жение те намират и връзката с апостолс­ката вяра от първите векове на християн­ството, и опита на идващото Божие царс­тво. Ето защо ние, православните, трябва да пазим богослужението не само като необходима връзка с миналото, но и като живо свидетелство за вярата. Това изиск­ва както добро познаване на неговата ис­тория, така и богословско духовно пре­живяване на това, което образува ядрото именно на църковната молитва, в която миналото, настоящето и бъдещето се обе­диняват в живота на Тялото Христово.

Руската църква е имала и има особен, често трагичен опит в това отношение. Затова именно на руското богословие, на руските литургисти и, разбира се, на-рус­ките ръководни пастири се пада особена отговорност в делото за запазване и раз­витие на православното богослужебно предание в наши дни.

Прочетете още „За изменяемостта и неизменяемостта на православното богослужение*“ →

Тотю Коев

Съвсем в навечерието сме на уникален юбилей – 2000 го­дини от Раждането на Богочовека Иисус Христос. Този юбилей поражда много и раз­лични въпроси и предразполага към задълбочен размисъл и анализ. Самопонятно е, че в основата на тези размисли е личността и делото на Иисус Христос.

Историята на човечеството поз­нава изключително много личности и събития, които са оставили след се­бе си незаличими следи. Между тези личности е и Иисус Христос. Трябва обаче веднага да се каже, че личност­та Иисус Христос не се измерва с обикновена човешка мярка, защото Той не е само Човек, но и Бог. Иисус Христос вмества в Себе Си най-съкровените човешки мисли, копнежи и надежди. Навярно това е една от главните причини настъпващата 2000-годишнина да занимава умове­те и съзнанието на милиарди хора по земното кълбо, независимо от тяхна­та мирогледна, етническа или соци­ална принадлежност.

В много страни по света, казано по-точно – във всички страни, са из­градени национални комитети на ви­соко равнище. Същото правят и мно­го християнски организации и движе­ния. На този фон стореното досега у нас е твърде бледо и анемично. А ние сме страна с над хилядолетна хрис­тиянска принадлежност и традиция, с богата църковна книжовност и ду­ховна култура. Все още не е съвсем късно да се направи нещо повече в тази насока. Отговорността е и цър­ковна, и гражданска. Дано не оста­нем на опашката.

Въпросът за честване на споме­натата изключителна годишнина не бива да има мирогледно измерение. Дали си християнин или не, дали си вярващ или не, това в случая не е ре­шаващ въпрос. Обективно мислещи­ят съвременен човек не може да от­рече благотворното влияние на хрис­тиянството във всички сфери на жи­вота. В този смисъл юбилейната 2000-годишнина надхвърля всякакви мирогледни, етнически, расови и по­литически различия. Тя има универ­сални измерения.

Тук предлаганата за разглеждане тема Православие и хилиазъме актуална по няколко причини: 1. защо­то Православието, както показва са­мото му име, отразява изконното Христово учение, а като Христово то всякога е актуално; 2. защото хилиазмът като концепция винаги е съ­пътствал християнството, съпътства го и днес; и 3. защото хилиазмът е те­ма, с която много се спекулира. Ще спомена само за илюстрация следно­то: на 6 март 1998 година в някои от сред­ствата за масово осведомяване беше съобщено, че остават още 666 дни до юбилейната годишнина; че това е числото на звяра, на Антихриста; че то се съпътства с много престъпле­ния и природни катаклизми (катаст­рофалното земетресение в Турция през месец август 1999 година и последвалото го наскоро земетресение в Гърция); че при настъпващото ново хилядоле­тие ще дойде краят на света и други такива предсказания от астролози, екстрасенси и самозвани пророци. Мнозина от тях градят своите предс­казания върху погрешни тълкувания на библейски текстове и особено вър­ху последната библейска книга Отк­ровение или Апокалипсис.

Всички те забравят ясните и ка­тегорични думи на Иисус Христос, че за оня ден и час – за Второто Му пришествие – не знае никой, дори не­бесните ангелски сили (срв. Матей 24:36). Напъните човешки да се над­зърне в божествените тайни са обре­чени на неуспех, защото тези напъни превишават границите на своите въз­можности.

В настоящата статия се развиват накратко някои богословски концеп­ции, изградени на православна осно­ва. Преди всичко се обръща внима­ние върху Православието като изхо­ден пункт при разглежданата тема.

Какво всъщност е Православи­ето?

Пълна, точна и изчерпателна де­финиция или определение на Правос­лавието никой досега не е дал и си­гурно никой няма да може да даде, защото Православието е пълнота и живот. Никой не може да даде, опре­деление на живота като духовна същ­ност, но всеки, който го живее, го ос­мисля, вниква в същността му и го разбира. Така е и с Православието. То се разбира и усвоява само от този, който е приобщен към него. „Думи­те, що ви говоря, са дух и живот“ (Ио­ан 6:63), казва Иисус Христос. Пра­вославието – това са тези думи, прет­ворени в живот. Не можеш да почув­стваш и преживееш силата на Пра­вославието, ако не си изцяло приоб­щен към него, ако не си го приел в сърцето си. Затова у нас не са малци­на тези, които се пишат православни по силата на традицията, но гледат на Православието или през католи­ческа, или през протестантска приз­ма, или плащат още данък на марксическото си образование. За тях Православието се нуждае от рефор­ми и осъвременяване.

Православието е точен отобраз на Христовото учение, то е самото това учение, внедрено в живота на отдел­ната личност. Не е достатъчно само да изповядваш православното учение, необходимо е да го претвориш в лич­ния, семейния и обществения си жи­вот. Истините на вярата се възпри­емат със сърцето, а не с разума. Сър­цето има свои закони, които са раз­лични от законите на разума.

Човек се ражда, живее, твори или руши, съзижда или унищожава и от­минава от този свят. И тук е карди­налният въпрос – какво става след края на земния живот? Жаждата за живот е неописуема и неизразимо силна, при това жажда за живот не другаде, а тук, на земята,- при тукаш­ните земни измерения, защото човек има земни измерения за всичко, до­ри за духовните ценности.

Православието дава отговор на поставения кардинален въпрос. От­говорът се състои в това, че „аз“-ът на личността, духовната субстанция, която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен жи­вот и след като вече не е в единение с материалния елемент – с тялото. Но тук изниква един друг въпрос, имен­но: след като човек върши добро или зло, бидейки двусъставен (душа и тя­ло), не следва ли да получи съответ­ното въздаяние именно като двусъставно същество, особено ако е вършил добро или е понасял страдания в името на доброто? Тук е коренът на изконното чувство и вкоренен стремеж към райско блаженство, към духовно-материално измерение на ценностите. Тук е коренът на хилиастичните идеи.

Какво всъщност е хилиазмът ка­то богословска концепция и истори­ческо явление и какви са причините за неговото развитие и утвърждава­не?

Така поставеният въпрос в трите му измерения тук ще бъде разгледан в резюмирана форма.

Хилиазмът (от гръцки χιλιασμо̀ς=хи­лядолетие) е учение за настъпване на хилядагодишно земно царство на Иисус Христос. Същността на това учение се заключава в следното: мно­го време преди края на света Иисус Христос ще дойде отново на земята, ще порази Антихриста, ще възкреси само праведниците, ще устрои ново царство на земята, в което праведни­ците за награда на своите подвизи и страдания ще царуват заедно с Него в продължение на 1000 години, като ще се наслаждават на всички блага на временния живот. След тези 1000 години ще последва второ, всеобщо възкресение на мъртвите, всеобщ съд и всеобщо вечно справедливо въздаяние[1]. Това е същността на хилиазма като учение, оформило се на христи­янска основа. Всяка от сектантските общности, която приема хилиазма, го модифицира съобразно своето уче­ние, без да изменя същността му. По-после ще стане дума за принципната му библейска обосновка.

Като идея, макар и не цялостно развита, хилиазмът предшества хрис­тиянството. Той има началото си у ев­рейския народ[2]. Като тълкували пог­решно някои от пророческите предс­казания за идването на Месия, мно­зина евреи виждали в Негово лице не Изкупител от греха и смъртта, а зе­мен цар, който ще освободи евреите от омразното им римско владичест­во, ще основе свое царство тук на зе­мята и ще предостави на еврейския на­род сила и власт.

По-късно мнозина измежду евре­ите, които приели християнството, за­пазили тези свои предишни виждания. При това те ги свързали и с казаното от Самия Иисус Христос за Неговото Второ пришествие и за царството Бо­жие (срв. Матей 24-та и 25-та глава), без да вник­нат в същинския смисъл на тези ду­ми. За фиксиране на времето от 1000 години пък им послужила книгата От­кровение 20:1-7. Там се говори за ед­но от виденията на автора на тази кни­га св. Иоан Богослов. Той видял да слиза от небето Ангел, който хванал древната змия – дявола, и го свързал за хиляда години. Видял и душите на обезглавените заради свидетелството Иисусово и заради словото Божие. Всички те оживели и царували с Хрис­та през хилядата години.

Хилиастични идеи на юдео-християнска основа развил еретикът Керинт от края на I-ви век. Той учил, че когато Иисус Христос устрои Своето хи­лядолетно царство на земята, ще въз­станови Иерусалим в предишния му блясък и величие и ще възстанови из­пълнението на всички предписания и постановления на Моисеевия обредов закон с всичките старозаветни жерт­ви. Щастието и блаженството на пра­ведниците ще се състои във всевъз­можни сетивни радости и наслаждения. Подобен груб сетивен характер на хилядагодишното царство се дола­вя и при евионитите, близки по вре­ме до Керинт[3].

Прочетете още „Православие и хилиазъм*“ →