Надеждата е била и продължава да бъде неотлъчен спътник на човека в жизнения му път и на човечеството в историчeското му развитие

Иван Панчовски

В най-общ смисъл надеждата изразява такова душевно разположение или стремеж на духа, който е насочен към придобиване желано и приятно благо в бъдещето. Предметът на надеждата не принадлежи към настоящето; той се очертава пред погледа на надяващия се в по-близкото или по-далечно бъдеще, но не като субективно, утопично и неосъществимо желание, а като предстояща или най-малко като вероятна възможност. Простото желание, което не е дълбоко мотивирано и обосновано, не е характерно за надеждата. В нея меродавно е дълбокото упование или непоклатимата увереност, че желаното и очаквано благо ще се придобие или получи. Следователно на надеждата не е свойствено некритично отношение и очакване да се осъществи предполагаема възможност или да се сбъдне съкровен копнеж. В надеждата има безспорно предвкусване на радост от очаквано благо, но тази радост се различава от изживяната радост от притежаването на определено благо в настоящето. Би могло да се каже, че първата радост е идеална, а втората – реална. Все пак по психологическа структура и едната, и другата радост са действителни преживявания и в това отношение между тях не съществува същностна разлика. Предвкусваната радост от очакваното в надеждата благо може понякога да бъде дори по-силна от изживяваната в момента радост от притежавано благо, както и да създава голямо морално удовлетворение. На такова наблюдение е дал израз английският писател Оливър Голдсмит, като в романа си „Уейкфилдският викарий“ е казал: „Часовете, които прекарваме в надежда за щастие са по-приятни от онези, които са увенчани с наслада“. Би било, разбира се, напълно погрешно и превратно да пренасяме благата, радостите и щастието само в бъдещето и да ги правим предмет единствено на надеждата, а не и да ги търсим и създаваме в настоящето и да получаваме от тях удовлетворение и импулс за труд и съзидание. Наистина правилно е съжалението, което е изразил Ромен Ролан в своите „Спомени от младостта“: „Уви!… Радост, спокойствие, мир всякога съществуват само в бъдещето“. От погрешното пренасяне на всички блага и радости, на щастието и блаженството само в бъдещето предпазва Блез Паскал.

Във философските си „Мисли“ той развива следните разсъждения: Хората никога не съсредоточават погледа, вниманието и силите си в настоящето и не живеят в него. Те антиципират и предвкусват бъдещето и се мъчат да го ускорят, сякаш то премного се бави. Обръщат се към миналото, призовават го, възкресяват го в съзнанието си и се опитват да го задържат, сякаш то отлита твърде бързо и се изплъзва от ръцете им. Ние сме толкова неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото време – сегашното, което ни е дадено и ни принадлежи. Същевременно сме толкова лекомислени, че мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното. Защото настоящето обикновено ни е досадно – наранява ни и ни опечалява. Ако ли то пък е приятно и благотворно за нас, ние съжаляваме, че ни се изплъзва. Опитваме се да го задържим чрез бъдещето и мислим как да организираме начинания, които не са в наша власт, във време, до което не сме сигурни, че ще доживеем. Блез Паскал завършва тези си разсъждения със следното обобщение: „Ако всеки човек анализира и провери мислите си, той ще установи, че всичките са свързани и заети с миналото или бъдещето. Почти никога не мислим за настоящето; а и дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдещето. Настоящето никога не е нашата цел: миналото и настоящето са за нас само средства, единствено бъдещето – наша цел. Затова никога не живеем, а само се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи[24].“

Чрез направения морално-психологически анализ се установи, че в надеждата има безспорно предвкусване и изживяване на радост. Заедно с това обаче чрез него се открива, че на надеждата е напълно чужд страхът, който се отнася до очаквано зло в бъдещето. В такъв случай човек не изживява надежда с блазнещите ѝ обещания и с предвкусване на радост, а се обзема от опасение, в което винаги е наличен страх или поне боязън.

За по-пълна психологическа, феноменологическа и етическа характеристика на надеждата с оглед на отбелязаното преместване и очакване на благата, радостите и щастието само в бъдещето или в отвъдното и примиряване с лишенията, несгодите, бедствията, нещастията и злините в настоящето, потребно е още да се отбележи, че предмет на надеждата не е всяко благо, а само такова, чието постигане е застрашено и следователно причинява загриженост. Тук надеждата не се изразява в просто желание и в пасивно очакване, а в енергични усилия за превъзмогване пречките, които се намират по пътя за постнгане въжделено благо или за осъществяване съкровен копнеж. Тази страна на надеждата се корени в самата същност на човека и е достойна проява на личността му, която е призвана да се осъществява не в прости съзерцания и безволни очаквания, а чрез активна дейност, чрез трудови и съзидателни усилия и напрежения. В този аспект вече е очевидно, че предмет на надеждата е такова благо, което се възприема, разбира и преценява като постижимо, което се намира в границите на възможното, разбира се, не непременно като пряка или най-близка цел, но и като непряка и по-далечна цел. Невъзможното не може да бъде предмет на надеждата, въобще на всяко разумно поведение на човека, който винаги устремява погледа си и употребява способностите и силите си предвидливо и реалистично, тоест за постигане възможно благо, а не за гонене химера и призрак. Още схоластиците обръщали внимание на обстоятелството, че предметът на надеждата трябва да бъде възможно благо[25]. В ново време Сьорен Кьоркегор отбелязва същото, като казва, че надеждата е „страст за възможното“, понеже тя може да бъде устремена само към постижимото[26]. След тези уточнения може да се направи обобщението: надеждата означава очакване бъдещо благо, което се намира в областта на възможното, но се постига трудно. Именно поради тази си структура надеждата принадлежи към добродетелите на човека, и е негова достойна проява, чрез която той разкрива и осъществява същностната си устременост да не остава затворен и в плен на настоящето и мимолетното и да не се ограничава и задоволява с благата му, но да гледа в бъдещето, да копнее за бъдното и да се труди за настъпването на утрешния по-светъл ден, когато според думите на поета:

Живота ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден…

(Никола Вапцаров, Песен за човека)

Прочетете още „Актуалност на проблема за надеждата и понятие за нея – продължение и край*“ →

Надеждата е била и продължава да бъде неотлъчен спътник на човека в жизнения му път и на човечеството в историчeското му развитие

Иван Панчовски

Светът старее и се подмладява,

ала човекът вечно се надява.

(Friedrich Schillеr, Hoffnung)

Всеки човек, особено в нерадостни дни, при несполука и нещастие, в несрета и безизходица, черпи сили от надеждата да продължава да живее, да отстоява себе си и да се бори за въздигане и напредък. Надеждата наистина може да се сравни с нощно небе: в него няма ъгълче, където окото, търсейки упорито, не би открило накрая някоя звезда. Въобще – да кажем с думите на старогръцкия поет Теокрит (310-250 година преди Рождество Христово) от неговите „Идилии“ – „докато има живот, има надежда“. Но не по-малко вярна е следната трансформация на тази мисъл: докато има надежда, има живот, понеже без надежда животът се сковава от скука, обзема се от отчаяние, гине всекидневно и бързо залязва. Според Стефан Цвайг „нито един лекар не знае такова лекарство за измореното тяло и измъчената душа, както надеждата“. „Където умира надеждата – казва Леонардо да Винчи – там възниква пустота.“ Но и когато човек живее в сигурност и се радва на благополучие, пак се нуждае от надежда, която му дава крила да лети към висините, да търси нови хоризонти, да се стреми към идеал. Предвид на това безспорна е жизнената, моралната и обществената ценност на надеждата. Дори ако бихме приписвали на надеждата само субективна значимост, тя пак не загубва жизнеутвърждаващото си влияние и положителното си значение. Франсоа Ларошфуко отбелязва, че „колкото и измамна да е надеждата, тя е полезна поне с това, че ни води до края на живота по една приятна пътека“. Обобщително може да се каже, че надеждата е жизнена необходимост или modus vivendi за човека, че самото съществуване на човека носи структурата на надеждата. Затова, според диалектическия израз на една латинска сентенция, човек и без надежда се надява: „Contra spem spero“.

В етиката и въобще във философската литература от миналото не се обръщаше голямо внимание на проблемата за надеждата и не ѝ се отреждаше видно място в системата на добродетелите или направо се изключваше от нея. Обаче в ново и най-ново време проблемата за надеждата е предмет на изключително научно внимание и се изследва в удивително широк размер.

Начало на този обрат постави съвременният философ Габриел Марсел (1889-1973 година) представител на френския екзистенциализъм. Съчинението си „Homo viator“ (1944 година) той представя като „философия на надеждата“. Той определя надеждата като един от актовете на духовното преживяване, които отключват дълбочините на душата. Екзистенциализмът придава голямо значение на надеждата и ѝ приписва значителна роля за преодоляване моралната криза, характерна с обезличаването на човека, със загубата на неговата свобода и индивидуалност, с чудовищните форми на отчужденост.

Същинският философ на надеждата в наше време обаче е известният мислител Ернст Блох (1885-1977 година). Под далечно влияние от Аристотел и юдеохристиянската есхатология и върху основата на Xегел, и въобще на диалектическата философия той разви своята „философия на надеждата“. Тя е разработена главно в съчинението му „Принципът надежда“. Според основната ѝ идея човек е същество, което се надява, фантазира, мечтае за бъдещето и се бори да го постигне. Да бъдеш човек, означава да си на път към нещо друго. При това тази характерна черта не е случайна и странична на неговата същност, а я конструира в най-висша степен. Съответно на това съществуването в надежда трябва да бъде не периодичен епизод в живота на човека, а основна насоченост на мисълта и дейността му по всяко време.

Може би по външен идеен подтик от споменатата философия на надеждата, която се движи почти изцяло в иманентната сфера, поставя идеала на надеждата само в рамките на историческото развитие и е изключително футуристично насочена, а също така и по първичен интерес към надеждата и в зависимост особено от придобилата голяма актуалност есхатологическа проблематика, съвременното богословие проникновено разработва проблемата за надеждата. В наши дни дори се разви цяло течение – „богословие на надеждата“, което е предмет на оживени и задълбочени дискусии и противоречиви оценки. В центъра на тези дискусии се намира придобилото широко разпространение и голяма известност съчинение „Богословие на надеждата“ (10-то издание 1977 година) от забележителния учен Юрген Молтман  (1926 година). Знаменателно е, че това съчинение за няколко години претърпя 10 издания и беше преведено и издадено на 8 езици и продължава да се издава – обстоятелство, което говори за безспорната ценност на съчинението, но не по-малко и за интереса към разглеждания в него проблем. Молтман представя своето богословие на надеждата като „издирвания към обосновката и към следствията на една християнска есхатология“. За съвременното богословие въобще е характерен повишеният есхатологичен интерес. Докато доскоро се гледаше на есхатологията като на бедна доведена дъщеря в дома на богословието, то сега на нея, особено на изследването на християнската надежда, се отрежда централно място. Не само споменатият учен Молтман, но и други видни съвременни богослови – Йохан Баптис Мец и Харвей Кокс – развиват изследванията си върху предпоставката, че Алберт Швайцер е имал право, когато е гледал на християнството като на есхатологично по същество. Те подчертават необходимостта не само да се обнови есхатоло-гията, но и цялата богословска традиция да се преразгледа и обмисли отново от перспективата на надеждата. Според Молтман есхатологията, разбрана от него като учение не за последните неща, а за християнската надежда, е сърцевината, основната тема на християнската вяра; тя не е само едно учение между другите, а ключът, чрез който се разгадава всичко друго в християнския живот, блясъкът, който покрива всичко друго в християнското благочестие и добродетелност. Затова есхатологията не може да бъде само част от християнското учение, а трябва да бъде определящият белег на всяко християнско благовестие, на всяко християнско съществуване и на цялата Църква. Надеждата е двигателната пружина на богословското мислене въобще[1].

Обръщайки се сега към проблемата за мястото на надеждата в системата на добродетелите, предварително трябва да се отбележи, че родното място на надеждата се намира не във философията и в развиваната от нея етика, а в религията и в проповядваната и разработвана в нея етика. Споменатият философ Ернст Блох очевидно преувеличава мястото и значението на надеждата в религията. Все пак той е прав, като вижда в надеждата една същностна проява на религиозността. Дори би могло да се каже, че надеждата по начало и по същество е религиозна проява. Блох пише: „Където има надежда, там има и религия[2]“. Той съглежда същностния субстрат на всички религии в „тоталната надежда[3]“. Християнството като най-висша изява на религията, като религия на религиите, както се изразява Фридрих Шлайермахер[4], или като „най-чист и най-последователен израз на нередуцираното съдържание на религията“, както отбелязва Блох[5], също така дава да се разбере, че есхатологията, респективно надеждата, принадлежи към централното му ядро. Днес християнството направо бива обозначавано като „религия на надеждата[6]“.

В античната епоха надеждата е била почитана като велика богиня, но не е била поставяна на видно място сред добродетелите. Според старогръцката митология когато от кутията на прелестната Пандора, жена на Прометеевия брат Епитемей, се разпръснали по цялата земя злини, болести, нещастия и бедствия, единствено Надеждата не излетяла от дома на неразумния Епитемей: по волята на Зевс тя останала на Земята, за да крепи живота на хората и да ги утешава[7].

Прочетете още „Актуалност на проблема за надеждата и понятие за нея *“ →

Иван Г. Панчовски

Дори най-нещастен и злочест човек има право на щастие и с цялата жар на душата си жадува за него. „Ние наистина сме създадени за щастие“ – заявява даже такъв теоретически и практически песимист като италианския поет-философ Джакомо Леопарди[1], който само мрачни картини виждал, само черни дни на нерадост изживял и не вкусил от никой плод на щастието. Но къде се намира това рядко съкровище – човешкото щастие? Кой път води към него? С какви средства се постига? 

Многовековният човешки опит доказва, че щастието се състои в доброто, в добродетелния живот. Който прави добро и посвещава живота си в служба на ближните си, той спечелва най-голяма слава и оставя след себе си паметник от добродетели, които никакви разрушителни сили на времето не могат да повалят и да обвият с прашното було на забравата. Който записва името си със светлите букви на доброто в сърцата на онези, които го заобикалят, никога не ще бъде пренебрегван, изоставян и забравян. Добрите дела пръскат светлина, красота, радост и щастие по цялата земя.

Чрез дългия си житейски опит всички народи са дошли до непоклатното убеждение, че добрият живее добре, а лошият – зле. Божията мъдрост и човешкото знание са привели безброй доказателства в потвърждение на тази истина. Старозаветният мъдрец казва: „Бог дава мъдрост, знание и радост на човека, който е добър пред лицето Му; а на грешника дава грижи – да събира и трупа, за да предаде отпосле ономува, който е добър пред лицето Божие“ (Еклисиаст 2:26). Древните елини и римляни обстойно проучили добродетелта и дошли до безспорната истина, че само тя води към щастие. „Единствено добродетелта – казва Сенека – осигурява трайна, безгрижна радост[2].“ В същия дух се изказват още мнозина мислители не само от древността, но и от новото време. Една българска пословица казва: „Направи добро, па го хвърли в морето; ако рибите не видят, Господ ще види[3].“ „Добродетелта – говори Гьоте – има такова влияние върху щастието и нещастието на човека, че повечето положения в живота са зависими от нея[4].“ От нашите добродетели зависи оценката на хората за нас; нашите добродетели обуславят положението ни в живота; нашите добродетели определят преуспеха ни в семейството и обществото, нашите добродетели създават душевния мир, спокойствието на съвестта – елементи, без които няма радост, няма щастие.

Човекът е предназначен за добро: неговата най-съкровена същност е насочена към доброто и когато го извършва, той остава верен на себе си, осъществява назначението си и изживява вътрешно задоволство, душевен мир, върховно щастие. „Злото разрушава щастието на отделния човек, както и на цялата човешка общност – казва Гьоте – напротив, доброто и благородното причиняват и укрепват индивидуалното и общественото щастие[5].“ Гьотевият Фауст пребродил всички друмища на живота, изпитал всички наслади и удоволствия, ала „най-висшия миг“ изживял само когато се отдал на практическа дейност за благото на ближните си. „Заслужава да се отбележи – да кажем заедно с видния немски общественик и учен Вилхелм Хумболдт, – че когато не правим големи усилия да гоним щастието или да бягаме от нещастието, а само се стараем да изпълняваме дълга си, щастието идва самó по себе си[6].“      

Пътя на доброто посочва съвестта, този чуден Божий глас в сърцето ни. „Съвестта – казва Менандър, а след него и Виктор Юго в пълно съгласие с безброй други мислители и с общочовешкото съзнание – е Бог в човека[7].“ Като верен страж на доброто съвестта непрекъснато бди: предпазва от зло и грях, охранява от порок и падение, насочва към светлите лазури на добродетелите и към сияйните върхове на нравственото съвършенство. Когато следваме нейните повели, съвестта ни дарява с най-висшата награда.

От структурата на съвестта, от нейното място в нравствения живот и от нейните прояви произтича огромното ѝ значение. Човек не е възможен като личност и като нравствен характер, ако би бил лишен от съвест. „Нравствената същност на личността – казва видният германски философ Николай Хартман – се намира в съвестта[8].“ Без съвест няма нравствено съзнание, няма нравствена отговорност, няма нравствена дейност, следователно няма това, което образува ядрото на човешката личност. Ето защо съвестта принадлежи към самото нравствено битие на човека и без нея то не може нито да съществува, нито да се осъществи в пълнота и разцвет. Нищо не е така есенциално свързано и неразривно срастнато с личността на човека както съвестта: тя е пазител, страж и съдия. Затова който потъпква съвестта си, той изменя на себе си, унижава личното си достойнство, обезобразява се духовно и се обезличава нравствено. Следователно, достойнството на човека се състои в съвестта и се измерва по нейната будност и висота. Съвестта служи за най-правилен мащаб, с който човек може да оцени състоянието и нивото на своята личност. По нейната будност и чувствителност, по нейната чистота и висота, по нейната власт да определя решенията и поведението, се оценява личността на човека както от обществото, така, и от Бога.

Когато човек се е издигнал до будна съвест и следва нейните изисквания, той се удостоява с най-висшата награда. Спокойната съвест, съзнанието за изпълнен индивидуален и обществен дълг – ето върховното щастие на земята, което съдържа в себе си сигурна гаранция и за вечно блаженство. Колкото човек по-внимателно се вслушва в гласа на съвестта си, той ще придобива толкова по-голяма мъдрост и по-дръзновено ще служи на правдата. „Чистата съвест – отбелязва римският поет Овидий – не се бои нито от лъжи, нито от клевети, нито от сплетни[9]“. Щом съвестта е чиста и спокойна, човек върви уверено по жизнения си друм и се избавя от всяко чувство на неувереност и несигурност. Художествен израз на тази истина е дал Пейо К. Яворов в стихотворението си „Нотата“ (VI):

«Не ме е страх от хорски съд, присъда –

не всякога е прав света,

не ме е страх! – в тъмница нека бъда,

но… да мирува съвестта[10]».

Накрая гласът на съвестта ще се разрастне във величествен и тържествен призив, който ще води човека по върховете на съвършенството и ще му открие безкрайните чертози на блажения живот. Комуто съвестта е чиста и спокойна, той има мир в душата си: него никоя земна грижа и несгода не може да доведе до малодушие и отчаяние. Сред най-големи беди и нещастия чистата съвест е последната крепост, която ни запазва, утешава и успокоява. Борис Годунов, герой на Александър Сергеевич Пушкин, говори: „Ах! Чувствам: нищо не може да ни успокои сред световните скърби; нищо… само съвестта[11]“.

Щастието на спокойната съвест не се проявява с блясък навън. То често пъти остава незабелязано за външния наблюдател. То се разлива като тиха радост по цялата душа и я гали като мека лунна светлина. Всички венци на човешката слава увяхват – вечно свеж остава само венецът, изплетен от неувяхващите цветя на спокойната съвест. В душата, в която съвестта е чиста, не бушуват бури и урагани, които помитат всичко по пътя си, ломят и рушат, оставят след себе си печалната картина на опустошението. В нея владее божествено спокойствие и небесна тишина, в които се раждат свети идеи и се творят велики дела. Тихият одобрителен глас на чистата съвест е по-приятен от кресливите гласове на суетната слава. Когато човек запази съвестта си чиста и неопетнена и когато се вслуша в нейния закон на законите, той извайва в душата си вътрешната красота – единствената красота, която никога не увяхва и не погива. В знаменитите си „Тускулански беседи“ Цицерон нарича чистата съвест „най-хубавото украшение[12]“.

Щом съвестта почне да се вълнува, да негодува, да въстава срещу нас, да ни изобличава и терзае, и ние не се опомняме и не се поправяме, отлетял е чудният свят на мира и спокойствието, изчезнал е чаровният миг на радостта и щастието. Тогава душата ни бива овладяна от черни призраци и страшни демони, които прогонват от нас всяка светлина и ни правят убежище на непрогледен мрак. Тук много трудно прониква светъл лъч от царството на доброто; тук едва ли се заражда благороден порив и добродетелен помисъл; тук вилнеят грехът и порокът, сред чиито бурни вълни погива нежното цвете на радостта и щастието. Няма щастие без чиста съвест, без съзнание за вярно изпълнен нравствен и обществен дълг. Който няма спокойствие в съвестта си, никъде другаде не може да намери мир и отрада. „Моята съвест непрестанно ми напомня миналото – би могъл да изповяда подобно на преподобни Ефрем Сириец всеки човек, обременен с грях, – представя престъпленията ми и всекидневно опечалява живота ми. Когато размислям върху всичките си явни и тайни грехове, при всеки грях възкликвам: горко ми! и облажавам тези, които преждевременно са били изхвърлени от майчината утроба и не са видели светлината на този свят: по-добре е гроб без грях, отколкото дневна светлина в грехове[13].“

Колко ярко блясва превъзходното величие на спокойната съвест, когато го сравним с мрачната картина на злочестата душа, която се намира под ударите на неспокойната, изобличаваща и наказваща съвест! Много правдиво изобразява това Александър Сергеевич Пушкин. „Ако в съвестта има само едно случайно попаднало петно – пише той в „Борис Годунов“, – това е същинска беда! Душата ще изгори като от чума, сърцето ще се налее с отрова, укорът ще бие в ушите като с чук. И от всичко ще ти прилошава, ще ти се вие свят. И щастлив ще бъдеш да избягаш, но няма накъде… Ужасно! Да, жалък е онзи, чиято съвест не е чиста[14]“.

Огнените укори на наказващата съвест парят в душата като неугасващи въглени. Нейните невидими стрели се забиват направо в сърцето на човека и го обливат в кръв. Окото на съвестта е всевиждащо; от неговия поглед не може да убегне нито един греховен помисъл и нито едно порочно дело. Този образ прекрасно е разработен от Виктор Юго в стихотворението „Съвест“. Неговият герой Каин, изобличаван от гласа на съвестта си за извършеното братоубийство и изтръпнал от уплаха от нейните преследвания, бяга разчорлен, смъртно блед, сред страшни бури. Злочестият убиец пристига в нощна доба край самотна планина и необитавано поле, покрито с мъх. Но и сред тази самота Каин не намира покой и дрямката бяга от очите му. Та нали чистата съвест не се бои да бъде сред хората, а нечистата я плаши самотата“ (Сенека)![15]

«Втренчил своя взор към тъмните простори,

видя: Око голямо в мрака се разтвори.

Пронизваше го то като с остър меч…

И хукна Каин пак да бяга, по-далеч!»

Обзет от смъртен страх, той бяга безспир и без отдих, докато най-сетне достига „края на света“. И тук обаче го преследва Окото на съвестта и смъртен ужас го пронизва. Многобройната челяд на Каин иска да помогне на нещастния си баща, да го скрие от Окото на съвестта. Обаче безсилна се оказва и шатрата на Явел, баща на скитниците злочести, и бронзовата ограда на Юзал, прочут леяр, и каменната кула на ковача Тубалкайн, и стрелите, които синовете на Енос и Сет отправят към звездните небеса. И в укрепения град, на чиито стени поставиха надписа: „Вход за Бога няма!“ пак прониква всевиждащото Око на съвестта. В изнемога и отчаяние Каин иска да се скрие от Окото на съвестта в гробната тъма.

«И в гроба тъмен слезе сам през мрачний вход,

и свре се там самин под непрогледний свод,

но и когато го зариха в гроба тайн,

и в тъмний гроб Окото взираше се в Каин!»[16]

Прочетете още „Значение на съвестта*“ →

Иван Георгиев Панчовски

Между другото нашето време се характеризира със своя практически, де­лови, творчески дух. Производителните сили са нараснали в неимоверни раз­мери, трудът на човека е станал многократно по-продуктивен, извършва се строи­телство в огромни мащаби, преобразява се природата, хвърля се мост от земята към необятния космос. Наистина всичко потвърждава мисълта на Гьоте от романа му «Вилхелм Майстер»: «Първото назначение на човека е да бъде деен.“

Деловата атмосфера, в която ни е отредено да живеем и да се трудим, дава външен подтик да размислим за отношението на християнската вяра към добрите дела. За нас този проблем е толкова стар, колкото самото християнство, защото той е поставен и осветлен още от Иисус Христос, защото по него са се изказали светите апостоли, на първо място Яков и Павел. И все пак този проблем е об­съждан векове поред, като и днес не е загубил своя актуален характер. Дори може да се каже, че за нас той е станал по-належащ и по-интересен, отколкото в апостолския век и във времето на реформацията. Повече от всякога днес всяка идея привежда доказателства за себе си, в своя полза, оправдава своето съще­ствуване и засвидетелства своята ценност чрез предизвиканите от нея резул­тати, чрез поражданите от нея дела, които утвърждават живота и го правят по-богат, по-интензивен, по-красив, по-благополучен, по-благоденствен. Идеята е сива, ако не отразява в себе си действителността и не помага за нейното преобразяване; теорията е празна ако не служи на практиката; вярата е мъртва, ако не произвежда добри дела.

За нас е извънредно важен проблема за влиянието на вярата като психо­логическо явление върху живота и дейността на човека. Вярата е такава непосредна, интуитивна убеденост, която обзема цялата душа на човека, определя тона на неговите мисли, повлиява неговите чувства и най-важното, раздвижва, мотивира и активизира неговата воля. Динамика има във вярата, която не се мери с безразличие и пасивност, с отпуснатост и бездействие.

Прекрасно е разкрил нравствената, творческата и културно-строителната мощ на вярата Иисус Христос. Пред взора на вярващите се очертават невидими идеали, които чрез силата на вярата получават все по-реално очертание, придо­биват плът и кръв, стават действителност. «Ако имате вяра колкото синапово зърно – казва Иисус Христос, – ще речете на тая планина: премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно» (Матей 17:20). Нима някой може да отрече основателно чудотворната мощ на вярата? Нима ця­лата история на човешката култура не е изпълнена с безсмъртни паметници на чудотворна вяра? Нима и днес вярата на човека не прави невъзможното, дори не­вероятното за скептика и неверника възможно и действително? Нима вярата не премества планини, не изменя течението на реки, не свързва далечни морета и океани, не превръща пустини в плодородни полета, не преобразява природата и не я нагажда към нуждите и потребностите на човека? Всичко това, разбира се, го извършват предвидливото умение и силните мишци на хиляди, милиони тру­дещи се. Ала преди да са се заели с неговото осъществяване, те трябва силно да са вярвали в неговата възможност и осъществимост. Без друго трябва да вяр­ваме в доброто, в неговата красота и ценност, за да го направим предмет на во­лята си и да положим усилия за осъществяването му.

Ако е потребно тук да си послужим с велик научен авторитет и да засвидетелстваме една всеизвестна истина чрез устата не на някой отец или учител на Църквата или на някой християнски философ или богослов, нека чуем знаменитите мисли на световноизвестния философ професор Фридрих Паулсен. В своето съчине­ние «Система на етиката» (София, 1912, том I, стр. 311), преведено на много езици включително и български, той пише: «Може положително да се каже, че нищо ве­лико в света не е извършено без това мъжество и без това настроение (на вярата, скоби мои). Всички истини велики, всички велики преобразувания в историческия жи­вот идват в разрез с общоприетите вече, идват против авторитетите и заедно с това влизат в света с дълбока вяра в Бога. Така е било преди всичко с християнската религия. Христос встъпил в борба с действащите закони и водил тази борба чак до кръстната Си смърт, дълбоко вярвайки в Бога и дълбоко убеден, че изпъл­нява Неговата воля. Христовите ученици, по-късно мъчениците са отивали спо­койно срещу смъртта, като черпели мъжество от вярата в божествеността и в бо­жествената мисия на Христа. Във вярата, в идеята, в неминуемата крайна победа на доброто са намирали сили всички борци да дадат живота си за любимото дело. Кой би се съгласил да умре за нещо, в неминуемата крайна победа на което не вярва? Тъй влияе вярата».

Най-важен за нас е проблема за влиянието на християнската вяра за нрав­ственото прераждане на човека, за активизирането на волята му да извършва добри дела. Каква е структурата на християнската вяра? Не носи ли тя съзер­цателен характер, не парализира ли волята на човека, не отслабва ли енергията му, не го ли прави пасивен мечтател?

Християнството е вяра в Бога като промислител и творец. Както Бог Отец, така и Бог Син – според думите на самия Иисус Христос – непрестанно ра­боти (Иоан 5:17). Да обърнем внимание! Бог не е някакво почиващо в Себе Си, статично абсолютно битие. Той не е някакъв неподвижен Първопричинител на движението в света, както си Го представял Аристотел в своята отвлечена мета­физика. Бог е вечен и животворен личен Дух, Който чрез пламъка на Своята безпределна обич се намира в неспирна най-напрегната и продуктивна творческа дейност.

Характерът и още повече обсегът на тази непрекъсната Божия дейност мъчно могат да бъдат разбрани и обхванати в пълнота от ограниченото човешко съзнание. Свещеното Писание дава основание да заключим, че тя на първо място се състои в невидимото управляване на всемира, в промислителната грижа за него, в насочването му към неговата висша и последна цел. По-нататък тази непрекъс­ната Божия дейност се проявява в невидимото съдействие да се извършва добро, да се твори правда, да има обич и мир между хората и народите, да цъфти радостта, да се преумножава благополучието в света. На трето място тази непрекъсната Божия дейност се отлива във всегдашно участие в благодатния живот на Христо­вата Църква: в нея непрестанно, се излива Божията благодат, която обновява и претворява повярвалите, прави ги нови човеци, освещава ги и ги направлява по пътя на светостта и на вечното спасение.

Бог Отец непрекъснато работи и непрекъснато твори. Същото прави и въ­плътеният Бог Син, Който поради единосъщието Си с Него участва в неспирната Му творческа, промислителна и спасителна дейност. Бог Дух Свети е всегдашен подател на живота и всичко животвори. Изводът от това е близък до ума на всекиго. За неговото постигане не са необходими дълги логически операции и силогистически умозаключения. Щом Бог непрекъснато работи и твори, то трудът и творчеството са божествени. Следователно човекът, който е сътворен по Божи об­раз и е предназначен да се стреми към богоуподобяване, трябва да счита всеки продуктивен творчески труд за свое висше призвание, чрез което разкрива съкро­вената си същност, осъществява себе си, уподобява се на Бога, води един вид бо­жествен живот и участва в някаква степен в Божия живот.

Не само по пътя на извода се засвидетелства насочеността на християн­ската вяра към труд и творчество, към практическа дейност и добри дела. Еван­гелията, както и останалите новозаветни книги, направо сочат, че християнската вяра придобива смисъл и пълнота, доставя обнова и спасение, само когато се от­лива в съответни най-добри дела.

Прочетете още „Вяра и дела*“ →

Доц. д-р Костадин Нушев

На 18 август в празничния календар на Българската православна църква възпоменаваме Успението на свети Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година) и почитаме неговия духовен и подвижнически живот в прослава на Бога.

В традицията на Българската православна църква св. Иван Рилски Чудотворец е почитан и като небесен закрилник на българския народ, като първи и най-голям основател на отшелническото монашество и духовен отец и учител на вярата. Макар различните форми на общежително монашество да са били познати у нас още преди него чрез първите градски манастири в България и книжовните средища в Преслав и Охрид, то именно Рилският светец е възприеман от православната традиция на Църквата като същински първоосновател и духовен уредник на анахоретското – отшелническо и пустиножително, монашество в пределите на Средновековна България, а също така и като най-велик духовен отец и учител на монашеството сред българите[1].

Поради факта, че просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник, просиял чрез молитвата и постически трудове, то нашата църковна традиция съвсем заслужено му приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски[2], св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици и последователи именно на св. Иван Рилски, като възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и манастирска школа на исихастко подвижничество[3].

Духовният подвиг на Рилския светец, който се приема като образец за българската монашеска традиция, е въплъщение на основните нравствени ценности на християнска добродетелност и подвижничество и най-възвишен пример на жизнено-практическите принципи и приложно-опитни правила на монашеското богословие и богомислие. Поученията и духовните наставления, изложени в „Завета на св. Йоан Рилски” са израз и свидетелство за най-високите духовни образци на православното нравствено и аскетическо богословие. В тях се разкрива сърцевината на християнската исихастка духовност, разбирана като най-дълбинното ядро на древната монашеска аскеза и молитвена практика, засвидетелствани от основателите на монашеството и големите учители на Християнския изток.

Св. Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русь, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най-авторитетни църковни учители и наставници[4].

Това проличава преди всичко от съдържанието на най-важния литературен паметник, който свидетелства за духовното учение на светеца и който е достигнал до нас – „Заветът на св. Иван Рилски”[5].

В учението на Рилския светец за духовно-аскетичното подвижничество, се долавят отблясъци от първоизворите на древното християнско монашество и първоосновите на източната отшелническа традиция, свързана със св. Антоний Велики. Но анахоретското или отшелническо и пустиножително монашество при св. Иван Рилски е съчетано с принципите на общежителното (киновитийно) монашество и най-доброто от църковното предание, свързано с монашеските правила на св. Василий Велики, св. Пахомий Велики и св. Йоан Лествичник. Светият отец препоръчва изрично на своите ученици и последователи да се придържат към общежителното монашество и да се подвизават ежедневно в молитва, трудолюбие и братолюбие.

В монашеското богословие и аскетиката, към които се придържа Рилският светец, по-важните духовни направления и школи на източната гръцка патристическа и аскетическа мисъл са внимателно и балансирано съчетани без крайности и едностранчивости като усилие да се възприеме най-доброто, градивното и плодотворното, което при това е приложимо за духовния живот на българите. Сред наставленията на светия отец не случайно се изтъква изискването монасите да се придържат към „средния и царския път и да не се отклоняват нито на ляво, нито на дясно”.

Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма[6].

Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев[7], проф. Иван Панчовски[8] и архим. Пантелеймон Пулос[9]. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрестанно да четат и да задълбочават познанията си върху  „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма.

Прочетете още „„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*“ →