Social and moral issues in the Bulgarian theological tradition of the 20^th century

Ренета Трифонова

1.5. Социалната политика на Българската православна църква, отношението към другите и „идейното разделение“ сред българите

През 1933 година, за десетгодишнината от основаването на Богословския факултет на Софийския университет, професор Пашев произнася реч, в която очертава социалната политика на Българската православна църква[44] и отношението към другите. В тази реч той засяга грижата за малцинствата, за бедните слоеве от населението, проблема с неустановените отношения между църква и държава, за труда и частната собственост (в който според него има известен егоизъм заради желанието за притежание). Според него Църквата може да разясни този въпрос като очертае нравствените му граници с християнския възглед, че Бог е собственик, а човекът е временен притежател и владее тази собственост, за да може да я обработва и тя да бъде в полза и на другите на принципа: „ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“ (Матей 19:21)[45].

В речта си професор Пашев набляга на въпроса за болшевизма и разяснява разликите между неговите социални идеи (включително относно частната собственост) и помощта, която може да окаже църквата, за да разреши проблема с нахранването на гладните: „…ако не се забравя, че ключът на въпроса е в учението на Иисуса Христа – Църквата би могла да предложи своите средства“[46]. Според него българите са били повлияни от идеите на социализма, тъй като живеят бедно и очакват, че осъществяването на тези идеи ще им донесе някаква справедливост[47]. И Пашев предлага църквата да създава условия за работа сред такива среди, които се нуждаят от нея, за да осъществи на дело Закона за Божията правда.

С тревога ученият отбелязва, че българите нямат общ идеал; че сред тях съществува „страшно идейно разделение“ и Българската православна църква е тази, която може да помогне то да бъде преодоляно и хората да бъдат насочени към реализирането на една действителна християнска общественост[48]. От съдържанието на речта се разбира, че Ганчо Пашев се е интересувал истински от живота на своите сънародници и от социалната несправедливост, в която те живеят, от материалното им благосъстояние, което винаги е било важен, дори жизненоважен проблем за Църквата. В тази реч се четат идеите за социалния въпрос, които той излага подробно още в Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа (1928 година) и които доразвива в Нравственото учение на Иисуса Христа (1932 година). Тъй като Царството Божие започва още от земния, за да продължи във вечния живот, през 1935 година професор Пашев развива идеята за Царството Божие във втората част на своето едноименно изследване, в която разглежда значението на формирането на тази идея за личния, обществения и държавния живот, и за формирането на обществените институции[49].

Този нравствен дискурс по отношение на социалната политика на Църквата професор Пашев запазва и в бъдещите си изследвания в Етичната държава (1938 година), както и в Собствеността в светлината на християнската нравственост (1940 година), където отново анализира въпроса за притежанието на християнина и доброто използване на собствеността, така че да не пречи на човека в неговото самоусъвършенстване; за богатството и бедността; за нравствената стойност на тази човешка необходимост, която обаче може и да погуби човека, ако не бъде използвана правилно. В този труд Пашев дава и исторически сведения за живота на християните в различните периоди от историята на Църквата, както и мнението на нейните отци по тази тема.

Заключението, че „да владееш собственост и то за задоволяване само на своите собствени интереси е нещо чуждо, далечно и противоречиво на Христовия дух и на Христовата любов“[50] кореспондира с нравствената оценка, която християнинът трябва да дава на своя труд и собственост, за да не пречат те на неговото спасение и да не властват над волята му. Затова в текста е цитирано и мнението на известния руски богослов професор Маркелин Олесницки, който се е занимавал с темата за собствеността от християнска гледна точка.

1.6. Социалният въпрос и служението на ближния

По отношение на социалния живот на християните професор Пашев се е стремил да бъде възможно най-близо до светоотеческата традиция и да бъде от полза за съвременниците си – от цялото изследване проличава, че той живо се интересува от социалните процеси в света и наистина пише поради необходимостта наболелите въпроси да бъдат изяснени на сънародниците му с възпитателна и образователна цел. Тези теми са кореспондирали и с обстановката не само в света, но и в България по това време, както я описва той в началните страници на „Нравственото учение на Иисуса Христа“[51].

В по-късното си изследване „Служението на ближния като основен принцип на християнския живот“ (1956 година), от нравствения дискурс професор Пашев достига до идеята за човека като абсолютна ценност: „Човекът е абсолютна ценност, а творческият му труд е негово разкритие по пътя на развитието и съвършенството“[52]. Той смята, че човекът трябва да живее в строй, основан върху нравствеността – строй, в който няма класова борба, несправедливост, експлоатация, и който е основан на принципа на служението на другите[53]. В това свое изследване професор Ганчо Пашев развива и идеята за положението на жената в обществото, нейното образование и социален статут, засяга и статута на безправните, които в едно „свято общество“, както го нарича той, са равни с господарите си пред Бога, а господарят, началникът е слуга на ближния си, по образеца на Иисус Христос. В тази „нова християнска общественост“ началникът е като баща, който се грижи за своите деца. Той трябва „да служи на подчинените си, да полага грижи за тяхната закрила, за тяхното добро“[54]. На този принцип на доброто и нравственото професор Пашев изгражда цялото си изследване за служението на ближния, както и в исторически план, с примери от различни периоди от църковната история за устройството на християнските общества в Източната и в Западната църква.

Възгледите на професор Ганчо Пашев за нравствените начала на едно общество, заложени в общественото устройство на дадена държава, която е религиозна ценност, е възглед за общество, в което господарите са слуги на своите подчинени и всичко това вършат от добро желание и по своя воля. Това е основата, върху която професор Пашев изгражда своята социална етика. Изследванията му в областта на социално-нравствената проблематика са многопластови, с образователна и възпитателна цел, не само предвид новите икономически, социални и политически условия, в които се е намирала България след Освобождението, но и поради тревожните световни събития и ширещата се сред населението идеология на комунизма и болшевизма, срещу която българският богослов неведнъж пише и която опровергава от християнска гледна точка[55].

2. Социалните възгледи на професор Иван Панчовски

Професор Иван Георгиев Панчовски (1913-1987) е български богослов и учен със сериозни приноси в областта на нравственото богословие, но и на етическите и религиозно-философските изследвания. Той наследява професор Пашев и неговото дело, но работи не само в областта на християнската етика, а и на психологията на религията, на педагогиката, на апологетиката, на християнската социология и други[56].

Професор Панчовски завършва Пловдивската духовна семинария (1932 година) и Богословския факултет на Софийския университет (1936 година), а специализира в университета в Йена, Германия, където защитава докторат по философия (1940 година)[57].  След завръщането си от чужбина е учител в Първа мъжка гимназия в София. Първите си богословски текстове на актуални теми публикува в списанията Духовна култура (София) и Братско слово (Пловдив). Пише в областта на християнската религиозна философия, а през 1943 година издава и първия си сериозен труд (актуален и днес) – Психология на религията[58]. Занимава се и с въпросите на християнската нравственост и с психология на религията. Иван Панчовски се проявява и като добър християнски апологет в трите подраздела на апологетиката – апология на вярата, апология на религията и апология на християнството, но през 1944 година получава възможност да работи в областта на нравственото богословие[59].

Практически времето на неговото зряло творчество се разполага почти изцяло в десетилетията на тоталитарния и богоборчески комунистически режим, когато Богословският факултет е изваден от структурата на Софийския университет (през 1951 година) и обособен като Духовна академия, подведомствена на Светия Синод на Българската православна църква, подготовката за което започва още през 1948 година. През 1949 година, заедно с други преподаватели от Богословския факултет, завършили в Германия, Иван Панчовски е интерниран със семейството си извън София, като някои от книгите му са конфискувани заради съдържащата се в тях критика срещу комунистическата идеология. Заклеймен е като антикомунистически автор и е включен в обща разработка на Държавна сигурност заедно с други свои колеги като „буржоазен мислител[60].“

Макар и недолюбван от държавната власт обаче, с талант и трудолюбие успява да напише и издаде многобройните си изследвания: съставя учебник за Софийска духовна семинария (1955 година, в съавторство), пише „Въведение в нравственото богословие“ (1958 година) и „Методология на нравственото богословие“ (1962 година) – ценно изследване върху принципите на нравственото богословие като наука, както и редица статии, студии, монографии и други.

Професор Иван Панчовски продължава социално-нравствената проблематика на своя предшественик професор Ганчо Пашев, като я доразвива и включва статии за християнските възгледи на избрани отци на Църквата. Сред тях са възгледи на блажени Августин и св. Василий Велики и особено на св. Иоан Златоуст – по отношение на християнското семейство[61] и на служението на християнина[62], за положението на жената в обществото[63] и децата[64], за съвременния човек и отношението му към вечните ценности на Евангелието[65], за християнската любов към ближния[66]. Някои социални теми той разглежда чрез философски размисли за състоянието на модерния човек чрез вечните въпроси за смисъла на живота, смъртта, болестите, нещастието, личната полза, егоизма и вижданията върху „висшето благо“, които влияят на социалните процеси и човешкия живот. И при него тези вечни дилеми са представени през нравствения дискурс – подобно на социално-нравствената проблематика при професор Пашев[67].

В Православна християнска етика (1955 година) обаче, където професор Иван Панчовски участва като съавтор и съставител, възгледът за отношението на християните към държавата и държавното устройство е различен от този на професор Пашев. Там изрично е посочено, че държавният живот се гради върху Божия нравствен закон, който определя отношенията между хората, но тези отношения са в сферата на правото, което по съдържанието си обхваща най-нисшата област на нравствения закон, и авторите изрично са уточнили, че правото не бива да се отъждествява с нравствеността[68]. Тук изцяло отсъства възгледът за „етичната държава“ като религиозна ценност, основана на „нравствени начала“, а отношението към държавното устройство следва идеята за връзката на правото с вярата в Бога и с Божията правда, като правото „съдържа в себе си онзи минимум нравственост, без който не може да започне и да се развива в широта и висота никакъв по-висш нравствен живот“[69].

В последната част на „Православна християнска етика“ е засегната и социално-нравствената проблематика под наименованието: „Християнски длъжности към обществото“. Анализът включва християнското семейство, християнското учение за обществото, отношението на християнина към държавата, към войната и мира, към християнските ценности и църковното общество, към Царството Божие и социалната справедливост[70]. Социално-нравствената проблематика на тази етика засяга общностното разбиране за Църквата по-скоро чрез разбирането за християнството като „дълбоко социално“ общество, което живее в братско единство на всички хора[71].

2.1. Служението на ближния като „Съзидателен принцип“ за благополучието на целия свят

В други свои изследвания и трудове, професор Панчовски развива идеята за социалното служение, но не само като призвание на християните вътре в църковната общност, а и в национален, регионален и световен мащаб – на принципа на служението на ближния като „съзидателен принцип“ за благополучието на целия свят[72]. Социалното служение той разгръща до въпросите за опазването на мира в света и разоръжаването, до екологичните проблеми, човешките права и свободи и други подобни социални проблеми, които са с общочовешки характер и са извън еклисиологичната и литургична перспектива на църковната общност[73]. Перспективата на дяконийното енорийско служение тук засяга по-скоро служението на християнина на своя народ и на обществото „…за материалното и културно издигане на народа си, за неговия всестранен подем и прогрес чрез високо патриотично съзнание, …във всички сфери на народния живот – служене чрез молитва и чрез дела в изпълнение на нравствения и обществен, на гражданския и патриотичен дълг в най-обикновените условия на живота“[74]. 

В друга своя статия профeсор Иван Панчовски поставя идеята за стремежа към Царството Божие като стремеж не само към самоусъвършестване и богоуподобяване, а също така и като напредък и подвиг в любовта, с „вечно прогресивния характер на Христовото учение“. Това е възглед за стремежа към социална справедливост – като част от стремежа за нравственото съвършенство на човека[75]. 

2.2. Идеята на професор Иван Панчовски за социалност и общностност в богочовешкия организъм на Църквата

За професор Панчовски вярата има своята социална ценност, тъй като религията по своята природа е социална – тя е живо отношение и общение на човека с абсолютното начало и висшето единство – Бога[76],  при което „…единството и общността на хората придобиват в религията най-реален, пълен и завършен вид[77]“.  

Професор Иван Панчовски е съгласен с професор Ганчо Пашев, че не само всяка религия е дълбоко социална, но още и всяка истинска социалност винаги е дълбоко религиозна[78]. Включвайки в социалната тематика отношението религия-нравственост, той разглежда най-вече онтологично-социалната страна на религията, особено в една вероизповедна общност – общата вяра, общата молитва, излизането от индивидуалната затвореност, което може да се случи най-успешно в една общност от вярващи. Професор Панчовски слага знак за равенство между социалност и общностност в богочовешкия организъм на Църквата, в която „…религиозната връзка между човеците е по-силна и по-трайна от всички други връзки“, и в която „… християните образуват едно тяло, един организъм, на което Иисус Христос е глава[79].“ Особено подходящ тук е и примерът, който той дава от светоотеческата литература – в контекста на любовта към Бога и ближните [80].

***

Изследванията на професор Ганчо Пашев и професор Иван Панчовски в областта на социално-нравствената проблематика са многопластови, с образователна и възпитателна цел и обхващат и отразяват както икономическите, социални и политически условия, в които се е намирала България в периодите на тяхната научна дейност, така и някои от тревожните световни събития. Професор Ганчо Пашев, например, неведнъж пише срещу ширещата се сред населението идеология на комунизма и болшевизма, която опровергава от християнска гледна точка[81]. Може да се твърди обаче, че социалната му етика в някои негови изследвания, за които вече споменахме, следва неписаното правило, според което, ако християнската етика се раздели на области, които се систематизират самостоятелно, тя може да бъде фрагментирана[82]. Основната причина обаче е, че социалната проблематика е сложна и многопластова – от една страна, вярата на човека и неговата религиозност е непосредствено свързана с неговата социалност, а връзката на човека с Бога определя отношенията му с ближния[83].  От друга страна, целите на християнската етика са не да прави човека добър, а да му помага „… да се усъвършенства като личност по Божий образ; да го ръководи към Царството Божие, което Христос е явил в света[84].“ Тези цели коренно се различават от целите и функциите на държавата и нейното отношение към живота на човека. Професор Ганчо Пашев разглежда обществото като общност от личности, което е в основата и на социалното служение в християнството, но в християнския свят човекът съществува като член на Църквата, която е богочовешка общност и общност на обо̀жението[85]. При професор Пашев този еклисиологичен дискурс е „изместен“ от неговата идея за държавата като религиозна ценност с етичен статус, от която се очаква да възпитава добри хора. В основата на тези негови идеи са възприетите възгледи на митрополит Климент Друмев за религиозните основи на обществото и за нравствения идеал като обществен идеал. В социалната етика обаче не бива да се отхвърля усилието да се свидетелства за Христос чрез Църквата и нейното есхатологично очакване, като се възприемат политически, социални и други средства – по този начин социалната етика се отчуждава от личностната етика и духовния живот, и има опасност да се превърне в секуларизирана социална наука[86]. Поради това позицията на богословието на Православната църква в тази връзка е, че социалната етика съществува като част от духовния живот и методологически се ограничава до справедливостта, докато християнската етика винаги е била действена на принципа на любовта[87], който включва и отношението към враговете[88]. Този принцип не кореспондира с възгледа на митрополит Климент (Друмев) относно Закона за Божията правда в едно нравствено общество, който професор Ганчо Пашев разглежда в своята социално-нравствена проблематика. Целта и задачата на християнската етика е не да устройва някакъв по-справедлив свят, а да преобразява света, да го обновява и да допринася за спасението на човека.

Използвана литература

Пашев, Ганчо. Обществено-политическите въззрения на Търновския митрополит Климент Браницкий (Друмев). С., 1911.

От същия: Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа. С., 1928.

Нравственото учение на Иисуса Христа, С., Придворна печатница, 1932.

Съвременните социални задачи на Българската православна църква – В: Духовна култура, кн. 53, 1933.

Царството Божие. ГДА, т. XIII, 1934-1935, С., 1935.

Етичната държава. ГСУ-Бф, т. XV, 1937-1938, С., 1938.

Православно-християнско учение за нравствеността, Т. 1. С., Придворна печатница „Hofbuchdruckerei“, 1939.

Собствеността в светлината на християнската нравственост. ГСУ-Бф, т. XVII, 1939-1940, С., 1940.

Християнската общественост според възгледите на Търновския митрополит Климент (Васил Друмев) (принос към началата на християнската социология). С., 1947.

Служението на ближния като основен принцип на християнския живот. //ГДА, т. V (XXXI), 3, 1955-1956, С., 1956.

Панчовски, Иван. Модерният човек и Евангелието. – В: Духовна култура, кн. 7, 1938.

От същия: Библейският възглед за детето. – В: Духовна култура, кн. 6, 1973.

Християнското семейство (според учението на св. Иоан Златоуст). – В: Духовна култура, кн. 11, 1976.

Служението на християнина за благото на човешкото общество. – В: Духовна култура, книжка 1, 1977.

Образът на библейската Рахил. – В: Духовна култура, книжка 3, 1977.

Християнска любов към ближните. С., 1977.

Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. С., 1944.

Християнски стремеж към напредък и съвършенство. – В: Църковен вестник, бр. 5, 1955.

Въведение в нравственото богословие. С., Синодално издателство, 1958.

Мандзаридис, Георгиос. Християнска етика. Т. 1. С., Омофор, 2011.

Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2. С., Омофор, 2013.

Киров, Димитър, Нушев, Костадин. Социалната мисия на Българската православна църква. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2007.

Източник: списание „Християнство и култура“, бр. 3 (190)/2024.

________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 21 (26), нова серия, с. 112-135,  Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2025. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[44]. Речта е отпечатана в списание Духовна култура, книжка 53, 1933 година.

[45]. Пашев, Г. Съвременните социални задачи на Българската православна църква – В: Духовна култура, книжка 53, 1933, с. 424.

[46]. Пак там, с. 427.

[47]. Пак там, с. 428. „С какво ще пристъпи към тия озлобени души нашата православна църква? Какво ще им даде, какво ще им посочи като ефикасно средство за избавление? …Ако се отиде при тях само с проповедта за търпението, те не само няма да я разберат, но ще реагират с презрение, защото ще сметнат, и то с право, че ситите, добре настанените се подиграват с тях!“.

[48]. Пак там, с. 430. „И тъй, може да се каже, че днес е настъпил последният срок, крайното време за една ясно изразена и ясно, добре обоснована социална дейност на Българската православна църква. Изпуснати са твърде много благоприятни моменти в миналото. Отминаха те, не само по вина на Църквата, но и по вина на тия, които вместо да я подкрепят, или да дирят помощта ѝ, се стараеха да ѝ пречат, да я изместят, да повредят на авторитета ѝсред народа. Последствията от това са налице и еднакво задължават и църква, и държава!“.

[49]. Пашев, Г. Царството Божие. ГДА, т. XIII, 1934-1935, С., 1935, с. 1.

[50]. Пашев, Г. Собствеността в светлината на християнската нравственост.//ГСУ-Бф, т. XVII, 1939-1940, С., 1940, с. 92.

[51].  Пашев, Г. Нравственото учение на Иисуса Христа, с. 3. „Християнското религиозно-нравствено съзнание е смутено. Как ще се обясни тази ожесточеност на новите идейни движения към Иисуса Христа и Неговото спасително дело? Нали сам Той възвести освобождение на човека от игото на греха и въздигането му до Богосиновство? Нали призова всички отрудени и обременени към успокоение, и основа Своята църква на такъв твърд камък, че и адовите врата няма да я одолеят? Не се ли е самоизлъгал Христос? И не остана ли измамено в надеждите си човечеството, което повярва в Него? Кризата, която е обхванала целия свят и е създала брожение и ожесточени борби, не само е насочена против християнството, но се е загнездила и вътре в него. Как ще се изживее тая криза? Към какви сетнини ни води тя и наистина ли вън от религията, вън от християнството ще настъпи новият свят и ще се роди новият човек?“.

[52]. Пашев, Г. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот. ГДА, т. V (XXXI), 3, 1955-1956, С., 1956, с. 4.

[53]. Пак там, с. 5. „Всеки според силите, дарованията и възможностите си е длъжен да твори блага в общото творческо провеждане на живота и това негово творение, тая негова дейност да бъде пълна, да бъде израз на цялостно разгръщане на дарованията, вдъхновявани от нравствената красота на служенето на ближния, на служенето на другите, в общия стремеж и творческа проява и на тия други към също такова служене“.

[54]. Пак там, с. 20.

[55], Тази социално-идеологическа тема, на която набляга Пашев в „Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа“ и в „Етичната държава“ е не само актуална за времето си. С нея Пашев дава тревожен сигнал и в цитираната вече своя реч в Богословския факултет от 1933 година.

[56]. Нушев, К. Една от крупните фигури на българската богословска наука. В памет на светлата личност на професор д-р Иван Панчовски. – В: Църковен вестник, бр. 23, 2017, с. 1.

[57]. Пак там.

[58]. Нушев, К. Личност, научно творчество и академично дело на проф. д-р Иван Панчовски. – В: Светодавец, бр. 11, 2022, с. 32.

[59]. Ваташки, Ат. Проф. Иван Панчовски като християнски апологет. – В: Преспански [https://prespanski.wordpress.com/2019/01/02/проф-иван-панчовски-като-християнски/].

[60]. Нушев, К. Архивен документ със заповедта на комунистическите репресивни власти на МВР и Държавна сигурност за изселване от гр. София и принудително въдворяване в провинцията на семейството на професор Иван Панчовски. – В: Блог на Драган Бачев [https://draganbachev.com/2023/03/05/архивен-документ-със-заповедта-на-ком/].„Става дума за параграф в една от първите му книги – „Пътят на модерния човек към Бога“ (1943), озаглавен „идеологическите заблуди на комунизма“, в който се съдържа критика на комунистическия светоглед и морал от гледна точка на християнството. Заради тази принципна философска и етическа критика на комунизма той е третиран от властите като „буржоазен мислител“ и антикомунистически автор и е включен в обща разработка на комунистическата Държавна сигурност срещу професори от Богословския факултет, обвинени в политическа дейност срещу народната власт“.

[61]. Панчовски, Иван. Християнското семейство (според учението на св. Йоан Златоуст). – В: Духовна култура, кн. 11, 1976, с. 1-11.

[62]. Панчовски, Иван. Служението на християнина за благото на човешкото общество. – В: Духовна култура, кн. 1, 1977, с. 14-23.

[63]. Панчовски, Иван. Образът на библейската Рахил. – В: Духовна култура, кн. 3, 1977, с. 13-21.

[64]. Панчовски, Иван. Библейският възглед за детето. – В: Духовна култура, кн. 6, 1973, с. 4-11.

[65]. Панчовски, Иван. Модерният човек и Евангелието. – В: Духовна култура, кн. 7, 1938, с. 193-199.

[66]. Панчовски, Иван. Християнска любов към ближните. С., 1977.

[67]. Панчовски, Иван. Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. С., 1944, с. 42. „В нравствения закон и в съвестта като негов изявител се разкрива божественото в човека. Човек може да осъществи себе си и да открие и постигне смисъла на живота си, когато остане верен на тези божествени начала в себе си. Тогава той ще развива своите сили и дарби, за да може по възможност повече да служи на доброто, да твори нравствени блага и по този начин да изпълни божественото си назначение. По пътя на непрестанната служба на доброто, той ще върви към последната цел на живота си – към разкриване и утвърждаване на своето човешко достойнство. Чрез оформяне на себе си като нравствена личност. Да бъдеш истински човек значи да разкриваш божественото в себе си. А нищо по-божествено от доброто няма. Затова богоуподобяването и обожествяването на човека, като последна цел и висш смисъл на човешкия живот, са постижими чрез служба на доброто, чрез нравствена дейност“.

[68]. Митрополит Никодим, Христов, Ц., Панчовски, И. Цит. съч., с. 304. „Все пак правото не бива да се отъждествява с нравствеността. Правото си има своя собствена структура и област на действие. Правото обхваща и регулира външните отношения между людете и своите норми то налага с външна сила там, дето те не се изпълняват доброволно. Това се дължи на обстоятелството, че правото се отнася до нисши, елементарни, но затова пък основни блага, които на всяка цена трябва да бъдат гарантирани на всеки човек, за да може той да съществува, да създава по-висши блага и да осъществява висши нравствени ценности“.

[69]. Пак там, с. 305.

[70]. Пак там, с. 295-325.

[71]. Пак там, с. 302.

[72]. Панчовски, И. Служението на християнина…, с. 14-23.

[73]. Пак там. Панчовски разбира служението на християните като служение на целия свят. Извън границите на еклисията човекът е призван: „Да служи за въдворяване социална справедливост за всеки човек, във всяко общество, в целия свят, понеже само така той ще следва Господа Иисуса Христа, ще участва в изпълнението на Неговата мисия на земята, в която между другото влиза да лекува ония, които имат съкрушени сърца, да проповядва на пленените освобождение, да пусне на свобода измъчените (Исаия 61:1-2; Лука 4:18), и ще изпълни Божията поръка да търси правда, да избавя угнетен, да защитава сирак и беден и да ги изтръгва из ръката на нечестивите, да се застъпва за вдовица (Псалом 81:4; Исаия 1:17), да нахранва гладен, да напоява жаден, да облича гол, да се грижи за болен и да приема странник (Матей 25:35-45). Пребродвайки пътищата на световната история и проследявайки съдбата на народите от най-дълбока древност до наши дни, ние навсякъде намираме безчет наши братя, оковани в робските вериги на социалната неправда, пъшкащи под ярема на експлоатацията на човек от човека, обречени на изнурителен труд или безработица и умиращи от глад“.

[74]. Пак там. „Да служи за материалното и културното издигане на народа си, за неговия всестранен подем и прогрес чрез високо патриотично съзнание, чрез спазване на законността и дисциплината, чрез отдаване на честен, производителен и съзидателен труд и чрез вграждане във всенародния трудов процес, понеже тези ценности и блага са угодни в очите на Бога и са залог не само за временно благополучие, но и за вечно спасение. Чужд както на личния и национален егоизъм, на шовинизма и национализма, така и на космополитизма, християнинът всецяло се отдава на служене: в семейството, в производството, в обществените отношения, във всички сфери на народния живот – служене чрез молитва и чрез дела в изпълнение на нравствения и обществен, на гражданския и патриотичен дълг в най-обикновените условия на живота“.

[75]. Панчовски, И. Християнски стремеж към напредък и съвършенство. – В: Църковен вестник, бр. 5, 1955, с. 1-3 за често давания пример от „Църковни слова“ на авва Доротей, където Бог е в центъра на един кръг и колкото повече хората се приближават към Него, толкова повече се приближават един към други и обратното.

[76]. Панчовски, И. Въведение в нравственото богословие. С.: Синодално издателство, 1958, с. 325.

[77]. Пак там, с. 326.

[78]. Пак там, с. 328. Цитатът е по: „Нравствените основи на обществеността“ (Ч. 1, 1941 година) на професор Ганчо Пашев.

[79]. Пак там, с. 327.

[80]. Панчовски, И. Въведение…, с. 328. Става дума за често давания пример от „Църковни слова“ на авва Доротей, където Бог е в центъра на един кръг и колкото повече хората се приближават към Него, толкова повече се приближават един към други и обратното.

[81]. Както вече споменахме, тази социално-идеологическа тема, на която професор Пашев набляга в „Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа“ и в „Етичната държава“, е не само актуална и за своето време, но с нея Пашев дава тревожен сигнал – в речта си „Съвременните социални задачи на Българската православна църква“, изнесена в Богословския факултет на СУ във връзка с десетгодишнината от основаването му.

[82]. Въпросът за фрагментирането на християнската етика поради разделянето ѝ на области – индивидуална, социална и етика на духовността, а разгледан от професор Георгиос Мандзаридис в „Християнска етика“, Т. 1. Според него това разделяне и самостоятелно систематизиране на отделните области в християнската етика може да я отдалечи от Преданието на Църквата, тъй като нравственият живот не може да съществува независимо от духовния живот.

[83]. Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 1. С., Омофор, 2011, с. 96.

[84]. Пак там, с. 163.

[85]. Пак там, с. 38.

[86]. Пак там, с. 42.

[87]. Пак там.

[88]. Пак там, с. 42-43.

Изображения: авторът Ренета Трифонова, професор Ганчо Пашев (1885-1962) и професор Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h1i