Категория: Патрология

Светоотеческо изяснение на Матей 16:18: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят!“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Илия К. Цоневски

Към края на Своята божествена мисия на земята Спасителят Иисус Христос близо до Кесария Филипова попитал веднъж учениците Си за кого Го мислят човеците, Него, Сина Човечески. Когато учениците отговорили, че едни Го смятат за Иоан Кръстител, други – за Илия, някои – за Иеремия или за някого от другите пророци, Той отправил към тях въпрос: «А вие за кого Me мислите»? Симон Петър отговорил: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог». Тогава Иисус от­говори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на зе­мята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Матей 16:13-19; срв. Марк 8:27-29; Лука 9:18-20).

На тези думи на Спасителя предимно се опира учението на римокатолиците за върховно главенство на св. апостол Петър над другите апостоли, а оттук по-нататък се обосновава и тяхната догма за главенство на римския епископ над цялата Църква, като приемник на св. апостол Петър. Така, във вероопределението на първия Ватикански събор (от 18 юли 1870 година) между другото се казва: «Въз основа на светото Евангелие ние учим и определяме, че първенството по власт (приматство на юрисдикция) над цялата Църква е дадено само на блажения апостол Петър непосредствено от Господ Иисус Христос… Тия особени права и предимства, дадени на апостол Петър, непременно трябва да се запазват и продължават в Църквата до свършека на света. И, действително, те са се запазвали, запазват се и до днес и никога не ще се прекратят; в това никой никога не се съмнявал, защото св. апостол Петър, княз и глава на апостолите, стълб на вярата и крепило на Вселенската Църква, който е получил от Христа Спасителя и Изкупителя на човешкия род ключовете на царството небесно, и до днес живее, председателства и управлява Църквата чрез римските епископи…» (глава I и II)[1].

Въпреки очакванията, че на втория Ватикански събор Римокатолическата църква ще смекчи това учение и ще го съобрази със съборното начало в устройството и управлението на Църквата, в догматическото постановление за Църквата, прието на третата сесия на събора, още повече се затвърдява вероопределението на първия Ватикански събор. Така, в глава III на това постановление между другото се казва: «Свещеният събор, следвайки първия Ватикански събор, учи и провъзгласява, че Иисус Христос, предвечният Пастир, създал светата Църква, като изпратил апостолите, както Сам Той бил изпратен от Отца (Иоан 20:21), и поис­кал техните приемници, тоест епископите, да бъдат в Неговата Църква пастири до края на света. И за да бъде самият епископат един и неделим, Той поставил начело на другите апостоли блажения Петър и в него поставил постоянното и видимо начало и основа на единството на вярата и общението. Това учение за установяването, непрекъснатостта, значението и смисъла на свещеното първенство на римския първосвещеник и неговото безпогрешно учителство, свещеният събор отново предлага на всички верни твърдо да вярват и, продължавайки започналото, постановил пред всички да изповядват и провъзгласяват учението на епископите, приемници на апостолите, които с приемника на Петър, наместник на Христа и видим глава на цялата Църква, управляват дома на Живия Бог…[2]».

Във вероопределението на първия Ватикански събор се подчертава, че «това ясно учение на Свeщеното Писание (за главенството на св. апостол Петър над другите апо­столи – бележка моя) всякога така е било разбирано от цялата Вселенска църква; и проти­воречат на това учение всички, които твърдят, че право на юрисдикция е дадено не само на апостол Петър, но и на другите апостоли и че първенството по власт (приматството) е дадено не непосредствено на апостол Петър, а на Църквата и чрез нея на нейните служители».

Така ли е обаче в действителност? Така ли е разбирала тези думи на Спа­сителя, отправени към св. апостол Петър, древната Църква в лицето на своите най-видни представители – светите отци? Приемали ли са светите отци, че св. апостол Петър е мистическият крайъгълен камък, на който е съградена Църквата, този камък, който я прави непоколебима в истината? Ако сам св. апостол Петър не е разбирал в този смисъл думите на Спасителя, а твърдо изповядва и свидетелства, че «крайъгълният камък» е Сам Иисус Христос (1 Петр. 2:4-7); ако св. апостол Павел също свидетелства, че Църквата има за крайъгълен камък Самия Иисус Христос (Ефесяни 2:20; срв. 1 Коринтяни 3:11), което говори за Себе Си и Сам Спасителят (Матей 21:41; срв. Марк 12:10; Лука 20:17), светите отци и учители на Църквата, които са най-верните и най-точните тълкуватели на съдържащите се в Свещеното Писание основни истини на нашата вяра, като са изяснявали тези истини напълно в духа на Хри­стовото учение, и най-верните и най-точните пазители на Свещеното Предание и църковното учение, не са могли да влагат друг смисъл в тези думи на Спасителя и безспорно им дават най-авторитетното изяснение. Какво говорят те?

Мнозинството от светите отци под «камък» разбират не св. апостол Петър като лич­ност, а разбират вярата, съдържанието на вероизповедта на св. апостол Петър.

Св. Атанасий Велики (295-373) подчертава, че «когато апостол Пе­тър изповядал Христа като Син Божи, чул думите: «Блажен си ти, Симоне…» Тази именно вяра нищо не ще я надделее. По-общо, но очевидно с тия думи на Христа, на друго място св. Атанасий пише: «Нека погледнем на първоначалното предание, на учението и вярата на Вселенската църква, – на вярата, която е предал Господ, която са проповядвали светите апостоли и са съблюдавали отците. Защото на нея е основана Църквата и който отпада от нея, той не може да бъде и дори не може да се именува християнин[3]».

Св. Иларий Поатески (починал 367 година) пише: «Това единствено е непоколебимата основа, това единствено е блаженият камък на вярата – вероизповедта на св. апостол Петър: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог[4]». И другаде: «Върху камъка на това изповедание («Ти си Христос, Синът на Живия Бог») е съградена Църквата… Тази вяра е основата на Църквата. Чрез тази вяра адовите порти са безсилни срещу нея. Тази вяра притежава ключовете на небесното царство…»[5].

Св. Амвросий Медиолански (починал 397 година) пояснява: «Вярата, която изповядал апостол Петър, е основата на Църквата; защото не за плътта на Петър, а за вярата е казано, че портите адови не ще ѝ надделеят; обаче изповяданото побеждава ада[6]». «Основата на Църквата е вярата. Ако една църква отхвърли вярата и не притежава основите на апостолската проповед, тя ще запустее[7]».

И според св. Иоан Златоуст (347-407) думите на Христа: «на този камък ще съградя Църквата Си» означават вярата, изповеданието на Петър[8]. «Като казал на Петър: «Блажен си ти, Симоне, син Ионин», Спасителят обещал върху неговото изповедание да положи основата на Църквата[9]». И наистина, подчертава св. Иоан Златоуст, «Иисус Христос съградил Църквата върху изповеда­нието на Петър и така я укрепил, че безбройните опасности и смъртта да не ѝ надделеят[10]».

Св. Епифаний Кипърски (315-403) пише: «Апостол Петър изповядал, че Христос е Син на Живия Бог и чул: на камъка на тази непоколе­бима вяра ще съградя Царквата Си[11]».

Св. Кирил Александрийски (починал 444 година) подчертава, че „камък“ Спасителят е нарекъл непоколебимата вяра на Петър, върху която е съградена Църквата, тъй че тя не може да падне и дори за портите адови остава непристъпна[12]». И на друго място: «Казано е от Христа на Петра, когато той мъдро и безукорно изповядал вярата си в Него: «Ти си Петър, и на тоя камък ще съг­радя Църквата Си», при което мисля, камък Той нарича не някой друг, а непоко­лебимата вяра на ученика, върху която твърдо е издигната Църквата Христова[13]».

Блажени Августин (354-430), един от най-авторитетните отци на Западната църква, пита: «Какво значи това: на тоя камък ще съградя Църквата Си» и отговаря: «Това означава: върху тази вяра, върху думите: Ти си Христос, Синът на Живия Бог[14]». И другаде: «Върху тоя камък ще съградя Църквата Си. Не върху Петър, който си ти, но върху тоя камък, Който ти изповяда[15]».

Св. Иоан Дамаскин (около 675-749) в беседата си на Преображе­ние Господне възкликва: «Не плът, не кръв и не човешка мисъл, Петре, а Моят Небесен Отец ти откри тази божествена и тайна мъдрост. Тази вяра, която ти из­повяда по призива на Христа, тази неполебима и твърда вяра е това, върху което е съградена Църквата като върху скала, камък, от който и ти с право си получил своето име. Портите адови, тоест ересите, не ще могат да надделеят Църквата»[16].

Прочетете още „Светоотеческо изяснение на Матей 16:18: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят!“*“ →

Ползването на новозаветния текст в защитата на православната вяра от св. Атанасий Велики*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. д-р Иван Желев Димитров

Светата Православна църква е определила през месец януари в два последователни дни да се чества паметта на двама съвременници и сънародници. Това са египетските светци отшелникът Антоний и Александрийският архиепископ Атанасий. Най-напред е денят на св. Антоний който бил и по-стар от св. Атанасий.

Не се знае точно каква образованост е имал св. Антоний (251-17 януари 356 година) – в някои жития го определят като неграмотен. Той се подвизавал в тишината и усамотението на така наречената Източната пустиня. Заради примерния си живот по Бога и отеческата грижа за стотици монаси и хиляди миряни, които били негови духовни чеда, той пръв е заслужил определението Велики.

С такова определение е удостоен и неговият биограф, много потрудилият се за защитата на православната вяра богослов св. Атанасий (298-373 година). Това показва, че в преценката на Църквата, която е движена от Божия Дух, за светостта като плод на същия Свети Дух външните и условни особености не съставят пречка. Защото, както пише св. апостол Павел, „има различни дабри (и различни служби), ала Духът е един и същ“ (1 Кор. 12:4-5)[1].

При това Църквата е установила двукратно честване на св. Атанасий Велики: в деня на смъртта му, 2 май, и на 18 януари, когато го почитаме съвместно с друг богослов и Александрийски архиепископ, св. Кирил, заради изключителната заслуга на двамата александрийски светители за опазването на православното учение от арианската и после от несторианската ерес.

Началото на клирическото служение на св. Атанасий съвпаднало с първите организирани усилия на православието против арианството като опасна и бързо разпространяваща се ерес. Ученият александрийски презвитер и убедителен проповедник Арий (256-336 година) много скоро намерил фанатични привърженици сред епископата и останалите клирици, а по-късно и в императорския двор. Все пак православно мислещите и учещите епископи и богослови се противопоставили на коварното и гибелно лъжеучение. Според свидетелството на църковния историк Сократ[2] още на Първия вселенски събор високата образованост и пламенната привързаност на младия клирик Атанасий към православното учение го направили най-силния борец срещу арианите, но и бързо си спечелил врагове. Преди събора той вече написал два важни богословски трактака, известни с определението „слова” (λόγοι): „Против езичниците“ и „За въплъщението на Логоса[3]“. Като човек с будна християнска съвест, с искрена вяра, с големи интелектуални дарования и с чувство за неотменен пастирски дълг той вложил цялата си творческа енергия в борбата срещу еретическите заблуди на Арий и неговите съидейници[4].

В научната си подготовка младият още Атанасий включил не само задължителното за всеки интелектуалец от епохата изучаване на древната философия и безусловното запознаване със съчиненията на светите отци и на църковните писатели, творили през 2 и 3 век. Но, както подчертава св. Григорий Богослов, от всичко най-добре Атанасий познавал Свещеното Писание: „Изучил всички книги на Стария и Новия Завет така, както друг не е изучил поне една от тях[5].“ Дълбокото му проникновение в истините на вярата и умението да използва винаги и успешно Свещеното Писание го издигнали над другите църковни писатели. Затова колкото впечатляващи, толкова и истинни са и следните думи на св. Кирил Александрийски († 444 година) за св. Атанасий: „Нашият отец със славна памет Атанасий украси престола на Александрийската църква за цели четиридесет и шест години и, като противопостави на измислиците на нечестивите еретици една необорима и апостолска мъдрост, той силно радваше цялата земя[6] със своите писания като с някакво най-благоуханно миро, признаван от всички заради правилността и благочестието на учението си,… заслужаващ доверие мъж, на когото можеш да се позовеш, защото не е казал нищо, което не е в съгласие със Свещените Словеса[7]“.

Ползването на свещения текст на Библията и особено на Новия Завет е conditio sine qua non за всяка християнска богословска дейност. В най-голяма степен това е в сила при заниманията с основоположните въпроси на християнската вяра от самото начало на тези занимания – като се започне от самите свети апостоли и се мине през различните исторически етапи на развитие на християнското богословие в Църквата, та се стигне до наши дни. Защото само Иисус Христос, въплътеният Божи Син, е могъл да каже за Себе Си „Аз съм това, което ви и говоря отначало“ (Йоан 8:25). Всички други имаме нужда при богословските си разсъждения да се опрем на нещо, което е безспорен авторитет в Църквата за нейната, съответно за нашата вяра. Дори Иисус Христос, за да бъдат Неговите доводи приети от юдеите като безспорни, посочва авторитета на Свещеното Писание (тогава все още само на Стария Завет), макар Той лично да няма нужда от такъв авторитет, защото Писанието, бидейки Божие слово, е тъкмо Негово слово, слово на Словото, на въплътения Божи Син. След това и апостолите, авторите на новозаветните книги, се позовават преди всичко на Неговотослово – на живото Му слово, изречено пред тях самите по време на живота и проповедта Му на земята, но също и на записаното в старозаветните Писания Божие слово. От самите новозаветни книги се вижда също, че апостолите дори започват да се позовават и на записаното в новозаветните текстове, които вече са били „публикувани[8]“ до момента на тяхната жива или писмена проповед[9]. Но в следващото поколение християнски автори, това на апостолските мъже, става правило позоваването и на новозаветните текстове. Защото освен думите на Иисус Христос основен авторитет за целите на богословските съждения, твърдения и формулирани учения става именно Свещеното Писание –  еднакво и на Стария, и на Новия Завет.

Така и св. Атанасий Александрийски през 4 век твори своите богословски трудове, здраво стъпил преди всичко на Свещеното Писание. Всеки, който се зачете в неговите съчинения, лесно установява, че вярата у него стои по-високо от всичко и е по-важна от всичко. Но по неговото убеждение между истините на вярата, дадени в Откровението, и резултатите от собствените изследвания, които прави човешкият ум, съществува единство: вярата не противоречи на знанието, а също и знанието не може да противоречи на вярата. Това е главната причина, поради която св. Атанасий настоява на тъждеството на философското понятие за Логоса с богооткровената истина за Христос. Съдържанието на първото е резултат от човешкото умозрение, а съдържанието на второто е дадено в Откровението. В съчетаването на двете се заключава връзката на умозрението с Откровението, на философията с богословието, макар първите (умозрението и конкретно философията) винаги да са подчинени на вторите (Откровението и богословието)[10].

Достиженията в развитието на християнската богословска мисъл до времето на Първия вселенски събор (325 година) дали възможност на св. Атанасий да направи голяма крачка напред и да внесе нов елемент в доникейското богословие на Църквата [11]. Необходимостта от противопоставяне на лъжеучението на Арий, известен като отличен познавач на Свещеното Писание[12], е станала причина св. Атанасий да се задълбочи в изучаването на библейските книги на Стария и Новия Завет, така че да остане в историята на Църквата като първия богослов, който е успял да изработи ясни догматически формулировки за библейското учение. Той наистина става най-представителният църковен отец, достигнал високи триадологични и христологични понятия, тълкувайки Свещеното Писание[13]. Св. Атанасий е признат днес като един от най-значителните богослови, повлияли решително върху формирането на библейското тълкуване и богословие на църковните отци след него и особено на кападокийците[14].

Той пръв съчетал в неразривна връзка идеята за Логоса като Творец с идеята за Него като Изкупител. При все това огромното значение и ценният принос на светителя в развитието на богословската мисъл се състоят, според изследователите на историята на догматическото учение на Църквата, не толкова в неговата теоретична постановка на христологическия въпрос, колкото в постоянно прокарваната от него идея, че въплътилият се Логос е истински Син Божи, истински Бог[15].

Като разкрива целта на боговъплъщението, св. Атанасий продължава по-нататък и разкрива смисъла на кръстните страдания, смъртта, възкресението и възнесението на Иисус Христос. Той изтъква, че кръстните страдания и смърт, наред с боговъплъщението, са необходима предпоставка в делото на изкуплението. Чрез кръстните страдания на Христос ние се избавяме от страданията, причинени ни от греха, а чрез кръстната Му смърт получаваме безсмъртие, защото чрез кръста е унищожен грехът, победена е смъртта, тялото е избавено от тление, а духът е възведен към Бога. Чрез кръста са помирени всички хора – както юдеите, така и елините, тоест езичниците[16]. Така те всички заедно се съграждат в жилище Божие чрез Духа, както пише св. апостол Павел (Ефес. 2:22).

Св. Атанасий умеел да оборва доводите на арианите с превъзходната си аргументация, забележителна по проницателност и сила. А където спорът се свеждал до областта на Свещеното Писание и Свещеното Предание, там той още по-лесно удържал победа над противниците на православното учение, като ги „лишавал от всякаква опора, ограждайки църковното учение от всички страни с твърдата защита, произтичаща от авторитета на Библията [17]“. Защото сред своите съвременници св. Атанасий бил неподражаем по подготвеност познавач на Свещеното Писание. Същото може да се каже и за познанията му в областта на Свещеното Предание[18].

Трябва да се обърне внимание и на един важен факт, който изследователите на творчеството на св. Атанасий отдавна са установили. А той е следният: при цялата му начетеност в Свещеното Писание и при безспорно богатото му и много умело ползване на библейски текстове, съвсем очевидно е, че самото тълкуване на свещения текст (като специфично занимание) не е било основно направление в неговото богословие[19]. При това всеки опит за анализ на тълкувателните трудове (техните предмет, методи, достойнства и прочее) се сблъсква с дискусията за автентичността на съчиненията, дошли до нас под негово име. В наше време сякаш все повече намира почва гледището, че на св. Атанасий не принадлежи нито едно от известните под негово име тълкувателни съчинения. Ето един пример в тази насока.

Най-известното от тези съчинения е озаглавено „Тълкувания на псалмите[20]“ и съдържа кратки коментари върху всеки псалом. То видимо е изградено в характерния за представителите на александрийското тълкувателно направление алегорически метод на тълкуване. Но все пак в неговия текст изследователи са установили наличието на интерполации от Дидим Слепец и св. Кирил Александрийски (следователно, то може да се датира не по-рано от 5 век), както и някои разминавания с характерната за св. Атанасий терминология[21].

Сред беседите с всепризнато негово авторство за най-значима се смята беседата върху думите на Иисус Христос „Всичко Ми е предадено от Моя Отец[22]“ (Матей 11:27), насочена срещу арианското тълкуване на това място. В тази беседа светителят доказва единството по същност между Бог Отец и Бог Син на основата на Христовите думи „Всичко, що има Отец, е Мое[23]“ (Йоан 16:15). Освен това са запазени кратки тълкувателни фрагменти от творения на св. Атанасий, съхранили се в катени (върху цитати от книгите Йов, Исайя, Варух, Даниил, Песен на песните, Матей, Марк, Лука, Йоан, Деяния апостолски, Първо послание до коринтяни). Но тези откъслечни свидетелства за тълкуване на определени стихове или само на изрази не са доказателство за системно тълкуване на библейския текст от светителя, защото те са извлечени от други (обикновено догматически или апологетически) негови съчинения.

Заслужава да се отбележи начинът на цитиране на библейския текст. Поради добрата начетеност на църковните писатели, която те предполагат и у своите читатели[24], много често авторите не посочват изрично книгата, от която цитират една дума, един израз, изречение или по-голям откъс. А дори и да посочат книгата, съответно автора ѝ, не уточняват повече, защото по онова време още не е било направено разделението на текста на глави и стихове[25], както днес е прието да се цитира. Тъкмо затова прави впечатление, че св. Атанасий, когато цитира текст от Псалтира, с последователност посочва номера на съответния псалом, тоест сочи онова деление на книга Псалтир, което е съществувало изначално. Ето някои примери: ἐν ἑβδομηκοστῷ πρώτῳ ψαλμῷ[26], ἐν τῷ ὀγδοηκοστῷ ἑβδόμῳ ψαλμῷ[27], ἐν τῷ ἑκατοστῷ τριακοστῷ ἑβδόμῳ (ψαλμῷ)[28] и други.

При цитиране от книгите на Стария Завет авторът по обичая си сочи книгата кратко: ἐν Παροιμίαις λέγει[29] или λέγει Ἰερεμίας[30]. Но авторът винаги подхожда отговорно и при посочването на текст от пророк Йеремия, например, понякога има уточнение по кой гръцки превод е цитатът: κατὰ τὴν τῶν Ἑβδομήκοντα ἑρμηνευτῶν ἔκδοσιν[31] или съответно κατὰ δὲ τὸν Ἀκύλαν[32]. Св. Атанасий работи с гръцкия превод на старозаветните книги и не ползва оригиналния еврейски. А по негово време преводът на Седемдесетте не е бил единственият ползван старозаветен гръцки текст, особено в Александрия, където е бил на почит и текстът на Исихиевата или Александрийска рецензия на превода на Седемдесетте[33]. Затова ученият светител сверява текстовете, които използва за своите богословски трудове, и добросъвестно сочи варианта на старозаветния гръцки текст, който тълкува. Защото е известно, че има значителна разликата между по-свободния и на места тълкувателен превод на Седемдесетте и близкия до еврейския оригинал гръцки превод на Акила[34].

Когато цитира от някое от посланията на св. апостол Павел, св. Атанасий изписва само името на апостола, но не посочва посланието, например: ὡς φησὶν ὁ Παῦλος[35].

Ако цитира от евангелията думи на Иисус Христос, св. Атанасий отбелязва кратко: λέγει (или φησὶν, или εἶπεν) ὁ Κύριος[36] без да уточнява евангелието. Но много често посочва името на евангелиста, например: ὁ Μαθθαῖός φησι[37].

Прочетете още „Ползването на новозаветния текст в защитата на православната вяра от св. Атанасий Велики*“ →

За значението на псалмите – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Св. Атанасий Велики, архиепископ Александрийски

(Послание до Маркелин)

17.Нужна ли ти е молитва, заради заобиколилите душата ти противници, пей псалмите: шестнадесетия, осемдесет и пети, осемдесет и седми и сто и четиридесетия.

Може би ти искаш да узнаеш как се е молил Моисей? За това имаш пса­лом осемдесет и девети.

Но ако ти си спасен от твоите врагове и си избавен от твоите гонители, възпей псалом седемнадесети.

Учудваш ли се на порядъка в Божието творение и на благодатния промисъл за всичко, както и на свещените постановления на закона – пей тогава псалмите осемнадесети и двадесет и трети.

Когато видиш угнетявани, утешавай ги, като се молиш за тях, и им произнасяй думите на деветнадесетия псалом.

Виждаш ли, че Господ се грижи за тебе и насочва твоя път – радвай се за това и пей псалом двадесет и втори.

Въстават ли против тебе врагове, ти издигни душата си към Бога, че­ти двадесет и четвъртия псалом и ще видиш, че ще се посрамят тези, които вършат беззаконие без причина.

Ако враговете ти продължават да пълнят ръцете си с кръв и да търсят твоята гибел – не предоставяй съда на човек…, но потърси Божия съд, защото само Бог е праведен. Чети тогава псалмите двадесет и пети, тридесет и четвърти, четиридесет и втори.

Ако враговете още по-стремително нападат върху тебе и числото им е полк, а ти си презиран от тях, като още непомазан от благодатта, не се ужасявай когато искат да водят с тебе война, но пей двадесет и шестия псалом.

Ако злобните бесове продължават безсрамно да те нападат, а ти поради немощ не си в състояние да не им обръщаш внимание, то извикай към Бога и произнасяй словата на двадесет и седмия псалом.

И ако желаеш да се научиш как трябва да принасяш благодарност на Господа – тогава с духовно внима­ние пей двадесет и осмия псалом.

Най-после, като обновяваш своя дом, тоест и душата, която приема Господа и дома, в който обитаваш те­лесно – благодари и чети псалмите двадесет и девети, а от песните за възлизане – сто двадесет и шести.

18.Когато видиш, че заради истината те ненавиждат и гонят всички твои приятели и сродници – внимавай, не падай духом и не се ужасявай от това, че твоите познати се отвръщат от тебе, но като се отдалечиш от тях, гледай на бъдещето и пей псалом тридесети.

Когато виждаш, как се кръщават и изкупват от тленното раждане с раждане за вечен живот и се учудваш на Божието човеколюбие, пей за кръщаваните псалом тридесет и първи.

Когато пожелаеш да възпяваш псалми заедно с други, тогава събери праведни и чисти по живот люде и пей­те всички псалом тридесет и втори.

Ако отново паднеш в ръцете на враговете и благоразумно успееш да избягаш, за да се спасиш от злобните им замисли, но пожелаеш да благо­дариш – тогава призови човеци крот­ки и заедно с тях пейте псалом три­десет и трети.

И ако видиш упорството на беззаконници в злото, не мисли, че злото в тях е от природата, както казват еретиците, но прочети псалом триде­сет и пети и ще видиш, че те сами са причина за това, дето грешат.

Също ако видиш, че лукавите вършат много беззакония и се превъзнасят над малките, и желаеш да дадеш някому съвет, да не им обръща вни­мание и да не ги ревнува, защото те скоро ще загинат, тогава и на себе си, и на другите чети псалом тридесет и шести.

19.Ако пък ти решиш да бъдеш внимателен към себе си и като видиш нападащия враг (защото тогава врагът най-много въстава против такива) и поискаш да се укрепиш в борбата против него – пей псалом тридесет и осми.

И ако търпиш скърби от нападащи против тебе, и искаш да узнаеш ползата от търпението – пей псалом тридесет и девети.

Ако видиш бедни и желаеш да им окажеш милост – можеш да възхваляваш милостивите и да подбуждаш и други към милосърдие, като пееш псалом четиридесети.

След това, ако чуеш, че враговете те клеветят заради любовта ти към Бога, да не се смутиш, но като знаеш, че безсмъртният плод на тази любов се придобива чрез понасянето на клевети, утешавай душата си с надежда в Бога, но като се облекчаваш с нея и утоляваш душевната си печал в живота, чети псалом четиридесет и първи.

Ако желаеш често да си припомняш какви благодеяния Божии са били сторени на отците, какво е било при излизането от Египет и преминаването през пустинята, колко Бог е благ, а людете неблагодарни – имаш псалмите четиридесет и трети, седемдесет и седми, осемдесет и осми, сто и четвърти, сто и пети, сто и шести, сто и тринадесети.

След като си прибягнал към Бога и си се избавил от налегналите те скърби, и ако желаеш да благодариш на Бога и да изповядаш проявеното към тебе човеколюбие – имаш псалом четиридесет и пети.

20.Ето, ти си съгрешил и като си дошъл на себе си, разкайваш се и просиш помилване – изповедни и покайни думи имаш в петдесетия псалом.

Ако си несправедливо наклеветен пред някой силен на деня и виждаш, че клеветникът ти се хвали за това, което е сторил – уедини се и чети написаното в псалом петдесет и пър­ви.

А когато те гонят люде и те клеветят, желаейки да те предадат, както Давид предадоха зифейци и другоплеменници, тогава не изпадай в униние, но като се надяваш на Го­спода и Го възпяваш, произнеси написаното в псалмите петдесет и тре­ти и петдесет и пети.

Ако има гонение и те преследват, а гонителят без да знае се отбие в същата пещера, в която се криеш и ти, то и в такъв случай не изпадай в ужас, защото и в този случай ти имаш прекрасни за утеха думи в псал­мите петдесет и шести и сто чети­ридесет и първи.

Ако пък злобният враг обсади до­ма ти, но ти се избавиш, отдай тази милост на Бога, че си запазен невре­дим и чети написаното в псалом пет­десет и осми.

Ако врагове безмилостно те притесняват и при това мними приятели разпространяват за тебе гнусни клевети – макар и да се наскърбиш малко от злоречието им, бързо се утеши, като славословиш Бога за тази милост и пееш псалом четвърти.

А на лицемерите и самохвалците, за тяхно вразумяване, чети псалом петдесет и седми.

На тези, които свирепо се нахвърлят срещу тебе, за да уплашат и покорят душата ти, насочи покорността си Богу и бъди бодър духом, защото колкото повече лудеят, толкова повече ти бъди покорен на Бога и пей псалом шестдесет и първи.

И когато те гонят и избягаш в пу­стинята – не се бой, че си сам, за­щото с тебе е Бог. Към Него от ранни зори възпявай псалом шестдесет и втори.

Нека враговете те заплашват и търсят всякакви начини да те спънат. Колкото и много да са коварните им хитрости, никога да не отпадаш ду­хом, защото ударите им ще бъдат като удари на немощни младенци, а ти усърдно възпявай псалмите шест­десет и трети, шестдесет и пети, шест­десет и девети и седемдесети.

21.Когато искаш изобщо да въз­пяваш Бога – пей каквото е писано в псалом шестдесет и четвърти.

Ако искаш някому да преподадеш учение за възкресението – заимствай думи от псалом шестдесет и пети.

Когато просиш милост от Бога, възпявай Го с думите на псалом шестдесет и шести.

Когато видиш, че нечестивците в света благоденстват и живеят при­ятно, а праведните търпят скърби, тогава, за да не се съблазниш и поколебаеш, чети каквото е написано в псалом седемдесет и втори.

Когато Бог се разгневи на народа, за своя утеха ти имаш дълбокомъдрите слова на псалом седемдесет и трети.

А когато чувстваш нужда да изповядваш Господа – възпей псалми: девети, седемдесет и четвърти, деветдесет и първи, сто и четвърти, сто и пети, сто и шести, сто и седми, сто и девети, сто и седемнадесети, сто тридесет и пети, сто тридесет и седми.

Желаеш ли да посрамиш елините и еретицитес това, че богознанието не е у тях, а само в Църквата – можеш мислено да пееш и произнасяш казаното в псалом седемдесет и пети.

Когато враговете са заели прибежището ти и ти си силно притеснен, тогава, макар и да изпадаш в някое смущение, не губи надежда, но се моли. А когато искрено извикаш към Бога и бъдеш чут – благодари с ду­мите на псалом седемдесет и шести.

Ако враговете нападнат злобно и осквернят Божия дом, като убият светиите и телата им изхвърлят на птиците небесни, ти за да не изпаднеш в ужас от невижданата им же­стокост – състрадавай на страдащи­те и едновременно с това моли Бога с думите на псалом седемдесет и осми.

22.Ако желаеш да пееш Господу в празник, призови Божии раби и възпейте псалмите осемдесети и деветдесет и четвърти.

И когато отново се съберат всички врагове и започнат да заплашват до­ма Божи и скроят заговор срещу благочестието, тогава – за да не паднеш духом от тяхното множество и могъщество – за котва на надеждата вземи изреченото в псалом осемдесет и втори.

И ако видиш дома Божи и вечните Божии селения, и те обхване силно желание да се преселиш в тях, каквото е имал и апостолът – тогава произнеси псалом осемдесет и трети.

Ако пък след прекратяване на гнева и завършване на плена, искаш да благодариш на Бога – имаш псал­мите осемдесет и четвърти и сто два­десет и пети.

И ако искаш да знаеш отклика на Вселенската Църква от разколите и да посрамиш разколниците – можеш да четеш написаното в псалом осем­десет и шести.

А когато желаеш и себе си, и дру­ги да насърчиш в мисълта, че надеж­дата в Бога не посрамя, но прави душата смела – възхвали Бога, като повтаряш казаното в деветдесетия псалом.

Искаш ли да пееш песни в съботен ден – имаш псалом деветдесет и първи.

Прочетете още „За значението на псалмите – продължение и край*“ →

За значението на псалмите*

Публикувано на от Dragan Bachev

Св. Атанасий Велики, архиепископ Александрийски

(Послание до Маркелин)

1.Похвалявам те, възлюбени Маркелине, за настроението ти в Христа, защото и настоящето изкушение, в което много пострада, понасяш бла­годушно и не прекратяваш научните занятия. Защото, като попитах пода­теля на писмото, как прекарваш времето си след болестта, узнах, че се занимаваш с цялото Божествено Пи­сание, но най-често четеш Книгата на Псалмите и се стараеш да разбереш смисъла, който се заключава във всеки псалом. Това именно и одобрявам най-много в тебе, защото и сам аз имам велика любов към същата книга, както и към цялото Писание. С такава именно любов веднъж аз срещнах един трудолюбив старец и сега искам да ти напиша всичко, което този старец ми разказа за Псалтира, държейки книгата отворена в ръцете си. Дълбоката му по духовно съдържание реч не бе лишена и от известно външно красноречие. Ето какво ми говорѝ той:

2.Всичкото Писание, тоест старо­заветното и новозаветното, което ние имаме, сине мой, според както е писано, „е боговдъхновено и полез­но за поука“ (2 Тимотей 3:16), а книгата на Псалмите, за внимателните зак­лючава в себе си нещо, достойно за особено отбелязване. Всяка книга си има свое предназначение, например излагат се: в Петокнижието – произходът на света, деянията на патриарсите, излизането на израилтяните от Египет, учредяването на скинията и свещенството; в Трикнижието (Иисус Навин, Съдии и Рут) – разделянето на земята по колена, деянията на съдиите и родословието на Давид; в книгите на Царствата и Паралипо­менон – деянията на царете; в кни­гите на Ездра – свършването на плена, връщането на юдеите и построяването на храма в града. Пророческите книги, като предсказват за идването на Спасителя, съдържат напомняне за заповедите и укори към ония, които ги нарушават, а също така и пророчества за езическите народи. А книгата на Псалмите, като някаква градина, има в себе си посажденията на всички други книги от Писанието, само че разказано художествено и с особено сладкопение, като освен това си има и своите особености.

3.Това, което е изложено в кни­гата Битие, Псалмите го възпяват в осемнадесетия псалом: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (стих 2), и в двадесет и третия: „Господня е земята и онова, що я изпълня, вселената и всичко, що живее в нея, защото Той я основа върху морета, и върху реки я утвърди“ (1-2). А онова, що е изложе­но в книгите Изход, Числа и Второ­законие, е предадено с прекрасни пес­нопения в псалмите седемдесет и седми и сто и тринадесети, в които е казано: „Когато Израил излезе от Египет, домът Иаковов – от другоплеменен народ, Иуда стана Божия светиня, Израил – Божие владение“ (Псалом 113:1-2). Същото се възпява и в сто и четвъртия псалом, дето е казано: „Изпрати Своя раб Моисея и Аарона, когото избра. Те показаха между тях думите на Неговите личби и чудесата (Му) в Хамовата земя. Прати тъмнина и произведе мрак и те се не възпротивиха на словото Му. Превърна водата им в кръв и измо­ри рибата им. Земята им произведе много жаби, дори в спалнята на царете им. Той каза, и нападнаха раз­ни насекоми и мушици по всички техни предели“ (26-31). Изобщо целият този псалом, както и сто и петият, са написани върху същото. А за свещенството и скинията е казано в деветдесет и петия псалом: „Въздайте Господу слава и чест“(7).

4.Изложеното в книгите Иисус Навин и Съдии се предава донякъде и в сто и шестия псалом, където се казва: „Те строят град за живеене, засяват ниви, насаждат лозя“ (36-37); защото при Навина обетованата земя е била разделена между израилтяните. В същия псалом нееднократно се повтаря: „Но в скръбта си викнаха към Господа, и Той ги избави от неволите им“ (6, 13, 18, 28), с което се има предвид книгата на Съдиите, защото тогава именно те са викали и Господ от време на време им е въздигал съдии и е спасявал Своите люде от притеснителите им. Пак донякъде се възпяват деянията на царете в деветнадесетия псалом, къ­дето е казано: „Едни с колесници, други – с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог се хвалим“(8). А деянията на Ездра се изобразяват в сто двадесет и петия псалом – пе­сен на възлизане: „Когато Господ връщаше Сионовите плениици, ние ка­то че сънувахме“ (1); и в сто двадесет и първия: „Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен. Ето нозете ми стоят в твоите порти, Иерусалиме-Иерусалиме, който си устроен като град, сглобен в едно, където възлизат колената, Господните колена, по закон Израилев да славят името Господне“ (1-4).

5.Ако пък се говори за пророчествата, то книгата на Псалмите поч­ти във всеки псалом известява за идването на Спасителя и за това, че Той ще дойде като истински Бог. Та­ка в четиридесет и деветия псалом се казва: „Иде нашият Бог и не в безмълвие“(3); и в сто и седемнадесетия псалом: „Благословен, който иде в името Господне! Благославяме ви от дома Господен. Господ е Бог и ни осия“ (26-27). А това, че Спасителят е Слово на Отца, се възпява в сто и шестия псалом: „Прати Своето Сло­во, изцели ги и ги избави от техните гробове“ (20). Защото идещият Бог е изпратеното Слово. А като знае, че това Слово е Син Божи, с гласа на Отца възпява четиридесет и четвъртият псалом: „Из сърцето ми се изля благо Слово“(1), и още в сто и деветия псалом: „Из утроба преди денница като роса е Твоето рождение“ (3). Защото какво може да се нарече роденото от Отца, ако не Божие Сло­во и Божия Премъдрост? И книгата на Псалмите като знае, че Спасителят е Слово на Отца, чрез Което Бог е казвал: „Да бъде светлина, твърд и всичко“ (Битие 1:3, 6 и сл.), в тридесет и втория псалом е изречено: „Чрез Словото на Господа са сътворени не­бесата, и чрез духа на устата Му – цялото им войнство“(6).

6.Не е бил неизвестен и Сам иде­щият Христос: напротив – много се говори за Него в четиридесет и четвъртия псалом: „Твоят престол, Бо­же, е вечен, жезълът на правотата е жезъл на Твоето Царство. Ти обикна правдата и намрази беззаконието, затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници“ (7-8). И, да не помисли някой, че Той може би ще дойде в мечтателен (привиден) вид, дава да се разбере, че Той ще стане човек, и че е същият Оня, чрез Когото всич­ко е приведено в битие, защото в осемдесет и шестия псалом се казва: „А за Сион ще казват: тоя и тоя мъж се роди в него, и Сам Всевишний го укрепи“(5), а това е равнозначно на казаното: „Бог беше Словото. Всичко чрез Него стана. И Словото стана плът“ (Иоан 1:1, 3, 14). Затова, знаейки за раждането от Дева, книгата на Псалмите не е премълчала, но това се подразбира от четиридесет и четвъртия псалом: „Чуй, дъще, и виж, наклони ухо и забрави твоя народ и дома на баща си. И силно пожела Царят твоята красота, защото Той е твой Господ и ти Му се поклони“ (11-12). А това пък е по­добно на казаното от Гавриил: „Рад­вай се, Благодатна! Господ е с тебе“ (Лука 1:28). Защото, след като Го наименува Христос, веднага открива и човешкото Му раждане от Дева, като казва: чуй, дъще. И понеже Гав­риил е чужд на светата Дева по произход, затова я нарича с името ѝ Ма­риам; така пък Давид, понеже Де­вицата се ражда от неговото семе, я нарича дъщеря.

7.А след това се казва, че Господ ще стане човек. Съобразно с това книгата на Псалмите изобразява и Неговите страдания по плът. И ка­то вижда злобата на юдеите, във вто­рия псалом се казва: „Защото се вълнуват народите, и племената замислят суетни неща! Въстават царете земни, и князете се съвещават заедно против Господа и против Неговия Помазаник“ (1-2). А в двадесет и първия псалом се говори от лицето на Спасителя за самия начин на смъртта Му: „Силата ми изсъхна като чиреп: езикът ми прилепна о небцето, и Ти ме сведе до смъртна пръст. Защото псета ме окръжиха, сбирщина злосторници ме обиколи, пробиха ми ръце и нозе. Можеше да се изброят всичките ми кости, а те гледат и си пра­вят зрелище от мене; делят помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлят жребие“(16-19). А това, което се казва: „Пробиха Ми ръце и нозе“, какво друго означава, ако не кръст? И книгата на Псалмите, ка­то разкрива това, прибавя, че Го­спод страда не заради Себе Си, но заради нас. От Негово лице отново се говори в осемдесет и седмия псалом:„Натегна върху ми Твоята ярост и с всичките Си вълни Ти ме порази“(8), както и в шестдесет и осмия: „Каквото не съм отнемал, него трябва да дам“(5), защото Той умря не за вина, но пострада за нас, понесе върху Си оня гняв, който е тегнел върху нас, задето сме престъпили заповедта, както е казано чрез Исаия: „Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“ (53:4). И както ние казваме в сто тридесет и сед­мия псалом: „Господ ще извърши, което е потребно за мене“(8), така и Духът вещае в седемдесет и първия псалом: „Да спаси синовете на сиромаха и да сломи потисника“(4), „защото той ще избави бедния, стенещия и угнетения, конто няма по­мощник“(12).

8.Затова книгата на Псалмите възвестява и възнесението на Госпо­да с плът на небето, като в двадесет и третия псалом казва: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата“(9), а в четиридесет и шестия псалом – „Бог възлезе при възклицание, Господ възлезе при тръбен звук“(6). Възвестява се и за сядането отдясно, като в сто и деветия пса­лом се казва: „Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове под­ножие на позете Ти“(1). В деветия псалом се прибавя и за гибелта на дявола, и се възклицава: „Ти седна на престола, Съднико праведний. Ти възнегодува против народите, по­губи нечестивия“ (5-6). Книгата на Псалмите не е утаила и това, че Господ е приел от Отца всичкия съд, като в седемдесет и първия псалом се възвестява, че Той идва да бъде Съдия на всички: „Боже, дай на царя Твоето правосъдие и на царевия син Твоята правда, за да съди праведно Твоите люде и Твоите бедни в съда“(1-2). А в четиридесет и деветия псалом се казва: „Отгоре Той призовава небе и земя, за да съди Своя народ“ (4), „и небесата ще прогласят Неговата правда, защото тоя съдия е Бог“(6), и в осемдесет и първия пса­лом: „Бог застана в събранието на боговете: всред боговете произнесе съд“(1).

От много места  на тази книга могат да се получат сведения и за призоваването на езичниците, особено в четиридесет и шестия псалом: „Запляскайте с ръце всички народи, възкликнете към Бога с радостен глас“(1), и в седемдесет и първия псалом: „Пред него ще паднат жителите на пустините, и враговете му прах ще лижат: царете на Тарсис и островите данък ще му поднесат: царете на Ара­вия и Сава дарове ще му принесат, и ще му се поклонят всички царе, ще му служат всички народи“(9-11).

Прочетете още „За значението на псалмите*“ →

Свети Августин Ипонски и неговите „Изповеди“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Стоян Чиликов

„Да те прослави иска човекът, частица от творението Твое.

Ти палиш в него радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой[1]“

Аврелий Августин – бъдещият епископ на град Ипон и най-известният от западните отци на Църквата е роден през 354 година в град Тагаста – Северна Африка, на територията на днешен Алжир. Баща му – Патрик бил езичник и приел Христа едва в края на живота си, под влияние на съпругата си Моника – майката на Августин. Именно на нея в най-голяма степен той дължи и „раждането си в Христа“. „Едва що излязъл от утробата на майка ми, пише блажени Августин, която хранеше дълбока надежда в Теб и бях означен с кръстния му знак и вкусил от неговата сол[2]“. Така описва блажени Августин приемането си в катехумената с обичайното за Африканската църква осеняване с кръстното знамение и вкусването на благословената сол. Приемането му в редиците на огласяваните във вярата християни, за Августин станало поради страх пред смъртта, пред която бил изправен, и по настояване на дълбоковярващата му майка. По-късно, в зряла възраст, когато той е далеч от Бога и върви по пътя на греха, за което така покайно и съкрушително говори в своите „Изповеди[3]“ отново сълзите и молитвите на майка му завръщат св. Августин в Църквата.

В съвсем крехка възраст, не навършил още осемнадесетгодишна възраст, Августин вече има син от жена, с която живее в „незаконен брак“[4] както се изразява самият той. За тази своя връзка, както и за всичките си погрешни увлечения на младостта, той не престава да съжалява чак до края на живота си.

Едва деветнадесетгодишен младият Августин е вече преподавател по риторика в родния си град. След това в Картаген, Рим, Медиолано (днес Милано)… В Картаген се запознава с ерестта на манихеите, чийто последовател бива в продължение на десет години. През 384 година Августин е вече в Медиолано, където епископ е знаменитият Амвросий Медиолански. Именно той е втората личност, която оказала решаващо влияние върху Августин за кръщението му в Христа и началото на новият му живот. Контактът и общуването с Медиоланският светител, неговият пастирски и християнски пример, саможертвената му любов и, не на последно място, блестящата му проповед докосват душата на Августин и я правят способна за възприемане на божествените истини. Впоследствие, след като преминава през цикъл от катехизаторски беседи произнесени от св. Амвросий Медиолански пред желаещите да приемат св. Кръщение, св. Августин решава да се кръсти. На Велика събота 387 година заедно със сина си Адеодат приемат св. Кръщение от ръцете на великия Медиолански светител. От този миг нататък за Августин започва нов живот. Постепенно той видоизменя своите философски и научни възгледи и целият си останал живот посвещава на ревностно служение на Христа, като същевременно се оформя и като най-големия авторитет и най-плодотворния християнски автор на Запад.

Следващото съдбоносно събитие от живота на Августин е посещението му през 391 година на Ипон – пристанище в Северна Африка, което посещава, за да търси приятели и съмишленици, с които да създаде аскетическа община. Местният епископ Валерий го приема, ръкополага го за свещеник, а пет години по-късно, след неговата смърт, Августин го наследява на епископската катедра. От този ден на важната за св. Августин 395 година започва най-плодотворният период от живота му, в който той развива своя огромен пастирски и богословски потенциал. Като предстоятел на местната Ипонска община и като най-влиятелния и авторитетен иерарх в Африка св. Августин води продължителна борба и спорове с донатистите, манихеите и пелагианите. Благодарение на него продължилият осемдесет и пет години разкол в Африканската църква с донатистите бил прекъснат.

Умира на 28.08.430 година на седемдесет и пет годишна възраст, заобиколен от множество ученици. Почитта към Августин и майка му Моника като към светци на Църквата е несъмнена, но въпреки това с личността на св. Августин е свързан известен богословски проблем. В българската богословска литература, когато се говори и пише за Августин, се говори и пише като за блажен и никога като за свети Августин. Наименованието „блажен“ се е наложило през миналия век под влияние на руското богословие, което от една страна твърде ожесточено полемизира с католического богословие, а от друга страна – твърде често робува на схоластиката в него. Какъв е Августин, блажен или свети?

За някои академични богослови той не може да бъде светец, тъй като е „учител на римокатолическата църква“, оказващ твърде голямо влияние върху нейната богословска наука и доктрина. Неговото учение за греха, изкуплението и благодатта са в основата на „юридизма“ в схоластиката и на учението за предопределението (praedestinationismus), в протестантизма. Наистина в богословската мисъл на св. Августин се съдържа зародиша на учението за благодатта, спасението и абсолютното предопределение на калвинизма, но това не може да изличи огромната роля, принос и авторитет на личността на Августин за светоотеческото богословие и Църквата. Нито може да го извади от редиците на отците, така както примерно св. Григорий Нисийски (починал 397 година) въпреки неправилните си есхатологически възгледи остава един от най-авторитетните свети отци на Изток.

Св. Августин описва в своите „Изповеди“ живота си до св. Кръщение, като живот в тъмнина, далеч от Христа – „Слънцето на правдата“. Именно Той – Христос – „закъснялата негова радост“[5] само заради молитвите на майка му и без никакви усилия от негова страна го привежда към Себе Си[6]. Въз основа на този свой житейски опит св. Августин разсъждава и за благодатта, спасението, Божието призоваване и предопределението.

На второ място, не без значение е факта, че св. Августин оформя своето учение за благодатта в спора си с Пелагий и било напълно естествено по време на диспута да изпадне в другата крайност. Ако Пелагий отричал Божията благодат в делото на спасението, то Августин пък отричал свободната човешка воля и приноса на човека със своята воля и усилия да участва в делото на спасението. Затова и монасите от Адруметския манастир, когато се запознали с Августиновото учение, изпаднали в недоумение и му поставили ребром въпроса: „Къде тогава е мястото на християнската аскеза“? Впоследствие „учителят на благодатта“, както е известен на Запад Августин, коригирал в известна степен своето учение, което личи от отговора, който дава в едно от писмата си до монасите от Адруметския манастир. Той им пише, че според него е неправилно мнението на тези, които „издигат благодатта до такава степен, че отричат свободата на свободната воля и което е още по-сериозно – приемат, че в Съдния ден Господ няма да въздаде на всеки според делата му“[7]. За съжаление св. Августин не бил последователен в тези си твърдения и понякога изпадал в противоречия.

Най-слабото и уязвимо место в богословското учение на св. Августин е неговия възглед за предопределението. Без да го осъзнава и напълно неволно става така, че той се явява своего рода предтеча и учител на Калвин в учението му за абсолютното предопределение от Бог за човешките души – едни предопределени за спасение, а други за вечна гибел. Разбира се, учението на Августин е твърде различно от това на Калвин. Епископът на Ипон, когато говори за предопределението допуска възможността Бог да желае осъждането на онези, които със свободната си воля вършат зло. Единадесет века по-късно Калвин доразвива сотириологията на Августин и възгледа му за предопределението, като учи, че Бог е създал някои хора, като „съдове на гнева“ и за вечно проклятие. Поради това наистина погрешно учение Августин не се ползва с този голям богословски авторитет на Изток, както е на Запад, но все пак е един от великите отци на Църквата.

В първите шест века от историята на Църквата не се правило разлика между понятието „блажен“ и „свети“. Затова и тогава е наричан или „свети“, или „блажен“. През девети век вече св. Фотий Константинополски го нарича определено „свети Августин“. През петнадесети век св. Марк Ефески го нарича „блажен“, с което иска да загатне, че за Изтока богословието на Августин не е на същата почит, както това на „великите свети отци“. Другата причина би могло да се търси във влиянието, което римокатолическото богословие оказва върху Византия през този период. За римокатолическото богословие съществуват категориите „блажен“ и „свети“. Но православната агиология не познава понятието „блажен“ в този смисъл и значение, каквито има то за римокатолическото богословие. Това показва и литургичната практика и традиция на Православната църква, която отбелязва празника на св. Августин на 15 юни и 28 август[8].

Св. Димитрий Ростовски, който живее в епохата, когато Русия и Украйни са под силно римокатолическо влияние, не помества св. Августин в своите „Жития на светиите“ и говори за него като за блажен. Св. Никодим Светогорец през осемнадесети век включва житието на св. Августин в издадения от него обширен труд за жития на светиите. Ролята и приносът на св. Никодим Светогорец за православното богословие са огромни, но заслугата му за православната агиология се изразява най-вече в това, че подготвя и издава житията на малко известни светии, или такива, които поради една или друга причина са останали забравени и неизвестни за много от християните. Св. Августин не е нито „забравен“, нито „неизвестен“ за Православната църква, а от многобройните му богословски съчинения най-известното е безспорно „Изповеди“, които са поредното доказателство за светостта на Августин. В тях той говори с такова искрено покаяние и съкрушение, и същевременно с такава дълбока любов и богосъзерцание, характерни само за мистичните „Слова“ на св. Симеон Нови Богослов и на „певеца на покаянието“ – св. Ефрем Сирин. Книгата „Изповеди“ на св. Августин е неговата автобиография написана „под формата на дълга молитва към Бога[9]„. Наименованието на това Августиново съчинение (Confessiones – Изповеди) отговаря напълно на неговото съдържание. На латински език думата “confessio“ има две значения. Първо, осъзнаване, признание и изповед за сгрешените неща в живота ни; и второ – изповядване, възхваляване и прославяне на Божието величие. Тези две значения използва и св. Августин: от една страна се кае за всички свои грешки извършени през бурния му живот, изповядва всеки свой грях пред Божието милосърдие, и от друга страна, или по-скоро същевременно с покаянието си, св. Августин прославя Твореца, Който го е намерил тогава, когато той е бил „изгубен”, „мъртъв“ и далеч от Него. Прославя Неговия чуден промисъл за всеки един човек, прославя волята му да го възроди чрез водите на Кръщението, да го приведе в познание на Себе Си и да му подари вечен живот.

Блажени Августин (354-430)

Св. Августин пише своите „Изповеди“ около 398 година, тоест около десет години след Кръщението си. Това съчинение се състои от тринадесет книги, в които автобиографичните елементи се излагат заедно с богословските възгледи на Августин. От тях най-важни са учението му за богопознанието, космологията и христологията.

„Да Те прослави иска творението твое“ – започва своите изповеди Августин [10].  Творението зависи единствено от Твореца. Бог е Създател на човека и на всичко съществуващо. За злото св. Августин говори, че то няма своето битие от Бога – характерен за светоотеческата традиция възглед, който се препокрива с този на античната философия.

Прочетете още „Свети Августин Ипонски и неговите „Изповеди“*“ →

Антиохийското тълкувателно предание – търсене на Богочовека Христос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Освен като бележит културен и религиозен център на Византийската империя, през IV-ти и V-ти век Антиохия става известна със своето библейско тълкувателно предание. Негови представители са Диодор от Тарс Киликийски (починал 394 година) – градът на св. апостол Павел, учениците му Теодор Мопсуестийски (починал 429 година) и св. Иоан Златоуст (починал 407 година), както и по-късно блажени Теодорит Кирски (починал 457 година). За разлика от библейския подход, господстващ по онова време в Александрия, който в своето тълкуване на Свещеното Писание повече си служи с алегорията, Антиохийската школа насочва вниманието си към буквалния смисъл и подчертава първенството на историческото тълкуване.

Алегорията е насочена към откриване на различни значения в един и същ текст, като предпоставката е, че в своя стремеж към Бога и единение с Него човек преминава през три различни етапа на възхождане: първият е „физическият или телесният”, след това „моралният”, и най-накрая – „духовният” (срв. Ориген, За началата, IV, 11). Този начин на разсъждение естествено води до извода, че текстът има три различни значения. Подобен подход изхожда от предпоставки, които се коренят във философска систе­ма, чужда на Свещеното Писание. Тази система си представя творението като битие, по същество зло, и оттук – спасението на човека като „вътрешно” откриване, както и възрастване в познанието на Бога, с Когото накрая човек става едно. Следователно, историята – която представлява взаимодействие между човека и неговия събрат в рамката на творението – се поставя под съмнение. Освен това, самият текст на Свещеното Писание попада в ръцете на отделния тълкувател, който може толкова да го разширява, колкото собствените му интереси изискват.

Антиохийската школа се противопоставя на подобен подход и подчертава историческата достоверност на Свещеното Писание, а именно, че то се състои от текстове, написани от едни лица до други в даден период от човешката история, на определен език, както и интелектуален климат на времето. Следователно, даден текст може да има само едно-единствено значение, проектирано от неговия автор. Тук трябва да се отбележи, че случаите на двусмисленост на някои места не трябва да се свързват с две значения на текста; тоест, че: а) първото радикално се различава от второто, защото самият текст е адресиран до едни и същи читатели, а не до две различни гру­пи читатели, както в алегорическия подход; б) когато съществува подобно съмнение, екзегетът трябва ясно и недвусмислено да докаже, че даден биб­лейски писател проектира двусмисленост в определен текст[1].

Следователно, ако антиохийците подчертават коректността на подо­бен исторически подход, това не е, както смятат много съвременни библеисти, формален въпрос. Причините са по-скоро и преди всичко бого­словски. Разбира се, Свещeното Писание не е философски трактат, а по-скоро свидетелство за Божиите дела в рамките на човешката история, достигащи връхна точка в личността на Иисус от Назарет, въплътилия се Бог. Сле­дователно, библейското тълкуване не може да има за своя предпоставка абстрактно божество, което в действителност нито е съществувало, нито някога ще съществува. Библейското тълкуване има за предпоставка човека Иисус, сина на Мария, плът от нейната плът, Който живее през I-ви век в Палестина и Който говори съвременния палестински арамейски, и твърде вероятно – съвременния гръцки език. Именно този исторически Иисус е Божият Син, чрез Когото ние научаваме за живия Бог. Именно този исто­рически Иисус, е Онзи, Който открива пред нас дверите, през които можем да влезем в лично отношение с личния Бог, а не с някакво абстрактно бо­жество. Именно за плътта и кръвта на този Иисус проповядват апостолите – не към хората изобщо, а към мъже и жени, които живеят сред тях през I-ви век в Азия, Африка и Европа, говорейки с тях не на някакъв тайнствен език, а на съществуващите езици, говорени в тези области по онова време. Следователно, в своето тълкуване антиохийците приемат сериозно творението, както и времето и пространството, с които то е свързано. И това е не толкова поради някаква научна и реалистична позиция, а по-скоро и преди всичко защото Иисус Христос, за Когото те знаят от Свещеното Писание (както и въз основа на техния личен християнски опит на вяра), е човек, и така историческо същество, в което, като такова, тоест като човешко същество, Бог се разкрива. Резултатът от подобен подход е, че Свещеното Писание за антиохийци не е вечно Божие слово – абстракция, а по-скоро Новият Завет е събрание от достоверни свидетелства за този исторически Иисус и за вярата на апостолите, които живеят векове по-рано. Освен това, Старият Завет е събрание от книги, свързани със събития за една точно определена минала история, не за абстрактно Божество, а за Отца на Христос. За анти­охийците тези писмени повествования са живи, защото са реални, и те са реални защото не са съвременни, а минали! Така те ги ценят високо, като ги изучават, проучват и изследват с цел да срещнат в тях Христос, техния хляб на живота. Те Го търсят денем и нощем, с наведени глави и сърца над текста, знаейки, че Той ще ги срещне в него и надявайки се това да стане възможно по-скоро. Те Го търсят, защото знаят, че нямат работа с вечно присъстващо абстрактно божество, тръгвайки от „вътрешните” дирения на човешката душа, а по-скоро с исторически разпнатия, умрял и възкръснал Иисус Христос, Който, като жив Господ на славата, ще направи Себе Си настоящ за тях, идвайки при тях, така, както Той прави това сред Своите ученици в древната църква.

Прочетете още „Антиохийското тълкувателно предание – търсене на Богочовека Христос*“ →

Социалните възгледи на светите отци – продължение 4 и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

Социалните възгледи на двамата църковни учители

Отношение към лихварството

Илия К. Цоневски

Във връзка с въпроса за богатството и бедността св. Амвросий и блажени Августин определят и своето отношение към лихварството. Подобно на св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски и те осъждат рязко това голямо зло, което е вземало през тяхно време застрашителни размери и още повече е влошавало тежкото положение на бедните.

1.Св. Амвросий Медиолански описва в съчинението си “За Товита” тежката участ на бедния, който, като не намира никакъв друг изход, за да облекчи тежкото положение на семейството си, се вижда принуден да прибегне към услугите на лихваря. Лихварството според св. Амвросий е рожба на жестокосърдието и алчността на богатите за по-големи печалби, за да могат да си осигурят нужните им грамадни средства за своя охолен и разточителен живот. Ръководен от своето сребролюбие, лихварят се съгласява да заеме на бедния нужната му сума само след като му се обещае срещу това голяма лихва. Алчните за големи печалби богаташи смятат, че правят благодеяние на бедните, като им дават по-малко, а искат да получат от тях повече[166]. “Това е вашето човеколюбие – укорява св. Амвросий богатите, – че под предлог на помощ, вие грабите! Самият беден става за вас извор на печалби… Бедният, който няма необходимото за живота, е задължен да плати проценти. Нима има нещо по-тежко? Той иска лекарство, вие му давате отрова; той моли за хляб, вие му протягате меч; той моли за свобода, вие му налагате робство[167]”. А няма наистина нищо по-жестоко от това, да се дадат пари в заем на този, който няма, и да се иска да ги върне двойно[168]. “Проява на човечност е да подпомагаме бедните; напротив, жестокосърдие е, да изнудим повече, отколкото сме дали. Защото, ако бедният затова се нуждае от твоята помощ, понеже не е бил в състояние със собствени средства да заплати, не би ли било жестоко под предлог на човеколюбие да се иска от този, който не може да заплати по-малка сума, да заплати по-голяма? И ти искаш да наречеш това човеколюбие, където се трупа неправда върху неправда[169]”?

Св. Амвросий Медиолански (340-397)

Всичко, което расте и се развива, има граници на своето развитие. Само дадените с лихва пари нямат предел на увеличаването си. Наскоро те надвишават самата дадена в заем сума[170]. Лихварят прилича на морето, което може да погълне в своите дълбини имуществото на всички, без да се напълни някога. Но все пак то предлага на мнозина възможност за печалби и препитание. Лихварят пък причинява на своите жертви пълно разорение[171]. При това морето понякога е в покой, а лихварят никога не насища своята алчност за по-големи печалби[172]. Лихварят според св. Амвросий е жесток човек и е подобен на Юда предателя[173]. “Ти пиеш – обръща се св. Амвросий към жестокосърдния лихвар, – а друг пролива сълзи; ти пируваш и потискаш другите със своята храна; ти се наслаждаваш с музика, а друг плаче от мъка и скръб… Ти се обогатяваш от страданията на другите, ти търсиш изгода от сълзите, ти се храниш с чуждия глад. И ти се считаш за богат, а искаш пари от бедния[174]”? Като има предвид, че лихварството е въдица за бедните[175] и че то им отнема свободата и им причинява гибел[176], св. Амвросий ги съветва да отбягват да вземат пари с лихва, за да не увеличат още повече бедствията и страданията си. Защото рана не се отстранява с рана, нито пък зло със зло[177]. А лихварските пари са подобни на змия – те непрекъснато причиняват злини[178]. Затова както Старият (Второзаконие 23:19 сл. Левит 25:36. Псалом 14:5. Иезекиил 18:7), така също и Новият Завет (Матей 5:17. Лука 6:34 сл.) осъждат лихварството[179]. Християнинът трябва да бъде винаги готов да дава в заем на този, от когото не се надява да получи, защото вместо него ще заплати Сам Бог. “Давайте на такива, от които не се надявате да получите обратно, защото това не е загуба, а придобивка. Вие давате твърде малко, а придобивате твърде много: вие давате на земята, а получавате на небето; вие загубвате процента, затова ще имате голяма награда[180]”.

2.Рязко осъжда лихварството и блажени Августин. Като се позовава на думите на псалмопевеца, че “който не дава парите си с лихва, няма да се поклати навеки” (Псалом 14:5), той смята, че лихварството почива на неправдата и жестокосърдието[181]. Защото, “нима този, който отнеме или открадне нещо от богатия, е по-жесток от оня, който чрез лихва погубва бедния[182]”?Затова, като изхожда от посочените думи на псалмопевеца (Псалом 14:5) и ясната присъда на св. апостол Павел (1 Коринтяни 6:10), блажени Августин подчертава, че лихварите няма да наследят царството Божие[183]. Опитът да се оправдава лихварството с това, че то може да служи като средство за препитание е несъстоятелен, тъй като от гледна точка на Божиите заповеди самò по себе си лихварството е безнравствена дейност. Защото в такъв случай същото биха казали и разбойниците, крадците, сводниците и магьосниците, за да оправдаят своите престъпления, понеже и те смятат, че с това изкарват прехраната си[184].

Блажени Августин (354-430)

Като има предвид гибелните последици на лихварството и като се позовава на Свещеното Писание, блажени Августин съветва вярващите да бъдат съвършено чужди за подобно занятие. “Аз не желая, щото вие да бъдете лихвари, и не желая затова, понеже Бог не желае това. Защото, ако аз не го желая, а Бог го желае, вършете го; ако пък Бог не го желае, а аз дори да бих го желал, то този, който го върши, би го вършил за своя гибел. Откъде се вижда, че Бог не желае това? Казано е: “който не дава парите си с лихва, няма да се поклати навеки” (Псалом 14:5). А как това е презряно, ненавистно и проклето, мисля, че знаят и самите лихвари[185]”.

Прочетете още „Социалните възгледи на светите отци – продължение 4 и край*“ →