Освен като бележит културен и религиозен център на Византийската империя, през IV-ти и V-ти век Антиохия става известна със своето библейско тълкувателно предание. Негови представители са Диодор от Тарс Киликийски (починал 394 година) – градът на св. апостол Павел, учениците му Теодор Мопсуестийски (починал 429 година) и св. Иоан Златоуст (починал 407 година), както и по-късно блажени Теодорит Кирски (починал 457 година). За разлика от библейския подход, господстващ по онова време в Александрия, който в своето тълкуване на Свещеното Писание повече си служи с алегорията, Антиохийската школа насочва вниманието си към буквалния смисъл и подчертава първенството на историческото тълкуване.
Алегорията е насочена към откриване на различни значения в един и същ текст, като предпоставката е, че в своя стремеж към Бога и единение с Него човек преминава през три различни етапа на възхождане: първият е „физическият или телесният”, след това „моралният”, и най-накрая – „духовният” (срв. Ориген, За началата, IV, 11). Този начин на разсъждение естествено води до извода, че текстът има три различни значения. Подобен подход изхожда от предпоставки, които се коренят във философска система, чужда на Свещеното Писание. Тази система си представя творението като битие, по същество зло, и оттук – спасението на човека като „вътрешно” откриване, както и възрастване в познанието на Бога, с Когото накрая човек става едно. Следователно, историята – която представлява взаимодействие между човека и неговия събрат в рамката на творението – се поставя под съмнение. Освен това, самият текст на Свещеното Писание попада в ръцете на отделния тълкувател, който може толкова да го разширява, колкото собствените му интереси изискват.
Антиохийската школа се противопоставя на подобен подход и подчертава историческата достоверност на Свещеното Писание, а именно, че то се състои от текстове, написани от едни лица до други в даден период от човешката история, на определен език, както и интелектуален климат на времето. Следователно, даден текст може да има само едно-единствено значение, проектирано от неговия автор. Тук трябва да се отбележи, че случаите на двусмисленост на някои места не трябва да се свързват с две значения на текста; тоест, че: а) първото радикално се различава от второто, защото самият текст е адресиран до едни и същи читатели, а не до две различни групи читатели, както в алегорическия подход; б) когато съществува подобно съмнение, екзегетът трябва ясно и недвусмислено да докаже, че даден библейски писател проектира двусмисленост в определен текст[1].
Следователно, ако антиохийците подчертават коректността на подобен исторически подход, това не е, както смятат много съвременни библеисти, формален въпрос. Причините са по-скоро и преди всичко богословски. Разбира се, Свещeното Писание не е философски трактат, а по-скоро свидетелство за Божиите дела в рамките на човешката история, достигащи връхна точка в личността на Иисус от Назарет, въплътилия се Бог. Следователно, библейското тълкуване не може да има за своя предпоставка абстрактно божество, което в действителност нито е съществувало, нито някога ще съществува. Библейското тълкуване има за предпоставка човека Иисус, сина на Мария, плът от нейната плът, Който живее през I-ви век в Палестина и Който говори съвременния палестински арамейски, и твърде вероятно – съвременния гръцки език. Именно този исторически Иисус е Божият Син, чрез Когото ние научаваме за живия Бог. Именно този исторически Иисус, е Онзи, Който открива пред нас дверите, през които можем да влезем в лично отношение с личния Бог, а не с някакво абстрактно божество. Именно за плътта и кръвта на този Иисус проповядват апостолите – не към хората изобщо, а към мъже и жени, които живеят сред тях през I-ви век в Азия, Африка и Европа, говорейки с тях не на някакъв тайнствен език, а на съществуващите езици, говорени в тези области по онова време. Следователно, в своето тълкуване антиохийците приемат сериозно творението, както и времето и пространството, с които то е свързано. И това е не толкова поради някаква научна и реалистична позиция, а по-скоро и преди всичко защото Иисус Христос, за Когото те знаят от Свещеното Писание (както и въз основа на техния личен християнски опит на вяра), е човек, и така историческо същество, в което, като такова, тоест като човешко същество, Бог се разкрива. Резултатът от подобен подход е, че Свещеното Писание за антиохийци не е вечно Божие слово – абстракция, а по-скоро Новият Завет е събрание от достоверни свидетелства за този исторически Иисус и за вярата на апостолите, които живеят векове по-рано. Освен това, Старият Завет е събрание от книги, свързани със събития за една точно определена минала история, не за абстрактно Божество, а за Отца на Христос. За антиохийците тези писмени повествования са живи, защото са реални, и те са реални защото не са съвременни, а минали! Така те ги ценят високо, като ги изучават, проучват и изследват с цел да срещнат в тях Христос, техния хляб на живота. Те Го търсят денем и нощем, с наведени глави и сърца над текста, знаейки, че Той ще ги срещне в него и надявайки се това да стане възможно по-скоро. Те Го търсят, защото знаят, че нямат работа с вечно присъстващо абстрактно божество, тръгвайки от „вътрешните” дирения на човешката душа, а по-скоро с исторически разпнатия, умрял и възкръснал Иисус Христос, Който, като жив Господ на славата, ще направи Себе Си настоящ за тях, идвайки при тях, така, както Той прави това сред Своите ученици в древната църква.
Във връзка с въпроса за богатството и бедността св. Амвросий и блажени Августин определят и своето отношение към лихварството. Подобно на св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски и те осъждат рязко това голямо зло, което е вземало през тяхно време застрашителни размери и още повече е влошавало тежкото положение на бедните.
1.Св. Амвросий Медиолански описва в съчинението си “За Товита” тежката участ на бедния, който, като не намира никакъв друг изход, за да облекчи тежкото положение на семейството си, се вижда принуден да прибегне към услугите на лихваря. Лихварството според св. Амвросий е рожба на жестокосърдието и алчността на богатите за по-големи печалби, за да могат да си осигурят нужните им грамадни средства за своя охолен и разточителен живот. Ръководен от своето сребролюбие, лихварят се съгласява да заеме на бедния нужната му сума само след като му се обещае срещу това голяма лихва. Алчните за големи печалби богаташи смятат, че правят благодеяние на бедните, като им дават по-малко, а искат да получат от тях повече[166]. “Това е вашето човеколюбие – укорява св. Амвросий богатите, – че под предлог на помощ, вие грабите! Самият беден става за вас извор на печалби… Бедният, който няма необходимото за живота, е задължен да плати проценти. Нима има нещо по-тежко? Той иска лекарство, вие му давате отрова; той моли за хляб, вие му протягате меч; той моли за свобода, вие му налагате робство[167]”. А няма наистина нищо по-жестоко от това, да се дадат пари в заем на този, който няма, и да се иска да ги върне двойно[168]. “Проява на човечност е да подпомагаме бедните; напротив, жестокосърдие е, да изнудим повече, отколкото сме дали. Защото, ако бедният затова се нуждае от твоята помощ, понеже не е бил в състояние със собствени средства да заплати, не би ли било жестоко под предлог на човеколюбие да се иска от този, който не може да заплати по-малка сума, да заплати по-голяма? И ти искаш да наречеш това човеколюбие, където се трупа неправда върху неправда[169]”?
Св. Амвросий Медиолански (340-397)
Всичко, което расте и се развива, има граници на своето развитие. Само дадените с лихва пари нямат предел на увеличаването си. Наскоро те надвишават самата дадена в заем сума[170]. Лихварят прилича на морето, което може да погълне в своите дълбини имуществото на всички, без да се напълни някога. Но все пак то предлага на мнозина възможност за печалби и препитание. Лихварят пък причинява на своите жертви пълно разорение[171]. При това морето понякога е в покой, а лихварят никога не насища своята алчност за по-големи печалби[172]. Лихварят според св. Амвросий е жесток човек и е подобен на Юда предателя[173]. “Ти пиеш – обръща се св. Амвросий към жестокосърдния лихвар, – а друг пролива сълзи; ти пируваш и потискаш другите със своята храна; ти се наслаждаваш с музика, а друг плаче от мъка и скръб… Ти се обогатяваш от страданията на другите, ти търсиш изгода от сълзите, ти се храниш с чуждия глад. И ти се считаш за богат, а искаш пари от бедния[174]”? Като има предвид, че лихварството е въдица за бедните[175] и че то им отнема свободата и им причинява гибел[176], св. Амвросий ги съветва да отбягват да вземат пари с лихва, за да не увеличат още повече бедствията и страданията си. Защото рана не се отстранява с рана, нито пък зло със зло[177]. А лихварските пари са подобни на змия – те непрекъснато причиняват злини[178]. Затова както Старият (Второзаконие 23:19 сл. Левит 25:36. Псалом 14:5. Иезекиил 18:7), така също и Новият Завет (Матей 5:17. Лука 6:34 сл.) осъждат лихварството[179]. Християнинът трябва да бъде винаги готов да дава в заем на този, от когото не се надява да получи, защото вместо него ще заплати Сам Бог. “Давайте на такива, от които не се надявате да получите обратно, защото това не е загуба, а придобивка. Вие давате твърде малко, а придобивате твърде много: вие давате на земята, а получавате на небето; вие загубвате процента, затова ще имате голяма награда[180]”.
2.Рязко осъжда лихварството и блажени Августин. Като се позовава на думите на псалмопевеца, че “който не дава парите си с лихва, няма да се поклати навеки” (Псалом 14:5), той смята, че лихварството почива на неправдата и жестокосърдието[181]. Защото, “нима този, който отнеме или открадне нещо от богатия, е по-жесток от оня, който чрез лихва погубва бедния[182]”?Затова, като изхожда от посочените думи на псалмопевеца (Псалом 14:5) и ясната присъда на св. апостол Павел (1 Коринтяни 6:10), блажени Августин подчертава, че лихварите няма да наследят царството Божие[183]. Опитът да се оправдава лихварството с това, че то може да служи като средство за препитание е несъстоятелен, тъй като от гледна точка на Божиите заповеди самò по себе си лихварството е безнравствена дейност. Защото в такъв случай същото биха казали и разбойниците, крадците, сводниците и магьосниците, за да оправдаят своите престъпления, понеже и те смятат, че с това изкарват прехраната си[184].
Блажени Августин (354-430)
Като има предвид гибелните последици на лихварството и като се позовава на Свещеното Писание, блажени Августин съветва вярващите да бъдат съвършено чужди за подобно занятие. “Аз не желая, щото вие да бъдете лихвари, и не желая затова, понеже Бог не желае това. Защото, ако аз не го желая, а Бог го желае, вършете го; ако пък Бог не го желае, а аз дори да бих го желал, то този, който го върши, би го вършил за своя гибел. Откъде се вижда, че Бог не желае това? Казано е: “който не дава парите си с лихва, няма да се поклати навеки” (Псалом 14:5). А как това е презряно, ненавистно и проклето, мисля, че знаят и самите лихвари[185]”.
1.Според св. Амвросий Медиолански богатството самò по себе си не е нещо лошо, поради което напълно да бъде отречено[109]. Но, като изхожда от библейския възглед за частната собственост, че людете са само управители на повереното им от Бога имущество, той ясно подчертава, че то не е такова благо, към което трябва да се стреми християнинът. Такова благо според него е само добродетелта. “Богатството е безразлично за блажения живот. Това ясно е посочил Господ в евангелието, като казва: “Блажени вие, бедните духом, защото ваше е царството Божие. Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите. Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете” (Лука 6:20-21). С това ясно е изразено, че бедността, гладът, скръбта, които се смятат за зло, не само не са пречка, но дори са изискване за блажен живот. Напротив, привидните блага: богатство, изобилие и радост, които не причиняват никакви скърби, според ясно изречената присъда на Господа, са пречка за получаване на блаженство. Защото казано е: “Горко вам, богати, защото си получавате утехата. Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:24-25). Оттук Навутей бил блажен дори тогава, когато бил нападан от богатия с камъни. Той бил беден и слаб в сравнение с богатството на царя, но бил богат по дух (2 Царства 21 глава)… Действително, добродетелта е единственото и най-висшето благо и само тя може да даде радостта на блажения живот; не чрез външните или материалните блага, но само чрез добродетелта се придобива блажен живот”[110]. Поради това богатството на праведния се заключава не в земните блага, а в духовното възвисяване и приближаване към Бога[111]. Праведният е богат с вяра, благодарение на която той придобива нещо повече от богатството на целия свят- богатството в Христос – и затова в нищо не изпитва нужда[112]. “Ако искаш да бъдеш богат – съветва св. Амвросий, – бъди беден за света, за да бъдеш богат за Бога. Богатият с вяра е богат за Бога, богатият с милосърдие е богат за Бога, богатият с простота е богат за Бога, богатият с мъдрост, богатият със знание са богати за Бога”[113]. Не само праведният, но и всеки християнин, като има предвид рязката противоположност между сегашния и бъдещия живот, не може да счита за благо богатството, което е преходно и непостоянно и което никой не може да отнесе със себе си в гроба[114].
Според св. Амвросий не само от гледна точка на вечния и блажения живот богатството не може да се счита за благо. То не е и необходимо условие за земно щастие и благополучие, защото богатият никога не е спокоен, а е подложен на постоянните терзания на съвестта[115].
Богатството не само не е условие за щастие и благополучие на земята; от нравствена гледна точка то не е в съгласие и с изискванията на християнската справедливост. Оттук то е и пречка по пътя на нравственото съвършенство и спасението. “Като се стремим да увеличим своите имущества, да натрупаме пари, да придобием в собственост повече земя, да блеснем пред другите със своето богатство, ние отричаме нормите на справедливостта и загубваме смисъла за всеобщото добро”[116]. Затова богатите трябва да поставят предел на своите неразумни желания, като не забравят, че не само те населяват земята, която е дадена от Бога за общо владение – и на богати, и на бедни. Те трябва да помнят също, че природата не знае богати, защото всички се раждат бедни, а не в скъпи одежди и в злато и сребро[117].
Св. Амвросий Медиолански (340-397)
Наистина, както се спомена, св. Амвросий не смята, че богатството самò по себе си е зло. То става такова в зависимост от отношението на човека към него. Затова той обръща внимание особено върху начина на неговата употреба и изисква истинско християнско отношение към него. Щом християнинът е само управител и разпоредник на поверените му от Бога земни блага [118], той не трябва да бъде роб на мамона и да задържа своето богатство само за себе си, а да бъде готов винаги да го споделя с бедните и нуждаещите се[119]. Оттук следва, че земните блага не могат да бъдат напълно отречени; на тях може, наистина да се гледа като на блага, но те не бива да бъдат надценявани[120]. Християните вътрешно трябва да бъдат свободни от богатството, защото то им е нещо чуждо[121]. Затова “никой не трябва да се срамува, ако той, като благотвори на бедните, и сам става беден, защото и Христос, бидейки богат, е станал беден, та всички да обогати чрез Своята нищета” (2 Коринтяни 8:9)[122]. Истински блажен е този, който може напълно да се освободи от своята собственост в полза на бедните, за да върви след Христос. Блажен е този, който, като отделя от имуществото си, за да подпомага нуждаещите се, от сърце върши това. От онези пък, които не могат да вървят по този път на нравствено съвършенство, Спасителят иска поне да отделят част от имуществото си за бедните[123]. Онзи, обаче, който е станал роб на своето богатство и се грижи само за неговото увеличаване, без да иска да знае за онези, които изнемогват в немотия, той не е достоен за царството Божие. Защото в сандъка, в който той пази своите пари, е заключено благополучието на нуждаещите се, в него като в гроб е погребан животът на бедните[124]. Тежък грях взема върху себе си онзи, който, като знае, че ближният му гладува, страда и изнемогва, не прави нищо, за да го подпомогне, а поставя своето богатство и своите пари по-високо от живота на един умиращ в мизерия[125]. Затова людете трябва да се ценят не по богатството, което притежават, а от нравствена гледна точка, тоест как използват те това свое богатство – за подпомагане нуждаещите се или само за задоволяване на своите себични интереси[126]. Оттук следва и изводът на св. Амвросий, че не всяко богатство е нещо лошо самò по себе си: ако то е придобито не по пътя на насилието и грабежа и се употребява не за задоволяване само на своите нужди, а главно за подпомагане на бедните и нуждаещите се, то не е престъпно[127]. Освен това, богатият трябва да си даде сметка по какъв начин е придобил своето богатство: ако в основата му лежи някаква несправедливост, той трябва да изкупи вината си, като го раздаде на бедните[128].
В основата на отношенията на богатите към бедните св. Амвросий поставя справедливостта и любовта към ближните. Християнинът трябва да живее не само за себе си, но и за другите. А този живот за другите се изявява именно в любовта към тях, което и изисква от Своите последовници Христос[129]. Любовта към ближните почива върху единството на човешкия род[130]. Поради това всички люде трябва да бъдат проникнати от взаимна любов[131] и взаимно да се подпомагат, защото няма нищо по-естествено от това, да подпомагаме тези, които имат еднаква с нас природа[132]. В това се изявява и принципът на справедливостта в отношенията между людете.
Като препоръчва правилна употреба на богатството, св. Амвросий рязко осъжда разкоша, разточителството и охолния живот на богатите, защото такъв живот е в пълно противоречие с изискванията на заповедта на жертвена любов към ближните. Той въстава енергично против онези люде, които не знаят предел на своето разточителство и на своя охолен живот, като строят големи и просторни жилища, украсяват ги с най-различни скъпи мрамори, употребяват в ежедневния си живот съдове от злато и сребро, устройват скъпи гощавки, без да искат да знаят за съдбата на бедните и страдащите около себе си. “Нима вие мислите, – обръща се св. Амвросий към богатите, – че тези просторни галерии допринасят нещо за вашето величие?… Вие обличате бляскаво стените на вашите жилища, а събличате людете. Пред вашите врати някой отправя молба към вас, а вие не го удостоверявате дори с един поглед. Той се оплаква, той е гол и бос, а вие преминавате покрай него, понеже сте заети с мисли и грижи какви по-хубави мрамори да намерите, за да украсите вашите палати… О ти, богаташо, какъв съд готвиш за себе си? О ти, нещастнико, който на мнозина нуждаещи се би могъл да помогнеш, но не правиш това! Диамантът, който носиш на пръста си, би могъл да осигури живота на цяло поколение[133]”. Не по-малко рязко осъжда св. Амвросий и разточителството на жените, които искат да имат скъпи и разкошни облекла, да употребяват сребърни и златни съдове, да спят върху пурпур и да носят скъпоценни украшения от злато и перли[134].
Особено рязко св. Амвросий осъжда сребролюбието и алчността на богатите, които, в своята ненаситност за по-големи печалби, пред нищо не се спират. Страданията и бедствията на другите, за сметка на които те трупат своите несметни богатства, ни най-малко не ги трогват. Алчният, който е готов да обсеби малкото наследено имущество на осиротелите деца, прилича на граблива риба, която поглъща по-малките риби[135].Като е наблюдавал печалната картина на окръжаващата го действителност – от една страна охолство, разточителство и разкош, плод на които се явявала безумната алчност на богатите за трупане на все по-големи богатства, а от друга страна бедствия, страдания, нищета и мизерия в живота на бедните, – св. Амвросий с тъга и болка в душата прави констатацията, че това, което се говори в библейския разказ за отнемането на лозето на израелеца Навутей от страна на самарийския цар Ахав[136], не е единствено и изключително явление в живота на човечеството. “Историята на Навутей – пример за жестокосърдна алчност – е стара по време и все пак ежедневно се повтаря. Къде е богатият, който би се въздържал да посегне върху малкото парче земя на бедния и да обсеби малкото наследство на бедстващия, което той е получил от родителите си? Къде е онзи човек, който би се задоволил с това, което той има? Къде е този, който не гледа със завистливо око на имуществото на своя ближен? Не, Ахав още не е напълно мъртъв; той се ражда между нас всеки ден, сред един човешки род, който го увековечава. Падне ли един Ахав, заместват го безброй други и по-добре се насочват към обсебване на благата, отколкото грабителите. Не един само беден Навутей днес бива пожертван; ежедневно сега бедният се умъртвява. В неописуем страх пред подобна участ, селяните напускат на тълпи своята родна земя; бедният, влачейки след себе си единствената своя опора – своите деца, бяга оттам. Следва подир тях потъналата в сълзи майка, като че ли отива да погребва своя съпруг. Всъщност тя има повече основание да плаче, отколкото онази, която е загубила съпруга си[137]”. Като взема предвид тази картина на социални бедствия и противоречия в живота на людете, от една страна, и по-голямата справедливост и по-добрия порядък в животинското царство, от друга, св. Амвросий идва до заключението, че повечето нещастия и бедствия на людете са рожба на безумната човешка алчност[138].
Св. Амвросий Медиолански (340-397)
Като осъжда рязко жестокосърдието и алчността на богатите, св. Амвросий се отнася особено благосклонно и съчувствено към бедните и към техните бедствия и страдания. Разбира се, ако според него съществено значение имат настроението на човека и личното му отношение към земните блага, то оттук не може да се смята, че бедността сама по себе си е добродетел, тъй както не може и да се приеме, че богатството самò по себе си е зло[139]. Наистина, в Евангелието бедните са наречени блажени. “Но не всички бедни принадлежат към блажените, понеже бедността е неопределено понятие: бедните могат да бъдат и добри, и лоши. Под “блажени бедни” трябва да се разбира това, което в Писанието е означено с думите: (справедливият) “сиромах е по-добър, отколкото лъжецът” (богаташ) (Притчи Соломонови 19:22). Блажен е “сиромахът, (който) викна, – и Господ чу и го спаси от всичките му беди” (Псалом 33:7), бедният, който е чужд на греха и порока, бедният, с когото князът на този свят няма нищо общо (срв. Иоан 14:30), бедният, който подражава на Онзи беден, Който, “бидейки богат, осиротяваше заради нас” (2 Коринтяни 8:9). Затова пълният смисъл е изразен у евангелист Матей с думите (на Спасителя): “Блажени бедните духом” (Матей 5:3). Защото бедният по дух не се гордее и не се превъзнася[140]”. И бедните, само затова, че са бедни, не са избавени от опасностите на изкушенията: те могат да бъдат вътрешно разяждани от недоволство, злоба и завист. Затова св. Амвросий не ги съветва насилствено да отнемат имуществото на богатите, а посочва, че истинската християнска мъдрост, правилната оценка на земните блага и разумното отношение към тези блага трябва да създадат у тях (бедните) свобода и независимост от тленното и преходното в този свят. Защото за човека е достатъчно да притежава само това, което му е необходимо за неговия живот[141]. Людете не трябва да се срамуват от своята бедност, защото, ако богатството е пречка по пътя на спасението, бедността пък оказва благотворно влияние в това отношение. “Мъдрият в нищо не чувства недостиг, защото неговото богатство е целият свят. Кой стои по-високо от този, който не се съблазнява от златото, който е равнодушен към парите и като че ли от някаква крепост гледа на човешките страсти?… Нима не е достоен за почит онзи, който е презрял богатството, което мнозина предпочитат пред своя собствен живот[142]”? Това именно като е имал предвид, св. Амвросий е могъл да каже, че “бедните са съкровището на Църквата”. И наистина съкровища, които крият в себе си Христос и вярата в Христос. Така говори също и апостолът: “Това съкровище ние носим в глинени съдове” (2 Коринтяни 4:7). Какви по-добри съкровища би имал Христос, ако не онези, в които Той, според Своето обещание, живее? Защото писано е: “Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте” (Матей 25:35). И по-нататък: “Доколкото сте сторили това на един от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Матей 25:40). Какви по-добри съкровища има Иисус, отколкото тези, в които Той желае да види Самия Себе Си”?[143].
В творбите на западните църковни отци и учители намираме изявени същите почти възгледи върху собствеността и отношението на християнина към нея, каквито възгледи са застъпени и в творбите на източните църковни отци и учители, особено на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики.
1.Св. Амвросий Медиолански излага своите възгледи върху собствеността под силното влияние на св. Василий Велики, което на места отива дори до пълно сходство на мислите[63]. Съгласно думите на св. апостол Павел, че “нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем[64]” и в духа на учението на св. Иоан Златоуст[65] и св. Василий Велики[66], св. Амвросий подчертава, че човек не притежава нищо, което той би могъл да нарече в пълния смисъл на думата своя собственост. Всички земни блага са създадени от Бога за общо ползване и затова никой не бива да си присвоява тези блага само за себе си. Като се знае, че всеблагият и вселюбещият Творец е проявил абсолютна справедливост в разпределението на земните блага още по отношение на първите люде, човек не бива да лишава другите от тези блага[67]. Затова онзи, който смята, че не върши нищо лошо, като изхожда от предпоставката, че не желае чуждото, но и своето собствено усърдно пази, проявява най-голяма безсъвестност, несправедливост, неблагодарност и сребролюбие. Оттук св. Амвросий посочва задълженията на християните в това отношение с думите на св. Василий Велики[68]: “На гладните принадлежи хлябът, който ти имаш; на голите принадлежат облеклата, които ти си заключил в своите хранилища; за подпомагането и изхранването на бедните трябва да послужат парите, които ти си закопал в земята”[69]. Затова еднакво е достоен за проклятие както този, който отнема чуждото, така и този, който не споделя с другите това, което има[70]. Щом всички земни благопринадлежат в собствен смисъл на Бога, Който ги е създал, човек се явява само техен управител и разпоредник. В това се изявява както според св. Амвросий, така и според другите отци на Църквата, истинското християнско отношение към собствеността[71].
Както за другите отци и учители на Църквата, така и за св. Амвросий идеал за правилно уреждане на имуществените отношения между людете в духа на Христовото учение е животът на първите християни от Иерусалимската църква, в която “множеството повярвали имаха едно сърце и една душа, и никой нищо от имота си не наричаш свое, но всичко им беше общо”[72]. Като съпоставя съвременната му печална действителност на големи бедствия и социални противоречия с тези светли страници от живота на първите християни, св. Амвросий с тъга в душата подчертава, че всички християни изповядват един и същи Христос, но в тях няма “едно сърце и една душа”, охладняло е между тях братолюбието, а царува сребролюбието[73]. Оттук е ясно, защо както другите отци на Църквата, и св. Амвросий е смятал, че идеалното устройване на живота по отношение на земните блага изисква равенство между людете и общност, а не дълбоки социални противоречия. Подобно на св. Василий Велики и той се позовава не само на примера на първите християни, които напълно оделотворявали в живота си Христовата заповед за безпределна любов към ближните, но и на самия живот, съборазен със законите на физическата природа. “Някои виждат изява на справедливостта в това – пише той, – че всеки се отнася към това, което е общо, тоест обществено, като към обществено, а към това, което е частно, като към собствено. Но и това не е съгласно с природата. Защото природата е дала на всички всичко общо. По Божие повеление всичко се ражда така, че да бъде обща храна на всички; и земята трябва да бъде общо владение на всички хора. Следователно, природата е създала общото право, а насилието (usurpatio) – частното право[74]” . Ясно е, че според св. Амвросий като нормално явление, като естествена може да се смята само общата собственост и затова той се обръща с укор към тези, които смятат, че земните блага трябва да принадлежат само на тях: “До какви предели вие, богатите, ще простирате своите безумни желания? Нима само вие живеете на земята? Защо вие лишавате онези, които са ваши събратя, от общите блага и присвоявате само за себе си тези земни блага? Земята е дадена за общо ползване от всички, и богати, и бедни; защо пък вие, богатите, приписвате само на себе си правото на собственост над нея? Природата, като ражда всички бедни, не знае богати. Защото ние се раждаме не в дрехи, нито в злато и сребро. Голи сме дошли в света и гробната пръст еднакво ще покрие и богатия, и бедния”[75]. В това отношение людете трябва да вземат пример за задружното и мирно съжителство на животните от един и същ род, “Светът, който една шепа богати се опитва да си присвои само за себе си, е създаден за всички… Птиците се събират с другите птици, така че в своя полет несметните им орляци закриват небето, животно се присъединява към животните, риба към рибите. Те не си причиняват вреда, но, като се събират на големи стада, дирят общността на живота и известна защита в многочисленото общество. Само ти, човече, изключваш общността; ти затваряш животните, строиш жилища за зверовете и разрушаваш жилищата на людете”[76]. Неравенството между людете е плод на човешката алчност и несправедливост. За пример на людете за правилно разпределение на земните блага могат да послужат небесните птици, които не изпадат в немотия, понеже не си присвояват само за себе си и не крият общата храна. “Погледнете – казва се в Писанието, – птиците небесни” (Матей 6:26). Възвишен и подходящ пример, наистина, който ние доверчиво трябва да следваме. Защото, ако Божественото Провидение дава достатично прехрана на небесните птици, които нито сеят, нито жънат, нито в житници събират, то правилно е да виждаме причината на нашите нужди в скъперничеството. Затова на тях се дава в изобилие храна от това, над което те не са се трудили, защото те не си присвояват каквато и да било власт над плодовете, които са им дадени за обща храна. Като сме си присвоили частната собственост, ние сме загубили общото. Защото няма никаква собственост там, където няма нищо постоянно; и не е надежден запасът, където не е известен изходът. Защо ти считаш за свое богатството, ако на Бог е било угодно, дори и храната да ти бъде обща с другите живи същества? Небесните птици не си присвояват нищо изключително само за себе си и затова не знаят недостиг на храната, понеже на тях не е известна завистта към другите”[77]. Първата проява на алчността у людете според св. Амвросий е намалила силата на справедливостта като една от висшите човешки добродетели[78].
За да обоснове своята мисъл, че людете не трябва да си присвояват земните блага само за себе си, като се чувстват единствени собственици, св. Амвросий подчертава още, че богатството не принадлежи към самата природа на човека, тъй като то е вън от нея. Ние нито го донасяме със себе си в този свят, нито пък можем да го отнесем със себе си в гроба[79]. Затова последовниците Христови трябва да се стремят да достигнат такова нравствено съвършенство, когато всичко, което им принадлежи, ще смятат, че принадлежи не само на тях, но и на бедните и нуждаещите сe. “Ти не даваш на бедния от твоето собствено, а му връщаш това, което е негово. Защото ти завладяваш само за себе си това, което е дадено за общо ползване от всички. Земята принадлежи на всички, а не само на богатите… И тъй, ти му заплащаш своя дълг и му даваш само това, което му дължиш”[80].
Св. Амвросий Медиолански (340-397)
От приведените мисли на св. Амвросий относно използването на земните блага и уреждането на имуществените отношения между людете се вижда, че, подобно на св. Григорий Богослов[81], и той прави разлика между двете състояния на човешкия род – преди и след грехопадението. Съгласно волята на Бога – Творец и Собственик в абсолютния смисъл на думата на всички земни блага – всичко трябвало да бъде общо. Първите люде нарушили Божията заповед, която им давала възможност да възхождат все по-нагоре по пътя на нравственото съвършенство. Като плод на проявеното непослушание и извършения грях последвало раздвоение в съгрешилите люде: събиране на имущество и завист към другите[82]. Оттук св. Амвросий идва до извода, че, при сегашното състояние на людете, не може да се изисква всеобщо и пълно отказване от частна собственост и въвеждане на общност на имуществата. При това положение частната собственост трябва да съществува като една даденост, като по-малко идеална институция спрямо онова съвършено нравствено състояние преди грехопадението, когато всичко е било предназначено да бъде общо. С други думи, частната собственост се явява като вторично естествено право, като съставна част на установения след грехопадението ред, за да служи като възпитателно средство и противодействие на греха[83]. Но, макар частната собственост, при греховното състояние на людете, да е една даденост и макар общността на имуществата да се явява като идеал, към който трябва да се стремят всички християни, все пак, според св. Амвросий, те не са освободени от известни изисквания във връзка с убеждението на имуществените отношения, а именно, земните блага да бъдат достъпни на всички, да служат за общо ползване. Затова съвършено несправедливо е, бедните да бъдат лишавани от тези блага, докато други живеят в охолство и разточителство. Защото за последовниците Христови чуждият живот трябва да стои и да се цени по-високо от тяхното собствено имущество[84]. Оттук, макар и да се признава всекиму правото на собственост поради това, че сам съгрешилият човек е създал това право, то не ще рече, че на човека е признато някакво безгранично право на собственост, което го освобождава от всякакви задължения към ближните. Напротив, св. Авмросий подчертава, че щом земните блага са дадени от Бога, за да се ползват от тях всички хора, онези, които притежават повече, трябва поне да отделят от това, което имат, за да го споделят с бедните. “Тогава, когато Господ Бог наш именно е желаел, че земята да бъде общо владение на всички и на всички да служи със своите плодове, алчността обаче разпределя правата на владение. Затова справедливо е, ако ти заявяваш претенция да имаш в собственост нещо от това, което е дадено като общо на човешкия род и дори на всички животни, то поне нещо от това да отделяш на бедните, та да не отказваш прехраната на тези, на които ти би трябвало да предоставиш съучастие в твоето право[85]”.
От посочената гледна точка, тоест, че людете са само управители на повереното им от Бога имущество и затова винаги трябва да бъдат готови да го споделят с бедните и нуждаещите се, св. Амвросий разглежда и правото на Църквата да притежава своя собственост. Това може да се допуска не с оглед на някакво икономическо могъщество на Църквата и особено в никакъв случай не като цел на нейното земно съществуване, а за да могат да бъдат подпомагани бедните. Защото своето добро Църквата трябва да дири в доброто на своите деца, особено на бедните[86]. Но, като признава това право, все пак св. Амвросий не пропуска да изтъкне, че в основата на църковната собственост лежи не божественото, а човешкото, императорското право. Той дори е съгласен, ако на императора са необходими църковните имоти, Църквата да му ги отстъпи. В такъв случай нито един епископ не ще му окаже съпротива[87]. Обаче св. Амвросий подчертава, че тази власт на императора има своите предели. Тя може да се простира върху земите и жилищата, които принадлежат на Църквата – тях той е готов да отстъпи, но не и върху храмовете, посветени на Бога. При опита да бъде заставен да предаде един от извънградските храмове в Милано на арианите, той писал на императора: “Не мисли, че твоето императорско право се простира върху това, което е Божие. Не се превъзнасяй! Защото писано е: Божието Богу, Кесаревото кесарю (Матей 22:21). На тебе – императора, принадлежат дворците; храмовете пък принадлежат на свещенослужителите”[88].
Блажени Августин[34] (354-430) е роден в град Тагасте, в провинция Нумидия, Северна Африка. Баща му – Патриций – бил езичник; християнството приел наскоро преди смъртта си. Майка му – Моника – произхождала от християнска фамилия и била образец на добродетелна християнка и истинска майка. Тя е играла особено голяма и благотворна роля в живота на своя син Аврелий Августин. Още в детските му години тя се е стремяла да посади в душата му семената на християнските добродетели и да разпали в него стремежа към доброто, възвишеното и божественото. Наистина, усилията ѝ не пропаднали напълно, но рано настъпило за нея горчиво разочарование. Младият Аврелий като блуден син напуснал “бащиния дом” и тръгнал по свой път в живота.
Своя живот на падане и ставане от ранна детска възраст до приемането на св. кръщение, своето духовно и нравствено развитие блажени Августин (в 400 година) описва картинно в бележитите свои “Изповеди” – “една от най-утешаващите и укрепващите книги, каквито някога са били написани и ще бъдат написани[35]”. В тази своя, нямаща равна на себе си в световната литература, творба[36], с която той е поставил началото на вътрешното разглеждане на човека и която е послужила като първообраз за написването на други съчинения от този род, например, “Изповедите” на Русо[37], блажени Августин иска чистосърдечно да разкаже как е преминал през мрака на заблудите и греха, през мъчителните съмнения и вътрешно раздвоение, за да достигне чрез благодатта Божия до успокояващото познание на истината в християнството[38]. Тези “Изповеди” са непрестанна гореща молитва на дошъл в себе си “блуден син”, детски разговор с Бога. В тях той разказва открито целия си предишен греховен живота, изповядва смирено своите грехове, прославя безкрайното Божие милосърдие, пише, за да се смири пред Бога и ближните, да се открие такъв, какъвто е бил преди и след обръщането, да поучи и другите, та и те, заедно с него, да прославят Бога[39]. “Защо Ти разказвам за тъй много неща? Разбира се, не за това, за да ги узнаеш чрез мене, но за да възпламеня в сърцето си, а също и в сърцата на тези, които ще четат тези редове, любовта към Тебе, та всички единодушно да извикаме: “Велик е Господ и достоен само за хвала, и Неговото величие е неизследимо” (Псалом 144:3). Аз казах вече и пак повтарям: от любов към Твоята любов върша това[40]”. Когато изпратил своите “Изповеди” на областния управител Дарий, блажени Августин между другото му писал: “Разгледай ме в тази книга и ме опознай такъв, какъвто съм, та да не ме похвалиш повече, отколкото трябва. Ти трябва да се довериш на мене и на това, което аз казвам за себе си, а не на това, което другите говорят. От моя образ в тази книга можеш да видиш, какво съм бил от себе си и чрез самия себе си. Ако ти хареса нещо в мене, когато я четеш, прослави заедно с мене Този, Когото и аз желая да прославя, но съвсем не възхвалявай мене… Аз сам, чрез своето падение, се погубих; но Този, Който ме е създал, Той ме и издигна. И ако ти ме намериш в числото на изправилите се, моли се за мене, защото никога вече да не падна, а все повече да се възвисявам и усъвършенствам”[41].
Още в ранна детска възраст, по желание на майка му, Августин бил приет в числото на оглашените. Пленен обаче твърде рано от съблазните на греха и пророка, той не приел св. кръщение. Учил се отначало в родния си град, а след това в Мадаура и Картаген. Тук съблазните го заобикаляли отвсякъде и той се оставил да бъде въвлечен във водовъртежа на студентския разгулен и порочен живот. Тъй властно той е бил пленен от злото, че дори се е срамувал, ако другарите му го превъзхождали в робството на греха и порока[42]. Като мнозина свои другари той влязъл в незаконно съжителство, от което, едва деветнадесетгодишен, имал син – Адеодат. Идеал за него през това време било: да задоволи похотта на плътта и похотта на очите и да блесне някога пред света като голям оратор. За да постигне последната цел, той с усърдие четял и изучавал латинските автори. Но само хубавата външна форма на техните творби не го задоволявала.
Решително значение за опомнянето на младия Августин и за насочването му по пътя на истината имала за него книгата на Цицерон “Хортензий”. Тя събудила у него жажда за философски обоснован и задълбочен светоглед [43]. “Тази книга – пише блажени Августин, – промени разположението на душата ми; и по отношение към Самия Тебе, Господи, аз почувствах промяна и в молитвените прошения, и в желанията, и в обетите. Изведнъж, макар и да не изчезнаха съвършено, но поне загубиха своята сила всички мои суетни надежди и като узнах от опит тяхната пустота и като се отвратих от предишните свои пусти занятия, аз възжелах с неимоверен пламък в сърцето вечната мъдрост. И започнах да мисля, че трябва да стана, за да се върна при Тебец[44]”. Той се радвал, че съдържанието на това Цицероново съчинение разпалило в него непреодолимото желание да обикне, да търси и да възприеме не тази или онази философска система, но самата мъдрост, в каквато и да било форма. Смущавало го само това, че в нея не срещнал името на Иисус Христос. Започнал да чете и изучава книгите на Свещеното Писание, но, в сравнение с изящния стил на Цицерон, те не му се понравили. Съдържанието пък им било недостъпно за неговия разум.
В своя стремеж да намери истината, Августин се запознал с учението на манихеите и в продължение на девет години бил привърженик на тази секта, като заблуждавал себе си и другите, мамел се сам и други примамвал в различни увлечения[45]. След срещата му обаче с прехваления манихейски епископ и учител Фауст Милевски, който не можал да даде задоволителни отговори на измъчващите го въпроси, Августин напълно се разочаровал и загубил надежда, че в манихейското учение ще намери истината. Той не я намерил и в различните философски системи, които ревностно изучавал – нито във философията на Аристотел, нито у последователите на така наречената “Нова академия”, нито у неоплатониците.
Блажени Августин (354-430)
След като прекарал известно време като учител в родния си град Тагасте, Картаген и Рим, Августин бил назначен за преподавател по риторика в Милано. Тук именно се решила напълно по-нататъшната му съдба. Проповедите на бележития медиолански епископ св. Амвросий, които той слушал с голям интерес, му открили възвишеността и дълбочината на християнското учение. “Когато пристигнах в този град – пише блажени Августин, – аз се представих най-напред на Амвросий, епископ Медиолански, известен в числото на знаменитите мъже на цял свят, на този просветен и благочестив Твой светител, чиято красноречива уста в това време щедро раздаваше на гладните Твоята духовна храна, на жадните Твоето духовно питие и на страдащите елея на радостта. Ти ме заведе при него, Боже мой, без моето съзнание, за да ме приведе той при Тебе с моето съзнание. Този Божи човек ме прие бащински и с пастирска любов се отзова на моето странстване; с това той създаде в мене любов и доверие към себе си. Отначало аз гледах на него само като на приветлив и благоразположен към мене човек, като не очаквах нищо от него като благовестител на истината, тъй като аз вече не се надявах да я намеря в Твоята Църква. Наскоро аз обаче започнах да слушам поученията му към народа; но цялото ми внимание тук се ограничаваше само в това: да изпитам силата на неговия ораторски талант – действително ли неговото красноречие съответства на тази слава, която гърмеше за него и такъв ли е той в действителност; не е ли по-малко или повече от това, което се говори за него. Струваше ми се за решен въпросът, че истината никой не може да разкрие, толкова повече православният епископ; затова, като го слушах, обръщах внимание не толкова на същността на работата, колкото върху външността ѝ, не на съдържанието и смисъла на слушаните проповеди, а на думите. Аз се възхищавах от приятността и сладостта на речта, която се изливаше от устата на Амвросий: в нея, разбира се, се откриваше по-голяма образованост и ученост, но не се виждаше тази живост и увлекателност, с каквито се отличаваше речта на Фауст по своята външност. Затова пък никакво сравнение не можеше да се прави между тях по отношение на съдържанието на самите предмети: Фауст, бидейки заразен от манихейското лъжеучение, сам се заблуждаваше и другите въвеждаше в заблуди; Амвросий пък, като истински християнин, и сам изповядваше здравото и спасително учение, и другите учеше на истинския път на спасението. И макар грешниците, какъвто бях и аз тогава, да стоят далеко от спасението, обаче, като слушах този велик светител, аз започнах малко по малко да се приближавам към своето спасение, без да забелязвам сам това: заедно с думите му неволно проникваше в душата ми самата истина, така че аз заставах все по-близко и по-близко до нея. Когато по такъв начин се стараех да внимавам не на това, какво проповядва Амвросий, а как го проповядва (защото аз вече решително бях се отчаял, че не ще намеря пътя към Тебе, Боже мой, поради което смятах за безполезно да се грижа за това, тогава заедно с думите му, които ми се нравеха, проникваха в душата ми и самите предмети на речта му, за които аз не се грижех. Иначе не можеше и да бъде. По такъв начин, като открих сърцето си за неговото красноречие, в същото време започнах да чувствам в душата си все повече и повече силата на истината. И преди всичко аз се уверих, че вселенската вяра, която по-рано смятах за беззащитна против манихейските възражения, може да се бори с чест против тях”[46].
Обща характеристика на епохата и дейността на двамата църковни учители
Илия К. Цоневски
1.През IV-ти и V-ти век в западната половина на Римската империя и в римска Африка картината на нравствения и социалния живот е била почти същата, каквато и в източната половина на империята. И тук, както на изток, са съществували същите народни бедствия и страдания, същите въпиющи социални противоречия, същите себични прояви у богатите: алчност, користолюбие и жажда за забогатяване за сметка на бедстващите, угнетените и отрудените народни маси.
Указание за това тежко социално положение на широките народни маси в Римската империя през тази епоха намираме в указа на император Диоклетиан и съуправителите му (от 301 година) за таксите, с който се установявали максималните цени на всички продукти на пазара, както на селскостопанските, така също и на промишлените произведения[1]. По повод на този знаменателен опит чрез императорски декрет да се спре непрестанното покачване на цените на продуктите от първа необходимост, западният църковен писател от това време Лактанций отбелязва: “Чрез различни несправедливи действия император Диоклeтиaн предизвика необходимото поскъпване и след това чрез закон се зае да определи цените на хранителните припаси. Сега заради маловажни и незначителни неща се дойде до много кръвопролития. От страх не се изнасяше вече нищо за продан на пазара и поскъпването взе много страшни размери[2]”. Особено указателни за бедственото положение на широките народни маса са мотивите, които са предизвикали издаването на споменатия указ. От тях се вижда, че алчността и жаждата за забогатяване са вземали застрашителни размери. Търговците и лихварите не се спирали пред нищо, за да трупат все по-големи богатства. Чрез неимоверно повишаване на цените дори и на продуктите от първа необходимост, те се домогвали към все по-големи печалби. Издаването на указа за таксите се обосновава с необходимостта, в интереса на общото добро, да се тури край на тази алчност и ненаситна жажда за по-големи печалби. В тази обосновка и оправдание на взетите от императора строги мерки се рисува и картината на мрачната действителност през тази епоха. Между другото в тези мотиви се подчертава, че като че ли нищо не би могло да обуздае ония, в които беснее безгранична алчност. Без зачитане на всякакви човешки интереси, тя се увеличавала не годишно или месечно, или дори дневно, но почти всеки час, всяка минута. Бясната лакомия била единна в това: да бъде безогледна по отношение на общите нужди и бедствията на людете. Разюзданата жажда за грабеж не се смекчавала нито от изобилието на стоките, нито от богатата реколта. Завладените от такава алчност люде искали всичко да впрегнат в служба на своите печалби. Изгледите за голямо земно плодородие не ги радвали. Напротив, в това те виждали заплаха за своите себични интереси. Те се домогвали без всякакво стеснение да спрат потока на народното благополучие, като използвали дори народните бедствия, особено при неплодородие и недоимък, за свое забогатяване. Тези алчни люде, които, при изобилието на своето богатство, биха могли да изхранят цели народи, признавали само своите лични интереси и изгоди и догонвали все по-големи грабителски лихвени проценти[3].
Св. Амвросий Медиолански (340-397)
Че наистина общото народно бедствие е било голямо, се вижда ясно от това, че за нарушаването на указа се предвиждало смъртно наказание: “Заповядваме, така че всеки, който дръзне да се противопостави на предписанията на този указ, може да върши това с опасност да загуби главата си… На същата опасност подлежи също и онзи, който от користолюбие взема противозаконно участие в алчната търговия на някой закупчик. От същата отговорност не трябва да бъде освободен и онзи, който притежава хранителни припаси и се стреми да ги укрие; за този пък, който изкуствено причинява недоимък, наказанието трябва да бъде по-голямо, отколкото за онзи, който се противопоставя на разпорежданията [4]”.
Наистина, истинската причина за прекомерното покачване на цените и изобщо за поскъпването на живота, за която причина загатва Лактанций (голямото увеличаване на данъците), в указа и в мотивите към него, не се посочва. За да се скрие тази причина, може би в указа тенденциозно тъй много се говори за “беснеещата алчност[5]”. Но все пак този указ и мотивите към него ни рисуват правдиво картината на тогавашната, а пък и на по-сетнешната, мрачна действителност: от една страна охолство, разкош и разточителство, а от друга въпиюща бедност, мизерия и бедствия. Макар и указът да произхожда от началото на IV-ти век (301 година), но и по-късно положението не е било по-добро не само сред езичниците, но и дори сред християните. За това свидетелстват особено ярко за източната половина на империята св. Василий Велики[6] и св. Иоан Златоуст[7], а за западната блажени Иероним[8].
Социалните противоречия все повече се изостряли. На труда не се е гледало в духа на учението на християнството[9] като на средство за изкарване на прехраната, а с презрение[10].
2.Такава мрачна е била картината на живота и социалните отношения през тази епоха и в северна, така наречената проконсулска Африка, родината на блажени Августин. Някога в цветущо състояние, благодарение на приказното плодородие на страната, от III-ти век тази римска провинция започва да запада. Както в Рим, така и тук богатите имали възможност да вложат своите големи капитали в плодородна поземлена собственост, за да си осигурят чрез това здрава и постоянна рента и по този начин да увеличат своите печалби. Според свидетелството на Плиний Млади през времето на Нерон половината от проконсулска Африка е била в ръцете на шестима големи земевладелци. По-късно голяма част от земята преминала във владение на римската аристокрация. Последната не искала да знае за никакви социални задължения. За широките народни маси не се проявявали почти никакви социални грижи. Знатните се надпреварвали да строят великолепни жилища и да живеят в охолство и разкош, като смятали, че народът може да бъде задоволяван само с хляб и зрелища. Запазени образи от това време свидетелстват в какво богатите римляни в северна Африка са намирали своите развлечения: пиршества, множество сътрапезници, танцьорки и други. Това остро противоречие между охолния живот на богатите и бедственото положение на широките народни маси е било една от причините, поради които християнството, с неговото учение за равенство и братство между людете[11], в Северна Африка било посрещнато възторжено[12].
Променчивите политически събития и острите религиозни борби, които ставали в Северна Африка, допринасяли също твърде много за влошаване положението на широките народни маси. Големи опустошения сред местното население причинили и гоненията против християните. Пакостни били и последиците от религиозните спорове в Църквата през IV-ти век, особено борбите срещу донатистите, които изявявали претенцията, че те представляват истинската Христова Църква. Но особено много допринесло за влошаване на социалното положение на людете в северна Африка движението на така наречените циркумцелиони (circumcellionen= “скитници около селските жилища”). Така се наричали първоначално скитащите се в името на Христос аскети, които сами се назовавали воини на Христос и смятали, че са призвани да водят борба с всички средства – позволени и непозволени – срещу всяка неправда, като защитават всички отрудени и угнетени и като ограбват и дори убиват богатите и знатни люде. Донатистите, като преследвани от държавната и църковната власт, намерили подкрепа от страна на циркумцелионите и ги приели в своята среда. За пръв път изпъкнал ужасът, който всявали циркумцелионите, когато император Константин издал указ, по силата на който трябвало да бъдат отнети от донатистите храмовете, а епископите им трябвало да бъдат изпратени на заточение. Оттогава дивите орди на циркумцелионите винаги се явявали на сцената, като продължавали и до времето на блажени Августин да вършат най-срамни дела, безчинства и зверства. На цели полкове, както свидетелства житиеписецът на блажени Августин – Посидий[13], те нахлували като бесновати в градовете и селата с издигнати над главите си сопи, разбивали жилищата, биели и убивали, ограбвали и опожарявали православните храмове, мъчели и убивали православните свещеници. Тази дива секта намирала привърженици и последовници главно сред нумидийските и мавритански селяни. Към нея се присъединявали и освободени роби и лениви скитници, които никога дори и не помисляли с честен труд да изкарат прехраната си, а искали да живеят за сметка на другите[14].
Ето, с това нравствено разложение, с този мамонистически дух на времето, с тази жажда за забогатяване и повече удоволствия, с вземащите застрашителни размери алчност, користолюбие и жестокосърдие на богатите, изобщо с въпиющите социални противоречия, е трябвало да водят смела и упорита борба църковните писатели на Запад от тази епоха. Защото те са знаели много добре, че Евангелието, макар и да не е социално благовестие, изисква правилно отношение към всички световни проблеми, че то е семе на нов живот, закваска, която постепенно трябва да обнови целия живот и затова светът с право очаква от последовниците Христови социални дела чрез удовлетворяване на Христовото учение в живота[15]. Между тези църковни писатели на Запад, които с живо слово и перо са допринесли твърде много за изясняване на социалните проблеми от християнска гледна точка, на първо място несъмнено трябва да бъдат поставени двамата бележити църковни учители св. Амвросий, епископ Медиолански (Милански), и блажени Августин, епископ Ипонски.
1.Oт епохата на древните християнски апологети е запазено (в шестнадесет ръкописа oт Х-ти и следващите векове) под името на Ермий едно малко съчинение (в десет глави) под заглавие: „Осмиване на външните (не християнски) философи oт философа Ермий“: („Ermivou filosovfou diasurmojV tw’n exw filosofwn. Irrisio gentilium philosophorum“). Няма обаче никакви сведения нито в самото съчинение, нито в древната християнска литература кой е бил този християнски „философ“ Ермий, oт каква народност е бил, oткъде произхожда и кога точно е живял. В надслова на съчинението, както то е запазено в ръкописите, той е назован „философ“. Но философ по призвание той едва ли ще да е бил. Неговата дълбока вяра в Бога го е направила философ, истински боготърсител, който е намерил Бога и иска предано да Му служи. Oт самото съчинение се вижда, че той живее с ясното съзнание, че „притежава истинската философия в противоположност на езическата философия, която съвършено малко е осветена oт светлината на Откровението и никога не е могла да открие истината. В този смисъл Ермий е философ“[331].
Острата полемика на Ермий с езическата философия и възгледът му за нейния произход напомнят повече епохата на ранното християнство – време на защита на християнството в борбата с езичеството, отколкото по-късната епоха на борба с ересите. Затова повечето учени основателно отнасят Ермий към християнските апологети oт ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[332].
2.По своето рязко отрицателно отношение към езическата философия Ермий напомня твърде много възгледите на Тациан. Съдържанието на съчинението му напълно съответства на заглавието. В него има повече остроумие, горчива ирония и безпощаден сарказъм по отношение на осмиваната езическа философия, отколкото апологетически доводи в подкрепа на християнското учение[333]. С основните истини на християнството той почти не се занимава. В замяна на това той се занимава почти изключително с различните философски учения, като разкрива противоречията и несъстоятелността им. Като изхожда подобно на Тациан oт мисълта, че езическата философия дължи своя произход на падналите духове, и като изтъква противоречивите възгледи на езическите философи за душата, за Бога и за света, той се старае да докаже, че усилията на различните философски системи да разрешат най-важните проблеми на човешкия дух са напълно безплодни. „Едни oт философите признават човешката душа за огън или въздух; други казват, че тя е ум, движение, изпарение или сила, произтичаща oт звездите, или число, надарено с двигателна сила… Колко мнения върху този въпрос! Колко разсъждения на софистите, които повече спорят помежду си, отколкото да намират истината“[334].“… По-нататък едни казват, че природата на душата е безсмъртна, други – че тя е смъртна, трети – че тя съществува за кратко време; едни я низвеждат в животинско състояние, други я разлагат на атоми; едни твърдят, че тя преминава в ново тяло, други смятат, че тя странства три хиляди години… Как да наречем тези мнения? Не чудноватост ли, както ми се струва, или безумие, или нелепост, или всичко това заедно? Ако те са открили някаква истина, нека и еднакво да мислят или да говорят в съгласие помежду си: тогава и аз на драго сърце ще се съглася с тях. Но когато те разкъсват душата, превръщат я, един – в едно естество, друг – в друго и я подхвърлят на различни веществени преобразувания – признавам: такива превръщания пораждат в мене отвращение. Ту аз съм безсмъртен и се радвам, ту съм смъртен и плача; ту ме разлагат на атоми; аз ставам вода, ставам въздух, ставам огън; ту аз не съм нито въздух, нито огън, но ме правят звяр или ме превръщат в риба и аз ставам брат на делфините. Като се гледам, аз дохождам в ужас oт своето тяло и не зная как да го нарека: човек ли, или куче, или вълк, или птица, или змия, или дракон, или химера. Тези любители на мъдростта ме превръщат във всякакъв род животни: в земни, водни, летящи, променящи вида си, диви или домашни, неми или издаващи звукове, безсловесни или разумни. Аз плавам, летя, влека се, тичам, седя. Явява се най-после Емпедокъл и oт мене прави растение“[335].
Още по-малко са единни езическите философи според Ермий в своите учения за боговете и основните начала на природата. „Ако бих се срещнал с Анаксагор, ето как би започнал да ме учи той: началото на всички неща е умът; той е виновник и господар на всичко; той привежда безредното в порядък, на неподвижното дава движение, смесеното разделя, неустроеното устройва. Това учение на Анаксагор ми се нрави и аз напълно се съгласявам с неговите мисли. Но против него въстават Мелис и Парменид. Последният в поетически стихове възвестява, че съществуващото е едно вечно, безпределно, неподвижно и съвършено равно на себе си. Аз отново, не зная защо, се съгласявам с това учение и Парменид измества oт душата ми Анаксагор.
Когато си въобразявам, че съм се утвърдил в мислите си, взема думата на свой ред Анаксимен и се провиква: „Аз ти казвам, че всичко е въздух…“ Аз отново преминавам на страната на това мнение и обиквам Анаксимен“[336]. „Но въстава срещу това с грозен вид Емпедокъл и oт глъбините на Етна се провиква: „Началото на всичко е омразата и любовта; последната съединява, а първата разделя и oт борбата им произлиза всичко…“ Прекрасно, Емпедокъл, аз ще дойда с тебе до самия кратер на Етна. Но на другата страна стои Протагор и ме привлича с твърдението: „Пределът и мярката на нещата е човекът; това, което подлежи на чувствата, то действително съществува, а което не подлежи, то в действителност не съществува“. Примамен oт такава реч на Протагор, аз съм възхитен, че всичко или по-голяма част той предоставя на човека. Но, oт друга страна, Талес ми предлага истината, като пояснява: „Началото на всичко е водата; всичко се образува oт влагата и всичко преминава във влага…“ Защо да не повярвам на Талес, най-древният oт йонийските философи? Но съотечественикът му Анаксимандър говори, че преди водата съществува вечното движение и чрез него едно възниква, а друго се разрушава“[337]. Противоречиви са според Ермий възгледите и на другите философи върху въпросите, които занимават човешкия дух. Архелай смята за начало на всичко съществуващо топлината и студа, Платон – Бога, материята и идеята, Аристотел – дейността (дейното начало) и страданието (страдащото начало): дейното начало не е способно за никакво развитие, а страдащото има четири свойства – сухост, влага, топлина и студ[338], Ферекид – въздуха, земята и времето, Демокрит – съществуващото и несъществуващото, Левкип – безпределните, вечно движещите се, извънредно малки атоми, Хераклит – огъня[339], Питагор – единицата[340] и така нататък. „Oт всички страни – завършва Ермий своето съчинение – ме обгражда мрак и невежество, тъмни измами, нескончаеми заблуди, пълно неразбиране и непроницаемо незнание; остава още да изброя атомите, oт които са образувани тъй многото светове[341]. Всичко това аз изтъкнах, за да се види как философите си противоречат взаимно в мненията, как изследванията им се загубват в безкрайността, като не се спират на нищо, и как непостижима и безполезна е целта на техните усилия, която не се оправдава нито oт действителността, нито oт здравия разум“[342].
Заключение
Oт направения преглед на възгледите на древните християнски апологети върху езическата философия се вижда, че се очертават в това отношение две насоки: едни oт апологетите имат положително отношение към философията, като смятат, че и в нея, поради причастния на всички люде Логос и преди боговъплъщението или поради заимстване oт свещените старозаветни книги, не всичко е лъжа и заблуда, а има и нещо добро и истинно; други пък апологети (главно Тациан и Ермий) имат към нея отрицателно отношение, като виждат в нея само лъжа, измама и заблуда, плод на демонско влияние, и отхвърлят дори самата възможност за езическите философи да постигнат макар и отчасти истината.
Безспорно този преглед, който са направили древните християнски апологети на постиженията на езическата философия и острата критика, на която те (дори и крайно отрицателно настроените към нея апологети) са я подлагали, са имали решаващо значение изобщо за оформянето и изясняването на отношението на християнството към философията и науката и за изграждането и по-нататъшното развитие на богословието като наука. Защото тъкмо в тази остра и безпощадна понякога критика на езическата философия oт страна на апологетите е било изяснено и изтъкнато превъзходството на християнското учение над всички философски системи и учения както в теоретическо, така и в практическо отношение. Но oт друга страна, пак в тази критика и борба също било изяснено, че не всичко в езическата философия е лъжа, измама и заблуда и че не бива да се отхвърля полезното и истинното в нея, което е съгласно с божественото Откровение, нито пък да се пренебрегват доводите на разума за по-ясното, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на вярата. По този начин се е стигнало до положително изясняване на въпроса за отношението на вярата към знанието, на Откровението към разума, на християнството към философията и науката. И затова отците и учителите на Църквата след апологетите не са смятали за нещо недостойно, оскърбително или унизително както за себе си, така и за самото християнство да изучават и добре да се запознават с езическата философия и наука, да използват положителните им достижения или пък да заимстват философски термини и понятия за разкриване на някои oт основните истини на вярата, в които термини и понятия, разбира се, те влагали чисто християнско съдържание[343].
По този път на примирително и положително отношение към истинното и полезното в езическата философия, наука и литература са вървели почти всички отци и учители на Църквата.
Трябва да влезете, за да коментирате.