Тотю Коев

Монофизитство

Краткият период между Антиохийс­ката уния (433 г.) и Константинополския събор (448 г.) се характеризира с едно изключително интересно и от съдбовно значение явление – появата на монофизитството. Това ново еретическо учение се оказало много по-опасно от несторианството. Ако ереста на Несторий зара­зила във Византия хиляди, то ереста на Евтихий обхванала милиони. Сериозна­та църковна борба срещу несторианството траяла две десетилетия и на Халкедонския събор то било сразено. Борбата срещу монофизитството продължила по­вече от две столетия. Цели области се откъснали от Църквата и държавата. Мо­нофизитството отчуждило от Констан­тинопол арменци, копти, етиопци и си­рийската област.

Корените на тази нова ерес трябва да търсим между последователите и съще­временно противници на Кирил Алек­сандрийски. Как е възможно – последо­ватели и същевременно противници? – Известно е, че до 433 година св. Кирил се ползвал с всеобщо уважение между сво­ите последователи и съмишленици. Той бил душата на Третия вселенски събор, непоклатим стълб в борбата срещу Несторий, ярък изразител на църковното уче­ние. След Антиохийската уния неговите съмишленици се разделили на две: една­та част го подкрепяла в новите му отно­шения с Антиохия, другата се обявила против него, тъй че враговете на Антио­хийската уния измежду александрийците се оказали врагове и на Кирил. Алек­сандрийските противници на унията по­ддържали идеите на Кирил, излизали от негово име, за да се борят против него и против защитаваната от него уния. Те признавали Кирил в дейността му само до 433 година, но не искали да се вслушат в изясненията, които той правел след това. Изопачили неговите христологически възгледи и по такъв начин сложили нача­лото на монофизитската ерес.

По някакво странно стечение на обс­тоятелствата пак Константинопол се оказал люлка на новата ерес – преди на несторианството, сега на монофизитството. Външно погледнато разлика­та е в това, че водач на първата ерес бил Константинополският архиепископ Несторий, а идеен вдъхновител на вто­рата бил Константинополският архи­мандрит Евтихий. Люлката не сочи още мястото на зараждането. Арианството се изявило в Александрия, но неговата родина е Антиохия. Несторианството се оформило в Константинопол, но в осно­вата му лежи антиохийското богосло­вие на Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски. Може да се каже, че монофизитството, доколкото се изгражда вър­ху богословието на Кирил Александ­рийски, се е зародило в Александрия. При все това то е свързано най-вече с името на Евтихий.

От църковната история се знае, че монасите били най-смелите противни­ци на несторианството. Те безрезервно подкрепяли св. Кирил в борбата му сре­щу Несторий, особено през времето на Третия вселенски събор. Евтихий, влия­телен архимандрит, живеещ в един от големите манастири близо до Констан­тинопол, бил в числото на крайните Ки­рилови привърженици. Ползвал се с ува­жение и симпатии от страна на св. Кирил заради неговата ревност в борбата про­тив Несторий. Кирил дори му изпратил един екземпляр от деянията на Третия вселенски събор.

Евтихий не бил човек със солидно образование, но бил остроумен и наход­чив. Навярно сам не е предполагал, че бидейки вече в напреднала възраст, име­то му ще се свърже с ерес, която довела до продължителни спорове, раздори и разделения и се оказала много по-стра­шна, отколкото несторианската, срещу която той се борил така упорито. В свои­те богословски възгледи Евтихий бил убеден александриец. Признавал вярата, изповядана от 318-те отци в Никея, и решенията на Ефеския събор. Правосла­вното учение считал за разкрито в съчи­ненията на св. Кирил, писани до 433 го­дина. Като краен александриец в богос­ловието Евтихий открито отричал съчи­ненията на св. Кирил, писани по време на унията и след нея. Кирил не е бил пра­вилно разбран от Евтихий. Последният взел изолирана част от учението на св. Кирил, облякъл я в стегната словесна формулировка и я насочил като оръжие срещу него. Кирил по силата на естестве­ните закони отминал от този свят. Когато се подела организирана и в широки мащаби борба срещу него, той бил вече в гроба (444 година) и не могъл да се защити. При това Евтихий не бил сам. Приемни­кът на Кирил по катедра – епископ Диоскор (444-451) бил върл монофизит и главен виновник за разпространението на монофизитството. Монофизитски на­строени били също египетските, палес­тинските и илирийските епископи. Си­рийските, египетските и константинополските монаси също подкрепяли монофизитското движение.

Своите идеи Евтихий разпространя­вал с помощта на тълпи послушни и изпълнителни монаси, които действали не само в околностите на Константино­пол, но и далеч зад неговите предели. В повечето случаи разпространителите на монофизитството били хора невежи и фанатици, които не възприемали никак­ви разумни доводи. Действали под мас­ката на ревнители за православието. Не­посредственият контакт с широките ма­си им давал възможност да постигат големи успехи. Със своето безразсъдно упорство печелели сред простия народ.

При все това причината за големия успех на монофизитството трябва да тър­сим в неговата същина. Докато в несторианството доминирал разумът, в монофизитството ръководна роля имала вя­рата. Антиохийският рационализъм ос­тавал чужд за александрийците. На несторианската догматическа проза се про­тивопоставяла чрез монофизитството християнската поезия с цялото богатст­во на нейните контрастиращи тонове, с цялата топлота на нейния колорит. Рели­гиозното чувство възприемало много по-лесно монофизитството, отколкото несторианството. Затова монофизитството имало голям успех сред широките маси. Несторианството разглеждало богосло­вските проблеми предимно през призма­та на разума, монофизитството пък – само през призмата на вярата. И едното, и другото е неправилно. Наред с религи­озното чувство човек има и разум. При разрешаването на религиозните пробле­ми трябва да участват и двете; предимс­тво ще има религиозното чувство. Ако се тръгне по пътя само на едното, не се разкрива истината в пълнота. Затова Цър­квата осъдила несторианството и моно­физитството като еретически учения.

Догматическите си възгледи Евтихий формулирал твърде кратко и ясно. Така поне са запазени в древните писмени паметници: „Изповядвам, казва той, че Господ наш Иисус Христос се състоеше от две природи преди съединението, а след съединението изповядвам само ед­на природа“ (гръцки монос=един и фисис=природа, оттук идва и названието монофизитство). Придържайки се строго към Никейския символ, Евтихий приемал, че Иисус Христос е единосъщен с Отца по Божество, но отхвърля единосъщието Му с нас по човечество. Като убеден после­довател на александрийското богосло­вие Евтихий не признавал Втория все­ленски събор, в чието догматическо оп­ределение достатъчно ясно е казано, че Иисус Христос е единосъщен с нас по човечество: „Който слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ (трети член от Никео-Цариградския символ).

Така учел Евтихий. Така учели всички монофизити. Това учение не е стъкмено от Евтихий, Диоскор или от някого другиго измежду монофизитстващите. То е заимствано от съчиненията на Кирил Александрийски, писани преди унията. Евтихий субективно интерпретирал тези съчинения; субективно разбирал и св. Атанасий Александрийски. Авторите­тът на двамата александрийци, Атанасий и Кирил, които Евтихий произволно цитирал, способствал за бързото раз­пространение на монофизитството.

Преди да се премине към разглежда­не дейността на Четвъртия вселенски събор се налага макар и в схематична форма да се отбележат решенията на два поместни събора от 448 и 449 година.

На 8 ноември 448 година Константинополският архиепископ Флавиан свикал мес­тен събор в столичния град. В заседани­ето на 12 ноември Флавиан прочел и съборът приел следното кратко изпове­дание на вярата: „Изповядваме, че Хри­стос се състои от две природи след въп­лъщението: в една ипостас, в едно лице изповядваме единия Христос, единия Син, единия Господ“.

По форма и съдържание това изпове­дание заема средно място между алекандрийската и антиохийската христология. Този събор е връхната точка на Антиохийската уния.

Съборът осъдил и отлъчил Евтихий. Последвали протести от негова страна. Резултатът бил императорски указ за сви­кване на нов събор.

Съборът бил открит на 8 август 449 година в Ефес в същата църква „Св. Богородица“, гдето по-рано заседавал Третият все­ленски събор. Присъствали 138 еписко­пи. Председател на събора бил Диоскор.

Съборът имал само три заседания. Той не си поставил за цел да изработва нова догматическа формулировка. На първото заседание съборът оправдал Ев­тихий, осъдил Флавиан и утвърдил за православна вярата в една природа в Иисус Христос след въплъщението. На следващите заседания били осъдени и други епископи. Ясно е, че на този събор печелели успехи привържениците на крайното александрийско течение – монофизитстващите.

Независимо че император Теодосий II потвърдил решенията на събора, в историята той влязъл с името „разбой­нически“. Папа Лъв I, който по решение на Римския събор отхвърлил решенията на Диоскоровия събор, пръв го нарекъл така. До побой в буквалния смисъл на думата едва ли се е стигнало, но духът, господстващ през време на заседания­та, бил разбойнически. Този събор оста­ва едно тъмно петно в историята на Цър­квата, акт на насилие над свободната воля и същевременно белег на безсилие пред истината.

Четвърти вселенски събор

Внезапната смърт на император Тео­досий II се оказала повратен момент в развитието на христологическите спо­рове. Новият император Маркиан и не­говата съпруга Пулхерия, сестра на Тео­досий, взели присърце желанието на мно­зина източни епископи и на папа Лъв I Велики да се свика нов събор.

С указ от 17 май 451 година императорът предписал да се свика вселенски събор на 1 септември същата година в Никея, който да изяви истинската вяра, за да няма вече никакво разединение, съмнение и враж­ди. По политически причини съборът бил открит не в Никея, а в Халкедон, в църквата „Св. Евфимия“, на 8 октомври 451 година. Този събор е най-многолюден в древността. Присъствали над 600 души, от които само петима от западните: три­ма папски легати и двама африкански епископи.

Четвъртият вселенски събор заема централно място и има първостепенно значение при разрешаване на христологическия проблем. Това налага да се разгледа по-подробно догматическата дейност на този събор. От значение е първо да се хвърли светлина върху двете партии на събора, като им се направи кратка характеристика и се посочат от­ликите между тях.

Членовете на събора се разделили на две партии още преди откриването на първото заседание. Лявата половина на храма заели Диоскор и неговите съмиш­леници: египетските епископи, палестин­ските, начело с Ювеналий Иерусалимс- ки, и илирийските, начело с Ираклийския Квинтил от Първа Македония. От дясната страна застанали римските ле­гати, Анатолий Константинополски и епископите от източните области, без Палестина. Първите възглавявал Диос­кор Александрийски, а вторите – Анато­лий Константинополски. Това разделе­ние не било случайно, нито ново. Новото е само това, че римските легати не били на страната на Диоскор, тоест на страната на Александрийската църква, както бивало дотогава. Погрешно? – Не. До това време Рим безрезервно подкрепял Александрия. Атанасий и Кирил Алек­сандрийски дирили и получавали съдей­ствие от Римския епископ. Същото сто­рил и Евтихий след осъждането му в 448 година. Впоследствие се отдръпнал от него, с което оскърбил папското величие. На следната година архиепископ Флавиан Константинополски след осъждането му на Разбойническия събор се обърнал към папата с молба за помощ. С това се сложило началото на нови отношения между Рим и Константинопол. Диоскор, анатемосвайки папата загдето послед­ният отхвърлил решенията на Разбойни­ческия събор, по косвен път затвърдил тези отношения. Те укрепнали още пове­че при приемника на Флавиан – архие­пископ Анатолий. И сега на събора в Халкедон папските легати заели естес­твено своето място при Анатолий Константинополски.

Като се разделили на две партии, чле­новете на събора дали ясно да се разбере какво е тяхното отношение към предиш­ните два събора – Константинополския (448 година) и Разбойническия (449 година). Оттук пък следва и отношението им към Вто­рия вселенски събор, към Антиохийската уния и към монофизитството.

Двете партии разглеждали христологическия въпрос от различни страни, а оттук и отношението им към монофизи­тството било различно. „Лявата“ партия защитавала монофизитското движение, докато „дясната“ имала за цел да го сра­зи. В основата ѝ легнало окръжното пос­лание на папа Лъв до Разбойническия събор. В него открито се развива мисъл­та за две природи в Иисус Христос и след въплъщението.

Със сигурност може да се твърди, че седящите от дясната страна членове на събора били православни. Седящите от лявата страна били монофизити. В хрис- тологията на първите преобладавал антиохийският дух, примесен с умерен але­ксандрийски; вторите били крайни александрийци.

Съборът започнал работа при две яр­ко оформени партии. „Лявата“ партия – партията на крайните александрийци, ма­кар и немалобройна, се чувствала неста­билна. Седящите отдясно като че ли с магнит притегляли към себе си честно мислещите епископи измежду александрийците. Така още в края на първото заседание болшинството членове били единодушни. Партията на Диоскор оста­нала разнебитена, нестабилна.

На третото заседание Диоскор бил осъден, но не за ерес, не дори и за деяни­ята му на Разбойническия събор, а за непослушание – въпреки трикратната покана да се яви на заседанията на събо­ра (след като бил напуснал), той отказал. Съборът се отнесъл снизходително и към другите епископи: простил им и ги допу­снал на следващите заседания.

Халкедонският събор имал всичко 16 заседания. От догматическо гледище ин­тересни са първото, второто, четвъртото и петото, особено последното.

Догматическата дейност на Халкедонския събор може да се раздели на две части: а) подготвителна и б) същинска. Подготвителната част обхваща първите две заседания, а същинската – четвърто­то и петото.

а) Подготвителна част

На първото заседание след продъл­жителни дебати болшинството членове на събора постигнали относително един­ство. Макар и относително, все пак то било важна предпоставка към по-ната­тъшната творческа догматическа дей­ност.

По предложение на императорските представители на второто заседание би­ли прочетени и приети „формулообразуващите“ елементи от Третия вселенски събор: вероопределенията на 318-те от­ци от Никея и на 150-те отци от Констан­тинопол, двете послания на Кирил Але­ксандрийски и посланието на папа Лъв до Флавиан Константинополски (против ереста на Евтихий).

Епископ Евномий Никомидийски про­чел пред събора вероопределението на Никейския събор. Всички единодушно приели тази вяра като „истинска“ и „не­изменна“.

Константинополският архидякон Аеций прочел останалите документи, без посланието на папа Лъв до Флавиан. Започнал с вероопределението на Вто­рия вселенски събор. Всички приели вя­рата на 150-те отци като „вяра на всич­ки“, „вяра на православните“.

Единодушно били приети и двете по­слания на Кирил Александрийски до Не- сторий (второто) и до Иоан Антиохийски. Второто послание до Несторий било прочетено и прието по-рано от Третия вселенски събор, защото по дух то е по­твърждение на Никейския символ.

Не по същия начин се отнесли някои членове на събора към отделни места от посланието на папа Лъв до Флавиан. След надлежните изяснения то било при­ето от съборните отци не защото е папс­ко послание, а защото е написано в пра­вославен дух.

След посланието на папа Лъв били прочетени откъси от съчиненията на бе­лежити църковни мислители, предимно източни. В прочетените откъси се разк­рива мисълта за двете цялостни, съвършени природи в Иисус Христос, ак­центира се върху различието на приро­дите. По-малко се говори за единството между тях. Прочетените откъси били при­ети от всички членове на събора.

б) Същинска част

Вече се каза, че от догматическо гле­дище най-голямо значение има петото заседание на Халкедонския събор. То хвърля обилна светлина върху процеду­рата по изработване и приемане на дог­матическото определение.

Приемането на догматическата фор­мулировка не станало отведнъж и без спорове. Това е понятно. Касае се за фор­мулиране на догматическа истина, гдето се изисква максимална точност. Чрез спо­рове и противоречия, чрез анализ и вглъ­бяване се достига до истината.

Неизвестно кога и от кого, но като се вземат максималните граници от време, може да се каже, че между първото засе­дание и началото на петото бил израбо­тен проект-вероопределение. Изработен е при всички случаи вън от официалните заседания. За съжаление този проект-вероопределение не е запазен. От разис­кванията на петото заседание става ясно, че предния ден, преди това заседание, членовете на събора са знаели съдържа­нието на проекта. Почти всички изрази­ли одобрението си. В хода на заседанието последвали някои промени. Приемлива е мисълта, че текстът на изработения проект е имал компромисен характер. Съдържал елементи от антиохийската и от александрийската христология. За­това измежду членовете на предишните две партии „лява“ и „дясна“ имало както привърженици, така и противници на то­зи проект. Разискванията продължили, но без видим резултат.

Да се прекрати диалогът между защи­тниците и противниците на предложе­ния проект било твърде трудно. Изиск­вал се такт. Такъв се опитали да проявят императорските представители. После­дните предложили на членовете на събо­ра да се отделят 6 души от източните епископи и по трима от останалите цър­ковни области и заедно с Анатолий Константинополски и римските легати да слязат в молилнята на храма, в който заседавал съборът, там да преразгледат проекта и да изгладят противоречията. Това предложение, колкото и добре стъкмено, не било прието от тези членове на събора, които се изказали в подкрепа на предложения проект-вероопределение. Последвали нескончаеми спорове.

Императорските представители нап­равили повторно опит да склонят епис­копите, които били против преразглеж­дане на предложения проект. Защитни­ците на вероопределението и този път се противопоставили. Последвало внуше­ние от императорския двор да се изяснят всички съмнения, противоречия и разно­гласия и да се отстранят. Последното значи да се преработи определението. Императорското внушение не оказало въздействие Защитниците на вероопре­делението станали дори още по-упорити. Само един дипломатически ход от страна на представителите на императо­ра развързал възела на противоречията. Те се върнали към въпроса за Диоскор. „Диоскор твърдял, заявили те, „от две природи“ приемам, но „две природи“ не приемам. А светейшият архиепископ Лъв говори, че в Христа има две природи, съединени неслитно, неизменно и нераз­делно в единия единороден Син, наш Спасител. Вие кого следвате, светейшия Лъв ли, или Диоскор?“ На такъв въпрос могло да се даде само един отговор. И той не закъснял. Всички единогласно за­явили: „Вярваме както Лъв“. В тази мину­та храмът на св. Евфимия бил свидетел на пълно единомислие. „Прибавете то­гава в определението мисълта на светей­шия наш (отец) Лъв, че в Христа има две природи, съединени неизменно, нераз­делно и неслитно!“ От този момент насе­тне пътят до окончателното формулира­не на догматическата мисъл бил къс. Първоначалното предложение на импе­раторските представители се възприело: в молилнята на храма при подобаващо религиозно настроение и богоозарен раз­мисъл бил изработен нов проект. Члено­вете на събора с благоговейно мълчание и нескрита радост изслушали, приели и одобрили новата догматическа форму­лировка. Едва-що отекнали последните слова от определението, мощна вълна от възторг изпълнила храма: „Това е вярата на отците… Тази вяра е апостолска. С нея всички сме съгласни. Всички така разсъ­ждаваме!“

С това завършило петото заседание на събора, което е връхна точка в цялата му дейност. С това завършила и догма­тическата дейност на Халкедонския съ­бор. Три дни по-късно (25 октомври 451 година) на шестото заседание при подобаваща тържественост в присъствието на импе­раторското семейство новият символ бил прочетен, а след това подписан от членовете на събора. На императорския въп­рос: „Със съгласието на всички епископи ли е провъзгласено прочетеното сега оп­ределение?“, отците на събора отгово­рили: „Всички така вярваме; има една вяра, едно мнение;всички така разсъж­даваме;всички ние, като се съгласихме, подписахме; всички сме православни; та­зи е отеческата вяра, тази е апостолската вяра, тази е православната вяра, тази вяра спаси света!“

Догматическата формулировка на Халкедонския събор е твърде обширна. Тя може да бъде разделена на четири части:

1.Въведение. В него са посочени при­чините за свикване на събора, именно различните еретически учения. Призна­ва се, че догматите на благочестието се съдържат във вероопределенията на Пър­вия и Втория вселенски събори; че тряб­ва да се спазват и решенията на Третия вселенски събор.

2.Втората част съдържа Никейския и Никео-Цариградския символ. В нея се говори, че тези два символа са достатъ­чни за достигане на „съвършено знание и утвърждаване на благочестието“, но се появили нови ереси, които наложили из­работване на ново вероопределение. От­ците на събора изтъкват, че те подирили патристически свидетелства за утвър­ждаване на православните догмати. Въз основа на тях се обявили: против тези, които говорят за разделение на едната личност на Иисус Христос в двама Сина; против тези, които учат, че Божеството в Христа подлежи на страдание; против допускащите сливане и смесване на две­те природи; против тези, които учат за небесен човек в Христа, и против тези, които признават две природи до съединението, а след съединението – една.

3.Фактически третата част съдържа вероопределението на събора.

4.В последната част, след текста на вероопределението, отците на събора за­браняват да се съставя и проповядва дру­га вяра. Тези, които дръзват да учат или да проповядват друг символ, съборът осъжда: ако са иерархически лица, ли­шава ги от сан, ако са монаси или миряни ги анатемосва.

Подчертан интерес представлява тре­тата част. Там е даден дословно текстът на Халкедонското вероопределение, кой­то гласи:

„Като следваме светите отци, вси­чки съгласно поучаваме да бъде изповя­дан единият и същ Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по Божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло – единосъщен на Отца по Божес­тво и единосъщен на нас по човечество – във всичко подобен на нас освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божество, а в последните дни – заради нас и нашето спасение – (роден) от Дева Мария Богородица по човечество – еди­ният и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две лица неслитно, неиз­менно, неразделно и неразлъчно позна­ван (тъй че със съединението съвсем не се отрича различието между двете природи, напротив – запазва се свойс­твото на всяка природа и двете се съединяват в едно лице и в една ипостас), не на две лица разсичан или разделян, но единият и същ Син и Единороден, Бог Слово, Господ наш Ии­сус Христос, както преди пророците за Него (учеха), както Сам (Господ) Иисус Христос ни научи и както ни предаде Символът на нашите отци“.

Всяка дума, всеки израз крие зад себе си определено съдържание. Зад езикови­те изразни форми, които отците на Халкедонския събор са използвали при изра­ботване на познатото вече вероопреде­ление, се крие богато съдържание. Ако би могло с най-малко думи да се изрази това съдържание, трябва да се каже, че в Христа има две природи и едно лице, една ипостас. Тази догматическа идея се съдържа в цялото вероопределение.

Ипостасното единство и различието на природите в Христа е изразено с тер­мините неслитно, неизменно, нераздел­но и неразлъчно. Най-напред е употре­бен „неслитно“: подчертана е неслитно­стта на природите, в противоположност на тенденцията в александрийското бо­гословие за сливане. С „неизменно“ се изключва мисълта за „кеносиса“ в боже­ствената природа и за нейното страда­ние. „Неслитно“ и „неизменно“ са насо­чени против Евтихий. „Неразделно“ и „неразлъчно“ показват, че божествената и човешката природа в Христа не са две отделни една от друга личности, които са съединени помежду си само нравстве­но; тези две природи образуват едно ли­це, една личност. Няма разделяне на Хри­ста в две лица. Който казва „две лица“, дели Христа; който казва „две природи“, разсича в Христа, но не дели. „Нераздел­но“ и „неразлъчно“ са насочени против Несторий.

Върху тези четири термина е изграден христологическият догмат: една лич­ност в две природи. Не бива да се мисли, че човек е в състояние да прозре в тази тайна, която е велика. Тя може само да се преживее. Но преживяното не може вън­шно да се изрази задоволително. Отри­чащите единството между Бога и човека в Христа стигат до ереста на Несторий. Сливащите двете природи – божестве­ната и човешката в Христа – стигат до ереста на Евтихий. И двете ереси са осъдени от Църквата.

Вероопределението, изработено на Халкедонския събор, някои наричат „до­гматическо чудо“. Наистина, ако се мери с човешка мярка стореното в Халкедон, трябва да се признае, че то надхвърля границите на човешките възможности. Отците на събора, ръководени от Дух Свети и сгрявани от пламъка на вярата, смогнали да вложат в точни термини и изрази догматическата истина за единс­твото в личността на Иисус Христос и двойството на Неговите природи. В това именно се съдържа чудесният елемент на Халкедонския догмат.

Този догмат има преди всичко сотириологично значение. Иисус Христос е Изкупител на човечеството. Изкупление­то е възможно и действително само когато е извършено от личност, която еднов­ременно е и Бог, и човек, която има пълна божествена и пълна човешка природа. Отците на Халкедонския събор са изяви­ли тъкмо тази истина. Те умело се възпо­лзвали от плодовете на богословско-фи­лософската мисъл до средата на V-ти век. Смогнали да отделят чисто църковното от еретическото и да вложат първото в точни словесни формулировки. Чрез те­зи формулировки е разкрита вярата в Иисус Христос като истински Бог и ис­тински човек…, „роден преди вековете от Отца по Божество, а в последните дни – заради нас и нашето спасение – роден от Дева Мария Богородица по човечест­во…“. Според Халкедонското вероопределение Словото Божие е възприело не отделна човешка личност. Ако беше та­ка, щеше да бъде изкупена само тази личност, а не цялото човечество. Син Божи възприел при въплъщението Си цялостна човешка природа, която осве­тил, възвисил и обожествил. Направил я достойна за поклонение. Той върнал на човека изгубения рай, разтворил му две­рите на вечния живот.

В Халкедонския догмат е разкрита и христологическата страна на Боговъплъщението, положена е основата за пра­вилно изяснение на въпроса за личност­та на Иисус Христос. – Възприетата от Словото Божие цялостна човешка при­рода предполага самосъзнание на лич­ността. Халкедонските отци при изясня­ване на този термин си служили с езика на своето време. За тях „личност“ озна­чава преди всичко „битие самò по себе си“ или „битие за себе си“, но не белег на самосъзнание. Те сложили само основи­те, върху които през следващите векове се развивала богословската мисъл при изясняване на въпроса за самосъзнание­то; посочили как трябва да се гледа на личността на Богочовека. И ако ние днес под „ипòстасис“ разбираме личност в смисъл на самостоятелно духовно би­тие, на самосъзнаващо „аз“, то в духа на Халкедонското вероопределение следва да разбираме личността на Богочовека като една личност с едно самосъзнание.

До 451 година богословската мисъл се раз­вивала главно в две направления: алек­сандрийско и антиохийско. Двете богос­ловски школи се стремели да разкрият цялостно христологическия проблем. Всяка обаче вървяла по свой път, използвала свои средства. Догматическото оп­ределение на Халкедонския събор обе­динява в себе си богословско-философс­ките резултати на тези две школи: и теза­та на Александрийската школа за единс­твото в Христа, и антитезата на Антиохийската школа за двойството в Богочо­века. Това вероопределение сочи единс­твено правилния път към по-нататъшно вглъбяване в тайната на благочестието.

Чрез точната догматическа формули­ровка, изработена в Халкедон, бил нане­сен съкрушителен удар върху еретическите учения на Несторий и Евтихий. На­истина тези ереси не изчезнали автома­тически след появата на Халкедонския догмат. Чрез него обаче била разкрита тяхната нецърковна същина. Това е сто­рено преди всичко с употребата на тер­мините „неслитно“, „неизменно“, „не­разделно“ и „неразлъчно“. Първите два разрушавали ереста на Евтихий; трети­ят и четвъртият разрушавали ереста на Несторий.

Халкедонското вероопределение стои в генетическа връзка с догматическата дейност на вселенските събори до 451 година. Същевременно то лежи в осно­вата на догматическата дейност на след­ващите вселенски събори – истина, коя­то ще бъде разкрита по-нататък.

Мнозина виждат в Халкедонския дог­мат причина за последвалите борби и разделения. Това е погрешно. Причина­та не е във вероопределението, а в тези, които по различни подбуди (социално-икономически, национални и политиче­ски) определили отрицателно отноше­ние към него. Никейският символ полу­чил общоцърковно признание след по­ловинвековна упорита борба между про­тивниците и привържениците на Симво­ла. Халкедонският символ трябвало да мине по същия път. Фактът, че той е признат от цялата Църква, убедително свидетелства, че в него е разкрита чи­стата, вечна, божествена истина.

Освен с догматически, Халкедонският събор се занимал и с редица църковно- канонически въпроси. Изработил и при­ел тридесет правила. От тях по-специално вни­мание заслужава двадесет и осмото. С това правило на Константинополския архиепископ ка­то столичен архиепископ се давали пре­имущества не само по чест, но и по власт. В това отношение той се приравнявал с Римския епископ.

_____________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 109-119. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-bWc