Основаване на Църквата и формиране на първите християнски общини – продължение от публикация № 1425*

Георги Бакалов

Новозаветната книга Деяния на светите апостоли съобщава за създаването на Църква­та наскоро след Възкресение Христово. Това станало на Петдесетница, когато според дееписателя Дух Свети слязъл над главите на събралите се апостоли и всеки от тях получил дарба да говори чужди езици. Същия ден апостол Петър произнесъл пламенна проповед и към Христа били обърнати около 3000 души от присъстващите.

В началните дни, месеци и години след основаването на Църквата в Иеру­салим братята, както се наричали първо­начално вярващите, живеели заедно, ка­то пребивавали в молитви и очакване на Второто Христово пришествие. Това състояние било характерно за древните християнски общини, които твърде бук­вално възприели думите на своя Учител за скорошното Му повторно идване на света.

Вярващите в Иерусалим се организи­рали в община с равно разпределение на благата, като по-богатите подпомагали по-бедните членове. Отношенията поме­жду им приличали на голямо семейство, в което зачитането волята на другия и общото благо били задължителни за вси­чки (срв. Деяния на светите апостоли 2:42). Твърденията, че в тези първи християнски общини се съзи­ра протомодел на комунистическите об­щества чрез осъществения идеал на ра­венството, могат да се определят като спекулативни. Частната собственост в раннохристиянските общини била всео­бщо призната и ненакърнима, а внасяне­то на имуществото в общата каса било доброволен акт. Разпределението на бла­гата се изисквало от самото общинно устройство.

Първите ръководители на християнс­ката община в Иерусалим били апосто­лите. Скоро станало ясно, че сами не могат да се справят с нарастващите от­говорности и че се нуждаят от помощни­ци. Измежду вярващите били определе­ни неколцина, сред които Стефан, Фи­лип, Прохор и други,които встъпили в за­дълженията си след ръкополагане от страна на апостолите. Така в Древната църква се създава една традиция, съхра­нила се до наши дни – духовната власт да се предава чрез ръкоположение.

Помощниците на апостолите били от елинистите, тоест християни от юдеите, които живеели извън Палестина и има­ли своя синагога в Иерусалим. Конкрет­ните им грижи по подготовката на брат­ските трапези дала и името им – дякони. Един от тях бил прозелит, тоест неюдеин, който възприел еврейската религия.

Разпространението на новото вероу­чение сред неюдеи най-вече извън Иеру­салим станало причина за спорове, до­колко покръстените езичници трябвало да спазват юдейския закон. По-консервативно мислещите юдеохристияни смя­тали, че приемането на юдейския закон е задължително за покръстените. Не така мислели християните от неюдейски про­изход, според които с идването на Хрис­та се отменя юдейският закон.

Трагичният прецедент с архидякон Стефан, който бил убит, изобличавайки юдейското неверие в Христа, дало повод на много от привържениците му да напу­снат Иерусалим и да проповядват сред езичниците в другите страни. Така ново­то учение стигнало до големия сирийски град Антиохия, където последователите му първом били наречени „християни“ (Деяния на светите апостоли 11:26).

Сред твърдите защитници на юдейската религия бил и евреинът от диаспората Савел (по-късно Павел), родом от град Тарс, взел участие при убийството на св. архидякон Стефан с камъни като па­зел дрехите на убийците

Немного след това ревностният почи­тател на юдейския закон откровено и с чисто сърце приел християнството, за да стане най-активният му проповедник сред езичниците и един от стълбовете на Църквата. Мисионерската си дей­ност св. апостол Павел осъществявал чрез дълги пътешествия в Мала Азия, Балканския полуостров и Италия, а според преданието и в Испания.

През 51 година в Иерусалим се състоял първият събор на Църквата, наречен още апостолски, който трябвало да се произ­несе относно задължителността на юдей­ския закон. След мъчителни спорове на­дделяло становището, че Моиеевият закон не може да бъде задължителен за християните. Първото събиране на апос­толите и християните от новоучредените общини е свидетелство за „съборното начало на Църквата“.

Георги Бакалов (1943-2012)

Новозаветната книжнина и Предани­ето сочат като най-ревностни разпрост­ранители на християнството сред юдеи­те от диаспората и езичниците апос­толите Петър и Павел. По време на проповедническата си мисия Павел бил затварян и съден, а през 67 година е посечен с меч в Рим. Преданието сочи за това вре­мето на първото гонение срещу христи­яните, предприето от Нерон.

Св. апостол Петър проповядвал в Са­мария, Лидия, Иопия и Кесария. По на­реждане на Ирод Агрипа бил задържан за кратко време в тъмница. За последен път Деяния на светите апостоли го споменават през 51 година като участник в Иерусалимския събор. Съдейки по каноничните тексто­ве, присъствието на апостол Петър в Рим е трудно доказуемо.

Другояче стои въпросът с Предание­то, което свидетелства за дълъг престой на апостола в Рим, заедно с Павел, както и известието за мъченическата му смърт по време на споменатото гонение. Съг­ласно личната воля на св. апостол Пе­тър, екзекуцията му била извършена на кръст, обърнат с главата надолу. Също­то предание, написано около 170 година, твър­ди, че апостол Петър бил погребан в градините на Лукул до хълма Ватикан – бъдещата резиденция на папите. И до днес мнозина изследователи приемат с резерва свидетелството на блажени Иероним за ръководството на римската об­щина от апостол Петър в продължение на 25 години. Спорът около Петровото предстоятелство в Рим се основава на претен­цията на папите, която сочи като свой пръв предстоятел Христовия ученик, от което следват редица преференции в от­ношенията им с другите църкви.

Несъмнено статутът на Римската цър­ковна община се определя от положени­ето на самия град като столица на могъ­ща империя. Още тогава думата на рим­ските християни тежи в общоцърковния живот и становището на столичната цър­ква винаги се вземало под внимание при решаването на важни общохристиянски спорове.

Друга авторитетна община е Иерусалимската, което е самопонятно: в Иеру­салим протекла голяма част от земната мисия на Иисус Христос, в него Той бил осъден и изживял кръстните страдания; там се полагат основите на християнска­та Църква, от същия град тръгва пропо­ведта на новото учение.

Пръв ръководител на местната общи­на бил почитаният от юдеи и езичници заради своята праведност Иаков, брат Господен. Въпреки всичко Иерусалимската църква скоро западнала и поради сполетелите я нещастия. Юдейското въ­стание от 69-70 година срещу римското влади­чество и последвалото жестоко разоре­ние почти напълно обезлюдили свеще­ния град. Иерусалим дълго време тънел в руини. Още преди това, според Иосиф Флавий, в града се чувствало напреже­ние и предусещане за предстоящата ка­тастрофа. Фарисеите подбуждали жите­лите към въстание, което християните смятали за безумие. Малко преди разру­хата на града значителна част от тях се отделила в град Пела, изтълкувано от сънародниците им като непричастие към общото дело.

Има още