Георги Бакалов

Първите три века след образуването на Църквата са най-трудните за христи­янството. През това време то отстоявало не толкова учението си, колкото физиче­ското си оцеляване. Езическият свят и римските власти открито преследвали християните, както нито едно друго ре­лигиозно учение в древността.Често пъ­ти те слушали за себе си:“Вие не трябва да съществувате“.

Християните не срещнали разбиране и сред юдеите, които първи подели гоне­нията срещу тях. Поради това първите бележити представители на новата ре­лигия са мъчениците, подели върху себе си жребия на апостолското свидетелс­тво.

Гонения предприема и цар Ирод Агрипа I, за да угоди на съотечествениците си и за да спечели популярност сред най-консервативните между тях. С голяма враждебност се отнесли почитателите на Моисеевия закон спрямо апостол Па­вел. Спечелилата литературна популяр­ност метафора „превръщането на Савел в Павел“, визираща коренния прелом в религиозната ориентация на довчераш­ния гонител на новото учение, останала чужда и съвършено неразбираема за юдеите. За тях той бил „апостат“ (отстъ­пник), достоен за заклеймяване и винаги преследван от юдейската диаспора по дългия път на неговата мисия. Същест­вува мнение, че първото гонение спрямо християните в Рим след пожара от 64 година е не толкова самоинициатива на Нерон, колкото умело скроена интрига от нало­жницата му Попея. Има предположение, че тя принадлежала към прозелитите на юдаизма и в услуга на религиозните си наставници обвинила пред императо­ра християните. В този смисъл жестока­та им екзекуция може да се приеме като продължение на гоненията от Палести­на.

След разгрома на Иерусалим през 69-70 година и особено след второто еврейско въстание от 135 година антихристиянската про­паганда на юдеите значително отслаб­нала. Еврейството преживявало тежки години на разселване и малтретиране, в които трябвало да се погрижи за собст­вената си участ, нежели да преследва християните.

Всъщност истинските гонения идват от страна на езичниците. За създалите се между тях и Христовите следовници отношения твърде показателни са думи­те на Тертулиан: „Езичниците и христи­яните са чужди едни на други“. На какво почива тази отчужденост и какви са при­чините за нарушената религиозна толе­рантност в един свят, където почитането на множество богове не правело никому впечатление? Това са въпроси, които за­нимават религиоведи и историци още от епохата на Просвещението. По-същест­вените причини могат да се групират в няколко направления: обществени, дър­жавно-религиозни и политически.

Насочвайки се към обществените при­чини, ние се натъкваме на едно становищe, единодушно споделяно както от раннохристиянските писатели, така и от ези­ческите мислители: гръко-римският свят посреща враждебно християнството. По този повод споменатият раннохристиянски апологет Тертулиан риторично въз­кликва: „С какво ви вредим, елини? Защо ненавиждате като злодеи тези, които сле­дват словото Божие? Колко пъти – про­дължава с горест Тертулиан – тълпите ни нападаха, хвърляха камъни и запалва­ха домовете ни. Не пощадиха  даже мър­твите, които изравяха от гробовете и на­сичаха на късове“.

Ненавистта към християните обхва­нала и образованите представители на гръко-римското общество. Известният историк Тацит определя своето и на съ­мишлениците си отношение към христи­яните с констатацията, че те били прес­ледвани „заради извършените мерзос­ти“. Учението им, което почти не позна­вали, назовали „пагубно суеверие“. По­добни квалификации се срещат и у други автори, очевидно повлияни от ширещи­те се сред тълпите слухове за „кръвожадността“ на християнските богослуже­ния. Заблуждението идвало от погреш­ната интерпретация на тайнството Евхаристия, при което се говори за прет­воряване на виното и хляба в „кръв и тяло Христови“. Още по-чудовищно звучели слуховете за убитите младенци, чиято кръв служела за причащение. Така суе­верната тълпа виждала в християните „ненавистници на човешкия род“.

Подобно е впечатлението и на други езически писатели като Светоний, Плиний Млади, Целз, Апулей и Лукиан. В техните съчинения християните изглеж­дат „безсрамни сектанти“, за които няма „нищо свято“. Съществуват даже обви­нения в атеизъм, предвид на това, че християните не извършват публични це­ремонии, отказват да участват в езичес­ките култове и не притежават храмове. Повод за други спекулации са и оби­чайните за първите десетилетия „вечèри на любовта“, при които вярващите си разменяли „целувката на мира“. Същото в очите на езичниците изглеждало като прикритие на необуздан разврат.

Не би могло да се отмине без внима­ние и характерното през първите един-два века отношение на християните към езическата философия, основателно смятана за първооснова на политеистичните релгиозни учения. Силно впе­чатление правело поведението на някои фанатици, които трошели статуи и други произведения на изкуството, убедени, че са обитавани от демони. Подобни, макар и редки проявления, ставали причина християните да бъдат обвинявани за вра­гове на античната култура.

С течение на времето общественото негодувание към последователите на Христа постепенно отслабнало. Езични­ците опознали учението им, възхищава­ли се от добродетелите и себежертвата на мъчениците им. Обществото все по-ясно разбирало, че обвиненията срещу християните са плод на клевети и изми­слици. В резултат на промяната мнозина приели кръщението, дори по време на гоненията в началото на IV-ти век езичници укривали християни – нещо недопусти­мо в миналото.

Друга причина за неприязънта на рим­ските власти към християните е неадек­ватното им, от гледище на практиката, отношение към религиозните традиции. В стария свят било обичайно религията да се разглежда като държавно дело, а служителите на култа да изпълняват социални функции. Нещо повече. Грижа­та за култа в Рим принадлежала на Се­ната, който единствено бил оторизиран да признава и разрешава почитането на всеки един бог. По този начин религията придобивала не само социален, но и по­литически характер.Съответно наруше­нието на това правило било нарушение на римските закони и проява на нелоял­ност.

Поначало римската държава опреде­ляла религиозните изповедания по наци­онален признак. Приемало се, че същес­твуват гръцки, сирийски, египетски и прочее култове, всеки от които имал своето мя­сто в римския пантеон. Ако някои изглеждали подозрителни, бивали забранява­ни. Така става през 188 година с култа на Бакхус, който влизал в противоречие с моралните норми на римското общест­во. Християнството и юдаизмът били в числото на забранените религии, тъй ка­то не поддържали връзка с държавните институции и Сенатът не се е произнасял за тяхната законност. Все пак към юдаизма се проявявало по-голямо търпение, предвид древността на култа и подчер­тано националната му принадлежност.

Има още →