Втори Ватикански събор – продължение 1*

Архимандрит Иоан

Още на 30.VIII.1959 година Папа Иоан XXIII заявил: «Ако отделените братя искат да вземат участие в събора, «трябва да бъдат благоразумно приети, защото Църквата е всякога техен дом.» Наблюдателите се радваха на сърдечно госто­приемство и на топла братска любов и внимание. Те присъстваха на всички тайни заседания, получаваха същите поверителни текстове и бюлетини както отците-членове на събора и имаха право да изказват мнението на църквите, които пред­ставляваха. Всеки вторник във «Фоайе Унитас» ставаше среща между наблюдателите и Секретариата за християнско единство. Последният много държеше на тези срещи, защото по този начин узнаваше становището на отделните църкви по решенията на събора. Кардинал Августин Беа публично призна, че «наблюдателите-делегати на некатолическите църкви дали решителен принос чрез участието си в общата молитва, проучвания, всевъзможни контакти, поощрения на съборните отци, за да изживеят по-дълбоко и всестранно икуменическия проблем». Самото присъствие на наблюда­телите косвено напомняше печалния факт, че Църквата Христова е разделена, че Римската църква не е една и единствена в света и не е само за себе си.

Броят на наблюдателите през четирите сесии бил различен. На първата сесия били 30 души; на втората – 66; на третата – 71, а на четвъртата надхвърлиха стоте. Това свидетелстваше пък за интереса, който некатолическите църкви проявиха главно към поставените въпроси на II Ватикански събор.

Папа Павел VI определил четвъртата сесия при всички обстоятелства да бъде заключителна. Тежестта на работата сега падаше върху този период. На съборните отци предстоеше огромна работа. Единадесет схеми очакваха своето обсъждане, текстуално оформление, гласуване, одобрение от папата и промулгирване на публично заседание. Времето беше малко. Затова заседанията бяха дълги, напрегнати и строго делови. Прогресивно настроените епископи все смятаха, че схемите не са достатъчно зрели за промулгирване и правеха нови прибавки за по­добрение на текста и за възможно най-пълното изчерпване на третираните въпроси. Грамаден апарат от богословски съветници (пирити), научни и помощни комисии,технически персонал работеше денонощно и печаташе обсъжданите схеми. Трябва да се отбележи, че откъм организационната и техническата си страна и по отно­шение на дисциплината апаратът на събора действаше безупречно.

Изказванията при дискусиите бяха напълно свободни. Всеки съборен член имаше право на изказване до десет минути. Езикът, на който се говореше и пишеше, беше латинският. Само старият мелхитски патриарх Максимос IV Санг говореше на френски, за да демонстрира, че Католическата църква не е идентична с латин­ската. Когато модераторите преценяха, че по дадена схема е достатъчно разисквано, чрез гласуване се вземаше мнението на всички съборни отци. При две трети мнозинство тя се снемаше от дневния ред и се предаваше на богословските комисии за обработ­ване на изказванията. Дискусиите бяха повече или по-малко бурни в зависимост от въпросите, които се третираха в схемите. Понеже Римокатолическата църква е универсална, не беше много лесно да се задоволят различните манталитети на съборните отци, дошли от всички краища на света.

Може да се каже, че всяка схема, докато получи своя окончателен вид и стане задължително ръководно начало в Римската църква, имаше вече по-голяма или по-малка история зад себе си. Трудно беше да се обединят двете течения и да се намери компромисно решение по някои щекотливи въпроси. Необходими бяха свръхусилия, голям такт, прозорливост и мъдрост, за да се ръководи това огромно тяло на събора и същевременно да се изведе Католическата църква от нейната вековна скованост. С тази задача Папа Павел VI съумяваше да се справи по пре­възходен начин чрез своите висококултурни и опитни помощници. Там, където разумните доводи не помагаха, намесваше се «непогрешимата воля на Римския първосвещеник», която регулираше буйния поток от мисли и настроения у епископите.

Всяка точка от дадена схема минаваше на три гласувания: 1) по тричленната формула: съгласен, несъгласен и съгласен при известни условия; 2) след това по двучленната формула: съгласен и несъгласен. Третото гласуване ставаше в деня на промулгирването, когато се гласуваше за дадена схема като цяло.

Заседанията се провеждаха в храма «Св. Петър». Докато за I Ватикански събор десният страничен кораб бил напълно достатъчен, сега централният кораб едва побираше 2500-те кардинали и епископи, плюс богословските съветници, наблюдатели, слушатели и прочее. Съборните отци седяха на амфитеатрално разполо­жени чинове, пригодени както за писане, така и за молитвено коленичене през време на службата. Цялата модерна техника беше турена в услуга на събора. Стотици хиляди метри магнетофонни ленти записваха изказванията на отците; фото- филмовите камери заснемаха всяко действие; електронните машини без­погрешно брояха гласовете; микрофоните и високоговорителите даваха възмож­ност да се следят дебатите и в най-отдалечените ъгли на огромния храм. Всички заседания се провеждаха при закрити врата, за да бъдат отците запазени от на­падките на журналистите, които правеха сензации от всяко изказване, което до­стигаше до техните уши, макар и в изопачен вид. И документите, които се издаваха, бяха секретни. Едва на публичните заседания, след промулгирването им, тексто­вете ставаха достояние на външния свят.

По изказванията на отците можеше да се съди за положението на Католи­ческата църква в отделните държави или части на света. Така например южно­американските епископи не пропускаха случая да поставят въпроса за глада и свръхнаселението на преден план. Африканските представители говореха за ра­совата дискриминация. Възпитаните в традиционно-схоластическото богословие испански епископи не можеха да се помирят с новите френски и германски течения у техните колеги. А италианците, които само от книги знаели за съществуването на протестанти, сега присъстваха на обща молитва с тях.

Интересни бяха изказванията на представителите на източните униатски църкви. Тяхното положение беше малко по-особено, защото от една страна не ис­каха да скъсат връзката си с Рим, а от друга страна пък застъпваха възгледи твърде близки до православните. У тях можеше да се долови тиха критика ако не спрямо ватиканските догми, то поне към тяхната формулировка. Тук ясно се чувстваше едно порицаване на «римското» в Католическата църква; изтъкваше се, че може да има и друго църковно право освен правото на римския «Кодекс юрис каноници». Те енергично протестираха срещу задължителния целибат на свещенството, неразторжимостта на брака, индулгенциите и в по-ясна или по-прикрита форма застъпваха православни възгледи по тези въпроси. По такъв начин се развиваше истински свободен диалог, който изтъкваше различието на мненията в самата Ка­толическа църква.

Папата не присъстваше всеки ден на заседанията. Но съвременната тех­ника му даваше пълна възможност да следи изказванията на отците и при нужда да налага своето вето. Понякога Папата идваше съвсем скромно, за да се черкува на някой по-голям католически празник. След това той веднага си отиваше, за да не стеснява с присъствието си отците при изказванията им. През първите три сесии Папата седял на трон отделно пред централния престол. На четвъртата сесия той заемаше своето място сред президиума. С това той искал да подчертае равенството си като епископ на Рим с останалите епископи.

Всяка сутрин, преди започване на заседанието, се отслужваше Литургия от някой епископ и се интронизирваше Евангелието като символично присъствие на Иисус Христос в събора. На по-големи празници се отслужваше съборна Литургия. Тя е нововъведение в Католическата църква – от времето на събора. Молитвите се четяха хорово от служещите духовници. Повечето служби бяха по латинския обряд. Но всеки петък отделните източни униатски църкви отслужваха Литур­гия по своя ритуал. Всички тези литургии, обаче, бяха силно латинизирани. Символът на вярата се четеше със и без «филиокве». Евхаристията се извършваше с квасен хляб или с хостия.

Обикновено пееше едногласово малък мъжки състав от папската капела. Орган не свиреше. На папските служби хорът беше смесен от детски и мъжки гласове. Тогава се изпълняваха прочути композиции.

За четвъртата сесия били поканени да участват 3090 кардинали, патри­арси, архиепископи, епископи, апостолически викарии, префекти и генерали на разни ордени. От тях 553-ма не могли да дойдат на събора поради различни при­чини. Повече бяха застъпени епископите-администратори, отколкото еписко­пите-богослови.

И така, отново се вдигна в Рим завесата, този път за четвъртото действие на «чудесната драма», както навремето Папа Иоан XXIII нарекъл II Ватикански събор. Вълнуващи сцени били минали вече върху подиума на храма «Св. Петър». Но съборните отци, наблюдателите от всички църкви, пък и цялата общественост с интерес очакваха завършека, който трябваше да увенчае труда на католическия епископат.

Денят на откриването на събора (14.IX.) беше според католическия календар Кръстовден. Папата влезе в храма с много тържествен церемониал. Хорът и клирът запяха: «Ту ес Петрус, ет супер ханк петрам едификабо Еклезиам Меам[4]» Отците и народът ръкопляскаха. Литургията се отслужи съборно от Папата заедно с двадесет и шест кардинали и източни патриарси-униати. След това Павел VI седна на трон, по­ставен над конфесиото (оградено място пред централния престол, където се пред­полага да е бил гробът на св. апостол Петър) и прочете на латински речта си за открива­нето на IV сесия на събора. Той охарактеризира събора като една голяма три­кратна любов към Бога, Църквата и човечеството. Папата искаше с тази си реч да внесе яснота и да оживи духа на последното заседание на събора. Той не засегна темите, с които щяха да се занимават отците. Мълчанието си обясни с това, че не бил искал да пречи на свободната ориентировка на католическия епископат.

След това папата съобщи за учредяването на епископски синод към светия пре­стол, за решението си да посети Организацията на обединените народи по случай 20-годишнината от основаването ѝ и да отправи нов апел за мир в света.

Следобeд се състоя покаянна процесия (процесионе пенитенциале). Това беше величествена религиозна манифестация, в която участваха хиляди духов­ници. Папата носи честнѝя кръст до Латеранския събор. От специално издигнат подиум той извърши въздвижението и благослови народа с кръста.

На другия ден (15.IX.), с участието на Папата, се състоя първото заседание на IV сесия на събора. Генералният секретар архиепископ Перикъл Феличи прочете папското Моту проприо «Апостолика соллицитудо», в което са дадени общите правила на обявения вече «синодус епископорум[5]». Той ще се състои от около 150-160 епископи, избрани от националните епископски конференции и одобрени от папата. Само римският първосвещеник има правото да свиква синода, да определя дневния му ред и лично, или чрез свой заместник, да го председателства. След свършване на заседанието, за което е свикан синодът, спират от само себе си функ­циите и пълномощията на членовете му. Синодът ще бъде нещо като продължение на събора. Той щял да бъде връзката между папата, курията и световния католи­чески епископат и щял да допринесе за желаното от много съборни отци децен­трализиране на църковното управление.

Как ще функционира този нов апарат на Католическата църква е още рано да се определи. Бъдещето ще покаже, дали папата ще прехвърли не само известни задължения, но и права и отговорности върху него, за да се осъществи до някаква степен колегиалната форма на управление. Католическите богослови, обаче, схващат колегиалността по-различно отколкото в Православната църква се схваща синодалността. Изхождайки от православните остатъци в богословското мислене на униатството, това нещо подчерта и Патриарх Максимос IV Санг, който каза: «Сегашният събор не трябва да се задоволява да повтаря изказванията на I Ва­тикански събор, но трябва да постави в по-пълна светлина приматството в неговата органическа връзка с правата на епископите. Не бива да се говори за папата като глава на Църквата в същия смисъл, както за Христа, Който е единственият глава на Църквата. Папата, като наследник на Петър, не може да има по-големи пълно­мощия в апостолската колегия отколкото самия Петър. Епископската колегия във всеки случай, не е от папата «делегирана». Това го доказва историята на из­точните църкви, от която става ясно, че назначаването на епископите не е изклю­чително право на папата.»

След като се прочете поздравителната телеграма на Вселенския Патриарх до събора, модераторът съобщи, че се пристъпва към деловата част на заседанията. Какво предстоеше на IV сесия да извърши?

1.Да гласува по тричленната формула схемите: а) «За Божественото от­кровение» и б) «За апостолата на миряните».

2.Да гласува по двучленната формула: а) «За пастирските задачи на епис­копите в Църквата»; б) «За съвременното обновяване на религиозния (монаше­ския) живот»; в) «За обучението на свещениците»; г) «За християнското възпи­тание» и д) «За отношението на Църквата към нехристиянските религии». Тези схеми са били дискутирани през предишните сесии и сега оставаше да се одобрят направените поправки (моди).

3.Да обсъди и гласува по двата начина най-трудните схеми, които предиз­викаха световен интерес: а) «За религиозната свобода»; б) «За Църквата в света днес»; в) «За мисионерската дейност на Църквата» и г) «За служението и живота на свещениците».

Първо започнаха дискусиите върху схемата «За религиозната свобода». Тук изпъкнаха същите основни различия, каквито е имало и на третата сесия при обсъждането на схемата. Съборните отци се разделиха в своите мнения на три основни групи: а) които бяха доволни от така изработения текст; б) които отричаха текста и в) които се съгласяваха с него, но при известни корекции.

А) Американските кардинали Спелман, Кушинг, Ритер и други с въодушев­ление одобриха така изработената схема и предложиха веднага да започне нейното гласуване. «Схемата отговаря на очакванията на Църквата и света», заявиха те. «Всяко право почива върху известна истина. Истината, върху която се гради ре­лигиозната свобода, е достойнството на човешката личност. Върху тази истина почиват всички човешки права, както и целият обществен ред. Всяка човешка личност има ненакърнимото право да изповядва тази вяра, която ѝ диктува съ­вестта.»

Б) Консервативното малцинство поддържаше своята стара теза: «само Римокатолическата църква има право на религиозна свобода». Архиепископът на Тарагона (Испания) виждаше в декларацията за религиозната свобода гибелта на ка­толицизма в чисто католическите страни. «Един основен принцип трябва да бъде ясно подчертан, каза той: само Католическата църква има правото и задължението да проповядва Евангелието. Затова не бива да се разрешава прозелитизма от некатолици между католици и той трябва, когато го изисква общото благо, да бъде възпрепятстван и от държавните власти».

В същия традиционалистичен дух се изказаха и други епископи, главно от италиански, испански и латиноамерикански произход. Те упорито поддържаха, че «само истинската Църква има право на религиозна свобода в абсолютен смисъл. Не е възможно да се признава на всички религии, без разлика, същото право. Истина и заблуда не са еднакво ценни и затова не могат да имат еднакви права.

В) Третата група приемаше текста в неговите основни линии, но предлагаше някои места да бъдат по-точно изяснени, логически ред в пасажите, добра лите­ратурна обработка, историческа справедливост и прочее.

Колкото и критично да се отнасяха към схемата, в голямото си болшинство всички отци бяха съгласни, че никой не трябва да бъде нито насилван да приеме известна религия, нито да му се пречи да изповядва своята вяра. Всеки трябва да има свобода на съвестта.

При всички гласувания схемата получи много повече от необходимите две трети гласове. Отците изказваха възторга си чрез бурни ръкопляскания, задето е одър­жана победа над стария консервативен дух. За първи път Католическата църква гласува за религиозна свобода. Схемата беше промулгирана на последното публично заседание (7.XII.1965 година) и получи следното заглавие: «Заявление за религиозната свобода – за правото на личността и общностите на обществена и гражданска свобода по религиозните неща» («Декларацио де либертате религиоза – Де юре персоне ет коммунитатум ад либертатем социалем ет цивилем ин ре религиоза»). Съдържанието на тази декларация е следното:

1) Увод. I. Общи основания на религиозната свобода. 2) Предмет и основа на религи­озната свобода. 3) Религиозната свобода и връзката ни с Бога. 4) Свободата на религиозните общества. 5) Религиозната свобода на семейството. 6) Поддържане на религиозната свобода. 7) Граници на религиозната свобода. 8) Възпитание към свободата. II. Религиозната свобода в светлината на Откровението. 9) Учението за религиозната свобода има своите корени в От­кровението. 10) Свобода на веровия акт. 11) Начинът на постъпване на Христа и апостолите. 12) Църквата следва по стъпките на Христа и апостолите. 13) Свободата на Църквата. 14) За­дачата на Църквата. 15) Заключение.

Схемата «Църквата в света днес» беше най-новия съборен документ. Макар че тя имаше своето официално заглавие, но повече нашумя с фаталното «схема 13», понеже в първоначалния списък на схемите тя стояла на тринадесето място. Дълго се спорило какъв да бъде характерът на схемата и оттук да ѝ се определи загла­вието. Най-после комисията се спряла на «пастирска конституция», понеже смет­нала, че главната задача на схемата е не да излага църковното учение, но пасто­рално да приложи това учение към даденостите на днешното време. От друга страна един пасторален документ не изисквал такива ригористични дискусии за всяка една дума, както това би станало при една догматична конституция. Съ­гласно общото желание на отците, схемата била адресирана не само до католици и християни изобщо, а до всички човеци без изключение. Това дало отражение върху стила и методиката на новия текст.

Схемата имаше за цел да отрази страхът и надеждите на днешния човек, и преди всичко готовността на Католическата църква да го подпомогне. Затова в нея се изхождаше от онези истини, които се приемат от повечето човеци, за да може постепенно да ги насочи към общите откровенни истини. Гледаше се обаче, да не се създаде впечатление, като че ли мисията на Църквата се изчерпва с отношението ѝ към проблемите на този свят, а не че главната ѝ задача е да продължи спаси­телното дело на Христа.

Интересите към схема 13 бяха големи както от страна на духовенството, така и на обществеността. Върху нея се възлагаха надеждите за бъдещият диалог с човечеството, за примирение между Църквата и света.

Уводното изложение започва с типичните за нашето време факти на бързите, широки и дълбоки проникващи промени във всички области, които се дължат преди всичко на научния дух и напредващата техника. Културните, духовните, научните и технологическите промени имат грамадно въздействие върху човека и обществото и са причина за силното напрежение в света. Лайтмотив на цялата схема е човекът и неговото конкретно положение. Човекът вече притежава богати плодове от напредъка, но въпреки това той живее в страх и си поставя въпроса за смисъла на всички неща. Църквата трябва да му отговори в светлината на Еван­гелието. Не всички проблеми могат непосредствено да бъдат разрешени, защото нещата всеки ден се менят и израстват нови въпроси. Затова Църквата може само да започне диалога със света, но той никога няма да завърши.

При специалните дебати върху първата част на схемата «Църквата и приз­ванието на човека» се развиха следните мисли:

«В схемата трябва да се посочи, че подобрението на положението на работ­ниците представлява истински човешки напредък, който не бива вече да се връща назад. Този процес трябва да се разпростре върху всички области на живота, също и върху областта па политиката и културата. Колко е вкоренена в човека идеята за достойнството на труда се вижда от това, че той повече цени парите, които сам е заработил, отколкото доходите от капитала» (Шарл Химер, епископ на Турне). «На човеците трябва де се говори с най-голяма яснота по всеки основен въпрос, както например за универсалното братство. Богословската основа на тази истина се състои във факта, че ние всички сме Божие създание, произхождаме от едни и същи прародители, всички сме спасени от Иисус Христос, вземаме участие в Бо­жието наследство и принадлежим на една и съща естествена и свръхестествена фамилия. От това произлизат задължения и следствия, които имат голямо значение за съвместния човешки живот. Ако това се вземе под внимание, всяка дис­криминация, всяка омраза, всички войни биха били отстранени» (Аничето Фернандец – генерал-магистър на доминиканците, испанец). «Съборът има за задача да даде нов възход на Църквата, като отговори на Божия глас чрез световните съ­бития. Църквата идва често пъти много късно до идеята за свободата, до истори­ческото развитие, поради което тя загуби на Запад работническата класа. Трябва да се изследва, защо Църквата толкова късно разбира знаменията на времето, за да се вземат предварителни мерки за в бъдещето» (Еужен д’Судза, архиепископ на Бопал – Индия).

Като един много често изтъкван недостатък на схемата беше това, че въпросите се третираха в твърде западен аспект, рационалистично и не се държеше сметка за мирогледа на народите от Африка и Азия, които също определят световната история. Африканският кардинал Лауреан Ругамбва, епископ на Букоба (Танзания) заяви: «В схемата беше необходимо да се изтъкне: 1) Солидарността на човеците във всички области. Човеците не искат милостиня, но справедливост и любов. 2) Населенията в развиващите се страни да не бъдат пасивни обекти на ограбване, но чрез образование да бъдат водени към напредък и самоотговорност. 3) Да се засили интернационалната съвместна работа.

Авторът епископ Иоан (1925-2005), който по времето на написването на тази статия е архимандрит.

По въпроса за атеизма се направиха следните изказвания: Той се явява есте­ствена последица от научния напредък. Корените му лежат дълбоко, още при раз­делението между Източната и Западната църкви, разцеплението на християнското единство през XVI-ти век, в просвещението и деизма на XVII-ти и XVIII-ти векове. Към тази вина на християните се прибавя и тяхното неправилно понятие за Бога, погрешно поведение в личния, стопанския и социалния живот. Не всички атеисти са противници на Църквата. Те търсят по-скоро истинския Божи образ, една религия, която да е в хармония с историческото развитие на човечеството и, преди всичко, една Църква, която да е солидарна с бедните. Те негодуват срещу дребнавостта на християните, егоизма и експлоатацията на човека от човека. Съборът трябва да има смелостта да постави върху християнска основа търсените и от атеистите ценности на солидарност, братство и обединение. Истинският социализъм е християнството, изживяно в справедливо разпределение на благата и равенство на всички. Като средства за преодоляване на атеизма се посочиха: съвместната дейност на всички християни за достигане на един мирен «модус вивенди» с всички човеци, защитаване социалната справедливост, правилно религиозно обучение на миряните, Църквата да не осъжда никого, вярващите да свидетелстват за живия Бог чрез честна съвместна работа за икономическия напредък на своите страни, братска любов и прочее.

По въпроса за брака и семейството се очертаха два противоположни въз­гледа: 1) Бракът има за цел първо да продължи потомството и на второ място иде любовта. 2) Любовта е основна добродетел, която трябва да се проявява най-вече в брака. Раждането на деца е печатът на брачната любов. Като дават живот на децата, родителите изпълняват волята на Бога, стават Негови съработници и съучастници на творческото Мy провидение. Кардинал Леон Сюненс (Белгия) предложи, съборът да апелира към всички научни работници да разширят и коор­динират своите изследвания върху сексуалитета на брака, защото законите, които важат за човешката плодовитост, за психологическия проблем на самоовладяването и брачния живот изцяло, са малко известни. Съборът трябва да вземе становище и по отношение увеличаващите се лекомислени бракове между незрели млади хора. Трябва да се задължат държавните власти и всички добри християни да се борят с вълните на падението по нашите улици, театри, книги и списания, които подкопават брака. Това е срамно петно за нашата, така наречена, христи­янска цивилизация.

Една група отци поискаха да се изяснят в този отдел на схемата въпроси, като: ограничаване на раждаемостта, абортът, стерилизацията и да се осъдят. Броят на децата не трябва да се определя. Децата трябва да знаят, че са плод на родителската любов и готовност на жертви, а не резултат на сметки или удовол­ствия. (Пол Тагухи – епископ на Осака, Япония).

Ново и необикновено за католическия епископат беше изказването на мелхитския патриаршески викарий Елие Цогби. Изхождайки от традициите на Из­точната църква, той застъпи възможността за развод. Вестниците подеха това не­гово изказване, но то остана без отглас у събора. По въпроса за неразторжимостта на брака, както и за смесените бракове Католическата църква не промени своите възгледи, въпреки че мнозина съборни отци бяха съгласни на известни компромиси. Разрешаването на тези проблем остана в ръцете на Папата и до края на събора, той не го придвижи.

Главата «Народите и мирът» започна да се дискутира под влияние на апела за мир, който Папата отправи от името на събора в ООН. Затова някои я нари­чаха «съборен паралелизъм» на папската реч. В сравнение с третата сесия, на която тази глава е била също обсъждана, се констатирваше чувствително ревизиране па досегашното отношение на Католическата църква към мира и се търсеше компро­мисно решение между традиционното католическо учение за справедливите и не­справедливи войни и прогресивното течение, което искаше възбрана на войната изобщо. Изказалите се съборни отци оформиха следните три възгледа по въпроса: 1) Да се постигне пълно разоръжаване, без да се одобрява «равновесието на ужаса» (еквилибриум терорис). 2) Различаването между справедливи и несправедливи войни е вече остаряло и неприложимо. 3) Да се възприеме правото на отказ от военна служба по съображения на съвестта.

Холандският кардинал Бернард Алфринк, архиепископ на Утрехт, раз­критикува схемата, като каза: «Схемата от една страна подчертава, че употребата на модерните оръжия е в противоречие с Евангелието. Същевременно обаче позво­лява притежаването на такива оръжия за сплашване на еднакво въоръжения про­тивник. Едно такова изречение може да има много тежки последици. Единстве­ното средство срещу «равновесието на ужаса» е международното разоръжаване. Едно изказване на събора в полза на притежаването на модерни оръжия, ще даде на заинтересованите страни възможност да се изплъзнат от изискването за раз­оръжаване. – Църквата има за задача да защитава човешката съвест. Затова в схемата трябва да остане онова място, където се говори, че човек може да се откаже от военна служба поради съображения на съвестта.» Алфринк поиска по-нататък да бъдат похвалени онези институти, които се занимават с въпросите на мира и войната. «Накрая схемата трябва ясно да каже, че всяка употреба на насилие, и всяка война, даже и когато не може да се избегне при сегашното състояние на чо­вечеството, по своето естество противоречи на духа на Евангелието.»

Националният партикуларизъм е, според възгледа на ливерпулския архи­епископ Жорж Бек (Англия), най-голямото препятствие за дейността на една международна организация за установяване мир в света. Раздробяването на чо­вечеството в днешно време на повече от сто и двадесет суверенни държави създава затруднения в международната съвместна работа. Национален суверенитет, империализъм, расова дискриминация, политическа и стопанска експлоатация – всичко това трябва да отстъпи място на една човешка солидарност. Необходимо е да се реви­зират уроците по история, в които се величае собствената нация, а се подценяват другите народи. По въпроса за оръжията за унищожение, Бек отбеляза, че трябва да се стремим към пълно разоръжаване, като същевременно се търсят практически междинни разрешения, докато интернационалната организация може да даде необходимите мирни гаранции. Една държава, която притежава оръжие, за да спла­ши еднакво силния противник, върши грях. «Равновесието на ужаса» трябва да се замени с «равновесие на доверието».

Пиер Воайон, епископ на Вердюн (Франция), наречен «епископ на мъртвите» поради многото войнишки гробове в неговата епархия, останали от Първата све­товна война, заяви: «Не може да се прави разлика между конвенционали оръжия и останалите. Още през 1917 година тези обикновени оръжия причиниха смъртта на 1,5 милиона човеци. Също не може да се говори за воюващи и невоюващи, или за огра­ничени войни, защото всички конфликти водят неизбежно до тотални войни. Действието на модерните оръжия не може да се предвиди. Трябва да се каже, че войните между християнските народи са съблазън за нехристияните и пречат за разпространението на Евангелието. Необходимо е да се развие могъщо движение на общественото мнение в полза на мира.» Накрая Воайон съобщи на събора, че двадесет жени от различни изповедания са си наложили строг пост, та Светия Дух да озари и ръководи съборните отци при разглеждането на въпроса за мира и войната.

Схемата беше промулгирана на последното публично заседание и получи следното заглавие: «Пасторално определение за Църквата в света днес» (Конституцио пасторалис де Еклезиа ин мундо хуйус темпорис). Съдържанието ѝ е следното:

Предговор. 1. Тясната свързаност на Църквата с цялата човешка фамилия. 2. Към кого се обръща тук съборът. 3. Поръчението за служене на човека. Въведение. Положението на човека в днешния свят. 4. Светът между надеждата и притеснението. 5. Дълбокопроникващата промяна на положението. 6. Промени в обществения ред. 7. Психологически, морални и религиозни промени. 8. Нарушаване на равновесието в модерния свят. 9. Всеобщото желание на човечеството. 10. По-дълбоките въпроси, които движат човечеството. 1 част. Църквата и призванието на човека. 11. Трябва да се отговори на подбудите на Светия Дух. Глава I. Достойнството на човешката личност. 12. Човекът според Божия образ. 13. Грехът. 14. Устройство на човека. 15. Достойнство на разума, истината и мъдростта. 16. Достойнство на нравствената съвест. 17. Значението на свободата. 18. Тайната на смъртта. 19. Форми и корени на атеизма. 20. Си- стематическият атеизъм. 21. Отношението на Църквата към атеизма. 22. Христос – новият човек. Глава II. Човешката общност. 23. Какво иска съборът. 24. Общият характер на човешкото призвание в Божия план. 25. Взаимната зависимост между човешката личност и човешкото общество. 26. Издигане на общото благо. 27. Уважение към човешката личност. 28. Уважение и любов към враговете. 29. Главното равенство на всички човеци и социалната справедливост. 30. Трябва да се излезе над индивидуалистичната етика. 31. Отговорност и съучастие. 32. Въплъщението на Божието Слово и човешката солидарност. Глава III. Човешката дейност в света. 33. Проблемът. 34. Ценност на човешкия труд. 35. Редът на човешкия труд. 36. Вярната самозаконност в областта на земните неща. 37. Повреденият от греха човешки, труд. 38. Доведеният до съвършенство човешки труд в тайнството на възкресението. 39. Нова земя и ново небе. Глава IV. Задачата на Църквата в света днес. 40. Взаимоотношението между Църква и свят. 41. Помощта, която Църквата иска да окаже на отделния човек. 42. Помощта, която Църквата желае да даде на човешкото общество. 43. Помощта, с която Църквата иска да подкрепи чрез християните човешкия труд. 44. Помощта, която Църквата получава от днешния свят. 45. Христос – алфа и омега.

Следва…(виж тук).

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1966, кн. 10-11, с. 25-48. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[4].«Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си» (Матeй 16:18).

[5]. епископски събор – синод на епископите.

Изображения: авторът епископ Иоан (1925-2005), който по времето на написването на тази статия е архимандрит.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aSQ

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s