(Доклад на декана на Богословския факултет проф. д-р Иван Денев, изнесен по случай юбилейното честване на 1.XI.1993 година)

Иван Денев

Идеята за откриване на Богословски факултет у нас се заражда още преди Освобождението от турско робство. Основаването на Българската екзархия през 1870 година налага необходимостта от високо просветени цър­ковни кадри. Идеята на църковно-народните ни водачи в Цариград за откриване на Българска гимназия и Български университет с Богослов­ски факултет към него не могла да намери реализация поради липса на средства и на подготвени преподавателски кадри, както и поради послед­валите политически събития – Априлското въстание и Руско-турската освободителна война от 1877-1878 година[1].

Първите и настойчиви постъпки за откриване именно на Богословски факултет (а не на Духовна академия или на Висше духовно училище) Светия Синод прави през 1908 година. В писмо (№ 2295 от 24 юни 1908 година) до Ми­нистерството на изповеданията той настоява за откриване на Богословски факултет към Университета с цел – подготовка на висши кадри за Цър­квата. Министърът на изповеданията Стефан Паприков (в писмо № 864 от 14 юли 1908 година) уведомява Синода, че е сезирал министъра на просвещение­то Никола Мушанов, който отговаря (писмо № 8780 от 4 юли 1908 година), че „този въпрос ще се има предвид от страна на повереното му министерство“[2].

Въпреки всичко Министерството на просвещението внася Законопро­екта за народното просвещение в Народното събрание, без да придвижи въпроса за откриването на Богословски факултет. В ново писмо (№ 3577 от 29 октомври 1908 година) Светият Синод отново настоява пред министъра на изповеданията да се открие Богословски факултет. Но и след тази ак­ция от страна на Синода Народното събрание приема Законопроекта (26 февруари 1909 година), без да придвижи въпроса за откриване на Богословски факултет[3].

Отказът на правителството да внесе в Законопроекта за народното просвещение въпроса за откриването на Богословски факултет към Уни­верситета и поведението на Народното събрание по този въпрос не обез­куражават Светия Синод. В ново писмо до министъра на изповеданията (№ 1289 от 24 април 1909 година) Синодът отново обосновава настояване­то си за откриване на този факултет и за улеснение предлага той да бъде открит при Софийската духовна семинария. На преден план излиза въп­росът за сграда на факултета. В същото писмо до министъра на изпове­данията Светия Синод предлага събраните след 1895 година суми за въздигане на паметник на Българската екзархия да се използват за построяване на сграда за Богословския факултет – именно като паметник на Българската екзархия; Синодът моли да му се възложи със събраните по фонда средства да построи тази сграда, но правителството продължава да се колебае дали все още е назряла необходимостта от висше богословско образование у нас.

Протакането на въпроса за откриване на Богословски факултет към Университета от страна на правителството налага Светия Синод да проме­ни искането си – вместо факултет към Университета той предлага да се открие „Висше богословско училище“ под негово ведомство. Синодът отново настоява фондът за „паметник на Екзархията“ да се използва за построяване на сграда за „Висшето богословско училище[4]“.

За място за построяването на тази сграда се предвижда да се даде даром старо митрополитско място на площад „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“) – там, където се намира факултетът и сега[5].

Искането на Светия Синод намира реализацията си обаче едва при Иван Евстатиев Гешов като министър на изповеданията, а след това и като министър-председател. Силно подкрепя идеята за откриване на „Висше богословско училище“ и секретарят на Министерството на изповеданията – Стефан Костов.

Верен на своята идея за откриване на Висше богословско училище, Светият Синод отправя ново писмо (№ 2244 от 25 май 1910 година) до Министер­ството на изповеданията. Министър Иван Евстатиев Гешов възприема идеята и внася синодалното предложение в Министерския съвет, който с поста­новление от 28 април 1911 година (I-во постановление, протокол № 33) удовлет­ворява искането на Св. Синод[6].

През следващата година (1912) Народното събрание гласува „Зако­нопроект за разрешаване на Свeтия Синод да построи здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на Висше богословско училище“ (Държавен вестник, 24 април 1912, № 91).

Съгласно клаузите на Законопроекта (чл. 1) строежът трябвало да възлезе на 500,000 лв., а фондът „за въздигане на паметник в спомен уч­редяването на Българската екзархия“ към 1 януари 1911 година възлизал на 200,000 лв. Недостигът на средства трябвало „да се покрие изключител­но със средства от Светия Синод“ (чл. 2).

Отдаден на търг през юли 1912 година, строежът на сградата започва в началото на 1913 година под ръководството на архитект Фридрих Грюнангер и завършва чак през 1922 година[7].

Наред със строежа на сградата Свeтият Синод се заема с организацията и подготовката по откриване на Висшето богословско училище. Своевре­менно той назначава и специална комисия, която да подготви учебен план, да посочи броя на катедрите, които трябва да се открият, както и броят на предметите, които трябва да се изучават. В състава на комисията вли­зат: Велички епископ Неофит, ректор на Софийската духовна семинария (по-късно Видински митрополит), протосингелът на Светия Синод архиман­дрит (по-късно Неврокопски митрополит) Макарий, началникът на кул­турно-просветното отделение на Светия Синод протоиерей Стефан Цанков и университетските професори Васил Николов Златарски и Беню Цонев.

На 8 юли 1914 година Светият Синод определя и бъдещата професорска ко­легия на Висшето богословско училище, както и катедрите, които трябва да се заемат:

1.Архимандрит Стефан (тогава протосингел на Светия Синод, по-късно Со­фийски митрополит и Екзарх Български) – Катедра по пастирско бого­словие, омилетика и катехетика.

2.Протоиерей Стефан Цанков (тогава началник на просветното отделение на Светия Синод, по-късно професор и академик) – Катедра по църковно право.

3.Иеродякон Евтимий (командирован тогава да следва философия в Берн, Швейцария) – Катедра по основно богословие.

4.Милко Генов (тогава гимназиален учител в София) – Катедра по църковно-славянски език и литература.

5.Иван Спасов Марковски (тогава учител в Софийската духовна семина­рия) – Катедра по Свещено Писание на Стария Завет.

6.Александър Чучулайн (гимназиален учител в София) – Катедра по църковна история.

7.Протоиерей д-р Кръстю Ценов (тогава учител в Софийската ду­ховна семинария) – Катедра по философия.

8.Ганчо Стефанов Пашев (тогава гимназиален учител в Плевен) – Катед­ра по нравствено богословие.

9.Данаил Ласков (тогава учител в Софийската духовна семинария) – Катедра по догматика.

10.Христо Попов (тогава учител в Софийската духовна семинария) – Катедра по Свещено Писание на Новия Завет[8].

След края на Първата световна война (в заседание от 27 декември 1919 година) Светият Синод назначава и първите професори във Висшето бого­словско училище (считано от 1 февруари 1920 година) – архимандрит Стефан и протоиерей д-р Стефан Цанков на определените им преди това катедри, като им възлага да подготвят условията за откриването на Висшето бо­гословско училище, както и условията за провеждане на конкурс за про­фесори и доценти на свободните катедри. Шест месеца след това (средата на 1920 година) Светият Синод назначава с двугодишен договор за професор във Висшето богословско училище новодошлите у нас емигранти – руските богослови:

1.Протоиерей Александър Петрович Рождественски (бивш професор в Петроградската духовна академия) – при Катедрата по Свещено Писание на Стария Завет.

2.Протопрезвитер Георги Иванович Шавелски (бивш професор по богосло­вие в Петроградския императорски историко-филологически институт) – при Катедрата по пастирско богословие.

3.Александър Павлович Доброклонски (бивш професор по църковна история в Одес­кия университет) – при Катедрата по обща църковна история. (Доброклонски обаче наскоро се отказва и отива професор в Белградския бого­словски факултет.)

4.Михаил Емануилович Поснов (бивш професор по обща църковна история в Киевската духовна академия) – при Катедрата по догматика.

5.Архимандрит Тихон (бивш професор, по пастирско богословие в Киевската духовна академия) – професор по патристика.

6.Сергей Викторович Троицки (бивш доцент по църковна история в Новоросийския университет).

През март 1920 година Светият Синод решава бъдещите професори и доценти във Висшето богословско училище (временни и редовни) да бъдат назна­чавани чрез конкурс[9].

Има още →