Архимандрит Иоан

Още на 30.VIII.1959 година Папа Иоан XXIII заявил: «Ако отделените братя искат да вземат участие в събора, «трябва да бъдат благоразумно приети, защото Църквата е всякога техен дом.» Наблюдателите се радваха на сърдечно госто­приемство и на топла братска любов и внимание. Те присъстваха на всички тайни заседания, получаваха същите поверителни текстове и бюлетини както отците-членове на събора и имаха право да изказват мнението на църквите, които пред­ставляваха. Всеки вторник във «Фоайе Унитас» ставаше среща между наблюдателите и Секретариата за християнско единство. Последният много държеше на тези срещи, защото по този начин узнаваше становището на отделните църкви по решенията на събора. Кардинал Августин Беа публично призна, че «наблюдателите-делегати на некатолическите църкви дали решителен принос чрез участието си в общата молитва, проучвания, всевъзможни контакти, поощрения на съборните отци, за да изживеят по-дълбоко и всестранно икуменическия проблем». Самото присъствие на наблюда­телите косвено напомняше печалния факт, че Църквата Христова е разделена, че Римската църква не е една и единствена в света и не е само за себе си.

Броят на наблюдателите през четирите сесии бил различен. На първата сесия били 30 души; на втората – 66; на третата – 71, а на четвъртата надхвърлиха стоте. Това свидетелстваше пък за интереса, който некатолическите църкви проявиха главно към поставените въпроси на II Ватикански събор.

Папа Павел VI определил четвъртата сесия при всички обстоятелства да бъде заключителна. Тежестта на работата сега падаше върху този период. На съборните отци предстоеше огромна работа. Единадесет схеми очакваха своето обсъждане, текстуално оформление, гласуване, одобрение от папата и промулгирване на публично заседание. Времето беше малко. Затова заседанията бяха дълги, напрегнати и строго делови. Прогресивно настроените епископи все смятаха, че схемите не са достатъчно зрели за промулгирване и правеха нови прибавки за по­добрение на текста и за възможно най-пълното изчерпване на третираните въпроси. Грамаден апарат от богословски съветници (пирити), научни и помощни комисии,технически персонал работеше денонощно и печаташе обсъжданите схеми. Трябва да се отбележи, че откъм организационната и техническата си страна и по отно­шение на дисциплината апаратът на събора действаше безупречно.

Изказванията при дискусиите бяха напълно свободни. Всеки съборен член имаше право на изказване до десет минути. Езикът, на който се говореше и пишеше, беше латинският. Само старият мелхитски патриарх Максимос IV Санг говореше на френски, за да демонстрира, че Католическата църква не е идентична с латин­ската. Когато модераторите преценяха, че по дадена схема е достатъчно разисквано, чрез гласуване се вземаше мнението на всички съборни отци. При две трети мнозинство тя се снемаше от дневния ред и се предаваше на богословските комисии за обработ­ване на изказванията. Дискусиите бяха повече или по-малко бурни в зависимост от въпросите, които се третираха в схемите. Понеже Римокатолическата църква е универсална, не беше много лесно да се задоволят различните манталитети на съборните отци, дошли от всички краища на света.

Може да се каже, че всяка схема, докато получи своя окончателен вид и стане задължително ръководно начало в Римската църква, имаше вече по-голяма или по-малка история зад себе си. Трудно беше да се обединят двете течения и да се намери компромисно решение по някои щекотливи въпроси. Необходими бяха свръхусилия, голям такт, прозорливост и мъдрост, за да се ръководи това огромно тяло на събора и същевременно да се изведе Католическата църква от нейната вековна скованост. С тази задача Папа Павел VI съумяваше да се справи по пре­възходен начин чрез своите висококултурни и опитни помощници. Там, където разумните доводи не помагаха, намесваше се «непогрешимата воля на Римския първосвещеник», която регулираше буйния поток от мисли и настроения у епископите.

Всяка точка от дадена схема минаваше на три гласувания: 1) по тричленната формула: съгласен, несъгласен и съгласен при известни условия; 2) след това по двучленната формула: съгласен и несъгласен. Третото гласуване ставаше в деня на промулгирването, когато се гласуваше за дадена схема като цяло.

Заседанията се провеждаха в храма «Св. Петър». Докато за I Ватикански събор десният страничен кораб бил напълно достатъчен, сега централният кораб едва побираше 2500-те кардинали и епископи, плюс богословските съветници, наблюдатели, слушатели и прочее. Съборните отци седяха на амфитеатрално разполо­жени чинове, пригодени както за писане, така и за молитвено коленичене през време на службата. Цялата модерна техника беше турена в услуга на събора. Стотици хиляди метри магнетофонни ленти записваха изказванията на отците; фото- филмовите камери заснемаха всяко действие; електронните машини без­погрешно брояха гласовете; микрофоните и високоговорителите даваха възмож­ност да се следят дебатите и в най-отдалечените ъгли на огромния храм. Всички заседания се провеждаха при закрити врата, за да бъдат отците запазени от на­падките на журналистите, които правеха сензации от всяко изказване, което до­стигаше до техните уши, макар и в изопачен вид. И документите, които се издаваха, бяха секретни. Едва на публичните заседания, след промулгирването им, тексто­вете ставаха достояние на външния свят.

По изказванията на отците можеше да се съди за положението на Католи­ческата църква в отделните държави или части на света. Така например южно­американските епископи не пропускаха случая да поставят въпроса за глада и свръхнаселението на преден план. Африканските представители говореха за ра­совата дискриминация. Възпитаните в традиционно-схоластическото богословие испански епископи не можеха да се помирят с новите френски и германски течения у техните колеги. А италианците, които само от книги знаели за съществуването на протестанти, сега присъстваха на обща молитва с тях.

Интересни бяха изказванията на представителите на източните униатски църкви. Тяхното положение беше малко по-особено, защото от една страна не ис­каха да скъсат връзката си с Рим, а от друга страна пък застъпваха възгледи твърде близки до православните. У тях можеше да се долови тиха критика ако не спрямо ватиканските догми, то поне към тяхната формулировка. Тук ясно се чувстваше едно порицаване на «римското» в Католическата църква; изтъкваше се, че може да има и друго църковно право освен правото на римския «Кодекс юрис каноници». Те енергично протестираха срещу задължителния целибат на свещенството, неразторжимостта на брака, индулгенциите и в по-ясна или по-прикрита форма застъпваха православни възгледи по тези въпроси. По такъв начин се развиваше истински свободен диалог, който изтъкваше различието на мненията в самата Ка­толическа църква.

Папата не присъстваше всеки ден на заседанията. Но съвременната тех­ника му даваше пълна възможност да следи изказванията на отците и при нужда да налага своето вето. Понякога Папата идваше съвсем скромно, за да се черкува на някой по-голям католически празник. След това той веднага си отиваше, за да не стеснява с присъствието си отците при изказванията им. През първите три сесии Папата седял на трон отделно пред централния престол. На четвъртата сесия той заемаше своето място сред президиума. С това той искал да подчертае равенството си като епископ на Рим с останалите епископи.

Всяка сутрин, преди започване на заседанието, се отслужваше Литургия от някой епископ и се интронизирваше Евангелието като символично присъствие на Иисус Христос в събора. На по-големи празници се отслужваше съборна Литургия. Тя е нововъведение в Католическата църква – от времето на събора. Молитвите се четяха хорово от служещите духовници. Повечето служби бяха по латинския обряд. Но всеки петък отделните източни униатски църкви отслужваха Литур­гия по своя ритуал. Всички тези литургии, обаче, бяха силно латинизирани. Символът на вярата се четеше със и без «филиокве». Евхаристията се извършваше с квасен хляб или с хостия.

Обикновено пееше едногласово малък мъжки състав от папската капела. Орган не свиреше. На папските служби хорът беше смесен от детски и мъжки гласове. Тогава се изпълняваха прочути композиции.

За четвъртата сесия били поканени да участват 3090 кардинали, патри­арси, архиепископи, епископи, апостолически викарии, префекти и генерали на разни ордени. От тях 553-ма не могли да дойдат на събора поради различни при­чини. Повече бяха застъпени епископите-администратори, отколкото еписко­пите-богослови.

И така, отново се вдигна в Рим завесата, този път за четвъртото действие на «чудесната драма», както навремето Папа Иоан XXIII нарекъл II Ватикански събор. Вълнуващи сцени били минали вече върху подиума на храма «Св. Петър». Но съборните отци, наблюдателите от всички църкви, пък и цялата общественост с интерес очакваха завършека, който трябваше да увенчае труда на католическия епископат.

Денят на откриването на събора (14.IX.) беше според католическия календар Кръстовден. Папата влезе в храма с много тържествен церемониал. Хорът и клирът запяха: «Ту ес Петрус, ет супер ханк петрам едификабо Еклезиам Меам[4]» Отците и народът ръкопляскаха. Литургията се отслужи съборно от Папата заедно с двадесет и шест кардинали и източни патриарси-униати. След това Павел VI седна на трон, по­ставен над конфесиото (оградено място пред централния престол, където се пред­полага да е бил гробът на св. апостол Петър) и прочете на латински речта си за открива­нето на IV сесия на събора. Той охарактеризира събора като една голяма три­кратна любов към Бога, Църквата и човечеството. Папата искаше с тази си реч да внесе яснота и да оживи духа на последното заседание на събора. Той не засегна темите, с които щяха да се занимават отците. Мълчанието си обясни с това, че не бил искал да пречи на свободната ориентировка на католическия епископат.

След това папата съобщи за учредяването на епископски синод към светия пре­стол, за решението си да посети Организацията на обединените народи по случай 20-годишнината от основаването ѝ и да отправи нов апел за мир в света.

Следобeд се състоя покаянна процесия (процесионе пенитенциале). Това беше величествена религиозна манифестация, в която участваха хиляди духов­ници. Папата носи честнѝя кръст до Латеранския събор. От специално издигнат подиум той извърши въздвижението и благослови народа с кръста.

На другия ден (15.IX.), с участието на Папата, се състоя първото заседание на IV сесия на събора. Генералният секретар архиепископ Перикъл Феличи прочете папското Моту проприо «Апостолика соллицитудо», в което са дадени общите правила на обявения вече «синодус епископорум[5]». Той ще се състои от около 150-160 епископи, избрани от националните епископски конференции и одобрени от папата. Само римският първосвещеник има правото да свиква синода, да определя дневния му ред и лично, или чрез свой заместник, да го председателства. След свършване на заседанието, за което е свикан синодът, спират от само себе си функ­циите и пълномощията на членовете му. Синодът ще бъде нещо като продължение на събора. Той щял да бъде връзката между папата, курията и световния католи­чески епископат и щял да допринесе за желаното от много съборни отци децен­трализиране на църковното управление.

Как ще функционира този нов апарат на Католическата църква е още рано да се определи. Бъдещето ще покаже, дали папата ще прехвърли не само известни задължения, но и права и отговорности върху него, за да се осъществи до някаква степен колегиалната форма на управление. Католическите богослови, обаче, схващат колегиалността по-различно отколкото в Православната църква се схваща синодалността. Изхождайки от православните остатъци в богословското мислене на униатството, това нещо подчерта и Патриарх Максимос IV Санг, който каза: «Сегашният събор не трябва да се задоволява да повтаря изказванията на I Ва­тикански събор, но трябва да постави в по-пълна светлина приматството в неговата органическа връзка с правата на епископите. Не бива да се говори за папата като глава на Църквата в същия смисъл, както за Христа, Който е единственият глава на Църквата. Папата, като наследник на Петър, не може да има по-големи пълно­мощия в апостолската колегия отколкото самия Петър. Епископската колегия във всеки случай, не е от папата «делегирана». Това го доказва историята на из­точните църкви, от която става ясно, че назначаването на епископите не е изклю­чително право на папата.»

След като се прочете поздравителната телеграма на Вселенския Патриарх до събора, модераторът съобщи, че се пристъпва към деловата част на заседанията. Какво предстоеше на IV сесия да извърши?

Има още →