+ Драговитийски епископ Иоан

Св. Николай – архиепископ на Мир, главен град на областта Ликия в южна Мала Азия, принад­лежи към големите личности на ранната християнска епоха. Макар че се е родил и светителствал в пределите на Византийската импе­рия, той скоро придобил вселенска известност и получил изключител­но място сред сонма на Божиите светии както в Източната, така и в Западната църква. Даже и сред протестантските църкви паметта му е на голяма почит и е свързана с различни празненства и народни обичаи.

В богослужебната практика кул­тът към св. Николай съвпада с предпразненството на Рождество Христово (вж. службата му на 6 декември). Затова първият негов житиеписец казва, че св. Николай е получил своята слава от Христовото величие, както зорницата получава своя блясък от изгряващото слънце[1]. В светлината на неговите доброде­тели сияе Слънцето на правдата. А Църквата го величае като „правило на вярата, образ на кротостта и учител на въздържанието“ (тропар).

Св. Николай е вселенски светия, който стои над времето и живее сред всички раси и народности. Където има християнска отговорност за ближ­ния, там св. Николай е жив и дей­стващ. Всеки християнин, който се труди да има мир, в света и любов между човеците, е последовател на Мирликийския чудотворец.

Исторически сведения

Няма запазени исторически сви­детелства от времето, когато е жи­вял и работил св. Николай Мирликийски. Затова не е възможно да се състави пълна и точна биография за него.

Най-древното писмено предание произхожда от времето на император Юстиниан I (527-565). То раз­казва за тримата военачалници, които св. Николай спасил от смъртно на­казание. Преданието отнася тази случка към Константиновата епоха[2]. „Явился еси Константину царю и Авлавию во сне, и сим страх вложив сице тем рекъл еси: разрешите убо вскоре, яже держите связанния в темнице, неповинни бо сут беззаконнаго заколения“ (трета стихира на „Господи воззвах“ на Великата вечерня от службата на 6 декември). Преданието е цитирано от Евстратий (около 580 година), който бил довереник и биограф на патриарх Евтихий (починал 582 година). Авторът добре познава град Мир. Възможно е този разказ да е бил там създаден, за да се прослави местният светия заради необикновените му доброде­тели и чудеса.

Друго свидетелство се съдържа в житието на игумена на Сионския манастир в Ликия Николай, който е живял близо два века след Мирликийския чудотворец (починал 10.XII.564 година). То е написано около 565 година. В него се говори, че преди да замине за Иерусалим, игуменът посетил над­гробната църква на св. Николай пред градските стени на Мир и споменава за светията като за вече „прочут праотец“. Същият извор съоб­щава, че всяка година епископите на Ликия се събирали на заседание в главния град Мир на деня на св. Николай (6 декември). Той нарича този ден „празник на розите“. Първо­начално като езически пролетен праз­ник той бил тачен и от христия­ните. Но постепенно придобил все по-голямо значение като празник в чест на някой светия. В деня на смъртта му била устройвана лития до неговия гроб, който бил украся­ван с цветя и рози и се давало угощение. За такъв празник на ро­зите свидетелства и това житие[3].

Една празнична проповед на св. Андрей Критски, държана в епис­копската катедрала в Мир на един такъв празник, споменава за този обичай. Проповедникът подканя своите слушатели да отидат до над­гробната църква на светителя, да го украсят с розите и благоуханията на добрите дела и да го увенчаят с духовните цветя на песнопени­ята[4].

Може да се посочи и още едно косвено доказателство за св. Николай от ранните времена. Известно е, че от края на IV-ти век сред християните се установява обичаят децата да бъдат кръщавани на имената на големи светии. Докато между хри­стияните в Ликия, доколкото са известни техните имена, през IV-ти век не се среща името Николай, то в споменатата биография на игумена на Сионския манастир от 29 имена Николай се споменава шест пъти. Също и в други извори от V-ти и VI-ти векове това име често се среща – от 84 ликийци 17 се наричат Нико­лай. По същото време обаче в дру­гите византийски провинции това име се среща извънредно рядко. Това потвърждава, че в малката про­винция Ликия св. Николай се е радвал на голяма известност и по­чит като небесен закрилник.

В четвърти век се наблюдава и едно друго явление. Почитта към светиите се ограничавала до нача­лото на IV-ти век само за мъчениците. Техните гробници, наричани „мартирии“, се намирали, съгласно антич­ните погребални закони, извън гра­довете. След като спряло преслед­ването на християните, вярващият народ потърсил нови светии и ги намерил сред светителите и монашестващите, чийто живот той издиг­нал като пример за подражание. Телата им били погребвани в епис­копските катедрали или били изграж­дани самостоятелни молитвени домове (евктерии). За св. Николай единодушно се говори, че той не бил погребан в своята катедрала „Св. Ирина“, или в някакъв евктерий, но в един мартирий извън града по пътя от Мир за пристанището Андриаке. Неговото погребение в гроб­ницата на мъчениците от град Мир: Криск, Диоскорид и Никокъл, по­сочва по-раншните погребални оби­чаи и може да служи за косвено доказателство, че той е живял през четвърти век[5].

Липсват исторически сведения, че св. Николай е бил мъченик през Диоклетиановото гонение и е бил освободен от император Констан­тин; че е взел участие на Първия Вселен­ски събор (325 година) и е ударил плес­ница на еретика Арий. „Житието на Михаил“ изтъква неговото чисто пра­вославие и разказва за борбата му срещу езичеството и лъжеученията. При голямата почит, с която светията се славел, и при предпостав­ката, че неговата дейност се приема през времето на император Константин, гореспоменатите твърдения могат да се приемат за съвсем естествени. Но те се появяват едва в IX-ти век и за първи път се срещат в празничната проповед на Никита Пафлогон[6], в Синаксария[7] и във „Вита компила­та[8]“. След стандартните творения на Симеон Метафраст те принадлежат вече към установеното житие на св. Николай.

Ако се отстранят всички чудеса и по-късни добавки, то запазеният исторически образ, който може да се добие от разказите, е твърде оскъ­ден. Св. Николай е роден в град Патара, пристанище в Западна Ликия. Не са известни имената нито на ро­дителите, нито на братята и сестрите му. Борбата между християнството и езичеството, през време на която били разрушени много езически хра­мове или превърнати в християнски църкви, започнала при император Константин. В тази борба взел уча­стие и св. Николай. Постепенно култът към последния отменил този на азиатската богиня Артемида, която по-рано била почитана като закрил­ница на град Мир. Самото име „Ни­колай“ се тълкува „победа на Божия народ“ и свидетелства за тази борба. Фактът, че св. Николай, без да бъде мъченик, е бил погребан в мъченически гроб и че от V-ти век не­говото име се радва на все по-голяма популярност в Ликия, заедно с го­респоменатите доказателства, дава основание да се предположи, че прочутият архиепископ на Мир е живял през IV-ти век. Денят на паметта му е 6 декември.

Макар че за живота на св. Нико­лай да са запазени откъслечни све­дения, той скоро придобил такава известност, че в иконографията за­почнали да го изобразяват заедно с прочутите учители и защитници на християнското вероучение – светите Трима светители и св. Григорий Нисийски. Св. Николай е бил рисуван по един определен канон: в пълно архие­рейско одеяние без митра. Лицето му от пръв поглед дава да се раз­бере, че той е архиепископът на Мир. Образът е слаб, продълго­ват, със свежи хлътнали страни, широко и високо чело, неголяма къдрава брада, която се слива с косата. Устата е малка, носът из­тънчен, очите пронизващи. Така този образ действа одухотворяващо, благородно и молитвено.

На Втория Никейски събор (787) архиепископ Теодор Мирски доклад­вал, че св. Николай се явил насън на неговия архидякон. Докато пос­ледният предполагал, че е видял цариградския патриарх, то от опи­санието – „с розово свежо лице“ и „с побеляла коса“ – архиепископ Тео­дор веднага познал своя свят пред­шественик. От този доклад може да се заключи, че по това време св. Николай е бил вече рисуван по утвър­дена схема.

Има още →