+ Левкийски епископ Партений

Христовата Православна Църква е една за целия свят, както изповядва Никеоцариградският символ на вярата: «Вярвам в едната, света, съборна и апо­столска Църква». И това единство било както вътрешно, така и външно изразено, докато тя не се била много разрасла и докато в нея имало лица от такава все­ленска величина, които били в състояние сами да носят в себе си «грижата за всички Църкви» (2 Коринтяни 11:28). Но след като силно се разрасла, за админи­стративно улеснение в границите на обширната Римска империя, тя естествено се разделила на пет самостоятелни и равночестни части, наречени патриархати и именувани според централните градове: римски, цариградски, александрийски, антиохийски и иерусалимски. Още по-късно привлиза националният елемент като решителен фактор в това разделение. И особено откакто българският покръстител, св. цар Борис, постави през IX-ти век въпроса за автокефална право­славна Църква в границите на една национална държава, оттогава насам се появиха все по-нови самостоятелни части на едната Вселенска Православна Църква, чиито именования вече достатъчно говорят за основата, върху която са се форми­рали – националността: Грузинска, Българска, Руска, Сръбска, Румънска, Гръцка, Албанска, Полска, Чехословашка, Финладска. Но въпреки тази си външна автокефална раздробеност едната Православна Църква строго пазела единството на вярата и благочестието в своите поместни части. А когато се явя­вала някаква опасност за това единство в идеологията и практиката на всецърковната общност, тогава били свиквани събори, на които колективно и най-пра­вилно са могли да бъдат решавани повдигнатите спорни въпроси на благочестието. Като се почне от самото начало на свободното църковно съществуване – Медиоланския едикт на св. цар Константин Велики от 313 година, Църквата според нуж­дите си изявявала своето единство и външно на вселенските събори, наричани така както затова, че на тях била представена вселенската пълнота на едната Църква, тъй и затова, че техните решения бивали приети от цялата вселенска Църква. Такива събори в православния свят се наброяват само 7: първият от 325 година в Никея, вторият от 381 година в Цариград, третият от 431 година в Ефес, четвър­тият от 451 година в Халкидон, петият от 553 година в Цариград, шестият от 680-681 година пак в Цариград (с едно по-късно каноническо допълнение от 692 година) и седмият от 787 година в Никея. Римокатолическата Църква брои за осми вселенски събора от 869-870 година в Цариград, на който взели участие наистина представители на всички тогавашни поместни църкви и на който била решена благоприятно автокефалията на младата Българска православна църква, но в православния свят той се смята само за поместен събор на Цариградската патриаршия. Такива поместни събори, чиито решения са всеобщо приети в Православната църква, се наброя­ват 10, от които първият се състоял в малоазийския град Анкира (сега Анкара) през 314 година – само една година подир Миланския едикт, шестият се състоял в центъра на Балканския полуостров Сердика (сега София) през 343 година, а последен от поместените е горепоменатият Цариградски от 870 година, който за православните българи има съдбовно значение. От тази последна дата насам и особено след като по-голямата част от православния Изток бе залята от мохамеданската експанзия и Цариград падна в турски ръце през 1453 година, Православната църква изгуби свободната възможност да изявява нерушимото си единомислие и единство чрез своите всеправославни събори. Ставали са многолюдни църковни съвещания по разни места на православния свят с повече или по-малко представители от дру­гаде, но техните решения имали само локално значение като решенията на един редовен върховен административен орган. Такива събори са станали няколко в Цариград, в столицата на първа България през 893 година, в столицата на втора България през 1350 и 1360 година, в Русия станал тъй нареченият Стоглав събор от 1551 година или събора от 1917 година, на който бе възстановена Московската патриар­шия, или даже нашият събор от 1953 година, на който бе възстановено древното пат­риаршеско достойнство на нашата родна Православна църква и прочее. Но това са били църковни събори от съвсем поместен характер не само в смисъл, че били свиквани от отдели поместни църкви за техни локални нужди, но че и техните решения не са имали всеправославно значение и задължителност.

За същото това време Римокатолическата църква е свикала към общите седем и още тринадесет други свои «вселенски» събори и сега подготовя 21-вия. От историята на седемте вселенски събори трябва да извадим заключението,че нашата Православна църква въобще не се стреми към непринудена отвън догматизация на християн­ската вяра, поради което не свиквала без външно поедизвикателство вселен­ските си събори. А това значи, че тя предпочита да си остава при божествената простота на Христовото благовестие, което съдържа живото слово на Христа за живата душа на християнина. А доколкото догматизирала евангелските вероучителни и нравоучителни истини, тя вършела това само по предизвикателството на дръзки еретически погрешности. Но все пак твърде много време вече Право­славната църква не е показала на света своята вселенска пълнота и единомислие пък и твърде много въпроси от веров характер е натрупало новото време, които очакват православно обсъждане. Например, ние нямаме вселенско решение на Православната църква по отпадането на Римокатолическата от всецърковното единство през 1054 година, както нямаме също такова решение по отношение, протестантизма, който се появи и раздроби в многобройни доминации от XVI-ти век на­сам. Затова твърде отдавна вече се чуват пожелания всред православния свят да бъде свикан вселенски събор, който да отговори на натрупаните въпроси. За подготовката на този събор се оказа необходимо свикването на едно предсъборно всеправославно съвещание, което да формулира въпросите на правосла­вието за вселенско обсъждане или с други думи да подготви дневния ред на бъ­дещия вселенски събор. Пръв такъв опит направила Вселенската натриарши в Цариград през 1923 година, втори опит последвал на Атонска света гора, в манастира Ватопед, през 1930 година. Но понеже резултатите се оказали неудовлетворителни, затова се наложи Цариградската патриаршия да свика ново подобно съвещание през настоящата година на остров Родос.

Защо на остров Родос? Щом Цариградският Патриарх свиква това всепра­вославно съвещание, то трябваше да стане в границите на неговия патриаршески диоцез. Но то не можеше или твърде трудно можеше да стане на турска терито­рия. Затова бива избран остров Родос, който в продължение на последните четиридесет години претърпял няколко политически промени: до 1923 година под турска власт, след това по силата на Лозанската конвенция – под италианска власт, а след разгромяването на фашистка Италия минава под гръцка власт, обаче в духовно отношение винаги си е бил и си остава под ведомството на Вселенската патриар­шия. Ето защо най-удобното място за свикване на Всеправославното съвещание от Цариградската патриаршия се оказа остров Родос, дето духовен хазаин е Цариградският патриарх при политическата власт на една православна дър­жава.

С писмо № 568 от 31 юли 1961 година Цариградската патриаршия покани Бъл­гарската православна църква да вземе участие на Всеправославното съвещание в Родос, което се свиква от 24 септември до 1 октомври същата година. Негово Светей­шество Патриарх Кирил и Светия Синод определиха следния състав на нашата де­легация: Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Климент – водач на делегацията, Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Максим, епископ Партений Левкийски, викарий на Софийската митрополия, академик професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков, професор д-р Димитър Дюл­геров и Апостол Михайлов, възпитаник на Атинския богословски факултет и преподавател по гръцки език в нашата Духовна семинария.

Понеже програмата на Съвещанието започваше от 21 септември и ние тогава вече трябваше да бъдем в Атина, затова реши се да отпътуваме на 20 септември ве­черта. Румънската делегация в състав: Яшският Митрополит Юстин – водач на делегацията, епископ Андрей Молдовану – румънски архиерей в Америка, Аратският епископ Николай Кормяну, професорът по църковно право в Буку­рещкия Богословски институт иконом д-р Ливиу Стан, професорът по догма­тика в Букурещкия богословски институт д-р Николай Кицеску, преподавателят в Букурещската духовна семинария иеромонах Луциан Флоря и един енорий­ски свещеник от Букурещ, иконом Григорий Чернъяну, мина през София със самолет на 19-ти сутринта. И понеже самолетът щеше да направи на българска земя престой от един час, делегацията беше посрещната на Софийското летище от Техни Високипреосвещенства Варненско-Преславски Иосиф и Старозагорски Климент, от Техни Преосвещенства  Левкийски Партений и Макариополски Николай, предстоятеля на Румънската църква в София иконом Ион Кристя и Апостол Михайлов, състудент от Атинския богословски факултет на Митрополит Юстин, иконом Ливиу Стан и иконом Григорий Чернъяну. Митрополит Иосиф приветства румънските гости от името на Негово Светейшество Патриарх Кирил и Светия Синод с пожелания за добър път и добри успехи на Всеправославното съве­щание в Родос. След малка закуска изтече времето на самолетния престой и ру­мънската делегация отпътува за Атина.

Има още →