Велислав Алтънов

Божията църква в навечерието на 1989 година

Почти седемдесет години те съществуват като ъндърграунд религиозни общества, водейки затворен за външния свят и влияния живот. В същото време те не твърдят, че са единствените, нито отричат възможността по света да има и други като тях „истински вярващи“. Но ако има такива, то те би трябвало да отговарят на същите или подобни условия: нерегистрирани или отчитащи се пред официалната власт, практики на кръщение в Светия Дух, придружено с гласолалия, приемане и на други свръхестествени практики, стриктно изпълнение на Христовите поръчения и водене на свят и чист в духовно-сакрално отношение живот[48]. Но от друга страна, те и не показват особено желание, нито намират смисъл в това да търсят контакти със сходни общества. До известна степен те се чувстват самодостатъчни и удовлетворени в така конструирания си съобразно вярванията и традициите си живот. Затова с времето поради самоизолацията тинчевистите придобиват черти, които ги превръщат в специфично религиозно субкултурно явление, особено сред по-младите им членове[49], за разлика от останалите официални eвангелски църкви, които се унифицират и малко по малко се уеднаквяват, като заприличват на своите задгранични централи, с които са свързани. А и тинчевистите – БЦ, са самостоятелно, родно българско явление, а не филиал на съществуващи по света деноминации, за разлика от всички останали евангелисти или религиозни общества в страната (с излючение на Бялото братство, което също е родeн български феномен). Една от причините за успеха и самобитността им е именно тяхното капсулиране и затворено за външни влияния съществуване[50]. Това е основната причина през времето на социалистическото управление те, макар и известни на властта, да просъществуват почти неповлияни от политическата конюнктура и натиск. Тайните служби в НР България признават своите сериозни затруднения в опитите да ги следят и поставят под сигурен контрол[51].

По този начин във връзка с антагонистичната политика на натиск от страна на властта срещу тях в стадия на „развито социалистическо общество“ се затвърждават елементите до известна степен и на религиозна контракултура у тинчевистите. Те не слушат светска музика, не гледат телевизия, не ходят и на кино, защото за тях това е етически безсмислено и дори би навредило на тяхната духовно-религиозна същност. На практика тези общности нямат друг избор, освен в желанието си да оцелеят като вярващи със собствени виждания за света[52] да приложат тактиката на мълчаливо несъгласие с политиката, иначе казано, „пасивна съпротива[53]“, което е друг техен печеливш ход в борбата им за оцеляване в тоталитарната комунистическа власт.

Опити за регистрация

През 60-те години на ХХ-ти век, след кончината на Стоян Тинчев, който бил строго против официална регистрация, младите подемат инициатива за някои реформи сред тинчевистките групи. Една от идеите е да се приеме за всички тях името Божия църква (БЦ), което, както стана дума по-горе, било използвано от сродни общества в Разградско. Другото нововъведение е желанието все пак да бъдат регистрирани като общност. Последното става може би под натиск от страна на властта, а може би и поради нови разбирания за същността им. Във връзка с последното те трябва да излязат от нелегалност и да станат официално регистрирано изповедание. Те правят два неуспешни опита – през 1962 година и през 1969 година, от страна на главния тогава старейшина Деян Божков за регистрация под името Божии църкви (БЦ). Вторият завършва с интернирането на старейшината. След това за известно време тази идея е изоставена[54]. Въпреки всичко тези опити показват, че ръководството на БЦ вече не се състои от консервативни водачи, а от хора с гъвкавост и способност за търсене на нови решения съобразно ситуацията.

В средата на 80-те години органите, контролиращи религиозния живот, прибягват до различни стъпки в стремежа си да задушат дейността на БЦ и да пресекат сбирките им в столицата като: конфискация на литература, арести, морален и психически тормоз – записване на паспортни данни и разговори в Народната милиция с предупреждения да преустановят дейността си[55]. Когато това не помага, прибягват и до физическо насилие над редови членове и лидери, както в случаите с Георги Шаранков, Тома Спасов, Станислав Тодоров, Борислав Беловарски и други. Освен това запечатват и вратата на просторната зала в дома на Павел Игнатов в квартал „Емил Марков“ (днес Гоце Делчев), ул. „117“, № 31, където той провежда богослужения на Софийската БЦ. Целта е религиозните им сбирки да бъдат пресечени. Семейство Игнатови намира на няколко пъти решения, граничещи с доза шеговитост: тайно избиват нова врата в стената на същата зала и без да повреждат печата на първата входна врата, поставен от милицията и забраняващ преминаването през нея, продължават богослужебните събрания там, влизайки през новата врата. Властите скоро запечатват и втория вход. Павел Игнатов пробива трета, после четвърта и така нататък, докато стаята бива осеяна отвсякъде с врати. От МВР обаче явно нямат чувство за хумор и семейство Игнатови-Иванови скоро получава сериозни предупреждения, придружени със заплахи от властта за тежки последици и дори физическа разправа, в случай че продължат с нелегалните и незаконни събрания[56]. По онова време Народната милиция си служи с такива мерки и си позволява да извършва побой над несъгласните, независимо че законът изобщо не е позволявал подобен произвол или употреба на насилие.

Павел Игнатов разказва в една от книгите си, че притиснат от засиления натиск на властта, през 1972 година се свързал в Белград с Божията църква, Югославия, и чрез нея с д-р Ламбер де Лонг, пастор и суперинтендант (представител) за Източна Европа на американската БЦ (Church of God) с център Кливлънд, щата Тенеси, САЩ. Молбата му била да се окаже подкрепа на общността му[57], имаща сходни с тинчевистите – БЦ, характеристики и практики. Това може да се определи като първи успешен международен контакт на българската БЦ, насочен срещу тоталитарния атеистичен произвол на социалистическата власт в България.

През 1975 година в Хелзинки, Финландия, се подписва Заключителният акт на съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа между западния, капиталистически и източния, комунистически свят. Там се поставят на разискване въпроси за свободата на гражданите и гарантиране правата им на Стария континент (в Западна и в Източна Европа). И когато през 1981 година Павел Игнатов заминава в Хелзинки, Финландия, под предлог да види брат си, принуден от политическото управление на България да емигрира там, отново съобщава пред западни представители шокиращата истина за липсата на религиозна свобода в България и за преследванията, за натиска от страна на властта срещу общността, която той представлява като неин главен старейшина[58].

Скоро след това ръководството на БЦ предприема нови опити за преговори с правителството и отправя за пореден път настояване да получи официална регистрация, което да позволи легалното съществуване на общността, за да могат свободно да се събират и провеждат своите богослужения[59]. Регистрация обаче отново им е отказана. Неофициалното и неоповестено основание е чисто политико-идеологическо. Социалистическата власт провежда последователната атеистична политика на Цeнтралния комитет на Българската комунистическа партия за постепенно ликвидиране на всякаква религия и църковност като „примитивни“ и „суеверни схващания“, несъвместими с научния мироглед на новата социалистическа идеология. Освен това в книгата „Под булото на религията“ – произведение, предназначено да пропагандира атеизъм, атакуващ църковността и всякакво изповедание, директно се твърди, че „вярата в Бога сама по себе си е антикомунизъм[60]“. В този смисъл стратегията във вътрешната политика на социалистите е към отслабване, намаляване и ликвидиране с времето на религиозната дейност на църковните общности, докато те напълно изчезнат. Поради това регистрирането на нови изповедания, за което настояват от БЦ, напълно се разминава с намеренията на властта и естествено е отхвърлено. А официалният и публичен предлог за отказ от регистрация е, че „вече съществували регистрирани ЕЦ с широки зали като ЕСЦ, ЕМЦ, ЕБЦ и СЕПЦ“[61], така че следва предложение от властта – „черкувайте се в някоя от вече регистрираните църкви“[62]. По този начин управляващите целели постигане на двоен ефект: от една страна, да отклонят БЦ от желанието им да регистрират нова църковно-религиозна общност (което би обезсмислило и дискредитирало атеистичната им политика), а от друга, да ги вкара (с тяхно съгласие) в институционализирана общност, която е под контрола на държавните органи. Предложението е координирано с лоялни на властта ръководства измежду регистрираните ЕЦ и те „гостоприемно“ канят софийската БЦ на събранията си. Първоначално предлагат СЕПЦ да „приюти“ БЦ поради близостта в учението им – и двете са петдесетен тип общества, макар и с някои ритуални различия[63]. За СЕПЦ това би било добре, защото ще увеличи членската си маса чрез вливане на нови групи сред тях. Но вероятно изначалният конфликт между двете общности още от 1928 година е причина този опит да се провали.

След това властимащите предлагат на БЦ вливане в ЕМЦ „Д-р Лонг“, намираща се на ул. „Раковски“, № 86, в столицата. За известно време БЦ посещава техните събрания. Но поведението им там е спъвано и потискано от властимащите, което не удовлетворява тинчевистите – БЦ, и скоро те престават да посещават тези сбирки[64].

Настояванията на БЦ за регистрация пред властта са подновени през 1983 година, като сега въз основа на опита духовното ръководство на тинчевистите изтъква като основания големите различия между техните вярвания, обичаи и практики при богослуженията с тези на „приемните“ църкви. За пореден път молбата им е отхвърлена със същите аргументи. След което се стига до първите демонстрации на открито в продължение на месец, при които членовете на БЦ, провеждайки богослужения открито на улицата, фактически протестират срещу отказа да получат отделна и независима църковна регистрация[65]. Интересното тук за отбелязване е, че годината е 1983 година. Това е една от малкото протестни акции, случили се далеч преди демократичните промени от 1989 година, имащи вид на демонстрация и несъгласие с политиката на властта от страна на група обикновени хора – неорганизиран или инспириран от управляващите (за разлика от всички останали казионни активности – манифестации и демонстрации дотогава). По този начин въпросният акт става предвестник на предстоящите държавни промени, изпреварвайки демократичните протести и дейност в България с цели шест години.

Има още →

Велислав Алтънов

Протестанти по българските земи се появяват в началото на ХІХ-ти век, като започват от „нула“, тоест започват да печелят последователи измежду народа ни стъпка по стъпка, постепенно разширявайки и разраствайки се. Днес те вече са третото по численост изповедание в България, изпреварвайки последователно членовете на юдаизма, армено-григорианските християни, римокатолиците и униатите и Бялото братство[1]. Около 70 години по-късно американски петдесетни мисионери стъпват в Бургас (1920 година), по ирония на съдбата от руски произход. Те също намират последователи у нас. Малко преди това (1916 година) в България са започнали да се сформират „Общества на святост“ – независими протестантски групи, търсещи духовно извисяване извън официално регистрираните изповедания и деноминации. Едно от тях са така наречените в тези среди „Северни братя“, появили се в Плевен и околностите под ръководството на Йончо Хинков (или Дядо Йончо Пророка, както го наричали хората там) и на бившия методистки пастор Стоян Тинчев. Скоро първият заминава за Аржентина, където създава устойчива група от последователи, позната и до днес там като „Божия църква“. А вторият, Стоян Тинчев, създава множество домашни, ъндърграунд църковни общества, които отказват да се регистрират официално пред държавата и стават известни по името му с прозвището „тинчевисти“, разпространено от агенти на тайните служби на страната след 1944 година.

Атеистичната власт срещу религиозните изповедания

През този период обществата на тинчевистите преминават през изпитания и сериозния натиск от страна от новата, атеистична власт на Българската комунистическа партия. По този начин, поставени в екстремните условия на агресивна антицърковна вътрешна политика, техните религиозни групи показват сериозна сплотеност, здравина, организираност и устойчивост като общност.

На 9.ІХ.1944 година се поставя начало на епоха на политическо управление, характеризиращо се с целенасочен и агресивно налаган атеизъм, чрез който управляващите членове на Българската комунистическа партия си поставят за цел да унищожат всякаква вяра и религиозност[2] – нещо, което дори овластените мюсюлмани в Османската империя не са си и помисляли да предприемат. С различни средства, формулирано безобидно като „преодоляване на суеверието и религиозните „предразсъдъци“[3], те привеждат плана си в изпълнение, следвайки стратегия, разработена и изпробвана успешно първо в СССР[4]. Социалистическата власт като начало демонстрира за пред света уж толерантност към изповеданията, за да избегне евентуална съпротива и критика от Великите сили за появата си на политическата сцена във време на съветска окупация на България (1944-1947 година). Но веднага след поемането на пълния политически контрол над държавата отношението ѝ към верско-религиозните общества рязко се променя и тя предприема серия съдебни процеси над православни[5], евангелисти[6] и католици[7], последвани от конфискации на имущество на Българската православна църква, а после и на всички останали изповедания, данни за което помествам в следващите редове. Прегледът на законодателните актове[8] и на Архива от служебната кореспонденция между Комитета за Българската православна църква и религиозните култове (КБПЦРК) към МВнР с редица миряни и духовни лица от различни изповедания след 1944 година разкрива интересни подробности в това отношение. Репресиите от така наречения Народен съд, така наречени „пастирски“[9] и „католическите процеси“ над презвитери, свещенослужители и несъгласните с комунистическото управление, паралелно с нашествието на съветски окупационни войски през този период[10]. Голяма част от жертвите им са разстреляни без съд и присъда или изчезват безследно. Още в първите дни след 9.ІХ.1944 година са избити около 150 свещеници на Българската екзархия, обявили се срещу СССР и комунизма[11]. Темите на протестните писма и оплакванията са най-разнообразни и свидетелстват, че свободата на религиозното съсловие в България е била жестоко атакувана мащабно и по много „фронтове“. Част от писмата са във връзка със забрана за религиозно възпитание на деца и младежи[12], други се отнасят до вандалски актове срещу църкви: изпочупени прозорци на храмове[13], съборени огради, ограбени икони от църковни храмове[14], бити свещеници[15] и заплашвани монахини[16] от страна на новите кметове на „народната“ власт, „експроприация“, иначе казано, отнемане на собственост и продукция – иззета и неизплатена от страна на ТКЗС реколта на църковните стопанства; конфискуване на църковни имоти (земеделски земи, храмови и административни сгради, паркове и прочее)[17] от православни, протестанти и католици и така нататък с цел ползването им като музеи, културни домове, детски градини, паркове и здания за Комсомола[18]. Постоянно са тиражирани забрани от местната власт за освещавания и треби публично по народните събори, по къщите и дворовете извън църквите, които до 1944 година никой не си е позволявал да спъва или препятства. Ограничаван е бюджетът за издаване на църковни книги и учебни помагала по религия, стриктно са следени характеристиките на студентите богослови, като се забранява на децата на свещеници да учат висше образование. Срещат се и клеветнически статии във вестници против манастирски управи и църковни лица, в които те са обвинявани в какви ли не грехове – основно „злоупотреба“ със средства, бездействия спрямо „народното стопанство, развращаване на младежта“ и прочее. Пресичат се домашни религиозни сбирки на Църквата на адвентистите от седмия ден (ЦАСД, по-известни в обществото като адвентисти), оказва се натиск над вероизповеданията да предоставят банковите си сметки на разположение на властимащите, както и много други стъпки от страна на властта, абсурдни от гледна точка на гражданските права и свободи и изобщо на демокрацията като управление, но твърде характерни като похвати за пролетарската диктатура и тиранията[19]. Всичко това свидетелства за целенасочени, масирани и добре премерени действия по планирано задушаване и постепенно прекратяване дейността и развитието[20] на тези църковни общества[21].

Натискът върху религиозните институции, върху духовните водачи и миряните е бил дотолкова цялостен и тотален, че ръководството на Католическата епархия е принуждавано дори да иска „позволение“ от управляващата тоталитарна власт да изпрати елементарна поздравителна телеграма до Нeгово Светейшество папата по случай 80-годишнината му през 1961 година[22], а други трябва да молят да им се разреши даже да си пекат ракия[23]. Заставяни са да дават обширни обяснения за всеки долар помощ[24], с който частни лица от Запад се опитват да подпомагат църковното дело у нас. „Народната демокрация“ затваря цехове и магазини за църковна утвар, свещи, пособия с религиозно съдържание и предназначение[25]; облага с данъци църковно-религиозната дейност, наградите и даренията на свещенослужителите и даже имуществото им[26], приканва свещениците да се включват в „трудовите“ инициативи в страната[27] и други подобни (бригади, Ленински съботници), с което намеква, че гледа на тях като на „безделници“, които „нищо не правят за родината си“. На много от тях е разпоредено дори да бъдат спрени пенсиите[28], като се има предвид, че парите в тези фондове не са притежание на Българската комунистическа партия или техните представители, а са обществена собственост и са резултат от удържаните данъци на трудещите се. Репресирането на пастори често е свързано с прогонване по „заповед“ на МВР от градове, в които те служат, като са принуждавани да се преселят някъде другаде – обикновено в далечни провинциални селища[29]. А оттам съответно отново започва мъчителният им път на писма и унизителни преписки с Комитета за въпросите на Българската православна църква и религиозните култове, в които отново да „молят“ да им се позволи да ги назначат на работа към съответната църква, което в повечето случаи им се отказва, ако не се съгласят да спрат дейността си или „поне“ да сътрудничат на новата комунистическа власт[30].

Цитираните преписки са до 1962 година. Но преследванията над вярващите продължават и след това. Евангелският пастор Харалан Попов е един от хората, който описва смразяваща жестокост от страна на служителите на тоталитарната комунистическа власт в подземията на Народната милиция след ареста си[31]. Пастор Христо Куличев, вкаран в затвора със скалъпени обвинения през късната 1985 година, но освободен през есента на 1989 година заради настъпването на демокрацията, потвърждава това[32]. Над християните и вярващите сякаш са поставени да се разпореждат и да издевателстват над тях садистични изверги. От което става ясно, че за България по онова време по подобие на това, което се случва в СССР, важат думите на руския социолог Виктор Гараджа: „В тоталитарните общества църквата престава да съществува като самостоятелна величина[33]“.

Тинчевистите и ударите срещу тях от „народната власт“

Политиката, водена от Българската комунистическа партия и представляваща целенасочена политика за обезсилване и задушаване дейността на религиозните общности, засяга основно тези, които притежават на свое име банкова сметка, движимо и недвижимо имущество и афишират себе си пред държавата официално. Това са Българската православна църква, Католическата (и Униатската) църква, мюсюлманството, юдеите, Бялото братство, Евангелската баптистка църква (ЕБЦ), Методитстката епископална църква (МЕЦ), Евангелската съборна църква (ЕСЦ), Съюзът на евангелските петдесетни църкви (СЕПЦ) и адвентистите (ЦАСД). Всички те са поставени под пълен контрол, отнето им е имущество, интернирани са по-изявените пастири и миряни, ограничена и забранена е дейността им първо на публични места, после сред младежи и накрая дори в домашна обстановка.

Има още →

Николай Маджуров

„Вярата е опровергана от науката“. „Естествознанието доказва, че няма Бог“. „Съществува само този земен свят, няма рай, няма ад, няма задгробен живот, един образован човек не може вече да вярва в него“.

Така мислят и говорят в днеш­но време мнозина. В широки кръгове мо­жем да срещнем убеждението, че наука­та била против вярата, че или я била на­пълно оборила или я направила несигурна и изтласкала на заден план. Ние ще се пос­тараем да си дадем ясна преценка по това и затова най-напред ще си зададем въп­роса: КОЯ е областта, кой е методът и коя е обосновката на науката и на ре­лигията?

I.

1.Областта на науката е светът на пространствено-временните явления, които можем да възприемаме с нашите сетива. Тук спада всичко, което вижда­ме, чуваме, миришем, вкусваме и пипаме. С всяко сетиво, което отказва да рабо­ти, загива за нас една част от творението. С всяко сетиво, което наново би ни било дадено, изгрява за нас нова об­ласт на творението. Микрокосмосът и телескопът са помощни средства за зре­нието, които разширяват областта на нашите възприятия. Следователно види­мото, чуваното, накратко, сетивно въз­приеманото, това е винаги предмет на науката.

Обаче вярата има работа не с този се­тивно възприеман свят, а с невидимия свят на духа, със Самия Бог. С види­мия свят тя се занимава само дотолко­ва, доколкото в него се открива мъдрост­та на силата на вечния, невидимия Бог. Затова ако един астроном казва, че той изследвал с телескопа космическото пространство, обаче не намерил никакъв Бог, то за вярващия човек това е съвсем понятно от гледище на науката и на вя­рата. Защото Бог като господар и творец на света е Дух, невидим, заключен за всяко човешко остроумие; за всяко нечис­то любопитство и е открит само за вяр­ващото чисто сърце. Вярата живее и ди­ша в общението с вездесъщия, невидимия Бог, а науката – в земния, сетивния свят.

2.Методът на науката цели да отк­рие в този свят определени връзки или закони, из които може да се разбере про­мяната на нещата. За тази цел тя използва понятието за причина и следствие. Едно явление е научно разбрано, ако може да се изведе из познати причини. Че във видимия свят господства причинна връзка между всички явления, това за на­уката е сигурно доказано.

Религията не пита за сетивно възпри­еманите причини на отделните неща, а пита за причината на света като цяло, пита за Бога. Тя не си поставя за цел да открива природозаконни връзки в този свят, но тя ни казва кой е направил всичко това и за какво е всичко туй. Нейната задача е да ни разбули целта на света и смисъла за нашия живот. Науката не мо­же да стори това. Защото „цел“ и „сми­съл“ са духовни, невидими неща. И зато­ва не могат да бъдат намерени чрез никакво изследване, чрез никакъв микроскоп и чрез никакъв химически анализ.

3.Биха могли да възразят: да, но наука­та се основава върху установени, възприемчиви факти, а вярата върху субективни предположения или фантазии. У ня­кои религии това може да е така, тъй съ­що както има форми на „науката“, които дължат своя произход не на грижлива пре­ценка на фактите, но на прибързани хи­потези и фантазии на изследвачите.

Християнската вяра във всеки случай се основава върху определени, установе­ни факти. Че Иисус Христос е дошъл в този свят и че е предизвикал безподобна революция; че Той има силата действително да утешава наскърбени; да ободрява малодушни; да изобличава лицемер­ите; да спасява грешните – това са фак­ти, хилядократно засвидетелствани. И които на всеки искрен човек собствената съвест потвърждава.

Следователно и двете почиват върху факти. Естествознанието върху факти на земния свят, а вярата върху факти на духовния, вечния свят. Двете се основават върху определени опити. Науката се спира върху опита на сетивата и разума, а религията – върху преживявания на съ­вестта. Обаче това, което ми е засвидетелствано като истинно от моята собствена съвест, това стои у мене не­поклатимо здраво.

Науката и вярата трябва само да раз­бират ясно своите различни области и задачи. И тогава ще видят, че нямат повод да враждуват помежду си, че напротив, те са създадени взаимно да си услужват и да се допълват.

II.

Какво следва оттук за науката?

Следва, че тя с всички свои постижения и поз­нания не може никога да изведе човека извън областта на земно-видимия свят. Ве­че въпросите: що е материя, сила, душа, дух, личност? – напразно ще очакват от нея отговор, понеже тя познава само оп­ределени елементи и определени прояви на сили.

Още по-малко тя може да ни поучи за произхода и целта на нещата. С това тя би прекрачила областта на видимия опит, и би навлязла в областта на религията. Когато Ернст Хекел (1833-1919) напри­мер казва, че светът не бил създаден от Бога, но сам се бил развил из безличната субстанция, то това не е наука, а вяра. Защото дали субстанцията е била съз­дадена или не, това не може да се реши по пътя на знанието, но само по пътя на вярата.

Има още →

Ивелина Николова

Abstract

Темата за връзката между вяра, разум и Бог е централна в християнската апологетика. И до днес той остава актуален и ценен. В настоящото изследване то се разгръща на основата на противоположното и общото между трите понятия, от гледна точка на православното богословие.

***

Въпросите за вярата и разума винаги са интересували човека. Според християнското учение те се представят като две способности на духовната му природа, които взаимно се допълват, а не като две прояви на духовния живот на човека. Със своята вяра ние разширяваме познанията си, а посредством знанието подкрепяме своята вяра: “Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото” (Евреи 11:3). Същият възглед се поддържа и от светоотеческата литература.

Вяра и разум

Апологетите от първите векове на християнството с особено старание разработват въпроса за отношението между вярата и разума. Това поддържа св. Юстин Философ и Мъченик, както и светите отци от IV-ти и V-ти век[1]”. Между тях в действителност не  съществува конфронтация. Двете сфери не могат да бъдат противопоставени, защото самият човек е устроен по този начин, че да може да вярва и да проблематизира своите малки действия в своята вяра. Ние живеем чрез вяра и с вяра извършваме дори най-дребните детайли в своето ежедневие; бъдещите ни очаквания също се основават на вяра. Вярата в самите себе си ни дава основание да кажем дори „Аз”. Буквално ние бихме се разпаднали на психично ниво, ако загубим изцяло своята вяра.

Могат да се посочат два основни типа вяра. Човек може да вярва сляпо и безусловно. Но тази сляпа ирационална вяра ще го направи безсилен и безпомощен, защото липсва нейното осъзнаване. Това е „робска проява на вярата”, която детерминира свободата на човека да разбира и да се стреми да придобие определено благо. Този тип вяра поставя под дълбоко съмнение човешкия потенциал и дори спира развитието му. Съществува и друг вид вяра – разумната, която се базира и на опита, и на свободния размисъл върху обекта на своята вяра и разбира добре защо и как трябва да се усъвършенства.

“Православното богословие говори за вярата като вид незнание, но незнание със свои собствени принципи[2]”, които не се аргументират разумно. Много от мислителите-философи също показват предимството на вярата пред това на разума в търсенето и изповядването на Бога. В съчинението си “Мисли”, което е истинска апология на вярата в Бога, в защита на християнството Блез Паскал отхвърля всеки опит на философията да познае Бог разумно, като се обръща към сърцата на хората, а не към техните умове. Това е така, защото “сърцето чувства Бога, а не умът. Това именно е вярата: Бог, осезаем за сърцето, не за ума. Сърцето има свои основания, които разумът не познава. Вярата е дар Божи, тя не е дар на разсъдъка[3].” Много точно посочва Димо Пенков, че „религиозната вяра предполага, а не отменя рационалното знание. Както отбелязва и Алфред Уайтхед хората са ставали учени, защото са очаквали закономерности в природата, а са очаквали закономерности в природата, защото са вярвали в Законодател“[4].

Може би най-точно определение за този тип вяра дава апостол Павел. Според него вярата като душевна нагласа е „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евреи 11:1). За искрено вярващия тя е увереност в невидимото като във видимо, и в очакваното като в настояще. Нашата убеденост в съществуването на физическия свят се постига разумно, докато убедеността ни в съществуването на духовния свят е плод на вярата.

Между вярата и разума съществуват допирни точки. Вярата лежи в основата на самия разум. Благодарение на вярата са възможни най-елементарните понятия и закони на разума. Както правилно отбелязва Димо Пенков „Вярата и знанието са “два стълба” на човешкия дух, които са с различен облик, но се коренят в Бога и могат да се намерят пресечни точки и по този начин да се търси действен принос за ефективен диалог[5]“.

“В действителност умът и сърцето не се удовлетворяват от това, че Бог може да се знае, да се приема и без вярата в Него – те се съпротивляват на тази истина. От една страна умът се съпротивлява на това Бог да не може да се разбира. Ако Той не може да се разбира, значи е невъзможен. От друга страна сърцето чувства, че не чрез знание се познава Бог. И ето тук идва парадоксът. И това е така, защото Бог се познава като “Съкровен”. Той не може просто да бъде открит и да се покаже: “Ето Го Бог!” всяко посочване на Бога от ума бива разобличавано от сърцето, което познава Бога, като абсурдно. Това, че доказваме Бога означава, че не познаваме Бога, защото никой, който казва, че познава Бога, не познава Бога. И понеже ние искаме да Го имаме като Бог, ние искаме да усещаме, че Го нямаме в мисълта си – не само като необходим, но и като възможен – да усещаме, че Го имаме – като Бог[6]”. “И ако някой би се одързостил да “потвърди” вярата на вярващите то това може да се случи само защото този човек би изхождал от погрешната презумпция, че вярващите не знаят, а той – знае. Всъщност е точно обратното: християните, които знаят Едного, Когото не знаят, знаят Бога, имат Бога, докато онзи, който твърди, че просто Го знае, всъщност не знае Бога[7].”

Точно поради това Бог не може да бъде познат по друг начин, освен чрез молитвата, когато изричаме съкровеното „Господи!”. До този момент ние знаем Бога като Първопричина, като Абсолют, но не като личен Бог. Като такъв Го познаваме само в акта на вярата. Не този, който утвърждава Бога Го познава, но този, който вярва в него. Всъщност за скепничния разум не трябва да се дават доказателства за съществуването на Бога, а да се открие метафизическия факт, че човекът не може да понесе, че няма Бог.

Ако днес попитаме някой „Съществува ли Бог? Вярва ли в Него?” той ще отговори, че съществува някаква сила или, че не вярва в съществуването на християнския Бог. Това е също вид вяра, но неправилно канализирана, дори неосъзната. Тези хора вярват в нещо, а не в Някого, което означава, че тяхната вяра е незряла, неосъзната и необлагородена. В действителност Бог е дълбоко съкровен в човешката душа и едва когато достигнем до правилното знание за себе си ще достигнем и до правилната вяра в Бога. От друга страна вярата движи и стимулира дейността нa разума. Според Василий Зенковски вярата е интуиция за смисъла на света. Тази интуиция не е резултат от познавателната дейност, а обратно – тя задвижва познанието. Непознатото ни зове да бъде разгадавано. Точно тогава този проблем, който стои пред нас като неразгадаван се превръща в мистерия, в тайна. Тъкмо вярата е тази, която пръвоначално прониква в него, без да го разгадава[8].

В заключение на всичко това можем да обобщим, че вярата и разумът са две естествени прояви на човешкия дух, които имат една и съща основа – личността на човека. Вярата започва там, където свършва знанието. Тя по своята същност е непосредствена и естествена убеденост в известни истини, които надхвърлят пределите на човешкия опит. Знанието пък в своите последни основи е също така непосредствена убеденост в истини, които стоят в основите на нашия опит. Вяра съществува в основата на всяко наше убеждение, че има външен материален свят, който трябва да бъде опознат разумно. В основата на всяка разумна научна дейност е вярата, че нашите външни сетива и нашата психика не ни лъжат. Това е първата проява на вяра в основата на всяка научна дейност при изучаването на материалния свят. Нашата вяра не може да се намира в противоречие с нашия разум, защото тя е дело на всесъвършения и всезнаещ Божествен разум.

Има още →

Илка Петкова

Abstract

Охридският архиепископ Теофилакт заема особено място сред редица византийски автори, които описват българските земи от гледна точка и интереси на Византийската империя.

В неговите произведения са запазени както отрицателни, така и положителни характеристики на българските земи. Те се определят от онези специфични цели, преследвани от Теофилакт като върховен предстоятел на Българската църква. Позиция, която го поставя в центъра на различни дейности, взаимоотношения и интереси, както публични, така и частни.

***

Проблемите, свързани с взаимната опция между различните племена и народи, тоест отношението към „другия”, отдавна привличат вниманието на учените. Те все повече присъстват в нашата историография, която има вече своите интересни приноси в тази насока. По обясними причини – непосредственото съседство и динамичните многовековни отношения между българи и византийци, вниманието на българските изследователи обаче е насочено главно към изясняване на техните взаимни представи и отношения. В тази връзка трябва да се отбележат специално задълбочените проучвания по темата, направени от професор Петър Ангелов[1].

Проследявайки начина, по който византийските автори – военни и духовни лица, дипломати, администратори, аристократи, представят българските земи, техните природни дадености, релеф, почвено-климатични условия и прочее, професор Ан­гелов отбелязва и неласкавите описания, направени от страна на охридския архи­епископ Теофилакт[2]. Причините за тяхното присъствие в книжовното наследство на византийския архиерей ученият търси в личните му мотиви и по-специално в желанието му да постигне максимално въздействие върху адресатите си, за да бъде отменено нежеланото от него назначение в Охрид. Значителна роля имат според изследователя и материалните подбуди – страхът за собственото благопо­лучие и усилията да бъде запазено то. С други думи, Теофилакт Охридски умишлено се стреми да представи обстановката, в която е принуден да живее, във възможно най-неприятен вид, за да издейства поземлени придобивки или финансови облек­чения[3]. Логиката на тези разсъждения е неоспорима. Към казаното от известния медиевист могат да се направят обаче някои допълнения, които да дозавършат представата за позицията на византийския духовник спрямо българските земи.

Както е известно, интересът на византийците към съседите им българи и към техните земи се обуславя най-вече от стопански, политически, дипломатически, военни и прочее цели, които преследва империята. Това често придава на описанията, които те правят, повече или по-малко специализиран характер, което от своя страна обяснява и наблюдаващата се в тях в много случаи целенасоченост и едностран­чивост. При това трябва да се изтъкне и фактът, че някои от византийските автори, чиито описания са резултат на определен престой от време, прекаран по един или друг повод в българските земи, са склонни да ги рисуват в крайно противоречива светлина, давайки понякога взаимно изключващи се противоположни характеристики в зависимост от промяната в условията на пребиваване и личните им впечатления и настроения[4].

Един поглед върху цялостната книжовна продукция на архиепископ Теофилакт показва, че той определено се отличава в много отношения от изброените по-горе лица както поради позицията, която заема в българските земи, лично обвързваща го с последните, така също и поради продължителността на престоя си. Поради това именно неговото отношение е много по-сложно и интригуващо, отколкото изглежда на пръв поглед и заслужава специално внимание.

Наистина в редица свои писма до видни личности с влияние в двора като деспина Мария, Михаил Пантехни, великия доместик Адриан Комнин, брат на император Алексей I Комнин, препозита на молбите и други, охридският архиерей рисува изключително отблъскваща картина на българските земи като място на пълен интелектуален упадък и духовна нищета, истинско „блато на злините… с неговите рожби – жабите”, духовна „пустиня”,“добра да храни змии и скорпиони”, „варварска страна”, „работилница за всякаква злина”, в която е лишен от подоба­ващо интелектуално и приятелско общуване[5].

Нещо повече, в стремежите си да въздейства ефективно върху своите корес­понденти, Теофилакт акцентира настоятелно и върху тревожната опасност от собст­вената му интелектуална и духовна деградация поради крайно принизената интелек­туална среда, в която трябва да живее. „Защото сега – заявява с горест ученият византиец в писмо до Мерментул, председател на императорския съд – толкова е отслабнала собствената ни сила, с която някога в старо време бяхме мощни, колкото тогава бяхме останали назад от способността на древните[6]”. А по-нататък до същия адресат, той направо го призовава: „заедно с нас се моли, да не изгубим ние даже елинския си говор – така ужасно сме закъсали[7]”. Могат да бъдат приведени още редица примери в този дух. Както може да се заключи, те не са резултат само на богато авторово въображение и информираност в областта на гръцката митоло­гия, древна история и литература, както и на християнската книжовност[8], но и на стремежа да се постигне максимално въздействие за промяна на нерадостната съдба на Теофилакт. Че това е главната цел на тези прекалено отблъскващи харак­теристики показва и прекият призив на охридския архиепископ, отправен към Адриан Комнин: „Отървете ме от това мръсно робство вие, които можете, инак преди времето определено от Бога, ще се погубя от яд като син, който не е направил нищо достойно за баща си, а това би било за мен безславно, а за ония, които са го допуснали позорно[9]!”.

В противоположна светлина е представена обаче България в агиографската продукция на Теофилакт и най-вече в написаното от него „Пространно житие на Климент Охридски”. В него, основавайки се на своите български първоизточници, чиито сведения приема без промени, той рисува духовната еволюция, преживяна от нея от езичество към християнство. Облагородяването и духовния ѝ подем той свързва, следвайки дословно българската патриотична традиция от XI-ти век, с дей­ността на славянските просветители светите братя Кирил и Методий и техните най-изявени ученици и главно Климент Охридски. Отбелязани са и усилията на българските владетели княз Борис-Михаил и цар Симеон да подкрепят и заздравят християнизацията на българския народ[10]. Положителната насока, в която са обрису­вани българските земи през IX-X век, се дължи не само на точното следване на българските извори, но и желанието да се използват те като аргумент за укрепване на авторитета на Охридската архиепископия чрез проследяване на нейните дълбоки исторически корени, за чието полагане особени приноси има и Климент Охридски. По този начин Теофилакт издига и своя собствен престиж като предстоятел на една стара, авторитетна автокефална църква. Същевременно така той обосновава и защитава автокефалния статут на Охридската архиепископия, уреден с височайши документи, издадени още от прославения завоевател Василий II (976-1025 година[11]), но нарушаван нееднократно след неговата смърт. Самият Теофилакт бурно протестира против едно такова посегателство от страна на цариградския патриарх в писмо до халкидонския епископ Михаил и пламенно отстоява независимостта на Охридската архиепископия[12].

Има още →

Атанас Ваташки

Abstract 

Статията е посветена на професор Димитър Пенов – задълбочен и актуален, но малко известен православен богослов и философ. Анализирани са неговите възгледи за съвместимостта на християнството и философията, вярата и разума. Димитър Пенов отхвърля схващането, че вярата и разумът се отнасят към определени области, в които са изолирани, защитавайки възгледа, че те проникват една в друга.

***

„Религията може да мине без философията, нейните източници са абсолютни и самодостатъчни, но философията не може да мине без религията, религията ѝ е необходима като храна, като извор на жива вода. Религията е жизнена основа на философията, религията храни философията с реално битие[1]“ (Николай Бердяев)

Професор  д-р Димитър Пенов остава в паметта на българската богословска мисъл най-вече с преподавателската и изследователската си дейност в областта на историята на философията. Той се съсредоточава върху големите въпроси на философията и начина, по който кореспондират с християнството, с цел да предаде християнските истини на философски език чрез средствата на разума.

Лично усещане на автора на настоящата статия е, че паметта за професор Димитър Пенов е избледняла. Неговите съчинения са почти неизвестни за хората, стоящи извън богословските среди[2], а в същите тези среди са рядко споменавани. Това явление изобщо е характерно за повечето богослови, започнали своето академично развитие във времето около Втората световна война и последвалия я комунистически преврат, довел до маргинализиране на всичко, което е свързано с Църквата. Издателската дейност на Българската православна църква тогава е силно ограничена, което в още по-голяма степен се отнася към научната продукция на православната академична общност. Тази статия е една възможност за автора да даде своя малък принос към възстановяването и разширяването на паметта за един задълбочен православен богослов, чието творчество е стойностно и съвременно[3].

Допълнителен щрих към настоящия текст е фактът, че професор Димитър Пенов в своята младост проявява интерес към християнската апологетика (обект на интерес и за нас) и дори е един от участниците в конкурса за преподавател по Християнска апологетика през 40-те години на XX-ти век, на който се явява със съчинението „Философия и мироглед“. Този интерес се отразява в различни негови произведения, особено когато разглежда теми, отнасящи се до философията, религията, произхода и целесъобразността на света, религия и наука, и други.

Въпросът за вярата и разума не е измежду централните размишления на професор Димитър Пенов и е разглеждан откъслечно. Това обаче е правено най-често в контекста на темата за отношението между християнство и философия, която е от първостепенна значимост за родния богослов, респективно за него значимост притежават и сродните ѝ въпроси. Същевременно отделни фрагменти от неговите творби (най-вече от „Философия и мироглед“ (1941) и „Мироглед, дух, религия“ – 1942[4]) осигуряват възможност да бъде съставена цялостна картина на възгледите му по въпроса. Това е и цел на настоящата статия.

Според професор Димитър Пенов философията е занимание, присъщо само на човека. Единствено той е белязано от Бога духовно същество, личност. Човекът е отобраз на Бога, Който е съвършена, вечна, неизменна и абсолютна Личност[5]. Духовното му ниво трябва да осъществява положително развитие – в него трябва да се изобрази висшият начин на съществуване, така че човешкото да бъде възвисено (тук професор Димитър Пенов следва Николай Бердяев). За него философската дейност е процес, повлиян от Бога[6].

Всеки човек има определени потребности, които трябва да бъдат задоволени – подслон, храна, продължаване на рода, сигурност и други. Разумът му постоянно е насочен към тях. За да устреми своя взор към основните въпроси във философията – като този за смисъла на всичко съществуващо, – е необходимо някакво извънредно събитие, което да го извади от неговия комфорт. Силата на истинското философстване се крие в това, че подкопава самопонятността и безразличието по отношение на задаването на този въпрос. Извършвайки го, макар и на някои да им звучи парадоксално, тя не унищожава чудесата, но довежда до тях. Причината се крие в това, че насърчавайки размисъла по големите въпроси, философията прави човека способен на учудване, което е противоположно по смисъл на възприетото „по навик“, както и на отказа от размисъл. Именно поради това може да се каже, че чудото и учудването раждат философията[7].

Философията „е рожба и израз на човешкото самосъзнание, стремеж на човека да добие цялостен мироглед и то със средствата на разума, на мисленето[8]“. Във философията може да бъде съзрян общочовешкият стремеж за рационално проникване в света. Нашата мисъл, питаща за началото и смисъла на света, вършейки това, „надхвърля физическите му граници… стреми се да надникне в самата безкрайност, в самата вечност и там да открие тайната на живота и битието[9]“. Сътвореността на света, тоест, че изобщо го има и че ние съществуваме, изглежда като необяснимо чудо. Самият свят сякаш ни призовава да търсим неговия Творец. Неправилно е да се твърди, че религията отменя философията, тоест че я прави ненужна. Напротив, привлича я в преследването на целта ѝ – опознаването на Истината[10].

Главния предмет на философията е „въпроса за Бога като първоосновата на света[11]“. Истинската философия е винаги религиозна и се намира в близост до богословието. Тази философия, която счита себе си за атеистична, не може да бъде и двете едновременно: или трябва да се откаже от атеизма, или от правото си да се нарича „философия[12]“. Позицията на професор  Димитър Пенов разбира се не отхвърля възможността невярващи да се занимават с тази дейност, а подчертава, че техните убеждения се противопоставят на самата природа на философията и по този начин я компрометират.

В процеса на философско търсене от съмнението се ражда стремеж към доближаването до истината. Самата философия може да бъде описана като неспирно търсене и любов към „едната вечна истина“. Всички отделни истини по различните въпроси, на които търсим отговори, стоят „по посока на едната вечна Истина… но те никога не са цялата тази истина[13]“.

Във философията са налице някои парадокси. Според професор Димитър Пенов тя е вечно (тоест постоянно) рационално търсене на истината, извършвано от невечните човешки същества, което е осъществявано, но никога осъществено. Философията се стреми към търсене и познаване на Абсолюта – Бога, Който е непознаваем, поради което и само на някои хора, в рамките на определени условия, им се е удало да научат някои истини за Него[14].

Важен за всеки човек въпрос е този за съставянето у него на мироглед (или светоглед[15]). Изобщо самата философия може да се опише като движение на човешката мисъл с цел да бъде придобит мироглед. Мирогледът е цялостно схващане, отнасящо се до смисъла и значението на света, на основата на което се създават идеали и правила за живота. В рамките на мирогледа се търси отговор на въпроса за смисъла на нашето съществуване и на света, хората се питат за това, което е отвъд света и е негова опора, или за това дали човекът има душа и дали тя надживява неговото тяло. Според професор Димитър Пенов „съвкупността от отговорите на всички тези питания, възбуждани от въпроса за смисъла на човешкото съществуване, се нарича „мироглед“. Когато търсим отговори на светогледните въпроси, хората ставаме способни за осмисляне, задълбочаване[16].

Търсенето на мироглед е процес, който е свързан, но не напълно обвързан, с разума. Той засяга човека цялостно – неговите ум, воля и чувства. С помощта на разума човек може да опознае, обоснове и затвърди своя мироглед. Но разумът не създава мирогледа, а помага за неговото развитие. Мирогледът включва в себе си едновременно философски, религиозни, етични, естетически и научни елементи, задоволявайки цялостно човека, широтата на неговите потребности. Ако се визират отделните елементи на мирогледа може да се говори за „научен мироглед“, „философски мироглед“ и прочее, но не бива да се забравя, че те са само части от него, които не могат да съществуват изолирано от останалите[17].

Наличието на мироглед различава човека от животинския свят и символизира Божествената белязаност у него. Човекът е способен да притежава мироглед именно поради своя дух. Духът не просто му дава възможност да притежава мироглед, той го прави човек[18]. Отричането на факта, че човекът е самосъзнаващо, разумно и духовно същество, би го приравнило към растително-животинската безсъзнателност и би го подчинило на природната необходимост. В такъв случай при него не би могло да се говори за свобода и свързаната с нея отговорност, както и за никакви висши стремежи[19].

Не бива да се забравя, че философията е средство, което ни довежда до формирането на личен мироглед, без самата тя да е негов източник, нито той произтича от нея. За да бъде придобит мироглед по рационален път разумът трябва да може да обхване всичко. Това (както вече бе посочено) той не е в състояние да направи. В резултат разумът оставя мирогледът да бъде намерен „по други пътища“. Човешката мислеща способност достига до бездна, която не може да премине. Човекът прави мост над нея, воден от своята вяра (или религия), която „единствена има истински мирогледно значение“. По своя характер тя е „надразумна“, без да е, както твърдят отрицателите ѝ, „преднаучно безкритично суеверие[20]“.

Има още →

Ганчо Пашев

***

Голям интерес представлява състоянието на въпроса за служенето на ближния откъм теоретична и практична страна, тоест откъм разбирането и прилагането му в страните и между народите, които приеха християнството било под мисионерското влияние на Западната църква било на Източната, както преди, така и в особеност, след разделянето им.

Без да се спираме подробно върху този въпрос ще трябва да кажем само кратки и то обобщителни думи, за да се очертае общият характер на състоянието на нашия въпрос и да се посее известна светлина върху събитията, които естествено следват в процеса на похристиянчването на тези страни и народи и на характера на техния живот и възгледи. От голям интерес са и някои от идейните движения, предадени както върху религиозно-нравствени основи, така и върху социални и други положения, изникващи в живота под влиянието на Христовото учение. То като насочва вниманието на хората към прогрес във всички области на човешкото творчество, в същото време буди и съзнанието им към критична оценка на формите на живота, които е заварило.

Трябва да се отбележи, че първоначално мисионерската дейност на просветителите на Източната църква не се движат от други подбуди освен от общия дух на Христовите думи и завети за просвещаването на всички народи и тяхното покръстване и довеждане в църквата, за да се спасяват от греховете и да заживеят нов и благодатен християнски живот. В това направление се действа и между тези варварски народи, които връхлитаха върху Византия и я застрашаваха. Успехът на християнската проповед е значителен и дори решителен за известни племена. Дори и Свещеното Писание се превежда на техните езици и така то става по-близко възприемано духовно достояние за тези народи. Сред готите, например, особено успешно се разпространява Христовата вяра. Покръстените готи проявяват особена ревност в изповядването ѝ както и в устройството на храмове за молитва и благочестие. Много характерно е отношението, което има към готите-християни св. Иоан Златоуст. Той, със своя широк, просветен поглед обхваща и правилно оценява голямото значение на проникващото сред тях християнство не само за да ги превърне в уседнал и културен християнски народ, но и да станат те не страшилище, а истински съратници на своите съседи в историческата обстановка, при която живеят и при която се намирала самата Източна римска империя. С особена любов светителят се е любувал и радвал на смирените и предали се на дълбока молитва русоглави млади и цветущи готски войници и готи изобщо. С присъщата на него сила на убеждението и с неподкупната си чистота и прямота той не само правилно оценява и разбира великата служба, която върши в тази насока, но и осъзнавал добре задължението си като пастир на Христовото стадо да привлече към Спасителя и да спаси всички тези, които са останали и остават далеч от Него. Тук особено силно и решително е проявено служенето на ближния в неговата широта и всеобхватност, тъй като за Христос и Неговите последователи, а следователно и особено за църковните пастири не може да има чужди народи, безразлични хора. Всички тези хора са непросветени братя, чието спасение най-настойчиво зове и най-повелително им отрежда всеотдайна дейност и безкористна служба за доброто на ближните. Този общ и проникновен дух на Христовото учение и особено на основната нравствена повеля, да любим друг друга, да любим ближните си като себе си и така както Той ни е възлюбил, е бил още достатъчно творчески действен и е давал добри резултати.

Християнството е прониквало сред тези съседни на Източната римска империя народи не само като резултат на мисионерска дейност на институти и лица, които са си съставили програма за покръстването на народите, но и спонтанно, под непосредственото влияние на приели християнството хора, които са били преселвани или заробвани и са считали за свой пряк дълг на добри християни да просвещават тези, които не били просветени. Вътрешният подтик към подобна дейност е бивал често продиктуван и от съзнанието, че с това се върши добро дело и че се служи на Бога истинска служба, а към тези, които бивали просвещавани, се изпълнила заповедта на Христос, дадена на учениците, да просвещават народите и да ги кръщават. Заедно с това те са имали и ясното съзнание, че служейки на Бога и Спасителя, в същото време, с тази своя дейност служат и на своите ближни, че изпълняват най-светъл дълг: оделотворяват евангелската любов, както към Бога, така и към ближния.

След като славянските племена заели голяма част от Балканския полуостров и проникнали дори до Пелопонес, между тях почнало да се разпространява християнството както по мисионерски път, така и непосредствено, чрез влияние на покръстените славяни или чрез подобно влияние на гръцките колонии по тези места. А когато българите създали свое царство върху предели, отвоювани от Византия, и обединили под своята власт славянските племена и така сложили начало на първото славянско царство, между тях също така почнало да се разпространява християнството и да се оформят отношения, които са пряко следствие на този дух на служене, на подкрепа и съдействие, който прониквал в живота им заедно с Христовото учение. И трябва да се отбележи, че това проникване засягало девствена почва, разработвало основи, които не били покварени от никакви чужди лъжекултурни влияния и, поради това, попадали дълбоко в душите на българските славяни. Това влияние, макар и непосредствено, дошло по пътя на убеждението, на вътрешното изживяване на красотата и възвишения характер на новото учение и на изграждания от него духовен живот, е имало извънредно голямо значение за пълното преобразяване на покръстените. Техният живот бил до такава степен подчертано различен от предишния, от езическия, че обръщал неволно вниманието на тези среди и органи на държавата, които имали за задача да пазят политическото и духовно единство на народа и на държавата. Като ново и необичайно за традиционните политико-социални и духовни схващания на езичниците-властници, християнството се очертава като опасна за държавата сила и се преследва. Но тъкмо в това преследване проличава силата и преобразяващата същност на Христовото учение. То прониква дори в двореца и овладява душите на такива хора като престолонаследника Енравот и той става мъченик за Христовата вяра заедно с много други християни. Енравот счита, че е дошло време, когато вярата, която той изповядва, ще бъде разпространена и ще обхване всички в царството, като истинска вяра и че ще се стори най-великата служба на народа, когато той бъде доведен при Христос. За него, както и за всички тези, които не само изповядват учението Христово, но и са готови живота си да положат за неговото опазване и за разпространението му между братята, е ясно, че с това се служи не само на Бога, но и на ближните, на братята.

Ако спрем своето внимание на дейността, например, на светите Солунски братя и славянски и български просветители Кирил и Методий ние можем ясно да различим в тази дейност основния подтик и съзнаването на дълг към ближните, към хората изобщо, които трябва да бъдат просветени, както и към Бога и Спасителя Христос, Чието учение трябва да бъде разпространено, за да се услужи на тези ближни в делото на тяхното спасение. Макар и откъснали се за известно време от света братята очевидно са живели само с мисълта за тази велика мисия, която им чертае тяхната ревност да бъдат на служба на Бога и на ближните. А тази служба, за просветения и учен свети Кирил, както и за Методий, умъдрен от административния опит на предишната си дейност, се изразявала в готовност да се създадат всички необходими предпоставки за една планомерна и резултатна просветителна дейност сред родните славяни. Може с известна положителност да се твърди, че не външни петици или заповеди и нареждания отгоре, от властта диктуват на братята да създадат азбука и да превеждат свещените книги на родния славянски език, а тяхното дълбоко осъзнаване на своя дълг да бъдат в предана и дейна служба на рода си, на своите ближни. При това и самото Христово учение, в което те били не само добре наставени и добре просветени, но и вещи негови познавачи и то в неговата чистота, в православието, им диктувало жертвена служба за доброто на ближния.

Има още →