Ганчо Пашев

II. Осъществяване принципа на служенето на ближния в първите
няколко века на историческото развитие на християнството

В Деянията на светите апостоли се говори за живота на християните от първата, Иерусалимската църковна община. Ядрото на тази християнска община се образувало от апостолите и най-приближените ученици на Иисус Христос, както и от няколко жени, между които е и майката на Господ. Това ядро първоначално е брояло около двеста души, ако се съди по броя на учениците на Христос, които се били събрали в деня на избора на апостол Матия на мястото на отпадналия Юда Искариот (Деяния на светите апостоли 1:14-26). Като изпълнявали нареждането на Иисус Христос да не се отдалечават от Иерусалим и да пребъдват в единение, Христовите апостоли очаквали деня, в който ще получат „обещанието на Отца” – съшествието на Светия Дух, Който ще им даде сили да си изяснят, както учението на Спасителя, така и това, което им предстояло да вършат. Всички апостоли и вярващи в Христос Негови ученици и последователи „единодушно прекарваха в молитва и моление”, както пише св. апостол и евангелист Лука (Деяния на светите апостоли 1:14). В такова единомислие, в молитва и моление светите апостоли били заедно и в деня на Петдесетница, когато Дух Свети ги осенил, като слязъл над тях във вид на огнени езици.

След речта на апостол Петър към първоначалното ядро, съставено от апостолите и други вярващи, се присъединили още около три хиляди души. От това време вярващите почнали постоянно да се увеличават и църквата Христова заживяла по-интензивен вътрешен живот. Апостолите вършели чудеса в името на Христос и проповядвали Божието слово.

Създало се известно напрежение и страх сред някои среди на иерусалимското общество. Долавяло се, че нараства една духовна сила, която смущава духовете на книжници и фарисеи, но която, от друга страна, действала благотворно върху по-­чистите и открити сърца на някои хора. Те бързо били привличани от учението на Иисус Христос и от благочестивия живот на вярващите, в който се проявявал нов, несрещан досега дух и вътрешна споеност. „А всички вярващи, както казва Дееписателят, бяха заедно, и всичко им беше общо: продаваха имоти и стоки, и разпределяха ги между всички, всякому според нуждата, И всеки ден единодушно престояваха в храма и преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха” (Деяния на светите апостоли 2:42-47).

Със своя задружен живот, с молитвеното настроение и жизнеността на „веселото и чисто сърце” Христовите последователи, както свидетелства Дееписателят, “били обични на целия народ”. Това е едно посочване от извънредно голямо значение. Духовно-нравствената спойка, която създавала единството и вътрешната съгласуваност в живота на първата църква, е характерната особеност на оделотворено Христово учение за любовта към ближния. Там, дето тази любов се проявява в пълнота, там и животът се развива, разраства и разцъфтява. И понеже, както вече се изтъкна, съвместният живот изисква работа от всички за всички, обединени в единство, принципът на служенето се прилага също така в неговия естествен обсег -от всички към другия и от него към всички – той става градивен елемент на новия, възродения живот. Общият живот, единодушието, чистосърдечието, жизнерадостната настроеност, лъхащата от всекиго благост и готовност да си помагат взаимно, да помагат на другите, на нуждаещите се от помощ – цялата тази възвишена дейност на Христовите ученици, естествено, не е могла да остане незабелязана и неоценена от хората. Оценката е имала, като свой резултат, две страни. От едната страна братските обноски между вярващите, както и всички други техни прояви на любов, на взаимно услужване правели живота им осмислен и радостен. От друга страна, така проявеният живот на Христовите ученици привличал сърцата на хората, действал върху тях облагородяващо, което пък спомагало бързо да се разрасне броят на повярвалите, които се присъединявали към църквата.

Този дух на сплотеност, на единодушие, на взаимно зачитане и любов се е проявявал спонтанно, непринудено и се явява израз на силната вяра в Христа и на любов и доверие към апостолите, пред нозете на които те поставяли своите дарове, предназначени за общо ползване. Дееписателят обаче с обективна откровеност свидетелства, че дори в първо време, когато е бил така пресен споменът за Христос, когато една голяма част от вярващите са били очевидци на живота, чудесата, страданията, смъртта, възкресението и възнесението на Христос, които са слушали непосредствено Неговото спасително учение, в църквата са се появили разногласия и недоразумения, причинявани от дошли отвън хора, които не са успели да се проникнат напълно от духа на евангелската любов и от непосредствеността на братските отношения, които били установени в първата църква на Христос. Както това се вижда от съборните послания на апостол Яков, апостол Петър и Иоан, също и от посланията на апостол Павел, недоразуменията, проявените разделения и борби били подклаждани от някои идейни различия, произтичащи от недостатъчно добре разбраното учение и от стремежа към водачество и първенство. Те са се явили повечето пъти инцидентно, или по причина на някои особености в характерите на хората, или на установени вече отпреди убеждения, които са пречили за доброто и правилно разбиране на Словото. Тези недоразумения и брожения, като са се явявали чужди на духа на принципа на служенето и на братската любов, са създавали грижи и болки у апостолите и известен смут в църквата, но все пак са бивали бързо надживявани, покривани от общия ентусиазиран подем у грамадното мнозинство от вярващите. Този подем се характеризира с нравствена чистота, висота и красота, на живота, което било резултат на ясността, последователността и чистотата на вярата, на убежденията и обноските на вярващите едни към други. Думите и делата напълно съвпадат и тази тяхна съгласуваност изграждала нравствената красота и обаянието от живота на християните от първите времена на християнството.

Духът на обновлението обхващал изцяло живота на християните, като е преобразявал личността, семейството, обществото. Примерът на Иерусалимската църква е следван и от другите църкви, и в продължение на дълго време християните водят общ братски живот. През времето на Тертулиан, както сам той свидетелства за това, животът е протичал така, че никой нищо не е наричал свое, всичко било общо, изключвайки жените. Семейството е било на особена почит, висота и чистота. Всичко това създавало здрави вътрешни спойки в християнското общество.

Въпросът за прераждането на човечеството под благодатното въздействие на Христовото учение, за всестранното обновяване живота на християните чрез дейната братска любов е от извънредно важно значение и заслужава да се спрем на някои по-конкретни факти, в които напълно е осъществен принципът на служенето на ближния.

Любовта, като основен принцип на християнската нравственост и нейно съдържание, намира своето дейно приложение в християнското семейство. До Христос езическото семейство не се е намирало на голяма нравствена висота поради принизеността на жената изобщо и на майката, в частност. Дори във висшите слоеве на римското гражданство, което се е намирало на значителна външна културна висота, в което е имало все още някои здрави граждански традиции, жената не всякога е могла да бъде зачитана така, че да може да разкрие в пълнота своите духовно-нравствени сили и да заеме това място, което ѝ се отрежда от нейната природа и предназначение. Иисус Христос изравни жената с мъжа. Той показа, че тя е способна да възприема високите начала на Неговото спасително учение и да ги прилага в живота така, че да ги одухотвори и оживи със свойствената на нейната природа топлина, нежност и жертвеност. И тъкмо тези качества на жената се разкриваха в обществения живот на християните и, особено, в техния семеен живот.

Християнското семейство става „малка църква“, в която се проявява пълна сплотеност, топлината на чистата и възвишена привързаност едни към други и силата на взаимната помощ, като израз на творческата любов. Ако гръцкото семейство се разложи поради нравствена разпуснатост, а римското се крепеше повече върху сурови законодателни положения – в християнското семейство се проявиха спояващите и изравняващи всички негови членове любов и богосиновство. Тази любов създаваше неговото единство, а вярата – пламенна, чиста и възвишена – го направи да бъде свято, сияещо в чистата радост на духовно- нравственото единство. В християнското семейство се създадоха не само условия за процъфтяване на неговите членове, но и всички необходими предпоставки, за да могат те да почувстват и осъзнаят своето високо предназначение и достойнство: както семейството изобщо, така и неговите членове се издигаха на голяма, непонятна за езичници и юдеи нравствена висота и, светост, защото се ръководеха от съзнанието, че те служат на Бога. А ние видяхме, че това служене на Бога не е само молитвено възнасяне на души и сърца към Него, но и изпълнени с добри дела, с жертвена любов, живот и дейност. Родители и деца еднакво са проникнати от взаимна обич, уважение и готовност да се подкрепят и да се подпомагат в трудния, изпълнен с изпитания път на живота сред една отчуждила се от Бога среда на езичници, на егоисти или потънали в развала, отдали се на епикурейски наслади хора. Тази среда от груби, невежествени и жестоки хора не е могла да се начуди на тихите, мирни и трудолюбиви, християни, които при това живеят помежду си в едно спонтанно съгласие, в дивна хармония и които всякога проявяват своята сърдечна подкрепа на нуждаещи се не само от средата на свои близки едноверци, но дори и на тези, които са враждебни към тях. Сведенията от тези първи времена и векове на развитието и разпространението на християнството, на разцвета на обновения от Христовото учение живот ни дават много случаи на трогателна жертвеност за ближния, на геройски подвизи, на светли дела на подпомагане и взаимопомощ. Тези прояви са поставили пред неразрешимо недоумение едно голямо мнозинство от висшите слоеве на тогавашното езическо общество.

От една страна аристократи, философски образовани, богати и знатни хора, свикнали с разсъдителната хладност в отношенията си към хората изобщо, проявяващи презрително снизхождения към по-нисшите от себе си, не могат да разберат, откъде тези християни черпят такава сила, свежест и бликаща радост от живота дори тогава, когато той за тях е така скромен, материално беден и често пъти пълен с лишения и несгоди, а те – богатите и знатните – достигнали висока степен на образование и култура се гнетят от неговата безсъдържателност и пустота. От друга страна, презирайки силната привързаност на християните към своята вяра, която те считат за суеверие, не можейки да оценят правилно тяхната готовност да жертват живота си за нея и за нейната чистота, тези хора, от висшите слоеве на римското общество са виждали, чувствали, съзнавали и често пъти признавали у тия християни някакво нравствено превъзходство над себе си, някаква несъкрушима духовна сила у тях, която ги прави способни спокойно да посрещат всички жестокости на века, без да се разколебават и без да се отбиват от пътя на безкористното служене на нуждаещи се, на страдащи, без да убие у тях вярата в превъзходството на Христовото спасително учение над мъдростите на света и без да засенчи с нещо тяхната надежда, че те ще достигнат висотата на живота, която им е посочил Спасителят и ще се спасят от греха и злото.

Много пъти, при един по-близък контакт с християните, при по-внимателното вглеждане в техния живот и обноски, във възвишеността и безкористността на тяхното служене на Бога и на ближния някои люде от тези върхове на обществото, които искрено са се измъчвали от безпътицата в живота, които искрено са търсели истината, са намирали тази истина в християнството, убеждавали се в неговата божествена същност и обхванати от пламъка на вярата в Спасителя са се предавали от душа и сърце на служба на Бога и на ближния. Те ставали последователи, ученици на Христос и са се прераждали в „нови хора”. И трябва да се подчертае, че това чудодейно влияние върху подобни хора е оказвало най-вече християнското семейство чрез майката – християнка.

Проникнато от взаимна любов и служене на Бог християнското семейство насочва своето внимание и навън – към задружен живот със своите едноверци и към подпомагането им в насъщните нужди. Благотворителността – чиста и безкористна – се насочва към болни, бедстващи, страдащи от някой недъг, който не им позволява да работят, както и към много бедни и безимотни. Вдовици и сираци намират закрила, приют, препитание и грижи, които са добре организирани и сърдечни. Тази сърдечност, която не унижава подпомагания, е отличителна черта на проявената служба на ближния, като организирана благотворителност. И тя именно е правела най-силно впечатление на нехристияните, дори и на коравосърдечните егоисти между езичници и юдеи. Тя е печелила тяхното внимание, техните сърца и души и ги е превръщала твърде често в предани, искрени християни, възлюбили Спасителя чрез проявената на дело любов към човека-брат.

Има още →