Ганчо Пашев

Увод

Съдържанието на българския глагол „да служа”, „да се служи” (старобългарски „служити”, руски “служить”) значи, да се върши някаква работа, която ползва друг човек, други люде, а не тоя, който я върши. Наистина, може да се каже „аз служа на себе си”, но тъй казаното се отличава съществено от изказа на глаголното съдържание, споменато по-горе. В изказа „служа някому, другиму” има нещо, което принизява този, който върши работата, който служи. Оттук и названието „слуга” всякога е носило в себе си нещо, принизяващо достойнството на този, който е бил наричан така. Във всекидневието такова служене се оценява като „слугуване”, а категорията хора, които слугуват, често се считат за долни, обикновено „подритнати”, унижени, като че ли не заслужаващи уважение.

В служенето на другия може да има доброволност, безкористие. Служенето може да се мотивира от желанието да се помогне някому. Мотивировката може да бъде предадена на привързаност, на състрадание, на любов и преданост към този, комуто се служи. Това служене може да се ръководи от високото съзнание на човечност, на дълг към страдащия и немощен брат. То се съпровожда от живото чувство и съзнание на душевна удовлетвореност, на пълнота на възприемания и следван начин на живот и дейност. Такова служене е освободено от каквато и да било заинтересованост. То има идеални подбуди и е напоено с духовна, нравствена чистота и висота. В него няма и не може да се долови нищо принизяващо. Но и тъй служещият на другите не е освободен от принизяваща преценка на хората, та дори често пъти и на тези, на които той така беззаветно и безкористно е служил или служи.

Служенето може да бъде мотивирано от социалните и икономически условия на живота. Тогава то става принудително, защото този, който няма източници за препитание, е принуден да отиде да служи другиму, или на други, тоест да слугува. При такова служене особено рязко се долавя принизеността на този, който слугува, понеже няма еквивалентност между положения производителен труд и заплатата за извършената работа. Оценката на последната не става на базата на достойнството на производителя, на работника, на слугата като човек. Обикновено оценката е поставена при редица ограничаващи добива условия, които в края на краищата подчертават тъкмо посоченото по-горе принизено положение на човека слуга: той произвежда блага, а често е лишен от тях; проявява се като творец, а за производствения си творчески труд не получава еквивалентна заплата; човек е, а му се отказва човешко достойнство. Несправедливостта е явна и всякога е будила незадоволство и ропот.

За да се достигне известна справедливост, очевидно, е необходимо да се достигне еквивалентност между труда и възнаграждението за него, между труда и оценката на произведените блага, между благата и необходимия за производството им капитал и, най-отгоре на всичко – да се изтъкне във всички тези отношения непреходната, абсолютната стойност на човека като творец на благата, като извършител на творческия труд. Докато човекът и неговият творчески труд са абсолютни по своята стойност, произведените блага и капиталът, като условие за производството им, са само относителни. Отношенията между тези две величини са несъизмерими. Между тях е прокарана някаква разделяща ги и обособяваща черта. И тъкмо в неправилната, всякога едностранчива и от нравствено гледище несправедлива оценка и смесването на тези различни величини се намират тези противоречия в живота, които са пораждали жестоки несправедливости и кървави борби за повече правда в него. Необходимо е, следователно, да се намери уравняващият принцип, който да установи справедливостта, нарушена и нарушавана най-брутално в живота и дейността, на хората и в отношенията помежду им. Това уравняващо начало, като е в своята основа чисто нравствено, ще трябва да стане ръководен принцип във всички чисто правни отношения на хората в организираната общественост. Такова начало може да бъде формулирано така:

Човекът е абсолютна ценност, а творческият му труд е негово разкритие по пътя на развитието и съвършенството.

Тъй изведеният нравствен принцип на уравняване за достигане на справедливост в отношенията на хората неминуемо налага да бъдат прокарани редица положения, от които първото се очертава в следната форма:

Необходимо е да се намери и установи такъв ред, да се създаде такъв строй и да се въведат такива отношения между хората, щото те, хората, да се имат едни други като абсолютни и непреходни ценности, да се зачитат, уважават и подкрепят в живота и в производството на благата, а творческият им труд да бъде възнаграждаван и с еквивалентна на него стойност, като правото над труда и над благата бъде равно и общо достояние на всички.

Горната констатация, приета като ръководно начало, води след себе си едно ново, второ положение, което може да има следната изразна форма:

Нравствена повеля е, да се опразни тази форма на производствените отношения, в която, от една страна, има работници, слуги, изобщо подчинени, експлоатирани люде, а, от друга, работодатели, господари, владелци на капитала и диктуващи условия на първите, които ги принизяват и лишават от ред ценни за човешкото им достойнство блага.

Това пък, от своя страна, води до едно трето важно положение, което също така е от нравствен характер, но може да получи и правна форма, бидейки начало, задължително за организираната общественост. Това начало е следното:

Капиталът да престане да бъде цел в стремежите на хората, а само средство в производството.

Като четвърто уравняващо начало, също така от нравствен характер, се очертава следното положение:

Единствената цел, осмиляща и решаваща насоките на живота, може и трябва да бъде човекът, взет в цялата негова, същина, предназначение и творчески прояви.

От горното положение следва сам по себе си следният извод:

Достигнатото уравнение премахва, опразва всички социални, политически, икономически и производствени различия между хората. То опразва, класите и унищожава, като безсмислена, класовата борба, понеже оценява всички люде като непреходни по своята стойност. То унищожава експлоатацията на човека от човека, независимо дали експлоататор се явява отделна личност или колектив, в лицето на организирана общественост, основана върху правния принцип на принудата, върху сухия и жесток принцип на необходимостта, изразен в повелята: длъжен си, а не върху посочените по-горе нравствени устои на строя и отношенията между хората, при които повелята “длъжен си” произтича от вътрешни подбуди и съзнаване на общите интереси и, поради това, не тежи, а радва.

В тъй проектирания строй и в създадените от него отношения единственото начало, което ще установява известни различия между хората, е различието в природните дарования, сили и възможности, които тези хора притежават. Това различие, обаче, лесно се изравнява, щом се постави на нравствена основа при изграждане на отношенията между хората. Ако е необходимо да се намери външна обективна мярка за оценка, такава мярка би могла да бъде следната:

Всеки според силите, дарованията и възможностите си е длъжен да твори блага в общото творческо провеждане на живота и това негово творение, тази негова дейност да бъде пълна, да бъде израз на цялостно разгръщане на дарованията, вдъхновявани от нравствената красота на служенето на ближния, на служенето на другите в общия стремеж и творческа проява и на тези други към също такова служене.

Има още →