Ганчо Пашев

Основното начало, което се поставя като определящо стойността на служенето, което ще го изравнява в нравствено отношение е: „… от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто е много поверено, от него повече ще се изисква“ (Лука 24:48). Изразът на Иисус Христос, че неверният, немарливият слуга „ще бъде бит много” не е само посочване на общовъзприетото справедливо наказание за нарушен дълг, но и изтъкване на греховността, на злото, което мотивира, което насочва и дейността и отплатата и с това характеризира живота на хората, които не са се проникнали от Христовото учение и не могат да осъществят принципа на служенето в неговата нравствена ценност и висота. Нито нехайството или злонамереността, нито биенето могат да бъдат принципи, определящи отношенията на хората. Това би отрекло любовта – най-важния, най-жизнения и основен принцип в учението на Иисус Христос, който е творческо начало на живота и в живота.

При друг един случай Иисус Христос направо посочва, като недостатъчно от нравствено гледище проявление на човека, външното, формалното отношение към служенето, което се явява само “изпълнен дълг”, което не сгрява отношенията на слуги и господари с топлината на човечността, на сърдечността и зачитането. Спасителят запитва учениците Си: Кой от вас, кога се върне от полето негов слуга, или овчар, веднага ще му рече: върви, седни на трапезата; няма ли да му рече: приготви ми да вечерям, препаши се и ми шетай, докле ям и пия, а после ти ще ядеш и пиеш? Нима ще благодари той на оня слуга, задето е изпълнил заповедта? Не мисля”. (Лука 17:7-9)

Думите на Иисус засягат две страни на служенето и на неговата оценка. Най-напред се посочва, че положението на слугата се намира във волята или произвола на неговия господар. Върнал се от работа, която е бил задължен да върши, слугата може да бъде натоварен с нова, която също така му е вменена в длъжност. Той може и да не бъде запитан, уморен ли е или не, би ли могъл да се залови отново за работа или не, защото отношението към него се диктува в обикновените житейски преценки като към задължен, който няма никакви права. Господарят нарежда, заповядва, а слугата – изпълнява. Слугата не може да очаква от господаря си покана да седне да си отпочине след уморителната работа, да седне на трапезата да се нахрани, макар че току-що се е върнал от работа и може да е гладен. Това е извън установените, извън приетите отношения между господар и слуга. Слугата извършва възложената му работа и с това служи на своя господар, но за службата си не може да се надява да получи признание, благодарност. Благодарността, признателността е отношение на зачитане, на сърдечност, на човечност. Възприетите житейски отношения поставят слугата на оценка само като слуга, който има определени задължения и трябва да ги върши, а като ги върши, изпълнява дълг и нищо повече.

Иисус Христос не прави пряка оценка на тази страна на посочените от Него отношения между слуга и господар, както и на служенето, което така е проявено, за да изтъкне липсата на нравствена стойност, която е тъй необходима за живота. Но въпросът, изразен с думите: „Нима ще благодари..,” и прочее, а особено даденият от Самия Него отговор: „Не мисля” съдържат в себе си дълбок упрек, скрита мъка и загатват, че колкото и да е нещо обикновено подобно едно отношение между господар и слуга, то не може да се счита за длъжно, за това, което трябва да очертава живота им, да бъде длъжното и характерното в тези отношения. То не е и не може да бъде това, което трябва да бъде.

Другата страна на казаното от Христос Спасителя засяга отношенията на деятеля към себе си и към делото. Деятелят не трябва да очаква похвала и награда за дела, които той върши по дълг, които произтичат от неговата служба, от неговата длъжност. Щом е длъжен той трябва да върши делото, с което е натоварен. Но с това не се изчерпва делото, което подлежи да върши човекът като човек, а не само като слуга, като натоварен с известна работа, като приел да върши тази или друга частна или обществена служба. Това не е достатъчно от нравствена страна. Да служиш на другия, значи да му помогнеш, да го избавиш от опасност, да делиш с него това, което имаш, което му е необходимо, но което и на тебе е потребно и прочее. Всичко това не произтича от служебното положение на човека, нито се определя от икономическото, социалното и расовото положение на този, който се нуждае от нашата служба. Любовта е, която определя моите отношения към другите, поради което служенето се мотивира от това, че и другият е човек като мене, че и той има нужди, каквито и аз изпитвам, и че и той се нуждае от благата на живота, към които се стремя и аз, или които притежавам, а той е лишен от тях. От всичко това произтича за мене един дълг от съвсем друга категория от този, който подтиква служещия да върши своята служба. Поради, това и Иисус Христос казва, че тези, които са извършили само длъжното, само това, което произтича от тяхното служебно, политическо, социално, икономическо или каквото и да било друго положение и което ги задължава да го вършат, ще трябва да кажат: ”… ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да вършим” (Лука 17:10). Очевидно „годният“ служител има да върши нещо много по-голямо, отколкото изпълнението на своя дълг, произтичащ от служебното му положение, от мястото, което заема в обществото, или в държавата. Той трябва да служи в широкия смисъл на думата, да дава израз на своята безпределна любов към ближните си, към другите, следвайки завета на Христос, и призива на своята духовно-нравствена природа: на своята същност. Служенето, което има предвид Иисус Христос, като е израз на любов и преданост, е беззаветно, пълно, всеотдайно, жертвено. То се характеризира със следните думи на Христос: „Който ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец” (Иоан 12:26). Служенето може да поиска жертва. Служещият, в духа на Христовото разбиране на любовта, е всякога пред жертва и не трябва да бяга от нея, когато му предстои да послужи на нуждаещия се, да спаси намиращия се пред опасност и да възвърне към живот една погиваща душа. Очевидно е, че служенето тука не е слугуване и не може да се измерва с мярката на обикновените, привичните житейски отношения, лишени от духа на нравствената пожертвувателност и от топлината на съгряващата любов.

В обикновените, нехристиянски по дух, или изменили на тоя дух, отношения слугата, служащият е поставен на ниско стъпало в приетите житейски ценности. Като има предвид тъкмо тези ценности Иисус Христос казва: “Няма слуга по-голям от господаря си“ (Иоан 15:20). Между това отношенията на Христос към учениците и на учениците към Христос са отношения на приятели, на близки и се определят от пълната изясненост на това, което ги свързва, което ги насочва и което предстои да бъде вършено. Учениците на Христос, вярващите в Него, Неговите последователи, както и всички хора за Христос са приятели, а не слуги, „защото слугата не знае, що върши господарят му, а Той е научил всички на това, което Отец Му е предал и което Той трябвало да възвести (Иоан 15:15). Това знание на учениците на Христос, като ги поставя на голяма висота служенето на другите, в осъществяването на любовта, определя и очертава избрания път от тях и нравствено ги задължава да вървят по него и да принасят плод и тоя техен плод да пребъдва (Иоан 15:16). А тоя път и това основно начало, което ще се разкрива чрез тяхната служба е: …да любите един другиго“ (Иоан 15:17).

И така, принципът, който определя стойността на служенето и неговото място в живота, според Христос Спасителя, е любовта. Тя мотивира, тя вдъхновява, тя действа и се проявява в служенето. Ако последното, като проява на човешката дейност, не се мотивира от любов към ближния и към Бога, то губи своята стойност и може дори да се превърне в насилие, в грях. Служенето всякога съгласува своите високи нравствени цели със средствата, които прилага, за да ги постигне. Няма ли тая вътрешна, по същина, съгласуваност, няма и служене в истинския смисъл на думата. Нещо повече. Възможни са парадоксални отклонения, които създават не само погрешни, но и явно престъпни прояви и отношения. Така, като говори за гоненията, които ще се повдигнат срещу Неговите ученици и последователи, които гонения ще бъдат мотивирани, очевидно, от религиозен фанатизъм, Иисус Христос казва: „.. ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба“ (Иоан 16:2).

В Евангелието се говори за няколко вида служене. Така, св. евангелист Лука говори за свещеническото служене на Захария в храма (1:6-23). Това е служене на Господ и на народа. Но то не се изчерпва с извършването на тези или други обряди, а има и духовно-нравствен характер. Свещеник Захария, осенен от Светия Дух, след като проговорил, изказва във възторжен химн мисълта, че трябва да служим на Бога безстрашно в святост и правда през всичките дни на живота си (Лука 1:75). Обръщайки се към младенеца, своя син, с пророческо проникновение той очертава неговото служене на Бога. Това служене е подготвяне на Божиите пътища, призоваване на народа към покаяние и готовност да посрещне идващия Спасител на света и на Израел. Иоан ще бъде не само предтеча на Христос, но и Негов свидетел пред народа.

Св. евангелист Лука нарича тези, които били около Иисус Христос, чули са Неговите проповеди, били са Негови ученици „очевидци и служители на словото” (Лука 1:2), тоест служители на Спасителя и на Неговото спасително учение. А да служиш на Христос и на Неговото учение значи не само да вървиш след Него, да изпълняваш Неговите заповеди, като приложение на учението в живота си, а и да привеждаш към Него другите, ближните, от любов към тях, от искрено желание да им помогнеш да се спасят.

Като оставяме настрана всички други многообразия на служенето, за които се споменава в Евангелието (Матей 4:11; 8:15; 27:55 и други, Лука 1:13; 2:37; 8:3 и други, Иоан 12:2 и много други) ще трябва да се спрем по-обстойно върху тези места в него, в които то се разкрива като основен жизнен принцип на осъществената любов към ближния.

Ние вече имахме случай, в началото на настоящата глава, да посочим, че служенето на ближния и неговото важно място в живота на християните, както и положението му на основно начало на християнската нравственост, се посочват от думите на Спасителя: “…Син Человечески не дойде, за да Му служат, но да послужи..”(Матей 20:28; Марк 10:45). Ние там посочихме също, че това служене на ближния се мотивира от любов към него, съгрявана и вдъхновявана от любовта на Бога към грешните хора. Както Бог Отец, така и нашият Спасител еднакво обича и праведни, и грешни. Към първите са насочени Неговите грижи, за да ги запази в чистота и святост, а към вторите – за да бъдат те спасени. И грижата Му за грешните е по-голяма отколкото за праведните, защото, според думите Му, болните имат нужда от лекар, а не здравите. По-голямата грижа към грешните не изменя силата на любовта Божия към праведните. Тази по-голяма грижа се обуславя от нуждата от подкрепа, която изпитват грешните, за да могат да надвиват своите греховни влечения и да установят твърдо следван път към вършене на доброто, защото това добро и неговото вършене е дейната любов, която те ще проявят, и към Бога, и към ближните, и към себе си. А това не е нищо друго освен служене на Бога, на ближния и на себе си.

Има още →