Атанас Атанасов

Пастирските процеси в същността си са резултат на целенасочени действия и наложен терор от завзелата властта в България на 9 септември 1944 година комунистическа партия. Накратко казано, на 5 септември 1944 година Съветският съюз обявява война на България. Hа 8 септември Трети украински фронт навлиза в България и я окупира без да срещне съпротива от българската армия, което е важна предпоставка за влизането на комунистическата партия във властта на 9 септември. Комунистическата партия по това време се ръководи „дистанционно“ от Георги Димитров, който, получил съветско гражданство, се намира в Москва. Той напуска страната след септември 1923 година и се връща в България през ноември 1945 година. Застаналият начело на новата ОФ власт, небезизвестният Кимон Георгиев, прави обръщение към нацията по Националното радио в 6 часа и 25 минути на 9 септември 1944 година. В десет точки се представят приоритетите на новата политическа власт, които той прочита пред българския народ. Ще отбележа само някои от тях:

т. 1. Пълна политическа свобода;

т. 2. Свобода на словото;

т. 9. Прочистване на администрацията от противонародни елементи;

т. 10. Прочистване на дипломатическите мисии от вражески и противонародни елементи[1].

На 9 септември 1944 година от затвора са освободени много затворници, осъдени за антидържавна и криминална дейност, които бързо стават част от наказателните формирования в новата политическа ситуация и участват в специалните групи за издирване и залавяне на „народните врагове“. По предложение на Антон Югов – министър на МВР, е издадено Постановление №1 от 10.09.1944 година на Министерския съвет за създаване на нова щатна милиция. Изискванията за назначаване са свързани с вярност към партията, заслуги за установяването на народната власт и препоръка от ОФ. В тази нова политическа реалност започва масово записване на нови членове в редовете на комунистическата партия, съществуваща дотогава нелегално[2]. За това явление Георги Марков пише: „На 9.09.1944 година БКП броеше не повече от няколко хиляди души. Една петилетка по-късно нейният брой с кандидат-членовете беше около половин милион. Откъде дойдоха тези хора? Как внезапно те станаха комунисти? Как разбраха, че са комунисти?… Мисля съвсем определено, че най-мизерната част от нашия народ, тинята и мътилката, полудегенерати – мечтатели за власт, некадърници, неспособни за никакво творческо дело, вулгарни и амбициозни кариеристи – всичко това се юрна към партията и властта… Нека сега дебело подчертая, че според мен терорът и насилието в България имаха две майки. Едната – идеологията и другата – лична необходимост от правене на зло на ония, които я провеждаха. Ако идеологията беше вдъхновението и оправданието на злото, то практическото изпълнение беше резултат на нисши животински инстинкти [3].“

Това звучи ужасно. За този период Георги Христозов разказва: „Цветът на българската интелигенция във всички сфери на живота е ликвидиран с един замах от болшевиките. Това е „курбанът“ на окупацията, наречена от комунистите освобождение… Селекцията е страшна – прости хора не са убивани, бедни хора не са убивани! Убивани са хора с над гимназиално образование, били са известни в обществото, свещеници, кметове, секретар-бирници, бакали, журналисти, банкови служители, участъкови полицаи, адвокати, фелдшери, лекари, учители, средно ниво интелигентни хора, които са били проводник на интелигентност, на ум, на разум, на морал… Те са били унищожавани, за да се обезличи този пласт от населението. Всичко това е организирано от ЦК на БКП[4].“

Отношението на новата власт към църквата

„Политиката на БКП към Българската православна църква може да бъде разделена на три основни периода, които се подчиняват на собствена логика и в най-широки граници следват общата периодизация на комунистическия режим… Трите основни периода в политиката на БКП към църквата са маркирани от партийните решения, взети от Политбюро или от Централния комитет съответно през 1946, 1957 и 1974 години[5].“ Първият период основателно се приема, че започва от 1946 година и неслучайно съвпада с речта на Георги Димитров произнесена на 26 май 1946 година, във връзка с честванията на 1000-годишнината на св. Иван Рилски, в която той определя политиката на новата власт към църквата. „Нашата Православна църква, за разлика от някои други църкви, има историческа заслуга за съхраняване на националното чувство и самосъзнание на българския народ… Българската църква е минала през разни периоди, еволюирала е надясно и наляво, преживяла е много тежки изпитания в миналото… Нека нашите честни синодални старци и всички служители на българската църква разберат, че е настъпило ново време и по форма, и по съдържание, и по дух и че нашата църква трябва да бъде истинска народна, републиканска, прогресивна църква… Аз знам, има синодални старци – членове на Светия Синод, честни хора, но със закостенели мозъци и крайно консервативни възгледи… Кой от вас, наши синодални старци и църковни деятели, не се е интересувал от великата руска църква, всеки, който познава нейната история знае много добре, че ако ръководителите на Руската православна църква след Октомврийската социалистическа революция бяха разбрали духа на новото време, ако бяха действали в полза на свободата на руския народ и не бяха станали на оръдия на контрареволюцията, руската църква нямаше да преживее известните нещастия… Драги църковни деятели, бъдете способни да се поучите от великия руски опит, следвайте примера на великата руска църква и тогава ще има единство между Българската църква и българския народ, обединен в ОФ[6 ].“

Днес в посткомунистическото общество за тези исторически факти някой би помислил, че едва ли отговарят напълно на истината. Но Димитър Пешев пише в своите „Спомени“: „Когато се препрочете обвинителният акт, човек остава изумен от лекотата и невежеството, с които се третират въпросите от историята на България след Освобождението. Всички средства за пропаганда, използвани в политическите борби от една партия, известна с безогледността си в своите ежедневни борби при различни поводи и случаи, са събрани на едно място и са положени в основата на съдебно обвинение срещу противниците в тези политически борби, които са поставени в невъзможност да се обяснят и да доказват каква е била действителността и как в действителност са се развили събитията, какви са били общите условия, как се е разсъждавало и са се вземали решенията“[7]. Оттогава, а и до днес продължава дълбокото противоречие и неразбиране за това, как е възможно да бъдат третирани като „врагове на народа“, хора с доказано родолюбие като синовете на Райна Княгиня, племенника на Бачо Киро, родствениците на Иван Вазов, внучката на баба Тонка и още много други, жертви на масовото избиване на българския елит[8].

Като насилие върху българския елит могат да бъдат посочени съдебните процеси срещу пастирите „шпиони“ по дело №248 на Софийския окръжен съд. Шумният процес е проведен от 26.02 до 08.03.1949 година и са осъдени 15 души. Четири месеца по-късно под дело № 1169 от 05.07.1949 година без много шум са осъдени още 9 души. След това в кратък период са арестувани пастири и активни църковни членове и са изпратени без присъда в лагери и затвори. Звучи странно, но животът на някои от нас е преминал в една неприемлива и враждебна среда, в която са изграждани стереотипи и стратегии за живеене и оцеляване, които са се превърнали във втора природа. Затова след промяната от 1989 година не можем да намерим отговор на трудните въпроси: Как да разберем комунистическото минало, как да го изкажем, как да оценим това, което е било и това, на което сме свидетели сега, без да бъдем подвластни на морален и политически релативизъм? Ивайло Знеполски пише: „За хората от посткомунистическото общество комунизмът се явява все още място на работа на паметта, но не и място на памет в разбирането, което Пиер Норуа влага в това понятие. Резултат на националната история, превърнато в място, „оказващо мощно влияние върху формирането на колективната памет и върху способността да живеем заедно[9]“.

Ако крайната ни цел е да формираме колективна памет, която би ни помогнала да преодолеем политическата конфронтация и разделението, наложително е да изследваме принципите, практиките и мутациите на комунизма[10]. В това изложение ще посоча някои от тях и ще направя опит за анализ. Наложително е да не останем в мълчание за комунистическото минало, а да се стимулират дискусии и открити дебати като тази научна конференция. „Свеждането на комунистическото минало до теоретично точна идея за характера на режима загърбва изцяло вътрешната му еволюция и еволюцията на хората, съществували в неговата рамка[11].“ Цветан Тодоров е категоричен за моралната оценка на комунистическото минало. Той я обединява заедно с националсоциализма в едно понятие – „тоталитаризъм“, и заявява, че тоталитаризмът е „крайна форма на злото[12]“.

Има още →