Служението на ближния като основен принцип на християнския живот – продължение 5*

Ганчо Пашев

Св. апостол Павел посочил и конкретния, определения път на опразване на робството от вътрешна, нравствена страна. Той пише на Филимон да приеме Онисим, избягал от него роб, като брат свой и като син на светия апостол: “…не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе – и по плът и в Господа“ (Филимон 1:16).

В посланието си до Филимон св. апостол Павел изтъква всички най-важни основания, които правят робството невъзможно от нравствено гледище за християнството. Тук се говори за съратничество в Господ. Посочва се домашната църква на Филимон, която включва неговото домочадие, подчертава се любовта на Филимон към Господ Иисус и неговата вяра. Изтъква се и неговата любов към всички светии и се поставя тази негова любов във връзка с делата, в които тя ще се изрази. А това са делата на доброто, на това добро, което носи радости и утехи, което успокоява сърцата на вярващите. Апостол Павел говори, че доброто дело трябва да се върши не по принуда, а доброволно, и моли Филимон да приеме Онисим като негово, на апостола, „сърце”. Апостол Павел е готов да заплати на Филимон това, което неговият избягал роб Онисим може би му дължи и с това още по-ясно показва средствата и пътищата, които трябва да доведат до пълното опразване на робството, до освобождаването на робите и до тяхното издигане и уравняване със свободните. Робството е опразнено и унищожено с признанието, което прави светия апостол, като нарича роба свой син, свое сърце, като изтъква това вътрешно духовно-нравствено изравняване между великия апостол Христов и повярвалия, станал нов човек бивш избягал роб Онисим. Външно, формално робството може да се държи в държавата, сред езическото общество, но в християнството то не може да остане. То е унищожено като нравствено недопустимо унижение на човешката личност, като израз на неправда и насилие над човека. И ако общественото съзнание, ако държавното ръководство би могло да намери сили у себе си и тази човечност, която неминуемо следва да се прояви заедно с усвоеното учение на Ииус Христос и обновяването на живота чрез новото духовно-нравствено раждане, това робство е могло бързо да бъде и правно унищожено.

Както споменахме и по-горе, отношенията между роби и господари били опразнени от тяхната държавно-правна форма в християнското семейство и общество в смисъл, че тази форма, дори тогава, когато не е последвало формалното ѝ отменяне чрез откуп или чрез доброволно освобождаване, е преставала да се проявява в домашната църква, гдето и роби, и свободни са били духовно-нравствено уравнени, като вярващи в Христос, като синове на Бога и като братя помежду си. Това уравняване често пъти се изразявало в такива високи и чисти духовно-нравствени отношения, които за езическото общество са били и невъзможни, и непонятно чудни. Зачестявали в живота случаите, когато робът християнин е ставал възприемник на покръстения свой господар и обратно. Не по-малко учудващо за външния, нехристиянския свят е било и това обстоятелство, че господарят, след огласителна подготовка на своите роби, ги е довеждал в храма, за да приемат те светото кръщение и чрез този свят акт да ги направи истински свои братя или чеда в Господа. Тук, в това наистина свето дело, господари и роби са проявявали в пълнота Христовата любов и нейното оделотворение. Едни на други те били в услуга. И тази служба, изразена в подготовка към възприемане учението на Спасителя, във въвеждането в църквата, в просвещаването и подпомагането е наистина висока от гледище религиозно-нравствено, като служба на Бога и на ближния. Покръстените, просветените роби- християни могли да заемат и висока и отговорна служба в Църквата; получили свобода, те могли да стават дякони и презвитери, а някои се издигали до епископско служене. Осемдесет и второто апостолско правило ясно свидетелства за това, като оформя и определя тези случаи, като често проявени факти. А пък църковно предание свидетелства, че Онисим не само е бил приет от Филимон като „възлюбен брат“, но се е издигнал твърде много, като е станал Ефески епископ.

Много литературни произведения, особено някои комедии, рисуват робите в езическия свят като хора хитри, вероломни, коварни, ожесточени, и отмъстителни, или пък (за да запазят за себе си известни блага, а също и по-добри отношения от страна на своите господари) били лъстци и угодничави до крайно унизяване. В християнското общество тези робски черти вече не могли да се проявяват. Там пък, гдето покварата е била дълбоко проникнала и оставила своите черти в характера на покръстените роби се е почвало системно и настойчиво водено възпитателно въздействие върху тях, за да бъдат те освободени от тези пороци или недъзи. Това е било наистина високо дело на любовта, истинска служба за доброто и спасението на застрашения от злото и греха ближен.

Взаимно и искрено проникнати от високия дух и нравствено-обновителната сила на Христовото, учение, следвайки в свой жизнен път учението на светите апостоли за необходимите отношения между тях, господари и роби живели такъв живот, какъвто не е бил дори мислим за езическия свят (Ефесяни 6:9; Колосяни 4:1; 1 Тимотей 6:1-2; Тит 2:9-10; 1 Петра 2:18-19; Колосяни 3:22-24; Ефесяни 6:5-8 и други). Робите не изпитвали угнетения и оскърбления от страна на своите господари, не чувствали и тежестта на законите, които определяли и утвърждавали робската им повинност, защото тяхното действие било опразнено чрез отношенията на господарите-християни. Но особено интересно е това обстоятелство, че робите-християни променили своите отношения и към господарите си езичници. Те проявявали към тях зачитане, обич, грижи и често пъти със своето държание влияели върху тях, като смекчавали гнева и жестокостта им, а не рядко ставали и разпространители на Христовото учение, като обръщали в християнство своите господари.

През време на гоненията робите и господарите-християни еднакво понасяли жестокостите и мъченията, като взаимно се подкрепяли. Не са били редки случаите, когато робите се оказвали по-твърди в изповедничеството си от своите господари. В такива случаи те подкрепяли своите господари, за да могат да понасят мъченията и униженията и да се спасят, запазвайки в чистота своята вяра. Фарар в своята книга „Първите дни на християнството” привежда много и трогателни примери на геройство и високо-нравствена издигнатост на християните-роби. Робите са защитавали своите господари пред властите и са били готови дори да умрат за тях. Робите поемали грижата за отглеждане на децата на своя умрял при мъчения или при други обстоятелства господар. Не са били редки случаите, когато господарят преди своята смърт е завещавал на своя роб грижата за семейството си и е бил напълно уверен, че той ще изпълни своя дълг. Тази негова увереност се основавала на искрената и дълбока вяра, която той и неговият роб са имали в Господ Христос.

За да изразят своята преданост на Спасителя, да оделотворят любовта към Него и ближния много видни и богати римски граждани дарявали свобода на своите роби в деня, когато приемали светото кръщение. Други пък избирали някой тържествен празничен ден, най-често на Пасха, и в знак на благодарност към Бога и Спасителя, за гдето са удостоени да бъдат кръстени и приети в църквата, освобождавали своите роби. Често пъти тези роби били твърде многочислени. Един богат римлянин, през времето на император Траян, като приел християнството, дал свобода на своите 1,250 роби. Това е голямо събитие и добър показател за този дълбок прелом, който е ставал в душите на повярвалите в Христос и приели светото кръщение богати хора.

От друга страна това е голяма служба на Бога и на ближния, в която истински се проявява високият дух на Христовото учение и следващият от него живот. Но тук не спирала братската любов, която проявявали господарите-християни. Те подкрепяли освободените роби, които се отделяли от тях, като са им съдействали да се заловят за работа, та да могат да изкарват своето препитание с честен труд. Освободените роби не се чувствали изоставени и безпомощни в новия за тях живот. Те напълно ставали членове на едно духовно сплотено общество, сред което цари любов и грижа един за друг. Тази грижа един за други, като дело на любовта, на служенето на ближния (отначало единична и случайна, а после широко разпространена и свързана с конкретно изразени нужди) спонтанно разкривала същината на Христовото учение: за да стане отпосле напълно организирана и вършена системно (По свещеник П. И. Архангелски, „Робство и свобода”, „Душеполезное чтение” 1907 година, книжки 4 и 5).

Някои древни християнски писмени паметници ясно свидетелстват за проявената на дело евангелска любов, като спояващо начало в живота на християните. Грижата за тези, които нямат средства за препитание, не се изчерпвала само с благотворителността. Последната е палиативно средство и поради своята относителност и ограниченост не е могла да разреши болния социален въпрос. Наистина, в нея се е проявявал принципът на служенето, не ѝ е чужд духът на жертвеността, но и едното, и другото не е могло да се разпростре така върху живота и неговите проявления, че да унищожи социалните и икономически различия, обединявайки с доста голяма подчертаност духовното, верското единство на християните. Било необходимо да се положи грижа за такова организиране на труда и на производството на материалните блага, което било възможно в кръга на тогавашните производствени отношения, но което трябвало също така да бъде и в духа на новите, християнски начала на тези отношения. И наистина, ние виждаме да се полагат топли грижи за тези, които нямат свое собствено препитание поради липса на средства за производствен труд. И ние четем в тези паметници редове, които изразяват топлата грижа към нямащите занаят. От любов към тях се препоръчва да им се създадат възможности да учат занаят, за да се запази както тяхното достойнство, така и принципът на дейността и труда, като средство за придобиване благата на живота. Любовта към човека и неговото зачитане са проявени в пълна мяра. Тази любов е, която установява правилни отношения между вярващите. А тези отношения пък са вярната и сигурна предпоставка за добродетелния християнски живот.

В „Учението на дванадесетте апостоли“ се казва, че ако някой брат дойде в средата на вярващите и няма занаят, то, за да може да се препитава, да не бъде в тежест на себе си и на ближните си, той трябва да бъде научен на някой занаят. С това се достигат (според буквата и духа на този паметник) две цели: Избягва се унижаващото човешкото достойнство, положение на просия, на очакване наготово, поощряването на леността и – на второ място – изисква се прилагане на труд, издига се стойността на труда като нравствена ценност и се създават възможности и поощрения за разгръщане творческите сили на християните към произвеждане на необходимите блага на живота.

Подобно едно отношение към нямащите средства за препитание съвсем не опразва високото и благородно настроение и дело на милосърдието благотворителността. Последната остава в действие поради социалните и икономически условия на тогавашния живот, но нейното проявление се насочва към тези, които, поради природна безпомощност, не са в състояние да се грижат за себе си, или които, поради социално-политически и икономически причини, са отстранени от стабилното, сигурно приложение на своя труд и не са в състояние да обезпечат своята и на семействата си прехрана.

Има още