Ганчо Пашев
* * *
Като следвали учението и примера на Христос светите апостоли се предали на служба на Бога и на ближните. В името на Спасителя Иисус Христос те изцерявали болни, сакати и други (Деяния на светите апостоли 3:2-11; 5:15-16), и с това не само прославили името Божие, но и въздействали върху съвестите на грешните хора, създавали у тях духовни преврати и така ги довеждали при Христос. Вярващите от ден на ден се увеличавали. Заедно с нарастването на броя на вярващите нараствали и грижите на светите апостоли, което наложило да бъдат избрани специални, благочестиви мъже, които да поемат част от грижите и така да облекчат апостолите, на които оставало задължението да проповядват Словото Божие, да ръководят душите на вярващите и да просвещават непросветените с учението на Спасителя. Избраните седем благочестиви мъже били ръкоположени за дякони, на които било поверено гриженето за прехраната и настаняването на вярващите.
Както светите апостоли, така и новоизбраните дякони били изпълнени от съзнание, че вършат светото дело Христово, че служат на Бог и на ближните, че, поради това, техен дълг е неуморно и непрестанно да вършат това свето дело. А тъй като това тяхно дело, това служене на Бога срещало съпротивата на грешните хора, които или им пречели, или им забранявали да проповядват възкръсналия Христос, светите апостоли и дяконите споделяли разбирането, че „трябва да се покоряват повече на Бога, нежели на човеци” (Деяния на светите апостоли 5:29). Бити по заповед на Синедриона светите апостоли излезли от неговото помещение „радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господ Иисус“ (Деяния на светите апостоли 5:40-41).
Светите апостоли не преставали да проповядват учението на Иисус Христос и да служат Богу и на човеците – и Бог все повече и повече разширявал обсега на тяхната дейност. Ревностен Божи служител се оказал архидякон Стефан и завършил своето служене на Бог, приемайки честта да бъде пръв великомъченик за словото и името Христово. Но особено характерно е отношението на апостол Петър към апостолското служене. Той е твърд във възгледите си, но стеснен в обсега на служенето, като смята, че е длъжен да работи между своите сънародници и тях да приведе към Христос Спасителя. Макар и да не е чужд на дълбокия смисъл на Христовото учение, той трудно, бавно възприема неговата универсалност, макар че още е твърде тясно споен с народностния дух на юдаизма. Но ето че чудното видение, което той имал (Деяния на светите апостоли 10:23), му посочило най-красноречиво, че към спасение са призовани всички хора, а не само юдеите. Езичниците били считани от юдеите за нечисти. Но Бог дал на апостол Петър да разбере, че няма нечисти, че това, което Бог е очистил, не трябва да се счита за нечисто (Деяния на светите апостоли 10:15). Апостол Петър не само разбрал широтата на своята апостолска служба, но и на Иерусалимския апостолски събор убедително защитил нейната универсалност. При това, в Своята прощална беседа Иисус Христос, като пращал апостолите на проповед, им казал: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Матей 28:19). И наистина, светите апостоли, след Иерусалимския събор, се пръснали по известния тогавашен свят, за да служат на Бог чрез разпространението на Словото, със своя примерен, благочестив живот и с жертвена обич към хората, за чието спасение те не само били готови да пострадат, но и наистина пострадали.
Но най-ярко изразен образец на служене на ближния, като осъществена пълна евангелска любов към него, може да послужи животът и дейността на св. апостол Павел. От „хулител, гонител и оскърбител“, какъвто бил отначало, той счита себе си отреден на служба от Иисус Христос и не отстъпва от това служение и при най-тежките обстоятелства на своя живот (1 Тимотей 1: 12-13). Според апостола, „които са служили добре, придобиват добър чин и голямо дързновение във вярата, що имат в Иисус Христос” (1 Тимотей 3:13). Добър служител Божий е този, който е „хранен с думите на вярата, и на доброто учение”, който съветва братята на това и се труди и укори търпи в своето служене (1 Тимотей 4:6-10). Апостол Павел служи на Бога „с чиста съвест” (2 Тимотей 1:3). Той призовава своя възлюбен ученик Тимотей да изпълнява добре службата си като епископ, поставен от него, за да проповядва словото, да настоява навреме и без време, да изобличава, да запретява, да увещава с голямо дълготърпение и поука, да бъде всякога бодър, да претърпява скърби, да извършва делото на благовестието (2 Тимотей 4:25).
Пред „презвитерите църковни” от Ефес апостол Павел така характеризира своето служене: „Вие знаете, казва той, как от първия ден, когато стъпих в Асия, всичкото време бях с вас, служейки на Господа с голямо смирение и много сълзи и след изпитни, които ми идеха от злите замисли на юдеите; как не пропуснах нищо полезно да ви го не обадя и да ви не поуча пред народа и по къщите, като проповядвах на юдеи и на елини покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисус Христос”.
Апостол Павел изтъква пред презвитерите, че служейки на Господа и на Спасителя, той от нищо не се страхува, че не му е свиден животът, понеже едно цени най-много и най-високо: да свърши „с радост попрището си и службата”, която е приел от Господ Иисус: да проповядва евангелието на Божията благодат. И като се обръща към своите слушатели и събеседници той продължава, изтъквайки, какво те трябва да правят, за да бъде службата им в съгласие с проповедта за Царството Божие, което той възвестявал: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв“ (Деяния на светите апостоли 20:18-28).
Апостол Павел счита, че след като е бил така чудесно призован от Иисус Христос, след като е разбрал, по какъв погрешен път е вървял, преследвайки така жестоко Неговите последователи, след като е изживял коренния преврат и е обновил своята душа чрез Божията благодат, че е нравствено задължен да служи на Бога, да проповядва спасителното учение на Иисус Христос (Деяния на светите апостоли 21:19). Неговото отиване в Иерусалим, въпреки опасностите, на които се подхвърля, и за които го предупреждавали близките, не е нищо друго освен верност до самопожертване на служенето, на което е избран и което е поел пред Христа. Той имал дълг да проповядва и да занесе даровете, които бе събрал за „светиите” от първата Христова Иерусалимска църква. И наистина апостол Павел не се уплашил от опасностите, които му се изпречили още от първите дни. Както пред синедриона, тъй и пред управителя Феликс той изтъква своето нравствено задължение да изповядва и да проповядва учението на Иисус Христос, като разкрива пред тях чудесното явяване на Христос пред него по пътя за Дамаск, където той отивал, за да гони Христовите ученици. Апостол Павел казва, че в своето служене на Бог той всякога е залягал да има „винаги непорочна съвест пред Бога и пред човеците” (Деяния на светите апостоли 24:16). Пред цар Агрипа и пред Феста апостол Павел предава думите, отправени към него от Иисус Христос през време на чудесното Му явяване по пътя за Дамаск, с които очертава своята служба и обосновава настойчивостта, с която той я провежда въпреки съпротивата на юдеите. „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си: защото Аз за това ти се явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял и каквото ще ти открия, като те отнемам от народа юдейски и от езичниците, при които те пращам сега, да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина в светлина и от властта на сатаната към Бога, та чрез вярата в Мене да получат прошка на греховете и наследие между светиите” (Деяния на светите апостоли 26:15-18).
Да свидетелства за възкръсналия Христос е пръв дълг на апостол Павел в неговото служене и той не престава да върши това като апостол на езичниците той прославя службата си (Римляни 11:13). Той трябва всякога да пребъдва в службата, която има (Римляни 12:7). Понеже неговото предназначение, посочено още на пътя за Дамаск, е: „Да бъде служител на Иисус Христос между езичниците и свещенодействено да извършва Божието благовестие”, апостол Павел счита, че и приносът, който е събрал от езичниците за братята в Иерусалим, които бедстват, е осветен от Духа Светаго. Той счита за чест да проповядва името и учението на Христос там, където то не е известно (Римляни 15:16-21). Наред с това той очертава служенето на Бог, което, едновременно с това, е служене на ближните, в една твърде конкретно дадена пълнота и живост. То, според него, се проявява в изпълнението на дълга, произтичащ от работата, с която човек е натоварен, и от даровете, с които Бог всекиго е надарил, както и от попрището, което всеки е избрал в живота, следвайки своите вътрешни влечения и способности. „Наставник ли си, казва апостолът, наставлявай; дарител ли си – дарявай простосърдечно. Любовта да бъде нелицемерна; отвръщайте се от злото, прилепяйте се към доброто; бъдете един към друг нежни с братска любов; преваряйте се в почит един към други… духом бъдете пламенни; Господу служете… помагайте на светиите в техните нужди; залягайте да бъдете страннолюбиви, благославяйте вашите гонители;…бъдете едномислени помежду си… не въздавайте никому зло за зло, а залягайте за това, що е добро пред всички човеци… бъдете в мир с всички човеци.. Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро… (Римляни 12:7-21).
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 