Ганчо Пашев

Силата и възраждащата мощ на Христовото учение е могла да върши истински чудеса там, дето епископът, пастирът изобщо не само е бил носител на истинското Христово учение, но и със своя живот и отношения към събратята си и към воденото от него духовно стадо, е истински пастир, по дух и учение следващ създадения от Христос образ на пастир, полагащ душата си за своето паство. Нравственият авторитет на такъв пастир се е оказвал по-силен и по-действен дори от жестокостта на тираните-управители, които често са отстъпвали и смекчавали жестокостта си пред тяхната интервенция. И наистина когато политическата власт (императори, управители и други) е била подтискаща, когато под прикритието на закони и наредби, разни безкрупулни висши сановници са вършили неправди, само интервенцията на влиятелни, високонравствени епископи и други духовни лица е могла да въздейства върху потисниците, или да изходатайства милост за провинените пред императора. Особено красноречиви са събитията, станали в Антиохия през време на св. Иоан Златоуст, след като народната ярост за тежките данъци, наложени от императора Теодосий Велики, се изразила в безумното и тежко според тогавашните закони престъпление – оскверняване и изпочупване на статуите на императора, императрицата и други, поставени в Съдебната палата около трибуната, за да символизират кому принадлежи върховната власт в страната, че правосъдието се намира под непосредствения надзор на тази власт и че тя, следователно, бди за прилагането на законите при правосъдието.

Когато страстите утихнали всички разбрали, какво тежко престъпление са извършили и какви люти наказания ще последват: пълно разорение на града и жестоко избиване на населението. Отчаяние, плач и ридания изпълнили града. Всички тръпнели в ужаса на очакваното наказание. През това тежко за антиохийци време само истинските Христови пастири са могли да имат и куража, и правото да интервенират пред властите за милост към провинените. И, наистина, този висок подвиг извършили няколко високонравствени и почитани от населението духовници: епископ Флавиан, св. Иоан Златоуст и отшелникът Македоний.

Престарелият епископ Флавиан тръгнал на дълъг път, за да се яви пред император Теодосий и лично да моли за милост към неговото паство и към цялото население на Антиохия, в значителна степен още езическо и по живот, и по дух. Той преодолял непосилни препятствия, но се явил пред Теодосий. Неговото държание, думите, които отправил към разгневения император, убедеността му и сърдечното вярване, че императорът не може да не се смили, когато Бог и Христос Спасителят искат това от него, достигнали своята цел. Добрият по сърце Теодосий отстъпил, смилил се и простил престъплението.

Св. Иоан Златоуст пък, в ред беседи, разкрил пред изтръпналото население същината на извършеното от него престъпление, но не за да го отчае, а да го насочи към покаяние пред Бога и до осъзнаване на човешките и гражданските си задължения. Със своето красноречие и убедителност, с дълбочината на мислите и солидното познание на Свещеното Писание, св. Иоан Златоуст възбуждал вярата и надеждата у своите слушатели за Божие застъпничество и за царската милост при пълното и искрено разкаяние на виновниците и при водене на живот, който подобава на истинските Христови последователи. Населението масово се стичало, да слуша красноречивия Христов служител. То с умиление и душевно съкрушение възприемало истините на вярата и на християнския живот, и наистина заживяло нов живот, в духа на вярата и настроенията, които ораторът създавал. Много езичници приели християнството, убедени в неговата истинност и под влияние на живия пример на Христовите пастири, които с такова себеотрицание служели на паството си.

Делото на св. Иоан Златоуст е важно от две страни: успокоило населението, накарало го да се вгледа по-дълбоко в нуждата от ред и законност, както и да почувства, и да разбере величието, дълбочината и жизнеността на изповядваната от него християнска вяра и, от друга, да обърне към Христос много езичници, които се убедили, че техните духовни водачи и първенци ги изоставили в тези тежки дни от страх пред отговорности и за да запазят живота си когато християнските пастири безстрашно се застъпвали. за провинилото се население на Антиохия, без да държат сметка, християнско ли е то или езическо. Това население особено е било трогнато и окуражено от подвига на отшелника Македоний, който се осмелил да спре император­ските пълномощници при тяхното мълчаливо, тържествено, но и страшно влизане в града начело на войски. Македоний искал милост за виновниците, и населението с удивление видяло, как първият пълномощник слязъл от коня и поискал благословение от отшелника… Това същото население видяло и св. Иоан Златоуст на първо и отговорно място между лицата, които причаквали пълномощниците и които се застъ­пили за провинените.

В делото на епископ Флавиан, на св. Иоан Златоуст и на Македоний се разкрива величието на пастира, готов да пострада за своето паство, да поеме върху себе си неговата вина, но да го избави от бедата, в която то така неразумно връхлетяло. Но, в същото време, в този подвиг проличава и нещо още по-велико и значително за пастира Христов: съзнанието и дългът с думи и дела да бъде насочено паството към истините на вярата и живота и делата да бъдат на първо място. В това пастирско дело се разкрива жертвената любов на пастира към паството, силата на неговото съзнание, за отговорностите, поети пред Бога, и за дълга да следва пътя, очертан от Пастироначалника и от Неговите свети апостоли.

Интервенцията на епископ Флавиан имала успех. Успешна била намесата и на Македоний. С богати плодове било увенчано и делото на св. Иоан Златоуст. Всичко това е било резултат на високонравствения живот и безупречната пастирска дейност на свещенослужителите-интервенти. Разбира се, че подобна интервенция би била невъзможна и ако би била сторена, не би имала успех, ако самите интервенти, ако самите духовни пастири са недостойни за поста, който заемат, ако с живота и дейността си отричат началата, в името на които биха се застъпили пред властта за тези или други провинени, търсейки милост и правда за тях.

Св. Иоан Златоуст се проявил особено много като пастир, който осъществява принципа на дейната любов, на служенето на ближния в неговата пълна за човека възможност през време на дейността си като Константинополски патриарх. Възведен на този висок и отговорен пост св. Иоан Златоуст развил широка и неуморна дейност в полза на бедните, болните и страдащи членове на своето паство. Той изградил благотворителни институти и ги снабдил с необходимите средства; грижел се за болните и нуждаещи се свои духовни чеда и непрестанно е чукал по сърцата и съвестите на богатите и знатни хора, за да им напомня техния християнски и човешки дълг към нуждите на ближните и да ги направи способни да чувстват техните страдания. Той постоянно ги призовавал да правят добрини в името на Христос Спа­сителя всеки път и то по своя собствена инициатива, а не да чакат поканване. Когато пък увещанията, съветите и поканите не са имали необходимия резултат св. Иоан Златоуст смело е повишавал глас и изобличавал студенината, коравосърдечието и егоизма, порочността изобщо на тези, които имат в ръцете си много блага, а не подпомагат нуждаещите се, не отриват сълзите на плачещите, не съгряват сърцата на отрудените и измъчените от нищетата и други злини на живота на свои ближни и братя в Христос.

Константинополската патриаршеска катедра разполагала с грамадни материални средства. Патриаршеският дом бил богато обзаведен. Той притежавал много скъпи златни и сребърни украшения, мебели и съдове. Скромен, нестяжателен, строг и искрен аскет, св. Иоан Златоуст не е могъл да се примири с подобно едно положение. Всичкият този разкош му е бил чужд, защото е чужд и на духа на Христовото учение. Св. Иоан Златоуст е знаел и виждал, че отвъд, сред масата вярващи широко са се разпрострели бедността, недоимъкът и лишенията. Будната съвест на светителя, на истинския ученик и последовател на Христос правилно е оценила, че този така рязък контраст ще внесе смут, а може би и озлобление в душите на тези, които бедстват, които са лишени от най-необходимото, гладуват и студуват тогава, когато духовният им баща, патриархът Златоуст, който така хубаво очертава идеала на чист и възвишен християнски живот, който така рязко изобличава порочността, сам живее в противоречие с това, което проповядва. Поради това св. Иоан Златоуст се решава на смел и отговорен подвиг: той продава всичките излишни за него скъпоценности и с до­битите средства открива, обзавежда и издържа благотворителните институти, създадени за настаняване и гледане на бедни, болни и страдащи. Нещо повече. Той взема всички златни и други ценности от Константинополските храмове за същата цел, като смята, че най-добре ще се служи на Бога чрез грижите за „тези най-малките“ (Матей 25:40, 45), отколкото с блясъка и разкоша на храмовете.

Ако се вчетем в словата на св. Иоан Златоуст, ако проследим цялата негова дейност в Антиохия и Константинопол ще видим нравственото величие на този прославен от църквата деец и светител. Той се проявява като истински изпълнител на принципа на служенето на ближния, на принципа на дейната любов до пълно самопожертване за доброто и спасението на този ближен.

Има още →

Ганчо Пашев

Св. апостол Павел посочил и конкретния, определения път на опразване на робството от вътрешна, нравствена страна. Той пише на Филимон да приеме Онисим, избягал от него роб, като брат свой и като син на светия апостол: “…не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе – и по плът и в Господа“ (Филимон 1:16).

В посланието си до Филимон св. апостол Павел изтъква всички най-важни основания, които правят робството невъзможно от нравствено гледище за християнството. Тук се говори за съратничество в Господ. Посочва се домашната църква на Филимон, която включва неговото домочадие, подчертава се любовта на Филимон към Господ Иисус и неговата вяра. Изтъква се и неговата любов към всички светии и се поставя тази негова любов във връзка с делата, в които тя ще се изрази. А това са делата на доброто, на това добро, което носи радости и утехи, което успокоява сърцата на вярващите. Апостол Павел говори, че доброто дело трябва да се върши не по принуда, а доброволно, и моли Филимон да приеме Онисим като негово, на апостола, „сърце”. Апостол Павел е готов да заплати на Филимон това, което неговият избягал роб Онисим може би му дължи и с това още по-ясно показва средствата и пътищата, които трябва да доведат до пълното опразване на робството, до освобождаването на робите и до тяхното издигане и уравняване със свободните. Робството е опразнено и унищожено с признанието, което прави светия апостол, като нарича роба свой син, свое сърце, като изтъква това вътрешно духовно-нравствено изравняване между великия апостол Христов и повярвалия, станал нов човек бивш избягал роб Онисим. Външно, формално робството може да се държи в държавата, сред езическото общество, но в християнството то не може да остане. То е унищожено като нравствено недопустимо унижение на човешката личност, като израз на неправда и насилие над човека. И ако общественото съзнание, ако държавното ръководство би могло да намери сили у себе си и тази човечност, която неминуемо следва да се прояви заедно с усвоеното учение на Ииус Христос и обновяването на живота чрез новото духовно-нравствено раждане, това робство е могло бързо да бъде и правно унищожено.

Както споменахме и по-горе, отношенията между роби и господари били опразнени от тяхната държавно-правна форма в християнското семейство и общество в смисъл, че тази форма, дори тогава, когато не е последвало формалното ѝ отменяне чрез откуп или чрез доброволно освобождаване, е преставала да се проявява в домашната църква, гдето и роби, и свободни са били духовно-нравствено уравнени, като вярващи в Христос, като синове на Бога и като братя помежду си. Това уравняване често пъти се изразявало в такива високи и чисти духовно-нравствени отношения, които за езическото общество са били и невъзможни, и непонятно чудни. Зачестявали в живота случаите, когато робът християнин е ставал възприемник на покръстения свой господар и обратно. Не по-малко учудващо за външния, нехристиянския свят е било и това обстоятелство, че господарят, след огласителна подготовка на своите роби, ги е довеждал в храма, за да приемат те светото кръщение и чрез този свят акт да ги направи истински свои братя или чеда в Господа. Тук, в това наистина свето дело, господари и роби са проявявали в пълнота Христовата любов и нейното оделотворение. Едни на други те били в услуга. И тази служба, изразена в подготовка към възприемане учението на Спасителя, във въвеждането в църквата, в просвещаването и подпомагането е наистина висока от гледище религиозно-нравствено, като служба на Бога и на ближния. Покръстените, просветените роби- християни могли да заемат и висока и отговорна служба в Църквата; получили свобода, те могли да стават дякони и презвитери, а някои се издигали до епископско служене. Осемдесет и второто апостолско правило ясно свидетелства за това, като оформя и определя тези случаи, като често проявени факти. А пък църковно предание свидетелства, че Онисим не само е бил приет от Филимон като „възлюбен брат“, но се е издигнал твърде много, като е станал Ефески епископ.

Много литературни произведения, особено някои комедии, рисуват робите в езическия свят като хора хитри, вероломни, коварни, ожесточени, и отмъстителни, или пък (за да запазят за себе си известни блага, а също и по-добри отношения от страна на своите господари) били лъстци и угодничави до крайно унизяване. В християнското общество тези робски черти вече не могли да се проявяват. Там пък, гдето покварата е била дълбоко проникнала и оставила своите черти в характера на покръстените роби се е почвало системно и настойчиво водено възпитателно въздействие върху тях, за да бъдат те освободени от тези пороци или недъзи. Това е било наистина високо дело на любовта, истинска служба за доброто и спасението на застрашения от злото и греха ближен.

Взаимно и искрено проникнати от високия дух и нравствено-обновителната сила на Христовото, учение, следвайки в свой жизнен път учението на светите апостоли за необходимите отношения между тях, господари и роби живели такъв живот, какъвто не е бил дори мислим за езическия свят (Ефесяни 6:9; Колосяни 4:1; 1 Тимотей 6:1-2; Тит 2:9-10; 1 Петра 2:18-19; Колосяни 3:22-24; Ефесяни 6:5-8 и други). Робите не изпитвали угнетения и оскърбления от страна на своите господари, не чувствали и тежестта на законите, които определяли и утвърждавали робската им повинност, защото тяхното действие било опразнено чрез отношенията на господарите-християни. Но особено интересно е това обстоятелство, че робите-християни променили своите отношения и към господарите си езичници. Те проявявали към тях зачитане, обич, грижи и често пъти със своето държание влияели върху тях, като смекчавали гнева и жестокостта им, а не рядко ставали и разпространители на Христовото учение, като обръщали в християнство своите господари.

През време на гоненията робите и господарите-християни еднакво понасяли жестокостите и мъченията, като взаимно се подкрепяли. Не са били редки случаите, когато робите се оказвали по-твърди в изповедничеството си от своите господари. В такива случаи те подкрепяли своите господари, за да могат да понасят мъченията и униженията и да се спасят, запазвайки в чистота своята вяра. Фарар в своята книга „Първите дни на християнството” привежда много и трогателни примери на геройство и високо-нравствена издигнатост на християните-роби. Робите са защитавали своите господари пред властите и са били готови дори да умрат за тях. Робите поемали грижата за отглеждане на децата на своя умрял при мъчения или при други обстоятелства господар. Не са били редки случаите, когато господарят преди своята смърт е завещавал на своя роб грижата за семейството си и е бил напълно уверен, че той ще изпълни своя дълг. Тази негова увереност се основавала на искрената и дълбока вяра, която той и неговият роб са имали в Господ Христос.

За да изразят своята преданост на Спасителя, да оделотворят любовта към Него и ближния много видни и богати римски граждани дарявали свобода на своите роби в деня, когато приемали светото кръщение. Други пък избирали някой тържествен празничен ден, най-често на Пасха, и в знак на благодарност към Бога и Спасителя, за гдето са удостоени да бъдат кръстени и приети в църквата, освобождавали своите роби. Често пъти тези роби били твърде многочислени. Един богат римлянин, през времето на император Траян, като приел християнството, дал свобода на своите 1,250 роби. Това е голямо събитие и добър показател за този дълбок прелом, който е ставал в душите на повярвалите в Христос и приели светото кръщение богати хора.

От друга страна това е голяма служба на Бога и на ближния, в която истински се проявява високият дух на Христовото учение и следващият от него живот. Но тук не спирала братската любов, която проявявали господарите-християни. Те подкрепяли освободените роби, които се отделяли от тях, като са им съдействали да се заловят за работа, та да могат да изкарват своето препитание с честен труд. Освободените роби не се чувствали изоставени и безпомощни в новия за тях живот. Те напълно ставали членове на едно духовно сплотено общество, сред което цари любов и грижа един за друг. Тази грижа един за други, като дело на любовта, на служенето на ближния (отначало единична и случайна, а после широко разпространена и свързана с конкретно изразени нужди) спонтанно разкривала същината на Христовото учение: за да стане отпосле напълно организирана и вършена системно (По свещеник П. И. Архангелски, „Робство и свобода”, „Душеполезное чтение” 1907 година, книжки 4 и 5).

Някои древни християнски писмени паметници ясно свидетелстват за проявената на дело евангелска любов, като спояващо начало в живота на християните. Грижата за тези, които нямат средства за препитание, не се изчерпвала само с благотворителността. Последната е палиативно средство и поради своята относителност и ограниченост не е могла да разреши болния социален въпрос. Наистина, в нея се е проявявал принципът на служенето, не ѝ е чужд духът на жертвеността, но и едното, и другото не е могло да се разпростре така върху живота и неговите проявления, че да унищожи социалните и икономически различия, обединявайки с доста голяма подчертаност духовното, верското единство на християните. Било необходимо да се положи грижа за такова организиране на труда и на производството на материалните блага, което било възможно в кръга на тогавашните производствени отношения, но което трябвало също така да бъде и в духа на новите, християнски начала на тези отношения. И наистина, ние виждаме да се полагат топли грижи за тези, които нямат свое собствено препитание поради липса на средства за производствен труд. И ние четем в тези паметници редове, които изразяват топлата грижа към нямащите занаят. От любов към тях се препоръчва да им се създадат възможности да учат занаят, за да се запази както тяхното достойнство, така и принципът на дейността и труда, като средство за придобиване благата на живота. Любовта към човека и неговото зачитане са проявени в пълна мяра. Тази любов е, която установява правилни отношения между вярващите. А тези отношения пък са вярната и сигурна предпоставка за добродетелния християнски живот.

В „Учението на дванадесетте апостоли“ се казва, че ако някой брат дойде в средата на вярващите и няма занаят, то, за да може да се препитава, да не бъде в тежест на себе си и на ближните си, той трябва да бъде научен на някой занаят. С това се достигат (според буквата и духа на този паметник) две цели: Избягва се унижаващото човешкото достойнство, положение на просия, на очакване наготово, поощряването на леността и – на второ място – изисква се прилагане на труд, издига се стойността на труда като нравствена ценност и се създават възможности и поощрения за разгръщане творческите сили на християните към произвеждане на необходимите блага на живота.

Подобно едно отношение към нямащите средства за препитание съвсем не опразва високото и благородно настроение и дело на милосърдието благотворителността. Последната остава в действие поради социалните и икономически условия на тогавашния живот, но нейното проявление се насочва към тези, които, поради природна безпомощност, не са в състояние да се грижат за себе си, или които, поради социално-политически и икономически причини, са отстранени от стабилното, сигурно приложение на своя труд и не са в състояние да обезпечат своята и на семействата си прехрана.

Има още →

Ганчо Пашев

II. Осъществяване принципа на служенето на ближния в първите
няколко века на историческото развитие на християнството

В Деянията на светите апостоли се говори за живота на християните от първата, Иерусалимската църковна община. Ядрото на тази християнска община се образувало от апостолите и най-приближените ученици на Иисус Христос, както и от няколко жени, между които е и майката на Господ. Това ядро първоначално е брояло около двеста души, ако се съди по броя на учениците на Христос, които се били събрали в деня на избора на апостол Матия на мястото на отпадналия Юда Искариот (Деяния на светите апостоли 1:14-26). Като изпълнявали нареждането на Иисус Христос да не се отдалечават от Иерусалим и да пребъдват в единение, Христовите апостоли очаквали деня, в който ще получат „обещанието на Отца” – съшествието на Светия Дух, Който ще им даде сили да си изяснят, както учението на Спасителя, така и това, което им предстояло да вършат. Всички апостоли и вярващи в Христос Негови ученици и последователи „единодушно прекарваха в молитва и моление”, както пише св. апостол и евангелист Лука (Деяния на светите апостоли 1:14). В такова единомислие, в молитва и моление светите апостоли били заедно и в деня на Петдесетница, когато Дух Свети ги осенил, като слязъл над тях във вид на огнени езици.

След речта на апостол Петър към първоначалното ядро, съставено от апостолите и други вярващи, се присъединили още около три хиляди души. От това време вярващите почнали постоянно да се увеличават и църквата Христова заживяла по-интензивен вътрешен живот. Апостолите вършели чудеса в името на Христос и проповядвали Божието слово.

Създало се известно напрежение и страх сред някои среди на иерусалимското общество. Долавяло се, че нараства една духовна сила, която смущава духовете на книжници и фарисеи, но която, от друга страна, действала благотворно върху по-­чистите и открити сърца на някои хора. Те бързо били привличани от учението на Иисус Христос и от благочестивия живот на вярващите, в който се проявявал нов, несрещан досега дух и вътрешна споеност. „А всички вярващи, както казва Дееписателят, бяха заедно, и всичко им беше общо: продаваха имоти и стоки, и разпределяха ги между всички, всякому според нуждата, И всеки ден единодушно престояваха в храма и преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха” (Деяния на светите апостоли 2:42-47).

Със своя задружен живот, с молитвеното настроение и жизнеността на „веселото и чисто сърце” Христовите последователи, както свидетелства Дееписателят, “били обични на целия народ”. Това е едно посочване от извънредно голямо значение. Духовно-нравствената спойка, която създавала единството и вътрешната съгласуваност в живота на първата църква, е характерната особеност на оделотворено Христово учение за любовта към ближния. Там, дето тази любов се проявява в пълнота, там и животът се развива, разраства и разцъфтява. И понеже, както вече се изтъкна, съвместният живот изисква работа от всички за всички, обединени в единство, принципът на служенето се прилага също така в неговия естествен обсег -от всички към другия и от него към всички – той става градивен елемент на новия, възродения живот. Общият живот, единодушието, чистосърдечието, жизнерадостната настроеност, лъхащата от всекиго благост и готовност да си помагат взаимно, да помагат на другите, на нуждаещите се от помощ – цялата тази възвишена дейност на Христовите ученици, естествено, не е могла да остане незабелязана и неоценена от хората. Оценката е имала, като свой резултат, две страни. От едната страна братските обноски между вярващите, както и всички други техни прояви на любов, на взаимно услужване правели живота им осмислен и радостен. От друга страна, така проявеният живот на Христовите ученици привличал сърцата на хората, действал върху тях облагородяващо, което пък спомагало бързо да се разрасне броят на повярвалите, които се присъединявали към църквата.

Този дух на сплотеност, на единодушие, на взаимно зачитане и любов се е проявявал спонтанно, непринудено и се явява израз на силната вяра в Христа и на любов и доверие към апостолите, пред нозете на които те поставяли своите дарове, предназначени за общо ползване. Дееписателят обаче с обективна откровеност свидетелства, че дори в първо време, когато е бил така пресен споменът за Христос, когато една голяма част от вярващите са били очевидци на живота, чудесата, страданията, смъртта, възкресението и възнесението на Христос, които са слушали непосредствено Неговото спасително учение, в църквата са се появили разногласия и недоразумения, причинявани от дошли отвън хора, които не са успели да се проникнат напълно от духа на евангелската любов и от непосредствеността на братските отношения, които били установени в първата църква на Христос. Както това се вижда от съборните послания на апостол Яков, апостол Петър и Иоан, също и от посланията на апостол Павел, недоразуменията, проявените разделения и борби били подклаждани от някои идейни различия, произтичащи от недостатъчно добре разбраното учение и от стремежа към водачество и първенство. Те са се явили повечето пъти инцидентно, или по причина на някои особености в характерите на хората, или на установени вече отпреди убеждения, които са пречили за доброто и правилно разбиране на Словото. Тези недоразумения и брожения, като са се явявали чужди на духа на принципа на служенето и на братската любов, са създавали грижи и болки у апостолите и известен смут в църквата, но все пак са бивали бързо надживявани, покривани от общия ентусиазиран подем у грамадното мнозинство от вярващите. Този подем се характеризира с нравствена чистота, висота и красота, на живота, което било резултат на ясността, последователността и чистотата на вярата, на убежденията и обноските на вярващите едни към други. Думите и делата напълно съвпадат и тази тяхна съгласуваност изграждала нравствената красота и обаянието от живота на християните от първите времена на християнството.

Духът на обновлението обхващал изцяло живота на християните, като е преобразявал личността, семейството, обществото. Примерът на Иерусалимската църква е следван и от другите църкви, и в продължение на дълго време християните водят общ братски живот. През времето на Тертулиан, както сам той свидетелства за това, животът е протичал така, че никой нищо не е наричал свое, всичко било общо, изключвайки жените. Семейството е било на особена почит, висота и чистота. Всичко това създавало здрави вътрешни спойки в християнското общество.

Въпросът за прераждането на човечеството под благодатното въздействие на Христовото учение, за всестранното обновяване живота на християните чрез дейната братска любов е от извънредно важно значение и заслужава да се спрем на някои по-конкретни факти, в които напълно е осъществен принципът на служенето на ближния.

Любовта, като основен принцип на християнската нравственост и нейно съдържание, намира своето дейно приложение в християнското семейство. До Христос езическото семейство не се е намирало на голяма нравствена висота поради принизеността на жената изобщо и на майката, в частност. Дори във висшите слоеве на римското гражданство, което се е намирало на значителна външна културна висота, в което е имало все още някои здрави граждански традиции, жената не всякога е могла да бъде зачитана така, че да може да разкрие в пълнота своите духовно-нравствени сили и да заеме това място, което ѝ се отрежда от нейната природа и предназначение. Иисус Христос изравни жената с мъжа. Той показа, че тя е способна да възприема високите начала на Неговото спасително учение и да ги прилага в живота така, че да ги одухотвори и оживи със свойствената на нейната природа топлина, нежност и жертвеност. И тъкмо тези качества на жената се разкриваха в обществения живот на християните и, особено, в техния семеен живот.

Християнското семейство става „малка църква“, в която се проявява пълна сплотеност, топлината на чистата и възвишена привързаност едни към други и силата на взаимната помощ, като израз на творческата любов. Ако гръцкото семейство се разложи поради нравствена разпуснатост, а римското се крепеше повече върху сурови законодателни положения – в християнското семейство се проявиха спояващите и изравняващи всички негови членове любов и богосиновство. Тази любов създаваше неговото единство, а вярата – пламенна, чиста и възвишена – го направи да бъде свято, сияещо в чистата радост на духовно- нравственото единство. В християнското семейство се създадоха не само условия за процъфтяване на неговите членове, но и всички необходими предпоставки, за да могат те да почувстват и осъзнаят своето високо предназначение и достойнство: както семейството изобщо, така и неговите членове се издигаха на голяма, непонятна за езичници и юдеи нравствена висота и, светост, защото се ръководеха от съзнанието, че те служат на Бога. А ние видяхме, че това служене на Бога не е само молитвено възнасяне на души и сърца към Него, но и изпълнени с добри дела, с жертвена любов, живот и дейност. Родители и деца еднакво са проникнати от взаимна обич, уважение и готовност да се подкрепят и да се подпомагат в трудния, изпълнен с изпитания път на живота сред една отчуждила се от Бога среда на езичници, на егоисти или потънали в развала, отдали се на епикурейски наслади хора. Тази среда от груби, невежествени и жестоки хора не е могла да се начуди на тихите, мирни и трудолюбиви, християни, които при това живеят помежду си в едно спонтанно съгласие, в дивна хармония и които всякога проявяват своята сърдечна подкрепа на нуждаещи се не само от средата на свои близки едноверци, но дори и на тези, които са враждебни към тях. Сведенията от тези първи времена и векове на развитието и разпространението на християнството, на разцвета на обновения от Христовото учение живот ни дават много случаи на трогателна жертвеност за ближния, на геройски подвизи, на светли дела на подпомагане и взаимопомощ. Тези прояви са поставили пред неразрешимо недоумение едно голямо мнозинство от висшите слоеве на тогавашното езическо общество.

От една страна аристократи, философски образовани, богати и знатни хора, свикнали с разсъдителната хладност в отношенията си към хората изобщо, проявяващи презрително снизхождения към по-нисшите от себе си, не могат да разберат, откъде тези християни черпят такава сила, свежест и бликаща радост от живота дори тогава, когато той за тях е така скромен, материално беден и често пъти пълен с лишения и несгоди, а те – богатите и знатните – достигнали висока степен на образование и култура се гнетят от неговата безсъдържателност и пустота. От друга страна, презирайки силната привързаност на християните към своята вяра, която те считат за суеверие, не можейки да оценят правилно тяхната готовност да жертват живота си за нея и за нейната чистота, тези хора, от висшите слоеве на римското общество са виждали, чувствали, съзнавали и често пъти признавали у тия християни някакво нравствено превъзходство над себе си, някаква несъкрушима духовна сила у тях, която ги прави способни спокойно да посрещат всички жестокости на века, без да се разколебават и без да се отбиват от пътя на безкористното служене на нуждаещи се, на страдащи, без да убие у тях вярата в превъзходството на Христовото спасително учение над мъдростите на света и без да засенчи с нещо тяхната надежда, че те ще достигнат висотата на живота, която им е посочил Спасителят и ще се спасят от греха и злото.

Много пъти, при един по-близък контакт с християните, при по-внимателното вглеждане в техния живот и обноски, във възвишеността и безкористността на тяхното служене на Бога и на ближния някои люде от тези върхове на обществото, които искрено са се измъчвали от безпътицата в живота, които искрено са търсели истината, са намирали тази истина в християнството, убеждавали се в неговата божествена същност и обхванати от пламъка на вярата в Спасителя са се предавали от душа и сърце на служба на Бога и на ближния. Те ставали последователи, ученици на Христос и са се прераждали в „нови хора”. И трябва да се подчертае, че това чудодейно влияние върху подобни хора е оказвало най-вече християнското семейство чрез майката – християнка.

Проникнато от взаимна любов и служене на Бог християнското семейство насочва своето внимание и навън – към задружен живот със своите едноверци и към подпомагането им в насъщните нужди. Благотворителността – чиста и безкористна – се насочва към болни, бедстващи, страдащи от някой недъг, който не им позволява да работят, както и към много бедни и безимотни. Вдовици и сираци намират закрила, приют, препитание и грижи, които са добре организирани и сърдечни. Тази сърдечност, която не унижава подпомагания, е отличителна черта на проявената служба на ближния, като организирана благотворителност. И тя именно е правела най-силно впечатление на нехристияните, дори и на коравосърдечните егоисти между езичници и юдеи. Тя е печелила тяхното внимание, техните сърца и души и ги е превръщала твърде често в предани, искрени християни, възлюбили Спасителя чрез проявената на дело любов към човека-брат.

Има още →

Ганчо Пашев

* * *

Като следвали учението и примера на Христос светите апостоли се предали на служба на Бога и на ближните. В името на Спасителя Иисус Христос те изцерявали болни, сакати и други (Деяния на светите апостоли 3:2-11; 5:15-16), и с това не само прославили името Божие, но и въздействали върху съвестите на грешните хора, създавали у тях духовни преврати и така ги довеждали при Христос. Вярващите от ден на ден се увеличавали. Заедно с нарастването на броя на вярващите нараствали и грижите на светите апостоли, което наложило да бъдат избрани специални, благочестиви мъже, които да поемат част от грижите и така да облекчат апостолите, на които оставало задължението да проповядват Словото Божие, да ръководят душите на вярващите и да просвещават непросветените с учението на Спасителя. Избраните седем благочестиви мъже били ръкоположени за дякони, на които било поверено гриженето за прехраната и настаняването на вярващите.

Както светите апостоли, така и новоизбраните дякони били изпълнени от съзнание, че вършат светото дело Христово, че служат на Бог и на ближните, че, поради това, техен дълг е неуморно и непрестанно да вършат това свето дело. А тъй като това тяхно дело, това служене на Бога срещало съпротивата на грешните хора, които или им пречели, или им забранявали да проповядват възкръсналия Христос, светите апостоли и дяконите споделяли разбирането, че „трябва да се покоряват повече на Бога, нежели на човеци” (Деяния на светите апостоли 5:29). Бити по заповед на Синедриона светите апостоли излезли от неговото помещение „радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господ Иисус“ (Деяния на светите апостоли 5:40-41).

Светите апостоли не преставали да проповядват учението на Иисус Христос и да служат Богу и на човеците – и Бог все повече и повече разширявал обсега на тяхната дейност. Ревностен Божи служител се оказал архидякон Стефан и завършил своето служене на Бог, приемайки честта да бъде пръв великомъченик за словото и името Христово. Но особено характерно е отношението на апостол Петър към апостолското служене. Той е твърд във възгледите си, но стеснен в обсега на служенето, като смята, че е длъжен да работи между своите сънародници и тях да приведе към Христос Спасителя. Макар и да не е чужд на дълбокия смисъл на Христовото учение, той трудно, бавно възприема неговата универсалност, макар че още е твърде тясно споен с народностния дух на юдаизма. Но ето че чудното видение, което той имал (Деяния на светите апостоли 10:23), му посочило най-красноречиво, че към спасение са призовани всички хора, а не само юдеите. Езичниците били считани от юдеите за нечисти. Но Бог дал на апостол Петър да разбере, че няма нечисти, че това, което Бог е очистил, не трябва да се счита за нечисто (Деяния на светите апостоли 10:15). Апостол Петър не само разбрал широтата на своята апостолска служба, но и на Иерусалимския апостолски събор убедително защитил нейната универсалност. При това, в Своята прощална беседа Иисус Христос, като пращал апостолите на проповед, им казал: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Матей 28:19). И наистина, светите апостоли, след Иерусалимския събор, се пръснали по известния тогавашен свят, за да служат на Бог чрез разпространението на Словото, със своя примерен, благочестив живот и с жертвена обич към хората, за чието спасение те не само били готови да пострадат, но и наистина пострадали.

Но най-ярко изразен образец на служене на ближния, като осъществена пълна евангелска любов към него, може да послужи животът и дейността на св. апостол Павел. От „хулител, гонител и оскърбител“, какъвто бил отначало, той счита себе си отреден на служба от Иисус Христос и не отстъпва от това служение и при най-тежките обстоятелства на своя живот (1 Тимотей 1: 12-13). Според апостола, „които са служили добре, придобиват добър чин и голямо дързновение във вярата, що имат в Иисус Христос” (1 Тимотей 3:13). Добър служител Божий е този, който е „хранен с думите на вярата, и на доброто учение”, който съветва братята на това и се труди и укори търпи в своето служене (1 Тимотей 4:6-10). Апостол Павел служи на Бога „с чиста съвест” (2 Тимотей 1:3). Той призовава своя възлюбен ученик Тимотей да изпълнява добре службата си като епископ, поставен от него, за да проповядва словото, да настоява навреме и без време, да изобличава, да запретява, да увещава с голямо дълготърпение и поука, да бъде всякога бодър, да претърпява скърби, да извършва делото на благовестието (2 Тимотей 4:25).

Пред „презвитерите църковни” от Ефес апостол Павел така характеризира своето служене: „Вие знаете, казва той, как от първия ден, когато стъпих в Асия, всичкото време бях с вас, служейки на Господа с голямо смирение и много сълзи и след изпитни, които ми идеха от злите замисли на юдеите; как не пропуснах нищо полезно да ви го не обадя и да ви не поуча пред народа и по къщите, като проповядвах на юдеи и на елини покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисус Христос”.

Апостол Павел изтъква пред презвитерите, че служейки на Господа и на Спасителя, той от нищо не се страхува, че не му е свиден животът, понеже едно цени най-много и най-високо: да свърши „с радост попрището си и службата”, която е приел от Господ Иисус: да проповядва евангелието на Божията благодат. И като се обръща към своите слушатели и събеседници той продължава, изтъквайки, какво те трябва да правят, за да бъде службата им в съгласие с проповедта за Царството Божие, което той възвестявал: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв“ (Деяния на светите апостоли 20:18-28).

Апостол Павел счита, че след като е бил така чудесно призован от Иисус Христос, след като е разбрал, по какъв погрешен път е вървял, преследвайки така жестоко Неговите последователи, след като е изживял коренния преврат и е обновил своята душа чрез Божията благодат, че е нравствено задължен да служи на Бога, да проповядва спасителното учение на Иисус Христос (Деяния на светите апостоли 21:19). Неговото отиване в Иерусалим, въпреки опасностите, на които се подхвърля, и за които го предупреждавали близките, не е нищо друго освен верност до самопожертване на служенето, на което е избран и което е поел пред Христа. Той имал дълг да проповядва и да занесе даровете, които бе събрал за „светиите” от първата Христова Иерусалимска църква. И наистина апостол Павел не се уплашил от опасностите, които му се изпречили още от първите дни. Както пред синедриона, тъй и пред управителя Феликс той изтъква своето нравствено задължение да изповядва и да проповядва учението на Иисус Христос, като разкрива пред тях чудесното явяване на Христос пред него по пътя за Дамаск, където той отивал, за да гони Христовите ученици. Апостол Павел казва, че в своето служене на Бог той всякога е залягал да има „винаги непорочна съвест пред Бога и пред човеците” (Деяния на светите апостоли 24:16). Пред цар Агрипа и пред Феста апостол Павел предава думите, отправени към него от Иисус Христос през време на чудесното Му явяване по пътя за Дамаск, с които очертава своята служба и обосновава настойчивостта, с която той я провежда въпреки съпротивата на юдеите. „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си: защото Аз за това ти се явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял и каквото ще ти открия, като те отнемам от народа юдейски и от езичниците, при които те пращам сега, да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина в светлина и от властта на сатаната към Бога, та чрез вярата в Мене да получат прошка на греховете и наследие между светиите” (Деяния на светите апостоли 26:15-18).

Да свидетелства за възкръсналия Христос е пръв дълг на апостол Павел в неговото служене и той не престава да върши това като апостол на езичниците той прославя службата си (Римляни 11:13). Той трябва всякога да пребъдва в службата, която има (Римляни 12:7). Понеже неговото предназначение, посочено още на пътя за Дамаск, е: „Да бъде служител на Иисус Христос между езичниците и свещенодействено да извършва Божието благовестие”, апостол Павел счита, че и приносът, който е събрал от езичниците за братята в Иерусалим, които бедстват, е осветен от Духа Светаго. Той счита за чест да проповядва името и учението на Христос там, където то не е известно (Римляни 15:16-21). Наред с това той очертава служенето на Бог, което, едновременно с това, е служене на ближните, в една твърде конкретно дадена пълнота и живост. То, според него, се проявява в изпълнението на дълга, произтичащ от работата, с която човек е натоварен, и от даровете, с които Бог всекиго е надарил, както и от попрището, което всеки е избрал в живота, следвайки своите вътрешни влечения и способности. „Наставник ли си, казва апостолът, наставлявай; дарител ли си – дарявай простосърдечно. Любовта да бъде нелицемерна; отвръщайте се от злото, прилепяйте се към доброто; бъдете един към друг нежни с братска любов; преваряйте се в почит един към други… духом бъдете пламенни; Господу служете… помагайте на светиите в техните нужди; залягайте да бъдете страннолюбиви, благославяйте вашите гонители;…бъдете едномислени помежду си… не въздавайте никому зло за зло, а залягайте за това, що е добро пред всички човеци… бъдете в мир с всички човеци.. Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро… (Римляни 12:7-21).

Има още →

Ганчо Пашев

В светлината на това разбиране на отношенията между хората на новото общество, което се изгражда от учението на Иисус Христос, и в основата на което е поставен принципът на любовта, конкретизирана чрез служенето на ближния, да властваш, да господстваш над другите е проява греховна, езическа, свойствена на князете и велможите На „този свят”, който е греховен, пълен с неправди, страдания и насилия. В обществото, което Иисус създава, не могат да виреят подобни отношения на властване и на господаруване. Поради това Иисус казва на Своите ученици: „Между вас, обаче, няма да бъде тъй”… В новото общество, в Царството Божие ще се проявява не големство и власт, а служене, обич, любов. Който повече служи на ближния, който, следователно, има по-голяма любов, той ще бъде първенец, големец в това Царство, но и първенството и големството не е това, което се мисли в „този свят” и което се търси и цени в него. То няма изискани външни форми, блестящи одежди, високомерни външни прояви, които са характерни за големците на „този свят, които задоволяват тяхната празнота и суетност. Този, който с цялата си душа служи, помага, грижи се за тези, които обича, не се големее и не търси празни отличия, не търси първенство. Той е задоволен от това, че може да утеши, да отрие сълзи, да нахрани гладни, с една дума, да послужи на своите ближни с каквото може, за да облекчи техните страдания, да направи по-радостни техните тъжни, горчиви дни.

Иисус Христос говори и за тези нравствени качества, които трябва да има началникът. Поставеният на първо място, начело, като водач на живота на хората, началник носи, по силата на това поставяне напред, редица нравствени задължения, независимо от „служебните” задължения, които има поради мястото, което заема и което се определя от закона или от тези и други административни наредби. Колкото и да е високо мястото, което заема началникът – той все пак е поставен, за да се грижи за хората, които попадат под обсега на неговата област на действие, права и отговорности. Иисус Христос изтъква тъкмо тази, най-висша и най-ценна страна от проявите на всеки началник: служенето на ближния. Началникът трябва да бъде „като слуга” – да служи на подчинените си, да полага грижи за тяхната закрила, за тяхното добро. „По-големият трябва да бъде като по-малкия.” Това е нравствено изравняване, което никога няма да снижи този „по-голям”, но всякога ще издигне на необходимата висота „по-малкия”, ще му вдъхне сили, ще го направи по-щастлив, по-радостен. Въздействието на човечността, на зачитането на човека от човека е извънредно голяма и възраждаща сила. А тъкмо това иска от Своите ученици Иисус Христос – Нашият Спасител – защото то е, което носи и създава здравата спойка между хората и изгражда не само духовното, нравственото, но и пълното единство между тях.

Иисус Христос постави Своето служене, Своето слугуване, като пример на учениците и с това го въздигна в идеал. Заедно с това Той го направи нравствено задължително условие за изграждането на новия живот на Своите последователи. Като опразни робската принизеност на цяла категория хора на труда и на повинностите, на зависимостта от волята и средствата на другите, Иисус Христос възстанови тяхното високо човешко достойнство. И понеже това опразване на принизеността, от една страна, и въздигането, от друга, се извършва по вътрешна линия, то неминуемо следва да се прояви и навън, да се конкретизира, да изгради новите отношения на хората в новата, християнската общественост. В тази нова общественост началникът е като баща, който се грижи за своите деца – за поверените на него хора. Той, преди всичко, е човек и в лицето на другите трябва да вижда човеци. А като ги вижда и цени – да работи за тяхното съвършенстване и издигане, за тяхното щастие и благоденствие, както материално, тъй и духовно. Началникът не е суров, безразличен, студен разпоредител със съдбините на хората, движен от установените норми на закона, който урежда техния живот и отношения. Той, наистина, е блюстител на закона, на правото, но е и баща-проводник на това право и на този закон по такъв начин, щото това негово действие и отношение да подпомага хората в техния тежък път на личното и обществено строителство. Началникът трябва да гори от ревност за доброто на своите подчинени. Той трябва да ги обича и като ги обича – да им служи. Така Иисус Христос свързва началника с подчинения, големеца с малкия, човека с човека и посочва същината на новия живот в любов един към други и в служене един на други – в служене на ближните. А ближни са всички хора, независимо от това, какви са те по народност, какво е общественото им положение или политическото и икономическо състояние. Притчата за Добрия самарянин е красноречиво доказателство за това.

Иисус Христос не само даде учение за дейната любов – за служенето на ближния, но и осъществи този идеал в неговата пълнота и възвишеност. От момента на излизане на проповед Иисус Христос е постоянно в услуга на хората. Той ги поучава, наставлява, изцерява болни, хроми, сакати, слепи и всякога се отзовава на молбата на тези, които просят от Него помощ, които се нуждаят. Понякога Спасителят е бивал до толкова много зает, че не е имало възможност, нито да си почине, нито да се нахрани. На поканата за едното или другото от страна на учениците Си Той е отговарял, че почивката и храната Му са в изпълнения дълг, в проповядването Словото Божие, в творението на доброто.

Особено интересен е подходът на Иисус Христос към хората, които имат нужда от Неговата помощ, на които Той служи с една или друга добрина. Иисус се старае да посочи на най-съкровеното и ценното, което имат просителите, или да открие това, което им липсва, за да насочи вниманието им към неговото достигане. Когато е необходимо да се разкрие ценното и високото у хората, Той се старае да го въздигне в общ ръководен принцип, като излиза от конкретно даденото и убедително за всички явление. Ако пред Него е грешник, Иисус върши това, което ще възбуди у него опомняне, разкаяние, което, като раздвижи душата, ще създаде условия за нейното спасение от гибелта. Случаят със Закхей е класически по своята наситеност с високо нравствено съдържание и ярък пример на служене на ближния. Сърцеведецът Христос знае, какво става в душата на този богат митар, и Той строи цялата си обноска с него и с другите именно върху това, което става в тази душа. А тя, развълнувана от слуха за идването на Спасителя, е пред прага на коренен преврат към спасение. Възраждането, спасението на Закхей е спасение и на неговия дом. Нещо повече. То ще мине ограничителната, разделящата черта, която до този момент е ограждала Закхей и дома му от другите люде и домове. Дистанцията на вражда и отчужденост ще бъде срината, ще се създадат нови и здрави връзки между него и другите, защото ще бъде възстановена потъпкана правда и ще бъдат съгряти изстинали и смекчени закоравели сърца.

Историята на Закхей е известна (Лука 19:1-8). Ще се спрем само на най-важния момент, оценяван от гледището на принципа за служене на ближния. Ние знаем, че малкият по ръст Закхей, за да види Иисус, се покачил на една смокиня край пътя, по който щял да дойде Спасителят. Като се приближил до смокинята, Иисус повдигнал поглед, видял Закхея и му казал: „Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.” Околните, които видели и чули това, зароптали и казали: „Отби се при грешен човек”. Закхей, развълнуван от оказаното му внимание, от зачитането му от страна на Иисуса, като че ли в отговор на ропота на хората, “застана и рече на Господ: ето половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно”. От своя страна и Иисус, преценявайки ропота на недоволните, от една страна, и делото на Закхей, от друга, казал на митаря: „днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син, Человечески дойде да подири и спаси погиналото”.

Не е трудно да се проникне в същината на израза: “… трябва да бъда у дома ти” и в същината на станалото, за да се види, че Иисус подири в душата на Закхей тези движения, които са се вече зародили, и които е трябвало да бъдат подкрепени и засилени, защото са били, началото на един дълбок и коренен поврат от греха към спасението. Хората, околните не са били в състояние да разберат и да оценят ставащото в душата на Закхей, но Иисус, като Бог, е проникнал в нея и се явява в помощ, за да може започналият се процес на възраждане да се прояви в сила и пълнота. Външно погледнато, Закхей като че ли изведнъж става друг, нов човек. Скъперникът и грабителят става щедър и дава половината от своя имот на сиромаси. Несправедливият митар проявява силно чувство на правда и заявява, че четворно ще възнагради тези, които с нещо е онеправдал, към които е бил несправедлив. А това е станало тъй със Закхей, защото Иисус Христос е оценил, зачел у него човешкото, доброто, което се е таило, било е потиснато до този момент. Открито, оценено по достойнство, извикано към проява, това дълбоко човешко и, в същото време, Божествено начало у него се пробужда и проявява силно, решително. Човечността, Божественото начало, доброто у Закхей се пробужда от това, че към него е била насочена Божията любов, Христовата благост и проникновена готовност да помогне, да спаси. Закхей, развълнуван от събитието, намиращ се в размисъл за себе си и за състоянието си при слуха за идването на Учителя, Който прави такива чудеса и прониква в тайните на човешката душа, сега, след като Иисус се обърна към него и каза, че ще гостува в дома му, не е могъл да не почувства Неговата особена милост, особена благост и любов към него, грешния митар. И тази именно Иисусова благост, милост и любов не само съгряла неговото сърце, но и го възпламенила, възбудила към дейност, която го довежда до неговото и на дома му спасение.

Но дали само Закхей и неговият дом са затрогнати, спасени? – Едва ли би могло да се отрече този така естествен и така често проявяващ се процес на въздействие върху другите от страна на такива случаи, като със Закхей. Мнозина, дори и от тези, които са роптали, които са се учудили, че Иисус отива при грешник, след като са чули и видели станалото, което е направил и казал Закхей, което е казал Иисус Христос, несъмнено са преживели дълбоки душевни потреси, които са насочили техните чувства, мисли и дейности към това, което Христос е искал да достигне. И техните души са се разтворили, за да приемат Христос, а сърцата им се съгрели и раздвижили към търсене и правене на доброто.

Има още →

Ганчо Пашев

Основното начало, което се поставя като определящо стойността на служенето, което ще го изравнява в нравствено отношение е: „… от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто е много поверено, от него повече ще се изисква“ (Лука 24:48). Изразът на Иисус Христос, че неверният, немарливият слуга „ще бъде бит много” не е само посочване на общовъзприетото справедливо наказание за нарушен дълг, но и изтъкване на греховността, на злото, което мотивира, което насочва и дейността и отплатата и с това характеризира живота на хората, които не са се проникнали от Христовото учение и не могат да осъществят принципа на служенето в неговата нравствена ценност и висота. Нито нехайството или злонамереността, нито биенето могат да бъдат принципи, определящи отношенията на хората. Това би отрекло любовта – най-важния, най-жизнения и основен принцип в учението на Иисус Христос, който е творческо начало на живота и в живота.

При друг един случай Иисус Христос направо посочва, като недостатъчно от нравствено гледище проявление на човека, външното, формалното отношение към служенето, което се явява само “изпълнен дълг”, което не сгрява отношенията на слуги и господари с топлината на човечността, на сърдечността и зачитането. Спасителят запитва учениците Си: Кой от вас, кога се върне от полето негов слуга, или овчар, веднага ще му рече: върви, седни на трапезата; няма ли да му рече: приготви ми да вечерям, препаши се и ми шетай, докле ям и пия, а после ти ще ядеш и пиеш? Нима ще благодари той на оня слуга, задето е изпълнил заповедта? Не мисля”. (Лука 17:7-9)

Думите на Иисус засягат две страни на служенето и на неговата оценка. Най-напред се посочва, че положението на слугата се намира във волята или произвола на неговия господар. Върнал се от работа, която е бил задължен да върши, слугата може да бъде натоварен с нова, която също така му е вменена в длъжност. Той може и да не бъде запитан, уморен ли е или не, би ли могъл да се залови отново за работа или не, защото отношението към него се диктува в обикновените житейски преценки като към задължен, който няма никакви права. Господарят нарежда, заповядва, а слугата – изпълнява. Слугата не може да очаква от господаря си покана да седне да си отпочине след уморителната работа, да седне на трапезата да се нахрани, макар че току-що се е върнал от работа и може да е гладен. Това е извън установените, извън приетите отношения между господар и слуга. Слугата извършва възложената му работа и с това служи на своя господар, но за службата си не може да се надява да получи признание, благодарност. Благодарността, признателността е отношение на зачитане, на сърдечност, на човечност. Възприетите житейски отношения поставят слугата на оценка само като слуга, който има определени задължения и трябва да ги върши, а като ги върши, изпълнява дълг и нищо повече.

Иисус Христос не прави пряка оценка на тази страна на посочените от Него отношения между слуга и господар, както и на служенето, което така е проявено, за да изтъкне липсата на нравствена стойност, която е тъй необходима за живота. Но въпросът, изразен с думите: „Нима ще благодари..,” и прочее, а особено даденият от Самия Него отговор: „Не мисля” съдържат в себе си дълбок упрек, скрита мъка и загатват, че колкото и да е нещо обикновено подобно едно отношение между господар и слуга, то не може да се счита за длъжно, за това, което трябва да очертава живота им, да бъде длъжното и характерното в тези отношения. То не е и не може да бъде това, което трябва да бъде.

Другата страна на казаното от Христос Спасителя засяга отношенията на деятеля към себе си и към делото. Деятелят не трябва да очаква похвала и награда за дела, които той върши по дълг, които произтичат от неговата служба, от неговата длъжност. Щом е длъжен той трябва да върши делото, с което е натоварен. Но с това не се изчерпва делото, което подлежи да върши човекът като човек, а не само като слуга, като натоварен с известна работа, като приел да върши тази или друга частна или обществена служба. Това не е достатъчно от нравствена страна. Да служиш на другия, значи да му помогнеш, да го избавиш от опасност, да делиш с него това, което имаш, което му е необходимо, но което и на тебе е потребно и прочее. Всичко това не произтича от служебното положение на човека, нито се определя от икономическото, социалното и расовото положение на този, който се нуждае от нашата служба. Любовта е, която определя моите отношения към другите, поради което служенето се мотивира от това, че и другият е човек като мене, че и той има нужди, каквито и аз изпитвам, и че и той се нуждае от благата на живота, към които се стремя и аз, или които притежавам, а той е лишен от тях. От всичко това произтича за мене един дълг от съвсем друга категория от този, който подтиква служещия да върши своята служба. Поради, това и Иисус Христос казва, че тези, които са извършили само длъжното, само това, което произтича от тяхното служебно, политическо, социално, икономическо или каквото и да било друго положение и което ги задължава да го вършат, ще трябва да кажат: ”… ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да вършим” (Лука 17:10). Очевидно „годният“ служител има да върши нещо много по-голямо, отколкото изпълнението на своя дълг, произтичащ от служебното му положение, от мястото, което заема в обществото, или в държавата. Той трябва да служи в широкия смисъл на думата, да дава израз на своята безпределна любов към ближните си, към другите, следвайки завета на Христос, и призива на своята духовно-нравствена природа: на своята същност. Служенето, което има предвид Иисус Христос, като е израз на любов и преданост, е беззаветно, пълно, всеотдайно, жертвено. То се характеризира със следните думи на Христос: „Който ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец” (Иоан 12:26). Служенето може да поиска жертва. Служещият, в духа на Христовото разбиране на любовта, е всякога пред жертва и не трябва да бяга от нея, когато му предстои да послужи на нуждаещия се, да спаси намиращия се пред опасност и да възвърне към живот една погиваща душа. Очевидно е, че служенето тука не е слугуване и не може да се измерва с мярката на обикновените, привичните житейски отношения, лишени от духа на нравствената пожертвувателност и от топлината на съгряващата любов.

В обикновените, нехристиянски по дух, или изменили на тоя дух, отношения слугата, служащият е поставен на ниско стъпало в приетите житейски ценности. Като има предвид тъкмо тези ценности Иисус Христос казва: “Няма слуга по-голям от господаря си“ (Иоан 15:20). Между това отношенията на Христос към учениците и на учениците към Христос са отношения на приятели, на близки и се определят от пълната изясненост на това, което ги свързва, което ги насочва и което предстои да бъде вършено. Учениците на Христос, вярващите в Него, Неговите последователи, както и всички хора за Христос са приятели, а не слуги, „защото слугата не знае, що върши господарят му, а Той е научил всички на това, което Отец Му е предал и което Той трябвало да възвести (Иоан 15:15). Това знание на учениците на Христос, като ги поставя на голяма висота служенето на другите, в осъществяването на любовта, определя и очертава избрания път от тях и нравствено ги задължава да вървят по него и да принасят плод и тоя техен плод да пребъдва (Иоан 15:16). А тоя път и това основно начало, което ще се разкрива чрез тяхната служба е: …да любите един другиго“ (Иоан 15:17).

И така, принципът, който определя стойността на служенето и неговото място в живота, според Христос Спасителя, е любовта. Тя мотивира, тя вдъхновява, тя действа и се проявява в служенето. Ако последното, като проява на човешката дейност, не се мотивира от любов към ближния и към Бога, то губи своята стойност и може дори да се превърне в насилие, в грях. Служенето всякога съгласува своите високи нравствени цели със средствата, които прилага, за да ги постигне. Няма ли тая вътрешна, по същина, съгласуваност, няма и служене в истинския смисъл на думата. Нещо повече. Възможни са парадоксални отклонения, които създават не само погрешни, но и явно престъпни прояви и отношения. Така, като говори за гоненията, които ще се повдигнат срещу Неговите ученици и последователи, които гонения ще бъдат мотивирани, очевидно, от религиозен фанатизъм, Иисус Христос казва: „.. ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба“ (Иоан 16:2).

В Евангелието се говори за няколко вида служене. Така, св. евангелист Лука говори за свещеническото служене на Захария в храма (1:6-23). Това е служене на Господ и на народа. Но то не се изчерпва с извършването на тези или други обряди, а има и духовно-нравствен характер. Свещеник Захария, осенен от Светия Дух, след като проговорил, изказва във възторжен химн мисълта, че трябва да служим на Бога безстрашно в святост и правда през всичките дни на живота си (Лука 1:75). Обръщайки се към младенеца, своя син, с пророческо проникновение той очертава неговото служене на Бога. Това служене е подготвяне на Божиите пътища, призоваване на народа към покаяние и готовност да посрещне идващия Спасител на света и на Израел. Иоан ще бъде не само предтеча на Христос, но и Негов свидетел пред народа.

Св. евангелист Лука нарича тези, които били около Иисус Христос, чули са Неговите проповеди, били са Негови ученици „очевидци и служители на словото” (Лука 1:2), тоест служители на Спасителя и на Неговото спасително учение. А да служиш на Христос и на Неговото учение значи не само да вървиш след Него, да изпълняваш Неговите заповеди, като приложение на учението в живота си, а и да привеждаш към Него другите, ближните, от любов към тях, от искрено желание да им помогнеш да се спасят.

Като оставяме настрана всички други многообразия на служенето, за които се споменава в Евангелието (Матей 4:11; 8:15; 27:55 и други, Лука 1:13; 2:37; 8:3 и други, Иоан 12:2 и много други) ще трябва да се спрем по-обстойно върху тези места в него, в които то се разкрива като основен жизнен принцип на осъществената любов към ближния.

Ние вече имахме случай, в началото на настоящата глава, да посочим, че служенето на ближния и неговото важно място в живота на християните, както и положението му на основно начало на християнската нравственост, се посочват от думите на Спасителя: “…Син Человечески не дойде, за да Му служат, но да послужи..”(Матей 20:28; Марк 10:45). Ние там посочихме също, че това служене на ближния се мотивира от любов към него, съгрявана и вдъхновявана от любовта на Бога към грешните хора. Както Бог Отец, така и нашият Спасител еднакво обича и праведни, и грешни. Към първите са насочени Неговите грижи, за да ги запази в чистота и святост, а към вторите – за да бъдат те спасени. И грижата Му за грешните е по-голяма отколкото за праведните, защото, според думите Му, болните имат нужда от лекар, а не здравите. По-голямата грижа към грешните не изменя силата на любовта Божия към праведните. Тази по-голяма грижа се обуславя от нуждата от подкрепа, която изпитват грешните, за да могат да надвиват своите греховни влечения и да установят твърдо следван път към вършене на доброто, защото това добро и неговото вършене е дейната любов, която те ще проявят, и към Бога, и към ближните, и към себе си. А това не е нищо друго освен служене на Бога, на ближния и на себе си.

Има още →

Ганчо Пашев

Увод

Съдържанието на българския глагол „да служа”, „да се служи” (старобългарски „служити”, руски “служить”) значи, да се върши някаква работа, която ползва друг човек, други люде, а не тоя, който я върши. Наистина, може да се каже „аз служа на себе си”, но тъй казаното се отличава съществено от изказа на глаголното съдържание, споменато по-горе. В изказа „служа някому, другиму” има нещо, което принизява този, който върши работата, който служи. Оттук и названието „слуга” всякога е носило в себе си нещо, принизяващо достойнството на този, който е бил наричан така. Във всекидневието такова служене се оценява като „слугуване”, а категорията хора, които слугуват, често се считат за долни, обикновено „подритнати”, унижени, като че ли не заслужаващи уважение.

В служенето на другия може да има доброволност, безкористие. Служенето може да се мотивира от желанието да се помогне някому. Мотивировката може да бъде предадена на привързаност, на състрадание, на любов и преданост към този, комуто се служи. Това служене може да се ръководи от високото съзнание на човечност, на дълг към страдащия и немощен брат. То се съпровожда от живото чувство и съзнание на душевна удовлетвореност, на пълнота на възприемания и следван начин на живот и дейност. Такова служене е освободено от каквато и да било заинтересованост. То има идеални подбуди и е напоено с духовна, нравствена чистота и висота. В него няма и не може да се долови нищо принизяващо. Но и тъй служещият на другите не е освободен от принизяваща преценка на хората, та дори често пъти и на тези, на които той така беззаветно и безкористно е служил или служи.

Служенето може да бъде мотивирано от социалните и икономически условия на живота. Тогава то става принудително, защото този, който няма източници за препитание, е принуден да отиде да служи другиму, или на други, тоест да слугува. При такова служене особено рязко се долавя принизеността на този, който слугува, понеже няма еквивалентност между положения производителен труд и заплатата за извършената работа. Оценката на последната не става на базата на достойнството на производителя, на работника, на слугата като човек. Обикновено оценката е поставена при редица ограничаващи добива условия, които в края на краищата подчертават тъкмо посоченото по-горе принизено положение на човека слуга: той произвежда блага, а често е лишен от тях; проявява се като творец, а за производствения си творчески труд не получава еквивалентна заплата; човек е, а му се отказва човешко достойнство. Несправедливостта е явна и всякога е будила незадоволство и ропот.

За да се достигне известна справедливост, очевидно, е необходимо да се достигне еквивалентност между труда и възнаграждението за него, между труда и оценката на произведените блага, между благата и необходимия за производството им капитал и, най-отгоре на всичко – да се изтъкне във всички тези отношения непреходната, абсолютната стойност на човека като творец на благата, като извършител на творческия труд. Докато човекът и неговият творчески труд са абсолютни по своята стойност, произведените блага и капиталът, като условие за производството им, са само относителни. Отношенията между тези две величини са несъизмерими. Между тях е прокарана някаква разделяща ги и обособяваща черта. И тъкмо в неправилната, всякога едностранчива и от нравствено гледище несправедлива оценка и смесването на тези различни величини се намират тези противоречия в живота, които са пораждали жестоки несправедливости и кървави борби за повече правда в него. Необходимо е, следователно, да се намери уравняващият принцип, който да установи справедливостта, нарушена и нарушавана най-брутално в живота и дейността, на хората и в отношенията помежду им. Това уравняващо начало, като е в своята основа чисто нравствено, ще трябва да стане ръководен принцип във всички чисто правни отношения на хората в организираната общественост. Такова начало може да бъде формулирано така:

Човекът е абсолютна ценност, а творческият му труд е негово разкритие по пътя на развитието и съвършенството.

Тъй изведеният нравствен принцип на уравняване за достигане на справедливост в отношенията на хората неминуемо налага да бъдат прокарани редица положения, от които първото се очертава в следната форма:

Необходимо е да се намери и установи такъв ред, да се създаде такъв строй и да се въведат такива отношения между хората, щото те, хората, да се имат едни други като абсолютни и непреходни ценности, да се зачитат, уважават и подкрепят в живота и в производството на благата, а творческият им труд да бъде възнаграждаван и с еквивалентна на него стойност, като правото над труда и над благата бъде равно и общо достояние на всички.

Горната констатация, приета като ръководно начало, води след себе си едно ново, второ положение, което може да има следната изразна форма:

Нравствена повеля е, да се опразни тази форма на производствените отношения, в която, от една страна, има работници, слуги, изобщо подчинени, експлоатирани люде, а, от друга, работодатели, господари, владелци на капитала и диктуващи условия на първите, които ги принизяват и лишават от ред ценни за човешкото им достойнство блага.

Това пък, от своя страна, води до едно трето важно положение, което също така е от нравствен характер, но може да получи и правна форма, бидейки начало, задължително за организираната общественост. Това начало е следното:

Капиталът да престане да бъде цел в стремежите на хората, а само средство в производството.

Като четвърто уравняващо начало, също така от нравствен характер, се очертава следното положение:

Единствената цел, осмиляща и решаваща насоките на живота, може и трябва да бъде човекът, взет в цялата негова, същина, предназначение и творчески прояви.

От горното положение следва сам по себе си следният извод:

Достигнатото уравнение премахва, опразва всички социални, политически, икономически и производствени различия между хората. То опразва, класите и унищожава, като безсмислена, класовата борба, понеже оценява всички люде като непреходни по своята стойност. То унищожава експлоатацията на човека от човека, независимо дали експлоататор се явява отделна личност или колектив, в лицето на организирана общественост, основана върху правния принцип на принудата, върху сухия и жесток принцип на необходимостта, изразен в повелята: длъжен си, а не върху посочените по-горе нравствени устои на строя и отношенията между хората, при които повелята “длъжен си” произтича от вътрешни подбуди и съзнаване на общите интереси и, поради това, не тежи, а радва.

В тъй проектирания строй и в създадените от него отношения единственото начало, което ще установява известни различия между хората, е различието в природните дарования, сили и възможности, които тези хора притежават. Това различие, обаче, лесно се изравнява, щом се постави на нравствена основа при изграждане на отношенията между хората. Ако е необходимо да се намери външна обективна мярка за оценка, такава мярка би могла да бъде следната:

Всеки според силите, дарованията и възможностите си е длъжен да твори блага в общото творческо провеждане на живота и това негово творение, тази негова дейност да бъде пълна, да бъде израз на цялостно разгръщане на дарованията, вдъхновявани от нравствената красота на служенето на ближния, на служенето на другите в общия стремеж и творческа проява и на тези други към също такова служене.

Има още →