Костадин Нушев

На 8 юли 1950 година Богословският факултет към Софийския университет е закрит и на негово място е създадена Духовна академия под ведомството на Българската православна църква. Това решение на новите управници след комунистическия преврат от 9 септември 1944 година е предшествано от сериозна идейна борба и става възможно едва след отстраняването на Екзарх Стефан през 1948 година и приемането на Закона за изповеданията през 1949 година когато по модела на сталиновата диктатура в Съветския съюз е направен опит да се промени статута и на Богословския факултет като се отстрани от академичната структура на Университета и премахне богословието от състава на хуманитарните науки и програмите на висшето образование в България. Този акт е в съзвучие с новата идеология на „войнстващ атеизъм“ и тоталитарната практика на комунистическата власт за насаждане на „научен атеизъм“ в образователната система и за индоктриниране на младите хора с догмите и постулатите на марксизма, ленинизма и сталинизма.

Преди окончателното закриване на Богословския факултет през 1949 година е обявена нулева година и не са приети студенти за обучение в неговите програми, а голяма част от преподавателите са интернирани и изселени от столицата като „врагове на народа“, „буржоазни философи“, „подозрителни елементи“, които се борят за демократични ценности и се застъпват за съзадане на християн-демократическа партия по модела на политическото устройство на Германия след края на Втората световна война и на процесите на денацификация на германското общество. Благодарение на застъпничеството на бъдещия патриарх Кирил, който е носител на демократични възгледи и заедно с голяма част от професорите по богословие през 40-те години е бил противник на нацистите и по време на Третия райх се е застъпвал за демократични каузи и спасяването на българските евреи, тези преподаватели, заклеймявани от новата власт като „немски възпитаници“ постепенно са върнати от заточение и назначени отново като професори и доценти в Духовната академия вече под ведомството на Светия Синод и под егидата на Българската православна църква.

Духовната академия в София, 70-тте години

Програмата за обучение на студентите се запазва в своята основа и се дава възможност да се продължи положеното начало от периода между 1923-1950 година в едно много по-трудно време и в условията на засилена идеологическа борба срещу християнската вяра и ролята на Църквата в обществото.

Приемственост и опит за прекъсване на академични традиции

Поради болшевишката революция в Русия и катаклизмите, свързани с нея, в България пристигат редица изтъкнати руски интелектуалци – богослови, философи, православни духовници и учени, които са свързани с различните идейни течения и културни направления на дореволюционната руска религиозна мисъл, християнска култура и богословска наука, както и с европейската политическа  култура на свобода и хуманизъм, които са силно потъпкани от болшевиките в Русия. Тези интелектуалци са носители на висока богословска култура, свързана с традициите на руския религиозен и духовен ренесанс или с академичните институции на руските университети, висши православни духовни академии и богословски школи. Благодарение на тяхното присъствие в България в началото на 20-те години на ХХ век става възможно и създаването на Богословския факултет, защото те се включват в първата колегия от професори на Софийския държавен университет, които изграждат основите на висшето богословско образование в България. Сред тях са учени, мислители или духовници от световна величина като проф. Николай Глубоковски, свещ. Георгий Шавелски, проф. Пьотр Бицили, академик Никодим Кондаков, проф. Николай Трубецкой, Константин Мочулски, проф. Михаил Поснов, Георги Флоровски, архиепископ Серафим Соболев и много други. 

Политиката на Българската православна църква през 30-те и 40-те години на ХХ век продължава утвърдената традиция от времето след учредяване на Българската екзархия за изпращане на свои кадри за придобиване на висше богословско образование, за специализация или получаване на докторат в европейските университети и висши богословски школи на Германия, Швейцария и Австрия. Много духовници и богослови от този период до средата на ХХ век са преминали именно през тази система на богословско образование и научна подготовка. Това е църковният и академичен път на водещите български митрополити и професори в Богословския факултет, които следват утвърдените традиции от времето на Българското възраждане и изграждане на духовните основи на богословските школи.

След извеждането на Богословския факултет от Софийския университет през 1949-1950 година връзката между средното и висшето духовно образование, както и институционалната система на учебните заведения на Духовната семинария и Духовната академия, се организират и структурират по един утвърден модел, който е най-характерен за Руската православна църква. Затова преминаването на един учител от Духовната семинария към преподавателска работа в Духовната академия става утвърдена практика чрез решения на Светия Синод, под чието ведомство се намират и двете духовни учебни заведения.

Иконата на св. Климент Охридски във фоайето на Ректората

По време на комунистическия режим в България и Русия  когато философските трудове на руските християнски религиозни мислители са забранени или строго охранявани в хранилищата на държавните библиотеки, а техните идеи са заклеймявани от официалната идеология и цензурата като ретроградни идеи на „буржоазни“ или „реакционни“ мислители, свободата за това да се изследват критично и коментират научно техните християнски възгледи и идеи е допусната в ограничен обхват единствено в областта на Православното богословие и в работата на висшите духовни и богословски школи на Руската църква в чужбина и в Българската православна църква.  През този период, обхващащ десетилетията на втората половина на ХХ век, преди началото на перестройката в Русия и прехода към свободно и демократично общество в страните от Източна Европа, изследвания върху философско-религиозните идеи на руските религиозни мислители се откриват, макар и в ограничен мащаб, предимно в богословските трудове и специализираната църковно-богословска литература у нас и в Съветска Русия. Не всички изследвания, обаче, са били публикувани своевременно по една или друга причина.

Борбата на професорите по богословие срещу закриването на Богословския факултет

Опитите да бъде закрит Богословския факултет и да бъде премахнат от структурата на Софийския университет започват непосредствено след комунистическия преврат, но не могат да се осуществят поради силната съпротива на авторитетните духовници и професори-богослови, които подемат аргументираната и законна борба за запазване на висшата богословска наука в рамките на университетското образование. В тази борба се включват водещите научни авторитети в областта като академик Иван Снегаров, академик Стефан Цанков, проф. Илия Цоневски, проф. Ганчо Пашев, които са сред основателите на Богословския факултет, а заедно с тях и преподавателите от втората генерация професори – проф. Иван Панчовски и проф. Димитър Пенов.

Професор Ганчо Пашев

Ганчо Пашев (1885-1962) е един от обявените за буржоазни мислители от новата комунистическа власт и негови съчинения са включени в списъка със забранени книги от новата атеистична цензура. Той разработва Православната християнска етика и преподава Нравствено богословие заедно с научната дисциплина История и анализ на етическите учения и системи. Той специализира в Сорбоната и публикува свои научно-богословски изследвания на български и руски език в много български църковни периодични списания и в християнски издания в Париж през 30-те години на ХХ век.

Прочетете още „75 години от закриване на Богословския факултет и идеологическата борба на тоталитарния атеистически режим срещу богословската наука в България*“ →

Димитър Киров

Антропологическото понятие „образ“ в богословието на св. Григорий Нисийски има много значения. Тук ще бъдат посочени само по-важните от тях.

Най-напред понятието „образ“ означава безсъщностен отпечатък на пърообраза; образът няма истинска същност[1]. Например, нарисуваният, картинно изобразеният човек, в противовес на първообраза – действителния човек, не притежава същност.

Понятието „образ“, по-нататък, може да бъде равнозначно на понятието алегория[2], което изобразява отвлечено понятие с конкретен образ, но се различава от понятието символ – образ, предмет или действие, което служи за условен знак на отвлечено понятие или идея, тоест материализиране на духовна същност, но не в пластичен образ, а в графическа рисунка.

„Образът“ има също значение на сравнение, което човек образува в съзнанието си и облича в подходяща изразна форма, за да разкрие и онагледи нещо невидимо; с други думи, такова изразно средство на словесното изкуство, посредством което може да се изрази предмет или действие, което не може да се види непосредствено[3].

Понятието „образ“ може да изобразява още нещо невидимо: духовно, душевно или отминало; възвишеният духовно-нравствен живот на личността е образ на живота на божествената Троица; нравствено лошият живот е образ на делата на дявола; светата Литургия е образ на вечните блага, за които ухо не е чувало и око не е виждало (1 Коринтяни 2:9); животът на светите отци и Христови мъченици е образ на живота на светите апостоли. По този начин чрез видими предмети и действия духът и умът на човека се насочват към духовното или невидимото.

Св. Григорий Нисийски се удивлява как децата, които са образ на родителите си в детско-юношеската им възраст, наследяват физически и духовни белези от тях и ги предават по атавистичен път няколко поколения напред. Тук се отобразява невидим вече образ; черти от образите на дедите присъстват в образите на синовете и на внуците. Често пъти по-характерни белези на няколко предшественици по чуден път се събират в образа на един потомък. Например, синът е взел благородния характер на баща си, лъчезарното лице на майка си, всеотдайността на дядо си, стройната фигура на прадядо си и така нататък. Следователно в образа на сина невидимите и отминалите черти и качества на родители и деди отново оживяват и стават видими[4].

От направения бегъл преглед е ясно, че понятието „образ“ според св. Григорий Нисийски има противоположно значение на първоначалното – „Законът има сянката на бъдещите блага, а не самия образ…“ (Евреи 10:1). Според последното значение образът не е откъснат от действителността, той не е абстрактна, съществуваща само в съзнанието на човека величина, а е част от живата действителност. При това образът не само напомня за първообраза, но в него ние виждаме самия пърообраз[5].

Това значение на понятието „образ“ е основоположно (за антропологията на св. Григорий Нисийски). Според светия отец образът е истински, ако притежава пълнотата на първообраза[6]. С други думи в образа присъстват качества и свойства, които не могат непосредствено да се видят и почувстват в първообраза. И обратно, образът не е действителен, ако не прилича и не напомня на първообраза[7]. Така изразеното становище на свeтия отец не означава, че образът е тъждествен или единосъщен с първообраза, защото, ако образът и първообразът имат една същност, образът няма да бъде образ на първообраза, а ще бъде самият първообраз. В този аспект понятието „образ“ придобива най-висш смисъл: Синът Божи, Който е в Отца, както светлината в слънцето и красотата на първообраза в изобразения образ, макар че е единосъщен с Бог Отец, не е Бог Отец, а е Бог Син[8]. Що се отнася до човека може да се каже следното: въпреки че човекът е сътворен по образа на Живоначалната Троица и отобразява в духовната си структура вътрешнотроичния живот на Бога, той не е единосъщен с Бога. Тези уводни бележки ни доближават до темата на нашето изследване.

Образът на първия човек[9]

Едва ли някой друг стих от Свещеното Писание на Стария Завет е занимавал умовете на светите отци повече, отколкото този от Битие 1:27: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори“. Несъмнено този стих има основно значение за антропологията на св. Григорий Нисийски, тъй като в него изрично се говори за сътворяването на човека по Божи образ. В творенията си, където разглежда темата за човека и преди всичко в съчинението си „De hominis opificio[10]“, светият отец многократно се спира на него, изяснявайки смисъла му чрез задълбочено тълкуване и вглъбен размисъл.

Наистина стихът е загадка за православното християнско съзнание, защото ние приемаме безусловно авторитета и автентичността на словото Божие; изразът „Бог сътвори човека по Свой образ“ означава, че човек е подобен на Бога[11]; следователно човекът като действителен образ на Бога притежава в ограничена степен свойства близки до божествените, и обратно, той не е истински образ, ако не е подобен на първообраза си. От друга страна, опитът показва като че ли човекът не е подобен на Бога, понеже е не само духовно, а и телесно същество, а Бог е безтелесен; човек е преходен, а Бог непреходен; човек се изменя, а Бог не се изменя; човек е смъртен, а Бог – вечен; според Свещеното Писание човек е богоподобен, а според човешкото самосъзнание и човешкия опит не е богоподобен.

Ключ за разрешаване на този труден богословско-антропологически въпрос св. Григорий Нисийски търси най-напред в библейския контекст. В стих 27-ми на първа глава от книга Битие се говори за едно сътворяване на човека с два резултата. В тази връзка съдържанието на първата част на стиха може да се предаде с израза „Той го сътвори“. По-нататък обаче се повтаря: „Мъж и жена ги сътвори“. От Свещеното Писание знаем, че у Бога няма мъжки и женски пол (срв. Галатяни 3:28); затова човек, доколкото е разделен на мъжки и женски пол според св. Григорий, не е образ на Бога[12]. Следователно Свещеното Писание говори за две страни на един творчески акт: първата – сътворяване на човека по Божи образ и подобие, и втората, ако условно може така да се нарече този момент от творческия акт, – разделяне човека на две полови същества. По този начин Свещеното Писание ни разкрива многозначния образ на човека, който е средина между вечното и временното битие[13]: божествената, безтелесната природа, от една страна, и неразумния, органическо-животински свят, от друга страна. Както вече бе отбелязано, образ на Бога е преди всичко духовната същност на човека, а духът няма пол. Но за да участва човек във физическия живот, му е потребна физическа природа, оформена в образите на мъж и жена[14]. Според Свещеното Писание „Бог е дух“ (Иоан 4:24) и поради това по-голяма важност се придава на духовното, макар че няма първо и второ творение; по-нисшето естество на човека – физическото, допълва духовното и в този смисъл като че ли е сътворено след него. Тук основателно възниква въпросът – душата на човека предшества ли тялото, правдоподобно ли е учението за предсъществуване на душата? Не! Св. Григорий Нисийски не поддържа Оригеновия възглед за праекзестенцията (предсъществуването) на душите, макар че никъде не изразява напълно ясно становището си. Следователно душата и тялото имат едно начало. Тъй като идеята за човека в неговото психофизическо единство е от вечност в Божието съзнание, по висш закон е положено най-напред Божието изволение,(а по друг закон се извършило сътворяването[15]. Тази теза е основна за св. Григорий Нисийски, според когото най-дълбоката и най-съкровена воля на Твореца най-напред е била насочена към духовното естество на човека и към неговата по-голяма прилика с Бога. Това негово схващане се основава на понятието му за Бога като висше Добро.

Тъй като Бог твори от голямата Си любов и доброта, Той не сътворява нищо наполовина[16]; Бог е благ и щедър, и не е лишил човека от небесни дарове. Той излива върху нас толкова благодат, колкото ние можем да поберем в сътвореното си естество; Бог е пълнота на доброто и най-висшето Добро, а човекът като негов образ е изпълнен с добро, пленява се от доброто и е устремен към доброто[17]. В стиха „Бог сътвори човека по Свой образ…“ се дава обобщен израз на даровете и благата, които човек получава от Бога.

Тук отново ще припомним, че богоподобие не означава единосъщие, тъй като човек като образ не притежава същността на Първообраза, и ние няма да бъдем образ на Бога, ако сме единосъщни с Него. Потвърждение на тази теза намираме в думите на св. Григорий Нисийски: Нашият творец сътворил човека изменяем, понеже началото на човешкото съществуване е свързано с преход от небитие към битие[18]“. Това първо различие между човека и Бога води към други различия, но от всички тях едно е най-съществено: според св. Григорий на Бога противостои човешката телесност. Следователно не бива да се свързва понятието ни за Бога с телесността на човека[19], макар че физическата природа на човека се сътворява от Бога и от човека; човек е участник в сътворяването на собствената си телесност. Как човек участва в този процес?

Един от големите дарове, които човек е получил от Бога, е свободата на волята, чрез която той извършва добро или избира зло. Библейският текст: „Боже вечний, Който виждаш съкровеното и Който знаеш всичко преди неговото битие“ (Даниил 13:42) ни говори за Божието всезнание. В този смисъл Бог е предузнал, че свободният човек ще съгреши и ще избере пътя на злото. Затова Бог добавил към възвишения образ на човека пола, към висшето му естество – по-нисшето. На много места в творенията си св. Григорий Нисийски, като прибягва до библейския текст: „Бог ги облече в кожени дрехи“ (Битие 3:21), описва образно огрубяването на човешката телесност, която е естествена последица от грехопадението на нашите прародители.

Защо Бог добавил пола към образа на човека? Според св. Григорий съществува висша закономерност, в която той се мъчи да проникне по умозрителен път, и във връзка с която изказва оригинални и задълбочени мисли. Всяко сътворено битие има ценност, граници и място в космическата иерархия и, понеже Бог не е сътворил нищо извън божествения Си премъдър план, човечество, което има една природа, има също определен брой хора, предвиден от Бога[20]. Това означава, че целият свят, единното човешко същество, което се простира от първите човеци до последните, е единен образ на вечно Съществуващия[21]. По силата на предведението Бог като че ли в едно тяло е обгърнал цялата пълнота на човечеството. Следователно Божият образ не е бил само в първия човек, а се отразява в целия човешки род с еднаква сила, него имат еднакво всички: и първосъздаденият човек, и този, който ще се роди при свършека на света[22]. Поради това цялото е наречено Адам, тоест човек въобще, тъй като за Божието всемогъщество няма нито минало, нито бъдеще, а всичко е настояще[23].

Тук възниква логическият въпрос: как човешкото множество ще се усъвършенства според Божия премъдър план, как човечеството ще изпълни високото си назначение, към което Бог го е призовал, как хората ще достигнат пълнота на живота в предвидените от Бога граници, щом от сътворението носим в себе си образа на своя Творец? – По същия начин, както ангелите, които са неизброимо множество, но имат една същност[24]. Същият смисъл имат думите на Господ Иисус Христос: „Ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат; понеже са равни на ангели, и бидейки синове на възкресението, са синове Божи“ (Лука 20:35-36). Затова според Божия план числото на всички хора ще бъде колкото числото на ангелите. В подкрепа на горната мисъл свидетелства Свещеното Писание: „Хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него“ (Даниил 7:10) и „които се сподобиха да получат оня свят…, нито се женят, нито се мъжат“ (Лука 20:35). Според св. Григорий броят на ангелите не се увеличава във времето чрез размножаване и развитие. По същия начин Бог първоначално предвидял такъв способ за умножаване на хората[25], но Той предузнал, че те ще сгрешат и ще отпаднат от Него, че няма да живеят като ангели и следователно няма да се множат по този начин. За да не просъществува на земята само първата двойка хора – Адам и Ева, Бог дал на човека физическа способност за размножаване[26], която отговаря на духовното и физическото му състояние сред грехопадението.

Тази е според св. Григорий Нисийски основната причина, поради която Бог добавил към Божия образ в човека пола и грубата телесност.

Прочетете още „Първоначалното състояние на човека според св. Григорий Нисийски. Значения на понятието „образ“ в богословието на св. Григорий Нисийски*“ →

Протоиерей Алексий Чаплин

Православната църква в продължение на хилядолетия дълбоко почита и тачи паметта на първия християнски император  – светия равноапостолен Константин Велики. Благодарение на неговия подвиг на вярата, светлината на Христовата истина просветлява не само всички народи във всички краища на великата Римска империя, но и се разпространява през вековете до народите, които възприемат културното и духовно наследство на Новия Рим – Византия. Затова е много жалко да наблюдаваме, когато тази памет у нашите съвременници под прикритието на „научна обективност“ се осквернява от древната лъжа на еретиците, която не само е проникнала в семинарските учебници, но и е довела до ревизия и коренна редакция на житието на светия цар. Мисля, че „ценителите“ на историята се досещат за какво говоря – това е прословутият въпрос за времето на приемането на тайнството кръщение от първия християнски император.

Както минали, така и настоящи академични историци на Православието, следвайки светските, единодушно заявяват, че св. Константин Велики е кръстен на смъртното си ложе през 337 година от епископа арианин Евсевий Никомидийски. За това пишат такива светила от историята на древната църква като Василий Васильевич Болотов[1], Антон Владимирович Карташьов[2], Александър Иванович Бриллиантов[3], Михаил Емануилович Поснов[4], а от съвременните историци, които ми идват на ум, са протоиерей Валентин Асмус[5] и Александър Дворкин[6].

В своите заключения научната общност разчита на най-древни християнски автори. И действително, как да не се вярва на човек, лично приближен до император Константин – неговия първи официален биограф Евсевий Кесарийски? В четвъртата си книга „За живота на блажения василевс Константин“ той излага обстоятелствата на кръщението на царя:

„Първо Константин започна да страда от телесна немощ, а след това в него се откри болест. Затова, оставяйки града си, той отиде на топлите води и оттам се премести в едноименния град на майка си Еленополис. Тук, прекарвайки време в храма на мъчениците, той възнасяше усърдни молитви и молби към Бога; когато усети края на живота си, той реши, че е време да се очисти от предишните грехове, защото вярваше, че всичко, в което е съгрешил като смъртен, ще бъде премахнато от душата му чрез силата на тайнствените молитви и спасителното слово на кръщението. Размишлявайки по този начин, той коленичи на земята, изля молитви пред Бога, изповяда греховете си в самия храм и тук за първи път беше удостоен с молитвено полагане на ръце. След това, като се премести оттук в покрайнините на град Никомидия и там събра епископите, им каза следното: „Дойде онова желано време, за което отдавна жадувам и за което се моля, като време на спасение в Бога. Време е и ние да приемем печата на безсмъртието, да се приобщим към спасителната благодат. Мислех да направя това във водите на река Йордан, където в нашия образ, както е речено, самият Спасител беше кръстен, но Бог, Който знае полезното, ме удостоява с това тук. И така, нека не се колебаем повече, защото ако Господ на живота и смъртта пожелае и удължи моето съществуване, ако веднъж е определено, че отсега нататък ще се присъединя към Божия народ и като член на Църквата ще участвам в молитвите заедно с всички, тогава чрез това ще се подчиня на правилата на живота, съобразени с Божията воля“. Така каза Константин и епископите, като извършиха свещен обред над него, изпълниха Божието определение, подготвяйки необходимото, го научиха на тайнството. Така Константин, първият от всички, от векове царували автократори, чрез възраждането в църквата на мъчениците, стана съвършен християнин…“[7].

Други църковни битиеписатели от IV–V век Ермий Созомен, Сократ Схоластик, св. Теодорит Кирски, накратко повтарят историята на Евсевий [8] и само блаженият Иероним Стридонски, най-древният автор след Евсевий, прави важно уточнение в своята „Хроника“, че цар Константин е кръстен от Евсевий Никомидийски[9].

Мисля, че ако попитате някой семинарист и дори свещеник за кръщението на равноапостолния Константин, ще чуем в отговор горната история на Евсевий Памфил. Следователно за много православни може да се окаже цяло откритие, че Православната църква е отхвърлила тази версия на Евсевий като умишлено изкривяване на историята от еретиците ариани.

За да се разбере позицията на Църквата, трябва да се обясни на кого „бащата на църковната история“ приписва кръщението на първия православен суверен. Прави впечатление, че в работата си за „Василевса Константин“ авторът дори не смее да назове името на този човек – това било е твърде предизвикателно. Но всички древни отлично разбирали кого има предвид историкът арианин[10]. Името на този човек, както вече беше споменато, е посочено в неговата хроника само от блажения Иероним Стридонски, при това с многозначителния извод: „Константин, в последното време от живота си, бидейки кръстен от Евсевий, епископ Никомидийски, се отклонява в арианското учение“[11]. Тоест блажени Иероним посочва отклоняването на светия цар в ерес с мотива, че той бил кръстен от Никомидийския епископ, известен  на всички с арианството си. Никомидийският епископ не е само един от иерарсите, симпатизиращи на еретиците. Това е не друг, а главата на самата арианска ерес. Сега е обичайно да наричаме последователите на ересиарха Арий ариани, докато самите еретици се наричали „евсевиани“. Ето какво съобщава професор Василий Болотов за това:

„Историческите ариани не искали да бъдат наричани по името на своя водач, както обикновено се случва, но се наричали евсевиани, протестирайки срещу името ариани по този начин: „Как ние, епископите, ще следваме един презвитер (свещеник) – Арий?“ Следователно Арий бил указателят за посоката, а истинският водач на ереста бил Евсевий Никомидийски“[12].

С други думи, да се каже, че цар Константин е кръстен от Евсевий Никомидийски би било същото като да се каже, че самият Арий го е кръстил. Вероятно, за да не хвърлят сянка върху царя, почитан от Църквата, именно поради тази причина нито Ермий Созомен, нито Сократ Схоластик, нито блаженият Теодорит Кирски назовават името на кръстника, а Руфин Аквилейски дори не споменава този сюжет с кръщението.

Но Православната църква не е последвала мнението на тези авторитетни църковни историци от древността, въпреки че сред тях били и свети мъже като Теодорит Кирски и Иероним Стридонски. От незапомнени времена тя се придържа към друга версия за кръщението на първия православен цар още преди Никейския събор – от св. Силвестър, епископа на Рим, около 323 година.

Същността на тази версия е следната: цар Константин се разболял от проказа, която покрила цялото му тяло. Много лекари били безсилни да помогнат на пациента. Накрая езическите жреци от идолския храм отишли при Константин, като го съветвали за изцелението му да се изгради купел в езическия храм и там да се изкъпе в кръвта на кърмачета. Царят, слушайки жреците, събрал бебетата за клане, но трогнат от плача на майките, уплашил се от намерението си и пуснал майките и децата с дарове. 

В същата нощ в съня на Константин се явили апостолите Петър и Павел, които, като го похвалили за отказа му да извърши този ужасен грях, в замяна предложили друг начин за очистване от болестта – чрез приемане на православната вяра и кръщение от епископа на Рим свети Силвестър. 

Събуждайки се, царят намерил Силвестър, който се криел от гонението, и го попитал какви богове са му се появили насън. Силвестър обяснил на Константин, че това не са богове, а апостолите на Единия Бог и нашия Господ Иисус Христос Петър и Павел и като доказателство му представил икони на светиите, в които царят разпознал апостолите, които му се явили насън. 

Свети Силвестър огласил Константин във вярата, заповядал му да се покае и да пости, да прекрати идолопоклонството и преследването на християните. След известно време, след като изпълнил всичко необходимо, Константин приел тайнството на кръщението от светия папа Силвестър и в кръщелния купел се очистил от проказата. От този момент той се преобразил от езически император в цар християнин.

Източникът на този разказ в науката се нарича „Деяния (или актове) на Силвестър“. В древността той е признат за равен на историята на Евсевий. Такова допускане е направено още в XIX-ти век от професор Болотов[13]. Някои съвременни западни изследователи (Поликамп) извеждат ранните редакции на „Деянията на Силвестър“ също към IV-ти век[14].

Фактът, че във византийския Изток още от VI-ти век историографите свързват кръщението на цар Константин със свети Силвестър, също говори за древността на приемането на това предание от Църквата. Така Иоан Малала (VI-ти век) в своята хронография пише:

„След като пости и получи наставление, той [Константин] бе кръстен от Силвестър, епископът на Рим – той самият, и майка му Елена, и всички негови роднини, и приятелите му, и цял куп други римляни. И така император Константин стана християнин[15]„.

Прочетете още „Кога и от кого е кръстен светият равноапостолен Константин Велики?*“ →

Иван Йовчев

Origin, Identity and Closure of the Archbishopric of Bulgaria in Ohrid

Ivan Yovchev

The theme about Archbishopric of Bulgaria in Ohrid is extremely relevant today, when disputes about its origin, identity and closure search the final resolution. This study is an attempt for a full disclosure of the truth on the basis of the available source materials. The main testimonies are the Chrysobulls of Basil II, which are a reliable historical source, although only their copies have reached us, not the originals. Undoubtedly, the Imperial Sigils played a very important historical role in the life of Bulgarian nation and church, drawing the border between Bulgarian and Greek nations. This helped Bulgarians to preserve and consolidate their national instinct and aspiration for spiritual sovereignty.

Keywords: Archbishopric of Bulgaria in Ohrid, Chrysobulls (Sigils) of Emperor Basil II, Justinianа Prima, Historical Geography, Autocephaly

***

Едно от първите неща, което прави впечатление на интересуващия се от българската история читател, е, че трагичните събития в нея са повече от щастливите моменти. Такъв печален епизод от българската историография е падането на България под византийско владичество, случило се през 1018 година по време на византийския император Василий II Българоубиец. След завладяването на Българското царство византийският император образува от югозападните ѝ земи една голяма административна област (тема), която нарича България, а за главен административен център определя град Скопие[1]. Император Василий II запазва автокефалността на Българската църква, но я лишава от нейното патриаршеско достойнство, превръщайки я в архиепископия със седалище град Охрид, поради което по-късно (XII-ти век) е наречена Охридска архиепископия, въпреки че първоначално е била назовавана Българска архиепископия[2].

Това е същият град Охрид, където само век по-рано просвещава населението от региона първият епископ на български език[3] – св. Климент Охридски, който изгражда своята школа и обител за отдих на хълма Плаошник и дава път на хиляди отци, учители и светители на Българската православна църква, и дори днес ни озарява със силата на своите св. мощи, които са положени в предварително избрания от него гроб, намиращ се в храма „Св. Пантелеймон и св. Климент[4]“. И затова фактологически необосновани са твърденията на някои сръбски и македонски изследователи (Прокич, Белчовски и други)[5], че независимата Охридска църква е възникнала от неуморната дейност на цар Самуил, който самоволно я провъзгласил за самостоятелна патриаршия, без да потърси подкрепата на останалите църкви, поради политическите предпоставки на времето (например продължителните войни с Византийската империя) или, че днешната Православна охридска архиепископия[6] в Македония е приемница на старата Охридска архиепископия, неправомерно закрита през 1767 година, която пък е наследница на Първа Юстиниана[7]. Тези твърдения не са подкрепени от историческите свидетелства, дори напротив, сведенията ясно и категорично им се противопоставят като подчертават, че Охридската архиепископия е продължителка на автокефалната Българска патриаршия.

В началото на XX-ти век сръбският учен Б. Прокич прокарва идеята, че не съществува приемственост между Преславската патриаршия и Патриаршията при цар Самуил, и че това препращане към Преслав е дело на архиереите от Самуиловото царство. Две са основните доказателства, които противоречат на мнението на Б. Прокич: 1) историческите документи, чрез които се възстановяват събитията от онова време и на които се позовават всички изследователи, са от византийски произход, а не от български. В тези текстове не се споменава за изтъкнатата от Б. Прокич тенденция; 2) винаги, когато се разсъждава по въпроси, свързани с Църквата, трябва да се вземе под внимание нейното законодателство. Затова, когато става дума за учредяване и независимост на една църква, е необходимо да се знае, че това дело не е прерогатив на самата поместна църква или на държавата, в която се намира, а на цялата Православна църква, на нейния съборен характер. Това означава, че цар Самуил не е въздигнал нова патриаршия (както смята Б. Прокич) в югозападните предели на България, защото не е по неговите сили и права. Така че съвсем логично и канонично е да се има предвид приемствеността на Преславската патриаршия, която поради превземането на столичния град влиза в процес на Translatio Ecclesiae[8] и се явява основа на по-късната Охридска (Българска) архиепископия. Сигурна подкрепа на тезата, че Охридската архиепископия е канонична продължителка на автокефалната Българска патриаршия, се намира в грамотите[9] на император Василий II. Например във втората грамота се чете следното: „…защото, и да станахме обладател на страната, все пак запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии. Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър и да владее и управлява всичките епископства на България…[10]“.

Авторът Иван Йовчев

Сигилиите на византийския император Василий II са важно свидетелство за същността на Охридската архиепископия и неслучайно Иван Снегаров ги нарича основни статути (устави), на които архиепископията дължи по-нататъшното си съществуване[11]. Основната роля на трите императорски грамоти е да подчертае и запази пълната независимост на Охридската (Българската) архиепископия. Утвърждаването на избрания архиепископ, за което се говори в първата грамота, се осъществява по начин, валиден при избора и на патриарсите в България, а именно – българският Свети Синод избира кандидата, след което го представя на императора за утвърждение.

При по-задълбочено анализиране на грамотите на император Василий II ясно се откроява тенденцията, която той налага и следва, а именно: абсолютно подчинение на държавата в нейната административна област, но пълна свобода в религиозния ѝ компонент. Това води до заключението, че e по-трудно даден етнос да бъде подчинен религиозно, отколкото административно-граждански. Именно на базата на тази теза император Василий II изгражда своята политика спрямо васална България.

Благоразположението на императора към Българската църква среща недоумение и съпротива от страна на гръцките архиереи. Във втората грамота, в която най-ярко се подчертава автокефалността на Охридската архиепископия, императорът постановява: „никой от съседните митрополити да не смее да навлиза в територии, които са под юрисдикцията на Охридския архиепископ[12]“, защото това е нарушение на каноничното право на Църквата[13]. Тази императорска заповед е задължителна не само за гръцките епископи, но и за светската административна власт, която императорът съветва да уважава и почита предстоятеля на Охридската архиепископия, както и да не се бърка в църковните дела на българския народ и да не възпрепятства по никакъв начин дейността на цялата църковна власт в независимата Охридска (Българска) църква.

Грамотите на император Василий II изиграват много важна историческа роля в живота на българския народ и църква, като очертават границата между него и гърците, което пък спомага да се запази и утвърди националният му инстинкт и стремеж към духовен суверенитет. И не само това, те продължават да бъдат живо историческо свидетелство за същността на Охридската архиепископия, която е българска, а не приемница на друга църква, както някои църковни изследователи твърдят, защото и трите грамоти на император Василий II узаконяват юрисдикцията на българския предстоятел на Охридската архиепископия почти над цялата територия, която е била владяна административно от царете Петър и Самуил, а духовно – от патриарх Дамян. Казвам почти, тъй като през последните няколко години се появиха изследвания[14], които оспорват достоверността на грамотите на Василий II, като ги смятат за исторически фалшификат.

Преди да се пристъпи към по-подробно разглеждане на грамотите, е нужно да се посочат няколко свързани с тях факта. Оригиналите им не са оцелели за историографията, тоест текстовете, които използват изследователите, са от по-късен произход. Запазените до наше време преписи на императорските грамоти на Василий II са включени в хрисовул, издаден от импертор Михаил VIII Палеолог през 1272 година, който е озаглавен Императорска грама, издадена за Светия събор на Пресветата Велика църква на Първа Юстиниана и цяла България, Сърбия и останалите земи. Този хрисовул също е запазен в два ръкописа от XVI-ти и XVII-ти век. (Hierosol. Metoh. 145, ff. 564-565; Sinait. 508 (976), ff. 113-126.)[15].

Тези факти не трябва да бъдат притеснителни за историографията, защото често пъти тя се осланя на преписи на документи, а не на техните оригинали. Но откъде идва тезата за фалшивия произход на сигилиите? При по-подробно изследване на грамотите на император Василий II прави впечатление разминаването между написаното и утвърденото в тях. Във втората грамота се казва: „Сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха и от тогавашните архиепископи… И да владее и управлява всички епископства на България, тоест не само ония, които бяха споменати в първата грамота, но и тия, които са били пропуснати[16].“ Към 17-те епископии, изброени в първата грамота, които обхващат днешните Югозападна България, Република Македония, Северозападна Гърция, Източна Сърбия, Косово и Централна Албания, са добавени във втората грамота още 12 епископии, намиращи се в днешна Северна България, Северозападна Гърция, Югозападна Сърбия, Албания и Косово. В третата грамота са присъединени към архиепископията други две епископии – Стаг и Верея в днешна Гърция. От всичко изброено дотук става ясна липсата на епископии от големи зони на Българското царство при цар Петър I – Северна България, Източна България, Горнотракийската низина.

Първият архиепископ на Българската (Охридска) църква е епископ Иоан (Дебърски), по произход българин от Дебърско, игумен на местния манастир „Св. Богородица[17].“ Именно по негово настояване император Василий II издава трите грамоти, с които провъзгласява независимостта на Българската църква със седалище град Охрид[18]. След него незнайно защо, може би поради желанието на византийските управници да владеят Българската архиепископия, всички останали предстоятели на Охридската архиепископия са гърци, но това не пречи на мнозина от тях да се титулуват като архиепископи на цяла България. По-видни приемници на архиепископ Иоан са: Лъв (1037–1056 година), негов пръв приемник и защитник на православието в борбата му с римокатолическата пропаганда; блажени Теофилакт (1084–1108 година), известен както със своето тълкувание на Свещеното Писание и написването на житие и служба на св. Климент Охридски, така също и с постоянната му защита на Охридската архиепископия от посегателствата на Константинополската патриаршия; Иоан Комнин, племеник на император Алексий Комнин[19]. Много от по-ранните предстоятели произлизат от дворцовите и патриаршески среди [20].

Тежка и повратна е съдбата на Охридската архиепископия през целия период на нейното съществуване. Тук няма да се коментира нейното икономическо състояние, което често пъти е било застрашено от желанието на византийските управници да се облагодетелстват за нейна сметка, като потъпкват правото ѝ на стопанска самостоятелност[21]. Целта е по-скоро да се посочи агресивното поведение на Константинополската патриаршия спрямо независимата Охридска архиепископия. С поставянето на гръцки духовници (според всички исторически данни, най-важните от които са трите императорски грамоти, постановяващи нейния статут и принадлежност) начело на Охридската архиепископия се цели елинизирането на Българската автокефална църква, каквато всъщност е Охридската архиепископия[22], в резултат на което тя да бъде присвоена и овладяна въпреки каноничните пречки пред това противоцърковно деяние [23].

Процесът на овладяване започва веднага след смъртта на император Василий ІІ (1025 година), когато се засилват ограниченията не само върху автокефалните права на архиепископията, но и върху духовно-културния живот на българите. Преднамерено византийската администрация си позволява да извърши поредица от произволни действия, притесняващи българското население. Така започва бавно, но неотклонно подмяната на статуквото на Охридската архиепископия, когато византийските императори прибягват към неправомерната практика да издигат за нейни архиереи гърци, които употребяват гръцкия език в богослужението и в администрацията си, като по този начин насърчават разпространението на византийската култура сред българите.

Особено силно това явление започва да се наблюдава през XII-ти век. При управлението на императорите Иоан и Михаил Комнини, когато гръцките управници подемат целенасочена борба за заличаване на българския характер на Охридската архиепископия. По това време започват да наричат българите мизийци и власи, а за епископските градове се използват едновременно с новите имена и старите техни названия, например ο Σαρδικης ή ο Τριαδιτσης. Тук тенденцията е да се посочи, че тези градове са стари византийски селища, самоволно присвоени от българите при честите техни набези[24], защото в поведението на византийските хронисти съществува тази нагласа по отношение на другите народи, а именно, да се използват анахронични топоними и етноними за тях още от времето на Страбон (63 година преди Христа – 23 година след Христа[25]). Като пример за примитивен архаизъм във Византия може да се посочи обичайната практика от онова време за прилагане на племенните названия от Античността – скити, пеони, келти и други, по адрес на съвременните народи, в това число и българите[26].

Постоянните аспирации към Охридската архиепископия от страна на Константинополската патриаршия провокират архиепископ Иоан Комнин да започне да се титулува като предстоятел на Първа Юстиниана и България, прокарвайки идеята за тъждествеността между Охридската архиепископия и Първа Юстиниана[27]. По-късно идеята се поддържа и от известния църковен канонист Теодор Валсамон, който при тълкуването на 2-ро правило[28] на Втори вселенски събор пише, че България е била почетена с право на автокефалия от император Юстиниан Велики в издадената от него 131-ва новела[29]. Във връзка с това един от първите историци изследователи на България, католикът Блазий Клайнер, не пропуска да отбележи, че блажени Теофилакт е бил „архиепископ на Първата и Охридска българска църква[30]“. Именно това е причината блажени Теофилакт ревностно да защитава автокефалията на Архиепископията. В писма до епископ Михаил Халкидонски (1090–1092 година) той яростно се противопоставя на опитите Константинопол да нарушава правата на поверената му независима църква. Причина за това е начинанието на един свещеник от Кичево, който въз основа на ставропигиално писмо от столицата започва да строи църква в пределите на архиепископията[31]. Охридският предстоятел го лишава от църковно общение и заявява в споменатото писмо: „Защо Константинополският патриарх се вмесва в работите на българите, след като той няма нито право да ръкополага в тази страна, която си е избрала автокефален архиепископ, нито някаква друга привилегия над нея[32]“.

Прочетете още „Възникване, идентичност и закриване на Охридската архиепископия*“ →