Евангелие на Спасението*

Публикувано на 15.01.202215.01.2022 от Dragan Bachev

Емил Стоянов

Макар и Старият Завет да съдържа основните принципи на живота и вярата на древния Израил, той не е морализаторска книга, не е систематичен труд, нещо като възвестяване на верови принципи, нито самият е някаква философска форма на търсене на Бога, нито пък някакво определение на божественото или изброяване на свойствата му като систематическото богословие. Начинът, по който Старият Завет говори за Бога, е да опише действията Му вътре в историята, тоест това, което се случва от сътворението до свършека на света. Случващото се предшества битието. Докато у всички древни народи случващото се „се развива в света на боговете, в отвъдния мир, или в който боговете имат решаваща роля“[1], в Израил е налице точно обратното: историята е реалното място, където се проявяват спасителната Божия воля и действие. Тази истина е представена по най-внушителен начин още в първия разказ за сътворението (Битие 1:1-2:4^а). Първото творение на Бога е светлината, която при смяната с тъмнината, определя времето. В перспективата на една съвършена демитологизация, битиеписателят представя времето на пространството и пространството на творенията, които го изпълват. В резултат всичко се случва във времето, нищо не е предвечно, следователно нищо не е самобитно и нищо не принадлежи към сферата на мита.

И обратно, систематическото богословие говори за сътвореното, а не за случващото се. Както триадологичният, така и христологичният догмат се отнасят до свойствата и връзките на сътвореното. Тази разлика проличава и в употребата на езика. Ясно е, че втората съставка в термините христо-логия, сотирио-логия, антропо-логия, есхато-логия и така нататък не се разбира в значението на съответната дума в МТ за „слово“ (dabar), тоест нещо, което се случва между две страни или две лица, а в значението на гръцката дума λόγος, тоест нещо, което е. Така изразът „ще ви изкупя с простряна ръка“ (Изход 6:6) се превръща в разказ за спасение, тоест описание на състояние, а не действие на Бога.

Въз основа на казаното става ясно, че терминът „богословие“ според библейския начин на мислене не може да означава теоретично търсене, слово за Бога. Бог не се разкрива един-единствен път посредством някой пророк или ангел, а „много пъти и по много начини е говорил в миналото на нашите предци чрез пророците“ (Евреи 1:1) и това историческо откровение има за последица действие от страна на човека. Тук е важно да се уточни. Сам Господ Иисус Христос твърди по отношение на Бог Отец, че „нито някога сте чули гласа Му, нито сте видели, как изглежда (или:образа Му)“(Иоан 5:37), за да посочи малко по-нататък: „Това не означава, че някой е видял Отец освен Онзи, Който е от Бога. Именно Той е видял Отец“ (Иоан 6:46). Това означава, че старозаветните праведници, на чието свидетелство се позовава Израил, не виждат Отец, а Сина и това става възможно с оглед на събитието на въплъщението. Или с други думи, макар и слизането на Бога в света да се случва в точно време и място („когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син“ (Галатяни 4:4), Бог като Творец не е обвързан и не е ограничен от творенията Си, а е вездесъщ. Следователно последствията от въчовечаването се отнасят до цялото творение, минало и бъдеще, така както последиците от грехопадението на прародителите засягат всичко съществуващо. С оглед на въплъщението, което се случва в края на историята, праведниците в Стария Завет виждат, чуват и докосват Бога по плът, Този, Който трябва да дойде, но и същевременно „Който е, Който е бил и Който иде“. Само с оглед на въплъщението е възможно Израил да види Божията намеса в хода на историята. И осъзнаването за тази Божия намеса е друг начин за разбиране на въплъщението на Словото.

Когато пророк Осия протестира, че в Израил “няма вярност, нито милост, нито знание за Бога“ (4:1) и че Божият „народ ще бъде изтребен, защото няма никакво знание за Бога“ (4:6), той не обвинява израилтяните за липсата на богопознание или за тяхното безразличие към разкриването на тайната на Бога, а за безсилието им да видят присъствието/явяването на Господ в историята. И в тази неспособност на Израил да познае Бога, Осия вижда основните причини за социалната поквара, политическата бъркотия и идолопоклонството. Характерно е, че библейските писатели използват глагола ‘познавам, зная (jadah)’, за да се опишат както интимните взаимоотношения между хората („Човекът позна жена си Ева и тя зачена“, Битие 4:1), така и отношенията между човека и Бога („Израил не Ме познава“, Исаия 1:3). „Процесът на познанието е вътрешен, интимен. Между обекта и субекта се постига едно най-близко взаимодействие, едно възможно най-пълно взаимопроникване… особено взаимообщение“[2]. Както в брачната връзка се изразява пълнотата на любов между съпрузите, пълнота, която е извор на творчество за човека, по същия начин познанието на Бога се свързва непосредствено с конкретно състояние в живота на човека. Затова пророк Осия, когато илюстрира „съюзът на Яхве с израилския народ, изразен чрез сравнението брак (глава 1-3)… народът, който е изневерил на небесния си жених Яхве чрез езическия блуд“[3], не намира по-добър пример от собствената си жизнена съдба, тоест отношенията между него и блудстващата му жена.

Авторът Емил Стоянов

По същия начин, теоретичното търсене на истината по модела на гръцката мисловност е непознато за библейските писатели. Характерна е сцената с отвеждането на Иисус Христос на съд пред Пилат, където Иисус, от гледище на библейската мисловност, заявява: „Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37), а Пилат, от гледище на гръцката мисловност, Го пита: „Какво е истина?“ (Иоан 18:38). Библейските писатели не разбират „истината“ като израз, чието съдържание е вярно/истинно, „това, което е“, нито като „истината“, която в някакъв свят на идеите ще се установи като такава[4]. На нивото на междучовешките отношения истината се претворява в дело (виж израза в Септуагинта ποιείν αλήθειαν) и това претворяване определя тези отношения. „Юдейската мисъл е насочена към събитията, живеенето и историята“[5]. Истината е Божията воля, но не сама по себе си, тоест доколкото запазва едно съдържание с вечна валидност, а доколкото чрез това се осъществява желанието на Бога.

Следователно, истината в Стария Завет не се констатира в „обективните“ повествования на събитията от изралиската история, а в тълкуването на историята и визирането ѝ като пространство, където се проявява Божието откровение. Грешка, която често се прави при херменевтичния подход спрямо библейските разкази и която се дължи на съвременния начин на мислене, е да се смята за истинно само това, което може да се изследва посредством методите на историческата наука[6]. Освен формулираните крайни позиции, междувременно става ясно, че не е възможно да се отрече чрез сериозни доводи съществуването на митологичен материал в Библията. Като рожба на своето време старозаветният човек естествено е предразположен към митологични концепции. Едемската градина например безспорно е образ, който се среща и в митовете на Месопотамия за градината на боговете. Дървото, което дарява живот и познание и се намира в центъра на рая, произхожда също така от аналогични митологични представи на епохата[7]. Тези констатации обаче в никакъв случай не могат да се разглеждат като основания за отричането на библиейската истина. Като търсят начини, за да направят достъпна за читателите си тази истина, не е възможно свещените писатели да не познават широко разпространените през епохата им митове. Освен това е очевидно, че истината за един предмет, събитие или действие не зависи от литературния вид, чрез който тя е изказана. Проблемът възниква тогава, когато митът се приема непроменен. Но подобно явление не се наблюдава в нито един библейски текст, тъй като никъде митът не е независим и не се превръща в цел/мотив на разказа. Споменаването на следобедната разходка на Бога в градината на Едем (Битие 3:8 и сл.) например, произхожда от митологични описания от епохата. Целта на разказа обаче не е да опише нещо обичайно за Бога (тоест да прави разходка следобед в рая), а да извести за разцеплението, което настъпва в отношенията между човека и Бога. Митът тук обслужва само декора и не съставя същността на разказа. Същото важи и в случая с потопа (Битие, глава 6). Както в Библията, така и във вавилонското Сказание за Гилгамеш става дума за кивот/ковчег, който е конструиран след заповед на Бога, за да се спасят някои хора и някои видове животни от унищожението. Цялата история за Ной обаче има за тема безчестието на хората и справедливостта на Бога. Кулминационната точка на разказа се намира в подчертаването на любовта на Бога, Който въпреки безчестието на човека сключва с него завет/съюз. Така всичко, свързано с потопа, е само рамката за възвестяването на основните истини на библейската вяра. И обратно, темата в Сказанието за Гилгамеш са спорът и произволът между боговете и поради това в него липсва всякаква етична оценка за потопа. Следователно, като приемат една широко разпространена митологична тема, библейските писатели я преустройват или демитологизират по един или друг начин, като винаги „имат за цел да възпеят Твореца и творението, Божия промисъл и Божиите действия в света“[8].

От казаното става ясно, че приемането на митологични заемки, които да обслужват формулирането на библейските истини, не означава приемането на митологичния начин на мислене. „Мит има там, където са налице два бога, които действат противоположно, един срещу друг и по отношение на хората. А тъкмо това и при най-поетичния израз е чуждо на Стария Завет. Яхве тук стои на недостигаема висота за всички останали същества. Ето защо онова, което има митологически отсенък, много лесно се разкрива като заемка отвън“[9]. Ясно е, библейските писатели черпят материал от разказите на тяхното духовно обкръжение, особено когато тези разкази се позовават на теми като сътворението, произхода на злото, връзката между човека и Бога и така нататък, които занимават и самите създатели на митове. Освен всичко това, по действително удивителен начин, митът се използва винаги като езикова рамка, за да се оповести по разказвателен начин истината за единия и истински Бог, Който създава света съвършен, извайва човека по Свой образ и подобие, намесва се спасително в историята на човечеството и така нататък. Общата тема на всички разкази, които се съдържат в първите единадесет глави на книга Битие, е усилието на човека да се изравни с Бога – човекът „поставил в центъра на своя живот и на света не Бога, а себе си“[10]. Обединяването на тези разкази, които първоначално очевидно са независими, има за цел да покаже падналия път на човека, започнал с бунта му против Бога и завършил с пълното разпадане на човешкото общество, така че да стане необходимо ново вмешателство на Бога в историята. Описанието на този път става посредством живи и драматични образи. Всеки път, когато човекът се опитва да се изравни с Бога, било чрез придобиването на знание, което би довело до освобождаването му от етични обвързвания (ядене на забранен плод, Битие 3:1 и сл.), било чрез биологичното подобряване на вида (брак на свръхестествени същества със смъртни жени, Битие 6:1 и сл.), било чрез технологичния напредък (построяване на извисяваща се до небесата Вавилонска кула, Битие 11:1 и сл.), той преживява и едно ново разрушаване на връзките от най-близкото обкръжение до обществото: разрушаване на връзките между двойката (Адам-Ева), между братята (Каин-Авел), между бащата и сина (Ной-Хам), и накрая – пълното разрушаване на обществото (безсилието за разбирателство). Прекомерното знание, биологичното подобряване на видовете и развитието на технологията характеризират и съвременната епоха, и от тази гледна точка библейската картина на падналия път на човека освен това, че е впечатляваща, може да се смята и за особено актуална, тъй като съдържа предупреждение и за нас днес[11].

Прочетете още „Евангелие на Спасението*“ →

СЪТВОРЕНИЕТО – ВРЕМЕ И ВЕЧНОСТ*

Публикувано на 24.04.201526.04.2015 от Dragan Bachev

Владимир Лоски

„В началото беше Словото“, пише св. Иоан Богослов, а Библията твърди: „В начало Бог сътвори небето и земята“. Ориген отъждествява тези два текста: „Бог сътвори всичко в Своето Слово, казва той, сиреч сътвори цялата вечност в Самия Себе Си“. Майстер Екхарт също сближава тези текстове: „началото“, за което става въпрос в двата „in principio“, според него е Бог-Разум, обхващащ и Словото, и света. Арий, като смесва гръцките омоними γέννησις (раждане) и -γένεσις (създаване), твърди противоположното, тълкува Евангелието от Иоан с термините на книга Битие и с това превръща Сина в творение.

В желанието си да подчертаят едновременно непознаваемостта на Божествената същност и Божеството на Сина, отците правят разлика между тези две „начала“: разлика между действието на природата, първичното Божие битие, и действието на волята, предполагащо отношение към „другото“, определено от самото това отношение. И тъй, Иоан Богослов говори за всевечно начало, за начало на Логоса, и тук думата „начало“, употребена в аналогичен смисъл, обозначава всевечното отношение. Но същата дума е употребена в книга Битие в буквалния си смисъл — с внезапната поява на света „начева“ и времето. Виждаме, че тези две „начала“ са онтологично различни, макар и да не са съвсем чужди едно на друго: да си припомним Божествените идеи-желания, Премъдростта — едновременно вечна и обърната към „другото“, което и е трябвало „да начене“ в същинския смисъл на думата. Та нали самата Премъдрост провъзгласява: „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време“ (Притчи 8:22).

Да, „начало“ от първия стих на книга Битие обозначава сътворението на времето. Така се въвеждат отношенията между времето и вечността и това е проблем от същия характер, както и проблемът за сътворение ех nihilo.Тук трябва да преодолеем две трудности. Първата – опасността да се окажем „елини“, ще рече да пристъпим към фактите в Библията от чисто метафизична гледна точка и да тълкуваме разсъдъчно тайнствената им символика така, че полетът на вярата да стане ненужен. Но богословието не се нуждае от философски разяснения – то може самò да отговори на въпросите, но не независимо от тайните на вярата, а като храни разума с тайната, като го преобразява чрез вярата, та в постигането на тайната човек да участва изцяло. Същинското богословие превъзмогва и преобразява метафизиката.

Втората опасност: поради ненавистта си към философите да се превърнем в „юдеи“ — да разберем конкретната символика на Свещеното Писание буквално. Някои съвременни екзегети, особено (но не единствено) протестантите, се стремят старателно да прогонят от начина си на мислене всичко, което по някакъв начин напомня философията. Оскар Кулман например в книгата си „Христос и времето“ намира за необходимо да отстрани като наследство от Платон и гръцката философия всички проблеми, свързани с вечността, и да тълкува Библията на текстологично ниво. Но Библията е дълбочина, най-древните ѝ части и преди всичко книга Битие се разгръщат по законите на логика, която не разграничава конкретното и абсолютното, образа и идеята, символа и символизираната реалност. Възможно е тази логика да е поетична или сакраментална, но примитивността ѝ е само привидна, тя е пронизана от словото, а то придава на телесността (без да я отделя от думите и нещата) несравнима прозрачност. Езикът вече не е същият, може би е по-малко цялостен, но пък е по-съзнателен и ясен, свлича от архаичното разбиране обгръщащата го плът и го възприема на мисловно равнище; повтарям – става въпрос не за рационално разсъждение, а за съзерцателно разбиране. Затова, ако съвременният човек държи да изтълкува Библията, трябва да има мъжеството да мисли, защото не можем безнаказано да се правим на деца; като се отказваме да абстрахираме същината, вече по силата на самия език, който използваме, ние въпреки всичко абстрахираме – но само повърхността, което ни довежда не до по детски изумената възхита на древния автор, а до инфантилност. Тогава и вечността както времето става линейна, ние я възприемаме като някаква недовършена линия, а битието на света във времето, от сътворението до пришествието, е само ограничен отрязък от тази линия… Така вечността се свежда до известна времева последователност без начало и край, а безкрайното – до неопределеност. В какво обаче се превръща трансцендентността? За да подчертаем цялата посредственост на подобна философия (защото така или иначе това все пак е философия), е достатъчно да напомним, че крайното е несъизмеримо с безкрайното.Нито елините, нито юдеите, а християните – църковните отци, дават на този проблем решение, което не богохулства, оскърбявайки Библията с рационализъм или пошлост, а я постига в пълната ѝ дълбочина. Според Василий Велики първият миг от времето все още не е време: „както началото на пътя още не е път и основите на дома все още не са дом, тъй и началото на времето още не е време и не е дори най-малкия отрязък от времето“. Този първи миг не може да бъде мислен, дори ако определим примитивно мига като точка във времето (невярна представа, както доказа блажени Августин, защото бъдещето непрестанно се превръща в минало и ние никога не можем да уловим настоящето във времето). Първият миг е неделим, ние можем дори да го наречем безкрайно кратък, защото е извън измеренията на времето: той е момент-граница и, следователно, се намира извън продължителността.

Що е „миг“? Този въпрос вълнува още античната мисъл. Зенон, който стига до задънена улица със своя безпощаден рационализъм, свежда понятието за време до абсурд, защото то е, или по-точно, не може да бъде, ведно покой и движение. У Платон, по-внимателен към тайната, откриваме забележителна мисъл за „внезапното“, което по неговите думи не е време, а граница, и заедно с това — пробив във вечността. Настоящето без измерение, без продължителност, явява вечността.

Така си представя Василий Велики първия миг, в който възниква цялата съвкупност на битието, символизирана от „небето и земята“. Сътвореното се появява с известна „внезапност“, наведнъж вечна и временна, на предела между вечността и времето. „Началото“, аналогично на геометричното понятие за граница между две плоскости например, е своего рода мигновеност; сама по себе си тя е извън времето, но творческият ѝ порив поражда време. Тази е допирната точка между Божествената воля и това, което възниква и трае; самият произход на сътвореното е изменение, „начало“ и поради това времето е една от формите на тварното битие, докато вечността принадлежи преди всичко на Бога. Но тази изначална обусловеност не ощетява тварното битие, сътвореното никога няма да изчезне, защото словото Божие е непоколебимо (1 Петр. 1:25).

Сътвореният свят ще съществува винаги, дори когато самото време изчезне, с други думи, когато то, сътвореното, се преобрази във вечната новост на епектаза.

По този начин в една тайна се срещат първият и осмият ден, съвпадащи с възкресния. Защото той е и първи, и последен от седмицата, ден на пристъпване във вечността. Седемдневният цикъл приключва с Божествения покой на съботата, следва пределът на цикъла – неделята, денят на сътворение и възсъздаване на света. „Възкресният ден“ като „внезапност“ на вечността, като ден на първата и последна граница. Развивайки идеите на Александрийската школа, Василий Велики подчертава, че не трябва да коленичим пред тайната на възкресния ден: в този ден ние не сме подвластни на времето роби, а символично влизаме в царството, където спасеният човек се изправя „в пълен ръст“ и участва в синовството на Възкръсналия.

Значи, говорейки за вечността, трябва да избягваме категориите, отнасящи се до времето. И ако все пак Библията ги използва, то е за да може чрез богатата символика да бъде подчертано позитивното у времето, в което назряват срещите на Бога и човека, да бъде подчертавана онтологичната автономност на времето като известен риск от човешката свобода, като възможност да се преобразим. Отците прекрасно разбират това и се въздържат от определения за вечността „а contrario“, сиреч в противоположност на времето. Ако движението, промяната, преминаването от едно състояние в друго са времеви категории, то не бива да им бъдат противопоставяни последователно понятията неподвижност, неизменност, непреходност на статичната вечност; това би била вечността от умозрителния Платонов свят, но не вечността на Живия Бог. Ако Бог живее във вечността, тази жива вечност трябва да превъзхожда противопоставянето между движещото се време и неподвижната вечност. Св. Максим Изповедник изтъква, че вечността на умопостижимия свят е тварна: пропорциите, истините, неизменяемите структури на космоса, геометрията на идеите, управляващи тварния свят, мрежата от математически понятия — това е еонът, еоничната вечност, която подобно на времето има начало (оттук и названието еон — с начало „във века“, εν αίωνι, и преминаващ от небитието в битието); но тя е и непроменлива и подчинена на извън-времевото битие вечност. Еоничната вечност е стабилна и неизменна, тя предопределя взаимовръзката и умопостижимостта на частите на света. Усещането и умопостигането, времето и еонът са тясно свързани и, понеже имат начало, са взаимно съизмерими. Еонът е неподвижно време, времето — движещ се еон. И само съсъществуването и взаимопроникването им ни помага да мислим времето.

Еонът е обвързан с ангелския свят. Ангели и хора участват и във времето, и в еона, но по различен начин. Човекът е поставен в условията на времето, умопостижимо благодарение на еона, докато ангелите имат свободен избор на време само в момента на сътворението им; това е била някаква мигновена временност, последвана от похвала и служение или бунт и ненавист за еона. В него протича обаче и някакъв процес, защото ангелската природа може непрекъснато да израства с натрупването на вечни блага, но това става извън времевата последователност. Да, ангелите са умопостижими светове и участват в „устройващата“ функция, присъща на еоничната вечност.

Само че Божествената вечност не се определя нито от характерното за времето изменение, нито от характерната за еона неизменяемост. Тя е трансцендентна и спрямо едното, и спрямо другото. Необходимата в случая апофаза ни забранява да мислим Живия Бог съгласно с вечността на математическите закони.

За православното богословие не съществува умопостижимо несътворено. В противен случай телесното – единственото сътворено – би било относително зло. Несътвореното превъзхожда всички противопоставяния в сетивното и умопостижимото, временното и вечното. И проблемът за времето отново ни връща към небитието, от което ни извисява Божествената воля, та да може и другото, което не е Бог, да влезе във вечността.

_______________________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Владимир Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5lj

ХРИСТИЯНСКАТА АНТРОПОЛОГИЯ*

Публикувано на 20.03.201522.03.2015 от Dragan Bachev

Владимир Лоски

С несравнима сила и пълнота св. Максим Изповедник обрисува възложената на човека мисия. Последователните „отделяния“, чрез които се извършва сътворението, съответстват в неговото описание на „съединявания“, синтези, осъществявани от човека благодарение на „синергията“ на свобода и благодат. Основното разграничение, където се корени цялата реалност на тварното битие, е противопоставянето между Бога и сътворения свят, сътвореното и несътвореното.

След това сътворената природа е разделена на небесна и земна, умозрителна и сетивна. В сетивния свят небето е отделено от земята, на повърхността ѝ е оформен раят. Накрая обитаващият рая човек е разделен на два пола – мъжки и женски.

Адам трябваше да превъзмогне тези деления със съзнателна дейност, да съедини в себе си съвкупността на тварния космос и заедно с него да постигне обожението. Преди всичко той бе длъжен чрез чист живот, чрез по-съвършен съюз от външното съединяване на половете, да преодолее делението им в целомъдрие, което би се превърнало в цялостност. През втория етап бе призван да обедини рая със земния космос с помощта на любовта към Бога, в която да се отрече от всичко и същевременно да обеме всичко: носейки винаги рая в себе си, да превърне в рай цялата земя. Трето, духът и тялото му биха възтържествували над пространството чрез съединяването на съвкупния сетивен свят – на земята с небесната ѝ твърд. След това човекът трябваше да проникне в небесния космос, да живее като ангелите, да възприеме тяхното разбиране и съчетае в себе си умозрителния и сетивния свят. И накрая космическият Адам, безвъзвратно отдавайки се на Бога, би Му поднесъл цялото творение и би получил от Него любов по благодат – всичко, което Бог има по природа; така, с преодоляването на първичното деление между сътворено и несътворено, би се осъществило обòжението на човека и чрез него – на целия космос.

Вследствие на грехопадението човек се оказва под своето призвание. Но Божественият план не се променя. Мисията на Адам е изпълнена от Небесния Адам — Христос, но Той не заема мястото на човека (безпределната Божия любов не може да замести съгласието на човешката свобода), а отново му предоставя възможността да извърши делото си, отново му посочва пътя към обòжението — висшия синтез между Бога и сътворения свят, оделотворен от човека и представляващ същността на цялата християнска антропология. И така, за да може човекът след грехопадението да стане Бог, е трябвало Бог да стане човек. Трябвало е Вторият Адам, след като преодолее цялото разделяне на предишната твар, да стане Начало на новата. Факт е, че с раждането Си от Дева Христос превъзмогна делението между половете и откри два пътя за изкуплението на „ероса“, които се сливат само в една личност — Мария, Девата, Майката: това са пътят на християнския брак и пътят на монашеството.На кръста Христос съчета земния космос с рая, защото след като позволи на смъртта да проникне в Него, та да я унищожи, чрез съприкосновението с Божеството Му, дори най-мрачното място на земята стана светозарно, не остана прокълнато място. След възкресението самата плът на Христос, преодолявайки пространствените ограничения, свърза в Себе Си небето и земята в целостта на сетивния свят. С Възнесението Си Христос един ѝ небесния и земния свят, ангелския хор и човешкия род. И накрая, като седна отдясно на Отца и въздигна човешкото естество над ангелските чинове, го въведе като първи плод на космическото обòжение в Самата Троица.

Значи, пълнотата на природата, дадена на Адам, можем да получим отново само в Христа – Втория Адам. Но за да разберем по-добре тази природа, трябва да засегнем два трудни и при това свързани помежду си проблема — за пола и смъртта.

Биологичното състояние, в което се намираме в момента, съществувало ли е преди грехопадението? Бидейки свързано с трагичната диалектика на любовта и смъртта, не се ли корени в райското състояние? Тук мисълта на отците, без да може да си представи райската земя по друг начин, освен като прокълната, е заплашена да изгуби цялостната си пълнота и да попадне под влиянието на нехристиянското мислене, което би я направило пристрастна.

Възниква дилемата: ако в рая е съществувал биологически пол, което следва от Божията повеля да се плодят и множат, то Божият образ в човека не е ли бил по-блед поради присъствието на животинско начало, предполагащо размножаване и смърт? Ако пък за райското състояние е недопустимо каквото и да било животинско начало, то грехът е в самия биологичен живот: и тук залитаме в своего рода манихейство.

Без съмнение, отхвърляйки учението на Ориген, отците отхвърлят и второто разрешение на дилемата. Коствало им е много обаче да разяснят първото положение. Като изхождат от неопровержимата връзка между пола и смъртта в падналия свят, между животинското и смъртното начало, отците се питат: сътворението на жената, предизвикало биологичното условие, тясно свързано с ограничеността на битието, не е ли заплаха за потенциалното безсмъртие на човека в рая? Тази негативна страна в обособяването на двата пола привнася сякаш известна погрешимост и човешката природа от този момент става уязвима, а падението – неизбежно.

Св. Григорий Нисийски, привърженик по този въпрос на св. Максим Изповедник, отхвърля евентуалната неизбежна връзка между разделянето на двата пола и грехопадението. Св. Григорий казва, че създавайки пола, Бог предвижда възможността – но наистина само възможността – за грях, за да съхрани човечеството след грехопадението. Половата поляризация осигурява на човешката природа известна защита, без да ѝ налага някаква принуда; по същия начин снабдяват пътуващия по вода със спасителен пояс, което съвсем не значи, че той е длъжен да се хвърли зад борда. Тази възможност става актуална чак от момента, когато в резултат на греха, сам по себе си необвързан с пола, човешката природа пада и загърбва благодатта. Само в падналото състояние, в което разплатата за греха е смъртта, възможното става необходимо.

Тук в правата си влиза тълкуването на Филон за „кожените ризи“, в които Бог е облякъл човека след грехопадението: „ризите“ са сегашната ни природа, грубото ни биологично състояние, тъй различно от прозрачната райска телесност. Формира се нов космос, който се брани от ограничеността си чрез пола, и така се въвежда законът за раждането и смъртта. В този контекст полът не е причина да сме смъртни, а дори е известна противоотрова срещу смъртта.

Не можем да се съгласим със св. Григорий Нисийски обаче, който на базата на тази „бранеща“ пола страна твърди, че делението на „мъжко“ и „женско“ е своеобразно „допълнение“ към образа. Вярно е, че не само разделените полове, но и целият разделен сътворен свят става след грехопадението разлъчен и смъртен. И човешката любов, страстният стремеж на любещите към абсолютното, при цялата фаталност на своето поражение не престава да таи мъчителната тъга по рая, която ражда героизма и изкуството. Изцяло вътрешно единосъщната райска сексуалност с нейното необичайно „размножаване“, призвано да запълни всичко и, естествено, без особена необходимост нито от множественост, нито от смърт, е почти напълно непозната за нас: защото грехът, обективирайки телата („те видяха, че са голи“), превърна двете първи човешки личности в две отделни природи, два индивида, между които съществуват външни отношения. Но новата твар в Христа, Втория Адам, разкрива пред нас дълбинния смисъл на разделянето, в което безспорно няма нищо „допълнително“: мариологията, любовта на Христос и Църквата и тайнството брак хвърлят светлина върху пълнотата, възникваща със сътворението на жената. Но ние виждаме тази пълнота само отчасти, само в единствената личност на Пресветата Дева, защото все още пребиваваме в падналото си състояние, и за да изпълним човешкото си призвание ни е нужно и възстановяващото човека целомъдрие на брака, и (а навярно и най-вече) възвисяващото го целомъдрие на монашеството.

* * *

Уместно ли е да се твърди, че в райското си състояние Адам е бил истински безсмъртен? „Бог не е създавал смъртта“, казва книга Премъдрост. За древното богословие, например в тълкуването на св. Ириней, Адам не е бил нито необходимо смъртен, нито необходимо безсмъртен: неговата възприемчива, богата на възможности природа е могла непрестанно да се обогатява с благодат и до такава степен да се преобразява, че да стане способна да преодолее всяка опасност от старост и смърт. Възможности да бъде смъртен са съществували за човека, но единствено за да ги направи той невъзможни. Това е било изпитанието на Адам в свободата.

Да, дървото на живота в средата на рая и плодовете на безсмъртието са предоставяли някаква възможност: в нашата християнска църковна действителност такава е Евхаристията, тя ни лекува духовно и телесно, храни ни и ни укрепва. Трябва да се храним с Бога, за да постигнем свободно обòжението. Именно това лично усилие не е могъл да положи Адам.

Какъв е смисълът на Божията забрана? Тя поставя двустранен проблем: за познаването на добро и зло и за забраната като такава.

Нито знанието изобщо, нито познанието за добро и зло в частност са сами по себе си зло. Но самото различаване вече предполага по-ниско екзистенциално ниво, състояние на грехопадение. В състоянието на греховност ние, разбира се, трябва да разпознаваме доброто и злото, за да творим първото и избягваме второто. Но за Адам в рая това знание не е полезно. Самото съществуване на злото допуска съзнателно отдалечаване от Бога, отказ от Него. Докато Адам пребивава в единение с Бога и изпълнява волята Му, докато се храни от Неговото присъствие, такова разпознаване не е препоръчително.

Ето защо Божията забрана се отнася не толкова до познанието за добро и зло (та нали злото съществува или не съществува единствено като риск — риска Адам да наруши забраната), колкото до доброволното изпитание, предназначено да направи свободата на първия човек съзнателна. Адам е трябвало да преодолее детската несъзнателност и с любов да се съгласи да бъде послушен на Бога. Забраната не е била произвол, защото любовта към Бога, ако човекът свободно е тръгнал към нея, е трябвало да го обхване целия и чрез него да направи цялата вселена проницаема за действието на благодатта. Би ли могъл тогава човекът да пожелае нещо друго, да отдели от прозрачната вселена някоя част, някой плод, за да се прилепи към него в егоцентрично очакване и с това да направи космоса непроницаем и същевременно сам да стане непроницаем за Божественото всъдеприсъствие? „Не вкусвай…“, „не се докосвай…“ — тук е възможността за действително съзнателна любов, непрекъснато растяща, която би откъснала човека от самоличното наслаждаване не на едно дърво, а на всички дървета, не на един плод, а на целия веществено-сетивен свят, за да го възпламени, а с него и вселената, от едничката радост за Бога.
______________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Владимир Николаевич Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5d3.

ОТГОВОР НА НЯКОИ ВЪЗРАЖЕНИЯ СРЕЩУ БИБЛИЯТА ПО ВЪПРОСА ЗА ПРОИЗХОДА НА СВЕТА*

Публикувано на 28.04.201329.04.2013 от Dragan Bachev

Проф. д-р Иван С. Марковски

Когато се критикува християнската религия и Библията – източника на тази религия, обикновено сe започва с библейския разказ за творението, за произхода на света и на живота върху земята, за сътворението на човека и пр. За да се изтъкне, че тези повествования са лишени от всяка научна стойност, логичност и разумност, те се представят в най-изопачен вид, посочват се разни противоречия и несъгласия с разума и науката. Но всичко издава само крайната тенденциозност на нашите противници, тяхното непознаване на библейския текст и на християнското учение

Налага се, следователно, да се изяснят всички тези въпроси, които най-често се подлагат на безразборна критика. В нашите гимназии в часа по астрономия, по биология и други науки, не се пропуска случая да се каже, че е време вече да се освободим от библейските „нелепости и отживелици”. Възстава се сега срещу вероучителните беседи и религиозни курсове, които се водят от наши енорийски свещеници при разните църкви, защото тук уж децата и младежите се заблуждавали, като им се втълпявал един ненаучен светоглед с толкова много противоречия.Нуждата от разяснения на въпроса за произхода на вселената и земята става още по-наложителна, след като неотдавна започна да излиза библиотека „Популярни науки“, издание на книгоиздателство „Народна култура“. Целта на тази библиотека е „да задоволи жаждата на българския народ за по-висока култура“. А това щяло да стане, като убеди своите читатели, че произходът на света и земята, появата на живота върху земята и пр. „е станало не по някакви неземни – свърхестествени сили и без намесата на върховно божество, а само чрез постоянни и неизменни промени“ и така нататък. Значи, за да стане българският народ по-високо културен, трябва да стане безбожен. Ясна е абсурдността на тази мисъл.

В тази си кратка статия ние си поставяме за цел да отговорим: има ли противоречия между Библията и науката по въпроса за произхода на света и как трябва да се разбират известни библейски думи и изрази, които будят недоумения и съмнения у невярващите критици?1. Най-често се възразява срещу първия творчески ден, когато Бог сътворил светлината, и започнала да става смяна между светлина и тъмнина, между ден и нощ (Битие 1:3-5). Всеки знае, дори и най-простият, че причината на това явление е слънцето, или по-право, че то зависи от различните положения, които заема земята спрямо слънцето при въртенето ѝ около последното. А в Библията се казва, че Бог създал слънцето, и заедно с него месеца и звездите чак в четвъртия ден (стих 14), дори след като земята произвела растения (стих 11). Как е възможно: 1. да има ден и нощ без слънце и 2. да съществува растителен живот без слънчева светлина? Не са ли това противоречия и несъобразности?

Отговор:

а) Нима битиеписателят – приемаме, че е Моисей, – който по общо признание е гениална личност за своето време, запознат с египетската мъдрост и с цялата тогавашна древна наука, не е могъл да не съзре това противоречие? Една такава високо надарена личност, което се вижда от цялата му книга, наречена „Петокнижие“, не може да учи безсмислени неща. Но, всъщност, въпросът не стои така.И сега наблюдаваме на земята, че не всяка светлина е свързана и в зависимост от слънцето, например светенето нощно време на гниещото дърво, на светулката, след туй северното сияние и пр., където имаме светлина без да става горене, без да има огън и без да има непосредствено влияние на слънцето. При онези, съществено различни от сегашните, атмосферни условия, в които първоначално се намирала земята, близко е до ума, че тя се е осветявала от друга светлина. Нима слънчевите лъчи са единствена светлина? Не, има и космическа светлина, или по-право космическо лъчение, космически лъчи, които не са свързани с някое самосветещо тяло. Във физиката се говори и за един вид студена светлина, която не е свързана с топлина.

Що е всъщност светлината? – Тя е нещо материално, веществено, било, че е резултат на трептенето на етерните частици, било, – както днешната физика казва, резултат на електромагнитните трептения. И в единия, и в другия случай тя съществува обективно вън от нас, независимо от нашите сетивни органи.

Библейският автор, ако е трябвало да се изрази според сегашната научна терминология, би трябвало да каже: Бог, като първопричина, чрез природните сили, привел в движение през световните пространства електромагнитните вълни, които са съвършено независими от едно сетивно възприятие, и така се появила светлината.И най-новата наука за светлината учи, че светлината може да съществува и като отделен елемент, независимо от слънцето или друго някое светило. Откриването на радия в последните години на миналия век (има се предвид XIX век – бел. авт. на блога) от Кюри даде ново осветление за правилното разбиране на библейското творение. Радият, който е едновременно и сила, и материя, при образуването на нашата планетна система сигурно е изпълвал първичния хаос, а знае се, че тоя елемент е източник на грамадна сила и светлина[1]. Той се явява един вид като „светоносна материя”, от която може да произлиза светлина без посредничеството например на слънцето, което се появило за земния небосвод чак на четвъртия ден. Не в смисъл, че слънцето и луната са били сътворени в този ден – безспорно те са съществували и по-рано, – но в смисъл, че в четвъртия ден била определена тяхната функция спрямо земята, а именно да управляват деня и нощта, което не е могло да става по-рано, поради изобилните и непроницаеми водни пари в атмосферата, която заобикаляла земното кълбо. Ето как се казва и в текста: „И създаде Бог двете големи светила (с предназначение): по-голямото (слънцето) да управлява деня, а по-малкото (луната) да управлява нощта“ (Битие 1:16).Така че земята е могла да се оформя и развива в първите три творчески епохи и без съдействието и влиянието на слънчевата светлина. Известният естественик Молденхауер в своя капитален труд „Das Weltall“ (Т. II., гл. 8) се опитва да докаже с всички апарати на съвременната наука, – независимо и без всякакво намерение да защитава библейския разказ за творението, – че при първичното оформяне на земята не е имало слънчева светлина.

Значи, светлината отначало потенциално (във възможност) е съществувала с тъмнината в първичната материя, и когато тя не била още създадена, владеел повсеместен мрак: „тъмнина беше върху бездната”. След като светлината била създадена от първоначалното вещество, Бог я отделил от тъмнината, без тази последната да бъде унищожена. Значи и двете състояния, светло и тъмно, съществували едно до друго разделени. И сега науката така си представя самосветещите звезди – те имат, така да се изразим, един определен район, докъдето стига тяхната светлина и могат да осветяват, вън от него е мрак, тъмнина.Така че светлината, за която се говори в библейския разказ за творението (първа глава на книга Битие), до появата на слънцето в четвъртия творчески ден представлявала някакво космическо лъчение на неконцентрирана светлина. В първите фази от своето образуване земята не е могла да получава светлина от слънцето, понеже е била обкръжена с дебел пласт от водни пари, които са пречели на слънчевите лъчи да проникнат до нея. Затова смяната на деня и нощта, тоест на светлината и тъмнината е ставала по друг начин, не поради изгрев и залез на слънцето, защото тук не се говори за обикновени денонощия, а за смяна на светлината с тъмнината, за появата на космически ден и космическа нощ.

б) Наистина, растенията се нуждаят от светлина и топлина за своя живот и развитие. Но тази светлина и топлина съвсем не е необходимо да имат за свой източник слънцето. Всеки знае, че сега по изкуствен начин с електрическа светлина известни растения и цветя могат да се развиват и разцъфтяват. Тогава не виждаме, къде е противоречието между Библията и науката, щом и последната допуска съществуването на космическа, неконцентрирана светлина, независима от слънцето.

2. Друго едно възражение, което често се подхвърля, е въпросът за библейската хронология и за творческите дни. „Според Библията – казват противниците, – от сътворението на света досега са изминали всичко едва около 7,000 години, при което актът на сътворението на земята и всички живи твари е продължил не повече от 6 дни”[2].Но Библията никъде не говори, че от сътворението на света досега са изминали около седем хиляди години, тоест до християнската ера 5,508 години и след това 1946=7454 години. Това е погрешна сметка, която се прави по-скоро с цел да се уязви достойнството на Библията.

Въобще библейската хронология не е нещо догматично и строго определено. Дори в отделните библейски текстове, например между еврейския (масоретския) текст и гръцкия (септуагинта) има известна разлика в датирането и изчислението на някои събития и факти. Така например, времето от сътворението на света до потопа се изчислява според еврейския текст на 1656 години, а според гръцкия – на 2242 или 2262 години. Така също и сътворението на света, или по-право началото на човешкия род, се отнася кьм 3761 година преди Христа. Според превода на 70-те, тоест гръцкия текст, тази цифра се изчислява на 5508 години. Като се прибавят към тази цифра и годините на християнската ера ще се получи едно число над седем хиляди, и оттук обвинението: Библията учи, че светът е сътворен преди 7,000 години, и самото творение е станало в продължение на шест обикновени дни.Ала това е само лично мнение или твърдение, но не и обективна истина. В Библията се споменава само, колко години са живели известни патриарси, кога са станали известни събития и пр. Библейският писател не познава една изходна ера на леточисление. Най-старото изчисление е ставало по родове и човешки възрасти, както това виждаме от историята на патриарсите в родословната таблица (Битие 5:3 и нат., и 11:10 и нат.). Славното излизане от Египет станало за израилтяните велика епоха, и до времето на царете изчисленията ставали по това събитие, както се вижда от Числа 1:1; 33:38 и пр. Друга нова ера представлява започването и свършването на Соломоновия храм. Във време на царете леточислението е ставало по властващата царска династия. Разрушението на храма и началото на вавилонския плен също се явяват като изходна точка на леточисление. Във време на Макавеите летоброенето ставало от годината на освобождението на евреите от сирийско владичество при първосвещеника Симон (143 година преди Христа).

И така, никъде в Библията не срещаме летоброене от сътворение на света. Цифрите 3,761 или 5,508, които ни дават някои библейски хронолози, са съставени по догадки и ние бихме казали, че тези числа са произволни и съвършено ненадеждни в строго исторически смисъл. Въобще, въпросът за библейската хронология е много сложен и преплетен[3] и не е мястото тук да се занимаваме с него. Тук искаме само да изтъкнем, че е неоснователно, погрешно и тенденциозно да се твърди: според Библията, от сътворението на света са се изминали всичко около 7,000 години.Също така стои въпросът и с разбиране на думата „ден”, която битиеписателят употребява в разказа за творението. Твърде погрешно, е да се смята, че тук той е имал предвид обикновен ден. Това се вижда от самия текст. Така например казва се, че слънцето заедно с други небесни светила се появили чак в четвъртия ден и тяхното назначение било да отделят деня от нощта (стих 14). Значи, до тяхното появяване не може да става дума за обикновен ден. И при все това говори се за първи ден, за втори и така нататък. Явно е, че тук авторът не е имал предвид обикновени дни, защото той би изпаднал в противоречие. А това не може да се допусне, както казахме, за такъв гениален ум, какъвто е битиеписателят.

Ето защо, въз основа на самата Библия ще трябва да отхвърлим твърдението, че тук се разбират обикновени дни. Не всички думи в Библията трябва да се разбират в буквален смисъл. Например в Битие 2:7 се казва: „И създаде Бог човека, като взе пръст от земята”, (славянската Библия) и по-надолу в 8 стих: „И насади Господ Бог рай в Едем“… Можем ли да разбираме тези думи в буквален смисъл? – Не! Библията учи, че Бог е единно, вездесъщо и абсолютно духовно същество. А тук той се рисува като грънчар и градинар. Безспорно, в случая имаме фигуративни изрази[4].

Разказът за творението е високопоетично построение, в което дори откриваме измерена реч, библейския ритъм[5]. И ние не виждаме, каква по-подходяща дума би могъл да намери Моисей от думата йом-ден, която се употребява и в смисъл като мярка на неопределено време (Псалом 36:13; Псалом 136:7; 1 Цар. 26:10; Иеремия 50:27; Иезекиил 21:29 и други). Особено ясно се подчертава тази мисъл в Псалом 89:5, където се казва, че пред Бога хиляда години са като един ден.Ако Моисей би употребил друг израз, например творчески актове, периоди и други, той не би бил разбран от своите съвременници, или пък криво би бил разбран. Освен това, ясно е, че в първа глава на Битие, въз основа на акта на творението, се обосновава, санкционирва и осветява седмицата – със завършек на съботния ден, който бил от голямо религиозно и стопанско значение за израилския народ. Който не тачи съботния ден бивал наказван със смърт (Изход 31:14; 35:2; Числа 15:32-36).

За битиеписателя е било важно да подчертае, че светът е сътворен от Бога и то в шест последователни творчески акта или отделни творчески явления, които траяли неопределен период от време и се завършвали със смяна на светло с тъмно, на ставане вечер и утро, които съставляват ден. Затова и се казва: И стана вечер, и стана утро ден един (йом ехат), ден втори, трети… шести.

Ние и до ден-днешен говорим и пишем: слънцето изгря, слънцето залезе, слънцето застана на пладне и пр. Отговарят ли тези изрази обективно, фактически на самото действие? – Не!

Ако науката въз основа на положителни данни от палеонтологията, геологията и пр. докаже по най-несъмнен начин, че светът се е образувал постепенно в продължение на няколко дълги периоди от време, които са траели милиони години, можем ли да възразим нещо въз основа на Библията? – Не! Ние видяхме, че и тук е прокарана идея за постепенното развитие и че творческите дни не са обикновени дни, а дълги периоди от време[6].3. За да подценят и омаловажат библейското учение за произхода на света, противниците казват, че то не е нищо друго освен народно предание, един „мит”, който евреите заимствали от вавилонците. Вавилонските предания за произхода на света почти дума по дума приличали на библейските. „Значи – заключава Г. Гурев в споменатата под черта брошура, – от езическия народ, вавилонците, това предание преминало у древноеврейските свещеници, които го използваха за своите религиозни цели“ (стр. 4).

Ние тук нямаме възможност подробно и изцяло да съпоставяме библейския разказ на вавилонския мит, за да видим, колко неоснователно е това твърдение.

Впрочем този въпрос не е нов и той може да се смята вече за ликвидиран. Навремето, когато Джордж Смит през 1875 година откри в развалините на Ниневия първите откъслеци на вавилонския епос за творението, записан с клинообразно писмо, тази находка предизвика голям шум. По-късно (1903 година) берлинският асириолог Фридрих Делич със своите публични сказки започна да прави голяма реклама на вавилонската митология и на вавилонската култура въобще. Неговата книга „Вавилон и Библията“, която претърпя и на български две издания, имаше тенденцията да посочи заимстванията на Библията от Вавилон.Ала всяка сензация изпитва една и съща участ: тя блесне, за да угасне след това завинаги. Твърденията на Делич са опровергавани и разобличавани досега с десетки пъти от не по-малко учени асириолози, като Шрадер, Цимерн, Кьониг и други.

Но да не отиваме много далеч! Ние имаме подръка една нова трансскрипция и превод на вавилонския епос за творението, тъй наречен Enuma-elim-Epos, направен от Ерих Ебелинг[7]. Като се съпостави и сравни той с библейския разказ, човек остава в недоумение, как е възможно тук да става и дума за заимстване и уеднаквяване. И по идея, и по замисъл, и по същество те са съвършено различни. От всеки ред на вавилонския разказ се долавя митологическия му характер. Така например още в първите редове на първия откъслек се говори за две божества Апсу и Тиамат, които владеели океана, водната стихия, без да се казва дали океанът предхожда божествата или те него. Oт тези две божества произлезли Лахму и Лахаму, те пък произвеждат други божества и така нататък. Значи, тук преди да става дума за произход на света се говори за раждане на божествата – теогонията предхожда космогонията. Нещо, което е съвършено чуждо на строгия библейски монотеизъм (еднобожие). Библията учи само за един Бог като творец и първопричина на всичко.

По-нататък във вавилонската поема за творението се казва: „А когато боговете намислили, да създадат ред в света, то Тиамат, приемайки образа ту на дракон, ту на седмоглав змей, горящ от омраза, възстава против боговете, ражда всевъзможни чудовища“ и пр. Подир това следва сцената, където се рисува борбата между бога Мардук и божеството Тиамат. Мардук най-после съборил трупа на Тиамат, заключил цялата ѝ свита в черна тъмница, разпорил трупа ѝ отгоре до долу като риба, създал от едната ѝ половина небето, а от другата поднебесното пространство.

Без да влизаме в по-нататъшни подробности, казаното дотук е достатъчно да ни увери, че тук имаме работа с един груб езически мит с всичката му фантастичност. Колко далеч по-долу стои той в сравнение с библейския разказ, където във всеки ред се чете естественост, правдоподобност, историчност; нищо не противоречи тук нито на здравия разум, нито на обективната наука. И чудно е, след всичко това, как може да се говори и пише, че вавилонските предания за произхода на света, „почти дума по дума приличат на библейските“? Това е или невежество, или заблуждение с преднамерена цел.4. Друго едно възражение, което често се отправя срещу библейския мироглед, е това, че Бог се представя твърде човекоподобен или с други думи, възразява се срещу антропоморфизма в Библията. Бог се рисувал тук като същество, което, подобно на обикновен човек, работи и има нужда от почивка. Небето е Негово жилище, Негово царство. Бог ходи из рая по дневната хладина, чувства приятно благоухание от жертвата на Ной и още много други.

Но всъщност няма нищо странно и чудно в тези изрази, стига те правилно да се изтълкуват и разберат. Библията не е философски трактат, нито учебник по астрономия, геология и пр. Тя е свещена книга, предназначена за народа, писана в една твърде отдалечена епоха, различна от нашата; тогавашните хора са имали по-други представи за нещата и за света въобще. Затова ние не трябва да преценяваме техните схващания, представи и изрази с нашите модерни разбирания. Еврейският народ не е проявявал дарование към отвлечено, метафизично мислене, затова и свещените писатели, когато искали да запознаят своите читатели с отвлечени идеи, те обличали мислите си в реалистични, конкретни изрази, които в много случаи са фигуративни изрази с преносно значение. Защото и Библията в края на краищата е литературно творение, писано под божествено вдъхновение, но не липсват и чисто човешки елементи.Ако ние хората искаме да опишем едно действие на Бога, известно Божие чувство или Негов волев акт, то нали ще сторим това с човешки думи и изрази. Духовният човек ще разбере тези неща духовно. Човекът на днешното време има нужда да му бъдат преведени известни човешки думи на духовен език, или да му се разясни духовния смисъл на някои фигуративни изрази. Например Бог, Който според пророк Исаия, се описва като вечно и всемогъщо същество, „Който е сътворил краищата на земята, не се уморява и не изнемогва“ (Исаия 40:28), – в Битие 2:3 за същия Този Бог пък се казва, че Той в седмия ден „си починал от всички Свои дела”. Разбира се, че за Бога никога не може да се каже, че бива уморен или пък че има нужда от почивка. Тук думата „починал“ трябва да се разбира в смисъл: престанал да твори както дотогава, престанал да извиква нови неща за битие, да създава нови светове. Това е смисълът на думите: „и почина Бог в седмия ден“, тоест престана да създава нови творения.

Погрешно е да се твърди също, че Библията учи за небето като прибежище на Бога. Напротив, тя учи, че Бог е вездеприсъщ, че Той е навсякъде. Например Соломон казва за Бога: „Небето и небето на небесата не Го побират“ (3 Цар. 8:27), защото Той е навсякъде. Изразът „небето е Негов (на Бога) престол, а земята – подножие на нозете Му“ (Исаия 66:1), не е нищо друго освен поетичен, фигуративен израз, с който се облича идеята за вездесъщието на Бога.

Небето винаги си остава една чаровна загадка, един вечен копнеж по въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е духовно небе, небе на вярата, а видимото небе над нас си остава всякога най-красив и необходим символ на този тайнствен духовен свят на вярата. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най-дълбокомислената теория за произхода на вселената – думите на Кант, че „звездното небе над нас, край съвестта в нас, непринудено ни карат да се изпълваме с благоговение към Бога“.

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1946, кн. 9-10, с. 37-42. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Schöpfungsgeschichte und Naturwissenschaft“ в списание „Der Israelit“, октомври 1918.

[2]. Строеж и произход на света от Г. Гурев, библиотека „Безбожник“ № 3, 1931, стр. 40 и нат.

[3]. Вж. подробности в моята студия: „За древнобиблейската хронология; отпечатък от Годишника на Софийския университет, Богословски факултет, т. VII, 1929-30 година.

[4]. За принципите на библейското тълкувание вж: Кратки познания по библейска херменевтика в моята книга: Въведениe в Свещеното Писание на Ветхия Завет, Университетска Библиотека № 116, 1932.

[5]. Вж. Der Schöpfungsbericht von Prof. V. Zapletal, Regensburg 1911, стр. 5-16.

[6]. Вж. подробности за тълкуване на еврейската дума „йом” и за разните системи на тълкувание в моя труд Библейския разказ за творението, стр. 49-52.

[7]. Das babilonische Weltschöpfungslied, umschrieben u. übersetzt von Erich Ebeling, Breslau, 1921. Изданието е литографирано.

НЯКОИ РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ПОНЯТИЯТА БОЖИ ОБРАЗ И БОЖИЕ ПОДОБИЕ В ЧОВЕКА*

Публикувано на 26.04.201328.04.2013 от Dragan Bachev

Анна Маринова

„Какво е човекът защото Ти го помниш? И синът на човека защото го посещаваш? Понизил Си го малко спрямо Бога, със слава и чест Си го увенчал” (Псалом 8:5-6)

От началото на своето съществувание познат, но все така загадъчен, въпреки опитите да бъде напълно изучен и дори клониран, да бъде принизен и сроден с горилата и шимпанзето, човекът продължава да задава въпросите „Откъде съм?”, „Кой съм?” и най-важния въпрос – „Какъв е смисълът на моя живот?”.

На тези вълнуващи въпроси, достоен и удивителен отговор дава Свещеното Писание още в първия разказ за творението (Битие 1:1-2:4а), който разказ неслучайно се намира в първата глава на Библията – като една прелюдия и ключ към цялата човешка история.

В първия разказ за творението човек се явява в шестия ден като венец на цялото творение, след като са сътворени всички условия за неговото съществуване (материя, светлина, атмосфера, земя, растителен и животински свят). На светлината, на водите и на земята Бог заповяда с думите „Да бъде!” (например „да бъде светлина!”), докато към човека Той се отнася по особен начин, като го сътворява като уникално творение, такова, каквото до момента не е имало (това се вижда от използвания във втория разказ за творението (Битие 2:4б-2:25) библейски еврейски глагол – barah, който се отнася до сътворяването на човека и означава „сътворявам нещо за пръв път”, „сътворявам нещо уникално” и се използва само и единствено, за да опише уникалното и несравнимо Божие творчество).

Битие 1:26-27

(Всички стихове в статията от Свещеното Писание на Стария Завет са преведени от Библията на библейски еврейски eзик (от така наречения масоретски текст) – Bilia Hebraica, Kittel, R. (Hrg.), Stuttgart 1991)

26. И рече Бог: нека да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие, и нека да царува над морските риби и небесните птици, и четириногите, и над цялата Земя, и над всички влечуги, пълзящи по земята. 27. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори.Думата Бог (на библейски еврейски elohim) в библейския еврейски език често е в множествено число поради специфичната употреба на множествено число в този език. То се използва и за възвеличаване на някого, който е почитан – в случая за Бога (така наречения Pluralis majestaticus – множествено число за възвеличаване). Във факта, че думата Бог (elohim) е в множествено число, светите отци виждат указание за това, че Бог е един, но има Три Личности – Отец, Син и Светия Дух.

Според мнението на юдейските равини думите: „нека да сътворим човек” Бог отнесъл към ангелите, които в сътворяването на човека се явяват съ-творци на Бога. От Свещеното Писание знаем обаче, че ангелите са сътворени духове, същества, които изпълняват Божията воля (вж. Евреи 1:14, 3 Цар. 13:18, Псалом 103/104:4 – където правилният превод е: „Ти си сътворил ангелите Си духове, Своите служители огнен пламък”). Никъде в Свещеното Писание на Стария Завет на ангелите не се приписва творчество и следователно те не могат да се приемат като съ-творци на Бога, затова според светите отци, в стих 26 (Битие 1 глава) ние ставаме съпричастни на така наречения Троичен съвет за сътворяването на света и човека, който съвет е преди времето (предвечен, тоест преди да съществува каквото и да било, както и преди самото време). В стих 26 ние чуваме тайнствените думи на Троицата: „Нека да сътворим човек”.Думата „образ” е превод на библейската еврейска дума selem, която означава изображение, картина, леян образ и други. Близка по значение до думата selem (образ) е думата demut (подобие). За превода на втората дума (demut) с „подобие” особено помага това, че тя е използвана в текста на пророческото призоваване на св. пророк Иезекиил (Иезекиил 1 глава). Там думата demut се използва, за да се уподоби видяното от пророка на нещо познато за слушателя (респективно читателя) на текста (например в Иезекиил 1:26).

Според св. Максим Изповедник (около 580-662) човекът е сътворен по образа на Бог Слово, затова и именно Бог Слово се въплъщава, а не се въплъщава Отец или Светият Дух. Божият образ в човека се състои в това, че човек е създаден с възможност за безсмъртие, с интелект, разум, емоции и воля. Този образ, според св. Иоан Дамаскин (роден около 660), се отпечатва и върху тялото на човека понеже душата и тялото на човека са сътворени едновременно. Според Свещеното Писание човекът не е разделен на душа и тяло, той е цялостен – психофизично същество. Божият образ е даденост за всеки човек, а Божието подобие, или стремежът да се уподобим на Бога (така наречения theоsis) е задача, съответстваща на човешката природа и се явява естествена цел за човека. Богоподобието е зададеност, понеже в стих 27 се споменава само това, че човек е сътворен по Божи образ, като в този стих не се споменава, че той е сътворен богоподобен. Богоподобието се състои в изпълнение на Божията воля, в постоянното общение със Светата Троица, с хората и с цялото творение.

Господаруването над животните не трябва да се разбира като безконтролно властване. Човек е имал задачата от Бога да стане богоносен, богоподобен, а друга задача, дадена на човека, (произтичаща от първата и най-важна задача), е човек да приведе цялото творение към Бога.

Според св. Николай Кавасила (1332-1371), както и според други свети отци, човекът е уникален от цялото останало творение с това, че той е жител на два свята – духовния и телесния. С тялото си човек участва в материалния свят, като от него черпи жизнено необходими вещества и ресурси и трябва да го облагородява (вж. заповедта дадена на Адам да пази и обработва райската градина – Битие 2:15). С душата и тялото си човек общува с Бога, с ангелите, със себеподобните си и има задачата да приведе животните и цялото творение към Твореца. Затова, поради факта, че човек е психофизично същество, той, ако живее във и с Христос, наистина може да стане земен ангел и небесен човек и така, възглавявайки цялото творение да го принесе обратно като дар на Твореца-Бог, от Който Творец човекът като дар е получил цялото творение.Бог сътворява човека като мъжко и женско същество, което означава, че мъжът и жената са човек. На библейски еврейски думата мъж е is, а жена – isa, окончанието „a” в библейски еврейски език е едно от окончанията за женски род, единствено число и следователно жената е женски род на мъжа (което е непреводимо на български език поради липсата на буквално съответстваща дума). Интересен е опитът на Мартин Лутер (1483-1546), който при превода си на Библията на немски език, за да придаде тази особеност на библейския еврейски език, използвайки немската дума за мъж (Mann) създава изкуствено измислената от него дума Mannin (окончанието in е едно от окончанията за женски род в немския език), която, разбира се, не се употребява.

Мъжът и жената като човек са еднакво носители на Божия образ, те са равнодостойни и равночестни. Те еднакво са призвани да станат богоподобни и да приведат и творението към Бога. Тази възможност стана реалност едва след въплъщението на Господ Иисус Христос, след Неговото разпятие, възкресение и възнесение, защото Той, като възприе пълното човешко естество (без греха, който всъщност е противоестествен за човека – Евреи 4:15) в Своята Божествена Личност (Личността на Бог Слово, Второто Лице на Света Троица), го възнесе (при Своето Възнесение) и съедини с Отец и Светия Дух.

Богоподобието не е нещо външно или театрално за човека, не е едно подражание, а е реално богоносене, реална причастност към Божиите действия (нетварни енергии). Богоуподобяването е свързано с изпълняване на Божията воля, но не делата ни правят причастни на Бога, те не ни спасяват (спасението е дело на Божията благодат – Еф. 2:9), а само свидетелстват, че ние служим на Бога и че вярата ни е жива (Иаков 2:18). Обичащият Бога извършва волята Му именно, защото обича Бога от цялото си сърце, а не заради дела или защото смята, че Бог, виждайки добрите му дела е длъжен да му дари каквото и да било или Самия Себе Си.

В отношенията Бог-човек, както човекът, така и Бог са свободни. Човекът е свободен във и с Бога. Въпреки че грехът е смърт (Иаков 1:15), а не свобода, човекът е свободен дори да не изпълни Божията воля и съвсем да се отдели от Бога (в такъв случай адът е съзнателен избор, избор на богоборческия човек, който не иска и не може да бъде с Бога). Но и Бог не се е задължил автоматично и всякога да дарува Своята благодат на изпълняващите волята Му. Понякога Бог като че ли отдръпва благодатта Си и отхвърля човека (Псалом 42/43:2 – „Боже, защо си ме отхвърлил?” – стене псалмопевецът), но Бог прави това с цел човек винаги и доброволно да служи на Господ, а не заради награда и услада. Подобно на любящ родител, който иска детето му да ходи само и да го търси и общува с него доброволно, всецяло и искрено, така и Бог иска свободни отношения на човека, а не насилнически, наложени (от страна на Бога) или користни (от страна на човека).

В заключение ще кажем, че Божият образ е даденост на всеки човек, а богоподобието е не само задача на първите хора – Адам и Ева, но и наша задача и смисъл на живота ни. Богоподобието не е обезличаване на човека, а напротив – негово оличностяване, защото човекът става личност, когато общува с други личности, още повече и най-вече, когато постоянно общува (лице с лице – срв. 1 Кор. 13:12) с Трите Личности на Света Троица. При това неизказано богообщение Бог не става човек и човекът не става по природа Бог, но човекът получава като дар, по благодат всичко това, което Бог има по естество. В това богообщение човек, умирайки за греха и страстите, отдавайки всецяло себе си, не само не загубва себе си, но се преоткрива и израства като свободна и цялостна личност в общението си с Бога и получава като дар не нещо временно и тленно, а самия Бог.

___________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източник – http://amarinova.wordpress.com.

Еволюция или сътворение – продължение 4 и край*

Публикувано на 24.12.201211.04.2026 от Dragan Bachev

Какво казва науката?

Проф. д-р Д. Свиленов, инж. П. Щудер, В. Граф

Достоверност на библейската информация

Ние споменахме многократно, че различните клонове на научното познание (биология, социология, етика, физика, химия и други) не противоречат на Библията. Посочено бе, че моделът на сътворението отговаря много по-добре на всички действителни факти във всяка област на науката в сравнение с еволюционния модел.

Разрешаването на основните въпроси на битието, както и въпроса за произхода и същността на феномена „живот“ предполагат задължително съществуването на една свръхестествена нематериална сила. Ето защо ние ще разгледаме в обобщен вид някои от споменатите по-горе научни факти, съпоставени с библейския модел на Сътворението.

1)Науката казва, че хармонията, закономерността и порядъкът във Вселената, както и изключителната сложност на феномена „живот“ не могат да бъдат плод на случайност, а задължително предполагат съществуването на една Свръхинтелигентност. Библията нарича тази Свръхинтелигентност БОГ и говори за Него като Творец на Вселената и Първопричина за нейната хармония и сложност.

Споменатата по-горе изключителна сложност в устройството на човешкия мозък и неговите функционални способности, които далеч надвишават условията, необходими за биологичното преживяване на вида, е едно от най-убедителните доказателства за съществуването на свръхинтелигентна творческа сила. Този факт се потвърждава напълно от природния Закон за причинно-следствените връзки (Няма следствие, по-голямо от неговата причина), както и Закона на Харвей за произхода на живота, потвърден експериментално по-късно от Пастьор (Живот може да произлезе само от живот). В тези два случая науката изключва тотално еволюционистичния принцип за случайността и елементарната логика задължително предполага съществуването на нематериална, духовна величина, която е създала тази сложност и бди за хармонията в творението. Сполучливо един голям учен казва: „Науката изследва Творението, а Библията казва кой е Творецът“ (С. Попов).

2)Библейското учение за Сътворението е в пълна хармония с молекулярната биология относно биологичната информация като съставна част на всичко живо. Съгласно един от основните закони на информатиката, не може да има информация без интелектуален, духовен източник, който да е извън носителя на информацията. Източникът на информация и носителят на информация са две напълно различни неща. Според модела на Сътворението източникът на биологичната информация е БОГ. За да се създаде една компютърна програма, е необходима висока интелигентност от страна на компютърния програмист. А клетката на живия организъм е далеч по-сложно устроена от компютъра. Естествено, Този, Който е програмирал биологичната информация, трябва да е свръхинтелигентна Личност.

Библейският модел на Сътворението относно възникването и духовно-материалната същност на живота и особено на човека се потвърждава категорично от науката. Всички еволюционистични концепции за биологичната информация като продукт на материята противоречат на законите на информатиката, както и на редица други природни закони.

3)Библейското учение за Сътворението е в пълна хармония с универсалните Закони на термодинамиката (17, стр. 14).

а)Законът за съхранение и трансформация на масата и енергията означава, че в материалната Вселена сега не се извършва сътворение или изчезване на материята и енергията. Този Първи закон на термодинамиката потвърждава библейското учение за Сътворението (Битие 2, 1-2) и противоречи на основните принципи на еволюционната теория.

б)Съгласно Втория закон на термодинамиката (Законът за ентропното нарастване или Закон за деградиране на енергията) материята и Вселената имат определено начало, те не са вечни и подлежат на деградиране. Това означава, че Вселената старее и върви неумолимо към окончателната си физическа смърт. Библията от хилядолетия прокламира истината на този универсален Закон (Пс. 101, 26-28), който науката откри едва през последните сто години. А той създава неразрешими проблеми на еволюционната теория, тъй като говори за деградирането на материята, а не за нейното еволюиране и усъвършенстване. Съгласно този Закон и категорията „време“ не може да бъде вечна, което също противоречи на еволюционистичното виждане за „неделимостта на материята от времето… и че времето е форма на съществуване на материята“. Библията говори за начало и за край на времето.

в)Съгласно известното уравнение на А. Айнщайн (E=m.c²) енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Материята по същество е израз на тази форма на енергията, известна като атомна енергия. Това означава, че цялото Творение представлява енергия, чийто източник трябва да е свръхмощна невидима сила. Същността на материята е невидима енергия. Този основен Закон на нашия ядрен век, описан преди две хиляди години в Библията (Евр. 1, 1-3; 11,3), е в пълно противоречие с еволюционната теория, според която „материята е вечна, несътворима, неунищожима и способна да се самоорганизира“ (Бъчваров и сътр., стр. 86). Айнщайн е категоричен: не материята, а енергията е първичното.

И тъй, твърденията на науката относно същността на енергията, материята и времето са в пълно съгласие с библейския модел на Сътворението. А това е мощно доказателство за достоверността на библейската информация.

4) Учението на еволюционната теория по най-важните и фундаментални въпроси – за възникването на материята, на живота и на съзнанието, противоречи на науката. Тогава, съгласно обикновената логика, остава да се приеме втората алтернатива, тоест библейското учение за Сътворението, което, както видяхме, се потвърждава от науката.

Еволюция…Библия…Етика

Достоверността на библейската информация изпъква особено силно в сферата на морално-етичните взаимоотношения при човека. В тази област еволюционизмът и креационизмът представляват две коренно противоположни системи.

Еволюционната теория не може да отговори на въпроса относно етиката

Еволюционният принцип за „преживяването на по-силния“ (survival of the fittest) не може да бъде поставен като фундамент на каквато и да е етика. Кой и какво ще е критерият за нас кое е добро и кое лошо, кое е правилно и кое неправилно? Кое е мащабът за доброто и за злото? Кой тогава ще е онзи, който ще бди за спазването на правилата и законите?

Ако „човекът е най-висшето животно на Земята“ (Ангелов и сътр., стр. 74), няма абсолютно никакво основание да съществува етика и морал, защото решаващо за Homo sapiens ще бъде единствено правото на силния и преживяването на онези, които са най-добре приспособени към условията на средата. Слабите, нежизнеспособните, болните, инвалидите, старите – всички те, според принципите на еволюцията, трябва да бъдат унищожени и отстранени, за да могат по-способните за живот, по-силните да продължават да се развиват, възпроизвеждат и живеят.

Ще цитираме един от съвременните германски еволюционисти Hans Mohr, който в своята книга „Страданието и смъртта като фактори на еволюцията“ (7) представя сполучливо виждането за т. нар. еволюционистична „етика“. Той пише: „Човекът, видът Homo sapiens, към края на плейстоцена е възникнал в резултат на естествена селекция в условията на конкуренция и… в борба с други човекоподобни и останалите себеподобни. Оттук се налага изводът, че омразата и агресията, склонността към убиване са вродени у човека… Цялата културна история на човечеството е белязана от убийства, изтезания и геноцид… Как сме стигнали до тези ужасни гени?… Ясно е, че по нас още са полепнали яйчените черупки на еволюцията“.

Думите Еволюция и Етика са две противоположности

Еволюционната теория няма право да говори за етика, след като селекционният принцип е най-важната еволюционна двигателна сила за развитието на живота. Библейските принципи на милост, любов към ближния, състрадателност и помощ, мир, щастие, истина, право, справедливост, отговорност – всичко това са чужди думи на еволюционната теория. Тя не познава такива нравствени ценности. Ето защо не е случайност, че най-големите диктатори в световната история (Ленин, Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот и други) бяха дълбоко убедени дарвинисти и атеисти, въпреки че принадлежаха към различни политически системи и си бяха създали свои собствени „нравствени ценности“.

Всяка етика учи, че моралното поведение предполага задължително един по-висш авторитет, който притежава правото, силата и властта да преценява поведението на човека. Този авторитет трябва да бъде една свръхестествена личност. Библията учи, че такъв авторитет трябва да бъде БОГ, Който е сътворил човека. Еволюционната теория отрича съществуването на такъв авторитет. Поради тази проста причина етиката не може да бъде откритие, нито пък свойство на еволюцията.

Единственият авторитет за еволюционната теория е самият човек и не който и да е, а силният човек, който има голямото нравствено задължение да унищожава по-слабите свои себеподобни. Ето това е „етиката“ на еволюционната теория. Етика, която много лесно и много бързо води до обожествяване на самия човек. Примери от историята имаме достатъчно.

Между авторитет и етика съществува причинно-следствена зависимост. Това означава, че качествата и силата на авторитета рефлектират върху същността, нравствените качества и мирогледа на отделната личност. Последователите на Хитлер не можеха да бъдат по-други, отколкото е той, както и последователите на Ленин трябваше да величаят и да се прекланят пред своя идол. Дарвин и неговата еволюционна теория близо столетие и половина определя начина на мислене и поведение на милиони хора по света. Последователите на Христос слушат и изпълняват думите на своя Авторитет: „Както искате да постъпват с вас човеците, така и вие постъпвайте с тях“… и още: „Обичай ближния си като себе си“.

Рухнаха авторитетите Хитлер и Ленин, а с тях и етиката им. Дарвиновата теория през последните няколко десетилетия преживява нарастваща криза и непрекъснато губи от своите последователи.

Непреходното учение на Христос и неговите морално-етични принципи повече от 2000 години формират начина на мислене и поведение на милиарди хора по света. В това се крие и едно от най-силните доказателства за достоверността на библейската информация.

Етиката и моралът при човека са един неоспорим факт. И тогава трябва да бъде поставен елементарният, но неизбежен въпрос: Кой е авторитетът, върху който се гради етиката? На този въпрос има два единствено възможни отговори:

а) Или човек сам си създава този авторитет (философски и политически системи, идеологии, известни личности, езически религии и т. н.), или

б)Този авторитет е една свръхестествена, изключително интелигентна и творческа личност. Библията нарича тази Личност Иисус Христос.

Историята и многовековната човешка опитност потвърдиха, че авторитетът на християнската вяра и произтичащите от нея ценности на морал и етика се оказаха най-мощният двигател за духовния, материалния, интелектуалния, научния, културния и нравствен прогрес на човечеството през последните две хиляди години.

В какво се изразява истината на Христа и Неговата ценностна система? Християнската вяра и нейната ценностна система са истински, непреходни, градивни, плодотворни и дават единствено верния отговор за произхода, смисъла и целта на човешкия живот.

Въпросът за чудесата

Едно обичайно възражение на еволюционистите към привържениците на библейския модел за Сътворението е вярата в чудеса. „Чудесата са невъзможни, тъй като те са в противоречие с природните закони“ – гласи то.

Това ни задължава да отговорим на следните два въпроса:

Възможни ли са чудесата и какво представлява феноменът „чудо“ от научна гледна точка?

Цитираме Mayers Enzyklopaedisches Lexikon (1978, том 25, стр. 520): „Чудото е феномен, при който се нарушава даден природен закон“, тоест чудото е феномен, противоречащ на даден природен закон.

Ще поясним това определение с два елементарни примера: ако едно тяло, оставено свободно във въздуха, не се привлече от Земята и не падне върху нея, а без допълнително въздействие се придвижи в посока, обратна на земната повърхност, ние говорим за чудо, тоест нарушен е физичният Закон за гравитацията. Втори пример: ако чаша с гореща вода (90 градуса) се постави на външна температура – 10 градуса и след един час температурата в чашата продължава да бъде 90 градуса, ние говорим за чудо, защото е нарушен физичният Закон за температурното равновесие.

От тези примери следва много важен извод: Природните закони могат да бъдат ограничавани, видоизменяни или елиминирани от по-висшата форма на Битието. Нашата цивилизация не е нищо друго, освен вмешателство на човека в естествения ход на Природата и видоизменението на нейните закони. Гръмоотводът например не дава възможност на гръмотевицата да падне там, където при естествени условия това би станало.

Щом човек постъпва така с природата и нейните закони, имаме пълно основание да приемем, че и Творецът и Създател на природните закони може да се намесва в Своето Творение и да коригира природните закони, които е създал. И Той го върши.

Ето защо отговорът на поставения въпрос гласи: чудесата са възможни.

Привържениците на библейския модел за Сътворението вярват в Съществуването на Творец и Законодател, Когото те наричат БОГ – източник на чудесата, описани в Библията.

Изхождайки от определението на феномена „чудо“, трябва да си поставим и втори въпрос:

„Вярват ли привържениците на еволюционната теория в чудеса“?

Единственият отговор гласи: Еволюционистите вярват в много повече и по-големи чудеса, отколкото религиозният човек!!

Ето някои от чудесата, в които вярват еволюционистите:

1)Вярват във вечността, първичността, самоорганизацията и самоусъвършенстването на материята – противоречи на Законите на термодинамиката, тоест това е чудо!

2)Вярват в случайното самозараждане на живота от мъртвата материя – противоречи на Закона за причинно-следствените връзки, на Закона на Харвей-Пастьор, както и на Закона на Холдейн-Опарин, тоест това е чудо!

3)Вярват в съществуването на кодирана биологична информация (генетичен код), но не приемат съществуването на интелигентен източник на тази информация – противоречи на законите на информатиката, тоест това е чудо!

4)Вярват, че посредством „грешки или загуба в наследствения материал“(мутации) може да се получи видово усъвършенстване – противоречи на молекулярните закони на информатиката, както и на Втория закон на термодинамиката, тоест това е чудо!

5)Вярват в така наречената „еволюционна етика“, без съществуването на висш авторитет – противоречи на законите на етиката, тоест това е чудо!

6)Вярват, че Вселената води началото си от така наречения „ първичен взрив“ – противоречи на законите на термодинамиката и на човешката опитност, тоест това е чудо!

7)Вярват в съществуването на природни закони, но отричат съществуването на законодател – противоречи на човешката опитност и логиката, тоест това е чудо!

Да, във всичко това еволюционистите вярват и те нямат никакъв друг изход, освен да го правят, защото върху тази тяхна вяра единствено се градят основите на еволюционната им теория. Тъжното, некоректното и арогантното в случая е, че еволюционистите не я наричат „чудо“, макар това да са много по-големи чудеса от чудесата, описани в Библията… Това добре е осъзнал откривателят на ДНК молекулата и Нобелов лауреат д-р Францис Крик, като казва: „Произходът на живота изглежда е почти чудо, толкова много са условията, които трябва да са го предизвикали“(16). Така привържениците на еволюционизма изпадат в незавидно противоречие и парадокс със самите себе си – от една страна, вярват в неща, противоречащи на природните закони (което е чудо), а от друга страна, не наричат чудо тази своя вяра!!!

Още по-жалко е, че хиляди млади хора задължително се обучават в това самозаблуждение и формират мироглед, основан върху една ненаучна теория, определяна като еволюционна.

Да отговорим на въпроса: Защо еволюционистите не наричат тази своя вяра „чудо“?

Отговорът е само един: ако се приеме чудото като факт, тогава трябва да се приеме и съществуването на Бога. А да се приеме Бог като реалност значи човек да се съобразява с Него и Неговата воля; да се вярва в един свят, справедлив, всезнаещ, любещ Творец, Който мрази греха и обича грешника, да се вярва в един Бог, Който ще търси отговорност от всеки човек и ще съди всеки според делата му. А всичко това не се приема от привържениците на еволюционната теория, които градят своята вяра върху спекулативни и ненаучни хипотези.

Земята – уникалната планета във Вселената

Според библейското учение за Сътворението само на планетата Земя съществува биологичната форма на живот. Това прави нашата планета уникално небесно тяло в цялата Вселена. След цялостния творчески акт, описан в първите две глави на Библията, на Земята е създаден животът, а в края на Сътворението – човекът, като венец на цялото Творение. А това показва, че феноменът „живот“ и човекът са били целта на Творението. Всичко, създадено преди тях, е предназначено да служи на тази крайна цел – човека.

Как по научен път може да се докаже, че Земята е единственото и централно небесно тяло, върху което съществува животът? Ние ще споменем някои уникални особености, които притежава Земята, благодарение на които е възможен животът.

Ето някои особености:

1)Разстоянието от Земята до Слънцето е 150 милиона км. Слънчевата светлина, която се движи с 300,000 км/сек., изминава това разстояние за 8 минути. Ако орбитата на движението на Земята около Слънцето беше само с 1,5% по-малка, животът на Земята не би бил възможен.

2)Въпреки непрекъснатите термоядрени процеси, които протичат в Слънцето, то излъчва своята топлина и светлина към Земята равномерно, постоянно и ритмично. Ако това не беше така, животът на Земята не би бил възможен.

3)Земята се движи със скорост 120,000 км/час около Слънцето. Дължината на земната орбита около Слънцето възлиза на 940 милиона километра, което разстояние Земята изминава за една година. Земята се движи около собствената си ос със скорост 1600 км/час, измервано на екватора. Ако тези ротационни особености на Земята бяха по-различни, животът на нея не би бил възможен.

4)Ъгълът на наклоненост на земната ос (23,5 градуса) е оптималният за осъществяването на цикъла от четири годишни времена. Ако този ъгъл беше друг, животът на Земята не би бил възможен.

5)Цялостната маса на земното кълбо (1 милион пъти по-малка от масата на Слънцето), както и гравитационните сили между Слънцето, Земята и Луната също са важна особеност, без която животът на Земята не би бил възможен.

6)Земната атмосфера е изключително условие за съществуването на живота. Без оптималните процентни взаимоотношения между азот, кислород, въглерод, въглероден двуокис, вода и останалите 26 химични елементи в земната атмосфера животът на Земята не би бил възможен.

7)Озоновият слой предпазва земното кълбо от вредните ултравиолетови лъчи на Слънцето. Без този слой животът на Земята не би бил възможен.

8)Геофизичните и хидрологични особености на Земята (кора, сърцевина, хидро- и литосфера) са също изключително важни условия за съществуването на живота.

9)Водният цикъл и съпровождащата го глобална атмосферна циркулация, описани преди 3,000 години в Библията (Екл. 1,6-7; Иов 36, 27-29), са друго задължително условие за съществуването на живота на Земята.

10)Кръглата форма на Земята, описана в Библията преди близо три хилядолетия (Исаия 40, 22; Притчи 8,27), е съществено условие за съществуването на живота.

Всички тези научни факти ни дават основание да направим следните няколко извода:

а)Споменатите специфични особености на планетата Земя не могат да бъдат случайност. Твърде много са, за да се съчетаят случайно по някакъв начин.

б)След като не са случайност, значи, че има свръхинтелигентна сила, която ги е планирала и създала с определена цел.

Тази сила Библията нарича Бог и целта на Творението е човекът.

в)Много преди науката да открие тези специфични особености на Земята, повечето от тях са споменати в Библията, което означава, че научните факти потвърждават Библията. Това придава на Библията особена достоверност като източник на информация.

В Библията се споменава и за друго свръхестествено научно прозрение. Докато мъдреците на човечеството са спорили хилядолетия относно броя на звездите, Библията беше единствената Книга, която казваше, че „звездният свят е безчет“ (Иеремия 33:22). Астрономите днес смятат, че общият брой на небесните тела възлиза поне на 10²⁶.

За да добием някаква малка представа за необятните гигантски размери на Вселената, ще споменем в обобщен вид някои астрономически цифри:

Нашата Галактика (Млечният път) се състои от 100 милиарда слънца, подобни на нашето Слънце. Диаметърът на Млечния път възлиза на 130,000 светлинни години (1 светлинна година е около 10 милиарда километра).

Астрономите считат, че Вселената се състои от 10 милиона такива галактики, всяка от които е изградена от няколко стотици милиона слънца. Изчислява се, че диаметърът на Вселената възлиза на около 20 милиарда светлинни години.

На разстояние 30,000 светлинни години от центъра на Млечния път се намира една малка звезда – нашето Слънце. На него се пада общо 99,99% от цялата маса на Слънчевата система. Това значи, че на деветте планети от Слънчевата система, заедно с техните сателити, се пада 0,01%. Между тези девет планети се намира и нашата Земя…

Този обобщен поглед в необятната Вселена ни задължава да направим още два много важни извода:

г)Във Вселената цари поразителна хармония, точно така, както в структурата и функцията на човешката клетка. Тази хармония предполага безкрайно мъдър и свръхинтелигентен Творец.

д)Този Творец е създал всички условия, за да бъде възможен животът на Земята. Той има особен интерес към най-висшето Си творение – човека.

Освен тези научни основания за достоверността на Библията ние ще споменем и някои впечатляващи свойства, които притежава тази Книга и които са друго мощно доказателство за нейната достоверност.

Уникалност на Библията

1)Необикновен произход и уникално съдържание

Има нещо необикновено в произхода и съдържанието на тази прастара Книга. Писана е в продължение на 1600 години. Състои се от отделни книги, имащи един Автор и над 50 съставители с различна националност, професия, възраст, образование, социално положение. Повечето от тези хора не са се познавали един друг. Писана е на различни места и на различни езици. Въпреки това в Библията цари поразително единство в съдържание, мотивация и цел, като всичко това е подчинено на една единствена тема с множество подтеми. Основната тема е: Божият план за спасението на човечеството (тоест вечен живот) чрез една единствена Личност – Иисус Христос.

2)Суперлативи и бестселър на всички времена.

а) Най-превежданата книга в света. Досега е преведена на повече от 4,000 езици, диалекти и наречия, включително и на Брайл. Тази цифра непрекъснато расте.

б)Най-издаваната и най-тиражирана книга в света. Всяка година Библията или отделни книги от нея се издават в тираж над 60 милиона екземляра.

в)Най-разпространената и най-разпространяваната книга в света. Според статистиката на световните библейски институти днес повече от 90% от населението на света има информация за Библията и нейното съдържание. Така тя е призната за единствен и несменяем бестселър на всички времена.

г)Единствената книга, надживяла хилядолетията. Известно е от статистиката на книгопечатането, че само 5% от книгите надживяват седмата си година. От Библията са запазени 8,000 манускрипта на латински, 4,000 манускрипта на старогръцки, манускриптите на Кумран отпреди 2,200 години, както и 13,000 манускрипта на Новия Завет. Няма друга книга в света с такъв богат исторически доказателствен материал.

д)Библията притежава най-голямата читателска аудитория в света, която не се ограничава до отделни народи, раси, континенти, възраст, пол, образование, социален статус, политическа принадлежност. Библията е достояние на цялото човечество за всички времена.

е)Неизмеримо благотворно влияние върху всички сфери на човешкото битие и обществен живот: литература, изкуство, култура, история, социално дело, различни клонове на науката.

ж)Единствената книга, имаща претенцията, че неин Автор е Бог, чието име се споменава 3,800 пъти в нея. Затова тя се нарича още „Книгата на Бога“ или „Слово Божие“.

з)Библията е най-обичаната Книга на света. Милиони са онези, които от любов към истината в тази Книга са отивали на кладата, с песен са умирали на арените, отдавали са живота си сред дивите племена на Африка и Южна Америка.

и)Библията е най-мразената и преследвана Книга на света. Много политически системи са я подлагали на масово унищожение. Поради две причини се мрази Библията: първо – хората я ненавиждат, защото тя изобличава грешния човек и бичува греха. Вторият голям враг на Библията е духовното невежество.

й)Библията като книга с Божествен произход извърши революционен поврат в социалната и политическата сфера на много страни в света.

3)Всепризнато е уникалното влияние на Библията в моралната област – върху отделната личност и на цели народи. Хилядолетия наред Библията се приема от милиарди хора като незаменима ценностна система и абсолютен авторитет за нравствено поведение. Ако се бяха спазвали ценностите на Библията, светът днес щеше да има съвсем друг облик: свят без престъпления, войни, насилия, убийства, без съдилища и затвори, без омраза и завист, без изневяра и разводи, един свят, в който ще цари любов и разбирателство между хората.

С основание известният философ Ludwig Widgenstein казва: „Ако в една книга се съдържат такива ценности, то тя трябва да е дошла от Бога, защото човекът не е в състояние сам нито да измисли, нито пък да спазва тези ценности“.Един възрастен баща подарил Библия на сина си със следното посвещение: „Синко, или тази Книга ще те държи далеко от греха, или грехът ще те държи далеко от тази Книга“.

4)Библията притежава един изключително мощен аргумент за истинността на написаното в нея – това са библейските пророчества. Те са феномен, който не се среща в подобен вид в никоя друга книга на останалите религии. Пророчествата се отнасят за конкретни места, личности, обстоятелства и исторически събития, описани много време преди да се изпълнят. Изпълнението им може да се докаже чрез методите на науката (история, география, етнология, археология и т. н.), както и чрез личния и многовековен опит на човека. В Библията има много пророчества относно съдбата на големи и цветущи градове, велики народи и цели цивилизации. Археологията през последните две столетия разкри много от древните градове и народи, обект на библейските пророчества. Препоръчваме в това отношение книгата на Werner Keller „Библейски събития“ (Оригиналното заглавие гласи „И все пак Библията има право“). В Библията се съдържат над 5,000 пророчества, голяма част от които са изпълнени. Предсказанията за репатрацията на евреите и възстановяването на държавата Израел се случват буквално пред очите ни. А това показва, че и предсказанията за Второто идване на Христос, както и за края на света непременно ще се изпълнят.

5)Библията притежава и друго уникално качество – Бог като неин Автор забранява отнемане, заменяне или допълване на информацията, която Той дава в Своята Книга. С това се обяснява фактът, че има пълна хармония в текста на съвременната Библия с манускриптите отпреди хилядолетия. Удивително е още, че библейският текст в нито една историческа епоха не е бил адаптиран към съответната култура или етнически особености. Напротив – народите, приели библейските ценности на християнството, са се приспособявали към тези ценности.

6)Научните изследвания и факти в областта на археологията, историята, географията, астрономията, геофизиката, информатиката, медицината и така нататък показват, че библейските теми (Всемирният потоп, египетското робство, разрушението на Иерусалим, както и на други древни градове и така нататък) напълно отговарят на данните на тези науки. Всичко това е документирано и може да бъде проверено, което представлява убедително доказателство за достоверността на библейската информация. Най-новата теория за „Интелигентния Дизайн“ (W. Dembski, 1999) е също едно доказателство за хармонизиране на науката с богословието.

7)Особено впечатляващ е фактът, че редица представители на науката са дълбоко религиозни хора и показват изявено уважение и благоговение към Библията. Ние ще споменем само пет от най-великите учени на двадесетото столетие, на които човечеството дължи твърде много: Бащата на атомната физика Алберт Айнщайн, руският физиолог Иван Павлов, създателят на квантовата теория Макс Планк и най-видният авторитет в изследването на космическите лъчи – Роберт Миликан, както и вече споменатият Луи Пастьор – най-известният микробиолог и велик благодетел на човечеството. Всички те са имали дълбока вяра в Твореца и са осъзнали обикновената истина, че науката е човешка дейност за изследване на Творението. Вярата и науката според създателите на човешкия прогрес са неделими и необходими страни на човешкото битие.

С право големият представител на естествените науки от миналия век Peter Bam (20) пише: „Библията учи, че животът на човечеството започва от Сътворението и завършва с Последния Божий Съд. И вярата в тази истина за милиарди хора е била извор на утеха и надежда. Някои днешни учени твърдят обаче, че човечеството започва с маймуната и ще завърши с ядрена катастрофа. И това убеждение е извор на неизмеримо отчаяние за мнозина днес“.

А великият Гьоте допълва: „Мерилото за живота и силата на един народ ще бъде винаги в неговото отношение към Библията“(20).

8)Библията съдържа информация за смисъла и целта на човешкия живот, за миналото, настоящето и бъдещето на човека, за началото и свършека на света. В Библията се говори за живота след смъртта, за същността на Бога и любовта му към човека, за учението и делото на Иисус Христос, за един невидим свят, извън материята, пространството и времето, както и се дава отговор на много други въпроси, важни за всеки човек.

В заключение отново ще подчертаем, че Библията не противоречи на науката. Основните Закони на науката, научните и приложни изобретения са заложени под различна форма в Библията, както и в самото Творение хилядолетия преди тези изобретения да станат факт. Науката се гради върху това, което Творецът е заложил в Своето Творение и открил в Своята Книга – Библията.

Заключение

Нашето изложение по темата „Еволюция или Сътворение – какво казва науката“ може да бъде обобщено в следните два основни извода:

1.Еволюционната теория противоречи на науката и на човешката опитност.

По убедителен начин беше доказано, че еволюционната теория както по времето на Дарвин преди 140 години, така и до днес не е могла да бъде научно доказана. Научните факти от последните няколко десетилетия в областта на молекулярната биология, генетиката, информатиката, физиката, геологията, астрономията и други не потвърдиха учението на еволюционизма. Напротив, данните от тези науки противоречат на основните фактори на еволюционната теория, поради което тя през цялото това време няма научна достоверност и не отговаря на задължителните критерии за една научна теория. Ето защо такава теория, която противоречи не само на науката, но и на многовековната човешка опитност и елементарна логика, неизбежно трябва да се приеме на вяра.

Еволюционната теория няма смислен отговор на най-важните научни въпроси относно произхода на материята, възникването на живота и появата на човешкото съзнание. Законите на науката отричат еволюционното учение за вечността на материята и способността ѝ да се самоорганизира. За да се появи живот и да може той да се възпроизвежда, е необходима кодирана генетична информация. Еволюционното твърдение, че биологична информация може да възникне от само себе си без интелигентен източник, абсолютно противоречи на законите на информатиката. Случайната поява на живота и неговото еволюиране противоречи на Втория закон на термодинамиката.

Много от твърденията на еволюционната теория имат спекулативен и ненаучен характер. Учението на еволюционната теория в областта на социалното и културното развитие на човека (език, семейство, религия, етика и така нататък) далеч не отговаря на действителността. Учението на Дарвин за естествения отбор и расите, както и фалшивият биогенетичен „закон“ на Хекел имаха и имат ужасяващи последствия в обществено-социалната и морално-етична сфера на човечеството.

Успехът на еволюционната теория не се дължи на нейната достоверност, а на едностранна и некоректна образователна система, медийна манипулация, атеистичен начин на мислене, недостатъчно познаване на специализираната литература от широката общественост, както и на политически предписания. По този начин еволюционната теория се превръща в един задължително наложен и добре функциониращ инструмент за атеистично възпитание на човека.

Все по-масово се появяват критични гласове срещу еволюционната теория, но те биват съзнателно игнорирани, заглушавани, ограничавани, а чрез медиите – подигравани и омаловажавани.

Креационистичните центрове в много държави на света, както и огромната специализирана и общопопулярна литература в подкрепа на библейския модел за Сътворението рано или късно ще допринесат за възтържествуване на истината по този важен за всеки човек въпрос.

2.Науката потвърждава библейското учение за Сътворението.

Библейското учение за Сътворението се потвърждава по убедителен начин от всички области на съвременната наука, както и от реалностите на многовековната човешка опитност. Колкото повече науката напредва в своите изследвания, толкова по-ясно се очертават основните библейски концепции за творческото начало на Вселената. Принципите на Сътворението, описани в Библията, стоят много по-близо до научните факти, отколкото твърденията на еволюционната теория, които изискват и много по-голяма вяра в сравнение с вярата в Библията. Ако се базираме на фактите на науката, произходът на живота и на човека може да се обясни много по-лесно със съществуването на Творец, вместо да се вярва, че животът е възникнал случайно и човекът е висше животно.Според библейското учение за Сътворението живот може да произлезе само от живот, интелигентност – от интелигентност, както и биологичната кодирана информация може да бъде плод единствено на свръхинтелигентен източник. Такава е твърдата позиция на науката. Така учи Законът за причинно-следствените връзки. Това го изисква човешката логика.

Науката, природните закони, елементарната логика и многовековната човешка опитност са най-мощните доказателства за достоверността на библейската информация.

Всичко това ни задължава отново да цитираме финалните думи на един от най-известните съвременни учебници по биология (Hoff и сътр., стр. 503):

„Какъв е смисълът на еволюцията?

Защо еволюцията е довела до появата на човека, който притежава дух, тоест има способността да мисли, има свободна воля и разумни действия?

Какво се крие зад израза „случайност“ и как природните науки могат да го обяснят?

На такива въпроси еволюционната теория няма отговор, нито пък това могат да направят природните науки.

Отговорът на тези въпроси се предоставя единствено на личната вяра на човека… Свободата на волята, същността и смисълът на битието са въпроси, на които биологията не може да отговори. Поради невъзможност да се премине тази граница, човек идва до мисълта на великия Гьоте: „Най-висшето щастие за мислещия човек е да изследва онова, което подлежи на изследване, а пред неизследваемото да благоговее смирено“.

Достоверността на Библията означава, че:

1.Информацията за Сътворението е истинска и заслужава пълно доверие.

2.Бог е Автор на цялата Библия. Тя дава вярната информация в духовно, нравствено-етично и научно отношение.

3.Има един Бог, Който е Творец на цялата Вселена, на живота и на човека.

4.Всеки човек може да потърси и намери Бога. Бог е познаваем.

5.Този Бог познава и обича всеки човек такъв, какъвто е.

6.Грехът разделя човека от Бога.

7.Бог прощава греховете на всеки човек, ако той се обърне към Него за прошка.

8.Бог се открива на човеците в лицето на Иисус Христос и единствено чрез Него може да се премахне разделението между Бога и човека. Библията показва пътя, по който това може да стане.

9.Животът на човека не завършва с неговата биологична смърт, но продължава в отвъдния, задгробен свят – или във вечно общение с Бога (рай), или във вечна раздяла от Бога (ад).

10.Човек след смъртта си трябва да даде отговор пред Бога за живота си.

11.Човек има правото сам да реши дали да вярва в Бога или не. Такова решение е възможно само докато той е жив. След смъртта неговата съдба за вечността (вечен живот или вечна смърт) не може да бъде променена.

12.Единствено християнската вяра, придружена с добри дела, гарантира вечен живот (рай) на човека.

Ползвана литература

1)Ангелова, Д., Как да ползваме одобрените учебници, без да развием комплекс, че сме глупави, в. „СЕГА“, 7 октомври 2004;

2) Ангелов, П., и сътр., Билогия 10 клас, Просвета, 1995;

3) Ботев, Б., и сътр., Биология, 10 клас, НП, 1988;

4) Ботев, Б., и сътр., Биология 10 клас, Анубис, 2001;

5) Бъчваров, М., и сътр., Философски речник, Партиздат, 1977;

6) Виланд, К., Камъни и кости, Научен креационизъм, България, 2001;

7) Гит, В., Творил ли е Бог чрез еволюция?, ВЕРЕН, 1997;

8) Димитров, О., и сътр., Биология 9 клас, Булвест, 1999;

9) Димитров, О., и сътр., Биология 10 клас, Булвест, 2001;

10) Дюлгеров, Д., Наука и религия, СИ, 1946;

11) Маклийн, Г., и сътр., Сътворението, ВЕРЕН, 1996;

12) Николова, М., и С. Китанова, Биология 10 клас, ТПП, 2001;

13) Келер В., Библейски събития, Синодално издателство, 1960;

14) Киров, Д., и сътр., Християнска етика, Слънце, 2003;

15) Моррис, Г., Сотворение мира: научный подход, Inst. Creation Research, San Diego, 1981;

16) Морис, X., Библията, науката и сътворението, ОМ, 1994;

17) Морис, X., Наука и Библия, Госпъл, 1995;

18) Морис, X., Научен креационизъм, Нов човек, 1995;

19) Опарин, А., Поява на живота върху Земята, Народна култура, 1949;

20) Попов, С., Защо вярвам в Бога, Абагар, 1993;

21) Свиленов, Д., Библия и наука, ethos, 2, 2001, 17;

22) Свиленов, Д., Библия и наука (Уникалност на Библията), ethos, 3, 2001, 17;

23) Свиленов, Д., Еволюционната теория в криза, Прозорец, 2004, 4, 18;

24) Свиленов, Д., Миналото, настоящето и бъдещето на човечеството според Библията, Звездан, 3. изд., 2005;

25) Хобринк, Б., Еволюцията яйце без кокошка, Оупън Доор, 1993;

26) Часовникарова, Ц., и сътр., Биология 10 клас, Гея § Либрис, 2002;

27) Ashton, J., Die Akte Genesis, Schwengeler, 2001;

28) Beck, H., Biologie und Weltanschuung, Haensler, 1979;

29) Behe, M., Darwin,s Blaeck Box: The Biochemical Callenge to Evolution, Touchstone, 1998;

30) Bayrhuber, H. u. a., Linder Biologie. Gesamtband, Metzler, 1989;

31) Blackmore, V., and A. Page, EVOLUTION The Great Debate;

32) Bliss R., at al., Origin of Life: Evolution Creation, C.L.P. Publishers, 1990;

33) Bowden, M., Science VS Evolution/Sovereign Publications, 1991;

34) Darwin, Ch., Die Entstehung der Arten durch naturliche Zuchtwahl (Originaltitel: On the origin of species by means of natural selection, or preservation of favoured races in the struggle of life, London, 1859), Suttgart, 1967;

35) Dembski, W., Intelligent Design-The Bridge Between Science & Theology, IVP, Illinois, 1999;

36) Denton, M., Evolution: Theory in Crisis, Burnett Books, London, 1985;

37) Dietmar F. u. W. Buehne, Brief an einen Atheisten, CLV, Bielefeld, 2000;

38) Don Batten и сътр., Fragen an den Anfang. Die Logik der Schopfung, CLV, Bielefeld, 2001;

39) Eibach, U., Gentechnik und Embryonenforschung. Leben als Schopfung aus Menschenhand?, Brockhaus, Wuppertal, 2002;

40) Ellinger, Th. et. al., Schopfung und Wissenschaft, WW, Haensler, 1988;

41) Geisler, N. u. R. Brooks, Wenn Skeptiker fragen, Dillenburg, 1996;

42) Geissler, E. at. al., Kleine Enzyklopedie LEBEN, VEB, BI Leipzig, 1981;

43) Gish, D., Fossilien, stumme Zeugen der Vergangenheit, CLV, 1992;

44) Gitt, W., Das biblische Zeugnis der Schopfung, Haensler 1991;

45) Gitt, W., In 6 Tagen vom Chaos zum Menschen;

46) Gitt, W., Faszination Mensch, CLV, Bielefeld, 1996;

47) Gitt, W., Am Anfang war der Urknall?, CLV, Bilefeld, 2000;

48) Gitt, W., So steht geschrieben, Haensler 2000;

49) Gitt, W., Die ganze Schopfung in sechs Tagen!, IDEA Spektrum, 15, 2002;

50) Gitt, W., Am Anfang war die Information, Haensler, 2002;

51) Gitt, W., FRAGEN, die immer wieder gestell werden, CLV, 2003;

52) Glashouwer, W., So entstand die Welt, Haensler, 1980;

53) Hoff, P. u.a., Evolution, Schroedel, 1999;

54) Jauncey, J., Naturwissenschaft auf den Spuren Gottes, Onken, Kassel, 1964;

55) Johnson, Ph., Darwin on Trial, InterVarsity Press, 1991;

56) Junker, R., LEBEN-Woher? Das Spannungsfeld Schopfeng/Evolu- tion, WW, Himberg, 2002;

57) Junker, R. u. S. Scherer, EVOLUTION – Ein kritisches Lehrbuch, Weyel, 2001;

58) Junker, R. S. Scherer, Fragen an die Evolutionstheorie, Faktum, 11)12, 2002;

59) Junker, R. u. S. Scherer, Schopfung oder Evolution?, WW, 2001;

60) Keller, W., Und die Bibel hat doch recht, Ekon Dusseldorf, 1978;

61) Ken Hamm, Gibt es Gott wirklich, CLV, Bielefeld, 2000;

62) Linnemann, Eta, Original oder Falschung, CLV, Bielefeld, 1999;

63) Lutzer, E., Sieben Grunde warum ich der Bibel vertrauen kann, Dillenburg 2000;

64) MacArthur, J., Der Kampf um den Anfang, CLV, Bielefeld, 2003;

65) McDowell, J., Die Fakten des Glaubens, Haensler, 2003;

66) MacDowell, J., Das kann ich nicht glauben, CLV, Bielefeld, 2002;

67) Morris, H., The Sientific Case for Creation, Inst. Creation Research, 1981;

68) Morris, H. a. G. Parker, What is creation Science?, Master Book, 1987;

69) Mueller, P., Es gibt keinen Zufall, Paulus Verlag, 1990;

70) Pailer, N., Geheim- nisvolles Weltall. Hypothesen und Fakten zur Urknalltheorie, WW, 1999;

71) Pro Genesis, Das Schopfungs-Modell, Schwengeler, 2003;

72) Ostermann, E., Das Glaubensbekenntnis der Evolition, TELOS, Haen- sler, 1978;

73) Ostermann, E., Wissenschafftler entdecken Gott, Haen- sler, 2001;

74) Paul M., Und es gibt doch eine Zuckunftt, MWW Heu- kelbach, 2001;

75) Penkazki, W., Wer bist Du Gott?, Wuppertal, 1994;

76) Pool, M., A Guide to Sciene and Belief, Lion, 1990;

77) Rohrbach, G., Naturwissenschafft, Weltbild, Glaube, Brockhaus, 1986;

78) Rohrbach, H., Schopfung: Mythos oder Warheit?, Brockhaus, 1990;

79) Scherer, S., Der Jesus Code, Interview, Neues Leben, 46, 2001;

80) Scheven, J., Daten zur Evolutionlehre im Biologieunterricht, WW, Haensler, 1982;

81) Scheven J., Karbonstudien: Neues Licht auf das Alter der Erde, WW, Haensler, 1986;

82) Stutz, H., Die Millionen fehlen, Schwengeler, 1996;

83) Thaxton, Ch., The mystery of life,s origin, Lewis and Stanley, 1992;

84) Ullrich, H., Was Stammmbaeume verschweigen, Seidel&Seidel, 1995;

85) Wilder-Smith, A., Die Naturwissenschafften kennen keine Evolution, Schwabe, 1985;

86) Wilder-Smith, A., Der letzte Schritt der Logik, Schwengeler, 1996;

87) Wilder-Smith, A., Herkunft und Zuckunft des Menschen, C.M. Fliss, 2001;

88) Wurmbrand, R., Atheismus-ein Weg?, Stephanus Ed., 1990.

Цитатите от Библията са взети от Синодалното издание на Библията (1993).

Цифрите в скоби са указание за цитираната литература.

Авторите:

Проф. д-р Д. Свиленов, доктор на биологическите науки. Работил е в Българска академия на наукитев продължение на 36 години. Автор на множество публикации и книги в областта на медико-биологическите изследвания.

Инж. П. Щудер, дългогодишен ръководител наReinhard (Швейцария).

В. Граф,бивш учител и гимназиален директор в гр. Netphen (Германия).

_______________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от проф. д-р Дечко Свиленов.

Изображение: проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3a9

Еволюция или сътворение – продължение 3*

Публикувано на 23.12.201211.04.2026 от Dragan Bachev

Какво казва науката?

Проф. д-р Д. Свиленов, инж. П. Щудер, В. Граф

Закони без Законодател?

В природата и в биологичния свят владеят закони, благодарение на които животът се запазва и регулира. Говорим за физични, химични, биологични, генетични и редица други закони. При обмяната на веществата между живите организми и околната среда действат химични и молекулярно-биологични закони, които правят живота възможен.

Знае се, че законите в обществената сфера, които са човешко дело, предполагат задължително съществуването на една висша интелигентност, която ги е изработила и създала. Същото трябва да важи с още по-голяма сила за природните и биологични закони. Според еволюционната теория обаче както биологичните закони, така и енергията, която ги реализира, са продукт на материята.

Тук еволюционната теория се натъква на неразрешими за нея проблеми. И те не идват от богословите, а от страна на науката и многовековната човешка опитност. Ние ще обобщим тези проблеми в следните няколко точки:

1)Еволюционната теория няма разумен отговор на въпроса: Кой е създал природните и биологични закони? Както има законодатели в обществената сфера, така трябва да има Законодател в природата и още повече в биологията, да не говорим за изключително сложното устройство на човешкия организъм. А това означава, че природните и биологични закони са създадени от висша свръхинтелигентна сила, която ние наричаме Бог.

2)Според Първия и Втория закони на термодинамиката материята е продукт на енергията; материята не е вечна, а е подложена на деградация и разпад и ще има своя край. Тя не може да продуцира нещо по-висше от себе си. Иначе това би противоречало на Закона за причинно-следствените връзки, който гласи: „Действието не може да бъде по-голямо от причината, която го е предизвикала“. Следователно материята е „подчинена“ на вложените в нея закони. Хармонията и закономерностите, които осъществяват и регулират жизнените процеси в организма на молекулярно, клетъчно, тъканно, органно, системно и организмово ниво, са дали основание на еволюциониста E. Geissler и сътр. (1981) да изразят теистичната мисъл: „Закономерността в организма поражда въпроса за търсенето на субект, който е причина за тази закономерност. Тази концепция е довела до приемането от някои учени на една нематериална същност, която посредством биологичните закони регулира жизнените процеси“ (42, стр. 717). Разбира се, тези еволюционисти приемат като такъв субект философската категория „случайност“, условията на околната среда и борбата за съществуване – нещо, напълно необосновано и противоречащо на елементарното научно мислене и човешката опитност.

3)Не трябва да се смесват понятията „Законодател“ и „Законооткривател“. Няма логика в повсеместно употребяваните изрази: „Законът на Нютон за гравитацията“, „Законите на Мендел за наследствеността“, „Законът на Айнщайн за масата и енергията“, „Законът на Пастьор за произхода на живота“ и т. н. Всички тези велики учени и благодетели на човечеството не са създатели на тези закони, а са само техни откриватели. Тези закони са били създадени от някой Друг. Простата логика гласи: Ако за откриването на тези закони е била необходима огромната интелектуална инвестиция на такива гении на човечеството като Нютон, Мендел, Пастьор, Айнщайн и много други, то какъв свръхвисш интелект е бил необходим, за да бъдат създадени тези закони? Този свръхестествен висш интелект ние наричаме Бог.

4)Еволюционната теория не е в състояние да отговори и на елементарния въпрос относно изключенията, които се наблюдават в природните закони. Ако природните закони са плод на материята и случайността, те трябва да действат стереотипно, без изключения. Един стереотипен механизъм не може да прави изключения. А такива изключения в законите на природата има. Знае се, че всички тела при изстудяване са свиват и намаляват обема си. Това е природен закон. Но водата прави изключение от този закон – при изстудяване тя се разширява. Ако водата не притежаваше такова изключение от универсалната природна закономерност, то и животът във водните басейни не би бил възможен. И друго жизненоважно изключение: всички водородни съединения са отровни. Водата отново прави изключение.

Без тези две изключения животът на Земята е невъзможен. Всеки непредубеден може да види в тази природна особеност намесата на висша свръхинтелигентна сила, която целенасочено е създала това изключение, за да се запази животът.

Какво е инстинкт?

Инстинктът е една от най-удивителните области в биологията. Еволюционната теория дава следното определение: инстинктът е затвърден еволюционно от биологичната наследственост начин на поведение при животните и човека. В други литературни източници инстинктът се определя като „вродена способност на поведение към действието на дразнители от околната среда и собствения организъм“ (BI Lexikon, стр. 422). Инстинктът е изработен в хода на еволюцията и близостта на инстинктите е указание за родствените връзки между отделните видове. Това е причината, поради която на инстинкта се отдава особена роля в еволюционната биология. Инстинктът е изразен най-ярко в сравнително нискоорганизираните животни (насекомите, рибите, птиците). В хода на еволюционното развитие ролята на инстинктите намалява и все по-голямо значение придобива сложно-рефлекторната дейност, която се опира на индивидуалния опит (Бъчваров и сътр., стр. 225).

Такова е обяснението на еволюционната теория относно инстинкта. Това обяснение има редица слаби страни, които противоречат на научните познания и многовековния опит на хората.

Инстинктът не може да бъде доказателство за еволюцията на биологичните видове. Ето четири съществени основания в това отношение:

1)Инстинктите се срещат при всички животински видове, включително и при човека. Би трябвало да се очаква, че при човека с високоразвита втора сигнална система инстинктите няма да играят голяма роля. Но действителността показва, че при него някои инстинкти са жизненоважни – инстинктът за бозаенето, инстинкти във връзка с половото размножение, при самосъхранение от опасности и т. н. Ако инстинктът беше еволюционно обусловен фактор, при човека не трябваше да съществува. Но това не е така. Тоест инстинктът не е белег на примитивност.

2)Еволюционната теория определя инстинкта като начин на поведение, като изява на кодирана генетична програма, тоест в генотипа на съответния биологичен вид има ген или гени, които са отговорни за даден инстинкт. Фактът, че инстинктът е биологична информационна програма, ни задължава да приемем, че тази програма трябва да има и високоинтелигентен програмист. С други думи, инстинктът нито може да бъде плод на еволюционно развитие, нито индикатор на междувидова близост. И в това отношение еволюционната теория противоречи на науката.

3)Най-краткото и елементарно определение на инстинкта гласи: „Инстинктът е разумно действие в неразумно същество… Той е знание и способност, които предшестват опитността“ (20, стр. 52). Чрез инстинкта животните действат разумно и целесъобразно, но без съзнание и размисъл. Естествено това знание, това разумно действие се определя от кодираната информационна програма и има определена цел. Задължителният въпрос е: Кой е кодирал програмата и кой е поставил целта. Съгласно закона за причинно-следствените връзки е невъзможно материята да продуцира нещо по-висше от себе си. Логично е да се приеме, че това „разумно действие в неразумно същество“ трябва да има и разумен източник. Този разумен източник ние наричаме Бог.

4)В животинския свят има много и изключителни начини на поведение (инстинкти), които от еволюционна гледна точка не могат да бъдат обяснени. Еволюционната теория не е в състояние да обясни защо тези изключителни феномени не са унаследени и развити при по-висшите видове. Та много от тези инстинкти биха били съвършено средство за оцеляване в борбата за съществуване! Защо по-висшите животински видове е трябвало да изработват средства в борбата за съществуване, много по-несъвършени от инстинктите при по-нисшите биологични видове? Нещо повече – много от съвременните изобретения в областта на техниката са копие на инстинкти от животинския свят.

В подкрепа на това виждане можем да споменем някои примери от света на насекомите, които възхищават със своята същност, сложност и целесъобразност (20):

а)Изключителната „социална“ организация и желязна дисциплина при пчелата и пчелното семейство. Ако човек притежаваше само частица от биологичната кодирана програма на пчелите, светът днес би имал съвсем друг облик!

б)Невероятният структурно-функционален феномен на окото на жабата и на бръмбара, послужили като модел на съвременната радарна техника.

в)Ултразвуковият апарат на прилепа и на молеца, послужили като модел на съвременната ултразвукова диагностика.

г)Инфрачервеният апарат на гърмящата змия, различаващ температурни граници до 1/1000 от градуса.

д)А какво да кажем за ухото на бухала и обонянието на някои бозайници!

Човек не само дължи на природата много от своите изобретения и технически постижения, но този най-висш животински вид, както го нарича еволюционната теория, трябва да се учи на пестеливост от някои примитивни насекоми.

Ето един пример:

Конструираната от човека електрическа крушка има коефициент на полезно действие 3 до 4%, което значи, че само 3-4% от влизащата в нея енергия се превръща в светлина. Остатъкът (96-97%) от електрическата енергия се превръща в топлина. Така електрическата крушка прилича по-скоро на електрическа печка, отколкото на осветително тяло.

Не е така обаче при светулката (примитивно безгръбначно насекомо). Тук съществува един невероятен творчески патент на биолуминесценция, при което се произвежда „студена“ светлина. При този биохимичен процес специалното химично вещество луциферин се подлага на окисление от ензима луцифераза. Количеството на окислените луциферинови молекули е равно на излъчените светлинни фотони. Този механизъм дава възможност на светулката да регулира излъчваната светлина, а тази т. нар. студена светлина не води до никаква загуба на топлинна енергия.

Явно на човека е необходима още интелигентност, за да достигне елементарния природен процес на 100% полезно действие, учейки се от едно примитивно безгръбначно животно, което в еволюционно отношение е много, много по-ниско от него! А каква интелигентност е била необходима на този, който е създал тази светулка!!!

Отново ще повторим важната констатация: Изключително сложните биологични феномени, каквито са инстинктите, трябва да имат изключително интелигентен източник. Това констатира и големият и не особено религиозен френски писател Мопасан, пишейки: „Инстинктите идват от Бога“ (20, стр. 60).

Разлика между човека и животните

Цитираме някои мнения от различни учебници по биология:

1)Ангелов и сътр. (2): „Еволюцията на човека е част от еволюцията на животинския свят. Човекът е най-висшето животно на Земята“ (стр. 74).

2)Николова, М. и С. Китанова (12): „Човекът е произлязъл пряко от съвременните човекоподобни маймуни“ (стр. 61).

3)Димитров, О. и сътр. (8): „Човекът е продукт на еволюцията на гръбначните животни. Независимо че интересът към антропогенезата датира от древността, до днес този процес не е напълно изяснен“ (стр. 94).

От тези цитати могат да се направят два извода:

а)Човекът е част от животинския свят;

б)Няма единно мнение относно животинския произход на човека.

И тъй, еволюционната теория учи, че човекът произлиза от животинския свят и че разликите между животните и него са само качествени, вследствие на по-високата еволюционна степен на развитие на вида Homo sapiens.

Редица клонове на науката (медицина, психология, логика, социология, етика, биология, история, педагогика и др.), както и многовековната човешка опитност показват, че между човека и животните има огромни разлики и съществуват непреодолими бариери. Ние ще споменем някои от тези различия:

1)Човекът има много по-сложно устроен мозък от този на животните, уникални интелектуални способности, добре развити форми на култура и несравними форми на комуникация. Човешкият мозък притежава качества, които нямат еквивалент в животинския свят. Хората само ходят изправено и устройството на гърлото и мозъка им позволява да говорят, да пишат и да заучават нови неща. Социалната организация и социалното поведение са много по-сложни. В анатомично, физиологично, молекулярно-биологично и преди всичко в генетично отношение човекът притежава забележителни специфични свойства. Всичко това при животните липсва.

2)Човекът притежава свободна воля, творчески заложби, изобретателност и интелигентност, чувство за вина, срам и отговорност, широкомащабни способности да възприема, анализира, систематизира и преценява, има абстрактно мислене. Всичко това при животните липсва.

3)Човекът може да мотивира своите мисли и действия, да си поставя цели и планове, както и да преценява последиците от своето поведение, да търси смисъл и цел на живота си. Всичко това при животните липсва.

4)Човекът има неугасим стремеж да обича и да бъде обичан, да се доверява и да му се доверяват, оценява и избира, има естетически усет, стреми се към увековечаване. Надарен с уникална ценностна система: морал, любов, надежда, радост, мир, щастие, милост, справедливост, благодарност, признателност, отговорност, състрадателност, взаимопомощ и вроден стремеж да търси и постига истината. Всичко това при животните липсва.

5)Човекът притежава уникалната способност да бъде религиозен или съзнателно да отрича съществуването на своя Творец, като Го замества с измислени от него външни форми на богопочитание и суеверия, има способността да измисля атеистични философски системи и недоказуеми теории, чрез които съзнателно и напълно егоистично манипулира сам себе си и цели общества. Всичко това при животните липсва.

6)Човекът притежава дух, съзнание и съвест, което в целия биологичен свят никъде и под никаква форма не се среща. Човекът е единственото създание, което притежава безсмъртна душа.

7)Човекът е единственият биологичен вид, който поради егоистични и властолюбиви причини и без да е жизненонеобходимо, може съзнателно да бъде лицемерен, да лъже, експлоатира и убива себеподобните и себе си. В животинския свят такава жестокост и бруталност към себеподобен вид не се среща.

Това са само някои от качествата на човека – положителни и отрицателни, които го отличават тотално от животинския свят.

Защо споменаваме всичко това? Искаме да покажем, че между човека и животните съществува непреодолима пропаст, че това са два различни свята и човекът не е еволюирало животно.

Ето някои доказателства:

1)Цитираме учебника на Димитров и сътр. (8, стр. 85): „Белтъци, хромозоми и гени, които са еднакви или много близки при различни видове, доказват родствените връзки между видовете…Изумителна е приликата между белтъчните молекули на човек и шимпанзе. За някои от тях съвпадението в аминокиселинните последователности е 100%“. Генетичната близост между човека и шимпанзето се изчислява на 99%.

Еволюционистите считат това за едно от най-силните доказателства за произхода на човека от маймуната или за техния общ произход. Изниква обаче един неразрешим за еволюционната теория проблем:

Ако между два близки биологични вида, каквито са човек и шимпанзе, се наблюдава пълна белтъчна идентичност и само 1% генетична разлика, логично е да се очаква, че ще бъдат не само биологично почти еднакви, но ще си приличат изключително много и в социално, интелектуално, културно и други отношения. От друга страна, ако споменатите по-горе огромни различия между човека и шимпанзето се дължат само на 1% генетична разлика, би трябвало да се очаква, че по-голямата генетична разлика между два вида ще води до много по-големи външни различия. Кучето и вълкът обаче имат значително по- голяма белтъчна и генетична разлика, но външно са почти неразличими (!).

Има нещо много по-загадъчно за еволюционната теория: освен че този 1% генетична разлика е причина за такива колосални различия между човека и шимпанзето, същият този 1% прави невъзможно междувидовото кръстосване, като прави тези два вида репродуктивно изолирани. Биологично това е най-сигурният начин за различаване на отделните видове и видовете двойници. Защо при такава белтъчна и генетична близост близкородствените видове да не могат да се кръстосват и да дават плодовито поколение? Еволюционната теория може да изследва и да установи механизмите на този биологичен феномен, но причината за тази репродуктивна бариера между отделните видове ще остане за нея неразрешим проблем.

Ако логиката на еволюционната теория за молекулярно-генетичната близост като доказателство за видово-родствена зависимост беше вярна, това би означавало, че между родители и деца, както и между братята и сестрите от едни родители трябва да има абсолютна белтъчна, генетична, анатомична, физиологична, кръвногрупова, имунологична, психична, интелектуална и духовна идентичност. Но всеки знае, че това не е така. Тогава и законите на Мендел за наследствеността щяха да изглеждат по-други, отколкото са сега. Следователно молекулярно-генетичният фактор детерминира и ограничава видовата специфичност, а минималните различия в генетичния материал от 0,2% (99,8% от генетичния материал на хората е еднакъв), както и цялостният комплекс от фактори на околната среда определят индивидуалната специфичност. Знае се, че са възможни 10⁶⁰⁰генетично различни човешки полови клетки (гамети). Ако даден човек няма еднояйчен близнак, то е невъзможно друг човек със същия генетичен материал (генотип) да е живял, да живее или да се роди в бъдеще на Земята.

Елементарният и задължителен извод от този биологичен факт гласи, че молекулярно-биологичната близост не е доказателство за родствена близост между видовете… Молекулярно-генетичният фонд е материален носител на кодираната генетична информация, която, както видяхме вече, трябва да има нематериален източник като всяка друга информация. Това го изискват законите на информатиката.

2)На второ място добавяме и разгледаните вече основания на еволюционната теория за естествения произход на човека. Видяхме, че нито хомоложните или рудиментарни органи, нито вкаменелостите или методите на радиометрично датиране, нито спекулациите с т. нар. „предшественици на човека“ или фалшивият „биогенетичен закон“ на Хекел са убедителни научни основания за причисляването на човека към животинския свят. Освен това показахме, че еволюционната теория е безпомощна да обясни такива важни феномени като смъртта, религията, половото размножение, семейството, инстинктите, природните закони и т. н. Нещо повече – науката и многовековният опит на човека противоречат на еволюционистичното виждане по всички тези въпроси. Ако към всичко това се добавят доказателствата за младата Земя, както и отреченият вече напълно от науката „първичен взрив“, без който еволюционната теория не може да обоснове милиардите години, от които тя жизнено се нуждае, става ясно, че еволюционната връзка на човека с животинския свят действително не може да бъде доказана. Следователно човекът заема особено, специално положение в систематиката на биологичния свят.

3)Еволюционната теория приема огромните различия между човека и животинския свят. А как може да обясни тази теория известния факт, че между останалите хиляди животински видове (например между куче и вълк) не съществуват такива колосални и непреодолими разлики, както между вида Homo sapiens и считания най-близък до него хоминиден вид Homo erectus или между човека и шимпанзето? Според еволюционистите преходът между отделните биологични видове е сравнително плавен, в някои случаи едва забележим. Кое е пречело и пречи на човекоподобните маймуни да тръгнат по пътя на социалната и културна еволюция и днес да имаме изобилие от междинни форми между маймуна и човек – не само в биологично, но също и в социално и културно отношение? Но такива няма … Това признава и един от най-известните еволюционисти G. Simpson (18), като пише: „Това обичайно отсъствие на преходни форми не се ограничава само с бозайниците, но е почти универсален феномен, отбелязан от палеонтолозите“. Еволюционната теория учи, че „Настоящето е ключ за миналото“. Ако това беше вярно, днес Земята щеше да бъде пълна с живи междинни форми, тоест с маймуночовеци. Няма нито един!

Всичко това показва, че преходът между тези два вида е непреодолим и че единият не е по-висша форма на развитие на другия.

В подкрепа ще споменем още един допълнителен факт – устройството и функцията на човешкия мозък.

Цитираме професор W. Gitt (46): „Този 1,5 кг. орган притежава най-сложната структура във Вселената. Той ръководи, координира, събира, преценява, анализира, запаметява, комуникира, приема и изпраща импулси и осъществява мисловните процеси над всички физиологични функции в организма. Тази дейност се реализира от 100 милиарда нервни клетки (неврони) и от още 100 милиарда поддържащи неспецифични клетки. Нервните клетки са свързани помежду си, като броят на връзките (средно 30,000 синапси на клетка) между тях е колосален. Изчислено е, че за описанието на тези междуневронни връзки ще са необходими 10 милиарда тома книги с по 400 страници всяка една. Дължината на нервните влакна в главния мозък възлиза на повече от 500,000 км. и допълнително 380,000 км. извън главния мозък. Мозъкът е в състояние да извършва за една секунда един трилион операции (=1 милиард милиарда). Най-бързите суперкомпютри днес са в състояние да извършват 10 милиарда изчислителни операции за една секунда. Така човешкият мозък е 100 милиона пъти по-бърз от най-бързия съвременен компютър“.

Логиката ни кара да приемем, че една такава свръхсложна система, нямаща аналог в природата, не може да е плод на случаен еволюционен процес. Продължителността на времето не може да я създаде. Според Закона за причинно-следствените връзки такава свръхсложна система трябва да има свръхинтелигентен Творец. Този Творец ние наричаме Бог.

4)Ще завършим тази глава така, както и започнахме – с цитат от учебник по биология. Цитираме Hoff и сътр. (53, стр. 503) под заглавие „Граници на биологичното познание“:

„В биологията имат смисъл само такива хипотези и теории, които могат да бъдат доказани… Еволюционната теория ни задължава да си поставим следните въпроси:

-Какъв е смисълът на еволюцията?

-Защо еволюцията е довела до появата на човека, който притежава дух, тоест има способността да мисли, има свободна воля и разумни действия?

-Какво се крие зад израза „случайност“ и как природните науки могат да го обяснят?

На такива въпроси еволюционната теория няма отговор, нито пък това могат да направят природните науки.

Отговорът на тези въпроси се предоставя единствено на личната вяра на човека.

С появата на човешкия дух в еволюцията настъпва нещо съвсем ново… Свободата на волята, същността и смисълът на битието са въпроси, на които биологията не може да отговори. Поради невъзможност да се премине тази граница човек стига до мисълта на великия Гьоте: „Най-висшето щастие за мислещия човек е да изследва онова, което подлежи на изследване, а пред неизследваемото да благоговее смирено“.

Предоставяме коментара на читателя…

Достоверна ли е еволюционната теория?

Днес еволюционната теория се поставя все повече под въпрос от много учени. Признава се, че тя не се изгражда на доказателствена научна база, но представлява философски начин на мислене. Повечето от факторите, върху които се гради, се приемат apriori като установена даденост, без да се търси научен потвър- дителен материал. Това е дало основание на някои учени да признаят, че „нито един път Дарвиновата еволюционна теория не е доказана било експериментално, било чрез научните факти“ (М. Denton: „Еволюцията – теория в криза“,1985).

Напротив, има стотици научни доказателства, които опровергават тази теория.

На учените днес им е добре известно, че еволюционната теория има три големи празнини, които тя не може да запълни, или иначе казано, три големи въпроса, на които тя не може да отговори:

1)Празнината между нищото и материята. Еволюционната теория пренебрегва общоизвестната истина, „че от нищото нищо не може да произлезе“. Материята не може да бъде вечна, тъй като това противоречи на Първия закон на термодинамика- та.

2)Празнината между неживата материя и живота. Еволюционната теория противоречи на Втория закон на термодинамиката, когато учи, че неживата материя случайно се е превърнала в живи, сложни и произвеждащи енергия форми.

Привържениците на еволюционната теория твърдят, че това би могло да стане в продължение на много дълъг период от време. Световноизвестният учен-химик професор д-р A. E. Wilder-Smith сполучливо пише в тази връзка: „Ако вие вземете различни метални парчета, поставите ги в затворен съд, след което ги разклащате в продължение на един милион години, то вероятността да се създаде от тези парчета часовник е равна на нула. И ако вместо един милион години разклащането продължи два милиона години, смятате ли, че шансът ни да получим часовник ще е по-голям? Никога! А само една единствена жива клетка е много по-сложно устроена от който и да било часовник“.

Ако погледнем под микроскоп вътрешността на клетката, ще видим много и разнообразни ултрамалки образувания. На площ, по-малка от една хилядна от милиметъра, са концентрирани различни биосистеми, енергийни структури, наследствено-информационни централи, размножителни потенциали и т. н. Всички са изработени с изключителна прецизност, високостепенна организираност и показват поразителна хармоничност в тяхната функция. И между тях се намира една фантастична кодирана информационна система (генетичен код) – един компютър със запаметена в него огромна биологична информация, която организира и ръководи дейността на тази клетка, както и всички функции на целия организъм, който е изграден от около 100,000 милиарда (10¹⁴) такива клетки.

900 висококвалифицирани специалисти от 40 страни на света са работили в продължение на 15 години, за да дешифрират последователността на буквите на генетичната наследствена информация. От 32,000 гени на човешкия геном досега са дешифрирани само около 3% от последователността на ДНК молекулите на генетичния код. Каква огромна интелектуална и финансова инвестиция е била необходима, за да се постигне един такъв скромен успех!

Нека слезем на молекулярно ниво: една обикновена човешка чернодробна клетка се състои от 53 милиарда сложни протеинови молекули. Ако се умножи това по общия брой на клетките, изграждащи организма, се получава космическа цифра от белтъчни молекули, която човешкият разум не може да побере. Съставните части на молекулата и самите молекули трябва да са подредени в строго определен ред, за да могат да изпълняват функцията, за която са предназначени. Тази подредба се определя от кодираната във всяка клетка генетична информация. Учените изчисляват количеството на биологичната информация, съдържаща се в генетичния материал на една клетка, с писмена информация, която може да се побере в 1,000 книги от по 600 страници с по 500 думи на страница. Но това не е всичко! Генетичният код в клетката е написан на „азбука, състояща се само от четири букви, а трябва да бъде преведен на азбука, състояща се от 20 букви (протеиновите молекули са изградени от 20 аминокиселини). Генетичната информация трябва да бъде преведена, безпогрешно транспортирана и предадена в подходящ момент и с подходяща скорост, за което е необходима и съответната енергия. Всички тези процеси трябва да протекат в абсолютна хармония, за да се получи съответната специфична белтъчна молекула.

Тази съвършеност и изключителна сложност в устройството и функциите на биологичните структури е дала основание на редица съвременни учени да създадат т. нар. „Теория за интелигентния дизайн“. Но един интелигентен дизайн задължително предполага съществуването на свръхинтелигентен дизайнер!

От този кратък и твърде опростен поглед в света на молекулярната биология следват два много важни въпроса: а) Какъв свръхинтелект е необходим, за да бъде създадена тази универсална и неизменяема генетична информация, която определя и контролира специфичния молекулярен строеж на живата клетка?

б)Възможно ли е тази изключително сложна структура и функция да възникне, да съществува, да функционира и да се възпроизвежда случайно? Експерти сравняват това с вярата, че ако бъдат хвърлени пет милиарда букви във въздуха, те могат с течение на времето да се превърнат от само себе си в многотомна енциклопедия без граматическа грешка. Известният съвременен биохимик професор Michael Behe (29) пише в своята книга „Черната кутия на Дарвин – биохимични предизвикателства към еволюционната теория“, че „Макроеволюцията е невъзможна“.

Скептици и убедени еволюционисти обикновено казват, че „еволюцията не би била вероятна, но въпреки това се е осъществила“. Много учени днес признават, че еволюцията не само че е невероятна, но е и невъзможна.

3)Празнината между човека и животинския свят. С този въпрос ние се занимахме подробно в предишната глава. Тук ще добавим, че появата на духа и съзнанието е нещо качествено съвсем ново и те не могат да са плод на материята. Както Законът за причинно-следствените връзки, така и Вторият закон на термодинамиката го доказват. Или тези закони са верни и еволюционната теория противоречи на науката, или обратно. Природните закони са верни и неотменими, на което се дължи и целият научно-технически и културен прогрес на човечеството.

Освен за тези три празнини в еволюционистичното мислене, немалко учени днес са на мнение, че еволюционната теория няма отговор още за:

Причинно-следствени зависимости, учението за относителността, движението на материята, съхранението на масата и енергията, хармонията и порядъка във Вселената, електромагнитните полета, гравитационната сила, ядрената енергия, ентропията и много други още закономерности и явления в природата.

Фактът, че болшинството от съвременните учени поддържат еволюционната теория, не означава, че тя е вярна, а просто е израз на тяхното философско мислене и лична вяра. В средните училища на много държави по света еволюционната теория се преподава като задължителен учебен предмет без възможност за алтернативен начин на мислене. Така тя по задължение се налага и става една от най-успешните теории в историята на човечеството.

Но нека не се забравя един изключително важен исторически факт: борбата за истината винаги е започвала с малък кръг от хора и с течение на времето тя е надделявала. Народната мъдрост има право: „Ако множеството вярва в една лъжа, тя не може да стане истина“. И още: „Множеството не може да спечели насила истината“.

Безброй са примерите от историята как политически системи, управляващо мнозинство, преобладаваща идеология и т. н. са втълпявали на широките маси, че те са единствени носители на истината и прогреса. Така беше с националсоциализма, така беше с комунизма, така беше с марксизма-ленинизма. Паднаха силните, а с тях и тяхната истина и техният прогрес. Така беше някога, така е и днес…

На какво се дължи успехът на еволюционната теория?

Защо еволюционната теория, въпреки антинаучния си характер, е така модерна и е станала начин на мислене на милиони хора по света? Как може да се обясни този голям успех?

Ние ще споменем някои основни причини за него:

1)Идеологически, морални и социално-политически причини.

В средните и висши учебни заведения в много държави на света се преподава еволюционната теория, но не в светлината на определени научни дисциплини, имащи отношение към нея – физика, химия, информатика и така нататък. Нещо повече – съзнателно се премълчават научните факти, които противоречат на тази теория, и което е най-парадоксалното – еволюционното учение се представя обикновено като научно доказан факт или като нещо, което ще бъде доказано.

Такова едностранно образование естествено формира и едностранно мислещи хора, от които истината съзнателно се е прикривала и се прикрива. А това е възрастта, когато се формира човешкият мироглед. Шансът по-късно човек да промени мисленето си е минимален.

На младия човек не се предоставят други гледни точки, а му се втълпяват определени идеи, които поради липса на алтернативи той трябва да приеме. С право един от столичните вестници публикува обширна статия със заглавие: „Как да ползваме одобрените учебници, без да развием комплекс, че сме глупави“? (вестник „СЕГА“, 7 октомври 2004, 14).

Съзнателно или несъзнателно системата на обучение е изградена върху три важни принципа:

а)Формиране на атеистичен (безбожен) начин на мислене.

б)Подценяване достойнството и отговорността на човека пред един по-висш авторитет. Човекът се разглежда като високоразвито животно.

в)Изработване на биологично-еволюционистична „ценностна“ система, основаваща се на правото на силния.

След като еволюционната теория може да формира начина на мислене и мирогледа на един човек, тя би трябвало да се разглежда по-скоро като идеологическа, а не като биологическа дисциплина. Това се потвърждава от факта, че атеистичните политически системи и диктатури от последното столетие и днес (капитализъм, империализъм, националсоциализъм, фашизъм, социализъм, комунизъм и демократичната политическа система) пропагандират и толерират принципите на еволюционната теория. Огромен е нейният принос за широкото разпространение на материалистическата философия и, разбира се, на атеизма.

За щастие има държави в света, които с отговорност се отнасят към своята образователна система. Цитираме вестник „Над 55″ от 13.09.2006: „Невъзможно е без вяра да се възпитава съвестност. Наивно е да се смята, че това може да се направи посредством култура и изкуства. Ако човек се възпитава като потомък на животно – маймуната – той и такова ще си остане“, смята проф. д-р Валентин Жилко-Титаренко от Института по епидемиология и инфекциозни заболявания в Киев. „Защо страната ни, която е в числото на най-цивилизованите страни в света, се ограничава до единствения избор на теорията на Дарвин? Това не е демокрация“ – заявява Владислав Олховски, завеждащ отдел в Института за ядрени изследвания към Украинската национална академия на науките. Украинските учени смятат, че днешните учебници са необективни и нуждаещи се от промени, особено учебниците по биология…

Други държави са отишли още по-нататък. В Швейцария е отпечатан учебник по биология, в който са представени еволюционната теория и библейското учение за сътворението на равни начала и се преподават по този начин в училищата на някои кантони. Нека да отбележим, че в Швейцария това се е постигнало чрез референдум. Добре е, когато важни проблеми се решават от цял народ. А по-важен проблем от мирогледа на един човек едва ли има.

Имаме достатъчно основания да считаме, че българските учебници по биология също се нуждаят от коренни промени, що се отнася до представената в тях еволюционна теория.

Дарвиновата идея за „преживяването на силния и по-приспособения за живот“ стимулира по безмилостен начин егоизма и властолюбието на човека и стана съпричастна за ужасяващите плодове на ХХ век. Ето някои от тях: расизъм, омраза, аборти, евтаназия, разрушаване на семейството и връзката между генерациите, безнравственост, социална несправедливост, насилие, обезценяване на човешкото достойнство, безотговорност, отричане ценностите на един висш авторитет, безбожие, руиниране на моралните ценности и т. н. За съжаление повечето от тези явления се приемат като нещо нормално и естествено, масмедиите грижливо „захранват“ и обогатяват фантазията на младия човек с тези „ценности“ на цивилизацията.

2) Духовни причини

Един от най-известните еволюционисти Th. Huxley (7) пише: „Еволюционната теория ни освобождава по един прекрасен начин от задушаващата усмирителна ризница на първите две глави от Библията“. Тази мисъл се изразява още по-добре от еволюциониста Levontin (7) по следния начин: „Ние сме принудени да приемем, че всичко трябва да има само материална причина… защото не можем да понасяме какъвто и да било божествен авторитет“. А ето и мнението на еволюциониста Sir Arthur Keith (7): „Еволюцията е недоказана и недоказуема. Ние обаче вярваме в нея, защото тя е единствената алтернатива на учението за сътворението, което ние не искаме да приемем“.

Еволюционната теория като начин на мислене отрича съществуването на Бога, прави човека свободен и независим от Бога и го поставя като център на Вселената. Защо е всичко това?

Според библейското учение за сътворението човекът е създаден от Бога. Това означава, че той като Божие творение носи отговорност за живота си пред своя Творец. Библията учи и още нещо, много важно: Човекът по природа е грешник и се нуждае от опрощаване на греховете си, което може да стори единствено Иисус Христос. Сам Той е Бог, явил се на Земята преди 2000 години.

Когато това библейско учение не се харесва на човека, той отхвърля както съществуването на Бога, така отговорността си към Него и, разбира се, не приема, че е грешник. Еволюционната теория като безбожен, атеистичен начин на мислене е изключително добро средство за освобождаване на човека от всички тези неща. Той го прави, но задължава и другите да го правят.

В края на краищата всичко се съсредоточава около най-важния въпрос на битието: Да се приеме ли съществуването на Бога и да съобразява ли човек живота си с волята на Бога, или просто да се каже, че няма Бог и човек да води живота си според собствената воля. Това е кардиналният въпрос на всички времена, за всеки един човек. И е въпрос на лично решение, на лична вяра.

3)Ние ще споменем и една трета причина за успеха на еволюционната теория. При посещение в природонаучен музей обикновеният човек изпада в учудване и възторг, наблюдавайки музейни експонати, за които се твърди, че са отпреди милиони години. Учебниците по биология показват впечатляващи рисунки как животът се е самозародил от неживата материя, как по-нататък се е развивал и видовете са преминавали един в друг и накрая как в продължение на милиони години маймуната става маймуночовек и след това човек. Масмедиите (вестници, телевизия, радио и т. н.) приемат безкритично тази атрактивна информация и щедро я тиражират на широката публика като доказани научни факти. Но крайният „консуматор“ на тази информация не е в състояние да разбере дали тя е вярна. Обикновеният човек-неспециалист приема на доверие тази лесно разбираема и атрактивна, но ненаучна информация за истина… Така се манипулира общественото мнение, изработва се съзнателно един еволюционистично-атеистичен модел на мислене, който за мнозина е дори белег на висока интелигентност и прогресивност.

Целият този верижен процес започва с един съзнателен изключително некоректен педагогически подход в образователната система, където задължително се преподава само еволюционния модел, без да се предлагат други алтернативи, а което е още по-жалко, този модел не се сравнява с факти от други научни дисциплини или с изследвания на учени-креационисти. На ученици и студенти се предлага да „избират“ от една възможност само една, което много напомня на изборите от недалечното комунистическо минало. Това действително е парадокс – в демократични и правови обществено-политически системи на младия човек не се предоставя свободно възможността избирателно да формира своя мироглед! Може би този парадокс ще се разбере по-лесно, като се знае, че високообразованите депутати в Европейския съюз дълго спориха дали в европейската конституция да бъдат споменати думите „БОГ“ и „християнска вяра“. Не беше прието. Нима образователните системи на европейските държави могат да противоречат на предписанията на Европейския съюз? Едва ли … Кръгът се затваря!

Коректно и честно ще бъде в образователната система да се преподава наред с еволюционния модел и възгледът за Сътворението на равни начала, разгледани в светлината на различните научни дисциплини. Този подход е абсолютно игнориран в полза на еволюцията.

И тъй, успехът на еволюционната теория се гради върху един нестабилен и насила наложен фундамент, който има следните четири имена: едностранчиво образование, медийна манипулация, атеистично мислене, политически предписания. Известният еволюционист J. Watson признава съвсем честно: „Еволюцията е теория, която повсеместно се приема не заради това, че може да се докаже по логичен или научен път, но поради това, че нейната единствена алтернатива е учението за Сътворението, в което ние не вярваме“ (63).

Теистична еволюция

Наред с еволюционистите, които отричат съществуването на Бога, има и хора – и то предимно всред християнските среди, които мислят, че са християни и вярват в Бога, но същевременно приемат и еволюционната теория като вярна (така наречените теисти-еволюционисти). Те твърдят, че Бог е сътворил живота в неговата първоначална и най-примитивна форма, след което чрез методите на еволюцията (случайност, мутация, естествен отбор и дълги периоди от време) са се саморазвили растенията, животните и човекът. Това е станало чрез преминаване от по-прости към по-сложни форми на биологични видове, тоест осъществило се е по пътя на еволюцията. Теистите-еволюционисти добавят към атеистичното учение на еволюцията (материя, самоорганизация, еволюционни фактори, саморазвитие) и фактора Бог, който естествено нито е творец на биологичния свят в днешното му разнообразие, нито пък е всемогъщ, за да може да сътвори този свят. За привържениците на този начин на мислене аргументите на Библията играят второстепенна роля. И ако тези хора понякога цитират Библията, то това става единствено с цел да се придаде смисъл на еволюционното учение. Естествено за тях еволюционната теория е белег на прогресивност, интелигентност, научност и затова твърденията на еволюционизма имат винаги приоритет пред тези на Библията.

При тази категория хора става дума за едно нездравомислещо съчетание между претенциите на еволюционната теория за произхода на Вселената, живота и биологичните видове, от една страна, духовно невежество, на второ място, и трето – стремеж за успокоение на собствената си съвест чрез игнориране авторитета на Библията и Бога. По този начин теистите-еволюционисти не могат да бъдат причислени нито към последователите на еволюционната теория, защото приемат съществуването на Бог, нито пък към вярващите хора, защото отричат един всемогъщ Бог, който е в състояние да сътвори видовото разнообразие такова, каквото го виждаме днес. Големият техен проблем е, че си въобразяват, че стоят на позицията на истината. Тези хора не са в състояние да защитят принципите на еволюционизма, защото те са ненаучни и незащитими, нито пък стоят твърдо на библейски позиции, защото не ги познават, а и не вярват в тях. По този начин те изпадат в незавидното и окаяно състояние на мирогледен „хермафродитизъм“. На такива Бог казва: „Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си“ (Откр. 3, 15-16). През погледа на един нормално мислещ човек теистите-еволюционисти представляват по своята същност смесица от недоразбрана и половинчата наука, прехвалена еволюционна теория и игнорирано библейско учение.

Естествено е, че тази категория хора не могат да изградят доверие нито всред еволюционистите, нито всред вярващите по простата причина, че тези две групи са несъвместими.

Представителите на теистичната еволюция a priori изграждат своето убеждение на три основни грешки:

1.Те приемат, че еволюционната теория е научно доказана и в нея никой не се съмнява. А това не е така.

2.Отхвърлят боговдъхновения характер на Библията, митологизират отделни нейни части, игнорирайки по този начин авторитета на Словото Божие.

3.Не искат да знаят, че еволюционизмът и креационизмът са два напълно отричащи се един друг мирогледи, при което изразът „теистична еволюция“ сам по себе си е парадокс и изобщо не може да съществува.

Тъй като представителите на теистично-еволюционното мислене се манифестират винаги като вярващи и дори „благочестиви“ християни, ние ще систематизираме нашето критично становище към този начин на мислене предимно от библейска гледна точка.

Ще посочим следните аргументи, които показват несъстоятелността на теистично-еволюционния възглед:

1.Теистите-еволюционисти приемат, че Бог е създал живота в неговата първична форма, оставил го е да се саморазвива и самоусъвършенства, за да достигне днешното биологично видово разнообразие. Те обаче забравят, че самоусъвършенства- нето и преминаването в по-висши видове става според еволюцията чрез мутация, естествен отбор, жестокост, смърт, и то винаги за сметка на по-слаби и неприспособени към живот индивиди (the survival of the fittest). Това са методи, които напълно противоречат на учението на Библията и на християнската вяра, която прокламира добродетели като милост, състрадание, любов към ближния. А това всичко е непознато и чуждо за еволюционната теория. Така теистът-еволюционист приписва на Твореца жестокостта и смъртта като принципи на сътворението.

2.Случайността като основен принцип на еволюционната теория е в пълно противоречие с учението на Библията за един всезнаещ и любещ Бог. Където няма вяра, се търси помощ и оправдание в случайността.

3.Учението на еволюционната теория за дългите периоди от време (милиарди години) е в противоречие с учението на Библията за сътворението на живота. По този начин теистите-еволюционисти поставят под съмнение истинността на Библията. Сам Бог забранява да се добавя или да се отнеме нещо в Неговото Слово (Втор. 4,2; 12,32; Притчи 30,6; Откр. 22, 1819), а да не говорим, че много от думите на Бога се приемат от теистите-еволюционисти за неверни! Библията предупреждава тези хора твърде сериозно: „Задето ти отхвърли думата на Господа, то и Той те отхвърли“ (1 Царства 15, 23 и 26; вж. Деяния на светите апостоли 14, 46). Либерализирането на библейския текст е един от сериозните проблеми на днешното християнство. Ако се постави под съмнение първата глава на Битие, какво може да ни спре да се съмняваме и във всичко останало, написано в Библията? Такива категории „християни“ трябва сериозно да се замислят върху същността на своята вяра.

4.Теистите-еволюционисти забравят учението на Библията, че цялото творение, което Бог създаде, „беше твърде добро“ (Битие 1, 31). Борба, жестокост и смърт не са фактори, чрез които се стимулира еволюцията, а са плод на греха на човека. Еволюцията говори за възходящо развитие (усъвършенстване) на биологичния свят, а креационизмът – за неговата деградация. Науката (втори Закон на термодинамиката) потвърждава библейското учение. Това е коренно различен и противоположен начин на мислене. Или единият, или другият трябва да се приеме, но в никакъв случай и двата заедно. Това е абсурд и самозаблуда!

5.Как теистът-еволюционист ще обясни библейското учение за първородния грях? Та еволюцията изобщо не говори за грях. Една висша форма на животно, какъвто е човекът според еволюционната теория, никога не може да стигне до мисълта, че жестокостта, убийството, унищожаването на по-слабия и беззащитен може да бъде нещо лошо. Напротив, всичко това е форма на борба за съществуване, посредством която днешният човек след няколко милиона години ще трябва да стане „свръхчовек“. Как? Като унищожава по-слабите, болните и негодни за живот човеци. При еволюционната теория думата етика изобщо не съществува. Защо? Защото тя отрича висшестоящия авторитет, върху който се гради етиката.

6.Отричайки греха като феномен, теистичната еволюция игнорира спасителното дело на Иисус Христос и естествено цялата Библия. По този начин християнството губи своя смисъл. Ето защо теистът-еволюционист няма право да се нарича християнин и още по-малко да си слага етикета „благочестив“. Такова едно християнство е плод на духовно невежество и въображаема интелигентност. То служи единствено за успокояване на съвестта.

7.Теистът-еволюционист трябва да знае и един друг важен факт: от научно-теоретична гледна точка еволюционната теория не притежава качествата да отговаря дори на научна теория. Ето няколко примера в това отношение:

а)В природата никога не е наблюдаван процес, при който биологичната информация да възниква в материята от само себе си. Това не е доказано и по експериментален път.

б)Никога не е наблюдаван преход от един основен биологичен вид към друг.

в)Не може да се докаже експериментално самозараждане на живота.

г)Не се откриват междинни, преходни биологични видове.

д)Научно погрешна е тезата на еволюционистите, че настоящето е ключ към миналото. Наивно е да се мисли, че за една напълно готова машина може да се намери отговор относно нейното конструиране (страната на производство, името на конструктора, мотивите за нейното създаване и т. н.). Изчерпателна информация за всичко това може да даде само производителят. Това важи в същата степен и за великото творение на Всемира и живота. И Творецът е казал всичко това в Неговата книга – Библията. Да се ревизира Неговото Слово е некоректно и опасно – особено от хора, които се именуват християни.

Глупаво е да се мисли, че един ден в бъдеще всичко това ще може да се докаже. Това никога не може да се случи поради факта, че всички тези неща противоречат на природните закони, на науката, на логиката и на дългогодишната човешка опитност. Една лъжа си остава лъжа и с течение на времето тя не може да стане истина.

8.Ще споменем и една твърде съществена разлика между библейското и еволюционното мислене. В еволюционната теория не се говори нито за план, нито за цел. Еволюционистите са единодушни, че човекът не е целта на еволюцията. Това означава, че човекът е само едно междинно звено от нескончаемия процес на еволюцията, т.е. неговият живот няма нито смисъл, нито цел. Библията учи, че човекът е целта на цялото Творение, той е обект и цел на Божията любов, на Христовото изкупление, наследник на вечния живот. Всеки ще разбере, че между тези две позиции сравнение не може да има. Явно е, че теистите-еволюционисти не проумяват тази проста истина.

9.А какво да кажем за т. нар. „биогенетичен закон“, според който по-голямата част от ембрионалното развитие на плода в майчината утроба не е човек, а някакъв вид животно. Препоръчваме на теистите-еволюционисти да прочетат Псалом 138, за да се уверят, че Бог нарича човека човек от деня на оплождането.

Има и редица други антинаучни постановки в еволюционната теория, което е и основание тя да губи все повече привърженици всред учените. Както има фанатизирани религиозни хора, така има и фанатизирани еволюционисти. Типичен пример е известният днес биолог-еволюционист професор Ричард Доукинс, който признава: „Дори ако няма фактически доказателства в полза на Дарвиновата теория, би било оправдано да ѝ се даде приоритет пред всички останали теории“. Като атеист той счита, че тази теория е много добро средство за прокламиране на безбожието. Затова именно трябва да ѝ се дава приоритет. И това го казва един професор по биология, който положително много по-добре познава еволюционната теория от който и да е теист-еволюционист, който дръзва да се именува християнин. Какво безумие… (!)

Теистичният еволюционен начин на мислене игнорира Библията и отрича всемогъществото на Бога. Добре е привържениците на такова мислене да чуят думите, които Бог казва чрез Иисус Син Сирахов: „Всичко изобщо е създал Оня, Който живее вовеки… Кой може да измери силата на Неговото величие? И кой може също да изрече милостите Му?“ (18, 1 и 4).

Ще завършим нашите размишления по този въпрос с цитат от книгата на Вернер Гитт „Творил ли е Бог чрез еволюция“. Там четем: „Атеизмът, независимо под каква философска маска се проявява, лесно се разпознава като антибожествено и антибиблейско учение, така че в общи линии той не е такава голяма опасност за християните. Съвсем друго е обаче положението с онези идейни системи, които по думите на Христос (Мат. 7, 15) се явяват в „овчи дрехи“, но „отвътре са вълци-грабители“. Те привидно без проблеми интегрират християнското идейно богатство, но изпразват от съдържание посланието на Библията. Достоен пример за това е теистичното еволюционно учение“.

Ползвана литература

2)Ангелов, П., и сътр., Билогия 10 клас, Просвета, 1995;