На 20 април тази година се изпълниха 20 години от смъртта на професор Тотю Коев (1928-2006), преподавател по догматическо богословие в Богословския факултет при Софийския университет и в Православния богословски факултет при Великотърновския университет. Той е една от най-ярките фигури в българското православно богословие през втората половина на XX-ти век. Неговото научно дело се отличава с дълбока вярност към светоотеческата традиция, строгост в догматическото изложение и умение да представя сложни богословски истини с академична яснота и прецизност. В продължение на десетилетия той формира поколения студенти, свещеници и изследователи, като оставя трайна следа в развитието на съвременното православно богословие у нас.
Професор Тотю Коев принадлежи към онзи кръг богослови, които успяват да съчетаят научната дисциплина с живия опит на Църквата. Неговите трудове не са просто академични изследвания, а богословски свидетелства, в които личи дълбоко познаване на светоотеческото наследство, библейската традиция и догматическата мисъл на Вселенската Църква. Особено значими са неговите разработки върху учението за Света Троица, христологията, антропологията и свойствата на Бога – теми, които той разглежда с последователност, богословска чувствителност и методологична строгост.
Статията „Свойствата на Бога като абсолютно същество“ е сред най-представителните негови текстове. В нея професор Тотю Коев предлага систематичен и дълбок анализ на основните Божии свойства, като ги поставя в контекста на православната догматика и светоотеческата традиция. Неговият подход е балансиран: той съчетава философска аргументация, библейски основания и светоотечески свидетелства, без да изпада в абстракции или схоластични конструкции. Така статията се превръща в образец за православно богословско мислене, което остава актуално и днес.
Настоящият текст е посветен на тази важна статия и е публикуван в памет на професор Тотю Коев, по повод, както се изтъкна – двадесет години от неговата кончина. Той има за цел да разшири и задълбочи основните идеи, изложени от автора, като ги постави в по-широк богословски контекст. Паметта за професор Тотю Коев остава жива чрез неговите трудове, които продължават да вдъхновяват всички, които търсят истината на православната вяра и желаят да се докоснат до богословската дълбочина на Църквата.
Въведение
Учението за свойствата на Бога е сред най-централните теми в православната догматика, защото определя начина, по който богословието говори за Бога, без да нарушава тайната на Неговото същество. Православната традиция винаги е подчертавала, че Бог е непостижим по същност, но познаваем чрез Своите енергии. Затова говоренето за Божиите свойства е не просто философско упражнение, а богословски акт, който се стреми да изрази истината за Бога в рамките на човешкия език, без да го ограничава или изопачава.
Професор Тотю Коев, един от най-значимите български православни богослови на XX-ти век, посвещава значителна част от своето творчество на този въпрос. Неговата статия „Свойствата на Бога като абсолютно същество“ представлява синтез между светоотеческата традиция, философската дълбочина и догматическата точност. Той успява да съчетае строгостта на православната мисъл с яснотата на академичния стил, като представя Божиите свойства не като абстрактни категории, а като живи богословски истини, които имат пряко значение за духовния живот.
Това изложение има за цел да разгърне основните богословски идеи в статията на професор Тотю Коев, като ги постави в по-широк контекст. Ще бъдат разгледани четири основни свойства на Бога: самобитност, вечност, неизменяемост и неизмеримост/вездесъщие. Тези свойства не са просто логически определения, а ключове към разбирането на Божието битие и Неговото отношение към света. Те разкриват начина, по който Бог е абсолютно същество – не в смисъл на абстрактна философска идея, а като живият Бог на Откровението.
***
1.Първото свойство на Бога – самобитността. Тя означава, че Бог е абсолютно независим, самосъществуващ и несътворен. Той не произлиза от нищо и никого, а е източник на всичко съществуващо. Професор Тотю Коев подчертава, че самобитността е фундаменталното свойство, от което произтичат всички останали. Бог е „Този, Който е“ – израз, който в библейската традиция показва Неговата абсолютна онтологична уникалност.
При използването на библейски контекст, в Стария Завет Божието име, открито на Моисей – „Аз Съм Който Съм“ – е най-ясното свидетелство за Божията самобитност. Бог не се определя чрез отношение към нещо друго, а чрез самия Себе Си. Той е източникът на битието, а не част от него. Това е радикално различно от езическите представи за боговете, които винаги са част от космоса и подчинени на неговите закони.
Разгледано откъм светоотеческа перспектива, светите отци разглеждат самобитността като израз на Божията пълнота. Св. Атанасий Велики подчертава, че Бог е „начало без начало“, а св. Григорий Богослов говори за Бога като за „безначално начало“, което не може да бъде мислено като производно. Бог не се нуждае от нищо, за да бъде Бог. Той не се развива, не се усъвършенства, не се променя. Неговото битие е пълно, завършено и абсолютно.
За всеки човек, който живее днес е ясно, че сме заобиколени от страдание. Изминалият ХХ-ти век се оказа най-кървавият в историята на човечеството и не успя да научи обществата да избягват злото (= греха). Самото то се оказва толкова мощно, че всеки човек неминуемо се сблъсква с него със същата сила, с която се е сблъсквал и древният човек. Поради това ние стигаме до извода, че злото (= грехът) царува в този свят и неговата мощ причинява смърт (срв. Римляни 5:21). Смъртта е апогеят на злото, ние се движим в нея, тя ни заобикаля независимо от социалното ни положение, мъдрост, финансови възможности. Опитваме се непрекъснато да я избегнем, но тя присъства навсякъде. Достатъчно доказателство са всекидневните медийни репортажи за престъпленията срещу личността, войните и конфликтите в Близкия изток, Африка и терористичните актове в модерните западни мегаполиси. Чрез болестите, катастрофите и нещастните случаи, тя влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите (Иеремия 9:21). Тя отнема онези, които обичаме, и прекъсва взаимоотношенията ни с възлюбените. Тя е наречена всеядица смърт[1].
Властта ѝ е толкова голяма, че колкото и да напредва медицината, се оказват верни думите от Писанието, че: човек не е властен над духа, за да удържи духа, и няма власт над смъртния ден (Еклисиаст 8:8). Тя тласка до отчаяние философите като Хайдегер или се отрича като абсурдна от „свободата” на Сартр, но тя остава „мелница”, за която хората са мливо, която захваща всеки човек за краката и го смила според думите на св. Юстин Попович[2] .
Четейки Писанията, виждаме, че Бог: не е сътворил смъртта и не се радва, кога гинат живите (Премъдрост Соломонова 1:13). Смъртта е резултат от грехопадението на Адам и Ева, които, изкушавани от дявола, избират да съществуват автономно без общение с Бога, Който е изворът на живота. Те избират да черпят сили от тварната си природа, поради което започват да се разболяват и умират, като с тях умираме и ние – чадата им. Целият човешки род носи последиците от техния избор – законът на тлението. Това означава, че смъртта не е естествено състояние на човека и тлението не е естествено свойство на тялото. Едва чрез грехопадението смъртта станала свойствена на нашата природа, но чрез нас и на цялото творение.
Следователно грехът не се изчерпва с квалификацията на морална категория, а е избор на свободната воля, който носи своите последици на отделяне от Бога (и ближния). Това означава, че всеки грях е отделяне и своеобразна смърт.
Следователно Бог не е виновен за смъртта. Той не се радва кога гинат живите (Премъдрост Соломонова 1:13), а напротив, тъжи и плаче за смъртта на човека в лицето на мъртвия Лазар и страда с онези, които изпитват болка от раздялата, която смъртта причинява. Господ, виждайки сестрата на Лазар, Мария… да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи… (Иоан 11:33-35). Тези богочовешки сълзи са пълни със съпричастие. Те са изплакани за всеки, който вкусва смърт, и както виждаме в дадената ситуация, Господ действа абсолютно радикално – възкресява четиридневния мъртвец[3].
Протоиерей Добромир Димитров
Този пример ни кара да вярваме, че Христос е съпричастен на плача на всеки един от нас пред лицето на смъртта. Той страда с отчаяния съпруг, който изнася мебелите и пердетата от семейната спалня, за да ги постави в болничната стая на палиативното онкологично отделение, в което умира жена му, искайки тя да си замине, все едно си е вкъщи. Бог е съпричастен и към сълзите на младата майка, която не позволява десетки часове починалото ѝ тригодишно дете да бъде изнесено от стаята за погребение. Тя го целува и тихо му говори, напразно очаквайки отговор. Тези на пръв поглед отчаяни постъпки означават, че любовта винаги е примесена с надежда и готова на радикални решения.
В плача си за Лазар Христос е чувствал болката на всички, които умират, и страданието на близките, породено от загубата на онези които обичаме. Христос става съпричастен на болката на началника на синагогата Иаир, оплакващ мъртвата си дванадесетгодишна единствена дъщеря (Лука 8:41-56). Той е чувствал отчаянието на вдовицата, загубила едничкият си син, радост за очите и утешение във вдовството ѝ (Лука 7:11-16). Той е усещал и болката на майките, бащите и децата, които са умирали в концентрационните лагери „Аушвиц”, „Дахау” и „Равенсбрюк”. Чувствал е страданието им в резултат на медицинските опити на д-р Йозеф Менгеле и д-р Едуард Вирт. Страдал е за умиращите във войните, за онези, които са били в лагерите на ГУЛАГ, Камбоджа, Диарбекир, Питещ, Белене и близките им.
За да понесе всички болки на плещите си, Той страда за нас гол, бичуван и унизен, като накрая не бе екзекутиран с достойна смърт[4], подобаваща за цар на Иудея (Иоан 19:19), а подобно на животно, изведен извън стените на града е разпънат на кръст. Там, на Голгота, Христос понася всяко страдание и всяка смърт на хората от Адам до днес. Той понася и нашето лично страдание, и това на бъдещите поколения, акт, който остава невъобразим за човешките умове. На кръста Христос взема върху себе си страданието на всички насилени деца и жени от века на всеки военен конфликт, на нечовешко мъчените в затворите, понася болката за всеки извършен грях и престъпление. Той избира да направи това доброволно поради Своето човеколюбие, да слезе в ада, в бездната на богооставеността.
Христос е единственото ново под слънцето[5], слязъл от небесата и въплътил се за нас от светата Дева. Той е Нова Пасха, изваждаща ни от смърт към живот, Разрушителят на мелницата на смъртта.
Бог е станал човек, плът и кръв: та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство (Евреи 2:15).
Но днес мнозина продължават да задават въпроси, касаещи теодицеята. След като Христос е възкръснал, защо все още хората продължават да страдат и умират? Нима Господ е справедлив, щом все още има толкова грях, болка и смърт в света?
Църквата говори чрез своя Символ, че вярва не в спиране на страданията и смъртта, а във възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Тя осъзнава, че смъртта, макар и победена, чрез Христовото Възкресение действа в пълната си сила, а страданието все така продължава да съпровожда човешкия род. Различното обаче е вярата ни в Христа, която ни дава есхатологичното усещане, че Господ Иисус, Победителят на смъртта, ще изтрие от лицето на страдащите: всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина (Откровение 21:4).
Тази промяна от смърт към живот е отвъд времето и пространството и е изключително обнадеждаващ факт, че нашето страдание и смърт в крайна сметка вече са утешени в есхатона поради обещанието, че най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта (1 Коринтяни 15:26). Това означава, че колкото и да страдаме и да губим хората, които обичаме, то ние вече предвкусваме живота с Христа в царство непоколебиво (Евреи 12:28).
Това е усещал и големият богослов и историк Оливие Клеман, който, лежейки на смъртното си легло, споделя, че времето на умиращия е очакване; че умирането е пълно с упование; че вярата преобразява мрака в надежда и смъртта във възкресение: Не вярвам, че умираме самотни: Христос ни очаква, чака всекиго от нас дори в най-самотната му смърт, обзета от най-голямо отчаяние[6].
В продължение на почти петнадесет столетия богословската мисъл на изток и на запад е отделила изключително много усилия и внимание на въпроса за изхождането на Светия Дух. Независимо от това, желаният резултат не се е постигнал. В крайна сметка всяка от спорещите страни е привеждала своите pro и contra аргументи, но оставала безсилна и неубедителна пред другата.
Въпросът за Filioque е един от главните спорни въпроси, които са разделяли и разделят Изтока и Запада. Истината повелява да се каже още, че филиоквестичните спорове са травмирали богословието за Светия Дух. В епохата на вселенските събори акцентът е падал върху триадологията и особено върху христологията. Осмият член от Символа на вярата само признава и изповядва равнобожествеността на третото Лице на Светата Троица – Дух Свети. Но през по-късните векове споровете относно Filioque се оказали препятствие към цялостното разкриване на пневматологията[1]. Тази аномалия продължава и досега, когато всички – и православни, и римокатолици, и протестанти – жизнено се нуждаем от повече духовност, от по-силно благодатно въздействие на Светия Дух. Прекаленият рационализъм не сгрява душите ни, не топли сърцата ни.
Наред с чисто богословско-догматическите спорове понякога в миналото са бивали разменяни недотам пристойни взаимни обвинения, които допълнително усложнявали вече усложнените отношения между двете спорещи страни. Дано всичко това да е вече история. Дано да сме платили данъка на човешко честолюбие, обусловено от духа и манталитета на миналото. Да погледнем сега към съвременното положение на въпроса за Filioque. Тук бих искал да отбележа няколко момента, които имат пряко отношение към разглеждания документ и към проблема като цяло.
1.Основания за лъч оптимизъм в споровете относно Filioque ни дават двете конференции (26-29 октомври 1978 година и 28-29 май 1979 година), в замъка Клингентал до Страсбург, Франция, организирани от комисията „Вяра и църковно устройство“ при Световния съвет на църквите. В изразените в тези конференции мнения на източни и западни богослови – специалисти, се долавя стремеж към спокойно и обективно осветляване на спорния въпрос[2]. Този лъч на оптимизъм се подсилва и от римския документ, който обсъждаме сега, предхождан от тезата на Комисията за богословски диалог между Римокатолическата и Православната църква. Тази нова ситуация и църковните нужди на нашето време задължават и нас тук да търсим повече онова, което ни сближава, и с братска любов да се опитаме да допринесем за преодоляване на това, което ни различава. Разбира се, не бива да бъдем нито крайни песимисти, нито прекалени оптимисти, а само реалисти. В този дух се опитах да развия и моите следващи бележки по разглеждания документ и по принцип.
По дълг и по съвест бих искал тук да отбележа две неща:
а) Призивът на Иисус Христос: „Да бъдат всички едно (…) та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21), звучи вече две хилядолетия. Простете ми малкото отклонение, което ще направя. Когато цитираме този стих от Иоан 17:21, ние обикновено акцентираме върху първата му част – да бъдат всички християни едно. Като че ли забравяме, че именно липсата на единство между нас е една от главните причини мнозина в миналото и сега да не вярват, че Иисус Христос е въплътил се Син Божи, че Той е Божи Пратеник. Споровете относно Filioque, както вече се каза, съпътствани понякога в миналото с остри непристойни взаимни нападки и обвинения, са дали негативно отражение върху християнството и неговото влияние сред хората. Духът на времето, в което живеем, изисква повече толерантност, повече взаимно разбиране и зачитане на мнението на другите. Бързам обаче веднага да добавя, че това в никакъв случай не бива да става за сметка на истината. Позната ни е древната сентенция: приятел ми е Платон, но по-голяма приятелка ми е истината. Дано и ние съумеем да намерим истината.
б) Компромис с истините на вярата не бива да се прави. Моля за извинение, но ще припомня, че такъв компромис беше направен с Лионската (1274 година) и Флорентийската (1439-1440 година) унии. Известни са резултатите от тези компромиси. Следователно трябва да търсим и обективно да разкриваме истините на вярата, една от които е тази за изхождането на Светия Дух. Основен критерий в тази насока следва да бъде Божественото Откровение, респективно Свещеното Писание и Свещеното Предание.
2.Висока оценка заслужава отбелязаното в този документ признаване от страна на Римокатолическата църква на „съборното, вселенско, нормативно и неизменно достойнство на Символа на вярата, изповядан на гръцки език в 381 година в Константинопол на Втория вселенски събор като израз на едната вяра на Църквата и на всички християни“.
Да се разбере тази позиция на Римокатолическата църква, не е трудно, като се има предвид, че Символът на вярата, базирайки се на Иоан 15:26, изповядва, че Светият Дух изхожда от Отца (τό έκ του Πατρός έκπορευόμενον). Само Отец е безначално начало (άρχή άναρχος) на другите две Лица на Света Троица, единствен Източник (πηγή) и на Сина, и на Светия Дух. Отец е безначален, несътворен, нероден, несъздаден, а по отношение на другите две Лица – безначално начало, причина. По отношение на Сина Той е Отец, а по отношение на Светия Дух – Изводител. В метафизически смисъл Той е Отец на Сина, Негово вечно начало. Отец е вечно начало и на Светия Дух. По отношение на Него обаче Той не е Отец, какъвто е по отношение на Сина, защото Дух Свети не се ражда от Отца, а изхожда от Него. Изхождането е различен от раждането начин на битието на Светия Дух.
Както раждането на Сина от Отца става по тайнствен и непостижим за нас начин, така и изхождането на Светия Дух от Отца е тайнствено и непостижимо за нас. Вечното изхождане на Светия Дух от Отца показва, от една страна, вечната разлика между Него и другите две Лица, а от друга, изтъква, че във всичко останало Той е равен с Отца и Сина.
3.В разглеждания документ е споменато и за „единоначалието (μοναρχία) на Отца“. Казано е, че „двете предания (Източното и Западното) признават, че „единоначалието на Отца“ е единствената Троична Причина (αιτία) или начало (principium) на Сина и на Светия Дух“.
Понеже за православното съзнание „единоначалието“ (μοναρχία) в този случай е от изключително значение, ще си позволя тук да развия някои мисли.
Чрез термина „единоначалие“ богословската мисъл от IV-ти век е изразила идеята, че самият Източник на божествеността е личен, че Той е личност. Отец има пълна божественост, която съобщава и на другите две Лица. Те получават Своето „начало“ от Отца. От Него се „излива“ и в Него „се корени“ тъждествената и неделима божественост, която по различен начин се дава на Сина и на Светия Дух. С понятието „единоначалие“ се обозначава у Бога единството и различието, което изхожда от едното лично Начало. За тази непостижима тайна може да се говори само в поетични форми, защото само поезията е способна да изрази с думи надприродните, възвишени божествени истини, защото тя славослови, без да претендира за обяснения.
Чрез единоначалието се изяснява въпросът за пълното вътрешно единство между лицата на Света Троица. Те са чужди на всякакво разединение и несъгласие, в живота и дейността си се изявяват като един и същ разум, като една и съща воля, като едно и също чувство. И самата вяра в единия Бог се запазва, при условие, че се приема единоначалието в Света Троица. Тази мисъл е разкрита добре в светоотеческото богословие от IV-ти век. Така например св. Атанасий Велики сочи, че по силата на единоначалието се запазва и единството на действието между Лицата на Светата Троица: Отец твори всичко чрез Словото посредством Светия Дух. Така се запазва единството на Света Троица, така в Църквата се проповядва, че „един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас“ (Ефесяни 4:5). „Над всички“ като Отец, като Начало и Източник; „чрез всички“ – посредством Словото; и „във всички“ – в Светия Дух. Троицата е Троица не само по име и по прояви, но в самата си същност е Троица, защото както Отец е вечно съществуващ, така вечно съществуващи са и Словото, и Светият Дух[3]. Същата мисъл развива и св. Григорий Богослов. Според него Син и Дух Свети не са безначални и същевременно в определен смисъл са безначални. Те не са безначални по отношение на Отца, защото както светлината е от слънцето, така и Те са от Отца, макар и не след Него. Но Те са безначални по отношение на времето, защото са извън времето и преди него… За трите Лица са общи неначинаемостта на битието и божествеността, но същевременно Син и Дух Свети имат битието Си от Отца. Отец е Родител и Изводител, Който ражда и извежда без страдания, вън от времето и безтелесно; Син е Роденото, Дух е Изведеното[4].
Често богословският размисъл за Божието откровение се провежда като бегла и недостатъчно задълбочена рефлексия главно върху неговите характеристики и проявления: като естественото и свръхестествено. Остава незасегнат немаловажния въпрос за другото в откровението, различно от това, което сме свикнали да разбираме под „откровение”. Това е размисъл за неговата същност, а заедно с това за всичко, което би ни помогнало да се доближим досърцевината на самото откровение. Откровение етимологически е близо до откровен, искрен, честен. Изказва откровение някой, който е искрен и, който желае да сподели не само определено послание, но и нещо съкровено от себе си. Няма произнесено откровение, което не е предназначено за някого.
Откриването (огласяването) на определено послание е желание за споделяне. Човек е склонен да открие нещо за себе си пред друг човек не без причина. Той желае другия да почувства откровеността му, да отключи у него желание да я сподели. Това е желание да споделиш и самия него, чувството му за отдаденост, да отговориш на желанието му за близост. Всяко откровение е сърдечно откровение и сърдечно откриване, защото съкровеното послание произлиза от сърцето – духовният център, който говори винаги честно и, от който се отронва всяка съкровена истина. Човекът, който откровява думите на сърцето си откровява истини. Те се споделят не само с думи, но и с мисли, с жестове, с определен външен израз. Ако липсва такъв посланието му може би няма да бъде разбрано правилно. Външният израз би могъл да бъде покана за приятелски разговор, оказване на помощ или подкрепа, подаване ръка за сътрудничество или дори подарък. Без значение на външния израз в него той е събрал нещо ценно за себе си и теб, което желае не само да сподели, но и да спои с теб, да преоткриете заедно неговото съкровено, защото вярва, че и ти си въвлечен по особен начин в него, защото без теб това съкровено е пусто и несподелено. Несподеленото съкровено чувство, каквото и да е то, навява тъга и прави нещастен този, който носи бремето му. Всяко чувство трябва да се споделя, защото всяко желание за топлина и близост е почувствана предварително възможност за сближаване с някого, който може да я сподели и, който по особен начин е въвлечен в нея. По различни причини. Защото никой не би посмял да сподели съкровеното си, ако не вярва, и ако не се надява, че ти ще можеш да станеш част от неговото споделено, да му се довериш и да го споделиш със същата споделеност, с която той се разкрива пред теб. И колко наивно би било в момента на съкровеното откровение ти да обърнеш внимание на външната форма на жеста без да се опиташ да разбереш съкровеното, което той желае да сподели с теб. Това би наскърбило този, който споделя сърцето си и открива съкровените си мисли. Обидно е в този момент да не забележиш точно това и да го попиташ: какви са белезите на това, което казваш, какво да разбирам под „откровение”, как то се проявява у света, у мен, как биха го възприели моите познати? Въпроси, които на пръв поглед не са маловажни, но които не споделят и не свързват духовно тези, които споделят, които откровяват. Тези въпроси не могат да стоят в центъра на желанието за споделеност на съкровеното, и е неестествено да бъдат първата и последната причина на духовната ви среща и предмет на вашия размисъл.
Размисълът за откровението е различен от процеса на споделяне на самото откровение не само защото едното е теоретична рефлексия, а другото е продукт на практическото действие. И смея да твърдя, че никой не би разбрал какво означава откровение, ако не го почувства като намиращо се в неговата същност като съкровено послание, което трябва да се пази и съхранява, но и което първо трябва да разбира. Да разбереш съкровеното от-кровено, искреното чувство за споделяне и близост също не е лесно.
Разбираемо е, че този пример се привежда с оглед на отношението между Бога и човека. Поради голямата Си любов към него Бог му се открива чрез Своето естествено откровение – природата. Чрез нея Той споделя нещо много съкровено за Себе Си; Той споделя посредством сътвореното от ръцете Си. За човекът сякаш малко далечен изглежда този начин – чрез външният израз – природата Той да откровява нещо за Себе Си. Ако Бог искаше да ни се открие нямаше нужда да го прави чрез сътвореното. Нима не може директно да го каже? Възможно ли е по този външен път човекът да достигне до съкровеното у Бога? Някой основателно би запитал: нали откровение означава нещо истинско и съкровено, което се разкрива от недрата на сърцето? А ако му придадем видим израз и го „опаковаме” в материя и форма честно ли ще бъде да очакваме отсрещния човек да разбере посредством него нашите добри намерения и желанието ни за близост и споделеност? Не е ли крайно неестествено, дори невъзможно чрез творението Творецът да се опита да ни покаже съкровеното от Себе Си? Ако Той наистина желае да ни сподели Себе Си Той не би го направил по този външен начин. Не може Бог да очаква от човека, че откривайки му се посредством природата той ще Го познае по-дълбоко и ще Го обикне заради това. Естествено е нещо друго – не вглеждайки се в природата човекът да познае Творецът, но да започне да изследва това, материалното, което му предлага, да го фрагментира, да търси вътрешните и външните му белези и причини, да го опознава, дори, без да е необходимо да стига до Първопричината – да го ипостазира и одухотворява. И човешката история свидетелства за обожествяване на сътвореното и дълбоко невиждане в него на Твореца. Та това творение е направено почти съвършено и кой не би се прехласнал по него? Кой не би потърсил нещо друго зад необикновения блясък на звездите и слънцето, зад опустошителната сила на природните явления, пред безсилието на човека да овладее природата?… Нейното величие подбужда към подобни действия. Следователно естественото откровение на Бога далеч не поражда естествено желанието у човека да открие Твореца. То поражда друго естествено желание – да го разгадава и изследва, да се опита да го покорява, да го подчинява и овластява. Това е естественото следствие от естественото откровение на Бога – естественото посягане към разгадаване на сътвореното, а не на Твореца. Следователно то не е естествено откровение, а естествено творение. Откровението означава и наличието на нещо друго.
Нека да размислим: ако този, който ни дарява себе си и желае да ни сподели съкровеността си нима би я облякъл в материя и форма? Бихме могли да приведем следния пример: ако един баща, който никога не е виждал детето си, желае да се запознае с него и да се доближи до сърцето му, реши да му подари подарък. Нека този подарък бъде кукла – изящна, почти съвършена, която би привлякла вниманието на всяко дете. Давайки подаръка на своето дете той едва ли ще очаква детето да разгадае неговата духовна същност, мислите, намеренията на сърцето му, любовта, която изпитва към него. Много естествено е детето най-напред да се взре в куклата и да я оглежда, да я разгадава, да я фрагментира, и както добре знаем, децата са любопитни и изследват… Някои от тях достигат дори по-далеч – замислят се върху отделните ѝ части – пластмасата, дрехите, принадлежностите, които са прикрепени към куклата. Нито едно от тях, обаче трябва да признаем, не се пита: наистина ли нещо твърде съкровено споделя с мен моя баща, подарявайки ми тази кукла? И какво му пречи да ми каже очи в очи мислите на сърцето си? Защо трябва да го прави с кукла и защо трябва да очаква да го разбера посредством предмета, който ми е дарил? Аз не бих разбрала баща си, аз бих разбрала куклата.
Авторът Ивелина Николова
Някой би възразил, че примерът е неуместен предвид разумността на човека, неговите духовни и рационални прозрения и неразбираемостта на детето, което не притежава всички тези качества. Напротив, примерът е доста уместен. Всички ние, дори взети заедно, представляваме едно твърде малко дете в сравнение с Твореца на всички деца. Друг може би ще възрази по други причини и в случая вероятно ще бъде прав: да, бащата далеч не очаква детето да прозре най-тънките кътчета на сърцето му, нито детето би сторило това при даряването на подаръка от бащата при първата среща. Но детето ще прозре отношението, което бащата демонстрира чрез този подарък – отношение на топлина, на загриженост, на желание да достави радост и оттук може би ще си направи заключения, които много биха се доближили до съкровените чувства, произтичащи от сърцето на бащата. Това означава, че детето няма да се досети за безграничната любов на бащата към него от един единствен поглед, от една среща или една кукла, но то ще усети благоразположението му и желанието му да бъде прието. Възможно е чрез творението да се досетим за благоразположеността на Твореца към нас, възможно е дори да си помислим за Неговата любов и желанието Му да ни привлече към Себе Си, за да почувстваме и споделим любовта Му. Но това не е непременното следствие от подобна случка. И две хилядолетия човешката история го доказва. Колко хора посредством творението достигат директно или индиректно до Твореца?
Кой от нас може да сподели честно пред себе си, че вглеждайки се в природата е обиквал все повече и повече своя Творец? И дори да е постигал това състояние успявал ли е да се доближи до Неговото същинско послание, което всекидневно отправя към нас? Разбираме ли какво всъщност прави Създателя, че Той ни предоставя възможност да съ-зрем, да про-зрем, да съ-зерцаваме, да раз-личаваме това, което Той сътворява от всичко останало, което по-късно ние ще сътворим. За да разбере обаче всичко това човекът трябва да има специално духовно сетиво, с което не просто да наблюдава и изследва сътвореното, но да го съзерцава, тоест да изследва вътрешността на това, което вижда, за да стигне по-далеч от видимото – до първопричината на сътвореното и до целта на неговото привеждане в битие. Дори още по-далеч, до мотивите на Създателя, до духовната основа, която Той е положил във всяко сътворено нещо в този свят. Това е вътрешната ентелехия и причина на съществуване на всяко нещо, защото нищо не е сътворено от само себе си, заради себе си, без конкретна причина и цел. В това е истинското духовно прозрение: да прозреш отвъд вещта към вещественото духовно битие на сътворената вещ. Това, което прозира отвъд не е сътворено, но то е, което сътворява. Цялото творение е естествено откровение, защото по естествен начин Бог откровява Себе Си – споделя Себе Си по този начин тъкмо защото ние, в нашата слабост и нищожност не сме способни да Го възприемем по друг начин. Представете си само ако Той ни се откриеше в цялата Си пълнота и блясък, в сиянието на славата Си, което означава преди всичко непоносимост за човешкото око да Го види. Сърцето на човека, обаче отново ще стои затворено, защото не може да прозре отвъд видимостта и видимото и да отправи духовния си взор към Него. Та ние сме неспособни да видим Твореца чрез естественото Му от-кровение – природата, едва ли бихме Го съзряли в блясъка на славата Му. Той споделя с нас това, което смята за нас и за Него като съкровено. Ние трябва да възприемаме този Негов жест като внимателно протегната длан за диалог, за споделяне, за любов. Нито ние, а най-малко Той се нуждае от това някой да изследва белезите и характеристиките на Неговото от-кровяване, на споделянето Му с нищожното в битийно отношение човек. Божествената откровеност обаче все още остава неразбрана, несподелена от същото това същество, за което е предназначена, за което е принесена в жертва, за която умира.
(Представяне на приложно-етичен модел за духовна подкрепа на онкологично болни и техните близки в град Русе)
Огнян Узунов, Русенска света митрополия
„Православна програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки“ е изградена на базата на богословския труд на професор д-р Иван Панчовски „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“(1944)[1]. Програмата се осъществява с благословията на Негово Високопреосвещенство митрополит Наум в сътрудничество между Русенска света митрополия и Комплексен онкологичен център (КОЦ) – Русе.
Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. Борба за смисъл в живота
Още в началото на своя труд „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието[2]“ Иван Панчовски обръща внимание върху това, че съвременният човек се е вкопчил в живота и за него не съществува друга ценност и идеал освен собствения му живот. Обаче подобен възглед отрича човешката личност. Методите на точните науки са свързани с разделянето и разлагането. Но по този път човек също не може да постигне цялостност. Панчовски не се задоволява с решението, което ни предлагат представителите на „философията на живота“ и тези на точните науки. Не се задоволява и с възгледите на Соломон, че висшата цел в живота на човека са удоволствията и насладите, които той може да получи в краткия си престой на земята. А още по-малко с тези на Гаутама Буда, който след сблъсъка си със старостта, болестта и смъртта стига до извода, че животът е най-голямото зло.
Възможност за изход от подобно безнадеждно състояние има в учението на Сократ, според когото смисълът на живота се състои в увеличаването на знанията, което води към добър, нравствен и щастлив живот. А така също и неговото развитие от Платон, според когото знанието и доброто са цел на живота. За да се стигне до Кант, който, за да завърши своята етика се видял принуден да „постулира“ Божието битие, към което се отнася човешкият разум. Така Панчовски стига до извода, че животът има цел, следователно има и смисъл. А щом има смисъл, нашата задача е да го търсим и осъществяваме. Затова твърди, че „човек, ако иска да разбере смисъла на живота си, трябва да се вглъби в себе си и да намери онази тайнствена нишка, която го свързва с Безкрайното и Абсолютното[3].“ Оттук се налага изводът, че в човека съществува тайнствена сила. Тази тайнствена сила е съвестта, чрез която Бог говори на човека и тя се проявява чрез религиозното преживяване.
Религиозното обръщане променя личността не само от неверие към вяра, но и цялостното отношение към света и живота. Борбата за придаване на смисъл на живота е борба за осъществяване на вечна ценност, а щом е вечна, значи е безсмъртна. Ето защо човек, след като се бори за осъществяване на нещо вечно, той неминуемо вярва и в безсмъртието. Така че вярата в безсмъртието спасява човека от безсмислието и сочи в какво се състои истинският смисъл на живота. Тя е тази, която побеждава смъртта и затова единствено религията утвърждава вярата на човека в смисъла на живота. Тя му сочи в какво се състои истинският смисъл на живота и му дава сили за да го постигне. Само религията може да победи най-големия враг на живота и неговия смисъл – смъртта. Само чрез нея човек може да премине от времето във вечността. „Без религията животът се превръща в призрачен образ, загубва всеки смисъл и потъва в нищо[4].“
Човекът пред живота
Всяко поколение си има свой прочит на религията, който, от една страна, е обусловен от културното и нравственото развитие на обществото, а от друга страна, на отделния човек. Затова Панчовски казва, че „коренът, изворът на религията не се крие в никаква външна причина, а вестествената насоченост на човешката душа към абсолютното, към Бога[5].“ Най-добър пример за религиозната функция на душата и естествената насоченост към Бога е обращението на Разколников от романа „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Чрез отношенията между Разколников и Соня Достоевски сочи, че естествената насоченост на човешката душа към Бога никога не може да бъде изкоренена. В трагични и съдбоносни моменти, когато рационалните доводи губят всякаква стойност, човек може да чуе гласа на своята съкровена природа. И тогава неговата религиозност се проявява за изненада дори и на самия носител. Също така и тези, към които животът е жесток, от своя опит и размисъл са достигнали до извода, че не могат да живеят без религия, тоест без вяра в Бога. За тях религията и вярата са от особена жизнена необходимост. Нещо повече, вярата е силата, която в най-тежките моменти ги предпазва от самоубийство. Ето защо понасянето на страданието в живота е възможно единствено чрез вярата в Бога.
Човекът пред смъртта
Проблемът за смъртта е един от най-важните проблеми в живота, ако не и най-важният. За жалост в нашето общество темата за смъртта, съзнателно или не, бива избягвана. Единствено в най-критичните моменти в живота на човека тази тема се налага от само себе си. В такъв момент, както казва Панчовски, човек „бързо отклонява лице от строгия образ на „царя на ужаса“, иска да го прогони от себе си…“[6] Друга крайност, в която изпада човек по отношение на възгледа за смъртта, е тя да не му прави никакво впечатление. Той гледа на смъртта като на обичайно явление. Този нихилистичен възглед, подобно на предходния, също е осъдителен, тъй като не води до никакъв размисъл. Напротив, води до отричане и несъзнателно отношение на феномена на смъртта. Трети възглед за смъртта е, че тя може да бъде възприемана като желано избавление, като „необходимост, която се желае и прегръща като истински утешител, освободител и спасител[7].“ Този възглед среща подкрепа и в думите на Соломон: „Обърнах се и видях всякакви угнетения, които стават под слънцето: и ето сълзите на угнетения, а утешител нямат; силата е в ръцете на потисниците им, те утешител нямат. И казват: блазе на мъртвите, умрели отдавна, повече, отколкото на живите, които живеят досега; а по-блажен от едните и от другите е онзи, който не е още съществувал, който не е видял още лошите работи, що се вършат под слънцето [8].“
Парадоксът на смъртта се състои в това, че тя е едновременно и зло, и добро, защото „смъртта, от една страна, придава ценност и смисъл на земния живот, тоест че той е кратък и идва неговият край. А, от друга страна, тя е единствената врата на пълния с бедствия и страдания земен живот за вход във вечността[9].“ Панчовски разрешава този парадокс като казва, че смъртта е най-значителният и смислен факт на живота, който издига човека над ежедневието му и придава смисъл на самия живот. „Без смъртта земният живот в тази негова ограничена и несъвършена форма не би имал никакъв смисъл. И ако този наш живот не би имал край и би протекъл в проста безкрайност, той не би имал смисъл. Смъртта, бидейки най-върлият и всепояждащ враг на живота, същевременно е единственият факт, който го осмисля[10].“
Следователно смъртта не само, че не е най-страшното зло за човека, а, напротив, тя го избавя от най-страшното зло – „безсмислието на простиращото се до безкрая съществуване“. Така че мисълта за смъртта е и критерий за ценностно осмисляне и оценка, тъй като ни учи да различаваме преходно от непреходно и временно от вечно. Затова християнинът трябва да пази живота си и да се грижи за неговото развитие. Но същевременно не трябва да забравя, че един ден смъртта ще дойде и трябва да е готов достойно да я посрещне. „Мисълта за смъртта стои пред очите на християнина и го учи на самовдълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Той нито си затваря очите пред нея и се стреми да я забрави, нито изпада в ужас и паника пред нея [11].“
И така, смъртта може да бъде най-страшен ужас, може да бъде пренебрегвана и може да бъде и желан изход от страданията в живота. Обаче смъртта може да бъде и критерий за ценностно оценяване и, най-вече, тя е учителка. Панчовски учи, че смъртта трябва да ни бъде учител, защото ни учи кое е същностното в живота и какъв трябва да бъде той. Нещо повече, „смъртта може да бъде наречена истински пътеуказател към великото и доброто в живота и истински преоценител на всички ценности[12].“ Тези думи на Панчовски ни навеждат на мисълта, че с възгледа за смъртта е свързана и надеждата.
Човекът пред безсмъртието
Темата за смъртта неминуемо ни изправя пред въпроса: дали тя е край и унищожение, или е преход от една форма на живот в друга, тоест има ли живот след смъртта, има ли вечен живот? Отговорът на този въпрос е определящ за ценностите и поведението на човека.
Професор Панчовски пише, че „въпросът за вечния живот е най-съдбовният въпрос за човека. Той засяга човека толкова дълбоко, че този, който е равнодушен към него, трябва да е загубил всяко човешко достойнство[13].“
Оттук и отговорът на въпроса дали ще убием за пари или ще се хвърлим в морето след давещо се дете, зависи от това, дали възгледите ни за смъртта се съотнасят към думите, които стоят пред входа на Дантевия ад:
„О, вий, които пристъпвате този праг,
Надежда всяка тука оставете!“ –
или към думите на апостола: „Надеждата не посрамя![14]“
И така, основната концепция на Панчовски за смисъла на живота, е свързана с това, че човек трябва да се бори за него. Той трябва да го търси с всички сили. Обаче единственият начин за осмисляне на настоящия живот е вярата във вечния живот. Тогава ценностите стават вечни, а не временни, а човекът става милосърден и търпелив, а не дребнав и егоист.
Православна програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки
„Православната програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки“ се осъществява в два модула. Първият е социално-информативен и е свързан с даване на обща информация за възможността за явяване пред ТЕЛК и какви са ползите за болния от това. Също така се дава информация за възможности за помощ от община и програми за хора в неравностойно положение към социалните служби. Вторият е свързан с подпомагането на болните и техните близки в изграждането на нов духовен светоглед за живот с онкологично заболяване. Тук водещ модел е учението на Панчовски за християнското гледище за живота, а именно как на онкологично болния и неговите близки да се предостави подкрепа в борбата за придаване на смисъл на живота. Те се изправят пред въпросите за смисъла на живота, пред смъртта и пред безсмъртието чрез следните задачи и въпроси:
Борба за смисъл в живота
Панчовски
Православна програма
-„Животът за модерния човек е върховна ценност, а в що се състои смисъла на тази ценност – не знае и не се интересува да знае.“
-Човек, може и трябва да схваща живота си като ценен и изпълнен със смисъл.
-Гласът на съвестта като нравствен закон.
-Вяра в безсмъртието на душата.
-Научаването на диагнозата е криза – и за физическото състояние, и за ценностната му система. „Защо на мен?“
-Онкологичното заболяване е преломен момент – повод за промяна, тоест за придобиване на нов смисъл в живота.
-Със или без „рак“ в крайна сметка ще е победен от смъртта.
-Борбата на болния и близките му: не срещу заболяването, а за осъществяването на вечна ценност.
Панчовски
Православна програма
-Естествената насоченост на човешката душа към Бога никога не може да бъде изкоренена безследно.
-В трагични и съдбоносни мигове от живота, неговата религиозност се проявява незабелязано и изненадващо дори и за самия ѝ носител.
-След като тялото е заболяло, много е вероятно това да доведе и до заболяване на душата.
-Цел: заболяването да стане мотив за смислено действие, тоест за творчество.
-Средство: изграждането на нов светоглед, основан на творчество, тоест „възстановяването на религиозната заложба“.
Панчовски
Православна програма
-Смъртта може да бъде най-страшен ужас, може да бъде пренебрегван, може да бъде и желан изход от страданията в живота.
-Смъртта може да бъде и критерий за ценностно оценяване.
-„Смъртта трябва да ви бъде учител“ на самовдълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда.
-Диагнозата „рак“- смъртна присъда и обреченост.
-Подпомагаме болните да намерят начин да изградят и да водят смислен живот с оглед на предстоящия край, който никой не знае кога ще настъпи.
-Онкологично болният трябва да се учи не да унива и да трепери от страх пред смъртта, а да цени живота си и то повече от другите хора, защото има съзнание за неговия край.
Панчовски
Православна програма
-Въпросът за вечния живот е най-съдбовния въпрос за човека. Той засяга човека толкова дълбоко, че този, който е равнодушен към него, трябва да е загубил всяко човешко достойнство.
-Пред болния се поставя въпроса: Ами ако със смъртта не свършва живота? Ами, ако след смъртта душата се изправя пред Божия съд?
-Никой не знае дали със смъртта настъпва истинския край на човека, тоест на неговата душа. Затова Вие се подгответе да отговаряте достойно.
Изводи
1.Борбата, която водят болният и неговите близки, трябва да бъде не „против“, а „за“, тоест не срещу заболяването, а за смислен живот, тоест за идея и вечна ценност.
2.Не бива да се допуска физическото заболяване да стане причина за психическо. В това отношение вярата в Бога е фактор, който подпомага болния срещу негативните мисли и емоции и подкрепи неговите близки в изтърпяването на страданията от заболяването.
3.Съзнанието за смъртта може и трябва да бъде мотив за изграждането на нов светоглед, а не за отчаяние. Мисленето за смъртта, е мислене за смисъла на живота. Човек сам решава кой от двата възгледа да избере – на момента или на вечността, да се ограничи във временното или приеме с вяра безсмъртието и вечния живот с Бога.
______________________
*Публикувано в Костадин Нушев (съставител) – „Богословското творчество на професор Иван Панчовски и духовно-просветната традиция на Българската православна църква“, университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2018, с. 133-138. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Срв. Узунов, О. Модел за здравно училище за онкологично болни и техните близки. Варна, 2013.
[2]. Панчовски, Иван. Модерният човек през живота, съмртта и безсмъртието. С., 1944.
[3]. Пак там, стр. 36.
[4]. Пак там, стр. 54.
[5]. Пак там, стр. 66.
[6]. Панчовски, Ив. Модерният човек…, стр. 92.
[7]. Пак там, стр. 100.
[8]. Еклeсиаст 4:1-3.
[9]. Пак там, стр. 102-103.
[10]. Пак там, стр. 102.
[11]. Пак там, стр. 99.
[12]. Пак там, стр. 103.
[13]. Пак там, стр. 113-114.
[14]. Римляни 5:5.
Изображение: професор д-р Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.
На последната неделя от Великия пост „ние възпоменаваме Второто и нетленно идване на нашия Господ Иисус Христос“. Изразът в Синаксариона „ние възпоменаваме“ потвърждава, че нашата Църква като Тяло Христово пресъздава в своето поклонение Второто Пришествие на Христос като „събитие“, а не само като нещо, което е исторически очаквано.
Причината е, че чрез Светата Евхаристия ние се съединяваме с небесното царство, с мета-историята. Именно в тази православна перспектива се подхожда към предмета на рая и ада.
В Евангелията (Матей, глава пета) се споменава „царство“ и „вечен огън“. В този откъс, който е цитиран в литургията тази неделя, „царството“ е божественото предназначение и цел за човечеството. „Огънят“ е „приготвен“ за дявола и неговите ангели (демони), не защото Бог желае това, но защото те нямат покаяние (тоест не желаят да се обърнат, да преосмислят и да участват в изкуплението). „Царството“ е „приготвено“ за тези, които останат верни на Божията воля. Несътворената слава е Раят (“Царството“). „Вечният огън“ е адът (стих 46). В началото на историята, Бог кани човека в рая, в общение с Неговата несътворена Благодат. В края на историята, човекът трябва да се изправи пред двете – раят и адът. Ние ще видим по-нататък какво означава това. Но ние подчертаваме, че това е един от главните въпроси на вярата – то е „философския камък“ на православното християнство.
1.Споменаването на рая и ада в Новия Завет е често. В Лука 23, 43, Христос казва на разбойника на кръста: „Днес ще бъдеш с Мен в рая“. Обаче разбойникът също също има предвид рая, когато казва: „Спомни си за мен, Господи… в Твоето Царство“. Според Теофилакт Български (PG 123, 1106): „защото разбойника беше в рая, с други думи, в царството“. Апостол Павел (2 Коринтяни 12:3-4) казва, че още в този живот е бил „отнесен в рая и чух неизразими думи, които е невъзможно за човек да повтори“. В Откровение четем: „На победителя ще дам да яде от дървото на живота, което е в рая на Моя Бог“ (2:7). А Аретас от Цезария тълкува: „раят се разбира като блажен и вечен живот“ (PG 106, 529).
„В началото беше Словото“, пише св. Иоан Богослов, а Библията твърди: „В начало Бог сътвори небето и земята“. Ориген отъждествява тези два текста: „Бог сътвори всичко в Своето Слово, казва той, сиреч сътвори цялата вечност в Самия Себе Си“. Майстер Екхарт също сближава тези текстове: „началото“, за което става въпрос в двата „in principio“, според него е Бог-Разум, обхващащ и Словото, и света. Арий, като смесва гръцките омоними γέννησις (раждане) и -γένεσις (създаване), твърди противоположното, тълкува Евангелието от Иоан с термините на книга Битие и с това превръща Сина в творение.
В желанието си да подчертаят едновременно непознаваемостта на Божествената същност и Божеството на Сина, отците правят разлика между тези две „начала“: разлика между действието на природата, първичното Божие битие, и действието на волята, предполагащо отношение към „другото“, определено от самото това отношение. И тъй, Иоан Богослов говори за всевечно начало, за начало на Логоса, и тук думата „начало“, употребена в аналогичен смисъл, обозначава всевечното отношение. Но същата дума е употребена в книга Битие в буквалния си смисъл — с внезапната поява на света „начева“ и времето. Виждаме, че тези две „начала“ са онтологично различни, макар и да не са съвсем чужди едно на друго: да си припомним Божествените идеи-желания, Премъдростта — едновременно вечна и обърната към „другото“, което и е трябвало „да начене“ в същинския смисъл на думата. Та нали самата Премъдрост провъзгласява: „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време“ (Притчи 8:22).
Да, „начало“ от първия стих на книга Битие обозначава сътворението на времето. Така се въвеждат отношенията между времето и вечността и това е проблем от същия характер, както и проблемът за сътворение ех nihilo.Тук трябва да преодолеем две трудности. Първата – опасността да се окажем „елини“, ще рече да пристъпим към фактите в Библията от чисто метафизична гледна точка и да тълкуваме разсъдъчно тайнствената им символика така, че полетът на вярата да стане ненужен. Но богословието не се нуждае от философски разяснения – то може самò да отговори на въпросите, но не независимо от тайните на вярата, а като храни разума с тайната, като го преобразява чрез вярата, та в постигането на тайната човек да участва изцяло. Същинското богословие превъзмогва и преобразява метафизиката.
Втората опасност: поради ненавистта си към философите да се превърнем в „юдеи“ — да разберем конкретната символика на Свещеното Писание буквално. Някои съвременни екзегети, особено (но не единствено) протестантите, се стремят старателно да прогонят от начина си на мислене всичко, което по някакъв начин напомня философията. Оскар Кулман например в книгата си „Христос и времето“ намира за необходимо да отстрани като наследство от Платон и гръцката философия всички проблеми, свързани с вечността, и да тълкува Библията на текстологично ниво. Но Библията е дълбочина, най-древните ѝ части и преди всичко книга Битие се разгръщат по законите на логика, която не разграничава конкретното и абсолютното, образа и идеята, символа и символизираната реалност. Възможно е тази логика да е поетична или сакраментална, но примитивността ѝ е само привидна, тя е пронизана от словото, а то придава на телесността (без да я отделя от думите и нещата) несравнима прозрачност. Езикът вече не е същият, може би е по-малко цялостен, но пък е по-съзнателен и ясен, свлича от архаичното разбиране обгръщащата го плът и го възприема на мисловно равнище; повтарям – става въпрос не за рационално разсъждение, а за съзерцателно разбиране. Затова, ако съвременният човек държи да изтълкува Библията, трябва да има мъжеството да мисли, защото не можем безнаказано да се правим на деца; като се отказваме да абстрахираме същината, вече по силата на самия език, който използваме, ние въпреки всичко абстрахираме – но само повърхността, което ни довежда не до по детски изумената възхита на древния автор, а до инфантилност. Тогава и вечността както времето става линейна, ние я възприемаме като някаква недовършена линия, а битието на света във времето, от сътворението до пришествието, е само ограничен отрязък от тази линия… Така вечността се свежда до известна времева последователност без начало и край, а безкрайното – до неопределеност. В какво обаче се превръща трансцендентността? За да подчертаем цялата посредственост на подобна философия (защото така или иначе това все пак е философия), е достатъчно да напомним, че крайното е несъизмеримо с безкрайното.Нито елините, нито юдеите, а християните – църковните отци, дават на този проблем решение, което не богохулства, оскърбявайки Библията с рационализъм или пошлост, а я постига в пълната ѝ дълбочина. Според Василий Велики първият миг от времето все още не е време: „както началото на пътя още не е път и основите на дома все още не са дом, тъй и началото на времето още не е време и не е дори най-малкия отрязък от времето“. Този първи миг не може да бъде мислен, дори ако определим примитивно мига като точка във времето (невярна представа, както доказа блажени Августин, защото бъдещето непрестанно се превръща в минало и ние никога не можем да уловим настоящето във времето). Първият миг е неделим, ние можем дори да го наречем безкрайно кратък, защото е извън измеренията на времето: той е момент-граница и, следователно, се намира извън продължителността.
Що е „миг“? Този въпрос вълнува още античната мисъл. Зенон, който стига до задънена улица със своя безпощаден рационализъм, свежда понятието за време до абсурд, защото то е, или по-точно, не може да бъде, ведно покой и движение. У Платон, по-внимателен към тайната, откриваме забележителна мисъл за „внезапното“, което по неговите думи не е време, а граница, и заедно с това — пробив във вечността. Настоящето без измерение, без продължителност, явява вечността.
Така си представя Василий Велики първия миг, в който възниква цялата съвкупност на битието, символизирана от „небето и земята“. Сътвореното се появява с известна „внезапност“, наведнъж вечна и временна, на предела между вечността и времето. „Началото“, аналогично на геометричното понятие за граница между две плоскости например, е своего рода мигновеност; сама по себе си тя е извън времето, но творческият ѝ порив поражда време. Тази е допирната точка между Божествената воля и това, което възниква и трае; самият произход на сътвореното е изменение, „начало“ и поради това времето е една от формите на тварното битие, докато вечността принадлежи преди всичко на Бога. Но тази изначална обусловеност не ощетява тварното битие, сътвореното никога няма да изчезне, защото словото Божие е непоколебимо (1 Петр. 1:25).
Сътвореният свят ще съществува винаги, дори когато самото време изчезне, с други думи, когато то, сътвореното, се преобрази във вечната новост на епектаза.
По този начин в една тайна се срещат първият и осмият ден, съвпадащи с възкресния. Защото той е и първи, и последен от седмицата, ден на пристъпване във вечността. Седемдневният цикъл приключва с Божествения покой на съботата, следва пределът на цикъла – неделята, денят на сътворение и възсъздаване на света. „Възкресният ден“ като „внезапност“ на вечността, като ден на първата и последна граница. Развивайки идеите на Александрийската школа, Василий Велики подчертава, че не трябва да коленичим пред тайната на възкресния ден: в този ден ние не сме подвластни на времето роби, а символично влизаме в царството, където спасеният човек се изправя „в пълен ръст“ и участва в синовството на Възкръсналия.
Значи, говорейки за вечността, трябва да избягваме категориите, отнасящи се до времето. И ако все пак Библията ги използва, то е за да може чрез богатата символика да бъде подчертано позитивното у времето, в което назряват срещите на Бога и човека, да бъде подчертавана онтологичната автономност на времето като известен риск от човешката свобода, като възможност да се преобразим. Отците прекрасно разбират това и се въздържат от определения за вечността „а contrario“, сиреч в противоположност на времето. Ако движението, промяната, преминаването от едно състояние в друго са времеви категории, то не бива да им бъдат противопоставяни последователно понятията неподвижност, неизменност, непреходност на статичната вечност; това би била вечността от умозрителния Платонов свят, но не вечността на Живия Бог. Ако Бог живее във вечността, тази жива вечност трябва да превъзхожда противопоставянето между движещото се време и неподвижната вечност. Св. Максим Изповедник изтъква, че вечността на умопостижимия свят е тварна: пропорциите, истините, неизменяемите структури на космоса, геометрията на идеите, управляващи тварния свят, мрежата от математически понятия — това е еонът, еоничната вечност, която подобно на времето има начало (оттук и названието еон — с начало „във века“, εν αίωνι, и преминаващ от небитието в битието); но тя е и непроменлива и подчинена на извън-времевото битие вечност. Еоничната вечност е стабилна и неизменна, тя предопределя взаимовръзката и умопостижимостта на частите на света. Усещането и умопостигането, времето и еонът са тясно свързани и, понеже имат начало, са взаимно съизмерими. Еонът е неподвижно време, времето — движещ се еон. И само съсъществуването и взаимопроникването им ни помага да мислим времето.
Еонът е обвързан с ангелския свят. Ангели и хора участват и във времето, и в еона, но по различен начин. Човекът е поставен в условията на времето, умопостижимо благодарение на еона, докато ангелите имат свободен избор на време само в момента на сътворението им; това е била някаква мигновена временност, последвана от похвала и служение или бунт и ненавист за еона. В него протича обаче и някакъв процес, защото ангелската природа може непрекъснато да израства с натрупването на вечни блага, но това става извън времевата последователност. Да, ангелите са умопостижими светове и участват в „устройващата“ функция, присъща на еоничната вечност.
Само че Божествената вечност не се определя нито от характерното за времето изменение, нито от характерната за еона неизменяемост. Тя е трансцендентна и спрямо едното, и спрямо другото. Необходимата в случая апофаза ни забранява да мислим Живия Бог съгласно с вечността на математическите закони.
За православното богословие не съществува умопостижимо несътворено. В противен случай телесното – единственото сътворено – би било относително зло. Несътвореното превъзхожда всички противопоставяния в сетивното и умопостижимото, временното и вечното. И проблемът за времето отново ни връща към небитието, от което ни извисява Божествената воля, та да може и другото, което не е Бог, да влезе във вечността.
_______________________________
*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения – авторът Владимир Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.
Трябва да влезете, за да коментирате.