Етикет: бог

Истината в християнската религия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Георгиев Панчовски

Съмнението и неверието в съще­ствуването на истината въобще или в нейната достижимост за ограниче­ния човешки разум, макар и да са съпътствали човека през цялото му историческо съществуване, нивга не са хващали дълбоки и трайни корени в неговия дух. Вярата в истината, жаждата за истината, копнежът по истината, търсенето на истината и ней­ното все по-пълно и по-съвършено обладаване са основни двигатели на човешкия живот: на неговото съще­ствуване, развитие, осмисляне и реа­лизиране. Човек жадува за истината още от най-ранни младини, търси я с целия жар на душата си през всички дни на живота си, живее смислено и творчески само чрез нея.

Нас тук ни интересува какво е отношението на християнската рели­гия към истината и може ли въобще да се говори за истина в нея. Не е ли религията област на субективни преживявания, на чувствени състояния, които нямат нищо общо с истината и не се интересуват от нея? Не бяга ли човек в религията от грубата действи­телност и от суровата истина с тях­ната неумолимост и незаинтересова­ност от неговите лични нужди и по­требности, за да намери и да си из­гради въображаем свят, в който въж­деленията и копнежите на личното аз се реализират? В този дух бе се изказал един философски писател у нас, като твърдеше, че на вярващия му е безразлично дали Бог в дейст­вителност съществува. С това рели­гията се откъсва от всяка истина и се свежда до илюзионизъм и фикционизъм. Радикален израз на туй схваща­не дал Фридрих Ницше, според когото ни­кога досега една религия не е съ­държала истина – нито посредно, нито непосредно, нито като догма, нито като притча, понеже всяка рели­гия се появявала по пътищата на за­блудения разум.

Да се твърди, че религиозният човек не се интересува от истината и че в религията той съзнателно или несъзнателно се затваря в илюзорен свят на субективни състояния – значи да не се познава психологията на ре­лигиозното съзнание. Религиозният човек в своите религиозни преживя­вания търси и намира Бога като най-реална и висша действителност, като абсолютна истина. За него нищо, дори светът и самият той, не е така реално, така истинско, както Бог. Достовер­ността на религиозните убеждения е толкова очевидна и непреодолима за религиозния човек, че той, подобно на блажени Августин, по-лесно би се усъмнил в собственото си съществу­ване, отколкото в истинността на свои­те религиозни преживявания. „Аз – изповяда блажени Августин на Бога, – чух Твоя глас в глъбината на душата, така че в мене нямаше вече място за ни най-малко съмнение. Аз по-скоро бих могъл да се усъмня в моето битие, отколкото в битието на тази исти­на, която се вижда от създание мира чрез разглеждане на творенията и винаги присъщата Ти сила и боже­ство“. Видните психолози Старбек и Джеймс привеждат изповедта на един религиозен човек, в която той между другото заявява: „Дотолкова малко можех да се съмнявам в Божието при­съствие, както и в моето; дори аз чувствах себе си по-малко реален от Бога“. Поради това Джеймс и въз осно­ва на неговите религиозно-психологи­чески изследвания повечето от съвре­менните психолози на религията при­дават на религиозното преживяване опитен характер.

В християнското религиозно съз­нание чувството за истина и стреме­жът към истината са толкова силни, колкото едва ли някъде другаде. То нито за миг може да се примири с някакъв религиозен илюзионизъм и фикционизъм. Истината е предмет на въжделен копнеж и на упорито тър­сене от негова страна. Християнинът от нищо друго не се интересува по­вече, отколкото от истината, и за нищо друго не се бори толкова, колкото за нейното постигане. Религията и науката за него са два пътя за откриване и обладаване на пълната, абсолютната истина. И тези пътища въпреки тяхното различие не си про­тиворечат и не се отричат, а се взаим­но допълват и подпомагат.

*

Християнската вяра не огражда чо­века само в сферата на религиозни истини и не му препречва пътя за научно изследване. Тъкмо обратното: никоя религия не подбужда чо­века така силно към научно изслед­ване, към търсене на научната истина, както християнската. За християнската вяра изследването на истината е Бо­жие изискване – религиозно нравст­вено задължение, чрез което човек осъществява своето господарско по­ложение и творческо назначение в света. За християнина светът не пред­ставлява от себе си нито сатанинско творение, нито пуста, мрачна и хао­тична материя, изпълнена с враждеб­ни към него демонични духове – представа, която предизвиква страх и изключва всяка мисъл за научно из­следване като смъртоносна дързост; според християнската вяра светът е премъдро и прекрасно устроено Бо­жие творение, в което всичко е наре­дено с „мярка, брой и тегло“ (Премъдрост Соломонова 11:21; срв. Иов 28:25), всичко е закономерно и следователно се под­дава на научно изследване. Човек като сътворен по Божи образ е предназ­начен да изпълня земята, да я обла­дава и да господарува над нея (Битие 1:28), което може да стане само чрез нейното опознаване и техническо овла­дяване. Чрез познанието на истината и придобиването на мъдрост човек разкрива образа Божи в себе си и постепенно се стреми към все по-съвършено богоуподобяване. Християн­ският идеал не се състои в незнанието и невежеството, а в знанието и мъ­дростта. Нищо не се оценява така ви­соко от Свещеното Писание и не се прави предмет на така въжделен копнеж, както мъдростта, разбира се, не плът­ската, а духовната, богопросветената мъдрост. „Тя – според книга Иов, – се не оценява с офирско злато, ни с дра­гоценен оникс, нито със сапфир. Не се равнява с нея злато и кристал и не ще я размениш за съдове от чисто злато. А за корал и бисер няма и що да се споменува и придобиване мъ­дрост стои по-високо от рубини. С нея не се равнява етиопският топаз; с чисто злато тя не се оценява“ (28:16-19). Премъдрият Соломон казва: „Да придобиеш мъдрост е много по-добре, нежели злато и да придобиеш разум е по за предпочитане от отбор сребро“, защото мъдростта е по-скъпа от дра­гоценни камъни, по-добра от бисер и нищо от онова, що е въжделено, не ще се сравни с нея (Притчи Соломонови 16:16; 3:15; 8:11). Поради това той предпочел мъдростта пред скиптри и престоли и богатството смятал за нищо пред нея; драгоценния камък не сравнявал с нея, защото пред нея всичкото злато е нищожен пясък, а среброто е кал в сравнение с нея. Той я обикнал повече от здраве и ху­бост и в избора предпочел нея пред светлината, защото нейната светлина не угасва (Премъдрост Соломонова 7:8-10). Иисус Христос приканва Своите уче­ници да съчетават в себе си незлобивостта на гълъба с мъдростта на змия­та (Матей 10:16), а св. anостол Павел съ­ветва: „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни“ (1 Коринтяни 14:20).

Опознаването на света и откри­ването на истината има за християн­ството специално религиозно значе­ние: чрез това човек косвено опоз­нава Бога, защото небесата проповяд­ват Неговата слава, твърдта възвестява за делата на ръцете Му (Псалом 18:1-2), и чрез разглеждането и опознаването на творенията става видимо за човека онова, що е невидимо у Бога, сиреч веч­ната Му сила и Божеството (Римляни 1:20). Човек от видимите съвършенства може да познае вечно Съществуващия и от величието, от хубостта у създанията може да познае Виновника на тяхното битие (Премъдрост Соломонова, 13:1-5). Според блажени Августин, към що и да се обър­не човек, всичко му проповядва и му твърди, че е създадено от Бога. На Августиновия въпрос към тварите: що знаят за Бога, те му отговорили гръ­могласно: „Той ни сътвори“.

Бог не дава на човека научните истини наготово, а оставя той сам да ги търси, изследва и намира и чрез това да развива себе си, да осъщест­вява своите творчески възможности и да живее смирено, радостно и щаст­ливо. Известно е, че според библей­ския разказ първият човек сам давал имена на животните, което е възмож­но само чрез различаването им едно от друго, чрез установяването същест­вените и несъществените им белези и проявления, тоест чрез точното им опознаване.

Християнската религия изостря из­следователския дух на човека и го импулсира към пълно и всестранно познание на истината, като го съветва всичко да проверява. „Всичко изпит­вайте“, – казва св. anостол Павел на со­лунските християни (1 Солуняни 5:21). „Възлюблени – съветва св. Иоан Богослов, – не на всеки дух вярвайте, а прове­рявайте духовете“ (1 Иоан 4:1). Хри­стияните не трябва да се задоволяват с повърхностно знание, а да се стремят да проумеят, „що е ширина и дължи­на, дълбочина, и височина“ (Ефесяни 3:18). Идеалът на християните в това отно­шение е да възпламеняват в себе си „любов за всяко обогатяване със съ­вършено разбиране“, за да познаят „тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкро­вища на премъдростта и на знанието“ (Колосяни 2:2-3).

Аз съм пътят и истината и животът

Според християнската вяра човек трябва да бъде особено критичен в областта на религията и да не приема за истина нищо без основания. Тя изисква да имаме Бога „в разума си“ (Римляни 1:28) и да Му се покланяме „с дух и с истина“ (Иоан 4:24). Иисус Христос се родил и дошъл на света, за да свидетелства за исти­ната (Иоан 18:37) и говорил за това, що знаел, и свидетелствал за онова, що е видял (Иоан 3:11). Той никога не изисквал сляпа вяра към Него и към Неговите думи и дела, а разумна, изградена на основания и разбиране (Марк 8:17), като за това често при­бягвал до най-сигурния метод на науч­ното изследване – сетивния опит. Той пита: „Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли?“ (Марк 8:18). По същата причина Той се отнесъл снизходително към неверието на апостол Тома във възкресението Му и не само му показал Своите ръце, нозе и ре­бра, но и сложил пръста му в раните на ръцете Си и ръката му в ребрата Си (Иоан 20:27). Първите благовестници на Христовото слово писали и говорили като непосредни свидетели, като очевидци. Дори най-умозрителният Христов апостол – св. Иоан Богослов казва, че възвестява това, което е чул, което е видял с очите си, което е наблюдавал и което ръ­цете му са попипали (1 Иоан 1:1). Евангелист Лука съобщава, че в на­писаното от него Евангелие той пише за напълно известни нему събития, както са му ги предали ония, които от самото начало били очевидци и служители на словото и то пак след грижливо проучване (Лука 1:1-3).

*

От друга страна християнинът е твърдо убеден, че и научната истина в своята дълбока основа и последна тенденция насочва към Бога, отваря вратите за вярата, оправдава нейното съществуване и косвено привежда ос­нования за нейната истинност. От Бога води началото си всяка истина и към Него тя насочва, защото Бог е абсо­лютното битие, а следователно и аб­солютната истина. „Господ Бог – каз­ва пророк Иеремия – е истина“ (Иеремия 10:10). Извън Бога няма истина и извън истината няма Бог. Истината и Бог в същински смисъл на думата са идентични понятия. „Аз съм… истината“, – казал въплътеният Бог-Слово (Иоан 14:6) и с това дал божествен и безсмъртен израз на тази идея. „Където намерих истина – изповядва блажени Августин, – там намерих моя Бог, самата Истина“. И той се обръща към Бога на истината със специална мо­литва, в която между другото казва, че Бог е баща на истината и на мъ­дростта, че в Него, от Него и чрез Него е истина и мъдрост всичко, що тук е истина и мъдрост. Щом истината е в Бога, от Бога и чрез Бога, то и всеки, който върви по пътя към исти­ната, същевременно върви по пътя към Бога. „Всякой, който е от исти­ната – казва Иисус Христос, – слу­ша гласа Ми“ (Иоан 18:37). Нашият ум – пише Климент Александрийски – е окото на нашата душа, което се озарява от лъчите на Божественото Слово. Човешкият разум в една или друга форма привежда свидетелства за своя божествен първоизвор и за своята богонасоченост: идеята за Бога принадлежи към неговата същност, вследствие на което той не може да не я прави предмет на своята дейност, ако не в положителен, то поне в отри­цателен смисъл. Разумът и истината са в Бога и от Бога, поради което, който търси и намира обективната истина, неминуемо стои на пътя към Бога, върховния Разум и абсолютната Истина. Гьотевите думи: „Който при­тежава наука и изкуство, той има също и религия“, не са верни в пълнота, но в тях се съдържа ис­тината, че науката и изкуството в тяхната неподправена същина и тен­денция са едни от многото пътища към Бога. И наистина, този, който чрез своя разум търси истината, – послед­ната, висшата, абсолютната, която не сочи само що съществува, и как то съ­ществува, но и защо въобще нещо съществува и как то трябва да съще­ствува и следователно дава оправда­ние, насока и смисъл на човешкото съществуване, – необходимо ще раз­бере, че тя не може да се намира в изменливата и преходна действител­ност, а в неизменния и вечен Бог, Който е „вечно Съществуващият“ (Изход 3:14), Алфа и Омега, Начало и Край, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържител (Откровение 1:8).

Християнинът вярва непоколебимо в истината и се стреми да я постигне и обладае. Той обаче не се задово­лява с нейните отломъци, които се откриват чрез научното изследване, а копнее за абсолютната, вечната Исти­на, Която съдържа в Себе Си смисъла и пълнотата на живота. Той подобно на блажени Августин казва: „Истина, Исти­на! Колко дълбоко въздишаше ду­шата ми по Тебе и как искрено се стремеше духът ми към Тебе!“ Едва след намирането на Истината-Бог, той се успокоява, защото само Тя го въз­вишава и облагородява истински, само Тя го освобождава от робството на природните стихии и греховните стра­сти, само Тя осмисля съществуването му и му дава радост и щастие в жи­вота. Познал веднъж тази Истина, Която същевременно е и пътят и жи­вотът (Иоан 14:6), християнинът не допуска мракът на незнанието и на злото да се докосва до неговата душа и да го оплита в своите мрежи, а живее в „светлината на живота“ (Иоан 8:12).

________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1950, кн. 5, с. 16-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ejn

Религия и образование*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Пенов

Направените от Министерството на просветата предложения относно по-нататъшното развитие на нашето обра­зование и предизвиканата във връзка с тях широка обществена дискусия ни задължават да изтъкнем нуждата и от религиозно обучение и възпитание на нашата младеж. Въпросът за религията в най-висока степен засяга свободата на съвестта, свободата на последната мирогледна убеденост на човека, затова всеки опит да се наложи чрез учили­щето само атеистичното схващане е от една страна посягане на самата най-съкровена свобода на гражданите, а от друга страна той неминуемо е обречен на неуспех. Защото както чрез дър­жавни закони и училищни режими не е могъл да бъде унищожен и изко­ренен през вековете материалистичес­кият мироглед, точно тъй и в още по-висока степен не може чрез подобни закони и режими да бъде унищожен и изкоренен религиозният мироглед: вярата в един висш разумен творец, промислител и съдия на света и на човека; вярата в разумно начало, раз­умна цел и разумен смисъл на света и на човека. А щом е така и щом във всеки народ фактически всякога ло­гически последователните люде са били привърженици на този религиозен миро­глед, когато са искали да обосноват правилно своите нравствени, естети­чески, познавателни и особено социални идеали, то ясно е, че за никое поколе­ние на един свободен народ не би трябвало да липсва възможността за религиозно обучение и възпитание, разбира се, за онези, които желаят такова обучение и възпитание. Толкова повече, че религиозното обучение се изисква и от много най-различни педагогически, психологически, културно-исторически и прочее съображения на всяка епоха.

Преди всичко религиозното право­славно-християнско обучение и възпи­тание на нашата младеж истински би подпомагало и обслужвало научния дух на образованието, колкото и някои да са склонни да мислят, че точно религията и религиозното възпитание противоречат на науката и на научния дух. Религия и наука може да противополага само онзи, който от незнание отъждествява религията с невежеството и с най-нисшите анимистични суеверни представи, като забравя, че тези нисши представи са в противоречие не само с науката, но и с възвишената хрис­тиянска религия. Тези представи и суеверия на невежите са печален факт, но те не ни дават право да отричаме заради тях и да пренебрегваме въз­вишената религия, на която са били смирени и предани чеда такива гении и корифеи на науката като Коперник, Кеплер и Кант, Паскал, Пастьор и Иван Петрович Павлов, Лок, Лайбниц и Ломоносов, и много стотици като тях. Само поради незнание и недоразумение, заради нисшите суеверни представи може да се отрича светлата религия на любовта и братството, на свободата и прав­дата, на чистотата и съвършенството, каквато е християнската. Разликата тук е толкова голяма, че нея са принудени да признаят дори люде, които, общо взето, са имали отрицателно отноше­ние към религията. Така покойният вече професор Иван Кинкел, който беше у нас горещ защитник на фрой­дизма и фактически отричаше религията в редица свои съчинения, накрая отчете правилно грешката си, схвана, че не бива заради нисшите вярвания да се отрича християнството и писа така: „Истинската религия, тази, която е въплътена в християнското учение, из­разена в Евангелието и проповядвана от църквата, няма нищо общо с мрач­ния азиатски фатализъм, с безжизне­ната отшелническа философия, за майя нирвана и за карма, отричащи реалния живот с неговите конкретни прояви и всичките му стремежи за усъвършенстване и развой. Тя дава един идеа­лен мироглед на хората за наличността в света на една висша нравствена сила, регулираща живота и човешките от­ношения; тя упътва и успокоява хората и им дава нравствени сили да издържат най-големи лични нещастия в тия случаи на живота им, когато само християн­ската вяра, надежда и любов могат да им помогнат. Най-после тя ги учи да изпълняват своя велик човешки дълг към всички ближни, непрекъснато да работят за своето нравствено усъвършенстване и да посветят целия си живот в служене на другите хора и на обществото. Далеч отстои от тази идеална жизнена и нравствена философия окултизъмът – дъновизмът и тео­софията, проникнати и просмукани до дъното с черен мистицизъм в край­ните му нежизнени прояви[1]“.

Ако казаното е вярно за теософията и окултизма, още по-вярно е то за съвсем неизяснените първични маги­чески, натуралистични и анимистични представи, каквито всеки човек носи в детството си и които непросветеният народ носи и задържа цял живот. Затова именно научна и то научна в най-дълбокия смисъл на тази дума е работата на онзи, който не смесва нееднаквите представи в религията, а се заема да установи, да избистри и изясни в светлината на разума тези представи, да ги огледа в светлината на най-високите религиозни представи, каквито са християнските, и да ги развие и оплодотвори. А това именно извършва в своята работа християн­ският вероучител. Вместо непсихологично и догматично да отрече всичко в тези представи, той издирва психо­логическите им духовни корени в самата природа на човека и различава внимателно истината от лъжата в тях. Той не е склонен да отрича из­общо религията заради нисшите еле­менти в тези представи, защото това би се равнявало с отричането на нау­ката заради злонамерената или неве­жествена злоупотреба с нея от страна на този или онзи. Обобщаващото брутно отричане е толкова по-пакостно тук, че то вместо да премахне суеве­рието, дохожда да го затвърди, доколкото в него има и елементи на истина, на правота, да го фанатизира и да го направи действително обща психоза, опасна за народното здраве.

Още такъв универсален ум като Херберт Спенсер беше правилно из­тъкнал в своите „Основни начала“, че религията и науката не стоят като две гранични, чужди една на друга духовни области, а че научният дух и религи­озният дух се взаимно съпътстват; че научният дух не идва за религията отвън, а живее в самата нея вътре, като постепенно изяснява и възвисява нейните представи и затова тя е еволюирала. Само преднамерено могат при това положение да се отричат по­следните висши форми на религията заради първите ѝ, надживяни, преодоляни вече стадии. С такава логика биха могли да се отричат еднакво науката, изкуството и всички културни прояви, тъй като първоначалните им, зародишни форми от някога не съответстват на издигнатото днешно научно или художествено равнище на човечеството.

Прочетете още „Религия и образование*“ →

Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Пенчев Коев

В светлината на църковното учение за равенството и единосъщието на лицата на Света Троица намира своето правилно разрешение и въпросът за Боговъплъщението и произтичащите от него последици за човека. И об­ратно, чрез Боговъплъщението се изяснява, разбира и възприема троичността на Бога: «Който е видял Мене, казва Христос, видял е Отца… Аз съм в Отца, и Отец е в Мене… Аз и Отец едно сме» (Иоан 14:9-10; 10:30). Троичността на Бога е основна предпоставка за Боговъплъщението, което в пра­вославното богословие заема централно място. «Православното християнство подчертава както въплъщението на Бога, тъй и обóжението на чо­века чрез това въплъщение. Най-тясното и вечно оставащо спасително-историческо съединение между Бога и човека в богочовешкото лице на Иисус Христос е космично-историческата основа на новата действителност, на обóжението на човечеството и на преображението на света. Тази основна идея минава като жизнен нерв през целия обсег на вярата и живота на Право­славната църква[8]». Въпросът за Боговъплъщението превишава границите на човешкия разум. Тайната на Бога и тайната на човека се съединили при Бо­говъплъщението и образували най-великата тайна под небето и над небето – тайната на Богочовека[9]. «Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът» (1 Тимотей 3:16); «Словото стана плът» (Иоан 1:14). Защо? – Въз основа на Божественото Откровение и на мистичното преживяване светоотеческата богословска мисъл отговаря на този въпрос така: Син Божи стана Син Чо­вешки, за да могат синовете човешки да станат синове Божии[10]. Това опре­деление е ръководно за православното съзнание. То разкрива вътрешната връзка между христология – сотириология – антропология и  определя христоцентричността на православното богословие. Във и чрез христологията се осветлява, разбира и осмисля сотириологията, която има за предмет лич­ността на човека в единение с Бога. Тази христоцентричност в Православ­ната църква е намерила ярък израз в догматическата дейност на седемте вселенски събори. Вероопределенията на тези събори въз основа на идеята за троичността на Бога имат по-нататък за централна тема личността и де­лото на въплътения Син Божи, на Богочовека Христа. След епохата на все­ленските събори и до днес православната богословска мисъл като цяло е останала вярна на вселенско-църковната традиция, като е продължила да разкрива духа и съдържанието на вероопределенията на тези събори, да вниква все по-дълбоко в неизчерпаемите по съдържание и санкционирани по форма божествени истини, да разкрива божествения образ и необхват­ното дело на витлеемския Младенец и голготски Страдалец Иисус Христос, да вниква с вяра и богоозарен ум в тайната на Въплъщението, Кръстните страдания и Възкресението на Сина Божи, които са conditio sine qua non в делото на изкуплението. Както в светоотеческата, така и в по-къснешната и най-новата православна богословска литература е подчертана мисълта, че целта на Боговъплъщението е възстановяването на човека и избавлението му от греха и неговите последици. Това определя сотириологическия ха­рактер на Боговъплъщението. В този смисъл са и думите на св. апостол Павел: «В Него (в Христа, скоби мои) благоволи Отец, да обитава всичката пълнота, и чрез Него да примири със Себе си всичко, било земно, било не­бесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му» (Колосяни 1:19-20). Мисълта за сотириологичния характер на Боговъплъщението е намерила всецърковно признание и догматическа формулировка в Символа на вярата, където е казано, че Син Божи «заради нас човеците и заради нашето спа­сение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек». Боговъплъщението е единственото и неповторимо средство за въз­становяване първоначалното общение на човека с Бога. То е плод на Бо­жията неизменна любов в съчетание със свободната воля на човека[11].

Цялата религиозна проблематика, която вълнува християнското съз­нание и е предмет на богословието, намира своето правилно разрешение във и чрез Църквата. Православното богословие не е самоцелно, нито може да съществува извън Църквата. То е нейна рожба, изява на нейния живот и съзнание. Църквата създава богословието; на свой ред богословието раз­крива нейната същина. Като богочовешки организъм, като Тяло Христово, в което пребъдва Дух Свети, Църквата може да се разглежда в два аспекта: христологически и пневматологически без да се поставя граница между тях. Църквата Христова е едновременно и Тяло Христово, и пълнота на Светия Дух. Единството на Тялото се отнася към природата; пълнотата на Духа се отнася към личностите, всяка от които представлява от себе си цяло, а не част от цялото. По своята природа отделният човек е част, един от Тялото Христово; като личност обаче той е същество, съдържащо в себе си цялото. Църквата е движен от Дух Свети нов живот с Христа и в Христа. Христос е въплътен Син Божи. Той е едно от лицата на Света Троица. Затова и Църквата като жи­вот в Христа е едновременно и живот в Света Троица. Тя е образ на Света Троица, разкриващ и единство, и множественост. Както не е възможно да се разкрие в пълнота същината на живоначалната Троица, така не е възможно да се разкрие напълно и да се вгради в словесни форми същината на Църк­вата. До нея се достига по пътя на преживяването и на любовта. Единството между лицата на Света Троица има в основата си любовта, защото Бог по Своята същина е любов (1 Иоан 4:8, 16). Църквата като живот в Христа е проник­ната от троичната божествена любов. Тук трябва да се подчертае, че «право­славното учение за Света Троица се явява метафизическа обосновка на нрав­ствения дълг за любовта. То дава отговор на въпросите: как да обичаме другите и защо да ги обичаме; защо не трябва да живеем само за себе си? Ние узнаваме, че сме едно с другите; че и те са образ Божи, храм на Дух Свети и ако дори този храм е разрушен, той все пак е храм и към него мо­жем да пристъпваме само с благоговение; че всички християни трябва да бъдат едно. Христос се моли за единство между всички християни и поставя за образец единството между лицата на Света Троица[12]» (срв. Иоан 17:21). Вън от тази метафизическа обосновка на любовта и единството Църквата Христова като ирационална величина е немислима. До тези изводи е достигнало пра­вославното богословие в своя многовековен и богат опит. Поради особения си характер и неизследимо духовно богатство Църквата е била винаги пред­мет на богословската мисъл. По своята същина тя принадлежи към божест­вения свят, тя е в Бога и същевременно съществува в този свят, в човешката история. Ако се абстрахираме от божественото в нея и я разглеждаме като една от многото земни организации и общности, ще отминем най-същественото в нейната природа – разкритие на вечното във временното. Същността на Църквата е нейният божествен живот, който се открива в тукашния живот чрез двете неповторими събития: Боговъплъщение и Петдесетница. Този духовен живот води към вечността. Вечният живот, който ни е даден от Христа и който се състои в това «да познават Тебе, Едного Истинаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа» (Иоан 17:3) започва още тук, в този живот. И тази вечност във времето е докосване до божествения живот в Църквата[13]. Въпреки невидимото, божественото в Църквата, тя съществува като даденост, като исторически факт; има свое начало на земята, своя исто­рия и развитие. По същина нейната история е богословска. Тя е непреста­нен стремеж към разкриване истината за Света Троица и за въплъщението на Сина Божи, Богочовека Христа. Тя е път, който води към единение с Бога.

Животът на Църквата, разгледан в исторически аспект, съдържа в себе си и есхатологически елемент. Последният е неделима част от нейната същина. Под есхатологически елемент в историческото битие на Църквата трябва да се разбира крайната цел, към която тя води своите членове, именно към единение с Бога, към обóжение (theosis). В този смисъл православното богословие разкрива идеята за Царството Божие. Тази тема, сама по себе си изключително богата по съдържание, е била и си остава за богословската мисъл предмет на изследване и изяснение. Естествено и тук основата е Божественото Откровение. В него Царството Божие или Царството небесно е изразено трояко: 1. Като такова, което се приближава: «Покайте се, защото се приближи царството небесно» (Матей 4:17); 2. Като такова, което е в нас: «Царството Божие е вътре във вас» (Лука 17:21); 3. Като такова, което не е от този свят: «Моето царство не е от този свят» (Иоан 18:36).

Като анализира това трояко определение за Царството Божие, бого­словската мисъл открива в него две съществени страни: етическа и есхатологическа. Доколкото в тукашния живот се реализира етическата страна на Царството Божие, дотолкова се подготвя почвата за неговото есхатологическо осъществяване. Царството Божие е едновременно и иманентно, и трансцендентно. По свидетелството на Евангелието, проповядваното от Христа Царство Божие включва окончателното състояние на праведниците след Страшния съд – състояние на вечен живот (срв. Матей 25:46). Същевре­менно обаче Царството Божие има определено и ясно отношение и към пре­биваването на човека на земята, към неговото временно състояние. Оконча­телната съдба на човека зависи изключително от това как той е насочвал своя живот тук на земята. За да достигне вечен живот, човек трябва в усло­вията на земния живот да преобрази своите мисли, думи и дела. Христия­нинът може да стори това в Църквата и чрез Църквата, чрез нейните благо­датни средства, които възраждат, обновяват човека и го водят до Бога. Възроденият и обновен човек, оделотворил в живота си правдата и любовта, станал христоносец и светлоносец, още тук на земята отчасти предвкусва светостта и блаженството на Царството небесно; той носи това царство в себе си.

Прочетете още „Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата – продължение и край*“ →

Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Пенчев Коев

Християнството се откроява и извисява над всички други религиозни учения, които историята на човечеството познава. То е неповторима и не­сравнима величина. Тази му специфика е обусловена от личността и делото на неговия Основател Иисус Христос, Който като Бог е дал вечните и неиз­менни божествени истини, а като Човек е облякъл тези истини в словесна форма и ги е предложил за ръководно начало в живота на Своите последо­ватели. Те удовлетворяват потребностите на човешката душа, за която още Тертулиан беше казал, че тя по природа е християнка. Този факт по­твърждава универсалността и божествения характер на Христовото учение. Затова Спасителят казал на Своите ученици: «Идете, научете всички народи» (Матей 28:19), «Проповядвайте Евангелието на всички твари» (Марк 16:15), защото словото на истината е за всички времена и за всички хора.

Богочовекът Христос основал Църквата, която е «стълб и крепило на истината» (1 Тимотей 3:16), всегдашна пазителка и вярна тълкувателка нa словото Божие. Учението на Христа и благодатните средства за обнова и възраждане на човека са дадени на Църквата (срв. Ефесяни 3:8-10). В нея и чрез нея вярващият изгражда своето лично спасение и черпи сили за твор­ческа дейност в съзиждане основите на Царството Божие още тук на земята, за да прерастне то в Царство на вечния живот в отвъдния свят. Следователно Църквата съдържа в себе си и есхатологически елементи или, иначе казано, до есхатологията се достига чрез еклезиологията. По думите на св. апостол Павел «Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа» (Римляни 14:17). То разкрива дверите на вечния живот, към който са призвани всички хора (срв. Премъдрост Соломонова 2:23; Битие 1:27). А вечният жи­вот предполага познаване на Бога и пратения от Него Иисус Христос (Иоан 17:3). До Бога се достига чрез Христа, Който е «път и истина и живот» (Иоан 14:6), защото Неговите думи са «дух и живот» (Иоан 6:63). «При кого да отидем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот» (Иоан 6:68). «Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога… Той (Хри­стос, скоби мои) е истински Бог и живот вечен» (1 Иоан 5:20). Пребъдването в Христа е условие за наследяване вечен живот (срв. Иоан 3:16; 6:40; Марк 16:16).

Познаването на Единия Истински Бог, богопознанието е възможно в Църквата и чрез Църквата. Тя дава благодатни средства и сочи верни пъ­тища за богопознание и богообщение. Последните са плод на сгряваната от Дух Свети чиста богословска мисъл и християнски творчески живот. За­това може да се каже, че цялата почти двехилядилетна история на Църквата е по своята същина богословска, а по външната си изява – творческо-ди­намична. Тя е ярко свидетелство за вложения в човека стремеж към Бога. Оттук истинското богопознание включва в себе си две взаимно преплитащи се страни: теоретическа и практическа. За да се вникне в същината на бо­жествените истини, е необходимо да се богословства и да се живее според тези истини.

Съдържащите се в Божественото Откровение истини на вярата не само се пазят в Църквата, но са и предмет на грижливо и старателно изучаване и прилагане в живота. Тази своя дейност Църквата осъществява чрез бо­гословската мисъл в съчетание с живия религиозен опит. В този смисъл богословието е израз на живота и съзнанието на Църквата. Без богословието не е възможно да се вникне в същината на Църквата и да се разкрие богат­ството на нейния живот. По думите на предстоятеля на светата Еладска православна църква Негово Блаженство Архиепископ Серафим богосло­вието е сърцето на Църквата[1]. Тази мисъл естествено не трябва да се разглежда . в догматически аспект.

Основните проблеми, които са предмет на богословската мисъл в Църк­вата, са: 1. Бог в Неговата същност и прояви; 2. Отношението на Бога към света и човека; 3. Ценността на човешката личност и значението на обще­ството, и назначението на окръжаващия ни свят[2]. Взети в исторически ас­пект, тези проблеми са послужили за изяснение и формулировка на исти­ните на вярата относно идеята за троичността на Бога (триадология), за личността и делото на въплътеното Слово Божие (христология), за човека и неговото назначение (антропология), за Църквата като богочовешки ор­ганизъм (еклезиология) и за края на цялото творение (есхатология).

Исторически нужди, обусловени от човешки потребности, са нало­жили изяснението на горните проблеми по пътя на богословско-философския анализ, съчетан с жив религиозен опит.

Богословието по своята същина не е и не може да бъде само спекулативно, отвлечено-разсъдьчно и лишено от практическа приложимост. Проблемите из областта на абстрактното се анализират с оглед на тяхната жизнено-прак­тическа стойност за човека. Те имат в основата си идеята за образа и подо­бието Божие у човека (срв. Битие 1:26; 5:1; Премъдрост Соломонова 2:23; Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:3 и други). Човекът е част от материалния свят; същевременно той се отличава от него и се уподобява на своя Творец. Той отразява в себе си и чрез себе си силата и величието на Бога. Подобно на триипостасния Бог, човекът е личност, увенчана със слава и чест. Като личност той богословства: с ми­сълта и сърцето си се докосва до трансцендентния свят. Като христоносец той отразява божественото в рамките на земното.

Разглежданата тук тема изисква да се хвърли поглед върху метафизическо-практическата значимост на богословието като фактор при разкри­ване живота и съзнанието на Църквата в исторически и есхатологически аспект.

По своята същина Църквата Христова не е от този свят, но тя е в него и за него. На живеещите на земята тя предлага неземни, божествени истини, защото хората носят в себе си неземен, божествен елемент. Това съзнание на Църквата е изначално. С него тя живее още от деня на своето основаване – Петдесетница. Вярно е, че първите християни не са имали системно разра­ботени богословски доктрини. Множеството повярвали имали едно сърце и една душа (срв. Деяния на светите апостоли 4:32), защото всеки се е стремял преди всичко да стане «нова твар» в Църквата чрез Христа (срв. 2 Коринтяни 5:17; Галатяни 6:15; Ефесяни 4:22-24). По-късно поради причини от външен и вътрешен характер «се явила нужда да се установи единство и в теоретическите формулировки на истината. Това е било необходимо, за да има единство не само в живота, но и в съзнанието[3]». Така се стигнало до богословско вглъбяване в истините на вярата и до разкриване на тяхното съдържание, стигнало се до богосло­вието в неговата същина.

Прочетете още „Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата*“ →

Деветият член от Символа на вярата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Дякон Владимир Ригин

„Вярвам… в едната света, вселенска и апостолска Църква“

Руската дума Церковь[1], както и славянските думи Црква, Црквь, Царкевень; немското Kirche; английското church; шведското, финското, естонското и други Kirka; анг­лосаксонското cyrick; шотландското kirk – всички те произлизат по всяка вероятност от гръцката дума κυριακή (подразбира се οικίος) или κυριακόν (подразбира се οικίον) и в бук­вален превод означават Дом Господен или жилище Господне, тоест именно това, което у евреите се наричало beyth yahweh. По такъв начин руското название на Църквата се е получило от мястото, където по преимущество се изявява църковният живот, чрез разши­ряване смисъла на думата. Това название се запазило и за самата сграда. Напротив, в романските езици (даже и в някои други) названието за здание, за храм възниквало от стесняване на смисъла на названието Църква. А именно, от гръцкото εκκλησία идва ла­тинското ecclesia, италианското chiesa, френското église, в превода на Библията от Улфила (Ulfilas) aikklesjo… Самата дума εκκλησία произлиза от глагола εκ-καλέω – извик­вам, избирам, свиквам събрание и означава в буквален превод събрание, свикано мно­жество народ, събрано общество (coetus, multitudo, conventus, Cemeinde, gahal и прочее). Оттук е възникнала и употребяваната дума за християнската община. Сега εκκλησία озна­чава новозаветния Израил, новозаветния народ Божи, тоест християството (срв. Галатяни 6:16). В този израз е включена представата за народното, а не за обединеното събрание на на­рода на Новия Завет (на християнството) и при това – представа за народното съби­ране пред Бога и с Бога. С обстоятелството, че събранието на християните се нарича εκκλησία, се изразява не неговата действителна форма (многочисленост или малочисленост), но неговата духовна ценност: това е то събранието, в което действено се проявява Бог (Христос) със Своите благодатни дарове, събрание на избраните, събрание на народа Божи… По такъв начин съществува само единната εκκλησία, събранието на цялото християнство, но при тази единна εκκλησία има безбройни форми на прояви. Тя е налице в събранието на местната община, но така също и в събранието на домашната община и в безбройните други събирания на християните, дори когато те не представляват непре­менно събрания на местната или домашната община“.

Светата Църква е основана от Господ Иисус Христос (Деяния на светите апостоли 20:28). Предназначе­нието на Христовата Църква е спасението на човека. Само в Църквата става пълното единение на човека с Бога, което представлява основно условие в делото на спасението.

Господ Иисус Христос със Своите кръстни страдания изкупи човешкия грях (Иоан 1:29; Евреи 7:27) и със Своята свята кръв основа Църквата (Деяния на светите апостоли 20:28), за да живеем в нея ние чрез Него и за Него (2 Коринтяни 5:14-15). Затова извън Църквата няма спа­сение.

„Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3). Светият Дух от деня на Петдесетницата вечно пребивава в Църквата (Иоан 14:16), да­рява на хората Христовата благодат, която подпомага човешките сили при извършване на спасението.

В Църквата ни довежда вярата в Господ Иисус Христос. Сам Господ говори, че върху изповядването на вярата в Него Той ще създаде Църквата (Матей 16:18). Чрез вя­рата  в Христа и Неговото възкресение (Римляни 10:9) и чрез делата на вярата (Яков 2:17-26) членовете на Църквата получават оправдание по Божията благодат (Римляни 3:24-30) и се спасяват със силата Божия (Римляни 1:16).

Църквата е една, както е един Господ, Който я създаде (Иоан 10:18).

Църквата е света, тъй като тя живее,  действа и мисли чрез Светия Дух (Деяния на светите апостоли 1:5, 8:15, 9:17).

Църквата е вселенска – нейните чеда имат едно сърце и една душа (Деяния на светите апостоли 4:32) и съборното определение е доминиращо.

Църквата е апостолска – у нея се пази апостолската приемственост при ръкоположението на свещената иерархия (Деяния на светите апостоли 6:6; 14:23; 20:28) и свято се пази апостолското предание (2 Солуняни 2:15).

В Свещеното Писание се срещат различни наименования на Христовата Църква: Божие здание (1 Коринтяни 3:9), стадо овци, обединени от Един Пастир (Иоан 10:16), Божи дом (1 Петр. 4:17; 1 Тимотей 3:15), жена – невеста на Агнеца (Откровение 21:9) и много други. Но най-пълно характеризира Църквата определението, дадено ѝ от апостол Павел, който я на­рича тайнствено тяло Христово (τό μυστικόν σωμα τού Χριστου – Ефесяни 1:22-23).

Определението за Църквата като тяло Христово не е символ или отвлечено понятие, а израз на действителния мистичен живот на Църквата, сочещ реалното единение на Бога и човеците в Христа. „И така τό σωμα в Ефесяни 1:23 означава… не тяло въобще, а тяло κατ’έξοχήν: тяло, което по преимущество заслужава това название; битие, което носи в себе си самия принцип на телесността; тяло в най-чистия и най-съвършения вид и сми­съл. Оттук още веднъж се вижда, че пасажът в Ефесяни 1:23 не е метафора, не е срав­няване на Църквата с тялото, но онтологическа[2] формула, в която за Църквата се утвър­ждава самата същност на телесността… Апостолът говори с всичката решителност, ясност и краткост, като съсредоточава цялото внимание на читателя върху неголемия брой думи: „Църквата е Тяло Христово[3]“. От една страна, като основана от Бога, Църквата е получила битие и съществува извън обикновения порядък на човешкия живот и не може да бъде съпоставена с него като явление, пълно с дълбока тайнственост. От друга страна Църквата е общество от хора, „обединени от православна вяра, от Божия закон, от свещеноначалие и тайнства[4]“. Човешката страна е изменяема и несъвършена, а Църквата е света и божествена поради това, че е осветена от кръвта на Иисус Христос и от даро­вете на Светия Дух, даващ на човечеството истински живот в Бога.

Царството Божие на земята е тялото Христово, одухотворено чрез Светия Дух – така Църквата осъзнава себе си![5] Църквата служи за осъществяване царството Божие на земята – тази крайна цел на цялото дело на Христа. Църквата е предназначена да послужи като средство за преобразяване на света в светлината на евангелската истина и да стане квас за царството Божие (Матей 13:33). И макар понятието царство Божие да е по-пълно и по-широко от понятието Църква, царството Божие се осъществява в своята пълнота само в Църквата и чрез Църквата. „Тъкмо тази Църква е стълб и крепило на истината. Защото е Църква на живия Бог, Който е истински Бог, или самата е истина, защото всичко в нея е истинско – истинско е изповядването на вярата, истинско е освещението с тайнствата, истинско е облагодатствуването, истински е животът по Бога… Думите стълб и крепило изразяват твърдост, неотменност на истината[6].“

Бележки

[1]. Етимологическият разбор на думата „Церковь“ е даден според труда на свещеник Павел Флоренски: Понятие Церкви в Священном Писании (Догматико-экзегетические материалы к вопросу о Церкви). Богословские труды, вып. 12, Москва 1974, с. 175-179.

[2]. Онтологический – съществен, от гръцката дума τό όντος – същество.

[3]. Свящ. Па­вел Флоренский, Понятие Церкви в Священном Писании (Догматико-экзегетические материалы к вопросу о Церкви). Богословские труды, вып. 12, Москва 1974, с. 90.

[4]. Пространный християнский катихизис, Москва 1894, с. 43.

[5]. Свящ. Сергий Мансуров, Очерки из истории Церкви. Богословские труды, вып. 6, Москва 1971, с. 79.

[6]. Епископ Феофан, Толкование пастырских посланий святого апостола Павла. Москва 1894, с. 309.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 7, с. 31-32. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Превод от руски език (Журнал Московской Патриархии, 1978, № 11, с. 76-77). Превел ставр. ик. д-р Иоан Неделчев.

Изображение: дякон (сега протоиерей) Владимир Ригин (род. 1952 г.). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-egy

Майката в християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. ставроф. свещеноиконом Василий Николов

Семейството, което възниква чрез благословения от Бога брак, е основ­ната клетка на всяка човешка общност. От него не само произлизат и са съставени другите общности: род, племе, народ, държава, но то представ­лява и най-добрия модел, по който те се изграждат. Семейството като заду­шевна общност от баща, майка и деца щастливо обединява в себе си двете основни условия за всеки обществен живот: ръководството и подчинението[1].Тези принципи особено здраво са залегнали в християнското семейство и целият му живот непринудено протича, определян от тях. В него почитта към родителите – бащата и майката – са закон Божи. Но заедно с него, е и любовта като най-висш принцип в отношенията между членовете на се­мейството. Християнството оприличава отношенията между съпруга и съ­пругата на отношенията между Христа и Църквата. А това са отношения на жертвена любов. Тя пламти в сърцата на родители и деца и създава висо­ката християнска взаимност, а с това способства за възникването у всички тях на здраво обоснованото съзнание за единство. Поради това външната власт на родителите без да се отменя не се чувства. В християнското се­мейство любещите баща и майка ръководят общия живот във взаимно съ­гласие и любов, а децата с послушание и преданост се предоставят на тях­ното ръководство. Всеки член се чувства заобиколен от разбиращи го хора, които го приемат като цялостен човек с добрите и лошите му каче­ства. Това разбиране не е резултат на размисъл, а се преживява и чувст­ва непосредствено, без думи. Вместо думите въздейства погледът на окото, стискането на ръката, а преди всичко – делото, помощта, която се проявява винаги при всяка нужда и то с такава любов, че взаимните отно­шения стават все по-близки и по-здрави[2]. Поради това отношение, основаващо се на искрена християнска любов между отделните индивиди, тази малка християнска общност – християнското семейство – представлява онази благодатна среда, в която подрастващото поколение се оформява както индивидуално, така и социално, именно в дома, този малък свят, изтъкан от слънчеви лъчи, индивидуалното и социалното са съчетани в та­кава хармония, че от една страна всичко е индивидуално, а от друга всичко е общностно[3].

Но най-ценното в християнското семейство е това, че то е кристално чист извор на живота. В него се раждат, израстват и възпитават бъдещите граждани и членове на Църквата. Тук децата почват да се самоосъзнават, да разбират себе си като отделна личност и при най-благоприятни условия да се развиват и усъвършенстват, тъй като в семейството им се предла­гат най-благоприятните условия за тяхното индивидуално и социално-нравствено оформяване.

Християнското семейство е и огнище на религиозния живот. То е све­тилището, в което вярата и прекрасните патриотични традиции на народа се пазят като най-скъпо наследство, изнасят се в обществения живот и се предават на идващите поколения. Тук е и първото, а може би и най-про­дължителното училище, защото от най-ранната възраст, когато децата почват да заучават думите, получават и първите познания от обичната си майка. Това продължава и тогава, когато почнат да съзряват и да търсят отговор на трудните въпроси за живота и смисъла му. С това християнското семейство съдейства за оформяването не само на духовно и морално здрави граждани на държавата, но и на добри и ревностни членове на Църквата.

Но доколко християнското семейство ще отговори на високото си на­значение, доколко успешно ще изпълни своите задачи, поставени му от Твореца, от обществото и от Църквата, това във висша степен зависи от майката. Наистина глава на християнското семейство е бащата, но неговата душа и сърце е майката. Тя е, която създава задушевната атмосфера, стоп­лена от възвишената християнска любов, в която родители и деца щастливо живеят, успешно работят и бързо напредват в религиозно-нравственото си развитие.

Достойнството на майката високо се цени в Свещeното Писание. Божия за­повед е да се почита майката наравно с бащата (Изход 20:12). Премъдрият Иисус син Сирахов подтвърждава това: „Който уважава майка си, е като оня, който придобива съкровище“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:4). А в Притчи Соломонови се казва, че непокоряването на майката е гибелно за детето (Притчи Соломонови 30:17). Сам Господ Иисус, макар да е поставял изпълнението на Божията воля над връзката с майката, смятал е почитането ѝ като Божия заповед и го е поставял наравно с почитането на бащата, а отклоняващите се от изпълне­нието на тази заповед е порицавал (Матей 15:4-7; Марк 7:10-13). Майчин­ството се смятало за чест на всяка еврейска жена. Самото название на пър­вата жена Ева майка на всички живеещи (Битие 3:20) говори за естестве­ния стремеж и очакването на жената да бъде майка. Бездетството се смя­тало за Божие наказание (Иеремия 18:21). Апостол Павел не само смятал раж­дането на деца за естествено и необходимо, но и за много допринасящо за спасението на майката (1 Тимотей 5:14; 2:15).

Успехът на майката в християнското семейство се обуславя от нейните религиозни и нравствени качества. Според психологията на религията же­ната по-лесно се утвърдява във вярата в Бога, отколкото мъжът. За нея пътят към Бога е по-къс, по-прост и с по-малко проблеми. В Бога тя вижда не толкова безкрайната възвишена Същност, колкото благия милосърден Баща, към Когото се отнася с пълно благоговение и у Когото търси закрила и помощ. Вярата на майката християнка не се състои само в това, което е получила от своята благочестива майка или научила от високо благородни човеци: че има Бог, че Бог съществува. Тя не се изчерпва само с посеще­нието на храма и участието на богослужението. Вярата на истинската хри­стиянка е гранитно доверие и безсъмнено упование в Небесния Баща, че Той бди над нея и над семейството ѝ, над здравето и благополучието им по-вярно, отколкото тя бди над децата си. Тази непоколебима вяра, изпълнена с такова дълбоко упование, майката християнка е добила не по пътя на мисленето, а чрез непосредствено преживяване на Божията близост, про­мисъл и помощ, чрез духовно поемане на протегнатата Божия десница, чрез вътрешно чуване на Неговото утешаващо слово. За укрепването ѝ в тази вяра в нейна помощ е природната ѝ нужда за следване, нейният копнеж за преданост и особено чувството ѝ за личното битие на Бога. С това чув­ство се обяснява предимно силната ѝ любов към Христа, която достига до героично изповедничество и самопожертвувателност. Когато Господ Иисус бе осъден и разпнат, когато народът се отметна от Него и болшинството от учениците Му се изплашиха и разбягаха, жените мироносици останаха верни докрай и смело Го изповядаха под кръста Му.

При най-различни обстоятелства на живота майката християнка като ревностна весталка поддържа неугасващ пламъка на вярата в семейството. Това тя постига съвсем естествено, непринудено както с простички и топли майчински наставления, така и с примера на своето високо благочестие. Тя редовно отправя към Господа своите кратки, но сърдечни домашни мо­литви. А богослужението в неделни и празнични дни, което се старае да посещава редовно, ѝ доставя истинска радост. От храма, гдето всички вяр­ващи с едно сърце и с едни уста са отправяли горещи благодарствени мо­литви към Господа, изпросвали са Неговата закрила и подкрепа и са полу­чили благодатна помощ, тя се връща у дома успокоена и обнадеждена, за да върши през цялата седмица бодро и успешно своята работа. Добрата хри­стиянка, която се стреми към постоянно единение с Господа, не пропуска традиционните времена за приобщаване със светите Тайни. Поради естествената си нужда да споделя онова, което измъчва душата ѝ, тя без особени затруд­нения след щателна проверка на душевния си живот отива на изповед, гдето получава прощение на греховете си и облекчение на душата си и се връща с горещо желание да води обновен живот.

Майката е и най-добрия пазител на традициите в семейството, свър­зани с големите християнски празници и църковни времена, в които пре­красно са сплетени в красиви обряди жизнените и възвишени копнежи на човешката душа с вярата и упованието в Бога.

Религиозният живот на майката в християнското семейство в най-висока степен определя нейното поведение. Идеалът на нравствения ѝ стре­меж е всенародна любов към Бога и човека и светост. Наистина в света на греховните увлечения и съблазни този висок идеал се постига трудно. Но способността ѝ да бъде в най-близко единение с Господ Иисус я твърде много улеснява. Благодарение на това тя винаги е при извора на благо­датта и чрез светите тайнства щедро получава нужните сили за издигане към нравствения идеал. Освен това, поради своята природа, тя е в постоянно молитвено общение с Майката Господня, от която проси застъпничество и подкрепа. В нейната личност тя вижда напълно осъществен нравствения идеал на християнката – съвършена, любвеобилна майка и пречиста дева. Със старанието си да ѝ подражава тя успява в стремежа си да отговори на своето високо призвание – да бъде достойна майка, изпълнена с всепредана любов към съпруга и децата си и чиста като девица в своите помисли, чувства и желания. Майчинската любов и девическата чистота определят отношенията на майката християнка с всички членове на семейството: съ­пруга, децата и старите родители.

Прочетете още „Майката в християнското семейство*“ →

„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Доц. д-р Костадин Нушев

На 18 август в празничния календар на Българската православна църква възпоменаваме Успението на свети Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година) и почитаме неговия духовен и подвижнически живот в прослава на Бога.

В традицията на Българската православна църква св. Иван Рилски Чудотворец е почитан и като небесен закрилник на българския народ, като първи и най-голям основател на отшелническото монашество и духовен отец и учител на вярата. Макар различните форми на общежително монашество да са били познати у нас още преди него чрез първите градски манастири в България и книжовните средища в Преслав и Охрид, то именно Рилският светец е възприеман от православната традиция на Църквата като същински първоосновател и духовен уредник на анахоретското – отшелническо и пустиножително, монашество в пределите на Средновековна България, а също така и като най-велик духовен отец и учител на монашеството сред българите[1].

Поради факта, че просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник, просиял чрез молитвата и постически трудове, то нашата църковна традиция съвсем заслужено му приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски[2], св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици и последователи именно на св. Иван Рилски, като възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и манастирска школа на исихастко подвижничество[3].

Духовният подвиг на Рилския светец, който се приема като образец за българската монашеска традиция, е въплъщение на основните нравствени ценности на християнска добродетелност и подвижничество и най-възвишен пример на жизнено-практическите принципи и приложно-опитни правила на монашеското богословие и богомислие. Поученията и духовните наставления, изложени в „Завета на св. Йоан Рилски” са израз и свидетелство за най-високите духовни образци на православното нравствено и аскетическо богословие. В тях се разкрива сърцевината на християнската исихастка духовност, разбирана като най-дълбинното ядро на древната монашеска аскеза и молитвена практика, засвидетелствани от основателите на монашеството и големите учители на Християнския изток.

Св. Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русь, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най-авторитетни църковни учители и наставници[4].

Това проличава преди всичко от съдържанието на най-важния литературен паметник, който свидетелства за духовното учение на светеца и който е достигнал до нас – „Заветът на св. Иван Рилски”[5].

В учението на Рилския светец за духовно-аскетичното подвижничество, се долавят отблясъци от първоизворите на древното християнско монашество и първоосновите на източната отшелническа традиция, свързана със св. Антоний Велики. Но анахоретското или отшелническо и пустиножително монашество при св. Иван Рилски е съчетано с принципите на общежителното (киновитийно) монашество и най-доброто от църковното предание, свързано с монашеските правила на св. Василий Велики, св. Пахомий Велики и св. Йоан Лествичник. Светият отец препоръчва изрично на своите ученици и последователи да се придържат към общежителното монашество и да се подвизават ежедневно в молитва, трудолюбие и братолюбие.

Авторът доц. д-р Костадин Нушев

В монашеското богословие и аскетиката, към които се придържа Рилският светец, по-важните духовни направления и школи на източната гръцка патристическа и аскетическа мисъл са внимателно и балансирано съчетани без крайности и едностранчивости като усилие да се възприеме най-доброто, градивното и плодотворното, което при това е приложимо за духовния живот на българите. Сред наставленията на светия отец не случайно се изтъква изискването монасите да се придържат към „средния и царския път и да не се отклоняват нито на ляво, нито на дясно”.

Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма[6].

Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев[7], проф. Иван Панчовски[8] и архим. Пантелеймон Пулос[9]. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрестанно да четат и да задълбочават познанията си върху  „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма.

Прочетете още „„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*“ →