(Чрез Христос и разширен и обогатен от Църквата според гледната точка на отец Думитру Станилоае)

Валер Бел, Университет Клуж-Напока

Темата на нашия конгрес е Догмат и терминология в съвременното православно богословие. Сметнахме обаче, че не може да се говори смислено и ползотворно по тази тема без предварително задълбочено уточняване на това, което разбираме под Откровение и догмат, изразяващ неговото съдържание, както и какво е догмат и каква е неговата роля за съхраняването и предаването на истинната християнска вяра. Такова задълбочено уточнение и схващане откриваме в богословието на отец Думитру Станилоае, най-големият православен богослов от втората половина на ХХ-ти век[1]. Ето защо реших да представя съвсем накратко неговата гледна точка върху тази проблематика, към която добавям и  необходимите уточнения.

Свръхестественото или историческо откровение

Свръхестественото (историческо) откровение от самото начало съпътства живота на хората като цяло. Впоследствие конкретно присъства в живота на израилския народ – това наричаме естествено откровение[2]. Съществува Божие откровение чрез сътворението, естественото откровение, коeто насочва смисъла на съществуванието, но то е общо, безлично и затова остава двусмислено, тъй като не утвърждава съществуването на Бога като Лице – последната и висша цел на съществуванието[3]. Свръхестественото (историческо) откровение осветлява, утвърждава и допълва естественото откровение[4]. „Можем да опознаем напълно природата и откровението, което тя предоставя, единствено чрез Свръхестественото откровение. Естественото откровение се осветлява напълно пред нас единствено чрез Свръхестественото откровение“[5].

Неделимо от Естественото откровение при сътворението[6], свръхестественото или историческо откровение е диалог на Бога – посредством дела, думи и образи с хората, съответно с Неговия народ, чрез който Той се разкрива и води човека към осъществяване на смисъла на неговото съществуване във вечно единение или общение с Него. В рамките на този диалог Бог държи сметка за потребностите на човека, но и за неговата свобода, за приемането или неприемането Му от страна на човека[7].

Чрез свръхестественото откровение Бог като безкрайно и вечно лице по собствена инициатива влиза в общение с човека, като поставя и основите на нашето общение с ближните ни. Чрез свръхестественото откровение Бог, висшето лице, крайната цел на разумното творение и път за напредване към него, се опознават съвсем ясно[8]. Било е нужно Бог да прибегне до свръхестественото откровение не само като директно заговаряне, в което ликът Му да се прояви по-ясно, но и като поредица от свръхестествени деяния посредством които, от една страна, да изтъкне Своето съществувание и дела, а от друга, да накара субективното човешко възприятие да Го забележи като лице, както и да осъзнае смисъла на човешкия живот и по този начин да улесни решението на човека да Го приеме чрез вярата[9].

При свръхестественото откровение Божието дело винаги е съпътствано от словото, чрез което се привлича човешкото внимание върху това дело. Словото предхожда и следва или дори както предхожда, така и следва най-важните, най-решителните моменти в Божиите дела, които създават историята. Бог подтиква хората да се отворят за обявената и обещана от Него енергия, за да се осъществят някои значими исторически моменти и да я използват с всички сили, за да осъществят тези събития или за да отговорят с признателност и доверие на Божията помощ и да се издигнат до един по-висш живот, за да изпълнят, Неговата воля. Няма нито едно Божие слово, което да не подкрепя минали, настоящи или бъдещи Божии дела[10].

„Човекът познава възможността да даде смисъл на своя живот единстгвено чрез словото и делата на свръхестественото откровение; единствено те му показват, че може да се измъкне от разложението на природата; единствено те разкриват пред вярващия човек перспективата да не се слее с природата, подложена на разпадането на всички индивидуали форми, както и възможността да се спаси. Единствено догматите на вярата в свръхестественото откровение му дават перспективата за свобода спрямо природата още в земното битие и пълна свобода във вечния живот“[11]. „Чрез Своите свръхестествени дела Бог показва на разумното творение възможността да се издигне от природната сфера, попаднала в плен на смъртта, която отслабва вярата на човека във възможността да осъществи вечния смисъл на своето съществувание. Свръхестествените дела на прякото Божие Откровение дават на разумното творение надеждата, че ще се издигне чрез Божията благодат и чрез свободата спрямо природата“[12]. Думите, придружаващи тези дела, изискват от човека единствено живот, който не е напълно потопен в този свят, а е ориентиран към Бог, за да бъде готов за вечния живот, перспективата за който е показана като възможна чрез делото на Свръхестественото откровение[13].

Свръхестествените дела, придружени с думи, представляват една възходяща духовна сюита и в този смисъл имат история, представят историята на спасението. Но сред тях се промъкват изживяванията на вярващите, предизвикани от свръхестествените слова и дела на Откровението. По този начин всеки етап от Откровението съдържа в себе си силата да изтласка духовния живот и нашата природа до равнище, която я прави способна да навлезе в един нов период, белязан от поредица нови свръхестествени и необикновени дела и от словата на едно висше познание и преживяване[14] Както чрез новите периоди, чието начало поставят, така и чрез перспективите, които се разкриват пред крайната цел, делото на свръхестественото откровение и словата, които ги описват, имат и пророчески смисъл. Пророчеството като предвещание на крайната цел е част от същността на свръхестественото откровение, което по този начин потвърждава и подкрепя нашето възходящо напредване към крайната цел и онагледяват висотата на тази цел[15].

„Събитията, за които цялото Откровение на Стария Завет пророкува и подготвя, са следните:

– въплъщението на Божия Син,

– разпването, възкресението и възнесението Му като човек,

– изпращането на Светия Дух при основаването на Църквата и

– непрестанното дело на Светия Дух във и чрез Църквата.

Всички тези дела, както и непрестанното дело на Светия Дух във и чрез Църквата, са дело на Божественото Откровение и са придружени от слова, които привличат вниманието върху себе си и обясняват смисъла им. Делото на Светия Дух в Църквата вече не е същинско Откровение, тъй като не е придружено от нови божествени слова, които да го обяснят и да покажат, че отговаря на новите обстоятелства и човешки проблеми. Защото въплъщаването на Божия Син като човек, останалите Му спасителни дела и слизането на Светия Дух включват в себe си всичко, което ще се случи в широк мащаб като духовен прогрес, като единение на човека с Бога, до края на времената[16]“.

Прочетете още „Догматите като израз на спасителния замисъл, разкрит и осъществен от Бог*“ →

Клара Тонева (Стаматова)

Основните верови истини трябва да се разглеждат така, както те са изведени и формулирани от древната Църква и по-конкретно – в Никео-Цариградския символ на вярата**. Всяко изречение и дума в това ясно и кратко изложение на християнската вероизповед имат определен смисъл. От една страна, Символът е теоретично обобщение на общозадължителна норма и образец на вярата, а от друга – го възприемаме динамично, тъй като предполага и вероизповед – нашето общуване с Бога в Църквата.

Истините на вярата са богооткровени и като такива те са свръхразсъдъчни и не са напълно достъпни за нашия ум. Възприемаме ги чрез сърцето си, защото „чрез вярата проумяваме“ (Евреи 11:3).

За по-голяма прегледност Символът на вярата условно е разделен на дванадесет теоретични положения, наречени “членове“. За да разберем  богатото му съдържание, е необходимо всеки негов член, дори всеки негов израз да бъде разгледан поотделно.

Първият член от Символа е: „Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо“.

Първата дума от Символа, която произнасяме, е „вярвам“. Нашата вяра се изразява в дълбоката духовна убеденост в съществуването на Бога. И именно тук е привидното противоречие: от една страна, сме убедени, че Бог съществува, а от друга – не е възможно да бъде доказано по рационален път. Всъщност, ако искрено вярваме, не са ни небходими логични и разумно обосновани доказателства, защото според св. апостол Павел „вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда“ (Евреи 11:1).

По-нататък след думата „вярвам“ Символът посочва в какво вярваме. С израза „в единия Бог Отец“ се разкрива обектът на нашата вяра, а понятието „единия“ подчертава християнския монотеизъм. Не е посилно за нас да знаем същността на Бога, но това не означава, че не можем да имаме частично знание за Него. Сам Иисус Христос казва, че Бог е дух (Иоан 4:24), а Божественото Откровение свидетелства, че Той е самобитен (Иоан 5:26), вечен (Пс. 101:26-28), неизменяем (Eвреи 6:17),   неизмерим и вездесъщ (Иеремия 23:23-24), всезнаещ (Матей 9:4), премъдър (Пс. 103:24), всеправеден (Пс. 7:12), всемогъщ (Битие 17:1), всеблаг (Матей 19:17), всеблажен (1 Тимотей 6:15), свят (Левит 19:1).

С името Отец в първия член от Символа се разкрива спецификата на християнския монотеизъм. В Библията това име на Бога има две смислови значения: нравствено и метафизично. В нравствен смисъл  Бог е Отец на израилския народ (Второзаконие 32:6), Отец на християните (Матей 6:9) и на всички хора (Деяния на св. апостоли 17:28-29), Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха (2 Коринтяни 1:3).Той е Отец на човека както в нравствен смисъл, така и в битиен смисъл, защото му вдъхва дихание за живот по време на творческия акт (Битие 2:7). В метафизичен смисъл обаче Бог е Отец само на Сина, Негово вечно начало (Евреи 1:5). Бог Отец е вечно начало и на третото лице на Света Троица – Дух Свети. По отношение на Него обаче Той не е Отец, какъвто е по отношение на Сина, защото Бог Дух Свети, както се посочва в осми член от Символа на вярата, не се ражда от Отца, а изхожда от Него (Иоан 15:26). Всъщност тайната на богооткровената истина за Света Троица – единият по същност Бог е троичен по лица, остава непостижима за нас. С вяра изповядваме, че Отец, Син и Дух Свети са във всичко едно, освен в неродеността, родеността и изхождането. Но бидейки равни и самостоятелни Божии лица, Те не са три Бога, а един Бог, защото те са единосъщни.

По-нататък в първи член от Символа се казва: „Творец на небето и земята, на всички видимо и невидимо“. Цялото творение е дело на триипостасния Бог. Това означава, че трите лица творят съвместно, но всяко от тях твори по начин, който Му е присъщ. Бог сътворил материята от нищо и от нея в продължение на шест дни (или периода) постепенно създал целия видим свят. В последния, шести ден (период) Бог сътворил човека по Свой образ и подобие. Бог е не само начало и Творец на всичко съществуващо, но и Вседържител, Който като грижовен Отец мъдро промисля и управлява творението.

От втория член до седмия включително Символът на вярата ни въвежда в Христовата тайна. Нека се опитаме да проникнем в нея.

II. „(Вярвам) и в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден, не сътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало;

III. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа (Свети) и Дева Мария и стана човек;

IV. (Който) биде разпнат за нас при Понтий Пилат и страда, и биде погребан;

V. И възкръсна в третия ден според Писанията;

VI. И възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца;

VII. И пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и на Когото царството не ще има край“.

Във втория член от Символа е изложено християнското учение за Божия Син – второто лице на Света Троица, а акцентът е поставен върху Неговата Божия същност. След въплъщението Си Той носи името Иисус, което значи Спасител, а гръцкото име Христос означава Помазаник. Иисус Христос е наречен Господ, чрез което се подчертава, че Той е истински Бог, защото едно от имената на Бога е Господ. С понятието „единороден“ се утвърждава Неговата едсиносъщна Божия природа с Бог Отец. Сравненията „Светлина от Светлина“ и „Бог истински от Бога истински“ показват, че както Бог Отец е светлина и истина, така и Неговият Син носи в Себе Си божествената светлина и истина. По-нататък срещаме понятието „роден“, чрез което се посочва личното свойство на Бог Син, а именно роденост, синовство. Изразът „преди всички векове“  подчертава, че раждането на Сина от Отца е предвечно – не е съществувало време, в което Синът да не е бил роден.

Думите „чрез Когото всичко е станало“ свидетелстват, че Божият Син като едно от лицата на Света Троица притежава и проявява пълна творческа сила, власт и могъщество.

Докато във втория член от Символа на вярата се говори предимно за Божията природа на въплътилия се Син Божи, то в третия се акцентира върху Неговата човешка природа.

Какво означават думите „и се въплъти“? Бог Син става човек, Който във всичко е подобен на нас, хората, освен в греха. Богочовекът Иисус е истински Бог и съвършен човек.

Неговата майка Мария е наречена Приснодева и Богородица. Приснодева, защото тя всякога и неизменно е Дева, а Богородица я наричаме поради това, че е майка на Господа (Лука 1:43).

Защо Той „слезе от небесата“ и каква е целта на боговъплъщението? Преди да отговорим, нека уточним, че думите „слезе от небесата“ имат образен характер и не трябва да ги разбираме буквално. А целта на боговъплъщението е изкуплението на цялото човечество.

В следващия четвърти член ясно се говори за разпятието, кръстните страдания, смъртта и погребението на Иисус Христос. Защо е вписано обаче и името на римския прокуратор Понтий Пилат? Това е било необходимо, за да се посочи точно както времето, когато Христос е бил разпънат, така и за да се потвърди, че Иисус е историческа личност. Неговият живот и кръстна смърт са исторически факти, които са се случили в определено време. По-нататък е казано: „…и страда, и биде погребан“. Чрез този израз се подчертава, че Спасителят на човечеството е страдал на кръста действително, умрял е и е бил погребан. Тук трябва да посочим, че физически страдания и смърт е претърпяла не Божията, а човешката същност у Богочовека. Като Бог Иисус Христос не е страдал и не е умрял.

По-нататък в петия член се говори за възкресението Христово, което има основополагащо значение за нас, защото в него откриваме дълбокия смисъл и цел на нашето човешко съществуване – надмощието на доброто над злото, победата на живота над смъртта. И обратно, ако Христос не беше възкръснал, то нашата вяра според св. апостол Павел е суетна и ние все още сме в греховете си (1 Коринтяни 15:17).

Как да разбираме израза „според Писанията“, който се намира в края на петия член? Употребата му тук не е случайна, защото чрез него се посочва, че с възкресението на Иисус Христос се изпълняват старозаветните пророчества за това събитие (Исаия 53:5-11).

Преминаваме към шестия член от Символа, в който е разкрита тайната на Христовото възнесение. На четиридесетия ден след Своето възкресение Спасителят извел учениците Си близо до град Витания на Елеонската планина и след като им дал последни наставления и ги благословил, се възнесъл на небето (Марк 16:19). Изразът „възлезе на небесата“ показва, че както при Своето въплъщение Синът Божи от невидим станал видим, като слязъл от небесата, така и сега от видим станал отново невидим, като възлязъл на небесата.

Последващите думи „и седи отдясно на Отца“ трябва да разбираме в метафоричен смисъл, а не буквално. Древният обичай на Изток повелява, когато някой домакин желае да изрази дълбока почит към своя гост, кани го да седне от дясната му страна. С това сравнение в Символа на вярата се подчертава равнопоставеността и равночестието между Бог Отец и възнеслия се Иисус Христос.

И ако шестият член ни разкрива тайната на Христовото възнесение, следващият седми е свързан с християнската есхатология. Така се нарича учението за Второто пришествие на Иисус Христос на земята. Никой от нас не знае часа и деня на Второто Христово идване на земята. Знаем само, че то съществено ще се различава от първото. Защото ако първия път Иисус Христос слиза на земята, приел образа на безгрешен и смирен човек, при второто Си пришествие Той ще се яви в славата на Своето божество. Въздавайки всекиму според делата му (Матей 16:27), Спасителят ще основе Свое царство, което като безкрайно преминава във вечността.

Всъщност седмият член от Символа разкрива нашата убеденост, че Бог стои не само „в начало“ на всичко съществуващо (Иоан 1:1), но и в неговия край. Това означава, че от началото на творението до края на времето Бог е Този, Който задава посоките на историческото развитие.

Преминаваме  към тайната на третото лице на Света Троица – Бог Дух Свети, за Когото в осмия член от Символа на вярата се казва: „И в Духа Свети, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се прекланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците“.

Бог Дух Свети има същите качества, каквито имат Бог Отец и Бог Син. Той е единосъщен с Тях, затова е и наречен Господ,  както е наречен и Иисус Христос във втория член от Символа.

Личното свойство на Светия Дух, което го отличава от Отца и Сина, е Неговото предвечно изхождане от Отца. Светия Дух е истински Бог, Господ, Който заедно с Бог Отец и Бог Син равнопоставено участва в създаването на света. Той е онази духовна сила, Която не само поставя начало на съществуването (Битие 1:2), но и осъществява, завършва, освещава и осветява сътвореното. За нас Светия Дух е Творец и Подател на живот, Който ни дава благодатни сили, особено чрез светите тайнства.

Божествеността на Бог Дух Свети (единосъщието Му с Отец и Син)  е потвърдена и чрез израза: „Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина“.

Какво означават думите, с които завършва осмият член: „Който е говорил чрез пророците“? Осенени и боговдъхновени от Светия Дух, пророците, които св. апостол Петър нарича „Божии човеци“ (2 Петра 1:21), са предсказали бъдещето на човечеството, записвали са внушеното им от Бога в свещените книги, извършвали са необясними за нас чудеса.

Следващият девети член от Символа, който гласи: „Вярвам в едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква“, съдържа учението за Църквата и нейните свойства. Църквата, която е основана от Господ Иисус Христос на празника Петдесетница (Деяния на св. апостоли 20:28), може да се разглежда от две страни – като общество от вярващи и като богочовешки организъм.

И наистина, в исторически аспект Църквата е несъмнена реалност. Тя е организация или общество от вярващи; съществува близо двадесет века и се ръководи от определени канони. Но това ли е специфичното за нея? Не, защото онова, която я разграничава от всички останали човешки общества, е нейният богочовешки характер. В този смисъл от верова позиция ние не можем да я определяме като общество. Църквата е тяло Христово, чиято глава е Сам Иисус Христос (Ефесяни 4:15-16), тя е богочовешко единство (Иоан 17:21-26). Именно това разбиране за Църквата, което има своето дълбоко основание в Евангелието, утвърждава истината, че тя трябва да бъде разглеждана и определяна като нещо единствено и неповторимо, като богочовешки организъм. Ние, членовете на Църквата, сме съединени чрез една вяра, ръководени сме от богоустановена иерархия и духовно израстваме чрез Божията благодат, която получаваме във и чрез светите тайнства.

Църквата е една, защото има един Глава – Иисус Христос, и защото в нея постоянно пребъдва единият Дух Свети. Едната християнска Църква отразява единството на Бога: както Бог е един, така и Неговата Църква е една. Съществуването на множество самостоятелни църкви – българска, сръбска, гръцка и други, не нарушава единството на Църквата.

Църквата е наречена и света́, защото тя е осветена от Иисус Христос, Който невидимо я ръководи и защото в нея постоянно пребъдва Дух Свети. Като членове на Църквата ние не сме свети, но сме осветени. Това означава, че имаме възможност да се усъвършенстваме духовно и да достигнем светост.

По-нататък в деветия член Църквата е определена като вселенска или съборна. Как да разбираме това определение? Църквата е за всички хора по цялата вселена, но освен тази количествена характеристика тя има и друга, която е много по-съществена. Църквата е вселенска или съборна, защото истините, които проповядва, са богооткровени и като такива те имат универсален характер.

И накрая, Църквата е наречена апостолска. Знаем, че в ранното християнство избраните от Иисус Христос ученици – апостолите, са получили даровете на Светия Дух и са били изпратени по света, за да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15). С дейността на Христовите апостоли започва разпространението на християнството по цялата земя. Църквата е апостолска, защото пази апостолската вяра, учение, предание и писания, апостолските примери на саможертва и святост, апостолското приемство на даровете на Светия Дух и Божията благодат. Църквата, подобно на апостолите, е пратена в света и нейната мисия е да го преобрази в царство Божие.

Вярата в Църквата изисква вяра и в светите тайнства. Затова преминаваме към десетия член от Символа, който гласи: „Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете“.

Тук се разкрива християнското учение за тайнствата и конкретно за тайнството Кръщение. Това обаче не означава, че то е по-важно от другите тайнства, които Църквата постоянно практикува. И чрез седемте тайнства, които са духовно-осезаеми средства за нашето усъвършенстване и спасение, се предава Божията благодат. Тя очиства, освещава нашата психофизическа природа и я подготвя за вечния живот. Но въвеждането в благодатния живот става именно чрез кръщението, защото то е прага, който „прекрачваме“, за да влезем в Църквата, и необходимо условие, за да участваме в другите тайнства. Кръщението е установено от Спасителя след Неговото възкресение, когато Той казал на учениците Си: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Матей 28:19).

При кръщението чрез Божията благодат се очистваме от всеки грях и се възраждаме за нов духовен живот. Кръщаващият се бива оправдан и осветен чрез трикратно потапяне във вода и с произнасяне на сакраменталната формула: „Кръщава се Божият раб… (Божията рабиня) в името на Отца и Сина и Светия Дух“. Обличането на кръстените с бяла дреха символизира очистената им душа, а даряването им с кръст е символ на тяхната решимост неотклонно да следват Христос.

Чрез думите „едно кръщение“ се подчертава, че това тайнство се извършва само веднъж. То е едно и неповторимо, защото е израз на едната вяра в единия Бог.

В единадесетия член от Символа – „Чакам възкресението на мъртвите“, се съдържа учението за възкресесението на мъртвите при второто идване на Иисус Христос на земята. Този член, който допълва казаното в седмия, разкрива очакванията и надеждите, които съпътстват нашата вяра.

Последният член от Символа на вярата – „(чакам) и живота в бъдещия век. Амин – ясно излага учението на Църквата за живота в бъдещото Царство Божие. Под „живот в бъдещия век“ се разбира животът, който ще дойде след възкресението на мъртвите и всеобщия съд. Това е вечният живот, към който всички ние сме призвани. А дали ще достигнем до него, зависи от нас.

Символът на вярата ни открива следните основни вероизповедни истини:

1.Вярата в единия Бог Отец, Творец, Вседържител и Промислител на всичко съществуващо – видимо и невидимо (I-ви член);

2.Вярата в единородния Син Божи (от II-ри до VII-ми член включително);

3.Вярата в животворящия Бог Дух Свети, Който от Отца изхожда и Комуто се покланяме и славим наравно с Отца и Сина (VIII-ми член);

4.Вярата в едната, света, вселенска и апостолска Църква (IX-ти член);

5.Изповядването на едно кръщение за опрощаване на греховете и очакването на възкресението и живота в бъдещия век (от X-ти до XII-ти член).

Казано накратко, в Символа се съдържат нашата вяра, начинът на нейното изповядване и нашите човешки очаквания и надежди, които я съпътстват.

Вероопределящите богооткровени истини на християнството обаче са неотделими от вероизповедните. Това означава, че чрез думи и дела трябва да ги претворяваме в живота си.

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 46-56. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Този символ е изработен и приет на първите два вселенски събора, проведени съответно в Никея (325 година) и в Константинопол (Цариград) (381 година). Той е израз на волята на Църквата и безпогрешно отразява нейното учение по основните въпроси на вярата. Затова е известен повече с името Символ на вярата, или просто Символа, който ще използваме в настоящия очерк.

Изображения – авторът Клара Тонева (Стаматова), Св. Троица и отделни Нейни лица. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5ZS

Димо Пенков

Християнското вероучение вече две хиляди години съхранява в неизменна чистота заветите на Иисус Христос и Неговите апостоли в онзи вид, в който те са изложени в Свещеното Писание и съхранявани в Свещеното Предание и в древните символи на Вселенската църква. Православието винаги е било, е и ще бъде жива вяра, открита за всяка човешка душа. Православната църква предоставя на своите членове широк простор за научно богословстване, но в своето символическо учение то дава на богослова опорни точки и мащаб, с който е необходимо да се съобразява, за да се избегне противоречие с догматите или с вярата на Църквата. Православното богословие е опитно богословие. На тази логика е основан отговорът на св. апостол Филип на съмненията на Натанаил: „Дойдѝ и виж“ (Иоан 1:46). Такова едно богословие е трезво и сдържано в разсъжденията за всичко онова, което превъзхожда нашето чисто човешко разбиране. Говорейки за живия опит на Църквата, трябва да отбележим, че тя постоянно призовава човека да открие за себе си този опит и да се приобщи към него. Защото вярата не е само комплекс от лични убеждения, а е жив опит, преживяван от цялото тяло на Църквата. Вярата, разкриваща се в Светия Дух и свободно приета от човека, който е призван да възсъздаде самия себе си в сакраменталното лоно на Църквата, е реалност от най-висш порядък.

И така, пътят на богопознанието представлява сам по себе си образ на живота, не образ на мисълта. От друга страна е известно, че самата Църква е изработила определени теоретически положения или догмати на вярата, както е прието да ги наричаме днес. Факт е, че в течение на първите три века от своето съществуване Църквата не е прибягнала към теоретически формулировки на съхраняваната от нея истина; тя не е притежавала още система на определящи вярата догмати. Ранната църква просто е живяла с вяра; истината се е възприемала и преживявала от първите християни като нещо очевидно, непосредствено дадено и поради тази причина не се е нуждаела от теоретическа обработка. Разбира се, още в първите десетилетия на християнската ера възниква особен език, способен да изрази църковния опит в термини и образи – езикът на Евангелията, апостолските послания, текстовете, свързани с вътрешния живот на християнските общини. Но в този език ние не откриваме нито теоретически положения, нито умозрителни формулировки; той просто показва и обобщава живия опит на вярата. Това, което днес наричаме догмати, възниква в момент, в който истините на Църквата са подхвърлени на опасности от страна на ересите. Църквата отговаря на еретическата заплаха, като установява предели на истината, тоест определя границите на живия религиозен опит. Или казано с думите на Христос Янарас “днешните догмати са предели, установени от Вселенските събори“[1]. Това са онези свръхразумни положения, в които Църквата изразява своя опит във вярата, указвайки границите, отделящи истината от еретическите претенции. Формулата не е в състояние да подмени опита, тя само обозначава неговите граници. С други думи, знанието на определението и формулировките на истината, не е знание на истината като такава. Ето защо един атеист може да изучи прекрасно догматите на Църквата за троичността на Бога, за това, че Христос е съвършен Бог и съвършен човек, но от това не следва, че той е познал съдържащата се в тях реалност.

Православните догмати представляват цялостното и неизменно учение на Църквата, в което са изложени свръхестествените богооткровени истини на вярата. И винаги, когато става дума за догматите, ние, като вярващи, чувстваме и запазваме едно автентично усещане за докосване до нещо свято, непреходно и ревниво пазено през различните поколения. Догматите са дадени като откровения не на отделни личности, а на Църквата, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15). Нещо повече, в Църквата живее „Духът на истината“ (Иоан 15:26; 16:13). В този смисъл догматите са плод на съборния духовен опит на Църквата. Разбира се, този опит има спасителен характер единствено в Църквата, защото вярващият може да усвоява и претворява в живота си съдържанието на догматите и да се приобщава към Истината, Която е Христос. Обосноваването на несъмнената достоверност на основните християнски вероучителни истини се осъществява и посредством основанията на разума (виж 2 Коринтяни 10:5), с цел богооткровените истини да станат дълбока вътрешна потребност на душата, водеща към мистичния опит на богоприсъствието и богопознанието. Съгласието между ума и сърцето не отменя, а прави по-съвършен избора на вярващия, приемащ онова, което се откроява в Църквата чрез действието на Светия Дух.

Определяйки една или друга истина за догмат, Църквата не въвежда ново учение, чуждо на Божественото откровение, а чрез своя авторитет само утвърждава като догмат това, което е получила от Господ Иисус Христос. Следователно, догматическите определения на Църквата са само словесен израз на богооткровените истини, дадени на вярващия човек в духовния опит. „Догматът – пише протоиерей Георги Флоровски – в никакъв случай не е ново откровение. Догматът е само свидетелство. Целият смисъл на догматическотото определение се свежда до свидетелстване за непреходната истина, която е била открита в Откровението и се е запазила от самото начало“[2]. Догматите не са отвлечени съждения на разума или изводи на теоретични положения, но са истини, пълни с дух и живот, с дълбочина и сила[3]. Догматите на християнската религия са богооткровени и поради тази причина са непреходни и неизменни. Те са плод на духовния опит на Църквата, изразен посредством думи. Те са умозрителни истини, съдържащи в себе си учението за Бога и Неговото отношение към света и човека.

Като богооткровени и църковни истини догматите имат единствена цел да ни водят към спасение и вечен живот в Бога. Истините, които Иисус Христос възвести, не са само „дух и живот“ (Иоан 6:63), но и ни подпомагат по пътя към вечния живот: „… Син Божий дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога“ (1 Иоан 5:20). С други думи, като богооткровени вечни истини догматите изразяват и определят същността на вярата. Тяхното спасително значение е не само в теоретическото им познаване, защото те не са единствено теоретически формулировки, а преди всичко са целенасочен и богоустремен живот. Във връзка с това св. Симеон Нови Богослов[4] предупреждава: „Да измерваш неизмеримото, да се напрягаш да изразиш със слово неизречимото и да обясниш неизяснимото, е дело крайно опасно…“[5].

Разбирането на догматите като резултат от духовния опит на Църквата ни задължава да вникнем по-задълбочено в смисъла на понятието духовен опит. Той се разбира като източник и истинска област на вярата, религията и цялата духовна култура. Чрез духовния опит човек влиза в живо съприкосновение с Бога. Единствено чрез духовния опит на човека се открива достъпа към любовта, съвестта и чувството за дълг[6]. Единствено духовният опит открива на вярващия човек истинския и единствен Предмет на религиозната вяра. Именно в този опит на човека му се открива или му се дава възможност да съзерцава Божествената светлина.

За да започне духовния живот, човек трябва да устреми своята воля към Бога, да се откаже от света и да достигне хармония между разум и сърце. Връзката с Бога и свободното самоотричане от собственото естество водят към съвършеното осъществяване на човешката личност при помощта на благодатта, към пълнотата на съзнанието и превръщането на човека в син на светлината (срв. Ефесяни 5:9-14). И днес намираме опора в примера на подвижници, като св. Симеон Нови Богослов и тяхната духовност, когато поставяме акцент върху вътрешния мистичен опит и виждането на Божествената светлина. Истинското знание за Бога се постига, преди всичко, с опит и практика[7]. В цялото си богословие св. Симеон Нови Богослов ни разкрива стремежа към непосредствена връзка с Бога и опитното преживяване на тази връзка. „С цялата си готовност и усърдие да се отдадем само на изпълнението на Божиите заповеди и на придобиване на всякаква добродетел, за да се сподобим, да се преизпълним със съкровищата на благодатта на Светия Дух и безопасно да влезем в мирния пристан на Бога и в Неговото Царство“[8]. Човекът, като „духоносец“, според терминологията на св. Атанасий Велики, се обновява посредством Светия Дух, вследствие силата на изкупителното Христово дело. В Православието човекът се определя не чрез това, какво е той, а чрез онова, което личността може да бъде в степента на доближаването ѝ до нейния Първообраз, Който е Христос. Православното учение за теосиса не е статична онтологична идея, но благодатен живот, творчество и безкрайно усъвършенстване в общение с Божествената благодат, сила и величие на триипостасния Бог. Ние приемаме вярата чрез слушане, не за да я разберем рационално, а за да очистим сърцата си, за да добием вяра от Боговидението и от опита на Божието Откровение.

Разбирането на православните догмати като резултат от духовния опит на Църквата има съществено значение за православното църковно съзнание, определило своя живот чрез главенството на Господ Иисус Христос и изповядването на Неговата вечна правда. Църквата е подготовка на човечеството за Царството Божие, в достигане от човека мярата за „пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13). В нея, чрез Царството Божие става приобщаването на човека към Бога, чрез въплътилия се Син Божи Иисус Христос, в Когото за всички хора е даден залог за теосис, като цел и смисъл на човешкото съществуване. Участието в живота на Църквата с нейните тайнства е обективно условие за нашето единение с Бога. В този контекст ние трябва да проумеем „тясната връзка, която продължава да съществува между догмата, изповядван от Църквата, и духовните плодове, които той поражда, защото вътрешния опит на един християнин се осъществява в кръга, очертан от учението на Църквата, в рамките на догмата, който оформя личността му“[9].

Основните истини на вярата, за разлика от основните положения на естествените науки, придобиват пълната сила на очевидността на човешкото сърце (Матей 5:8). Като истини, отнасящи се до духовния живот на човека те могат да бъдат усвоени с пълно разбиране само от тези, в които не са заглушени висшите потребности на духа. За тяхното надлежно усвояване се изисква духовно разбиране (срв. 1 Коринтяни 2:14). Православните догмати са духовни реалности в живота на Църквата, целящи да одухотворят дейността на човека и да изпълнят неговия живот с висш смисъл, просвещавайки го със светлината на Божествената истина.

Едва ли днес има нещо по-важно от разкриването на дълбокия духовен смисъл на православните догмати и способността на човека да познава Истината чрез духовния опит и така да се движи напред към постигането на най-висшия и съвършен смисъл на съществуването.

__________________________

*Публикувано в Догмат и терминология в православната християнска традиция, С., 2014, с. 50-55. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Яннарас, Хр. Вера Церкви. Москва, 1992, с. 46.

[2]. Цит. по Алипий, архим. Поликарп. Догматическо богословие. Света Гора, Атон, 2003, с. 26.

[3]. Срв. Рождественский, Н. Християнская апологетика, Курс основного богословия, Т. I. С. Петербург, 1893, с. 17.

[4]. Св. Симеон Нови Богослов (949-1022) е авторът, който за пръв път обявява по съвсем недвусмислен начин примата на личния опит в процеса на богопознанието, на непосредственото общение с Бога. Освен това, той е единственият в източната традиция, който открито говори за своя собствен мистичен опит и за своите визии, за своя личен досег до Бога. Св. Симеон настоява, че няма друг начин да се познае Бога, освен като се живее с Него. Той възразява срещу мнението, че християнското поведение се основава само на рефлексивността и поставя ударение върху недискурсивния духовен опит на човека. Вж. Каприев, Г. Византийска философия, С., 2011, с. 263.

[5]. Св. Симеон Нови Богослов, Творения. Т. I. Сл. 60. Св. Гора , Атон, 2002, с. 522-523.

[6]. Ильин, И. „Духовньiй опьiт“. – В: Светая Русь, Большая энциклопедия русского народа. Русское мировоззрение. Москва, 2003, с. 249.

[7]. Срв. Алфеев, игумен Иларион. Преподобньiй Симеон Новьi Богослов и Православное Предание. С. Пб, 2001, с. 442.

[8]. Св. Симеон Нови Богослов. Творения… Пос. съч. Слово 34, с. 265.

[9]. Лоски, Вл. Очерк върху мистическото богословие на Източната Църква. София, 2005, с. 17.

Изображения – авторът Димо Пенков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5WJ