Владимир Лоски

Проблемът за злото по същество е християнски. За зрящия атеист злото е една от страните на абсурда, за слепия атеист то е временен резултат от все още несъвършената организация на обществото и света. В монистичната метафизика злото е неизменно определение на сътвореното, разделено от Бога; но тогава то не е нищо друго освен илюзия.

В дуалистичната метафизика то е „другото“, онази зла материя или зло начало, които са съ-вечни на Бога. По този начин проблемът за злото като такова сам по себе си произтича от християнското учение. Наистина, как да обясним присъствието му в света, създаден от Бога, във видимото, където сътвореното по същество е добро. И дори да имаме предвид дарената на човека свобода да се противопоставя на Божествения план, не можем да не се запитаме: що е това зло?

Този въпрос обаче е поставен неправилно, защото с него се допуска, че злото е „нещо“. При такава постановка сме склонни да приемем злото за някаква същност, за „зло начало“, за манихейския „анти-Бог“. Вселената би била за нас своеобразна „ничия зона“ между добрия и злия Бог, а цялото ѝ богатство и многообразие – игра на светлината и сянката, предизвикана от борбата между тези две начала.

Подобна представа има известно оправдание в аскетичния опит; дуалистичните елементи постоянно се опитват да проникнат в християнството и особено в монашеския живот. Но според православното разбиране такава представа е лъжлива: Бог няма контрапункт, не бива да се допуска съществуването на чужди Нему природи. От края на III век до блажени Августин отците ревностно се борят срещу манихейството, но използват в тази борба философски категории, самата формулировка на които ги отклонява от проблема. За отците злото действително е недостатък, порок, не-съвършенство; не е природа, а нещо, което не достига на природата да бъде съвършена. В същностен план отците смятат, че злото не съществува, че е лишаване от битие. Такъв отговор е достатъчен за опровергаване на манихеите, но е безсилен пред реалността на злото, долавяно от всички нас, злото, присъстващо в света. И ако последното прошение на Господнята молитва може да бъде изтълкувано във философски план като „избави ни от злото“, вопъл на конкретната ни природа си остава „избави ни от злия“ — от „лукавия“.

Проблемът за злото, както невероятно точно отбелязва отец Буайе, в чисто християнска перспектива се свежда до проблема за „лукавия“. А „лукавият“ не е отсъствие на битие, не е същностна недостатъчност, не е и същност – нали природата му е сътворена от Бога добра. „Лукавият“ е личност, „някой“.Злото, разбира се, няма място сред същностите, но не е и само „недостатъчност“, в него има активност. Злото не е природа, а състояние на природата, и в това изказване на отците се крие голяма дълбочина. Злото сякаш е болест, паразит, съществуващ само за сметка на природата, върху която паразитства. По-точно, злото е определено състояние на волята на същата природа, такава воля е лъжлива по отношение на Бога. Злото е бунт против Бога, ще рече личностна позиция. Значи, злото се отнася не до същностната, а до личностната перспектива. „Светът пребивава в зло“, казва Иоан Богослов, злото е състояние на природата на личните същества, отвърнали се от Бога.

Прочетете още „ПЪРВОРОДНИЯТ ГРЯХ*“ →

Свещеник Александър Джаковац

Въпросът за всеобщото спасение засяга всички най-важни елементи на богословското мислене. Проблемът за универсалното спасение или за апокатастасиса въобще не е етически, а се отнася преди всичко към въпроса за самото съществуване. У светите отци откриваме различни подходи към този проблем, но не намираме отговор, който да е богословски напълно консистентен, и именно това е причината да се занимаем с тази проблематика. Естествено остава въпросът дали такъв отговор въобще може да се намери, или трябва да се примирим с известната апофатичност на темата, с което се навлиза в полето на гносеологията и в по-обширния въпрос относно възможностите за богопознание и въобще за богословие. Нямам намерение тук да правя изчерпателен преглед на историческото развитие на тази идея. Такъв преглед може да се намери в новата книга на Илария Рамели (Ramelli: 2013). Това изчерпателно изследване на повече от деветстотин страници съдържа изключителен преглед на развитието на тази идея от Новия завет до Ериугена. Особената ценност на книгата е в това, че в нея са цитирани почти всички релевантни патристични свидетелства, а изворите за пръв път са обработени систематично.

Главният недостатък на това иначе капитално изследване е именно недостатъчното подчертаване на онтологичното измерение на проблема, което по мое убеждение е ключово. Затова и не е учудващо, че направените в това изследване заключения не са неоспорими, а последващата и по-различна интерпретация и контекстуализация на изложените материали е не само възможна, но и необходима. Друг недостатък, който и самата авторка изтъква, е липсата на детайлен анализ на понятието за апокатастасис в елинската философия и в еврейската религиозна традиция, което във всеки случай би било много полезно. Тя разработва някои теми от тези области в отделно изследване (Ramelli 2008-2009: 201-234). Що се отнася до предхристиянската употреба на това понятие, тук само ще споменем, че при старите гърци понятието άποκατάστασις не е имало широка философска употреба и е използвано главно в астрономически, медицински и правен смисъл, докато Филон го използва, за да опише връщането на душите в състоянието на съвършенство преди греха: τελείαν άποκατάστασιν ψυχής (Rerum divinarum heres, 293). В този текст искам да се занимая именно с онтологичната основа и с последиците от този проблем, който при Рамели не е достатъчно разработен.

В началото накратко ще покажа как тези въпроси присъстват у св. Максим Изповедник. Избирам него поради това, че в неговата богословска мисъл ясно може да видим цялата дълбочина на този проблем. Свети Максим синтезира дотогавашното църковно богословие и окончателно обосновава христологичната онтология. Онтологичното разбиране на христологията присъства у светите отци и преди св. Максим, но при него тази позиция е подчертана по особен начин и е положена в основата на богословското разбиране, като осветлява всеки друг въпрос. Също така в много случаи са проверени и утвърдени последиците от такава позиция в различни области, както и на въпроса за универсалното спасение. Тук св. Максим отива по-далеч от Ориген и от св. Григорий Нисийски, а след него патристиката не ни показва някой, който да е допринесъл съществено за решаването на проблема. Въпреки значимите приноси съвременните богословски размишления също не успяват да излязат от дискурса на апориите.

Прочетете още „ПРОБЛЕМЪТ ЗА АПОКАТАСТАСИСА В ХРИСТИЯНСКОТО БОГОСЛОВИЕ*“ →

Професор протоиерей Георги Металинос

На последната неделя от Великия пост „ние възпоменаваме Второто и нетленно идване на нашия Господ Иисус Христос“. Изразът в Синаксариона „ние възпоменаваме“ потвърждава, че нашата Църква като Тяло Христово пресъздава в своето поклонение Второто Пришествие на Христос като „събитие“, а не само като нещо, което е исторически очаквано.

Причината е, че чрез Светата Евхаристия ние се съединяваме с небесното царство, с мета-историята. Именно в тази православна перспектива се подхожда към предмета на рая и ада.

В Евангелията (Матей, глава пета) се споменава „царство“ и „вечен огън“. В този откъс, който е цитиран в литургията тази неделя, „царството“ е божественото предназначение и цел за човечеството. „Огънят“ е „приготвен“ за дявола и неговите ангели (демони), не защото Бог желае това, но защото те нямат покаяние (тоест не желаят да се обърнат, да преосмислят и да участват в изкуплението). „Царството“ е „приготвено“ за тези, които останат верни на Божията воля. Несътворената слава е Раят (“Царството“). „Вечният огън“ е адът (стих 46). В началото на историята, Бог кани човека в рая, в общение с Неговата несътворена Благодат. В края на историята, човекът трябва да се изправи пред двете – раят и адът. Ние ще видим по-нататък какво означава това. Но ние подчертаваме, че това е един от главните въпроси на вярата – то е „философския камък“ на православното християнство.

1.Споменаването на рая и ада в Новия Завет е често. В Лука 23, 43, Христос казва на разбойника на кръста: „Днес ще бъдеш с Мен в рая“. Обаче разбойникът също също има предвид рая, когато казва: „Спомни си за мен, Господи… в Твоето Царство“. Според Теофилакт Български (PG 123, 1106): „защото разбойника беше в рая, с други думи, в царството“. Апостол Павел (2 Коринтяни 12:3-4) казва, че още в този живот е бил „отнесен в рая и чух неизразими думи, които е невъзможно за човек да повтори“. В Откровение четем: „На победителя ще дам да яде от дървото на живота, което е в рая на Моя Бог“ (2:7). А Аретас от Цезария тълкува: „раят се разбира като блажен и вечен живот“ (PG 106, 529).

Прочетете още „РАЯТ И АДЪТ СПОРЕД ПРАВОСЛАВНАТА ТРАДИЦИЯ*“ →

Владимир Лоски

„В началото беше Словото“, пише св. Иоан Богослов, а Библията твърди: „В начало Бог сътвори небето и земята“. Ориген отъждествява тези два текста: „Бог сътвори всичко в Своето Слово, казва той, сиреч сътвори цялата вечност в Самия Себе Си“. Майстер Екхарт също сближава тези текстове: „началото“, за което става въпрос в двата „in principio“, според него е Бог-Разум, обхващащ и Словото, и света. Арий, като смесва гръцките омоними γέννησις (раждане) и -γένεσις (създаване), твърди противоположното, тълкува Евангелието от Иоан с термините на книга Битие и с това превръща Сина в творение.

В желанието си да подчертаят едновременно непознаваемостта на Божествената същност и Божеството на Сина, отците правят разлика между тези две „начала“: разлика между действието на природата, първичното Божие битие, и действието на волята, предполагащо отношение към „другото“, определено от самото това отношение. И тъй, Иоан Богослов говори за всевечно начало, за начало на Логоса, и тук думата „начало“, употребена в аналогичен смисъл, обозначава всевечното отношение. Но същата дума е употребена в книга Битие в буквалния си смисъл — с внезапната поява на света „начева“ и времето. Виждаме, че тези две „начала“ са онтологично различни, макар и да не са съвсем чужди едно на друго: да си припомним Божествените идеи-желания, Премъдростта — едновременно вечна и обърната към „другото“, което и е трябвало „да начене“ в същинския смисъл на думата. Та нали самата Премъдрост провъзгласява: „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време“ (Притчи 8:22).

Да, „начало“ от първия стих на книга Битие обозначава сътворението на времето. Така се въвеждат отношенията между времето и вечността и това е проблем от същия характер, както и проблемът за сътворение ех nihilo.Тук трябва да преодолеем две трудности. Първата – опасността да се окажем „елини“, ще рече да пристъпим към фактите в Библията от чисто метафизична гледна точка и да тълкуваме разсъдъчно тайнствената им символика така, че полетът на вярата да стане ненужен. Но богословието не се нуждае от философски разяснения – то може самò да отговори на въпросите, но не независимо от тайните на вярата, а като храни разума с тайната, като го преобразява чрез вярата, та в постигането на тайната човек да участва изцяло. Същинското богословие превъзмогва и преобразява метафизиката.

Втората опасност: поради ненавистта си към философите да се превърнем в „юдеи“ — да разберем конкретната символика на Свещеното Писание буквално. Някои съвременни екзегети, особено (но не единствено) протестантите, се стремят старателно да прогонят от начина си на мислене всичко, което по някакъв начин напомня философията. Оскар Кулман например в книгата си „Христос и времето“ намира за необходимо да отстрани като наследство от Платон и гръцката философия всички проблеми, свързани с вечността, и да тълкува Библията на текстологично ниво. Но Библията е дълбочина, най-древните ѝ части и преди всичко книга Битие се разгръщат по законите на логика, която не разграничава конкретното и абсолютното, образа и идеята, символа и символизираната реалност. Възможно е тази логика да е поетична или сакраментална, но примитивността ѝ е само привидна, тя е пронизана от словото, а то придава на телесността (без да я отделя от думите и нещата) несравнима прозрачност. Езикът вече не е същият, може би е по-малко цялостен, но пък е по-съзнателен и ясен, свлича от архаичното разбиране обгръщащата го плът и го възприема на мисловно равнище; повтарям – става въпрос не за рационално разсъждение, а за съзерцателно разбиране. Затова, ако съвременният човек държи да изтълкува Библията, трябва да има мъжеството да мисли, защото не можем безнаказано да се правим на деца; като се отказваме да абстрахираме същината, вече по силата на самия език, който използваме, ние въпреки всичко абстрахираме – но само повърхността, което ни довежда не до по детски изумената възхита на древния автор, а до инфантилност. Тогава и вечността както времето става линейна, ние я възприемаме като някаква недовършена линия, а битието на света във времето, от сътворението до пришествието, е само ограничен отрязък от тази линия… Така вечността се свежда до известна времева последователност без начало и край, а безкрайното – до неопределеност. В какво обаче се превръща трансцендентността? За да подчертаем цялата посредственост на подобна философия (защото така или иначе това все пак е философия), е достатъчно да напомним, че крайното е несъизмеримо с безкрайното.Нито елините, нито юдеите, а християните – църковните отци, дават на този проблем решение, което не богохулства, оскърбявайки Библията с рационализъм или пошлост, а я постига в пълната ѝ дълбочина. Според Василий Велики първият миг от времето все още не е време: „както началото на пътя още не е път и основите на дома все още не са дом, тъй и началото на времето още не е време и не е дори най-малкия отрязък от времето“. Този първи миг не може да бъде мислен, дори ако определим примитивно мига като точка във времето (невярна представа, както доказа блажени Августин, защото бъдещето непрестанно се превръща в минало и ние никога не можем да уловим настоящето във времето). Първият миг е неделим, ние можем дори да го наречем безкрайно кратък, защото е извън измеренията на времето: той е момент-граница и, следователно, се намира извън продължителността.

Що е „миг“? Този въпрос вълнува още античната мисъл. Зенон, който стига до задънена улица със своя безпощаден рационализъм, свежда понятието за време до абсурд, защото то е, или по-точно, не може да бъде, ведно покой и движение. У Платон, по-внимателен към тайната, откриваме забележителна мисъл за „внезапното“, което по неговите думи не е време, а граница, и заедно с това — пробив във вечността. Настоящето без измерение, без продължителност, явява вечността.

Така си представя Василий Велики първия миг, в който възниква цялата съвкупност на битието, символизирана от „небето и земята“. Сътвореното се появява с известна „внезапност“, наведнъж вечна и временна, на предела между вечността и времето. „Началото“, аналогично на геометричното понятие за граница между две плоскости например, е своего рода мигновеност; сама по себе си тя е извън времето, но творческият ѝ порив поражда време. Тази е допирната точка между Божествената воля и това, което възниква и трае; самият произход на сътвореното е изменение, „начало“ и поради това времето е една от формите на тварното битие, докато вечността принадлежи преди всичко на Бога. Но тази изначална обусловеност не ощетява тварното битие, сътвореното никога няма да изчезне, защото словото Божие е непоколебимо (1 Петр. 1:25).

Сътвореният свят ще съществува винаги, дори когато самото време изчезне, с други думи, когато то, сътвореното, се преобрази във вечната новост на епектаза.

По този начин в една тайна се срещат първият и осмият ден, съвпадащи с възкресния. Защото той е и първи, и последен от седмицата, ден на пристъпване във вечността. Седемдневният цикъл приключва с Божествения покой на съботата, следва пределът на цикъла – неделята, денят на сътворение и възсъздаване на света. „Възкресният ден“ като „внезапност“ на вечността, като ден на първата и последна граница. Развивайки идеите на Александрийската школа, Василий Велики подчертава, че не трябва да коленичим пред тайната на възкресния ден: в този ден ние не сме подвластни на времето роби, а символично влизаме в царството, където спасеният човек се изправя „в пълен ръст“ и участва в синовството на Възкръсналия.

Значи, говорейки за вечността, трябва да избягваме категориите, отнасящи се до времето. И ако все пак Библията ги използва, то е за да може чрез богатата символика да бъде подчертано позитивното у времето, в което назряват срещите на Бога и човека, да бъде подчертавана онтологичната автономност на времето като известен риск от човешката свобода, като възможност да се преобразим. Отците прекрасно разбират това и се въздържат от определения за вечността „а contrario“, сиреч в противоположност на времето. Ако движението, промяната, преминаването от едно състояние в друго са времеви категории, то не бива да им бъдат противопоставяни последователно понятията неподвижност, неизменност, непреходност на статичната вечност; това би била вечността от умозрителния Платонов свят, но не вечността на Живия Бог. Ако Бог живее във вечността, тази жива вечност трябва да превъзхожда противопоставянето между движещото се време и неподвижната вечност. Св. Максим Изповедник изтъква, че вечността на умопостижимия свят е тварна: пропорциите, истините, неизменяемите структури на космоса, геометрията на идеите, управляващи тварния свят, мрежата от математически понятия — това е еонът, еоничната вечност, която подобно на времето има начало (оттук и названието еон — с начало „във века“, εν αίωνι, и преминаващ от небитието в битието); но тя е и непроменлива и подчинена на извън-времевото битие вечност. Еоничната вечност е стабилна и неизменна, тя предопределя взаимовръзката и умопостижимостта на частите на света. Усещането и умопостигането, времето и еонът са тясно свързани и, понеже имат начало, са взаимно съизмерими. Еонът е неподвижно време, времето — движещ се еон. И само съсъществуването и взаимопроникването им ни помага да мислим времето.

Еонът е обвързан с ангелския свят. Ангели и хора участват и във времето, и в еона, но по различен начин. Човекът е поставен в условията на времето, умопостижимо благодарение на еона, докато ангелите имат свободен избор на време само в момента на сътворението им; това е била някаква мигновена временност, последвана от похвала и служение или бунт и ненавист за еона. В него протича обаче и някакъв процес, защото ангелската природа може непрекъснато да израства с натрупването на вечни блага, но това става извън времевата последователност. Да, ангелите са умопостижими светове и участват в „устройващата“ функция, присъща на еоничната вечност.

Само че Божествената вечност не се определя нито от характерното за времето изменение, нито от характерната за еона неизменяемост. Тя е трансцендентна и спрямо едното, и спрямо другото. Необходимата в случая апофаза ни забранява да мислим Живия Бог съгласно с вечността на математическите закони.

За православното богословие не съществува умопостижимо несътворено. В противен случай телесното – единственото сътворено – би било относително зло. Несътвореното превъзхожда всички противопоставяния в сетивното и умопостижимото, временното и вечното. И проблемът за времето отново ни връща към небитието, от което ни извисява Божествената воля, та да може и другото, което не е Бог, да влезе във вечността.

_______________________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Владимир Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5lj

Владимир Лоски

Светът бе създаден от Божествената воля. Той е друго-природен на Бога. Съществува извън Бога „не по място, а по природа“ (св. Иоан Дамаскин). Тези основни твърдения на вярата ни отвеждат към тайна тъй бездънна, както и тайната на Божественото битие – тайната на тварното битие, реалността на едно битие, външно спрямо Божественото вездесъщие, свободно спрямо Божественото всемогъщество, съвършено ново с вътрешното си съдържание пред лицето на троичната пълнота, с други думи, реалност на другото, не на Бога, на неунищожимото онтологично друго.

Само християнството, и по-точно юдео-християнската традиция, притежава абсолютното понятие за сътвореното. Сътворението „от нищо“ (ех nihilo) е догмат на вярата. Тази вяра намира своя първи израз в Библията, във втора книга Макавейска, където майката, окуражаваща сина си за мъченичество, му говори: „погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо“ (2 Макавеи 7:28) – έν ουκ όντων, „от несъществуващото“ по превода на Седемдесетте. Ако си припомним, че ουκ е радикално отрицание, което за разлика от другата отрицателна частица μή не оставя никакво съмнение и в случая се употребява систематично, независимо от граматичните правила, ще оценим цялата му изразителност. Бог твори не от нещо, а от това, което не съществува, от „небитието“.

Нищо подобно не откриваме в другите религии или метафизични системи — в някои учения творческият акт се извършва чрез известна възможност за създаване на битие, предпоставена извечно на демиурга. В античната философия това е „първичната материя“, оформена от неизменното битие. Сама по себе си материята реално не съществува, тя е чиста възможност за битие. Разбира се, това е същото „небитие“, но μή ον, а не ουκ ον: ще рече не абсолютно нищо. При отразяването материята придобива известна правдоподобност, превръща се като че ли в слабо подобие на света на идеите. Такъв е преди всичко Платоновият дуализъм, а също, с някои незначителни разлики, вечното „оформяне“ на материята у Аристотел.

В други учения наблюдаваме идеята за сътворението като Божествен процес. Бог твори от самото Си битие, нерядко чрез първична поляризация, пораждаща цялото многообразие на вселената. Тук светът е проява или еманация на Божеството. Такава е основната концепция на индуизма, повторена в елинистическия гносис, до който се доближава мисленето на Плотин, устремено към монизма. Космогонията преминава в теогония. В постепенното си низходящо „сгъстяване“ Абсолютното етап след етап става все по-относително, проявява се в света, низвеждайки се до него. Светът е паднал бог, който се стреми отново да стане Бог; светът възниква или вследствие на тайнствена катастрофа, наречена падение на Бога, или по вътрешна необходимост – някакъв огромен космически „стремеж“ на Бога да се самоосъзнае, или в резултат от смяната на времевите цикли на поява и затваряне на Бога в Себе Си, като че ли потискащи Самия Него. И в двата варианта отсъства идеята за сътворение „от нищо“ – ех nihilo. В християнското учение самата материя е сътворена. Същата тайнствена материя, която според Платон може да бъде постигната само с помощта на „вторични понятия“, същата чиста „възможност“ за битие е сътворена, както блестящо показа блажени Августин. От друга страна, как е възможно сътвореното да има несътворен субстрат? Как е възможно то да бъде дублиране на Бога, ако по самата си същност е друго, не Бог?

И тъй, сътворението е свободен акт, акт на даряване от Бога. То не е обусловено от никаква „вътрешна необходимост“ за Божественото същество. Дори онези нравствени мотиви, с които понякога се опитват да обосноват сътворението, са проява на безвкусица и са лишени от смисъл. Бог-Троица е пълнота на любовта. За да излее любовта Си, Той не се нуждае от „друго“, защото другият вече е в Него, във взаимопроникването на Ипостасите. Бог е Творец, защото пожела те да бъдат. Името „Творец“ е вторично спрямо трите имена на Троицата. Бог всевечно е Троица, но не всевечно е Творец, какъвто Го мисли Ориген, запленен от цикличните представи на античния свят, поставяйки Го в зависимост от сътвореното. Ако с нещо ни смущава идеята за сътворението като напълно свободен акт, причината е само в осакатената ни от греха мисъл, която отъждествява свободата с произвола, а тогава Бог наистина може да ни заприлича на обладан от фантазии тиранин. Но ако за нас свободата, необвързана със законите на сътворения свят (където пребиваваме), е разрушаващ битието зъл произвол, то за трансцендентния спрямо сътворението Бог свободата е безкрайно добра — тя дава живот на битието. Вярно е, че в сътворението наблюдаваме ред, целеустременост, любов — все противоположни на произвола неща. В сътворението наистина се проявяват онези „качества“ на Бога, които нямат нищо общо с нашата хаотична псевдосвобода. Самото Божие битие се отразява в творението и го призовава да съ-участва в Неговото Божество. И за онези, що пребивават в сътворения свят, този Божи зов и възможността да му се откликне е единственото оправдание на сътворението.Сътворението „от нищо“ е акт на Божествената воля. Затова св. Иоан Дамаскин го противопоставя на раждането на Сина. „Доколкото раждането, казва той, е природно действие и произтича от самата Божия същност, то трябва да бъде безначално и всевечно, в противен случай раждането би предизвикало изменение, Бог би бил „преди“ и „след“ раждането. Бог би се умножил. Колкото до сътворението, то е дело на Божествената воля и не е съ-вечно с Него. Невъзможно е преминалото от небитие в битие да бъде съ-вечно с единствено Безначалното и Вечното. Сътворението на света не е необходимост. Бог можеше и да не го сътвори. Незадължително за Самото троично битие, то задължава творението да съществува завинаги; условната спрямо Бога твар е „безусловна“ сама за себе си, понеже Бог доброволно създава творението такова, каквото трябва да бъде.

По този начин пред нас се разкрива положителният смисъл на Божествения дар. Ако направим аналогия (а в нея е и целият смисъл на сътворението), този дар напомня щедростта на поета. При дословен превод от гръцкия текст на Символа на вярата можем да наречем Бога „поет на небето и земята“. Така е възможно да проникнем в тайната на тварното битие: да твори не означава да отразява в огледало, дори ако огледалото е първичната материя; не означава също напразно да раздробява, за да събере след това отново всичко в Себе Си; да твори означава да създаде нещо ново; сътворението, ако може така да се каже, е рискът от новото. Когато Бог предизвиква не от Самия Себе Си нов, свободен „сюжет“, това е апогей на творческата Му дейност; Божествената свобода се осъществява в сътворението с най-висок риск – в сътворението на друга свобода.

Ето защо не трябва да обективираме първичното „нищо“. Nihil в случая просто показва, че преди сътворението не съществува нищо „извън“ Бога. Или по-точно, че подобни „извън“ и „преди“ са абсурдни, ако са обусловени именно от сътворението. Да се опитваме да мислим това „извън“, би значило да се натъкнем на „нищото“, тоест на невъзможността да се мисли. „Извън“ съществува само благодарение на творението, то е същата „пространственост“, която и съставлява творението. Невъзможно е да си представим и какво е било „преди“ сътворението: „начало“ в Бога няма смисъл, то се ражда заедно с тварното битие; именно актът на сътворението установява времето, чиито категории са „преди“ и „след“. Както „извън“, така и „преди“ се свеждат до това nihil, което унищожава мисълта. И едното, и другото са „пределни понятия“, биха казали немците. Затова цялата диалектика на битието и небитието е абсурдна. Небитието няма собствено съществуване (което впрочем би противоречало на in adjekto). То е съотнесено със самото тварно битие, което се аргументира не със себе си, не с Божествената същност, а с едната Божествена воля. Това отсъствие на собствена аргументация е небитието. Ще рече, неотменимото, непреходното за творението е неговото отношение към Бога, по отношение на себе си то се свежда до nihil.

„Новото“ в творението не прибавя нищо към Божието битие. В понятията си ние оперираме с противопоставяния в съответствие с „вещните“ принципи на въображението, но не можем „да съчиним“ Бога и вселената. Тук трябва да се правят аналогии, като едновременно се подчертава съотношението и разликата, защото творението съществува само в Бога, в онази творческа воля, която и го отличава от Него, прави го творение. „Сътворените същества са стъпили на творческото Божие слово като на елмазен мост, под бездната на Божествения безкрай и над бездната на собственото си небитие“ (Филарет Московски).

________________________________

*Източник – http://ceacbg.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът Владимир Николаевич Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5gN

Константин Константинов

В своето богословие св. Григорий Палама разкрива църковното учение, че нетварната светлина не е нищо друго, освен боговидение, което е идентично с обòжението[1], а не символично или сетивно видение. Именно чрез обòжението човек може да види Бога[2]. В случая не става въпрос за някакво абстрактно или отвлечено състояние, за някаква привидна реалност или емоционална екзалтация, а за единството на човека с Бога[3].

В исихасткия опит аскетическите усилия на подвижника са насочени към разрушаването на бронята на егоцентризма, подхранван от ненаситните биологически импулси на автономизираната природа. В този подвиг извършването на Иисусовата молитва е благодтано средство, което помага на подвижника да разкрие своето съществуване като литургично битие, което е способно да постигне обòжение – благодатното преобразяване на целия човешки организъм. В този контекст съзерцаването на Бога в нетварната светлина и обòжението на човека подчертават екзистенциалното значение на неговата причастност към Църквата-Тяло Христово, която не е обикновена човешка организация с институционален характер, а теофанично-мистириологична реалност, която открива истинския смисъл на човешкото съществуване. Едновременно с това Църквата е икона на Царството Божие, което вярващите могат да вкусят още тук на земята (Марк 9:1), нещо, което е намерило потвърждение в многобройните свидетелства в житията на светиите.

За Св. Григорий Палама термините обòжение и единство с Бога са взаимозаменяеми, тъй като става въпрос за една и съща действителност[4]. След като нетварната светлина е идентична с Божиите енергии, които също са нетварни, тогава мнението на Варлаам, че съзерцаването на тази светлина е демонско състояние, е не само несъстоятелно, а и богохулство, защото приписването на Божиите енергии на дявола и на дяволските енергии на Бога представлява хула срещу Светия Дух[5].

Човек е създаден по образа на троичния Бог и е призван към богоподобие. С други думи, той трябва да актуализира Божия образ, което се постига чрез динамичното преобразяване на целия душевно-телесен организъм, подкрепян от Божията благодат в синергичния акт на самоотрицанието, което води до елиминиране на автономизирания биологичен живот, сведен единствено до егоистично задоволяване на природните импулси. Теоцентричността и христоцентричността на църковния живот са от изключително важно значение, тъй като предпазват от спиритуализма на месалианството. Правилната еклесиологична перспектива открива човека като евхаристийно битие, което има за цел не индивидуалистичното моралистко, пиетистично, “духовно” усъвършенстване или безблагодатното “подражание на Христос”, а “живота в Христос” (св. Николай Кавасила), живота като общение което се превръща в “κοινωνία της θεώσεως” (общение на обòжението).

В шестото блаженство Христос казва, че чистите по сърце ще видят Бога (Матей 5:8), тоест те ще видят Бог “лице в лице”. Затова в „Светогорския Томос” св. Григорий Палама настоява за известна духовна разположеност у човека[6], за да може той да види божествената светлина и да се изпълни с нея[7]. Тази светлина, красотата на бъдещия век, която е тъждествена с нетварната енергия на Бога, не е тъждествена с Неговата непристъпна и съкровена същност[8]. Божията същност е недостъпна, но съзерцаването винаги е личностен акт, който се постига чрез разкриването на Божията слава[9] в Личността на Христос. Св. Григорий категорично заявява, че пълното единство с Бога се извършва чрез боготворящата благодат на Духа, която не е състояние на разумната природа, последица от обикновено подражание, а свръхестествено и неизречено озарение и преобразяващо-освещаващата сила на църковния живот[10].

Тъй като Божията нетварна енергия е идентична с Божията благодат и с нетварната светлина, то следва, че тази светлина е Божия благодат, без това да означава, че благодатта се разкрива и проявява винаги като светлина. Бидейки благодат, божествената светлина обожава тези, които я съзерцават[11]. “Божествената светлина обожествява човека…[12]”. Затова “благодатта на обòжението превъзмогва природата, добродетелта и човешкото познание[13]” и всеки, който твърди, че боготворящия дар на обòжението е последица на рационална дейност, противоречи на Христовото Евангелие. Също така съзерцанието на нетварната светлина не може да бъде естествен дар, защото тогава всички хора щяха да бъдат богове по природа[14]. Св. Григорий Палама потвърждава това, когато пише, че обòжените светии превъзмогват природата[15] и Бог им дарява силата да станат чеда Божии (1 Иоан 3:1).

Очистването на сърцето чрез аскетическа борба е предпоставка за просветлението на ума. Това води до обòжението на човека, което не е лукс в християнския живот[16], а енергийното съединение на Божията и човешка природа[17]. В това състояние, когато светецът е проникнат от божиите нетварни енергии, той може да съзерцава нетварната светлина[18] и още тук да вкуси бъдещите блага. Издигането до святост изисква съзнателна духовна борба, което предполага активирането на всички духовни и телесни енергии на човека, за да бъде способен да отблъсне дяволските нажежени стрели (вж. Ефесяни 6:16) и да преобрази, а не умъртви[19] своите страсти и да съзре недостъпната божествена светлина. Разбира се, това не е самоцел, а естествен или по-скоро свръхестествен завършек и връх на подвижническия опит, постигнат неизменно с помощта на Божията благодат. Преодоляването на смъртната тленна човешка природа чрез преобразяването на противоестествените страсти открива пред подвижника пътя към обòжението, което го направи син Божи (Матей 5:9) и “участник в неизречените блага[20]”. Това е възможно, защото “онтологията на човека се открива в неговия Първообраз, в Бога, Който го е създал, след като човекът е сътворен по образ Божи. Следователно, биологическото съществуване не изчерпва човека. Той е разбиран онтологично от отците единствено като теологично битие. Неговата онтология е иконична[21]”.

Професор Романидис правилно изтъква, че св. Григорий отъждествява съзерцанието на нетварната светлина на достигналите обòжение светии, членове на Тялото Христово чрез Кръщението, с това на апостолите на Тавор, което означава, че дори преди смъртта и Възкресението на Христос апостолите са имали истинско боговидение[22] и са вкусили от истинската светлина, невидима за ангели и човеци. Това се потвърждава и от св. Дионисий Ареопагит, който отъждествява съзерцанието в бъдещия век с това на апостолите на Тавор[23].

В този контекст св. Григорий посочва примерите с Моисей, чието лице сияело от Божията слава защото ”вътрешното просветление на неговата ноетична способност насищала тялото му[24]” и със св. Стефан, а на друго място отъждествява преживяното от Моисей и св. апостол Павел, което отново е доказателство за идентичността на съзерцанието на нетварната светлина преди и след Боговъплъщението, както и преди и след основаването на Църквата[25]. По подобен начин руският богослов Владимир Лоски изтъква, че таворската светлината е присъща на Бога по природа и като предвечна[26] и безкрайна тя се открива в Стария Завет като слава Божия[27].

Когато Моисей през старозаветната епоха влязъл в мрака на планината, той не осъществил сам своето преобразяване, а го претъпял[28] по същия начин, по който са преобразени и обòжени всички, които са постигнали съвършенство. За разлика от тях, тялото на Христос е източник на нетварната благодат, тоест Христос осъществява Преображението. Това е разликата между Преображението на Христос и това на светците. Христос е Богочовек и притежава Божията слава по природа, а светците са богове и участници в Божията слава по благодат[29]. Въпреки че са достигнали вътрешно преобразяване, обòжение и единство с Бога чрез своите усилия и с помощта на Божията благодат, подвижниците трябва непрекъснато да разгарят този духовен дар, да поддържат Божествения огън в своите сърца, което означава, че праксисът неизменно е свързан с теорúята[30]. Тези, които са причастни на Божията благодат[31], стават “синове Божии” (Матей 5:9) и “синове на светлината” (Иоан 12:36) и въпреки че светлината е невидима за разума и сетивата, тя става достъпна за тях, след като са придобили духовно зрение[32].

Еклесиологичното и мистириологично богословие на св. Григорий служи като основа на неговото учение за обòжението на човека, което не е награда, която се връчва заради човешки заслуги и подвизи, а благодатен Божи дар, дарен на всички кръстени. За св. Григорий човекът “става по причастност (μεθεξει) това, което е Първообразът като причина (κατ`αιτιαν или φυσει[33])”, тоест човекът става участник в Божиите животворящи енергии. Също така светият отец пише, че виждането на божествената светлина е “дар на обòжението, благодат на Светия Дух, Божия благодат, която просветлява душите и телата на тези, които са достойни за това[34]”. Това означава, че всеки един член на Църквата е призван да постигне обòжение, което освещава човека, охристовява всички негови способности и енергии, прави го достоен за съзерцаването на нетварната божествена светлина и наследник на Царството Божие.

***

Богословието на светлината е присъщо на православния духовен живот. Тук трябва да се подчертае ролята и значението на св. Григорий Палама в разкриването на богословската основа на този благодатен мистически опит. Особената заслуга на св. Григорий в развитието на богословската мисъл се заключава в това, че той заменил абстрактния и философски термин “енергия, използван за удобство при дискутиране на догмите, с по-конкретния термин “божествена светлина”, използван в буквалния му смисъл[35]”.

Св. Григорий Палама успешно се противопоставил на проникващите на Изток западен схоластицизъм и автономизиран хуманизъм. Благодарение на него бил преодолян безплодния консерватизъм, който се уповавал на буквата на закона и водел единствено до яловото “богословие на повторението”, което било разглеждано като античен музеен експонат. Това значително дело било постигнато от този велик отец на Църквата, благодарение на неговия изключителен херменевтичен синтез на Свещеното Писание и светоотеческото предание[36]. Той разкрил целта на човешкия живот – обòжението на човека, неговото единство с Бога. Това благодатно преобразяване се извършва чрез аскетическа борба, в която Иисусовата молитва е неизменна част. Завършек на това пасхално пътуване е съзерцаването на нетварната светлина, която е идентична с Божията нетварна енергия. Тази теофанична реалност, която се преживява единствено в благодатната атмосфера на Църквата, разкрива и подчертава екзистенциалния характер и значение на литургично-подвижническия живот на всеки член на Тялото Христово, призван да стане битие в богобщение.

Изходът от исихасткия спор определил по-нататъшната историята на Православната църква. Фактът, че Църквата не останала пасивна пред новаторската и еретична мисъл на Варлаам бил основната причина да не се стигне до кризата, която Западът преживял с появата на Ренесанса, Реформацията и Неоезичеството.

За съжаление, днес Православната църква в България остава безучастна пред язвите на индивидуализма, клерикализма и пиетизма, които разяждат църковния организъм. В това отношение реакцията на исихастите през ХІV век би могла да послужи като добър пример за преодоляването на църковната криза у нас.
________________________________

*Източник – http://sveticarboris.net. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 132; H. Vlachos, The mind of the Orthodox Church, http://www.pelagia.org.

[2]. J. Romanidis, Notes on the palamite controversy, http://www.romanity.org; Архимандрит Георгий, Обожение как смысл человеческой жизни, http://www.hesychasm.ru.

[3]. H.Vlachos, Orthodox psychotherapy, http://www.pelagia.org; Γ. Μεταλληνος, Ησυχαστες και Ζηλωτες, http://www.myriobiblos.gr.

[4]. H.Vlachos, Saint Gregory Palamas as a hagiorite, www. pelagia.org; Архимандрит Георгий, Обожение как смысл человеческой жизни, http://www.hesychasm.ru.

[5]. Пак там; вж. Επ. Καλλιστος, Η Ορθοδοξος οδος, http://www.myriobiblos.gr.

[6]. Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 510.

[7]. Вл. Лоски, Мистическото богословие на Източната Църква, Велико Търново, 1993, стр. 120.

[8]. П. Минин, Древно-църковната мистика, В. Търново, 1999, стр. 89.

[9]. Пак там, стр. 90.

[10]. Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 500-501.

[11]. С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 135; G. Florovsky, St. Gregory Palamas and the Tradition of the Fathers, http://www.myriobiblos.gr.

[12]. св. Григорий Палама,Триады І, 3, 23 http://www.hesychasm.ru.

[13]. H.Vlachos, Orthodox psychotherapy, http://www.pelagia.org; вж. Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 500-501.

[14]. Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 500; P. Christou, The Teaching of Gregory Palamas on Man, http://www.myriobiblos.gr.

[15]. Триады 3,1,30 http://www.hesychasm.ru.

[16]. H.Vlachos, Saint Gregory Palamas as a hagiorite, www. pelagia.org.

[17]. С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 138; In honor of st. Gregory Palamas, http://www.orthodoxinfo.com

[18]. H.Vlachos, Orthodox psychotherapy, http://www.pelagia.org; Архимандрит Георгий Капсанис, Обожение как смысл человеческой жизни, http://www.hesychasm.ru

[19]. Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 508

[20]. Пак там

[21]. Панайотис Нелас, цит. по H. Vlachos, The person in the orthodox tradition, http://www.pelagia.org

[22]. J. Romanidis, Notes on the palamite controversy, http://www.romanity.org

[23]. Пак там

[24]. Цит. по J. Romanidis, Notes on the palamite controversy, http://www.romanity.org

[25]. P. Christou, The Teaching of Gregory Palamas on Man, http://www.myriobiblos.gr

[26]. Γρηγορίου του Παλαμά, Απαντα τα έργα, Θεσσαλονίκη, 1983, 506.

[27]. Вл. Лоски, Мистическото богословие на Източната Църква, Велико Търново, 1993, стр. 119; Арх. Методий, Св. Григорий Палама – велик богослов, защитник на исихазма, ДК, кн. 3, 1979, стр. 21.

[28]. H.Vlachos, Saint Gregory Palamas as a hagiorite, www. pelagia.org.

[29]. Пак там.

[30]. С. С.Хоружий, Аналитический Словарь, Исихастской антропологии, стр. 123.

[31]. П. Минин, Древно-църковната мистика, В. Търново, 1999, стр. 90.

[32]. J. Romanidis, Notes on the palamite controversy, http://www.romanity.org; G. Florovsky, St. Gregory Palamas and the Tradition of the Fathers, http://www.myriobiblos.gr.

[33]. Триади І, 3, 39, http://www.hesychasm.ru.

[34]. Цит. по J. Meyendorff, A study of Gregory Palamas, New York, 1998, 161; вж. Архимандрит Георгий, Обожение как смысл человеческой жизни, http://www.hesychasm.ru.

[35]. V. Lossky, In the image and likeness of God, New York, 1985, 57.

[36]. S. Yangazoglou, The person in the Trinitarian Theology of Gregory Palamas, Philoteos №1, 2001, 137; G. Florovsky, St. Gregory Palamas and the Tradition of the Fathers, http://www.myriobiblos.gr.

Изображение – св. Григорий Палама (1296-1359). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5fX