Проф. д-р Здравко Пено

Бог нерядко се разглежда като върховно и вечно Битие без име и без начало, Което има същност, или природа, от вечност и се различава от света по това, че съществува по по-съвършен начин от него. Според някои философи светът съ-съществува на Бога, докато други смятат, че Бог е творец на света. Така са разбирали Бога мнозина философи преди времето на Христос, но и след Неговото идване.

Бог на откровението – общност на Три Личности

За разлика от религиозното и философското разбиране за Бога, което винаги изхожда от човешките предчувствия, догадки или рационални заключения, християнската вяра е вяра в Единия Бог, Който е Бог на Откровението. Бог се открива като Личност, тоест като общност на Три Личности – Света Троица.

Цялото библейско предание съдържа недвусмислени свидетелства за явяването на Единия Троичен Бог. В Стария Завет Бог се открива постепенно като Троица; първо в сътворяването на света и човека: да сътворим човек по Наш образ (Битие 1:26), а след това във вид на три Ангела (срв. Битие 18:2), към които Авраам се обърнал с думите: Господарю (Битие 18:3). Славата на Троичния Бог е видял и пророк Исаия (срв. Исаия 6:3). В Новия Завет при Кръщението на Христос Бог очевидно се явил като Света Троица: Отец с гласа Си (Този е Моят възлюбен Син – Матей 3:17), а Светият Дух във вид на гълъб. И не само Отец и Светият Дух свидетелстват за Сина, но и Синът също свидетелства за Отца: Който е видял Мене, видял е Отца (Иоан 14:9), както и за Светия Дух: Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца (Иоан 15:26). Има и много други места в Новия Завет, в които личностите на Света Троица свидетелстват една за друга.

Единосъщие и неразделност на Света Троица

От всички явявания на Бога в света може ясно да се заключи, че библейският Бог е Един, но не е Сам, а е Троица. От самото начало на развитието на християнската мисъл е бил поставян въпросът как Света Троица е Един Бог? Отговорът, който отците на Църквата са дали е, че Света Троица е Един Бог заради едната същност, обща за Отца и Сина и Светия Дух. Това твърдение изисквало обаче допълнителни обяснения. Всъщност трябвало е да се даде отговор на особено важния въпрос: защо хората са много, макар да имат една същност[1]? Кападокийските отци Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски са посочвали, че говорейки за хората, говорим за множеството, за това, че хората са сътворени същества и живеят разделени помежду си във времето и пространството, така че се стига до „увеличаване и намаляване, смърт и раждане на човеци[2]„. Едната човешка природа е поделена между много личности и всяко същество, което идва на света, взема дял от тази една и съща природа. Деленето, или раздробяването, на тази обща природа е обусловено от времето и пространството. Последицата от този статус на човешката природа е положението, че нито един човек не е носител на цялата човешка природа. Това по-нататък означава смъртта на един човек да не предизвиква автоматично и смъртта на останалите.

Не може да се говори за Света Троица като за троица Богове, защото Бог съществува по начин, различен от този на човеците. Троичният Бог е несътворен и съществува извън и над времето и пространството. Затова, по думите на св. Григорий Нисийски, в Бога „няма никакво увеличаване, което би довело до тетрада (четворица), или умаляване, което би довело до диада (двоица)“, тоест не съществува нищо, което би ни накарало като говорим за Три Личности, да говорим за троица Богове[3].

Личността – носител на цялата природа

За разлика от човешката природа, в която поради разделеност и изменчивост една личност не може да бъде носител на цялата природа, в Света Троица поради единството на трите Личности с една природа всяка от Личностите на Света Троица е носител на цялата Божествена природа. Личностите на Света Троица не разделят едната същност, тъй като тя изцяло и цялата принадлежи на Отца, а също така изцяло принадлежи на Сина и изцяло принадлежи на Светия Дух, а цялата същност отново и изцяло принадлежи на Света Троица. Затова изповядваме единосъщната Троица[4]. Всяка от Личностите на Света Троица е „Бог заради общността по същност[5]„. Оттук следва, че никоя от трите Личности на Света Троица не може да съществува отделно от другите две и затова изповядваме неразделната Троица[6]. Божествените Личности не се разделят една от друга – „нито по време, нито по място, нито по воля, нито по власт, нито по енергия, нито по страст, нито по нещо друго, което се случва в човека[7]„. Тъй като Божествената същност не се разделя, „не се разделя нито името, което изразява същността, тоест името Бог, така че не съществуват троица богове[8]„.

Принципът на монархията на Бог Отец

Св. Григорий Нисийски набляга и на още една разлика в начина на съществуване на Бога и на човеците: човеците съществуват така, че нямат непосредствен произход от една личност, така, че една личност да произлиза от друга, я тя – от трета, и така до безкрай. В Света Троица не е така, „защото една и съща е Личността на Отца, от Който се ражда Синът и Светият Дух изхожда[9]„. Няма посредник в единството между Отца и Сина и Светия Дух [10]. Св. Василий Велики изказва това вътретроично отношение с думите: „Бог е Един, защото е и Отец[11]„. Следователно, освен с единосъщието като принцип на Божието съществуване, Божието единство се свързва и с Личността на Бог Отец.

Единосъщието е необходимо условие, за да говорим за Бога като Един. Ако Синът би имал същност, различна от тази на Отца, както е учил Арий, тогава Бог не би бил Един. Светият Дух има същност, тъждествена с тази на Отца и Сина, и ако Светият Дух би имал същност, различна от тази на Отца и Сина, тогава Той, както са казвали еретиците духоборци, би бил творение. Невъзможно е съществуването на Света Троица без принципите на несътвореността и на едносъщието на Сина и Духа с Отца. Това е позицията на отците Първия и Втория вселенски събор и общата позиция на всички отци в историята на Църквата.

Проникване на Личностите на Света Троица

Единосъщието обаче не е само принцип, който запазва монотеизма и указва единството на Божествената природа и нейните общи свойства, а е и основният принцип на вътрешното съществуване на Бога. Според учението на св. Василий единосъщието предполага неизразимото проникване на Личностите на Света Троица, защото „като в печат (отпечатък) цялата природа на Отца е отпечатана в Сина[12]„. Синът според свидетелството на апостола съществува в образ Божий (Филипяни 2:6), тъй като е „в същността на Бога[13]„. Под единосъщие източните отци не разбират волунтаристичното единство на Трите Личности[14], а техния перихоресис – непрестанното и непрекъснато взаимно проникване. В това проникване Божествената природа е в непрестанно и свръхразумно динамично движение, така че всяка от Трите Личности съществува чрез Другите Две, във взаимно свободно „притежание[15]„. Наистина единосъщието, като начин на съществуване на Божието съществуване прави възможно Личностите на Света Троица да съществуват в абсолютно единство, тоест по абсолютно единен начин, да бъдат Три Личности и да съществуват като един Бог.

Троичният Бог – Битие на общението

От казаното дотук следва, че да се говори в православното богословие за Единия Бог означава да се говори за Бога като общност на Личности. Това свидетелства и библейското Предание, защото всяко споменаване на името Бог в Библията е изповядване на Бог Отец, тоест на Света Троица, а не на някакво безлично Божество. Според св. Василий Велики, Божията същност никога не съществува „гола“ (безлична[16]). Св. Кирил Иерусалимски е казвал, че като изповядваме Бога, „имаме предвид Отца, та с Отец неразделно да се прославя и Синът със Светия Дух[17]„. Като изповядваме Бог Отец изповядваме цялата Света Троица. За св. Атанасий името Отец е основното Божие име, защото, като произнасяме името Отец, познаваме с това име и Сина, Който е в Отца[18]. Отец е единственото безвременно Начало (‘Aρχή) и Извор (Пηγή) на вечното съществуване на Божеството, защото от Него вечно се ражда Синът и вечно изхожда Светият Дух.

______________________________

Източник – http://sveticarboris.net. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Григорий Нисийски, До Авлавий, че няма трима богове, 7, ЕПЕ 1979, 1, 142.

[2]. Пак там, 8, ЕПЕ 1979, 1, 144.

[3]. Пак там, 9, ЕПЕ 1979, 1, 144.

[4]. Правилното тълкуване на вярата в единосъщието на Личностите на Света Троица прави св. Василий Велики в Писмо 9., 3, както и в Писмо 52., 1-3; 159., 1; 226., 3-4; 361.

[5]. Св. Григорий Нисийски, До Авлавий, че няма трима богове, 3, ЕПЕ 1979, 1, 138.

[6]. За Света Троица като единосъщна и неразделна общност говори св. Василий Велики в следните съчинения: За Светия Дух, 63; Против Евномий, 2, 12, 29; Беседа 24., 3-5; Писмо 52., 2-3.

[7]. Св. Григорий Нисийски, До Авлавий, че няма трима богове, 10, ЕПЕ 1979, 1, 146.

[8]. Пак там, 3, ЕПЕ 1979, 1, 138.

[9]. Пак там, 10, ЕПЕ 1979, 1, 146.

[10]. Св. Василий Велики, Писмо 38., PG 32, 337 D.

[11]. Св. Василий Велики, Беседа против савелианите, Арий и аномеите, 24, 3, PG 31, 605 A.

[12]. Св. Василий Велики, Против Евномий 2, 15, ЕПЕ 1974, 10, 166-168. [Вж. Димитров, Д., цит. съч, бел. 333. – Бел. ред.]

[13]. Св. Василий Велики, Против Евномий 1, 18, ЕПЕ 1974, 10, 98.

[14]. Августиновото разбиране на троичната онтология като волунтаристка означава, че „Трите Личности са един Бог, защото са определение и съединени от една Цел, от един върховен Смисъл, който волята може да осигури. Това е директно влияние на Плотиновото отъждествяване на Ипостаста на Едното с Неговата воля (Енеади, IV, 8, 13) в нова, християнска трансформация.“ Вж. Λουδοβίκος, Ν., The trinitarian foundations and anthropological consequences of St. Augustines spirituality na Byzantine „mysticism“//EEAEΣΘ, Θεσσαλονίκη, 2002, 109.

[15]. Λουδοβίκος, Ν., цит. съч, 116. За разлика от източните отци, които отъждествяват Божието единосъщие с перихоресис-а (взаимното проникване) и с кеносис-а (доброволното самопонизяване), Августин разбира Бога по такъв начин, че смята, че „последната същност на Бога е Любовта (За Света Троица, 15, XVII, 27, PL 42, 1080), а същността на тази любов е волята (15, XX, 38) и то силната воля (волята, усилена от любовта, 15, XXI, 41). В следствие на това същността на духовността на Бога като Любов е волята. Волята е основата на единството на Трите Личности в едната същност, тя именно е Същността на тяхното единство“. Вж. Λουδοβίκος, Ν., Η κλειστή πνευματικότητα και το νόημα του εαυτού, Αθήνα, 1999, 64-65.

[16]. Св. Василий Велики, Писмо 38., 2, PG 32, 325 BC.

[17]. Св. Кирил Иерусалимски, Катихеза 6., ЕПЕ 1994, 1, 200. Вж. и началото на Катихеза 7.

[18]. Св. Атанасий Велики, Против арианите, 1, 34, ЕПЕ 1974, 2, 124.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5fI

Изображение – авторът проф. д-р Здравко Пено. Източник – Гугъл БГ.

Протоиерей Георги Флоровски

Св. Иустин в “Разговор с Трифон” разказва за своето обръщане към християнството. В търсенето на истината той първо отишъл при философите и за известно време бил напълно доволен от възгледите на платониците. “Силно ме възхищаваше платонисткото учение за безтелесното и теорията за идеите окриляше ума ми.” След това той се срещнал с един учител-християнин, опитен и почтен човек. Сред другите въпроси, засегнати в техните беседи, бил и въпросът за природата на душата.“Не бива да се нарича душата безсмъртна – утвърждавал християнинът, – защото ако тя е безсмъртна, то е и безначална”, ei aqanatoz esti kai agennhtoz dhladh. Това, сама по себе си, е теза на платониците. Само един Бог е “безначален” и неразрушим и затова Той е Бог. Светът, напротив, “има начало”, а душата е част от света. “Вероятно, е имало време, когато тях ги е нямало”. И следователно те не са безсмъртни, “защото и самият свят, както видяхме, е получил начало”. Душата не е живот сама по себе си, но единствено е “причастна” на живота. Единствено Бог е живот; душата може само да има живот. “Понеже способността да живее не влиза в свойствата на душата, но в свойствата на Бога”. Освен това, Бог дава живот на душата “защото иска, тя да живее”. Всичко тварно “има разрушима природа и може да бъде унищожено и да престане да живее някога”. То е “тленно” (Разговор… 5 и 6). Най-важните класически доказателства за безсмъртие, водещи началото си от Федон и Федър, са оборени и презряни, а техните основни предпоставки открито се опровергават. Както се и изказал професор А.Е. Тейлър, “за гръцкото съзнание aqanasia или afqarsia неизменно са означавали почти същото, както и “божественността” предполага нероденост и неунищожимост[1]”. Да се каже, че “душата е безсмъртна” за елина е същото, както да се каже, че “тя е нетварна”, тоест вечна и “божествена”. Всичко, което има начало, задължително има край. С други думи, елините под безсмъртие на душата са разбирали винаги нейната “вечност”, тоест “вечното” ѝ предсъществуване. Единствено заради това, че у него няма начало, то е способно да съществува безкрайно. Християните не са могли да се съгласят с тези “философски” позиции, защото те са вярвали в Сътворението, и следователно са били длъжни да се откажат от “безсмъртието” (в елинското разбиране на думата).

Душата не е независимо или самоуправляващо се същество, но е именно твар, и дори дължи своето битие на Бога, Твореца. Съответно, тя може да бъде “безсмъртна” не по природа, тоест сама по себе си, но единствено по “Божията воля”, тоест по благодат. “Философската” аргументация в полза на природното “безсмъртие” се е базирала на “необходимостта” на битието. Напротив, утвърждаването на тварността на света, означава да се подчертае, че преди всичко, това, че той не е необходимост, и по-точно, не е необходимо неговото битие. С други думи, сътвореният свят е свят, който може и въобще да не съществува. Това означава, че светът в цялост и пълнота е ab alio и в никакъв случай не е a se[2]. Както обяснява Жилсон, “някои същества радикално се отличават от Бога най-малко заради това, че за разлика от Него, те биха могли въобще да не съществуват и все още могат в някой момент да прекратят съществуването си[3] [4]”. От “могат да прекратят” все пак, не следва,че тяхното битие наистина се прекратява. Св. Иустин не е бил “кондционалист” и неговото мнение се е използвало от защитниците на “условното” съвършено напразно. “Аз не твърдя, че душите се унищожават…” Основната цел на този спор е да се акцентира върху вярата в Сътворението.

Намираме аналогични разсъждения и в други произведения от втори век. Св. Теофил Антиохийски е наблягал на “междинното” качество на човека. “По природа” човек не е нито “безсмъртен”, нито “смъртен”, но по-скоро е “способен или на едното или на другото”, dektikon amfoterwn. “Защото ако Бог в началото го е сътворил безсмъртен, то това би го направило бог”. Ако човек, вслушвайки се в божествените заповеди, изначално бе избрал безсмъртната част, той би бил увенчан с безсмъртие и би станал бог – “Бог по приемане”, deus assumptus, “Qeoz anadeicqeiz (До Автолик II, 24 и 27). Тациан отива дори по-далеч. “Душата сама по себе си не е безсмъртна, елини, но е смъртна. Впрочем, тя може и да не умре” (Реч срещу елините, 13). Възгледите на ранните апологети не били свободни от противоречия, като и не всеки път им се е удавало да изразят точно тези свои възгледи. Но основният пункт винаги е бил ясен: проблемът за човешкото безсмъртие е необходимо да се разглежда в светлината на учението за Сътворението. Може да се каже по друг начин: не като изключителен метафизичен проблем, а на първо място като религиозен. “Безсмъртието” не е свойство на душата, но нещо изцяло зависещо от взаимоотношенията на човека с Бога, неговия Господ и Творец. Не само окончателната съдба на човека се определя от степента на причастност към Бога, но дори и самото човешко съществуване, неговото пребиваване и “оцеляване” е в Божиите ръце.

Св. Ириней продължава тази традиция. В своята борба с гностиците той е имал особена причина да подчертае тварността на душата. Душата не произхожда от “друг свят”, непознаващ тление; тя принадлежи именно към този сътворен свят. На св. Ириней е било казвано, че за да съществуват безкрайно душите, те трябва да бъдат “безначални” (sed oportere eas aut innascibiles esse ut sint immortales), в противен случай те ще умрат заедно с телата (vel si generationis initium acceperint, cum corpore mori). Той опровергава подобни аргументи. Бидейки твари, душите “продължават своето съществуване, доколкото на Бог е угодно” (perseverant autem quoadusque eas Deus et esse, et perseverare voluerit). Тук perseverantia очевидно съотвества с гръцката diamonh. Св. Ириней използва практически същите слова, както и св. Иустин. Душата не е живот сама по себе си; тя участва в живота, даруван ѝ от Бога (sic et anima quidem non est vita, participatur autem a Deo sibi praestitam vitam). Само Бог е живот и единствен Подател на Живота (Против ересите, II, 34).

Климент Александрийски независимо от своята привързаност към платонизма, споменава между другото, че душата не е безсмъртна “по природа” (Кратко обяснение на 1 Петр. 1:9: hinc apparet quoniam non est naturaliter anima incorruptibilis, sed gartia Dei … perficitur incorruptibilis[5]). Св. Атанасий доказва безсмъртието на душата с помощта на доводи, водещи към Платон (На езичниците, 33), но не по-малко настойчиво повтаря, че всичко тварно по своята природа е неустойчиво и подложено на разрушение (пак там, 41: fusin reusthn ousan kai dialuomenhn).

Дори св. Августин е осъзнавал необходимостта от ограничаване на безсмъртната душа: Anima hominis immortalis est secundum quendam modum suum; non enim omni modo sicut Deus (Послание VFF, До Иероним). “С оглед непостоянството на този живот, можем да я наречем смъртна”. (До Иоан, tr. 23:9; ср. За Троицата, I.9:15 и За Божия град, 19:3: mortalis in quantum mutabilis). Св. Иоан Дамаскин казва, че ангелите също са безсмъртни не по природа, но по благодат (Точно изложение на православната вяра, II:3: ou fusei alla cariti) и го доказва с примери, подобно на апологетите (Диалог срещу манихеите, 21).

Акцент върху аналогичните твърдения може да се намери в “съборното” послание на св. Софроний, патриарх Иерусалимски (634), прочетено и благосклонно прието от Шестия Вселенски Събор (681). В последната част на това послание Софроний осъжда грешките на оригенистите – предсъществуването на душите и апокатастасиса – ясно казва, че “разумните същества” (ta nohta), макар и да не умират (qnhskei de oudamvz), независимо от това са “безсмъртни не по природа”, но само по Божията благодат (Mansi, XI, 490-492; Migne, LXXXVII.3, 3181). Трябва да се добави, че дори през ХVІІ век на Изток не е бил забравен анализирания от нас ход на мисълта на ранната Църква, и е известен интересният диспут от това време между двама православни епископи на Крит именно на тази тема: безсмъртна ли е душата “по природа” или “по благодат[6]”.

Можем да обобщим: при обсъждане на проблема за безсмъртието на душата от християнска гледна точка трябва винаги да помним за тварната природа на душата. Самото битие на душите не е необходоимо, тоест можем да кажем, е “условно”. То се обуславя от творящия fiat, изходящ от Бога. При все това даденото битие, тоест битие, което не се съдържа в природата, не е задължително преходно. Творческият акт е свободно, но не и подлежащо на отмяна Божие деяние. Бог е създал нашия свят именно за битие: ektise gar eiz to einai ta panta (Премъдрост 1:14). И не може да има отричане от това творящо разпореждане. Тук е ядрото на парадокса: имайки не необходимо начало, светът няма край. Той се държи от неизменната Божия воля[7].

превод от руски: Мартин Димитров

_________________________________

*Източник – http://zadrugata.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. A. E.Taylor, Plato: The man and his work, стр. 176; ср. J.Lebreton, Histoire du Dogme de la Trinite, t.II (Paris,1928), стр. 635 и нататък

[2]. Ср. с моята статия “Идея Творения в христианской философии”, The Eastern Churches Quarterly, VIII, с допълнението: Nature and Grace, 1949; вж. също Gilson цит.съч., гл.IV: “Les etres et leur contingence”, стр. 63 и нататък.

[3]. Gilson, God and Philosophy, 1941, стр. 52.

[4]. Подобни размишления могат да се намерят в светоотеческата традиция, например, у св. Ефрем Сирин. Отначало той просто констатира свободата на творческо разпореждане: “Причината за множеството красоти не е принудена; иначе те ще се окажат дело на нещо друго, а не на Бога; защото необходимостта изключва произвола”. По-нататък св. Ефрем стига до непосредствената връзка на тази свобода с проблема за съвечността на твари към Твореца: “Имайки собствена воля, не подлежаща на необходимост, не сътворил тварите съвечни на себе си … Понеже Неговото действие е било не по необходимост, иначе тварите биха били съвечни на Него”. (Изобличение на самия себе си и изповед, св. Ефрем Сирин, “Творения, том 1, М., 1993, стр.163-164) – бел. от преводача на руски

[5]. Възможно е, все пак, да се усъмним в надеждността на превода (направен от Касиодор).

[6]. Запис на разговора между Атанасий Каравела, епископ на Йер и Неофит Пателарий, митрополит на Крит, с участието на Панайот Никусий (знаменит драгоман от Портата, помогнал при издаването на “Православното изповедание: на Петър Могила в Холандия и Решения на иерусалимския Синод през 1672 г.,) е бил публикуван от архимандрит Арсений (Ивашченко). “Описание на ръкописа, намиращ се в библиотеката на манастира на синайската планина”, Християнское чтение, 1884, юли-август, стр. 181-229.

[7]. Тази мисъл е прекрасно разработена от Херман Шулц в неговата поучителна книга Die Voraussetzungen der christlichen Lehre von der Unsterblichkeit (Gottingen, 1861).

Изображение – авторът протоиерей Георги Флоровски (1893-1979). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5fl

Николай Бердяев

Проблема за злото стои в центъра не само на християнското, но и на всяко религиозно съзнание. Жаждата да се избавим от злото на световния живот, от мъката на битието създава всички религии. В края на краищата всички религии, а не само религиите на изкуплението в точния смисъл на думата обещават освобождение от злото и породените от него страдания. В религията човек търси изход от своята изоставеност и самота в чуждия зъл свят, връщане в родината на духа, при близкото и родното. Още поклонението пред тотема е търсене на избавител от властта на заобикалящия го зъл свят. Рационалистичното съзнание на съвременния човек смята, че главна пречка за вярата в Бога, главен аргумент в полза на атеизма е съществуването на зло и поражданите от него мъки и скърби. Трудно е изглежда да се примири битието на Бога, Всеблагия и Всемогъщ Промислител със съществуването на злото, толкова силно и властно в нашия свят. Аргументът се е превърнал в класически и е единствено сериозният.

Хората губят вяра в Бога и в божествения смисъл на света, защото се срещат с тържествуващото зло, защото изпитват безсмислени страдания породени от злото. Но вярата в Бога и вярата в боговете са възникнали в историята на човешкото съзнание, защото човечеството е изпитвало велики страдания и е почувствало потребност да се освободи от властта на злото. Ако не беше злото, поразяващо нашия свят, човечеството би се задоволило с природния свят. Природния свят, лишен от всяко зло и страдание би станал единствено божествен за човека. Ако не беше злото и поражданата от него мъка, не би имало потребност и от избавление. Страданието и мъката от живота, свидетелстващи за съществуването на злото, са велика религиозна школа, през която преминава човечеството. Живот в този свят, който не познава злото, лишен от всяко страдание и мъка, би водил към самодоволство и самоудовлетворение. Съществуването на злото е не само пречка за нашата вяра в Бога, съществуването на злото е същевременно доказателство за Божието битие, доказателство, че този свят не е единственият и окончателният. Опита в злото обръща човека към друг свят, предизвиква свещено недоволство от този свят.

В основата на религиозния опит и религиозното съзнание, лежи песимизъм, а не оптимизъм. Всички религии на избавлението са песимистични, а не оптимистични в своето усещане на световния живот, песимистични са в отношението си към природния свят – орфизмът и будизмът в същата мярка, както и християнството. Положителния смисъл на битието лежи в друго измерение, в духовния свят. Нашият природен свят според видимостта си се намира под властта на тържествуваща безсмислица. В него царят тление и смърт, злоба и ненавист, егоизъм и разпокъсаност. Човек е потиснат от абсурда и злото на световния живот. В религията, във вярата той се домогва до смисъла и получава сила идваща от друг свят, в който любовта побеждава омразата, единението побеждава раздора, вечния живот побеждава смъртта.Съществуването на злото извиква проблема за теодицеята, оправданието на Бога. Защо Бог търпи такова страшно зло, защо допуска победата му? Светът пролива кръвта си, разкъсва се на части. Дяволът, а не Бог изглежда е единственият господар на света. А къде е действието на промисъла Божи? Известна е гениалната диалектика на Иван Карамазов за детската сълза, която свършва с връщане на входния билет за световната хармония. Евклидовият ум отказващ се да разбере ирационалната тайна на живота, претендира да създаде по-добър свят, отколкото сътворения от Бог, да създаде свят, в който няма да има зло и страдание, свят напълно рационален. Човек с Евклидов, напълно рационализиран ум не може да разбере защо Бог не е създал безгрешен, блажен, неспособен на зло и страдание свят.

Но добрият човешки свят, светът на Евклидовия ум би се различавал от злия Божи свят, защото в него не би имало свобода, свободата не би влизала в замисъла му и човекът би бил добър автомат. Липсата на свобода би направила невъзможни злото и страданието. И човек е готов да се откаже от свободата, за да се избави окончателно от мъките и страданията. Евклидовият рационален човешки свят, в който няма зло, ще бъде поразен от най-страшното зло – липсата на свобода, свободата на духа ще бъде унищожена без остатък. В него вече не би имало свободни изпитания, свободни търсения. Божият свят е изпълнен със зло, но в първоосновата му е заложена свободата на духа, най-великото благо, знакът за богоподобие на човека.

Проблемът за теодицеята е разрешим единствено чрез свободата. Тайната на злото е тайна на свободата. Без разбиране на свободата не може да се разбере ирационалният факт, че в Божия свят съществува зло. В основата на света лежи ирационална свобода, стигаща дълбините на бездната. В дълбината на света зее бездна и от нея се изливат тъмните потоци на живота. Всички възможности се крият в тази бездна. Бездънният, превъзхождащ всяко добро и всяко зло мрак на битието не може да бъде докрай и без остатък рационализиран, в него винаги се крият възможности за прилив на нови непросветлени енергии. Светлината на Логоса побеждава мрака, космоса побеждава хаоса, но без бездната на мрак и хаос, без долната безкрайност няма живот, няма свобода, протичащият процес няма смисъл. Свободата е заложена в тъмната бездна, в нищото, но без свобода смисъл няма. Свободата поражда зло, както и добро, ето защо злото не отрича съществуването на смисъл, а го потвърждава. Свободата не е сътворена, защото тя не е природа, свободата предхожда света, тя е вкоренена в изначалното нищо. Бог е всесилен над битието, но не и над нищото, не и над свободата. И за това съществува зло.

Истински сериозното и отговорно отношение към живота, забелязва злото, приема неговото съществуване. Незабелязването и неразбирането на злото прави човека безотговорен и нехаен, скрива дълбината на живота. Отричането на злото означава загуба на свободата на духа, смъкване от себе си бремето на свободата. Белег на нашата епоха е че страшно нараснаха силите на злото и същевременно се отрича самото съществуване на злото. Човек остава разоръжен пред лицето на злото, когато не го вижда. Личността се кове при различаването между зло и добро, когато се установяват границите на злото. А когато тези граници се заличават, когато човек изпадне в състояние на смесване и безразличие, личността започва да се разлага и разпада. Крепкото самосъзнание на личността разобличава злото, разсича го като с меч. В смесването и безразличието, в загубената способност да вижда злото човек се лишава от свободата на духа. Той започва да търси гарантирана необходимост на доброто и пренася центъра на тежестта на живота навън от дълбината, престава да се определя отвътре. Рационализмът отрича ирационалната тайна на злото, защото отрича ирационалната тайна на свободата. На рационалистичното съзнание е по-трудно да повярва в Дявола отколкото в Бога. И хората с рационалистично съзнание измислят различен вид учения, които отричат съществуването на злото, обявяват злото за недостатъчно добро или за вътрешен момент в развитието на самото добро. Злото се отрича от еволюционното и хуманистично съзнание, злото се отрича от анархистичното съзнание, злото се отрича от теософското съзнание.Християнството е религия на изкуплението и затова предполага съществуването на зло, мъката на битието. Християнството не бива да опровергава съществуването на зло и страдание в света. Тъкмо за това Христос се яви в света, защото света в зло лежи. Християнството учи, че светът и човека са длъжни да носят своя кръст. Страданието е последица от злото, от греха, но страданието е също път за избавление от злото. Според християнското съзнание страданието не е самò по себе си зло, има и божествено страдание, страдание на Самия Бог, на Сина Божи. Всяка твар стене и плаче и чака избавление. Този факт лежи в основата на християнството и чрез него то не може да се опровергава. Противниците на християнството обикновено изтъкват, че явлението на Христа Спасителя не е донесло на света избавление от злото и страданията. Изминаха повече от две хилядолетия след явяването на Изкупителя, а света както и преди пролива кръв, човечеството се гърчи в мъки, злото и страданието са се увеличили още повече. Този стар семитски аргумент изглежда победоносен. Евреите си представят Месия, като този, който ще избави човечеството окончателно от злото и страданията по земята. Но християнството признава и положителния смисъл на страданията, които човечеството преживява в своята земна съдба. Християнството никога не е обещавало блаженство и щастие на земята. Християнските пророчества за земната съдба на човечеството са твърде песимистични. Християнството никога не е утвърждавало насилствено, принудително осъществяване на световна хармония, Царство Божие на земята. Християнството в най-висока степен признава свободата на човешкия дух и без участие на свободния човешки дух не смята възможно осъществяването на Царство Божие.

Рационално не можем да разберем тайната на изкуплението, както не може да се разбере никоя тайна от божествения живот. Още от св. Анселм юридическото, съдебното учение за изкуплението, което играе голяма роля най-вече в католическото богословие и от което не са съвсем свободни и другите християнски църкви, рационализира тайната на изкуплението, уподобява я на отношенията които съществуват в природния свят. Това съдебно разбиране е единствено акомодация на небесната истина към равнището на природния човек. То не е духовно разбиране и не отговаря напълно на истината. Не е достойно световната трагедия да се разбира като съдебен процес между Бога и човека, който Бог е възбудил поради формално нарушаване на волята Му. Това е пренасяне на езически представи за родовия живот и родовата мъст върху Божествения живот, който винаги е тайнствено мистичен. Бог в езическото и старозаветното съзнание изглежда страшен властелин, който наказва и отмъщава за непослушание, налага откуп, заместителна жертва и проливане на кръв. Създадена е била представа за Бога по аналогия с вехтата, езическа човешка природа. За тази природа са особено разбираеми яростта, отмъщението, откупа и жестокото наказание. Върху юридическата теория за изкуплението са положили неизгладим печат римските и феодални разбирания за възстановяване на честта. Заради формално нарушение на Божията воля започва съдебен процес и на Бог е потребно отплащане; потребно Му е да се даде удовлетворение в такъв размер, който е достатъчен да умилостиви гнева Божи. Никаква човешка жертва не е достатъчна, само жертвата на Сина Божи съответства по размер на извършеното престъпление и предизвиканото от него Божие оскърбление. Това са напълно езически представи внесени в християнството. Такова разбиране на тайната на изкуплението притежава външно екзотичен характер.

В християнството изкуплението е дело на любовта, а не на съдебна справедливост, жертва на безкрайната Божия любов, а не отплата. „Защото Бог толкоз възлюби света, щото даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, но да има вечен живот.“

_________________________________

Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Николай Бердяев (1874-1948). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5eF

Владимир Лоски

С несравнима сила и пълнота св. Максим Изповедник обрисува възложената на човека мисия. Последователните „отделяния“, чрез които се извършва сътворението, съответстват в неговото описание на „съединявания“, синтези, осъществявани от човека благодарение на „синергията“ на свобода и благодат. Основното разграничение, където се корени цялата реалност на тварното битие, е противопоставянето между Бога и сътворения свят, сътвореното и несътвореното.

След това сътворената природа е разделена на небесна и земна, умозрителна и сетивна. В сетивния свят небето е отделено от земята, на повърхността ѝ е оформен раят. Накрая обитаващият рая човек е разделен на два пола – мъжки и женски.

Адам трябваше да превъзмогне тези деления със съзнателна дейност, да съедини в себе си съвкупността на тварния космос и заедно с него да постигне обожението. Преди всичко той бе длъжен чрез чист живот, чрез по-съвършен съюз от външното съединяване на половете, да преодолее делението им в целомъдрие, което би се превърнало в цялостност. През втория етап бе призван да обедини рая със земния космос с помощта на любовта към Бога, в която да се отрече от всичко и същевременно да обеме всичко: носейки винаги рая в себе си, да превърне в рай цялата земя. Трето, духът и тялото му биха възтържествували над пространството чрез съединяването на съвкупния сетивен свят – на земята с небесната ѝ твърд. След това човекът трябваше да проникне в небесния космос, да живее като ангелите, да възприеме тяхното разбиране и съчетае в себе си умозрителния и сетивния свят. И накрая космическият Адам, безвъзвратно отдавайки се на Бога, би Му поднесъл цялото творение и би получил от Него любов по благодат – всичко, което Бог има по природа; така, с преодоляването на първичното деление между сътворено и несътворено, би се осъществило обòжението на човека и чрез него – на целия космос.

Вследствие на грехопадението човек се оказва под своето призвание. Но Божественият план не се променя. Мисията на Адам е изпълнена от Небесния Адам — Христос, но Той не заема мястото на човека (безпределната Божия любов не може да замести съгласието на човешката свобода), а отново му предоставя възможността да извърши делото си, отново му посочва пътя към обòжението — висшия синтез между Бога и сътворения свят, оделотворен от човека и представляващ същността на цялата християнска антропология. И така, за да може човекът след грехопадението да стане Бог, е трябвало Бог да стане човек. Трябвало е Вторият Адам, след като преодолее цялото разделяне на предишната твар, да стане Начало на новата. Факт е, че с раждането Си от Дева Христос превъзмогна делението между половете и откри два пътя за изкуплението на „ероса“, които се сливат само в една личност — Мария, Девата, Майката: това са пътят на християнския брак и пътят на монашеството.На кръста Христос съчета земния космос с рая, защото след като позволи на смъртта да проникне в Него, та да я унищожи, чрез съприкосновението с Божеството Му, дори най-мрачното място на земята стана светозарно, не остана прокълнато място. След възкресението самата плът на Христос, преодолявайки пространствените ограничения, свърза в Себе Си небето и земята в целостта на сетивния свят. С Възнесението Си Христос един ѝ небесния и земния свят, ангелския хор и човешкия род. И накрая, като седна отдясно на Отца и въздигна човешкото естество над ангелските чинове, го въведе като първи плод на космическото обòжение в Самата Троица.

Значи, пълнотата на природата, дадена на Адам, можем да получим отново само в Христа – Втория Адам. Но за да разберем по-добре тази природа, трябва да засегнем два трудни и при това свързани помежду си проблема — за пола и смъртта.

Биологичното състояние, в което се намираме в момента, съществувало ли е преди грехопадението? Бидейки свързано с трагичната диалектика на любовта и смъртта, не се ли корени в райското състояние? Тук мисълта на отците, без да може да си представи райската земя по друг начин, освен като прокълната, е заплашена да изгуби цялостната си пълнота и да попадне под влиянието на нехристиянското мислене, което би я направило пристрастна.

Възниква дилемата: ако в рая е съществувал биологически пол, което следва от Божията повеля да се плодят и множат, то Божият образ в човека не е ли бил по-блед поради присъствието на животинско начало, предполагащо размножаване и смърт? Ако пък за райското състояние е недопустимо каквото и да било животинско начало, то грехът е в самия биологичен живот: и тук залитаме в своего рода манихейство.

Без съмнение, отхвърляйки учението на Ориген, отците отхвърлят и второто разрешение на дилемата. Коствало им е много обаче да разяснят първото положение. Като изхождат от неопровержимата връзка между пола и смъртта в падналия свят, между животинското и смъртното начало, отците се питат: сътворението на жената, предизвикало биологичното условие, тясно свързано с ограничеността на битието, не е ли заплаха за потенциалното безсмъртие на човека в рая? Тази негативна страна в обособяването на двата пола привнася сякаш известна погрешимост и човешката природа от този момент става уязвима, а падението – неизбежно.

Св. Григорий Нисийски, привърженик по този въпрос на св. Максим Изповедник, отхвърля евентуалната неизбежна връзка между разделянето на двата пола и грехопадението. Св. Григорий казва, че създавайки пола, Бог предвижда възможността – но наистина само възможността – за грях, за да съхрани човечеството след грехопадението. Половата поляризация осигурява на човешката природа известна защита, без да ѝ налага някаква принуда; по същия начин снабдяват пътуващия по вода със спасителен пояс, което съвсем не значи, че той е длъжен да се хвърли зад борда. Тази възможност става актуална чак от момента, когато в резултат на греха, сам по себе си необвързан с пола, човешката природа пада и загърбва благодатта. Само в падналото състояние, в което разплатата за греха е смъртта, възможното става необходимо.

Тук в правата си влиза тълкуването на Филон за „кожените ризи“, в които Бог е облякъл човека след грехопадението: „ризите“ са сегашната ни природа, грубото ни биологично състояние, тъй различно от прозрачната райска телесност. Формира се нов космос, който се брани от ограничеността си чрез пола, и така се въвежда законът за раждането и смъртта. В този контекст полът не е причина да сме смъртни, а дори е известна противоотрова срещу смъртта.

Не можем да се съгласим със св. Григорий Нисийски обаче, който на базата на тази „бранеща“ пола страна твърди, че делението на „мъжко“ и „женско“ е своеобразно „допълнение“ към образа. Вярно е, че не само разделените полове, но и целият разделен сътворен свят става след грехопадението разлъчен и смъртен. И човешката любов, страстният стремеж на любещите към абсолютното, при цялата фаталност на своето поражение не престава да таи мъчителната тъга по рая, която ражда героизма и изкуството. Изцяло вътрешно единосъщната райска сексуалност с нейното необичайно „размножаване“, призвано да запълни всичко и, естествено, без особена необходимост нито от множественост, нито от смърт, е почти напълно непозната за нас: защото грехът, обективирайки телата („те видяха, че са голи“), превърна двете първи човешки личности в две отделни природи, два индивида, между които съществуват външни отношения. Но новата твар в Христа, Втория Адам, разкрива пред нас дълбинния смисъл на разделянето, в което безспорно няма нищо „допълнително“: мариологията, любовта на Христос и Църквата и тайнството брак хвърлят светлина върху пълнотата, възникваща със сътворението на жената. Но ние виждаме тази пълнота само отчасти, само в единствената личност на Пресветата Дева, защото все още пребиваваме в падналото си състояние, и за да изпълним човешкото си призвание ни е нужно и възстановяващото човека целомъдрие на брака, и (а навярно и най-вече) възвисяващото го целомъдрие на монашеството.

* * *

Уместно ли е да се твърди, че в райското си състояние Адам е бил истински безсмъртен? „Бог не е създавал смъртта“, казва книга Премъдрост. За древното богословие, например в тълкуването на св. Ириней, Адам не е бил нито необходимо смъртен, нито необходимо безсмъртен: неговата възприемчива, богата на възможности природа е могла непрестанно да се обогатява с благодат и до такава степен да се преобразява, че да стане способна да преодолее всяка опасност от старост и смърт. Възможности да бъде смъртен са съществували за човека, но единствено за да ги направи той невъзможни. Това е било изпитанието на Адам в свободата.

Да, дървото на живота в средата на рая и плодовете на безсмъртието са предоставяли някаква възможност: в нашата християнска църковна действителност такава е Евхаристията, тя ни лекува духовно и телесно, храни ни и ни укрепва. Трябва да се храним с Бога, за да постигнем свободно обòжението. Именно това лично усилие не е могъл да положи Адам.

Какъв е смисълът на Божията забрана? Тя поставя двустранен проблем: за познаването на добро и зло и за забраната като такава.

Нито знанието изобщо, нито познанието за добро и зло в частност са сами по себе си зло. Но самото различаване вече предполага по-ниско екзистенциално ниво, състояние на грехопадение. В състоянието на греховност ние, разбира се, трябва да разпознаваме доброто и злото, за да творим първото и избягваме второто. Но за Адам в рая това знание не е полезно. Самото съществуване на злото допуска съзнателно отдалечаване от Бога, отказ от Него. Докато Адам пребивава в единение с Бога и изпълнява волята Му, докато се храни от Неговото присъствие, такова разпознаване не е препоръчително.

Ето защо Божията забрана се отнася не толкова до познанието за добро и зло (та нали злото съществува или не съществува единствено като риск — риска Адам да наруши забраната), колкото до доброволното изпитание, предназначено да направи свободата на първия човек съзнателна. Адам е трябвало да преодолее детската несъзнателност и с любов да се съгласи да бъде послушен на Бога. Забраната не е била произвол, защото любовта към Бога, ако човекът свободно е тръгнал към нея, е трябвало да го обхване целия и чрез него да направи цялата вселена проницаема за действието на благодатта. Би ли могъл тогава човекът да пожелае нещо друго, да отдели от прозрачната вселена някоя част, някой плод, за да се прилепи към него в егоцентрично очакване и с това да направи космоса непроницаем и същевременно сам да стане непроницаем за Божественото всъдеприсъствие? „Не вкусвай…“, „не се докосвай…“ — тук е възможността за действително съзнателна любов, непрекъснато растяща, която би откъснала човека от самоличното наслаждаване не на едно дърво, а на всички дървета, не на един плод, а на целия веществено-сетивен свят, за да го възпламени, а с него и вселената, от едничката радост за Бога.
______________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Владимир Николаевич Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5d3.

Владимир Лоски

В рая съгласието между човешката свобода и Божествената благодат можеше да стане светозарен мост над „безпределното разстояние“, което, по думите на Иоан Дамаскин, отделя Твореца от творението. Адам бе непосредствено призван към обòжение. Но след грехопадението се появяват две препятствия, които правят това разстояние непреодолимо: грехът сам по себе си, който лишава човешката природа от способността да възприема благодатта, и смъртта – завършекът на падението, която въвлича човека в едно противоестествено състояние, при което човешкото своеволие заразява целия космос и придава на небитието парадоксална и трагична реалност.

В това състояние човек не може повече да бъде на нивото на своето призвание. Божественият план обаче не се променя: както и преди, Бог желае човекът да се съедини с Него и да преобрази цялата земя.

Крайната и изцяло положителна цел на човека придобива от този момент негативна страна – спасителна. За да може човекът свободно да се върне към Бога, Бог първо трябва да го освободи от подвластността на греха и смъртта. Това състояние изисква изкупление, а в целокупния Божествен план то е не цел, а негативно средство. Та нали може да бъде спасен единствено този, който е безпомощна жертва на злото.

Историята на човечеството след грехопадението е историята на едно дълго корабокрушение в очакване на спасението. Но спасителното пристанище все още не е цел; то дава възможност на претърпелия крушение отново да поеме пътя към едничката, пак съща цел: единението с Бога.

Да, след като загубва райското си състояние, човек обективно не може да постигне крайната си цел. В неговото състояние на небитие и смърт той е мъчително пасивен; първоначално това е непреодолима, угнетяваща тъга по рая, а по-късно – все по-съзнателно очакване на спасението. Падението продължава, поради което, първо, очакването става все по-горестно, второ, раждат се или безброй начини да бъде забравена (или опит да бъде забравена) смъртта, сиреч разлъката с Бога, или луциферски стремеж на волята да се спаси сама и да се самообожи. Но и „ангелизмът“ и „вавилонизмът“ са сразени и хората не престават да очакват Някого, Който да ги спаси. И тъй, цялата човешка история е история на спасението, разделена на три периода.

Първият период е дълга подготовка за идването на Спасителя, той трае от грехопадението до Благовещение: „Днесъ спасения нашего главизна“, пее на този празник Църквата. В течение на целия период Провидението непрестанно отчита човешката воля и съответно с това Си избира оръдия.Вторият период, от Благовещение до Петдесетница, отговаря на земния живот и Възнесението на Христа. През него човекът е безсилен: само Христос със Своя живот, Възкресение и Възнесение извършва спасителното дело. В личността Му се съединяват човечество и Божество, вечността се вмества във времето, времето прониква във вечността, обòжената антропокосмична природа влиза в Божествения живот, в самото лоно на Пресвета Троица.

И ето че от Петдесетница започва нов период, в него човешките личности със съдействието на Светия Дух трябва свободно да приемат обòжението, което природата им веднъж завинаги получава в Христа. В Църквата свобода и благодат си сътрудничат. Тъй като уважава човешката свобода, Бог допуска времето на греха и смъртта да продължи: Той не желае насилствено да се натрапва на човека, а изисква от него в отговор вяра и любов. Положението ни обаче несравнимо превъзхожда райското състояние: ние наистина повече не рискуваме да изгубим благодатта, винаги можем да участваме в Богочовешката пълнота на Църквата. Нашата немощ, всецяло приета от Христос, се разкрива с покаяние и вяра пред тайната на любовта. Историята на Църквата е свободно съзнаване от хората на единството, постигнато в Христа и винаги присъстващо в Църквата, гдето пребивава вечното сияние на Царството. Така ние подготвяме пълното унищожаване на смъртта и преобразяването на космоса, с други думи – второто пришествие на Господа.

* * *

Периодът на подготовката включва обети — бавно приближаване към Христа, по време на което Божествената „педагогика“ се опитва да направи възможно изпълнението на обета, даден в момента на наказването.

За Стария Завет не съществува вътрешно благодатно освещаване, но въпреки това съществува святост, защото с действието си отвън благодатта я предизвиква в душата като плод на това въздействие. Човек, с вяра послушен на Бога и праведен, би могъл да стане оръдие на Неговата воля. Както свидетелства призванието на пророците, не става въпрос за съгласие на две воли, а за властно използване на човешката воля от Божествената: Дух Божи се спуска върху зрящия, Бог го овладява отвън и налага изискванията Си на личността. Синайският мрак застава срещу Таворската светлина както съхранената тайна — срещу разкритата. В послушание и чистота човек се подготвя в мрака на вярата за служение. Послушанието и чистотата са негативни понятия: те предполагат намеса на Бога отвън и подчиняване на човека — Негово оръдие, човека, който дори и праведен не може да се избави от греховността и смъртта. Светостта, това активно освещаване на цялото същество и доброволно уподобяване на човешката с Божията природа, може да се прояви едва след Христовия подвиг – в осъзнаването на този подвиг. Затова главното в Стария Завет е законът, между Бога и човека съществува не единство, а съюз, гарантиран от верността пред закона.

Старозаветната история е история на избори и падения. През цялото време Бог спасява някакъв „остатък“, чието очакване става все по-жадно: в самата диалектика на разочарованията очакването на побеждаващия Месия прелива в очакване на страдащ слуга на Иехова, очакването на политическото освобождение на един народ – в очакване на духовното освобождение на човечеството. Колкото повече се отдалечава Бог, толкова по-вглъбена става молитвата на човека; колкото повече се ограничава избраничеството, толкова по-голяма става целта – всепревъзхождащата чистота на Девата, способна да роди Спасител на цялото човечество.

Първото падение след загубата на рая е убийството на Авел от Каин. Бог казва на Каин: „Грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“. Каин обаче убива своя брат. Затова на първото падение съответства и първият избор — на Сит и потомството му. Синовете на Сит са „синове Божии“, те призовават името на Иехова и един от тях, Енох, „ходи по Бога“ и може би е приет тялом от Него в рая. Потомците на Каин, напротив, са само човешки синове, трагично обречени на смърт („аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило“, казва Ламех). Прокълнати от напоената с кръвта на Авел земя, те стават първите граждани, изобретатели на техниката и изкуството. С тях се поражда и цивилизацията — внушителен опит да се замести Божието отсъствие. Хората се стараят да забравят Бога или да Го заменят – да забият метална котва и се подчинят на земната тежест и изхождащото от нея непроницаемо мълчание, следвайки Тувалкаин, бащата на „всякакви медни и железни сечива“ (Битие 4:22), или да Го сменят с празници на изкуството, със сладостното утешение на музиката като Иувал, „баща на всички, които свирят на гусли и пищялки“ (Битие 4:21). Изкуството възниква като културна, а не като култова ценност; то е молитва, която не достига доникъде, защото не е отправена към Бога. Породената от изкуството красота се самозатваря и приковава човека към себе си. Тези изобретения на човешкия дух полагат началото на културата като култ към някаква абстракция, в която липсва Онзи Присъстващ, към Когото трябва да бъде насочен всеки култ…

Идва потопът и Бог сякаш възвръща на първобитните води опороченото от падението творение. Може би това ново падение трябва да се свърже с тайнственото общение между ангелите и хората, в резултат на което се появяват „исполини“ (Битие 6:1-4). Не е ли това някаква луциферска бездна, от която човек черпи необичайна за него власт? Но така или иначе Бог се смилява над известен „остатък“ – един човек и близките му, защото „Ной беше човек праведен и непорочен в своя род; Ной ходеше по Бога“ (Битие 6:9). Ной спасява човечеството и земното творение, без да ги възроди като Христос (той е само Негов праобраз), а като им осигурява по-нататъшно съществуване. След потопа Бог сключва с човечеството космически съюз, стабилизиращ земната вселена; знамение за този съюз е дъгата – тайнствено светозарен мост между небето и земята.

Новото падение се извършва с построяването на Вавилонската кула. Тя е узурпаторски порив на безбожната цивилизация, осъществяване на чисто човешко единство в съвсем земното въжделение да се завоюва небето. Източните сакрални цивилизации издигат свои зикурати, храмове, чиито етажи явно символизират вътрешните степени, през които посветеният методично минава. Вавилонската кула е типичен за архаичността пример, но превъзхожда останалите, защото е актуална и днес.

Единството вън от Бога предизвиква справедливо наказание: разселване далеч от Него. Поражда се разноезичието, хаосът на нациите. Но Бог използва дори самото зло, отговаря на падението с избор и сред формираните в резултат от разделянето и смесването народи избира един – еврейския, получил името си от Евер, потомък на Сим. Този избор достига кулминационната си точка в съюза с Авраам – в случая изборът е исторически и обещава на потомството по-неизмерима слава от звездите на небето. Но Авраам трябва да бъде подложен на изпитание в своето упование, за да може то напълно да се оделотвори. Поисканата от него жертва – наследникът на обета Исаак – изисква вяра извън всяка логика, безусловно послушание. Докато се изкачват на планината Мориа, Авраам отговаря на Исаак: „Бог ще си предвиди, синко, агне за всесъжение“. И когато в последния момент Бог заменя човешката жертва с овен, разбираме, че всеки път, щом човек е послушен, Бог подготвя Божествения Агнец – Христос. Може ли Той да не отдаде Своя Собствен Син, след като човек отдава своя? Да, старозаветната история е не само история на спасителните предобрази, но и история на човешките откази и склонявания. Спасението приближава или се отдалечава в зависимост от човешката готовност да го приеме. Καιρός на Христос, Неговото „време“ става зависимо по този начин от човешката воля. Целият смисъл на Стария Завет е в колебанията, които подчертават двойния аспект на Провидението. То не е едностранно, съобразява се с очакванията и призива на човека. Божествената педагогика подлага човека на проверка, изпитва намеренията му.

Изпитанието понякога е и борба, защото Бог желае човешката свобода, не само за да може човекът да Му се съпротивлява, но и да Го принуждава ако не да открива името Си, то поне да благославя: Иаков става Израил, „защото (ти) се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш“ (Битие 32:28).

И патриархът става народ, а когато този народ попада в египетско робство, Бог белязва Моисей да го освободи. На Синайската планина Бог преминава в славата Си пред Моисей, но не му показва лицето Си, „защото не може човек да Ме види и да остане жив“; Божествената природа остава скрита. Но избирането на Израил – и това е решаващ етап – укрепва с нов съюз: законът. Законът – задължения, оформени писмено, които избраният народ е длъжен да изпълнява – е съпроводен от обети пред Бога, непрекъснато уточнявани от пророците. По този начин законът и пророците взаимно се допълват и Христос винаги ги споменава едновременно, когато говори за следването им. Пророците са хора, избрани от Бога да възвестяват същностния смисъл на закона. Те разясняват духа му, историческата му динамичност и вплетения в него есхатологичен призив на фарисеите, които постепенно го превръщат в статична реалност и средство за оправдание, заставяйки човека да осъзнае греха си и безсилието си пред него.

Следователно, значението на пророците за избрания народ е аналогично на значението на Преданието за Църквата: наистина, и пророците, и Преданието разкриват същинския смисъл на Свещеното Писание. В тази двоица – закон и пророци – вече по някакъв начин се оглеждат завършващото действие на Логоса и животворящото действие на Духа. В Стария Завет пророческият дух явно ни загатва за действието на третото Лице на Пресветата Троица.

Кръгът на избраните бавно се стеснява: в Израил – коляното на Иуда, в коляното на Иуда – домът на Давид. Иесеевото дърво се разраства до последния и най-висш избор – на Пречистата Дева.

Този избор е възвестен на Мария от архангел Гавриил. Но тя е имала възможност да се съгласи или да откаже. Цялата световна история, цялото изпълнение на Божествения замисъл е зависело от този доброволен човешки отговор. Смиреното съгласие на Дева позволи на Словото да стане плът.

„Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думите ти“ (Лука 1:38).

Всичко, което Бог очаква от падналото човечество, се осъществява в Мария: личната свобода най-накрая предоставя своята човешка природа, своята плът за нужното спасително дело. Второто Лице на Пресветата Троица е могло да влезе в историята не с мощно нахлуване, защото тогава човек би бил само оръдие, не като изтъкне Девата, защото тогава тя би била отделена от потомците на Адам, а с това съгласие, с което Божествената педагогика най-после е възнаградена. Именно защото с цялата Си решителност, с цялото присъщо на любовта Му уважение Бог се заема със спасяването на човечеството, Пречистата Дева, в която „се изпълва“ старозаветната святост, предлага на Неговата любов чистото вместилище на своята плът. Благословените от Бога и проникнати от закона нейни предци приемаха словото на Словото в Духа. Тя съумя да вмести Самото Слово телесно. С раждането на Божественото Лице, възприело нейното човечество, тя наистина стана майка Божия. Затова св. Иоан Дамаскин има право да твърди: „Името „Богородица“ (Θεοτόκος) включва историята на Божественото домостроителство в света“. Но старозаветната святост не само дава на Словото майка и, може да се каже, Невеста; същата святост пророчески подсказва за Него на Израил: Мария е въплъщаващото мълчание, Иоан Кръстител, дошъл в духа на Илия – гласът, вопиещ в пустинята, последният пророк, познал и посочил с пръст „Агнеца, Който ще вземе греховете на света“. Старият Завет е завършен в тези две човешки същества, почитани от иконографията с поставянето им от двете страни на Прославения Христос – Невестата и Приятеля на Жениха.

___________________________________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, Владимир Николаевич Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-59j

Румяна Христова

Най-високото място в стълбицата на тварното битие заемат безплътните сили. А как са произлезли те, каква е тяхната природа и назначение, изобщо какво ни е дадено да знаем за тях?Православната църква, ръководейки се от възгледите на древните църковни писатели и св. отци на Църквата, е оформила православното учение за ангелите. Според него ангелите имат началото на своето битие в Божията творческа и промислителна воля – те не са безначални същества. Безначален е само Бог.

Относно времепроизхода на духовния свят Православната църква учи, че той е създаден преди видимия или веществения свят. Указание за това има още в първите думи на Божественото Откровение. „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1), като под „небе“ според тълкуванията на църковните отци трябва да се разбира именно безплътния, безтелесния ангелски свят.

Подбудата, Бог да сътвори както ангелите, така и другото творение, е преизобилната Божия благост и голямата любов, от която да се възползват колкото се може повече същества.Много от светите отци, като например св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Иоан Дамаскин и други, излагат в съчиненията си учението за природата на ангелите. Като творение, имащо начало на битието си, ангелският свят стои на известна дистанция от вечния и всесъвършен Творец. Все пак и като същества, близки на Бога, ангелите не са отдалечени и чужди Нему. Поставени в отношение към Бога и човека те заемат средно положение – стоят по-ниско от Бога и по-високо от човека. Когато светите отци сравняват ангелската природа с Божията, те примесват нейната духовност с елементи на някаква телесност. Тази „телесност“ обаче не е нещо материално, а нещо огнено, ефирно и неуловимо, но все пак нарушаващо абсолютната безплътност в ангелската природа. Така ангелската и божествената природа не могат да бъдат отъждествени, защото, ако биха били признати за еднакви по същност, излиза, че Творецът и сътвореното от Него се изравняват и покриват – нещо недопустимо и съвсем чуждо на православната християнска мисъл.

Като чисто духовни по природа същества ангелите имат способността да се явяват навсякъде, невъзпрепятствани от стени, врати, ключалки… Но макар че стоят над условията на пространството и времето, те се съобразяват с тях. По този повод св. Иоан Дамаскин пише, че ангелите „не могат едновременно да бъдат и тук, и там и да действат… Когато се намират на небето, няма ги на земята, и когато от Бога се изпращат на земята, те не остават на небето“.Ангелите не са всезнаещи, макар да се надарени с разум. Техните знания имат предел – знаят това, което Бог им открие. Ангелите са същества със свободна воля. Така най-висшият сред тях, носителят на светлината Денница се възгордял и въстанал срещу Бога, като увлякъл със себе си и други ангели. Те отпаднали от Бога и пребъдват в мрак и злоба. Останалите продължават да служат на Твореца в святост.

Безплътните сили, като вестоносци на Божията воля и като посредници между Бога и хората, могат да приемат различен вид и да се превъплъщават в различни образи с оглед на мисията, която изпълняват. Те приемат образ, какъвто Бог им заповяда, и така се явяват на хората, за да им открият божествени тайни или поръчки.

По свидетелствата на Божественото Откровение броят на небесните ангелски същества е извънредно голям и определянето му е извън човешките възможности. В едно от своите видения пророк Даниил забелязва: „Бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни… хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди стояха пред Него“ (Даниил 7:8-10).Православната църква, позовавайки се на възгледите на древните църковни отци, а в частност и на съчинението на св. Дионисий Ареопагит „За небесната иерархия“, разделя ангелския свят на девет чина, в които влизат по три степени.

Небесните сили от първата иерархическа степен – серафими, херувими и престоли, са в най-голяма близост до Бога. По силата на тази близост те знаят много от онова, което се отнася до Бога, и това знание предават на следващите след тях чинове.

В следващата иерархическа степен на ангелските чинове влизат господства, сили и власти. Тази средна степен се просвещава чрез чиновете на предходната.

В последната степен на небесната иерархия влизат началства, архангели и ангели. Небесни същества от тази степен са най-близо до света и хората.

Според св. Дионисий Ареопагит създаденото от Бога степенуване на ангелските чинове не приключва с последната трета степен, а продължава и има връзка със земната иерархия.В Свещеното Писание някои от ангелите са назовани със собствени имена. Всеки от тях има свое особено служение: св. Архистратиг Михаил – вожд на небесните сили и войнстващ против духовете на тъмнината, архангел Гавриил – известител на Божиите тайни, Рафаил – целител на недъзите, Уриил – просветител на душите, Салатиил – застъпник пред Бога, Иехудиил – прославител на Бога, Варахиил – подател на Божиите благословения.

Ангелските сили имат задължението да „песнословят Божието величие“, но като преки изпълнители на Неговата воля и разпоредби имат отношение и към видимия свят с всичките му обитатели. Всички ангелски чинове получават от Бога множество поръчения, които се изразяват в грижа към различните държави, народи, отделни лица или в изпълнение на особени по характера си действия, като лечение, молитви, миротворство и други. Но трябва да се знае, че ангелското ръководство и грижи към хората не нарушават човешката свободна воля – когато ги желаят, ще се възползват от тях, а когато не ги желаят, няма да бъдат принуждавани. Светите ангели пребивават в Бога, а следователно и в постоянна, действаща любов, защото „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него“ (1 Иоан 4:16). По силата на тази любов Божиите ангели изпитват състрадание към нас, молят се за нас пред Бога и ни помагат.Ето защо и ние, живите членове на съборната Христова църква, като „съграждани на светиите“ (Ефесяни 2:19) трябва не само да прославяме ангелите, трябва не само да ги споменаваме и възхваляваме, но и да молим тяхното застъпничество за нас пред Бога. И да помним, че „голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Яков 5:16), понеже „Господните очи са обърнати към праведниците и Неговите уши – към техния вопъл“ (Исаия 33:16).

Църквата е определила 8 ноември за празник в чест на светите ангели и най-вече на св. Архистратиг Михаил, който е водител на небесните сили. А при всяка служба на просителната ектения ние молим Бога да ни даде „ангел мирен (ангел на мира), верен наставник, пазител на нашите души и тела“.

__________________________________

*Източници – http://www.bg-patriarshia.bg/ и „Църковен вестник“, бр. 45/1995 година. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-58o

Протоиерей Думитру Стънилоае

Вярвам, че основното предназначение на богословието е да води до единение с Бога, със Светата Троица. Но не мога да го опиша, защото това е дело за онези, които живеят божественото единство, тоест на светците.

1.Кои са основата и венецът на богословието, според светите отци?Основата на богословието е вярата в Светата Троица, в истинския Бог и в Иисус Христос, Божия Син. Защото Той се въплъти, жертва се за нас, възкръсна, отвори пътя за спасението ни и отново ще дойде да съди живи и мъртви. Тази вяра има неразрушима връзка със Светата Троица, която ни се разкри чрез Иисус Христос – което е основата на нашето богословие. А венецът, тоест върхът на богословието, е спасението, освещението, обòжението.

2.Монахът, който възхвалява неуморно Бога и се моли за спасението на хората, може ли да се нарича „богослов” според св. отци?

Да, не само монахът, но и всеки верен, който има постоянно в ума си паметта за Бога и следва в делата си волята на Бога – всеки такъв може да се нарича богослов.

3.Каква е духовната връзка между знанието и живота?

Знанието на Бога има за своя цел живота и любовта в Христос, докато животът ни помага да успеем в познаването Му. Истинското знание на Бога не се постига отделно от любовта Му, защото Бог е любов.

4.Какви са основните черти на нашата Православна църква, които я различават от останалите църкви?

Това са тези, споменати в Символа на вярата. А именно, че: Църквата е Една, защото е Тяло Христово или общност на верните, основава се на истинската вяра и особено на светото тайнство на въплъщението на Единородния Божи Син Иисус Христос. Тя е свята и е носител на светостта, защото Христос е свят и ни освещава чрез Светия Дух. Тя е съборна, защото нейните членове са стремят да запазят ненарушено единството си в Христос и защото работят заедно с иерарсите, за да опазят на основата на светите канони непроменена вярата и традиционния живот на Църквата през вековете. Тя е апостолска, защото пази непроменено учението и преданието, предадено ни от апостолите, които са били научени направо от нашия Господ Иисус Христос.

5.В какво по-конкретно се състои превъзходството на православието пред католицизма и протестантизма?

Католицизмът гледа на единството по един външен начин, а не толкова като единство на вярващите в Христос. Това го кара да съхранява единството повече чрез послушанието към един иерарх, а не чрез тясното единение на всички в Христос и чрез запазването на апостолското предание. Това обаче е едно несъвършено единство. Този вид единство накара протестантите да не съхранят дори и него. Но, ако един само иерарх не може да запази и обясни по съвършен начин съкровището на апостолското предание, то как ще може да обедини всички иерарси, за да се избегне обособяването? Затова католицизмът не запази в пълнота нито своята апостоличност, нито живота и светостта в Христа. При протестантите вече не се съхранява дори това повърхностно единство, а следователно нито апостоличността, нито светостта. При тях Църквата е раздробена на отделни изповедания, за разлика от нашата, която пази апостолското приемство на иерархията и по този начин обединява през вековете, подобно на гръбнака на тялото, цялото множество на вярващите, които са и Тяло Христово.

6.Коя друга християнска църква притежава благодатта на спасението, освен Православната църква?Благодатта на спасението не се получава никъде другаде освен в Православната църква, защото тя е енергия на Христос, Който пребивава вчера и днес непроменен в Църквата. Богословието на католиците счита благодатта за тварна, следователно не я считат за енергия, извираща от Христос. Спасението е живот в Христос, живот на Христос във вярващите чрез нетварните Му енергии. Това се постига, когато човек живее добродетелно с помощта на Божията благодат.

7.Протестантските, англиканските и новопротестантските изповедания, които нямат апостолска иерархия, запазили ли са някаква благодат на Светия Дух?

Спасението на протестантските схизматици от вярата е твърде невероятно, защото нямат единство с Христос чрез истинската вяра в Него. Нямат и благодатта на св. тайни, извършвани от свещенослужителите, които са видимите органи и са определени чрез хиротония от самия Христос да извършат тайнствата. Или по-точно казано, Самият Христос ги извършва и се единява чрез тях с вярващите. Единството на Църквата безпорно е невъзможно при тях, защото нямат божествените Тайнства, с които работи Самият Христос в сърцата на хората за тяхното спасение. Така вярващите там нямат възможността да постигнат святост, нито общение помежду си в Христос. Пленници са на гордостта, индивидуализма, който не им позволява да постигнат истински мир и хармония помежду си. Човекът на протестантизма знае нещо за Христос, но само чрез думите, а и те са лишени от цялостно апостолско знание и от освещаващата енергия на Христос, предаваща се чрез Божествените тайнства, свещенството и благословението. Не са членове на Православната църква, но на превъзнесения живот, който не може да ги извиси до Христа, да ги изкачи високо, за да живеят учението за Христос такова, каквото е било завещано от апостолите. Протестантите нямат Изповед, с която признаваме грешките си, и така се лишават от средството за възстановяване на душевния си мир и изправление, защото не я считат за нещо важно в живота си. Лишават се от смирението, което е средството за истинското познаване на Бога в цялото Негово величие.

8.Православната църква ни учи, че не е възможно спасението извън Църквата. Как трябва да разбираме това?

Само този, който живее в Православната църква, пазеща в пълнота вярата в Христа, с която вяра чрез тайнствата получава целия Христос в себе си, се спасява. И дори когато поради немощ съгрешава, може пак да получи прошка, когато я поиска. Доколкото тези неща ги няма в протестантските и неопротестантските им разклонения, как ще може тази църква да спаси членовете си? Те само слушат словото за Христос, като че е нещо външно, но не се приобщават с Него чрез енергиите Му, както действат Неговите тайнства. Но и учението, което имат, е непълно и повредено и много неясно говори за личността на Христос. Ще могат по изключение да спасят хора и от тях, заради големите дела, които вършат в тези изповедания. Но не могат да имат сигурност в това.

9.Кръстените в протестантските църкви обикновени християни получават ли някаква кръщелна благодат? Ако отричат основните тайнства на Спасителя, може ли да се спасят без тях?

Могат да имат частична връзка с Христос чрез вярата, учението и кръщението, което извършват в името на Светата Троица. Но тази връзка може да съществува в същата степен не само при тях, но и при тези, които поради естествения закон за добротворството, живеят християнски живот, който се доближава до учението на Православната църква. Но до истинския живот в Христос могат да стигнат само, ако се присъединят към Православната църква. Тогава това, което са получили при кръщенито си, става истинска благодат, защото вече са свързани тясно и изцяло с Христос и така разпознават неправилните учения на протестантските изповедания.

10.Възможно ли е спасението на отделилите се от Православната църква християни?

Тези, които са били в Православната църква, където са познали истинската вяра и условия за спасението си, но поради безразличие не са пожелали да се възползват и в крайна сметка са отхвърлили тази вяра, не могат да се спасят, освен ако не се покаят за делата си и не се върнат в Църквата. Защото само така се свързват отново с Христос, с Когото могат да достигнат съвършенство като завършени хора и християни.

11.Има ли граници благодатта на Светия Дух в делото на спасението?

Спасителна благодат има там, където има единение с Христос, с цялото наследство на апостолската вяра, тоест в Православната църква. В католицизма приемат Божествената благодат в незначителна сила, която става спасителна за тези, които живеят под безпристрастния съд на Бога, Когото проповядват чрез словата си. Някои лъчи на Божествената светлина стигат и до протестантските изповедания според мярата, с която се съотнася проповядвания от тях Христос с истинския Христос, такъв, какъвто Го разкрива Православната църква. Но за тях е много трудно да стигнат до крайното познание на Христос и до живота на Божествената благодат. По безспорен начин католиците и протестантите стигат до съвършеното познание на Христос, когато влязат в Православната църква. В този смисъл, благодатта като енергия на Христос ограничава благотворността си върху човешката природа. Христос не я ограничава Сам. Работи чрез нея по начин, осезаем за хората. И това, защото човешката природа се извиси завинаги и има възможността чрез нея да действа Божията благодат.

12.Какво трябва да знае християнинът за смисъла на спасението?

Спасението е единство в любовта със Светата Троица чрез нашия Господ Иисус Христос. Затова човек трябва да се съединява с Христос чрез Тайнствата, да пази и развива това единство, доколкото зависи от него, подражавайки на живота на Христос и с благи дела. Пълнотата на спасението християнинът получава едва в бъдещия живот и по-конкретно при възкресението на мъртвите.

13.Може ли православният християнин да бъде сигурен в спасението си още през този живот?

През този живот християнинът живее спасението си подобно на обручение, което се проявява чрез несмутената му съвест, чрез участието му в божествените тайнства и чрез подчиняването на живота му на волята Божия. Но вечното спасение близо до Христа зависи от съзвучието на живота му на тази земя с волята на Бога. Слабостите, които притежава, не могат да му гарантират, че ще следва винаги този път, нито че, когато падне в грешен живот, ще успее да се покае и спаси.

14.Кои са най-важните неща, които могат да спомогнат за спасението на човека?

Истинската вяра в Христос, любовта към Бога и ближния и помощта към нуждаещите се.

15.Кои са основните причини за слабостта на вярата в днешния свят?

Това е изобилието на човешки идеи, които са противни на вярата и които се разпространяват с книгите, устната реч и други. Към това се прибавя и погрешното разбиране на познанията за физическия свят, които днес са много развити. Тези неща създадоха впечатлението, че външният видим свят е единствената реалност и че човек чрез нея може да реши всичките си проблеми – и на познанието, и на живота. След това идва липсата на дълбочина в богословието ни.

16.Какви са последствията от слабостта на вярата ни в Бога?

Виждаме ги всички – превъзнасянето, егоизмът, страстите, които извират от робското ни прилепване към земята, повърхностното отношение към нещата. След това – неразбирателството между хората, разводите, развратът, омразата и отмъстителността, ересите и други. Всички тези неща са плодове на слабостта на вярата ни.

17.Какво трябва да направи Христовата църква, за да усили вярата в Христос и хармоничното съжителство между хората?

Църквата трябва да подготвя по-добре пастирите, за да посрещат по-зряло проблемите на настоящето време и да ги насърчава да се образоват и да изпълняват по-съзнателно задълженията си към Бога и в обгрижването на душите, които им е поверил Господ. Най-добрият съвет е личният пример и ревността към един, колкото е възможно, по-съвършен живот в Христос на служителите на Църквата.

18.Любовта и помощта в обществото имат ли някаква духовна стойност, ако не са в името на Бога?

Да, ако не са съпроводени с горделивост, тогава те успокояват и хранят духовно душата, следователно могат да помогнат за нейното спасение. Но една страстна душа, без значение към коя категория спада, не може да притежава дълбочината на истинската любов, нито да разбере тайната на ближния.

19.Какво означава духовното съвършенство и какви са неговите степени, според светите отци?

Духовното съвършенство в този живот достигат само светиите. То предполага липсата на каквато и да е форма на омраза към хората. Постига се с постоянното помнене на Бога, със смирението и любовта. Пътят на съвършенството има три степени: очистването от страстите с покаяние, придобиване на добродетели с молитвата, поста и непрестанното помнене на Бога, ръководство от опитен духовник и благодарение за всички житейски скърби. Третата степен, съвършенството се състои в мистичното единение на човека с Бога чрез любовта и смирението, което обожава човека и го издига да най-високите върхове на духовните понятия и преживявания.

20.Кой е висшият израз на християнска любов към Бога и към ближния?

Това е отказът от всеки личен интерес и грижата за осъществяването на любовта към Бога и към ближния ни човек.

21.Съвършенството задължително условие ли за спасението на човека?

Задължителна е само жаждата за съвършенство, защото до тази степен не може да стигне никой на земята. Пътят към съвършенството няма край.

22.Кога човек става вместилище на Бога, както ни учи нашият Спасител Иисус Христос?

Човек постепенно става вместилище, изпълнено с благодатта на Светата Троица. Началото е кръщението. Постепенно благодатта на това състояние нараства с молитвата, с отхвърлянето на греховните страсти, с покаянието, със св. Причастие и другите св. тайнства, с въздържанието, с делата на любовта, с вникването в Божествената литурия, с която започва животът в любовта към Светата Троица и крайното единение с Христос. Всички тези неща спомагат да се увеличи и единството на Църквата. До този резултат води преди всичко общата молитва на св. Литургия за всичко и за всички.

23.Кога човек губи благодатта на спасението си?

Когато извърши смъртен грях, в резултат на който решава да се противопостави на волята Божия и да се отдалечи от Него. Ако се покае, ще бъде опростен и ще възстанови общението си с Христос. Но никога не бива да си играе с мисълта, че ще извърши смъртен грях, след което винаги ще има възможността да се покае. Защото така отравя в себе си усетът, душевната болка за извършения грях, както и силата да се разкае искрено и да живее в състояние на постоянно покаяние. Но по принцип, докато живее на тази земя, човек не губи окончателно надеждата си за спасение, което може да постигне благодарение на благодатта и милостта на Бога.

24.Християнинът, който напуска Църквата на Христос и се присъединява към някоя ерес, губи ли спасителната благодат?

Ересите нямат общение с Христос, следователно не са причастни на Благодатта, на единственото апостолско учение за иерархията, чрез което Христос е същият вчера и днес за всички вярващи в Него. При членовете на еретическите общности е налице само една субективна емоционалност, предизвикана от думите за Христос, чиято Личност обаче всяка еретическа група променя по свой начин. При тях не действа обективната сила на вечния и истинен Христос, насочена към постоянно и дълбоко преобразяване и духовен напредък на съществото им, както е при всички християни, у които се отобразява същият образ на Христос. Те остават винаги такива, каквито са били в началото, пребивават в едно състояние, в което по-лесно забелязват с горделивост греховете на другите, отколкото своите. Те не водят до създаването на единство между християните, но до разпад. Докато ние при всяка извършвана св. Литургия се свързваме духовно помежду си и с Христос чрез молитвата и Причастието с Неговите кръв и тяло. Защото егоизмът бива побеждаван чрез засилването на единството. Христос дойде, за да събере всички в едно. Който улеснява разделението, дава сила на греха. Затова не може да получим спасение по друг начин освен чрез единството ни с Църквата, с Христос – което също е дело на Христос. Единството помежду ни и с нашите предшественици създава поредица от служители на светия Олтар, надарени с благодатта на свещенството, от времето на апостолите и до края на времената. Това е свещеният гръбначен стълб на Църквата, който произхожда и се освещава от Христос и около който всички, които пазят същата вяра и извършват същите тайнства за спасението на всички, стават едно цяло.

25.Кое е основното, което трябва да се направи днес, за да се върнат хората в Църквата?

Трябва вярващите да бъдат обучавани в християнската ни вяра за истинския Спасител по подходящ начин и трябва животът на пастирите на Църквата да съответства на Евангелието и на нашата вяра. След това, неуморно и постоянно да се извършва обгрижване на вярващите, особено в големите градове. Търсенето и помагането на страдащите, ограничаването и отстраняването на ересите и на хората, които разделят вярващите, оказването на помощ на хората, които са загубили връзката си с Църквата. Всичко това пастирите са длъжни да вършат, за да се запази животът на православната общност – литургичният и духовният, както в селата, така и в градовете.

26.Каква е ролята на духовника за духовното развитие на християнина?

Ролята му е много голяма. Най-добрите чеда на Църквата са дошли от опитни духовници. Затова духовникът трябва да жертва живота си и пламъка на сърцето си за всеки вярващ, за да го доведе до евангелския път.

27.Какъв е плодът на св. Причастие?

Със св. Причастие получаваме възкръсналото Тяло на Възкръсналия Господ, като залог за възкресението ни. И понеже всички получаваме същото Тяло Христово, се единява и помежду си. Затова св. Литургия чрез причастяването с Христовите Тайни, съхранява по най-висш начин единството на Църквата.

28.Доколко Божественото Причастие помага на човека в обòжението му? За тази цел препоръчително ли е по-честото причастяване?

Божественото Причастие помага за обòжението ни, ако е съединено с вярата, с покаянието и ако отговаряме на всички онези предпоставки, нужни за делата на добродетелта. Така със силата на възкръсналото тяло Христово може да напреднем в един живот, подобен на разпнатия и възкръснал Христос. По-честото св. Причастие, съпроводено с всяка подготовка, дава възможност на тялото и кръвта ни да се съединят с пречистите и възкръснали Тяло и Кръв Христови и осветени да се уподобят на телата на светиите по чистота, любов, дух на жертва, сила на възкресението, за да влязат във вечния и блажен живот. Така ставаме повече чеда на Отца по благодат и братя на Христос.

29.Какво е молитвата, според св. отци и какви са степените ѝ?

Молитвата е нашият разговор с Бога и нашето послушание към Него. Нейните степени се съизмерват по онази молитва, която става чиста и непрестанна след успокояването на помислите. В това състояние на молитва човек има опита и усещането за послушание към Бога. Молещият се е много погълнат от умственото си общение с Бога, от чувството за Неговото присъствие и сили. Тогава умът е изцяло събран в сърцето и там се съчетава с Христос.

30.А какво значение има умната молитва за обòжението на човека?

Когато молитвата стигне до последното си ниво, тоест, стане сърдечна, силите на човека се съединяват до такава степен със силите на Бога, че той започва да усеща, че неговите енергии са тъждествени с енергиите на Бога, но все още по един чувствен начин, тъй като е още смъртен човек сред човеци. Това е обòжението на човека.

31.Кои са греховете срещу Светия Дух, които не се прощават нито в този, нито в бъдещия век?

Това са неверието, отчаянието и пълната липса на любов. Който пребивава в тях, не може да се спаси. Който обаче се изповяда в покаяние, започне борба, тогава Бог му помага да се освободи от всичко това. С постоянно покаяние се прощават всички грехове.

Превод от гръцки: Златина Иванова

__________________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Православното богословие в Румъния имаше в продължение на 50 и повече години за свой най-важен представител отец Думитру Стънилое. Световно известен догматист, проповедник на богословието на смирението, преводач на светоотеческото богатство и неуморен автор на богословски и духовни трудове, образцов иерей и духовен отец на много хора. Сред трудовете му се отличават два с историческо значение: Добротолюбието с негови коментари в десет тома, което днес продължава излизането си на румънски език в поредицата „Църковни отци и писатели”, и прочутата му „Догматика” в три тома, която заедно с труда „Мистичното богословие” са неговото богословско свиделство пред Бога и пред хората.

Изображения – авторът, протоиерей Думитру Стънилое (1903-1993). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-57O