Николай Маджуров

„Вярата е опровергана от науката“. „Естествознанието доказва, че няма Бог“. „Съществува само този земен свят, няма рай, няма ад, няма задгробен живот, един образован човек не може вече да вярва в него“.

Така мислят и говорят в днеш­но време мнозина. В широки кръгове мо­жем да срещнем убеждението, че наука­та била против вярата, че или я била на­пълно оборила или я направила несигурна и изтласкала на заден план. Ние ще се пос­тараем да си дадем ясна преценка по това и затова най-напред ще си зададем въп­роса: КОЯ е областта, кой е методът и коя е обосновката на науката и на ре­лигията?

I.

1.Областта на науката е светът на пространствено-временните явления, които можем да възприемаме с нашите сетива. Тук спада всичко, което вижда­ме, чуваме, миришем, вкусваме и пипаме. С всяко сетиво, което отказва да рабо­ти, загива за нас една част от творението. С всяко сетиво, което наново би ни било дадено, изгрява за нас нова об­ласт на творението. Микрокосмосът и телескопът са помощни средства за зре­нието, които разширяват областта на нашите възприятия. Следователно види­мото, чуваното, накратко, сетивно въз­приеманото, това е винаги предмет на науката.

Обаче вярата има работа не с този се­тивно възприеман свят, а с невидимия свят на духа, със Самия Бог. С види­мия свят тя се занимава само дотолко­ва, доколкото в него се открива мъдрост­та на силата на вечния, невидимия Бог. Затова ако един астроном казва, че той изследвал с телескопа космическото пространство, обаче не намерил никакъв Бог, то за вярващия човек това е съвсем понятно от гледище на науката и на вя­рата. Защото Бог като господар и творец на света е Дух, невидим, заключен за всяко човешко остроумие; за всяко нечис­то любопитство и е открит само за вяр­ващото чисто сърце. Вярата живее и ди­ша в общението с вездесъщия, невидимия Бог, а науката – в земния, сетивния свят.

2.Методът на науката цели да отк­рие в този свят определени връзки или закони, из които може да се разбере про­мяната на нещата. За тази цел тя използва понятието за причина и следствие. Едно явление е научно разбрано, ако може да се изведе из познати причини. Че във видимия свят господства причинна връзка между всички явления, това за на­уката е сигурно доказано.

Религията не пита за сетивно възпри­еманите причини на отделните неща, а пита за причината на света като цяло, пита за Бога. Тя не си поставя за цел да открива природозаконни връзки в този свят, но тя ни казва кой е направил всичко това и за какво е всичко туй. Нейната задача е да ни разбули целта на света и смисъла за нашия живот. Науката не мо­же да стори това. Защото „цел“ и „сми­съл“ са духовни, невидими неща. И зато­ва не могат да бъдат намерени чрез никакво изследване, чрез никакъв микроскоп и чрез никакъв химически анализ.

3.Биха могли да възразят: да, но наука­та се основава върху установени, възприемчиви факти, а вярата върху субективни предположения или фантазии. У ня­кои религии това може да е така, тъй съ­що както има форми на „науката“, които дължат своя произход не на грижлива пре­ценка на фактите, но на прибързани хи­потези и фантазии на изследвачите.

Християнската вяра във всеки случай се основава върху определени, установе­ни факти. Че Иисус Христос е дошъл в този свят и че е предизвикал безподобна революция; че Той има силата действително да утешава наскърбени; да ободрява малодушни; да изобличава лицемер­ите; да спасява грешните – това са фак­ти, хилядократно засвидетелствани. И които на всеки искрен човек собствената съвест потвърждава.

Следователно и двете почиват върху факти. Естествознанието върху факти на земния свят, а вярата върху факти на духовния, вечния свят. Двете се основават върху определени опити. Науката се спира върху опита на сетивата и разума, а религията – върху преживявания на съ­вестта. Обаче това, което ми е засвидетелствано като истинно от моята собствена съвест, това стои у мене не­поклатимо здраво.

Науката и вярата трябва само да раз­бират ясно своите различни области и задачи. И тогава ще видят, че нямат повод да враждуват помежду си, че напротив, те са създадени взаимно да си услужват и да се допълват.

II.

Какво следва оттук за науката?

Следва, че тя с всички свои постижения и поз­нания не може никога да изведе човека извън областта на земно-видимия свят. Ве­че въпросите: що е материя, сила, душа, дух, личност? – напразно ще очакват от нея отговор, понеже тя познава само оп­ределени елементи и определени прояви на сили.

Още по-малко тя може да ни поучи за произхода и целта на нещата. С това тя би прекрачила областта на видимия опит, и би навлязла в областта на религията. Когато Ернст Хекел (1833-1919) напри­мер казва, че светът не бил създаден от Бога, но сам се бил развил из безличната субстанция, то това не е наука, а вяра. Защото дали субстанцията е била съз­дадена или не, това не може да се реши по пътя на знанието, но само по пътя на вярата.

Затова и действително великите из­следователи през всички времена са ценили високо вярата. Защото едва вярата вна­ся смисъл и ред във фактите и законите на науката. Тя ни каза кой е създал всич­ко това. И ни посочва целта, към която се стреми всичко туй. Едва чрез вярата можем да свържем отделните факти на науката в един мироглед. Без вяра чове­кът остава при всичкото свое знание без утеха и без опора. Това ни сочи и един стих от немския поет Емануил Гайбел:

Само изследвай и никога не спирай,

ти не ще отидеш надалеч с твоите заключения.

Това е краят на философията:

да знаем, че трябва да вярваме.

III.

Какво следва оттук за вярата?

След­ва, че тя не трябва да се бърка в работа­та на науката. Вярата се занимава с Бо­га, как Той чрез Христа се засвидетелства на нашата съвест. И изследването на видимия свят не е нейно дело, а де­ло на науката.

Въпросите: какво трябва да мислим за произхода на земята, за законите на звез­дния свят, за произхода и загиването на видовете, за появата и растежа на чо­вешкото тяло? – са научни въпроси и не мо­гат да бъдат разрешени чрез религиозни безапелационни решения. Напротив вя­рата с благодарност ще признае пости­женията на науката като божествени дарове.

Колко много е допринесъл изобретате­лят на парната машина за разпростра­нението на Евангелието? Колко дълбоко ни позволява да надникнем модерната ас­трономия в работилницата на Всемогъ­щия! Какви чудни гледки разкрива пред нас микроскопът в неизчерпаемото богат­ство на живота! Колко по-мощно звучат за нас днес думите на Псалмопевеца: „Не­бесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете му възвестява твър­дта!“ (Псалом 18:2).

И когато узнаем, че трябвало да минат милиони години, преди да е могъл да се яви човекът на тази земя, колко високо тряб­ва да мислим тогава за неговото назна­чение, за мъдростта на Твореца, която всичко направлява!

Християнинът стои в творението ка­то дете в дома на Отца. Изпълнен с желание всичко да опознае, което съдържа го­лемият свят, изпълнен с благоговейно удивление, когато изгряват за него тайн­ствените дълбини на света. Той знае, че всяко земно знание тук си остава несъ­вършена работа, но той носи в себе си надеждата, че някога ще му се открие и неизследимото.

Следователно християнското разглеж­дане на света ангажира не само ума, но и сърцето и съвестта на човека. То е ми­рогледът на целия човек. Затова именно най-великите естественици не са били богоотрицатели и материалисти. С бла­годарност те са изповядвали, че са били само насърчавани чрез своята християн­ска вяра в изследването на природата и че в своята трудна изследователска ра­бота са били мощно укрепвани във вяр­ност и добросъвестност.

Нека споменем някои от тях. Иоханес Кеплер (1551-1630) и Исак Нютон (1642-1727), най-великите астрономи, са били ревностни и смирени читатели на Биб­лията. Знаменитият създател на бота­никата Карл Линей (1707-1778), когото професор Фраас нарича признато най-великия естественик на всички времена, с възторг и благоговение пред мъдростта на Върховния Управител на света възк­лицава: „Вечният, безпределният, всезна­ещият и всемогъщ Бог мина пред мене. Аз не видях лицето Му, но отблясъкът на Божеството изпълни душата ми с безмъл­вно удивление. Аз видях Божиите следи в творението, – навсякъде, дори в най-мал­ките незабележими произведения. Каква сила, каква мъдрост, какво неизмеримо съвършенство! Аз наблюдавах, как одушевените същества, намирайки се на най-високо стъпало, са свързани с царство­то на растенията, а растенията на свой ред – с минералите, които се намират в недрата на земята. Аз видях, как слънце­то и всичките други звезди, цялата слън­чева система, безкрайното звездно небе се движи в пространството, държи се в празнотата, съгласно волята на Непос­тижимия, Първоначален двигател, Съ­ществото на съществата, Причината на причините, Пазителят на света, Гос­пода и Създателят на всяко творение“.

Юстус Либих (1803-1873), „князът на немските химици“, изповядва в своите химически писма открито и радостно своята вяра в Бога. Луи Пастьор (1822-1895), прочутият парижки химик и физиолог, извикал веднъж: „Светът един ден ще се смее на глупостта на нашата днеш­на модерна материалистическа филосо­фия. Колкото повече изучавам природа­та, толкова повече стоя удивен и смаян пред делата на Твореца. Аз се моля през време на моята работа в лаборатория­та“. Робърт Майер (1814-1878), откри­вателят на така наречения закон за съх­ранение на енергията, най-великото на­учно откритие на XIX-ти век, извикал към събраните в Инсбрук естественици: „От пълно, цяло сърце извиквам: „Една истин­ска философия не бива и не може да бъде друго, освен пропедевтика (предварител­но училище) за християнската религия“. Джордж Романес, английският биолог, комуто Дарвин, умирайки предал своите ръкопи­си, се отвърнал от атеизма към христи­янската вяра и казал: „Само онзи човек, който и лишен от всяко духовно чувство, християнството не може да изглеж­да като най-величественото, създадено някога на земята изображение на краси­вото, на възвишеното и на всичко това, което се ориентира към нашата духовна природа“.

Бележитият руски лекар и учен Нико­лай Иванович Пирогов (1810-1881) пише в своя „Дневник“: „Вярвайки, че основни­ят идеал на Христовото учение, по своя­та ненадминатост, ще остане вечен и вечно ще влияе на душите, които тър­сят мира чрез вътрешната връзка с Бо­жеството, ние нито за минута не можем да се съмняваме в туй, че на това учение е съдено да бъде неугасим фар по лъкатушния път на нашия прогрес“. Д-р Елмер Енгстрьом – главен администратор при американското радио и телевизия, световно известен учен, пионер в разви­тието на цветната теливизия през 1930 година, носител на почетни докторати от 14 университета, изповядва: „Човек няма причини да мисли, че Библията поставя ограничения на неговите опити в наука­та и техниката. Фактически, така той чете схемите на Създателя – не прави ни­що ново. Всички процеси в природата се движат не по наш, но по Божия план. Да, аз вярвам, че Божията сила е пълна, Неговия авторитет е абсолютен. Той е Съз­дател, Изкупител и управлява работите на човеците… чрез Христа“. Д-р Стефан Дейвис – декан в Института за инженерство и архитектура във Вашингтон, твърди: „Ние не сме на тази земя само да живеем и умрем и повече нищо. Аз мисля, че има задгробен живот. Не мога да го обясня – възкресението не може да се проведе от експерименталната наука“.

Изобщо, може да се каже, че повечето от най-великите естественици са изпо­вядвали своята вяра в Бога. Известният борец срещу материализма и безбожието естественик професор д-р Еберхард Денерт в Германия си поставил за задача да изследва какво е било отношението към ре­лигията на 300 души учени, признати за най-големите величини в областта на по­ложителната наука през последните три столетия. Резултатите са следните: от тях 242 са били активно вярващи; 20 са били равнодушни или невярващи, а за 38 души авторът не успял да събере сведе­ния. Следователно, от изследваните 262, оказали се 92 на сто вярващи. Специално за миналото столетие** от 163 души уче­ни, процентът на вярващите се оказал пак същия – 92 на сто. Това е един факт, който би трябвало винаги да се има предвид от онези, които претендират да имат мнение по тези въпроси.

Изповедта на толкова изследователи от първи ранг на вярата в Бога, заста­вила най-великия историк в ново време Леополд Ранке (1795-1886), да направи следната декларация: „Колко е погреш­но да се мисли, че естествознание и ре­лигия се намират в неизгладимо проти­воречие помежду си“.

Противоположности и напрежения в тези области винаги ще съществуват. Обаче те ще се преодоляват и разрешават, когато и двете страни имат доб­ра воля за това. Да, за това е необходима добра воля.

____________________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1997, кн. 4, с. 55-58. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Има се предвид XIX-ти век.

Изображения: авторът Николай Маджуров (1932-2020), Емануил Гайбел (1815-1884), Иоханес Кеплер (1551-1630), Ернст Хекел (1833-1919) и Исак Нютон (1642-1727). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Връзка за тази публикация – https://draganbachev.com/2022/06/28/науката-против-вярата-ли-е/