Ганчо Пашев

Силата и възраждащата мощ на Христовото учение е могла да върши истински чудеса там, дето епископът, пастирът изобщо не само е бил носител на истинското Христово учение, но и със своя живот и отношения към събратята си и към воденото от него духовно стадо, е истински пастир, по дух и учение следващ създадения от Христос образ на пастир, полагащ душата си за своето паство. Нравственият авторитет на такъв пастир се е оказвал по-силен и по-действен дори от жестокостта на тираните-управители, които често са отстъпвали и смекчавали жестокостта си пред тяхната интервенция. И наистина когато политическата власт (императори, управители и други) е била подтискаща, когато под прикритието на закони и наредби, разни безкрупулни висши сановници са вършили неправди, само интервенцията на влиятелни, високонравствени епископи и други духовни лица е могла да въздейства върху потисниците, или да изходатайства милост за провинените пред императора. Особено красноречиви са събитията, станали в Антиохия през време на св. Иоан Златоуст, след като народната ярост за тежките данъци, наложени от императора Теодосий Велики, се изразила в безумното и тежко според тогавашните закони престъпление – оскверняване и изпочупване на статуите на императора, императрицата и други, поставени в Съдебната палата около трибуната, за да символизират кому принадлежи върховната власт в страната, че правосъдието се намира под непосредствения надзор на тази власт и че тя, следователно, бди за прилагането на законите при правосъдието.

Когато страстите утихнали всички разбрали, какво тежко престъпление са извършили и какви люти наказания ще последват: пълно разорение на града и жестоко избиване на населението. Отчаяние, плач и ридания изпълнили града. Всички тръпнели в ужаса на очакваното наказание. През това тежко за антиохийци време само истинските Христови пастири са могли да имат и куража, и правото да интервенират пред властите за милост към провинените. И, наистина, този висок подвиг извършили няколко високонравствени и почитани от населението духовници: епископ Флавиан, св. Иоан Златоуст и отшелникът Македоний.

Престарелият епископ Флавиан тръгнал на дълъг път, за да се яви пред император Теодосий и лично да моли за милост към неговото паство и към цялото население на Антиохия, в значителна степен още езическо и по живот, и по дух. Той преодолял непосилни препятствия, но се явил пред Теодосий. Неговото държание, думите, които отправил към разгневения император, убедеността му и сърдечното вярване, че императорът не може да не се смили, когато Бог и Христос Спасителят искат това от него, достигнали своята цел. Добрият по сърце Теодосий отстъпил, смилил се и простил престъплението.

Св. Иоан Златоуст пък, в ред беседи, разкрил пред изтръпналото население същината на извършеното от него престъпление, но не за да го отчае, а да го насочи към покаяние пред Бога и до осъзнаване на човешките и гражданските си задължения. Със своето красноречие и убедителност, с дълбочината на мислите и солидното познание на Свещеното Писание, св. Иоан Златоуст възбуждал вярата и надеждата у своите слушатели за Божие застъпничество и за царската милост при пълното и искрено разкаяние на виновниците и при водене на живот, който подобава на истинските Христови последователи. Населението масово се стичало, да слуша красноречивия Христов служител. То с умиление и душевно съкрушение възприемало истините на вярата и на християнския живот, и наистина заживяло нов живот, в духа на вярата и настроенията, които ораторът създавал. Много езичници приели християнството, убедени в неговата истинност и под влияние на живия пример на Христовите пастири, които с такова себеотрицание служели на паството си.

Делото на св. Иоан Златоуст е важно от две страни: успокоило населението, накарало го да се вгледа по-дълбоко в нуждата от ред и законност, както и да почувства, и да разбере величието, дълбочината и жизнеността на изповядваната от него християнска вяра и, от друга, да обърне към Христос много езичници, които се убедили, че техните духовни водачи и първенци ги изоставили в тези тежки дни от страх пред отговорности и за да запазят живота си когато християнските пастири безстрашно се застъпвали. за провинилото се население на Антиохия, без да държат сметка, християнско ли е то или езическо. Това население особено е било трогнато и окуражено от подвига на отшелника Македоний, който се осмелил да спре император­ските пълномощници при тяхното мълчаливо, тържествено, но и страшно влизане в града начело на войски. Македоний искал милост за виновниците, и населението с удивление видяло, как първият пълномощник слязъл от коня и поискал благословение от отшелника… Това същото население видяло и св. Иоан Златоуст на първо и отговорно място между лицата, които причаквали пълномощниците и които се застъ­пили за провинените.

В делото на епископ Флавиан, на св. Иоан Златоуст и на Македоний се разкрива величието на пастира, готов да пострада за своето паство, да поеме върху себе си неговата вина, но да го избави от бедата, в която то така неразумно връхлетяло. Но, в същото време, в този подвиг проличава и нещо още по-велико и значително за пастира Христов: съзнанието и дългът с думи и дела да бъде насочено паството към истините на вярата и живота и делата да бъдат на първо място. В това пастирско дело се разкрива жертвената любов на пастира към паството, силата на неговото съзнание, за отговорностите, поети пред Бога, и за дълга да следва пътя, очертан от Пастироначалника и от Неговите свети апостоли.

Интервенцията на епископ Флавиан имала успех. Успешна била намесата и на Македоний. С богати плодове било увенчано и делото на св. Иоан Златоуст. Всичко това е било резултат на високонравствения живот и безупречната пастирска дейност на свещенослужителите-интервенти. Разбира се, че подобна интервенция би била невъзможна и ако би била сторена, не би имала успех, ако самите интервенти, ако самите духовни пастири са недостойни за поста, който заемат, ако с живота и дейността си отричат началата, в името на които биха се застъпили пред властта за тези или други провинени, търсейки милост и правда за тях.

Св. Иоан Златоуст се проявил особено много като пастир, който осъществява принципа на дейната любов, на служенето на ближния в неговата пълна за човека възможност през време на дейността си като Константинополски патриарх. Възведен на този висок и отговорен пост св. Иоан Златоуст развил широка и неуморна дейност в полза на бедните, болните и страдащи членове на своето паство. Той изградил благотворителни институти и ги снабдил с необходимите средства; грижел се за болните и нуждаещи се свои духовни чеда и непрестанно е чукал по сърцата и съвестите на богатите и знатни хора, за да им напомня техния християнски и човешки дълг към нуждите на ближните и да ги направи способни да чувстват техните страдания. Той постоянно ги призовавал да правят добрини в името на Христос Спа­сителя всеки път и то по своя собствена инициатива, а не да чакат поканване. Когато пък увещанията, съветите и поканите не са имали необходимия резултат св. Иоан Златоуст смело е повишавал глас и изобличавал студенината, коравосърдечието и егоизма, порочността изобщо на тези, които имат в ръцете си много блага, а не подпомагат нуждаещите се, не отриват сълзите на плачещите, не съгряват сърцата на отрудените и измъчените от нищетата и други злини на живота на свои ближни и братя в Христос.

Константинополската патриаршеска катедра разполагала с грамадни материални средства. Патриаршеският дом бил богато обзаведен. Той притежавал много скъпи златни и сребърни украшения, мебели и съдове. Скромен, нестяжателен, строг и искрен аскет, св. Иоан Златоуст не е могъл да се примири с подобно едно положение. Всичкият този разкош му е бил чужд, защото е чужд и на духа на Христовото учение. Св. Иоан Златоуст е знаел и виждал, че отвъд, сред масата вярващи широко са се разпрострели бедността, недоимъкът и лишенията. Будната съвест на светителя, на истинския ученик и последовател на Христос правилно е оценила, че този така рязък контраст ще внесе смут, а може би и озлобление в душите на тези, които бедстват, които са лишени от най-необходимото, гладуват и студуват тогава, когато духовният им баща, патриархът Златоуст, който така хубаво очертава идеала на чист и възвишен християнски живот, който така рязко изобличава порочността, сам живее в противоречие с това, което проповядва. Поради това св. Иоан Златоуст се решава на смел и отговорен подвиг: той продава всичките излишни за него скъпоценности и с до­битите средства открива, обзавежда и издържа благотворителните институти, създадени за настаняване и гледане на бедни, болни и страдащи. Нещо повече. Той взема всички златни и други ценности от Константинополските храмове за същата цел, като смята, че най-добре ще се служи на Бога чрез грижите за „тези най-малките“ (Матей 25:40, 45), отколкото с блясъка и разкоша на храмовете.

Ако се вчетем в словата на св. Иоан Златоуст, ако проследим цялата негова дейност в Антиохия и Константинопол ще видим нравственото величие на този прославен от църквата деец и светител. Той се проявява като истински изпълнител на принципа на служенето на ближния, на принципа на дейната любов до пълно самопожертване за доброто и спасението на този ближен.

Св. Иоан Златоуст е водел постоянна и упорита борба с греха и злото в живота. В тази борба единствените негови оръжия са били: чистотата и величието на неговия дух, благородството на сърцето му и силната любов към Бога и човека. Той никого не застрашил със своята власт и право да разполага с външна материална сила, за да вразумява тези, които вършат неправди и потискат отрудени и слаби. Но той отстранявал от служба на Бога тези, които с неправди и насилия сквернели светостта на служенето. И тука той проявявал своята искрена, бащинска любов, която понякога е била строга, дори като че ли сурова, но всякога дълбока, чиста и искрена. При това той не само на слово, но и на дело следвал пътя на служенето, оделотворявал принципа на дейната любов към ближния, която е най-съществената проява на истинския Христов последовател, тъй като чрез доброто дело се прославя нашият Спасител и то именно свидетелства, че ние сме Негови ученици. Това делово, това дейно осъществяване принципа на служенето на ближния е решителният свидетел на християнска съвест и искрена силна вяра в Бога. И св. Иоан Златоуст всякога е прокарвал в своите проповеди това разбиране и също така решително го е осъществявал в своя живот и дейност.

Вън от тъй твърде накратко очертаната дейност на св. Иоан Златоуст като предан на делото си пастир, той е написал извънредно много трудове и върху пастирството. Написал е и много изследвания и тълкувания на Свещеното Писание и извънредно ценни по своите достойнства беседи, проповеди и слова. Това грамадно духовно богатство на светителя е непресъхващ, вечно бликащ извор на силна вяра, висок морал и рядка практическа мъдрост.

Жестоко преследван, св. Иоан Златоуст умрял мъченически, като претърпял в изгнание най-тежки и жестоки изпитания. Но както през целия си живот и дейност, така и през последните си месеци и дни той проявил своето морално величие и светост, оставайки верен на принципа на служенето на ближния, обичайки този ближен до самопожертване, верен на учението на Спасителя, Който казва, че няма по-голяма любов от тази, да отдаде човек живота си за ближния (Иоан 15:13).

Както на Изток, така и на Запад се проявили много достойни епископи, които са били истински служители Божии и пастири народни. Такива са св. Киприан Картагенски, блажени Августин, св. Амвросий Медиолански и други. Със своята наистина добра пастирска дейност те са се борели със злото и покварата на обществения живот и значително са намалявали вредните им влияния.

Личността на св. Амвросий Медиолански и неговата дейност заслужават нашето внимание, защото в значителна степен допринасят за изясняване на поставената ни задача. Ние знаем, че св. Амвросий е проявил необикновена сила и смелост по отношение държавната власт в случаите, когато последната е била несправедлива и жестока по отношение населението на Империята. Той успява със силата и обаянието на своя авторитет да наложи своите разбирания дори и на такива мощни характери, какъвто е бил император Теодосий Велики. Не е необходимо обаче голямо взиране в дейността на св. Амвросий, за да се види и разбере, че той се ръководи в нея не от някакви честолюбиви замисли и тенденции за достигане и осъществяване на неограничена лична власт, нито пък е опиянен от благата на тази власт. Напротив, и в апогея на осъществената си сила и власт той ни се разкрива в светлината на нравственото величие, покриващо се от християнска скромност и самообладание, като истински управител и Божи служител, за когото имат върховна стойност нравствените принципи на Христовото учение и на християнския живот, а не външният блясък на властта и сладостта от облагите ѝ както и от тези на заеманата от него епископска катедра. Той защитава християнските начала за правда, справедливост и за милост към провинените; той иска тяхното изправление, а не унищожение, дори когато те са се твърде много провинили. Да спасява, а не да погубва, ето каква е, според него  и дейността му, задачата на духовния пастир. Да предвижда и насочва, а не да наказва само защото не добре водените и зле насочвани хора са допускали грешки или тежки престъпления. А да предвиждаш и правилно да насочваш е една от най-важните и отговорни задачи на всеки управляващ, най-вече за този, който управлява, и води душите на пасомите си към спасение, към нравствен възход.

Трябва да се посочи, че св. Амвросий е бил и по рождение, и по подготовка, и по образование истински управител, вожд, опитен кормчия на църковния кораб. Поради това той умело се е справял дори с видимо безизходни положения, когато обаче това се налагало от тежестта на борбата, която трябвало да бъде изнесена, за да тържествува правдата, той рискува спокойствието си, положението си, дори и живота си, но успява да доведе борбата до желания ѝ край да наложи осъществяване на правдата и справедливостта, да прокара принципа на евангелската любов и милост, но не за снизхождение, а за въздигане на нравствената висота на живота. Той умее да предвиди, както и да предотврати някои събития и така да наложи едно дър­жавническо и, от гледището на църквата, правилно разрешение на възникналите конфликти.

В борбата си с обичания от него император Теодосий св. Амвросий успява да докаже и да наложи принципиалното схващане, че императорът има дълг да накара своите подчинени управители на области да изпълняват законите; както и да искат това от гражданите чрез търсене, защита и насаждане на правда и справедливост, а не с острието на меча. Бунтът в Солун и жестоката сеч, станала по този случай, в която загинали покрай виновните и твърде много невинни хора, дава повод на св. Амвросий да отстои именно това гледище и да посочи убедително, че Теодосий има голяма вина пред народа, пред светата Църква и пред Бога, задето не е предотвратил жестоката сеч. И Теодосий много правилно разбрал и оценил вината си и поел публично покаяние, без да счита, че то унижава неговото достойнство на човек и император. А това е едно от доказателствата за голямото значение, което може да има за живота истинското служене на ближния в духа на Христовото учение, когато то се носи от истински пастири – бащи и наставници във вярата и в началата на евангелската любов.

В живота и дейността на св. Амвросий, както и в поуките които могат да бъдат изнесени от живота, дейността и страданията на св. Иоан Златоуст, може да се направи извод, който е много съществен и жизнен. Както единият, така и другият, в отношенията си и оценките на властта, като че ли косвено и пряко сочат на тази власт, че не би имало бунтове, брожения и тъй несправедливо неравенство на хората в живота, ако властта бе истински християнска, ако се ръководеше от Христовите принципи на служене на ближния и се стараеше да ги прокара по отношение на всички свои поданици. А това би означавало, че външният юридизъм, външната необходимост от ред и подчинение на законите и властта трябва да търсят своята опора не в острието на меча, на копието, в насилието изобщо, а в повече правда и справедливост в уредбата на цялостния живот у гражданите-християнип – духовен, политически, социален, икономически.

Какво би било състоянието на живота, какви биха били политическите, икономическите и социални отношения между хората, какъв би бил животът изобщо, ако Христовият принцип на служене на ближния, като израз на евангелската любов, би бил осъществяван планомерно, последователно и с тази упоритост, с която папството и изобщо Римокатолическата църква отстояваше прерогативи и права над светската власт? Не би ли се достигнала една по-цялостна и по-здрава спойка между хората, не биха ли се чувствали те повече братя отколкото врагове; не биха ли се разрешили по-правилно социалните, политическите и икономическите противоречия и неправди, наследени от греховното минало на света и отречени от Христос? Едва ли би могло да има съмнение, че при тези условия животът би бил много повече творчески и по-целесъобразно християнски. Ако бе водена борба, за да се осъществи правдата на живота, очертана в Евангелието; ако тя бе насочена към освобождаване на живота на църквата от външния юридизъм на римската държавност, ако тя наистина би провеждала евангелските принципи на царството Божие в пълния смисъл на термина и на Христовото учение, тогава не само биха били оправдани усилията на папството, но би имало и добри резултати за живота на хората, защото царството Божие съдържа като съществени моменти мир, правда, свобода, радост, любов и носи, като самò по себе си произтичащо, правото на всички хора върху духовните и материалните блага на живота.

Не може да се отрече, че през тези бурни „векове на оформяне”, пълни с жестокости и насилия, все пак ставаше едно постепенно преобразяване на човека и живота. Варварството, донесено е преселването на народите, постепенно се трансформираше. С разпространението на просветата, на науката, с усилията на предни хора на християнската мисъл и живот се създадоха културни среди и се повдигаше общото културно равнище на живота. Започна се бърз възход на изкуството, на строителството, особено на великолепни и стилни храмове, а наред с това и икономическият живот, и политическото строителство се развиват с бързо темпо, макар и не всякога праволинейно и стабилно. Това преоформяне на човека и на живота става преди всичко под благодатното влияние на Христовото учение, което все повече и повече прониква, макар и не цялостно и задълбочено, в душите на хората и се разкрива в творческите им прояви. И всичко това върши Христовото учение, изразено в дейната любов на истинските християни, една от формите и духа на която е служенето на ближния до пълно самопожертване, ако това се наложи за доброто на този ближен.

Историческият процес на живота разкри (по някакви вътрешни, неуловими на пръв поглед, линии) творческото въздействие на Христовото учение и показа истинската му сила на благодатно възраждане дори при най-неблагоприятни обстоятелства на историческия живот.

Това бе чудото на евангелското въздействие върху живота. Върху този въпрос ние сме се спирали и по-рано (Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисус Христос, стр. 4-15) и сме изтъкнали причините за непълното благодатно въздействие на християнството върху историческия процес. Сега споменаваме това с оглед да посочим, че има конкретни причини за бавния вървеж на обновяването на живота, намиращи се сред самите християни и най-главно, между тези, които и по назначение, и по дълг са, и трябва да бъдат истински разсадници на възраждащите живота начала на Христовото учение.

Христовите последователи в продължение на много още векове след Христа са под въздействието на езически схващания за живота и поради това не всякога правилно и дълбоко са прониквали в творческите начала и във висотата на идеалите, поставени от Спасителя.

Ние видяхме и оценихме накратко делото и личността на св. Амвросий Медиолански и посочихме неговата нравствена сила и смелото му налагане над държавната власт, за да се проведат в живота по-висши начала на право, правда и справедливост. Тази сила и това нравствено величие на св. Амвросий обаче не бяха оценени правилно от католическия Запад и той стана идеал в борбата за надмощие над държавата, за власт, обединяваща духовното със светското. Тъкмо това неправилно оценяване на делото на св. Амвросий, както и на примера на другите светители на църквата, отклони Запада от истинския дух на християнството и попречи да се насочат усилията върху преобразяването на живота на народните маси в духа и смисъла на Христовото учение, еднакво обхващащи и личността, и обществеността в процеса на проява и творчески възход по пътя на очертаните идеали на Царството Божие. Последното вече поради тази широта на постановката на въпроса и на нравствените задължения на пастири и водачи, които Иисус Христос постави и които словом и делом бяха изяснени от светите апостоли, се очертава не само „за избрани”, а за всички хора. То отмерва и задължения, и права съгласно мярката на дарованията и възможностите и, поради това, насажда истинска жизнена правда, която задоволява духа и стремежите на човека, какъвто и да е той по дарби, защото го оценява преди всички като човек, като брат и равен в едно истинско християнско общество. Като се явява принцип на Царството Божие това положение още повече се изтъква като закон от непреходна нравствена стойност и за църквата Христова, защото и в нея всички са равни пред Божията любов, всички са синове и поради това, са свободни, а не роби или наемници.

Ако, както се каза по рано, употребената енергия за надмощие над светската власт и господство на папите над света бе насочена към преобразяване на живота на народните маси в духа на социалните начала на Христовото учение, ако тази борба бе водена за установяване на повече права, на повече правда и справедливост в разпределението на труда и благата на живота, в устрояване на дейности и отношения за повече светлина и радост на живота на хората, на вярващите, тогава биха се създали истински условия за пълното приложение на принципа на служенето на ближния, защото цялата тази дейност и всички тези усилия не биха били нищо друго освен самото това служене на ближния, тъй както това се иска от учението на Иисус Христос.

Разбира се, че тук не става дума за възможното прокарване на тези начала на християнския социален живот изведнъж, радикално, неотменно още в първите десетина векове на християнския живот. Ние тука имаме предвид постепенното, но твърдо и с упоритост следвано въвеждане на началата на евангелското учение, засягащо формите и отношенията на живота, заварени от това учение, но отричани от него, като несправедливи и непоносими за правдата Божия. Насилието, робството, експлоатацията, непрогледният мрак на невежеството и целият ред от условия, с които се характеризират тогавашните векове, не могат да се мерят със светлото, радостно и с творческо напрежение учение на Христос Спасителя. Това учение отхвърля робството и провъзгласява свободата, отхвърля неравенството и провъзгласява синовството, братството на хората помежду си и с това опразва поти­сничествата, откъдето и да идат те и в каквато и насока да са отправени. Не може да се отрече, че с постепенност и истинска любов към човека, това преобразяване на живота можеше и може да настъпи. Нещо повече. Ако се вникне в духа на Христовото учение ще се види, че то е задължително за всички тези, които с кръщението и обличането на ризата на новия, на обикновения човек поеха върху себе си великата отговорност да бъдат чеда и последователи на Христос Спасителя.

Следва…(виж тук).

________________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, С., том V (ХХХI), 3, 1955-1956. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Ганчо Пашев (1885-1962). Източник Гугъл БГ.

Връзка за тази публикация – https://draganbachev.com/2022/06/23/%D1%81%D0%BB%D1%83%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%BF%D1%80-7/