Българите и архиепископ Теофилакт Охридски*

Илка Петкова

Проблемите на „другостта“ вече имат своето място в българската историография При тяхната разработка обаче най-много усилия се полагат за изясняване на представите, които се формират във византийското обществено съзнание за съседите българи[1], а доста по-малко за това, как последните възприемат поданиците на голямата империя[2]. На интерпретацията на някои податки в тази насока, съдържащи се в кореспонденцията на архиепископ Теофилакт Охридски, ще бъде посветена настоящата работа.

Според Васил Златарски, който я използва доста плодотворно, високомерният византийски архиепископ не е посрещнат сърдечно в Охрид. Местното население се отнася враждебно към него поради презрителното му държание[3]. Тази враждебност, според учения, се подхранва по-нататък от антибългарската дейност на последния, който се заема да състави високохудожествени творби на гръцки език за най-почитаните български светци като Климент Охридски. След това унищожава съществуващите български произведения и така принуждава българите да четат и слушат за обичния си светец на чуждия им език, за да забравят своя български, който, по мнението на Теофилакт, е „варварски“ език [4].

На усилията на охридския архиерей за националното им обезличаване и ромеизация на българите, според Васил Златарски, отговарят още от началото със силно противопоставяне, „особено охридчани, у които националното чувство и самосъзнание всякога, и в старо, и в ново време, е било будно“[5].

По-нататък обаче, проследявайки взаимоотношенията на Охридския архиепископ с византийските финансово-административни и съдебни власти, изследователят представя положението на последния като твърде незавидно, доста сходно с това на подвластното му паство[6].

Този факт, както с основание отбелязва Ив. Божилов, сам по себе си поставя под съмнение възможността Теофилакт да е действал в България като енергичен застъпник на официално провеждан от Константинопол курс на ромеизация на българите[7]. Освен това, според професор Божилов, подобни действия са несъвместими с разбиранията на византийския духовник. Според учения, той смята, че „умерената политика, някои дребни отстъпки и аванси, давани на покорения народ, ще дадат много по-добри резултати, отколкото насилието и освен това ще бъдат в угода на бога. Една такава осторожна политика ще бъде в състояние да предотвратява вълненията и опитите за въстания“[8].

Признавайки, че българите проявяват дълбока вражда към своя църковен глава чужденец, Иван Снегаров е склонен да я отдаде преди всичко на културната и психологическа дистанция, която съществува между тях. „Повече кабинетен човек, отколкото мисионер, Теофилакт, отбелязва църковният историк, при сблъскването си с грубата действителност в България, се чувствал като в пустиня. Дълго време след встъпването си на престола той се измъчвал от самотност и навярно не е можал да се успокои до напущанието на Охрид. Това чувство още повече се усилвало от неприязненото отношение на паството му към него […] Теофилакт не останал в Охрид до края на живота си. Главна причина за оставката му ще да е била враждата между него и охридчани, които не могли да свикнат с неговото аристократическо държане. Датата на оставката му също не е известна. Навярно той се преселил в Солун в 1107-1108 година[9].“

Архиепископ Теофилакт Охридски (1055-1107), Тълкуване на Деяния на светите апостоли

Макар да признава, че охридският архиерей проявява аристократичните си навици, високомерно и враждебно отношение към българския народ, Тодор Събев все пак смята, че (той) „смело се застъпвал за бедстващото и експлоатирано население, бичувал незаконните постъпки на местната администрация и алчността на бирниците, чувствал се морално свързан с повереното му духовно паство, с неговата земя и Родина – България“[10]. По този начин той елиминира основанията за каквото и да било противопоставяне и вражда между архиепископа чужденец и подвластните му българи.

Както се вижда, съществуват различни мнения относно начина, по който последните възприемат архиепископ Теофилакт и реагират на неговото поведение и действия. Междувременно в писмата на последния има някои недостатъчно използвани данни, които могат да внесат определена яснота по този въпрос. Показателен в това отношение е текстът на едно от ранните писма на византийския автор, адресирано до препозита на молбите (висш чиновник във византийския двор, занимаващ се с писмата, отправени до императора). От него се вижда, че българското население посреща Теофилакт с незачитане и неприязън още с пристигането му в Охрид.

„Този човек, пише с горест авторът, вече не е същият – пак се обръща назад. Не бях стъпил още в Охрид, и аз, злополучният в любовта си, закопнях за града, където живеете вие. Защото отдалеко ме удари една смъртоносна воня, каквато излиза от Хароновия трап (където според гръцката митология е входът към царството на мъртвите – бележка моя). Според Емпедокъл (древногръцки философ от V век преди Христа – бележка моя) от враждата изникват глави без вратове, а от тукашния надзор върху безредието, израснаха безброй вратове без глави. Защото кой охридчанин не е врат без глава, който не знае да тачи нито Бог, нито човек“[11].

От думите на Теофилакт излиза, че отношението на българите към него е неоснователно враждебно, че той не е провокирал по никакъв начин подобно държане. Че то едва ли не е плод на генетично заложеното у последните чувство на неподчинение и неуважение към обществения ред и всяка власт (било то светска, било то духовна), както и на тяхната духовна принизеност.

Явното презрение, което византийският духовник демонстрира към подвластното му българско паство в цитираните пасажи, обаче не говори в полза на едно такова твърдение. В края на краищата, ако ученият византиец се движи по скромните улици на твърде провинциалния за взискателния му столичен вкус Охрид с присъщото му високомерие и чувство за превъзходство като същински орел (символ на Зевс), както сам се оприличава, гледайки отвисоко на нищожните, според него, местни жители, същински жаби, живеещи в блато, в тиня, според собствените му думи, то едва ли може да се очаква друго от страна на последните, освен присмех и вражда.

При това, както може да се заключи, те са провокирани от неподобаващото за един висш архиерей поведение, описано между другото от собствената му ръка: „Но крилете на прекрасните ми надежди, отбелязва той по този повод, съвсем са окапали и поставеният на Зевсовия скиптър орел ходи пеш, уви, и се е забатачил в тинята и е принуден да търпи да живее с жаби. Те пък мислят, че е нередно и недостойно за възможността, която съдбата им [отрежда], ако не се надсмиват според случая на Зевсовата птица, качват се кални и смрадливи на гърба ѝ и като се качат, крякат грозно и злозвучно, и как иначе, освен както прилича на кални души. Изглежда, че пеят някаква бойна победна песен, обаче на [Зевсовата птица] още не са притъпени нито човката, нито остриетата на ноктите  и още може да разкъсва и дере меса“[12].

Архиепископ Теофилакт Охридски (1055-1107), Тълкуване на светото Евангелие

Разбира се, разглежданите факти не трябва да се абсолютизират. Тъй като писмото е писано в началото на Теофилактовото архиерействане, няма съмнение, че това дава отражение върху неговите реакции на неприемливата за него обстановка и чуждото му по език и етническа принадлежност паство. Явно тук си казва думата и така наречения културен шок, който охридският архиерей изживява при пристигането си в българските земи.

От друга страна, личи и явният стремеж на автора чрез сърцераздирателни писма до влиятелни личности в империята да предизвика съчувствие към себе си и отмяна на своето назначение впоследствие[13]. Въпреки това, приведените факти не оставят място за съмнение относно начина, по който българите възприемат своя духовен глава, както и причините, които водят до него, а също и реакциите, които следват от тяхна страна.

Разбира се, по-късно, когато византийският духовник малко по малко преодолява първоначалния шок, приспособява се до известна степен към непривичната за него среда и оценява възможностите, които новият пост като глава на Българската църква му предоставя, нещата се уталожват до известна степен. Но макар той и българското му паство да се опитват да живеят общ духовен живот, свързани чрез Църквата и някои общи ценности като култовете на св. Климент Охридски, св. Ахил и други, в определени моменти враждата между тях припламва отново[14]. Ако се вярва на византийския писател, по-скоро се касае за враждебни прояви от страна на българите към него, които той обяснява с характерното за тях злонравие, склонност към клеветничество, лъжи, податливост на внушения с користна цел[15].

Някои сведения от кореспонденцията му обаче разкриват, че истинските причини са други и те се коренят във все по-нарастващия му апетит за собственост и власт. На неговата алчност стават жертва не само зависимите от него парици, но и свободни села, потърсили покровителството на архиепископията, факт, който той използва, за да осъществи истинско настъпление спрямо тях и ги постави в зависимост[16].

Писмата му свидетелстват за ожесточени спорове и безкрайни съдебни дела, които води с държавата и с частни лица за поземлени имоти, данъчни отстъпки и други[17]. Доста сведения има и за притежаваните от него земи, движимо имущество и пари[18], а така също и за съдебната власт, с която той разполага и се стреми да увеличи[19].

Теофилакт винаги реагира много остро на обвиненията, че притежава големи богатства и власт. Той хвърля много сили, за да ги опровергае с талантливото си перо. Стреми се да ги омаловажи, да ги представи като смехотворни, „измислици на сатанински ум и изявления на език, който се е научил само да злослови“[20]. Тъкмо тази настоятелност, която византийският писател проявява, показва, че обвиненията, отправени към него, явно са основателни. Че това е така, свидетелства и признанието на последния: „Защото, ако и да бях обискиран и накаран да давам сметка по унизителен начин, понеже освен въпросната земя [село Църкви, което е обект на спор между архиепископа и държавата], нищо друго държавно не притежавам, аз бях оценен все пак като пълен със сила и съперник на Алоидите [надарените със свръхестествена сила синове на Посейдон]“[21].

В същия дух звучи и едно друго съобщение на охридския архиерей: „Имаме къщурка в Солун, в която слизаме и складираме, каквото ни е нужно“[22].

И макар с присъщия му маниер той да се мъчи да представи стойността на получената собственост като незначителна, можем само да се догаждаме за това какво точно представлява тя. Във всеки случай едва ли е нещо толкова маловажно, както твърди авторът.

За алчността на последния, довела зависимите от него парици до плачевно положение, свидетелства и ожесточеният му конфликт с един от тях – парикът Лазар. Според признанието на византийския духовник, Лазар, „увлечен от свободолюбиви мисли, „копнее“ да бъде разпрегнат от хомота на парикията“ [23].

Това сведение е показателно за непоносимостта на последната, дължаща се на прекомерната експлоатация, осъществявана от господаря архиепископ. На тази експлоатация явно се дължи и голямата бедност на Лазар, който, по думите на византийския архиерей, „е по-гол и от рак“[24].

Теофилакт, разбира се, не посочва истинската причина за това трагично положение, тъй като не е в негов интерес. Той твърди, че бунтовният парик сам е виновен за мизерията, в която тъне, тъй като не желае да работи и само се навърта около бирниците, за да получи нещо от тях. За да им угоди, той отправя лъжливи обвинения и клевети по адрес на своя господар дори пред императора [25].

Архиепископ Теофилакт Охридски (1055-1107), Тълкуване на Деяния и Послания на светите апостоли, първи, втори и трети том

Опитът на охридския архиерей да дискредитира своя противник и сведе сблъсъка си с него до лична разпра между две напълно несъвместими в морално отношение личности, не е достатъчно убедителен. Опровергават го думите на самия Теофилакт за големия отзвук, който имат призивите на Лазар: „Той, пише с яростно негодувание византийският автор, като не се задоволява да вземе като съратници в борбата против нас само охридчани, обикаля и други области на България и твърде прилежно търси има ли някой осъден от нас като еретик или многоженец, или като встъпител в престъпен брак и затова подложен на църковно наказание, и като намерил мнозина такива, повдига ги против нас […]“[26].

Както може да се види от цитирания текст, византийският духовник представя увлечените от Лазар недоволни българи много тенденциозно като хора без всякакъв морал, с антиобществена нагласа. Че той съзнателно изопачава фактите в своя полза, личи от ироничната му забележка, че Лазар събира около себе си всякакви престъпници „като че са охридчани, които, както язвително отбелязва, ние сме измъчили душевно по заграбените от нас [техни] ниви и лозя“[27]. От това известие става ясно, че истинските причини за широкото недоволство против Теофилакт са икономически и по-точно безскрупулните посегателства от негова страна спрямо имуществото на редица българи.

Коментирайки тези сведения, Иван Снегаров е на мнение, че се касае за истинско „аграрно движение“, дори „аграрно въстание“ на църковните парици[28]. Според него Лазар събира всички недоволни от архиепископа, наказани от него по някаква причина – ерес, неморално поведение и така нататък – и ги подтиква да не му се подчиняват и действат против него, като с подкрепата на бирниците им обещава данъчни облекчения[29]. Негов най-близък сътрудник е захвърлил расото монах, който е привърженик на византийския философ Иоан Итал[30].

От писмата на охридския предстоятел не може да се направи изводът за организирането на въстание на българите срещу него. Липсват подобни сведения и в други извори от епохата. Няма данни също така монахът-разпоп да е повлиян от идеите на Иоан Итал. Вижда се при това, че недоволството на българите, засегнати по някакъв начин от византийския архиепископ, намира израз в критики на неговото поведение и действия, оплаквания пред императора и свидетелства в подкрепа на бирниците в борбата им с него[31].

Що се отнася до въпроса за евентуално участие на богомилите в движението и разглеждането му като резултат от богомилската пропаганда против официалната Църква (Охридската архиепископия), трябва да се отбележи, че Иван Снегаров прави подобно допускане[32]. Димитър Ангелов също споделя сходно становище.

„Особено показателни, пише той в тази връзка, са думите на архиепископа, че той [Лазар] „копнеел да свали ярема на парикията“. Това издава у него човек, близък по убеждения с богомилите, които се обявявали остро против феодалния гнет и карали своите хора да не се подчиняват на господарите си. Затова именно Лазар в борбата си срещу главата на Охридската архиепископия търсел да намери преди всичко лица, „осъдени като еретици“, тоест преди всичко богомили и павликяни. И броят на тези еретици, както отбелязва Теофилакт, бил по това време значителен“[33].

Архиепископ Теофилакт Охридски (1055-1107), Тълкуване на евангелията от Матей, Марк, Лука и Иоан

В своите разсъждения по-нататък ученият изказва предположението, че и най-близкият сътрудник на Лазар – монахът-разпоп, „е станал близък на богомилските среди, но не е влязъл в кръга на „съвършените“, тъй като не бил привърженик на техните аскетични разбирания, а предпочитал да живее нормален, светски живот, както правели обикновените привърженици на ереста“[34].

За съжаление, данните, които охридският архиерей предоставя по този въпрос, са твърде общи и не дават възможност за някакви по-конкретни наблюдения и заключения. Все пак, като се има предвид разпространението на богомилството (и павликянството) в българските земи през разглеждания период, твърде възможно е техни привърженици също да се включват в движението против охридския предстоятел.

Разгледаните податки, съдържащи се в писмата на Теофилакт Охридски, дават възможност да се заключи, че той е посрещнат с присмех и вражда от местното българско население още с пристигането си в Охрид. За последното той е чужденец, говорещ гръцки – езикът на поробителите, надменен и високомерен в своето държане, некриещ презрението си към българските земи и техните обитатели. На такова неподобаващо за един духовен глава отношение, отговорът не е можел и да бъде друг. И макар впоследствие нещата да се уталожват до известна степен, враждата на българите продължава да се подхранва от действията на Теофилакт Охридски като едър феодален собственик, неподбиращ средствата и методите за увеличаване на своята собственост и власт.

Тази част от взаимното възприемане и взаимоотношения между учения архиепископ и подвластното му българско паство заслужава внимание, както и опитите им да живеят общ духовен живот, свързани с обща църковна институция и духовни ценности. Нейното разкриване допринася за по-пълното и обективно осветляване на противоречивия и сложен комплекс от взаимоотношения, установили се между българите и техния духовен предстоятел – архиепископът византиец, в специфичната обстановка на полиетническата Византийска империя през ХІ-ХІІ век.

_________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ангелов, П. Българите през погледа на византийците. – И, І, 1993, 19-35; същият. България и българите в представите на византийците (VII-XIV век). С., 1999; същият. Българите в представите на византийците. – Във: Българско средновековие. С., 2007, 221-236; Симеонова, Л. Образът на българския владетел във византийската книжнина (средата на ІХ-началото на ХІ век). Няколко примера. – Във: Представата за „другия“ на Балканите. С., 1995, 20-31.

[2]. Ангелов, П. Чуждите народи през погледа на средновековния българин. – Във: Българско средновековие…, 237-243.

[3]. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. ІІ. България под византийско владичество 1018-1187. С., 2007, с. 269.

[4]. Пак там, с. 267.

[5]. Пак там, с. 269.

[6]. Пак там, 273-310.

[7]. Божилов, Ив. Писмата на Теофилакт Охридски като исторически извор. – ИДА, 14, 1967, с. 64.

[8]. Пак там, с. 94.

[9]. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. Т. 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците. С., 1995, с. 204.

[10]. Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 2003, с. 271.

[11]. Писма на Теофилакт Охридски. – Във: Илиев, И. Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български, отнасящи се до българската история. – ИБИ, 30, 1994 (=ГИБИ, ІХ/2), с. 85, 86. Оттук нататък ГИБИ.

[12]. ГИБИ, ІХ/2, с. 86.

[13]. Пак там, с. 85, 86.

[14]. Пак там, с. 112, 171.

[15]. Пак там, с. 85, 86, 125, 138, 161, 189, 190, 195, 196, 201, 202, 206.

[16]. Пак там, с. 97, 98, 106.

[17]. Пак там, с. 93, 183, 188, 189, 193, 197, 198, 199, 201, 202, 203.

[18]. Пак там, с. 183, 196, 201, 202, 216, 226.

[19]. Пак там, с. 91.

[20]. Пак там, с. 196.

[21]. Пак там, 196-197.

[22]. Пак там, с. 212.

[23]. Пак там, с. 195.

[24]. Пак там, с. 196.

[25]. Пак там, с. 195, 196.

[26]. Пак там, с. 195.

[27]. Пак там.

[28]. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 221.

[29]. Пак там.

[30]. Пак там, с. 222.

[31]. ГИБИ, ІХ/2, с. 195, 196, 201, 202, 203.

[32]. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 231.

[33]. Ангелов, Д. Богомилството. С., 1993, с. 291.

[34]. Пак там, с. 292.

Изображения: архиепископ Теофилакт Охридски (1055-1107) и негови книги. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9wM

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s