Патриарх Фотий и почитането на светите кръст и икони в „Послание до Михаил, княза на България“*

Иеромонах Серафим (Роуз), Достоевски и богоборчеството*

***

Иисус Христос*

Борис Маринов, Александър Величков

1. Живял ли е Иисус Христос?

Колкото и да е странно, има хора, които и сега в двадесетия век на трезвомислие се залавят сериозно да отричат историческото съществуване на Христа. Разбира се единственият път, по който те биха могли да се радват на мним успех в това направление, е да отхвърлят безогледно всички исторически свидетелства за живота на Спасителя. Точно тъй и постъпват. Според тях „евангелските разкази били мит за божествен спасител. По-късно тоя мит бил приет за история.“ Относно пък външните – нехристиянски данни за Христа, които намираме в Талмуда[1], в съчинението „Иудейска археология“ на Иосиф Флавий[2], в Летописите (Аналите) на Тацит[3], във „Vita Claudii“ (Животът на Клавдия) на Светоний[4], в 96-тото писмо на Плиний Младши до император Траян и Траяновия отговор (писмо 97-мо), в „Истинско слово”[5] на Целз, – обикновено изказват съмнение в тяхната автентичност.

Тъй че каквото и доказателство да им приведе човек, било от християнските, било от нехристиянските писмени паметници в потвърждение на истината, че Христос е историческа личност, те нагло се провикват: „Това не е вярно, това е измислица, това е фалшификация!“

Любопитно е да отбележим тук, че тия противници на християнството, които така безцеремонно се отнасят към историята и не вярват на нейните показания за Христа, искат в същото време ние да вярваме в онова, което те говорят против Христа и да го считаме за чиста монета! Но щом те си позволяват да отхвърлят толкова свидетели за историческото съществуване на Спасителя, тогава, следвайки техния метод на отрицание, преспокойно можем да им заявим, че ние пък не вярваме на техните твърдения и ги отхвърляме като несъстоятелни. Защото, ако е възможно според тях да се поддържа дори за онези историци, които са живели най-близо до времето на Христа, че те били ни съобщавали неверни неща и не знаели дали Христос е съществувал, тогава ние с още по-голямо право можем да кажем на тия днешни отрицатели, че те пък абсолютно нищо не могат да знаят по тоя въпрос, тъй като живеят 20 столетия по-късно от оная епоха. А безспорно е, че съвременниците знаят по-добре събитията, отколкото онези хора, които живеят десетки векове след тях. А много важно е обстоятелството, че нито от юдейска, нито от езическа страна, въпреки всичката острота на борбата между тях и първохристиянството, никога и никъде не е оспорван фактът за живота и дейността на Иисуса Христа.Тук ние няма да доказваме автентичността на свидетелствата на християнските и нехристиянските писмени документи за историчността на Иисуса Христа. А ще се обърнем към здравия човешки разум и ще се опитаме с негова помощ да преценим хипотезата за превръщането на един мит в история.

И тъй: противниците на християнството твърдят, че „евангелските разкази били мит за божествен спасител, който мит по-късно бил приет за история“.

Нека допуснем за момент, че това наистина е било така.

Несъмнено е, че тези евангелски разкази са били съставени от известни лица. Тия лица са ги съчинили не за себе си, а за своите съвременници. Съвременниците са ги прочели. Ако тия разкази са им повествували за съвременно на тях лице, на име Иисус Христос, те са могли много лесно да преценят за какво се касае в тях: за история или фантазия, тъй както и ние сега лесно можем да преценим съдържанието на една книга, която засяга събития из съвременния ни живот. Те са могли критично да проверят дали това лице Христос е историческо или легендарно. Защото, ако в онова време е било възможно да има автори като евангелистите, които са написали книга като Евангелието, то непременно ще да е имало и много други умни хора, които са живели при същите условия, при които евангелистите са живели, и които умни хора ще са били критични люде. И, ако е вярно, че Иисус Христос е митическо лице — както твърдят сегашните отрицатели, — тогава това нещо са могли да установят и да знаят най-добре първите читатели на Евангелието. И съобразно с установеното те са определили и своето отношение към Евангелските разкази. Щом Христос е бил мит, Евангелието е имало за тях значението само на една интересна повест, която е могла да им достави по-голяма или по-малка естетическа наслада и нищо повече. С други думи, тая книга е могла да заеме съответно място в редицата на обикновените човешки литературни произведения. И това схващане за нея е било всеобщо и се е предавало от поколение на поколение.

Дотук работата върви нормално и логично.

Но според противниците на християнството, по-късно бил настъпил един момент в живота на хората, когато се случило нещо неестествено, а именно: митът за Христа бил приет за история,тоест лъжата станала истина.

Обаче тази предполагаема метаморфоза поражда у нас множество въпроси и недоумения, които я правят невъзможна.

В оня момент, когато митът е бил приет за история, дали хората са знаели, че разказите за Христа са мит, или не са знаели? Ако са знаели, че са мит, те нямаше да ги приемат за история, защото никой човек няма да иска, нито пък може съзнателно и преднамерено да се самозаблуждава. Ако ли пък не са знаели, пита се: как са забравили, че е мит? Как се е случило това масово забравяне на истината за Христа? Да не би човечеството да е преживяло някакво поголовно обезпаметяване? Но, ако е имало подобно нещо, тогава туй човечество е щяло да забрави и цялата предхристиянска култура, а след това посвоему ще я разбира и тълкува, т. е. ще я изопачи. Обаче, доколкото ни е известно, противниците на християнството не упрекват човечеството, че е изопачило или неправилно изтълкувало диалозите на Платон, трагедиите на Еврипид, Софокъл и Есхил, комедиите на Аристофан и пр. Напротив, днешното културно човечество се гордее със своето дълбоко познаване и правилно разбиране на древната гръцко-римска духовна култура във всичките ѝ разклонения. Тогава пита се: как човечеството се е заблудило само по отношение на Христа? Как е заболяло от частична амнезия? Какви особени причини са породили това патологично явление? Интересно е да се знае, какво е заставило човеците да обявят една обикновена повест (нали нашите противници считат Евангелието легендарна книга!) за свещена книга и несъществуващото лице, за което тя говори, — не само за съществуващо, но — и за Бог? Това е просто необяснимо! Нашето недоумение относно тая метаморфоза нараства още повече, като вземе предвид, че тя е станала не някога в праисторически времена, в далечни тъмни векове, когато, да речем, хората са били невежи, наивни и глупави, та все още би могло да се допусне 1 % вероятност. Туй чудо става през първите векове от нашата ера, т. е. в историческо време, през господството на гръко-римската империя, пред лицето на велики поети, мислители, историци и философи… Това обстоятелство вече напълно разрушава хипотезата за преминаването на мита в история.След туй: как е станало това приемане на мита за история: всички ли човеци изведнъж са го приели или отделни лица са го представили за история? Но как е възможно хората да приемат, че несъществуващият съществува, особено като се знае, че тия, които са изповядвали името на Христа през първите три века, не са били похвалявани или награждавани за тая изповед, а най-жестоко са били гонени, мъчени и убивани за нея?

Да допуснем, че първите разпространители на тази, да я наречем в духа на нашите противници, легенда, са успели да заблудят хората, че Христос съществува, че Той е Бог, че помага на онези, които Му се молят. Те са ги послушали и са започнали да Го призовават на помощ. Ще им помогне ли Той? – Няма да им помогне, понеже – според нашите противници – Той не съществува! В такъв случай какво ще правят хората? – Те ще се разочароват, ще изгубят вяра в Него и ще престанат да Го призовават, тъй както един гладен пътник, който хлопа на една празна къща, за която предполага, че е обитаема, ще похлопа, ще похлопа, ще почака известно време, па ще отмине, понеже никой не ще отговори на неговия зов. Следователно, абсолютно невъзможно е митът да бъде приет за история и лъжата за истина, т. е. никой няма да вярва, че Христос е историческа личност и че е Бог.

Обаче безспорно е, а това признават открито и противниците на християнството, че милиони християни вярват и твърдо изповядват, че Иисус Христос е историческа личност, че е живял на земята като Богочовек и Спасител на света. Но понеже ние видяхме, че психологически и фактически е невъзможно да се приеме един мит за Христа за история, тогава трябва да признаем, че Христос действително е живял на тази земя и поради това именно християните вярват в Неговото историческо съществуване. Но християните Го считат не само за историческо лице, живяло в дадена епоха, подобно на други исторически лица: народни герои, поети, царе и вождове, и след това като тях умряло, но изповядват, че Той е и Бог и че и сега живее и се откликва на техните молитви, а на мнозина праведници и лично се е явявал и явява. Ако Христос не съществува и следователно не отговаря на нашия вик, който отправяме към Него, тогава не би бил възможен този постоянен жив стремеж у християните към Него. Хората не отиват за вода при сух кладенец, а само там, гдето струи постоянно чиста и приятна за пиене вода. Ако Христос не праща Своята благодатна помощ на ония, които искрено Го търсят, ако те не чувстват живо Неговата реалност, ние с нищо друго не можем да си обясним тая постоянна жажда за Христа, това неизразимо ликуване, което изпълва чистите християнски души при споменаване на Неговото пресвето Име, и тази готовност у истинските християни да страдат заради Него.

Следователно Христос е историческа личност, Която е живяла преди 2000 години, живее и сега, ще живее и во веки!

Ако човек вземе предвид победния марш на християнството през вековете, въпреки най-ожесточените преследвания, на които светът е подлагал неговите последователи, ще разбере колко наивно е да се мисли, че тази християнска стихия, която все по-нашироко се разлива по земното кълбо, може да има в основата си нулата, т. е. несъществуващия Христос, и ще си обясни защо именитият немски философ Шелинг си е позволил да каже: „Да се отрича действителността на Христа, това е историческо безумие“!

2. Син на Иосиф ли е Иисус Христос?

Някои си позволяват да подхвърлят във връзка с личността на Иисус Христос кощунствената мисъл: че Иисус Христос бил син на Иосиф. Дълг на апологета е, въз основа на Евангелския текст, да разобличи тази неокачествима лъжа.

За живота на Иисуса Христа черпим сведения от Евангелията. В тях има текстове, които недвусмислено отстраняват за плътско бащинство на Иосиф по отношение на Иисус Христос.

Когато ангел Гавриил – според разказа на св. евангелист Лука – известява на св. Дева Мария, че ето тя ще зачене и ще роди син и ще Го нарече Иисус, тя, изпадайки в голямо недоумение, пита: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?“ — Този въпрос на чистата Девица, която била дала обет за девственост, красноречиво свидетелства, че в зачеването на Христа мъж не участва. Затова именно Ангелът, който намира туй нейно питане за напълно уместно, ѝ пояснява: „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“ (Лука 1:31, 34, 35). В този разговор ние имаме ясно указание от страна на Майката и на ангел Гавриила по въпроса, който ни занимава.

Св. Евангелист Матей ни съобщава друг факт. Когато праведният Иосиф узнал, че светата Дева е непразна, поискал тайно да я напусне. Защо ли? — Защото, като не знаел още загадката на тази непразност, той, разсъждавайки по човешки, е допуснал, че в случая се касае за нещо грешно в поведението на Дева Мария, тъй като сам той бил непричастен в това дело. Ако беше вярно онова, което безбожници лекомислено подмятат за бащинството на Йосиф, той нямаше да иска да напусне св. Дева Мария. — Понеже и неговото смущение е било основателно, Ангел Господен му се явява и му открива „великата тайна на благочестието“, че „заченалото се в нея е от Духа Светаго“ (Мат. 1:18, 19, 20). В този текст имаме пък свидетелството на Йосиф, че Иисус Христос не е негов син, и свидетелството на Ангел Господен.Щом това е тъй, пита се: Какво е тогава отношението на Иосиф към св. Дева Мария и Иисуса Христа? – Знае се, че юдеите, според Моисеевия закон (Второз. 22:21), жестоко наказвали девица, уличена в блудство, – убивали я с камъни. Ето защо, за да не сполети такава участ и св. Дева Мария, чиято непразност нямало да остане скрита от погледа на юдеите, и която те нямало да проумеят, т. е. не щели да повярват, че е от Духа Светаго, Божият промисъл наредил тя да бъде сгодена (обручена) за праведния Иосиф и да минава пред народа за негова жена, а той — за неин мъж и баща на Иисуса. И действително, изобщо са мислели Иисуса за син на Иосифа. Св. евангелист Лука направо казва: „Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години, и беше — както мислеха (р. н.) — син Иосифов…“ (Лука 3:23). „Както мислеха!“ — Не че е бил наистина син на Иосифа, а за такъв са Го мислели! Народът в Назаретската синагога, чудейки се на учението Му, се пита: „Откъде у Него тая премъдрост и тия сили? Не е ли Той на дърводелеца син (р. н.)? Майка Му не се ли казва Мария? И братята му – Йаков и Иосия, Симон и Иуда? И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде прочее у Него всичко това?“ (Мат. 13:54-56). „Не е ли Този Йосифовият син (р. н. ), чийто баща и Майка познаваме? Как тогава Той казва: Слязох от небето?“ (Иоан. 6:42). „Филип намира Натанаила и му казва: Намерихме Иисуса, сина Йосифов (р. н.), от Назарет, за Когото писа Моисей в закона, и говориха пророците“ (Иоан. 1:45). И св. Дева Мария вън е говорела в духа на онова, което народът е мислел. Когато тя и праведният Йосиф намерили 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“, казва Му: „Чедо, защо ни направи тъй? Ето баща Ти (р. н.) и аз твърде много се измъчихме да Те търсим“ (Лука 2:42 и 48).

Св. Отци намират и други причини, поради които е бил скрит от света за известно време особеният начин на Христовото рождение (от Дева). Една от тях е и тази: да не се даде на враговете Му материал за осмиване. Ако те са се надсмивали над Неговия произход от Галилея (Иоан. 7:52), ако произхождението Му от Назарет е смущавало даже невраждебно настроени лица (Иоан. 1:46), то какво ли биха говорили срещу Иисуса Христа враждебно настроените към Него книжници и фарисеи, ако знаеха за рождението Му от Назаретска Девица?[6]Иисус Христос не е син на Иосифа. Иосиф е бил само пазител и покровител на Св. Дева Мария и Богомладенеца Христа.

3. За въплъщението и личността на Иисус Христос

Светата Христова Църква изповядва, че Иисус Христос се е въплътил „от Духа Свята и Марии Деви,“ от Светия Дух и Дева Мария. Така се повествува в Светото Евангелие. Някои отнасят този евангелски разказ направо към царството на измислиците и приказките, понеже науката била доказала, че такова събитие било невъзможно; да вярваш в него, значело да се обявиш против разума и науката.

Ще разгледаме въпроса по-обстойно, като използваме мислите, изказани по него, от Цюрихския доктор на медицината Ханс Хоппелер.

И така, твърди се, че зачеването без мъж противоречало на здравия човешки разум. Защо? — Защото разумът такова нещо не познавал и не можел да го разбере. Добре! — Ами той действително ли познава и разбира другото зачеване — при участието на мъж, т. н. естествено (нормално) оплодяване? — Съвсем не! И то е една голяма тайна.

Никой не е в състояние да разбере тези безкрайно финни и нежни процеси. Ако е имало и има в природата нещо, върху което да е сложено булото на тайната, това е произходът на нов живот. Каква безгранична повърхностност е необходима, за да вярва и твърди някой, че е разбрал това чудо! Защото чудо, безподобно чудо е, щом от едвам видима прашинка може да се развие човек. Да си представим една такава прашинка — оплодена женска яйцеклетка. Наглед тя е най-простото нещо: дребничко топченце слуз, обвито в нежна кожица, и в средата едно малко ядро. Всъщност обаче ние имаме пред себе си най-величественото художествено творение, което някога човешко око е съгледало и пред което бледнее всяко инженерно изкуство, всяка наука и техника. Може би си виждал, читателю, в някоя витрина красиво изработен модел на голям океански параход. Навярно ти си бил смаян от това извънредно финно и точно творение, в което е представена палубата с всички нейни подробности: прозорци, стълби, мачти, спасителни лодки; нищо не липсва и всичко е дадено педантично точно в миниатюр! Но ако разсечем този модел на две, вътре ще видим празно пространство, защото да се копира подробно и във вътрешността всяка стая, всяко легло, всяко машинно колело, това би било колосална и много скъпа работа. Но представи си, че един художник-майстор е изработил модел на този параход, който модел напълно съответства на парахода не само външно, но и вътрешно до най-малките подробности! И го е изработил в размери, които позволяват този модел да се скрие между две орехови черупки. Всичко е копирано с абсолютна точност: разпределението на стаите, стенните картини, бански инсталации с вани, тръби и кранове, всички машини до най-малкия вентилатор, кухни, чинии и канчета, хранителни запаси, складирани въглища, параходна библиотека с всички нейни томове, всеки от които действително може да се отвори и със силно увеличително стъкло да се чете и т. н. Нали това ще ни изуми? Но да си представим нещо друго: същият художник ни дава оферта, че той може да направи този модел в големината на една главичка на топлийка, или сто пъти по-малък. Ние непременно ще му се изсмеем в лицето и ще кажем, че това е абсолютно невъзможно! И все пак има Един Майстор, Който наистина е направил такъв модел, не по-голям от една стотна от главичката на карфица. Разбира се, този модел не е на параход, а на човек! Женските и мъжките зародишни клетки са такива модели. Не по-големи от прашинка, но те съдържат целия човешки организъм с множеството негови органи и милиони клетки. Всяка нищожна прашинка. Може да ни се възрази, че това не е така, че едвам след дълго и сложно развитие се появяват и разграничават различните органи. Да, вярно е че зародишната клетка не представлява стотици хиляди пъти умалено човече, подобно на споменатия параходен модел, и че не се съдържат в нея нито кости и мускули, нито кожа и коса. И все пак те са там в зародишна форма. Ако дъщерята има същите очи, каквито притежава бащата, това трябва да е било заложено в съответната зародишна клетка. Ако бащата има дълги мършави крака и синът има такива, туй е станало, не защото синът по-късно е гледал баща си, но тази форма на долните му крайници е била сложена по някакъв начин в съответната зародишна клетка. Една майка има палци, твърде странно извити назад. Синът още не е на две години, и откриват, че и у неговите палци има такава особеност. Как е възможно това? — Из женската яйцеклетка, от която се е развило детето, между другото е преминало и това качество на майката, което после се наблюдава в порасналото момче. Един баща има чудно мека, гъста коса и поетичен дар; синът също ги има; кой друг е предал наследството, ако не онази семенна клетка, чрез която е бил произведен синът? Как е могло другояче да стане това, ако не посредством същата зародишна клетка? Но ако един такъв зародиш съдържа предразположението за цвета на очите, за дължината на краката, за формата на ставите на палците, за вида на косата, за духовната дарба, тогава ние можем да извадим сигурното заключение, че всеки орган, всяка клетка и всяко качество са приготвени в зародишната клетка. И това е именно чудното и непонятното. Това е, което поражда у нас безбройни въпроси без отговор. Как влизат тези качества и предразположения в зародишната клетка? Как стигна — да речем — точното копие на носа в зародишната жлеза и как оттук премина в зародишната клетка, като се знае, че между носа и зародишната жлеза не съществува пряка нервна връзка? Откъде знае зародишната жлеза, че имаме кестеняви очи и дава на всички зародишни клетки предразположението за такива очи? — Госпожа Петрова обича цветята: нейната Лиляна е наследила тази обич. Как е дошла тая особеност в зародишната клетка? Как ли ще трябва да си представим любовта към цветята в едно яйчице? Как ли ще да изглежда музикалната дарба в един сперматозоид? Четириъгълна или кръгла, жълта или виолетова? Как трябва да бъде построена една мъжка зародишна жлеза, щото характерното на нейния притежател, което обикновено не се представлява като нещо уловимо, да се моделира в произведената от нея семенна нишка? Една госпожа има прекрасен глас — сопрано. Обаче нейният яйчник изглежда е „забравил“ да предаде това качество на яйцеклетката, щом синът на тази певица притежава чувствително дрезгав глас и няма следа от музикален слух. Но ето у дъщерята на този син изведнъж се проявява гласа на бабата. Следователно в зародишната клетка на певицата не е имало предразположение, но се е съдържало предразположение към предразположение! А обяснението? — Няма обяснение! Всичко това можем да установим, обаче не можем да го проумеем! Онова дете е наследило устата на майката, гласа на бащата. Кой е решавал този въпрос, когато двете зародишни клетки са се съединявали и следователно налице са били две форми на уста и два гласа: коя уста и кой глас да се предаде и кои да пропаднат? Защо единият път зародишната клетка е почти точен отпечатък на бащата, а друг път на майката, а трети път е смес от по петдесет процента? Кой решава въпроса за разпределението на качествата? Ние бихме могли да поставим още много въпроси, но ще се задоволим само с един: Преувеличихме ли, когато заявихме, че оплодяването и размножаването е голяма загадка за нас и поради това е съвсем недостъпно за нашия разум, за нашето разбиране? Вярно ли е, че върху тези процеси лежи булото на тайната, на неизследимото?И ето Св. Писание ни разказва, че зачатието на Иисуса е станало не по обикновения начин, като онова действие, което обикновено принадлежи на мъжката зародишна клетка, се приписва на една тайнствена сила. Как реагират срещу това нашите модерни „просветители“? — Те се смеят на този разказ като на нещо невъзможно, немислимо. Но както видяхме, тези господа не разбират нищо от процеса на оплодяването и от законите, които действат при него, и въпреки туй искат да решат смело, кое е възможно и кое невъзможно. Такова поведение е високомерно и ненаучно. Но какво ще кажете, вие „непогрешими“ авторитети, за опитите на учените да доведат до развитие яйцеклетки от известни животински видове чрез химическо или физическо дразнене от различно естество при пълно изолиране на мъжкото семе? Какво ще кажете за тези опити, когато се знае, че те дадоха вече известни, дори неочаквани, резултати? Не би ли трябвало такива опити да ни направят скромни и да ни поучат, че все още не познаваме всички възможности, които Творецът е вложил в този свят? Не искам да кажа, че трябва да се отречем от всяка критика на разкази и предания. Но когато една книга от ранга на Библията ни повествува нещо необикновено, нашата критика би трябвало да бъде поне предпазлива. И разказът за зачеването чрез Духа Светаго устоява срещу всяка безпристрастна критика.

Сега ще илюстрираме нашите размишления със следния разговор между атеист и доктор:

Атеистът: Аз не разбирам, как Вие като лекар можете да вярвате в девственото раждане! Как можете да вярвате, че Христос се е родил само от майката, без участие на мъж!

Докторът: Действително ли не разбирате? Аз пък Ви казвам, че тъкмо моята професия и моите медицински познания улесняват и подкрепят много тази моя вяра!

Атеистът: Това е твърде любопитно! Мога ли да Ви помоля за по-конкретно пояснение?

Докторът: Разбира се! На драго сърце ще Ви разясня моята мисъл. От години вече размишлявам върху проблема за човешкото размножаване, и колкото се старая да проникна по-дълбоко в него, толкова по-тайнствено и по-чуждо ми изглежда всичко. Разбира се, Библията говори за един твърде чуден начин на Иисусовия произход, но аз си казвам: колкото и своеобразен да ми се вижда, той в края на краищата не е много по-чуден от така наречения нормален начин на размножението. По-рано последният ми изглеждаше –  както на мнозина неспециалисти — съвсем прост и самопонятен, а девственото раждане напротив — твърде чудновато. Но от изучаване на медицината вече зная, че и при обикновеното зачатие не може да става дума за самопонятност, че напротив тук се касае за един процес, който стои далеч над нашето обикновено мислене и е недостъпен за нашето разбиране. И по този начин за мене пропастта между обикновеното зачатие и зачатието на Иисуса стана много по-малка.

Атеистът: Разбира се, аз никога не съм разглеждал въпроса от това становище.

Докторът: Тъкмо поради тази причина спирам Вашето внимание върху туй. Но ще изтъкна пред Вас и друга една мисъл. Може би Вие сте смятали, както мнозина, че развитието на едно яйце, т. е. на една женска зародишна клетка, никога не би могло да се извърши, без да бъде оплодена чрез мъжка зародишна клетка. И все пак на всеки естественик са познати у известни растения и животни онези особени случаи, когато едно яйце стига до пълно развитие без оплодяване, поради което при тези явления се говори за партеногенезис, т. е. за девствено зачатие. И при някои от тези живи твари половото и безполовото зачатие се сменяват едно с друго. Туй наблюдаваме у красивите чехълчета и преди всичко у пчелите. Затова, ако някой ни разказваше например че Младенецът Иисус е дошъл на облак от небето или че е изскочил из пламъка на един свещен жертвен огън, тогава несъмнено такива разкази щяха да бъдат взети повече като приказки и сметнати за по-чудесни, отколкото разказът на Писанието за партеногенезиса, т. е. за един процес, който все пак е познат в царството на природата и се извършва макар и не на стъпалото на човека. Разбира се, далеч съм от мисълта да поставям рождението на Иисуса на една линия с онези процеси в животински свят; ние знаем, че „Силата на Всевишния“ е осенила Мария и е произвела това чудо. Обаче трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че въплътяването на Бога не е станало чрез едно произволно, от въздуха взето чудо, но че то се опира на законите на творението чрез един процес, който финно е приготвен в природата. — Позволете ми сега пък аз да Ви задам един въпрос! Вие приемате ли хипотезата за самозараждането на живота?Атеистът: Как да не я приемам? Че нали науката я е доказала!

Докторът: Макар че науката не я е доказала, но да приемем, че е така, както Вие твърдите! Значи, според Вас, първата жива клетка се е зародила из мъртвата материя? — Добре! Вие заявихте, че не можете да разберете как мога да вярвам, че Христос се е родил само от майката без участието на мъж. Кажете ми тогава, как Вашият претенциозен разум разбира появата на първия живот без участието на само на бащата, но и на майката? Нали преди първия живот не е имало никакъв живот? Следователно, ако е вярно, че Вие разбирате по-голямото чудо (появата на живот без участие на всякакви родители), Вие трябва непременно да разбирате, и то много по-добре, и по-малкото чудо (произход на живот без участието само на мъжката половина). При това положение не съществува абсолютно никакво разумно оправдание за Вашето неверие в безсеменното рождение на Христа от Дева Мария.

Атеистът: Вие, г-н докторе, сте безпощаден към мене с Вашите доводи. Признавам, че сега възможността за рождението на Иисуса из неопетненото лоно на една девица не ми изглежда вече напълно изключена, както в началото на нашия разговор. Но все пак остава фактът, че в цялата човешка история не е познато такова събитие. Следователно, все още изглежда твърде невероятно, че изведнъж при един единствен човек е направено такова голямо изключение, и аз искам да чуя, какво Ви дава повод да вярвате в него?

Докторът: Това е много просто! Иисус Христос се прояви през времето на Своя земен живот и насетне като една извънредна личност, тъй че съвсем не ме изненадва известието, че и Неговият начин на произход е бил извънреден.

Атеистът: Че Иисус принадлежи към великите хора, това едва ли някой ще оспори. Обаче имало е и други бележити личности, но никой не е роден от девица. Би било интересно да зная какво в Христа е било изключителното?

Докторът: Как можете да поставяте сериозно този въпрос? — Представете си следното: В една малка провинция на Римската империя живял близо преди 2000 години един мъж на име Иисус, Който се проявил по крайно особен начин. Израсъл като помощник на дърводелец, на тридесет години Той започнал да говори тук и там на публични места към народа, лекувал болни, които донасяли при Него, събирал около Себе Си привърженици, на които преподавал Своето учение, и след тригодишна дейност бил умъртвен като бунтовник. След това Неговите, в начало твърде смутени, приятели съобщават, че Той възкръснал и се възнесъл на небето, и навсякъде благовествуват Неговото учение и чудната история на възкресението, за да привличат вярващи, макар държавната власт с всички сили да пречела на тяхната проповед, да ги хвърляла в тъмници и не малцина от тях да погубила. А днес? — Цивилизованите народи на Европа и Америка се именуват по името на Този Особен Мъж, броят годините на своята ера от Неговото рождение, всяка зима празнуват с най-голямо въодушевление Неговия рожден ден, изграждат Му безброй скъпи храмове с високи кубета, за да слушат там за Неговия живот и Неговото учение, съчиняват и Му пеят възторжени песни, печатат и разпространяват книгата за Неговия живот и дела в милиони екземпляри, всяка година жертват грамадни суми и живота на стотици мисионери, за да разпространяват Неговото учение в далечни страни и пишат за Него и Неговото дело годишно хиляди томове книги. Най-прекрасното и най-възвишеното, което от 2000 години насам изкуството създава, служи за Негова прослава. Но нещо повече: милиони човеци направляват и днес своя живот според Неговите предписания, почитат Го като свой Господ, молят Му се като на Свой Бог, дават пари, здраве и живот заради Него, и гледат спокойно смъртта в очите, вярвайки в Него. Поколение след поколение отминава, велики мъже идват и залязват, обаче Той, Най-великият, остава, и Нему се кланят най-великите. Почти две хилядолетия изминаха, откак Той живя, обаче още не се е явил никой, който би могъл да се доближи до Него, да не говорим, че би могъл да Го превъзхожда. Неговите най-големи врагове трябва да признаят: Той няма равен на Себе Си! Неговият живот, както и безпримерното влияние на Неговото учение са единствени. Напразно хората ще търсят паралел.И сега аз питам: не е ли логично и разумно да вярвам, че Този, Чийто живот е получил такъв единствен завършек, е имал и изключително начало? Не е ли разумно да вярвам, че Той, Чието гигантско, и днес още живо, дело е просто непонятно за човешкия разум, е и по Своето рождение загадка за естественото мислене? Ако Неговият живот и Неговото влияние върху историята на народите и на отделния човек трябва да се нарече чудно, защо не би трябвало да бъде чуден и начинът на Неговото влизане в света? Ако едното чудо е възможно, което ние всеки ден имаме пред очите си, защо да не е възможно и другото, което ни се разказва от достоверна страна? Един неучен занаятчия става за хилядолетия двигателна сила на историята. Това е факт. Ако нашият естествен разум, ще не ще, трябва да капитулира пред този факт, какво друго може да бъде, ако не високомерие от негова страна, когато той на всяка цена се противи да капитулира и пред факта на Неговото извънредно рождение? Щом в единия случай той трябва да признае своето безсилие защо да не признае и в другия? Наистина разумът е велик дар Божи и ни е даден, за да го употребяваме. Обаче има неща, които надхвърлят неговата сила и за чието възприемане е необходим друг орган. Можем ли ние например да възприемем богато населената с живот водна капка под микроскопа, когато поставим на него не окото, а ухото? Не, защото само окото може да ни предаде светлинните лъчи. Така и в духовния свят има неща, за които разумът не е подходящият, „адекватният“ орган. Той не е подходящ и за девственото рождение на Иисуса. Наистина той може да схване, че едно тайнствено рождение се намира напълно в съгласие с всичко останало, което ние знаем за живота и делата на Иисуса, но той не може да го разбере. Плътският човек не възприема онова, що е от Божия Дух. Обаче на детски смирената вяра е дадено да проникне в чудната тайна: „Бог се яви във плът.“

Атеистът: Значи, Вие считате Христа за Син Божи, дошъл от небето?

Докторът: Да, „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени: затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“, — така гласи благовестието на ангела към Дева Мария. И ако от една страна — както казах — естественият разум трябва да стои назад там, гдето се касае да схване тази неизследима тайна, то от друга страна той пак идва по особен начин в помощ на маловереца. С други думи: нашият разум не може никога да ни разкрие как е станало зачатието на Христа в утробата на Девицата. Но че Христос е Божи Син, това разумът може да схване. Колко често на улицата ние веднага познаваме едно дете, че то принадлежи към това или онова семейство, понеже чертите на лицето му и неговото държание ни напомнят за неговите родители. Ние влизаме в едно семейство, в което едни деца са от първия починал вече баща, други от втория, жив мъж. Колко лесно е тогава да установим въз основа на сходството, кои деца са на първия, кои на втория баща. И ние питаме сега: Не дава ли и характерът на Иисуса ясно свидетелство за това, от какъв произход е Той? Не показват ли Неговите прояви и Неговият живот навсякъде белези и следи, които ясно сочат, че Той е излязъл и дошъл от Бога? (Иоан. 8:42) Неговата велика неизследимо дълбока и топла любов към всички човеци без разлика на чин; Неговата кротост спрямо каещите се грешници; Неговата строгост спрямо самоправедните; Неговата власт над сърцата на човеците; Неговите могъщи слова, пълни със сила и величие; Неговата неподкупна праведност; Неговото геройство при понасяне на страданието, и преди всичко Неговият свят, безгрешен живот – не са ли това качества, които сочат божествен произход? Влиянието на Неговия живот върху далечните векове не е ли свидетелство за туй, че Иисус трябва да стои над времето и произхожда от вечността? И когато Той прощава на грешници и възкресява мъртви, тогава ние узнаваме с непогрешима сигурност чертите на Неговия небесен Отец, Който има властта да прощава грехове и Който е Господарят над живота и смъртта! Наистина както и да разглеждаме този чуден Иисус от Назарет, ние всякога имаме впечатлението на римския стотник, който е стоял под кръста и е засвидетелствал: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божи!“ (Марк. 15:39)Разговорът завърши… Ясно е, че науката съвсем не ни пречи да вярваме в онова, което Божието Слово ни повествува за зачатието на Христа и за Неговата личност.

Чрез нашите „духовни очи“, ако те са отворени, ще можем все повече да надникваме в дълбините на онази велика спасителна тайна, на онова чудо на чудесата, изразено накъсо от Апостола така: „Бог се яви в плът!“ (1 Тим. 3:16).

4. Не е ли недостойно за великия Бог да се въплъти на малката, нищожна земя?[7]

Някои разсъждават така: „Звездите, които нощем наблюдаваме по небесния свод, поради голямата си далечина от нас, изглеждат като малки искри. Всъщност те – по свидетелството на астрономите – са слънца, десетки пъти по-големи от нашето Слънце, и имат планети, които стотици пъти са по-големи от нашата Земя, която е нищожна прашинка от Вселената. Нима на тази прашинка ще дойде да обитава в човешка плът великият, всемогъщият, неизмеримият Бог? Не е ли недостойно това за Бога?“ – И се съблазняват по отношение на проповядваната от Христовата Църква истина.

Действително Светата Църква изповядва, че Бог се е явил в плът (1 Тим. 3:16)  тук – на нашата Земя (Иоан. 1:14).

Интересно би било да ни кажат тези, които считат, че било недостойно за Бога да обитава в човешка плът на малката, нищожна Земя, колко голяма — според тях — трябваше да бъде Земята, колко квадратни километра повърхност трябваше да има тя, за да бъде подходяща за Бога да се въплъти Той на нея?…

Пред безкрайния Бог и най-големите небесни тела са нищожни. Пред Него всичко е малко! И, ако Той дойде при нас, дойде не затова, че Земята е някакво си грамадно тяло, не затова, че земната красота Го е пленила, или че за Него е било особено удоволствие да стане човек, но само поради нашата греховност и безпомощност, следователно: Той дойде „да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Когато една високопоставена личност посещава някой болен бедняк в сламената му колиба, тя върши туй не защото мръсното жилище ѝ харесва, но защото иска да помогне на нещастника: тя го посещава от състрадание и милост към него. Богомъдрите учители на Църквата изповядват, че тъкмо чрез въплъщението Си Бог се е прославил много повече отколкото чрез творението на света. Въплъщението е по-величаво, още по-достойно за Бога, пò за учудване дело от творението.

Щом за Бога — както казва Писанието — „хиляда години са като един ден, и един ден — като хиляда години“ (2 Петр. 3:8), т. е.: щом за Бога няма значение времето, то няма значение за Него и пространството, пространствената величина. Мировите системи пред Бога са като песъчинки, и песъчинката — като мирова система. Бог е при всяко нещо тъй, като че всяко нещо — и най-дребното — е единственото, което Той е сътворил, което пази и за което се грижи, както беднякът пази и пасе своята единствена овца.

Бог се разкрива велик и мъдър не само в големите небесни тела и звездни системи, но и в най-малките неща, както виждаме това тук на нашата Земя. Някои водни капки съдържат, както ни показва микроскопът, хиляди малки животинки. Една единствена инфузория, която не можем да видим с просто око, при известни условия може да даде за четири дена едно потомство от 340 билиона. Като се има предвид, че числото един билион е толкова голямо, че един човек би трябвало да го брои около 20,000 години, можем да си представим, какво значи 340 билиона!…

Великият астроном Сечи казва: „Ние се намираме между две неизмеримости — неизмеримостта на великото, която телескопът ни разкрива, и една друга неизмеримост на малкото, която микроскопът ни разбулва, и както не можем да преброим звездите на една мъглявина, така също не можем да изчислим и атомите на една клетка“…

Неизмеримото богатство на най-различните форми на материята, доколкото те са изследвани, ще да са образувани от съединението на прости елементи, които на брой са вече над деветдесет. Чрез спектралния анализ са установили, че всички небесни тела се състоят главно от същите елементи, от които е съставена нашата Земя, и от малкото кремъче на нашия поток чак до последните звездни системи всичко е построено и подредено по един премъдър план от един всемъдър и всемогъщ Дух.Следователно, цялото творение, както звездният мир, така и най-малко червейче и бръмбарче на Земята произхождат от един и същ Бог и са достойни за Него, и Той всичко удостоява с любов.

Велик е материалният свят. Но още по-велик е органическият свят. Една тревица стои несравнено по-горе от едно гигантско по маса небесно тяло.

А що да кажем за човешката душа? — Тя — по оценката на Спасителя — струва повече от целия свят. „Каква полза за човека — казва Господ Иисус Христос, — ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26).

Именитият френски математик, физик и философ Блез Паскал пише, че човекът е най-слабата тръстика („un roseau lе pius faible“) на природата, „но това е мислеща тръстика“ (“un roseau pensant“). Не е нужно да се въоръжи цялата Вселена, за да го унищожи. Достатъчно е едно подухване, една капка вода. Ала и в този случай, когато Вселената го убива, човек ще бъде по-велик от нея, понеже той знае, че умира, а Вселената не знае, че го унищожава“.

Тогава недостойно ли е за Великия Бог от любов да се въплъти на Земята, да извърши чудото на Изкуплението? И самото това чудо не е ли дело, спрямо което всички видими светове са нищо?!…

5. Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст?

В светото Евангелие пряко не се говори за този период от живота на Спасителя. Затова и естествено се налага въпросът: къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? — Обаче най-често поставят този въпрос не толкова от интерес непременно да се узнае, къде е бил Иисус Христос през тези години от Своя земен живот, колкото — от желанието на всяка цена Той да бъде представен като обикновен човек, в когото нямало нищо свръхестествено и божествено. Затуй и обикновено отговарят: „През това време Христос е бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Необикновеното в Неговия тригодишен обществен живот може да се обясни естествено като резултат на продължителна школовка под ръководство на будистки монаси“.

И така: Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? Бил ли е Той в Индия?

Както вече споменахме, в светото Евангелие не се говори пряко за тоя период от живота на Иисуса Христа. Но това е напълно естествено и е в хармония с великото смирение, в което Божият Син се яви на земята. Един писател по този повод казва: „Забележете, че най-добрите младежи са тези, за които не се говори много сред обществото. Скромността е украшение на юношата. Не е добре, когато млади хора се навират в очите на другите и ги предизвикват да говорят за тях много. Младежът запазва своята добродетел само в тихата долина на смирението.“

Все пак в св. Евангелие, което е меродавното за живота на Спасителя, има места, които излъчват достатъчно светлина по интересуващия ни въпрос и опровергават напълно хипотезата за пребиваването на Христа в Индия.

Св. евангелист Лука, разказвайки за отиването на дванадесетгодишния Иисус в Иерусалим по случай празника Пасха, за туй: как Иосиф и св. Дева Мария на връщане Го изгубили, как след тридневно тревожно търсене Го намерили в храма между иудейските учители, отбелязва: „Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше“ (2:51).Като имаме предвид, какво безпокойство и какви вълнения са изживели св. Богородица и праведният Иосиф, докато намерят Иисуса в храма, макар да са знаели, че Той не е в чужда страна, а е в Своето отечество, в свещения град Иерусалим, изключено е да се допусне, че те биха се съгласили да Му разрешат да отиде в далечна, непозната страна, при чужди хора, та дори и да предположим, че Той би пожелал да предприеме такова пътешествие.

Значи, те за нищо на света нямало да Му позволят подобно странствуване. И Той действително не е ходил никъде извън Палестина, защото това би било против волята на Майка Му и Йосифа. А светият евангелист изрично казва за отношението Му към тях: „И им се покоряваше“.

Следователно Иисус Христос е останал да живее в Назарет. Там Той е преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците (Лук. 2:52).

Същият евангелист Лука, като говори по-късно за учителската дейност на Спасителя в Галилея, съобщава следното: „И дойде в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата и стана да чете“ (4:16).

Значи Иисус Христос е живял в Назарет, там е бил възпитан; там редовно е посещавал синагогата и това посещение е станало Негов навик, Негов обичай, който като червена нишка е пронизвал целия Му живот от юношеството до зрялата възраст. Затова именно и светият евангелист изрично отбелязва: „И по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата.“

Но с какво ли се е занимавал Богочовекът в Назарет до началото на Своята обществена дейност?

Отговор на този въпрос намираме в Евангелието на св. Марк, гл. 6, ст. 3. Там четем: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният Син?“

Значи Спасителят на човечеството в Своя частен живот от 12 до 30-годишната Си възраст е бил обикновен занаятчия, дърводелец. Така Го знаят Неговите съграждани, тъй се е наложил Той на тяхното съзнание.

Но да изучиш добре един занаят и да се утвърдиш в него като майстор (народът пита за Иисуса Христа: „Не е ли Той дърводелецът?“, което показва, че е дърводелец с име), за това е необходима практика, потребни са години. И като вземем под внимание естеството на занаята дърводелство, в никой случай не може да се допусне, че Иисус Христос още преди Своята дванадесетгодишна възраст е бил вече дърводелец с име. Напротив, с пълно право може да се предположи, че тъкмо тогава Той е започнал да се учи на това изкуство при Йосиф, който бил именно дърводелец, и е продължил да упражнява тая професия до 30-годишната Си възраст.Ако беше вярно твърдението, че Спасителят през въпросния период от Своя живот е прекарал в Индия, тогава Той нямаше да бъде никакъв дърводелец — не би имал възможност да изучи тоя занаят. Но щом е дърводелец, и то дърводелецът, тогава Той е бил в Назарет — в работилницата на Иосиф, а не в Индия. — Да се предполага, че Иисус е изучил дърводелството в Индия, това ще рече да се компрометира самата хипотеза относно пребиваването на Иисус в Индия, защото тя Го праща там да учи тайнствените будистки науки, а не дърводелство. Но да допуснем, че Иисус е изучил дърводелския занаят до 12-годишната Си възраст и след това е заминал в далечна Индия. Ала в такъв случай психологически е неправдоподобно, че Той и след 20-годишно прекратяване на занаята все още може да минава в очите на Своите съграждани като дърводелец. Съвременниците Му обаче Го наричат „дърводелецът“, защото знаят, че Той идва на проповед от Назаретската работилница на Иосиф, а не из будистките манастири.

Каквито отстъпки и да правим на тази хипотеза, както и да се нагаждаме към нея, ние, изхождайки от евангелския текст, се натъкваме само на абсурди и несъобразности, които ясно говорят за нейната несъстоятелност.

В евангелието на св. Иоан Богослов намираме следното място: „И чудеха се юдеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил?“ (7:15).

Този евангелски текст е особено важен за нашия случай.

Няма съмнение, че по въпроса дали един човек се е учил или не, компетентни са неговите съвременници и съграждани, които лично го познават, които знаят целия му живот, а не поколенията, които живеят деветнадесет века след него. Така е и в случая с Иисус Христос. Юдеите, Неговите съграждани, знаят дали Той е получил някакво образование или не, а не днешните противници на християнството. И тези Христови съвременници се чудят и питат: „Как Тоя знае книга, когато не се е учил?“. Ясно е, че Спасителят, според свидетелството на съвременниците Си, не се е учил, както са се учили юдейските равини и учители.

Ако беше вярно твърдението, че Христос е бил в Индия и там е получил голямо образование, тогава юдеите нямаше в недоумение да се питат: „Откъде у Него това? Каква е тая мъдрост, която Му е дадена, че се вършат такива чудеса чрез ръцете Му?“ (Марк 6:2), а направо щяха да си кажат: „Да, вярно е, че Той върши чудни дела и говори мъдри слова, но ние знаем откъде е у Него това. Нали цели 20 години се учи в Индия! Оттам са у Него тези неща.“

Нищо подобно не говорят юдеите. Напротив, казват, че Той не се е учил и не могат да разберат, как един човек може да знае книга, без да се е учил. Обаче ученият фарисеин, началник юдейски, Никодим разбира тази тайна и открито я казва пред Самаго Иисуса Христа: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога“ (Иоан. 3:2). Значи: не от Индия и будистките манастири, а – от Бога!

Освен това и голямото принципно различие, което съществува между християнството и будизма, е едно доказателство против хипотезата за пребиваването на Христа в Индия[8].

Будизмът в своята първоначална форма не проповядва никакъв Бог. Едва по-късно учениците на Буда, под напора на естествения копнеж на човешката природа по свръхестественото, създадоха от самия Буда свой Бог.

А християнството е преди всичко проповед за живия – личен Бог и учение за Него.

Будизмът признава много Буди, а християнството – само един Христос.

За будизма не съществува човешката душа като субстанция, а за християнството тя не само съществува, но е по-ценна от богатствата на целия свят.

Будизмът в своето историческо развитие е до известна степен аристократичен -ориентирал се е към висшите класи, преситени и отегчени от живота, а християнството е предимно демократично – насочило се е към работниците, към отрудените и обременените в живота.

Според Буда, самият живот на човека, копнежът и стремежът му към живота е извор на злото и страданието в света.

Според християнството, злото е резултат от стълкновението на свободната човешка воля и Божествената заповед.

Лечебното средство на будизма срещу злото е безпределното равнодушие към всичко в света – нирвана.

Християнството се бори против злото, като се стреми да прероди злата човешка воля чрез възпитание и Божествената благодат, да изкорени егоизма и да възпламени в човешкото сърце любов към Бога и човека.

Християнското изкупление от злото е достъпно за всички, защото за всички се отнасят думите на Христа: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28).

Но, за да се удостои човек с будисткото изкупление от злото, трябва да напусне своето семейство, своята работа, да тръгне по света като просяк и да умъртвява всички свои желания.

Будизмът само забранява омразата към човека, а християнството заповядва любов към ближния, дори към враговете.

Будизмът е религия на пасивността и леността, а християнството е религия на активното, динамично и културно развитие на човечеството.

Идеалът на християнството е вечният живот на човека, а идеалът на будизма – прекратяването на всякакъв живот.

При тези основни различия между християнската религиозна система и будистката, не може и дума да става, че Христос е живял в Индия и оттам е донесъл Своето учение.

Но ето най-после и личното показание на Спасителя за Неговото учение. В отговор на юдеите, които недоумявали относно Неговото знание, Той казва: „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан. 7:16). С други думи: Той не е придобил това знание по пътя на обикновените учители, които се учат в разни школи при опитни наставници. Неговото учение е от Бога Отца, Който Го е пратил на земята, за да научи човеците на истината. Това е смисълът на приведените Христови думи.

Нека не се забравя и обстоятелството, че Иисус Христос още 12-годишен, когато св. Дева Мария и праведния Йосиф Го намериха „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“ (Лука 2:6), е бил изпълнен с мъдрост и знание. Казва се: „всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му“ (Лука 2:47 – р. н.).

И така: разгледаните евангелски места, които говорят, че Иисус Христос дошъл в Назарет, че там бил възпитан, там се занимавал с дърводелство, че не се е учил на човешка книжна мъдрост, че учението Му е от Бога Отца, както и подчертаната коренна разлика между будизма и християнството, разбиват без остатък легендата за пребиваването на Христа в Индия.

____________________________________________________________
*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Sanhedr. 107 в; 43 а.

[2]. 18, 3, 3; 20, 9, 1; 18, 5, 2.

[3]. Кн. XV, 44.

[4]. 25.

[5]. Sermo verus Λογοζ αληνηζ Вж. Origenes, Contra Celsum.

[6]. Дiак. С. Борзецовскiй, Объясненiие догматиков восьми гласов. Изд. 2-ое Москва 1879, стр. 98.

[7]. Използвани са материали из книгата „Waffen gegen Feinde der Wahrheit”, Klagenfurt 1907.

[8]. В съпоставките между „будизма“ и „християнството” използваме мисли и от: N. Soderblom, Die Religionen de Erde 2. Aufl., Tubingen 1919, S. 50 u. ff.

Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Всички останали изображения са свързани с Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2jj

Дар чудесен*

Драги приятели и посетители,

Поздравявам ви с Рождество Христово и Новата 2012 година чрез този клип, чийто автор съм аз. Нека Родилият се Богомладенец ви обдарява и укрепява с щедрите Си благости, бъдете винаги здрави и креативни!

От автора на блога.

_________________________________________

*Автор на клипа Драган Бачев

Кратка връзка за този клип – https://wp.me/p18wxv-2e4

Владимир Соловьов и Владимир Лосски – възгледи за Христовото възкресение*

Владимир Сергеевич Соловьов (1853-1900)
Владимир Николаевич Лосски (1903-1958)

Да живеем в братска общност*

(Размисли върху Матей 18:15-20)

Иван Ж. Димитров

Думите на нашия Спасител, Господ Иисус Христос, отразени в Евангелието според Матей 18:15-20, биха могли да се обобщят именно като насърчение към нас, Неговите последователи, да живеем в братска общност и като указание как да поддържаме тази общност. Ето текста:

15. Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си;

16. ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума;

17. ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар.

18. Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.

19. Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен;

20. защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.

За същото се говори, разбира се, и в предшестващите стихове, където Господ ни заръчва да се грижим за малките, да дирим и спасяваме погиналото. Тук в 15-20 ст. Иисус Христос вече пряко засегнал въпроса за междуличностните отношения в Църквата, тоест за моето отношение към брата, когато той съгреши. И от контекста ясно се прави заключение, че тези отношения стават необходима основа за правилното изповядване на вярата, за съществуването и дейността на Христовата църква. Тъй като вярващите принадлежат към една и съща св. Църква, те са длъжни да пазят нейната чистота и да се трудят върху очистването си от всякакъв грях. Затова Църквата получила и властта да прощава и развързва греховете.

Думите за братска критика напълно естествено следват подир препоръката христянинът да се грижи за малките, които са слаби и са в опасност като заблудената овца. Ако нашите братя са се заблудили и съгрешили, те могат да бъдат върнати на правия път не чрез разгласяването на техния грях, а само чрез опита да се разговаря с тях дискретно, „на четири очи“, сърдечно и искрено.

Според източната традиция на текста това съгрешение на моя брат е насочено „срещу мене“. В западната традиция се възприема обективността на греха, без конкретизиране срещу кого е съгрешил братът ми. Защото от християнска гледна точка съгрешението на брата винаги обективно е насочено против Бога, независимо от субективната насоченост на съгрешението. И в този случай изглежда Господ имал предвид самия факт на греха като такъв.Може би Неговите ученици се изумили, че Спасителят допускал възможност за грях в Църквата. Това означава, че нашето обръщане, довело до вярата, не гарантира автоматически праведност за цял живот. Възможността за греха, както при първосъздадените, продължава и ние трябва да бъдем реалисти: в Църквата няма невъзможност да се греши (non posse peccare), а има възможност да не се греши (posse non peccare). Църквата не е общност от чисти и свети хора, тя е просто общество на желаещите да се спасят (срв. Евр. 1:14).

В 15-ти стих Иисус Христос препоръчва на брата, който е забелязал греха и падението на другия, да направи първата крачка, да иде и да го изобличи насаме. В старозаветния закон е казано: „В сърцето си не враждувай против брата си; изобличи ближния си, и няма да понесеш грях заради него. Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си. Аз съм Господ“ (Лев. 19:17-18). Трябва ясно да се каже и да се определи несправедливостта, за да осъзнае грешникът своята постъпка. Право за това (да посочи греха) има братът на съгрешилия, защото той, като единоверец, е истински брат. В Стария Завет за брат се считал ближният, свързан с една кръв и обща земя, а в християнството това е брат, свързан с обща вяра и изповедание. И така, първата крачка трябва да бъде направена само „на четири очи“, за да останат грехът и неправдата, ако е възможно, скрити от очите на мнозинството и да се запази честта на другия брат.

Би било прекрасно тази първа крачка да има резултат. Ако братът отвори ушите си, ако не се откаже от разумното и приеме услугата на другия, тогава делото е успяло. Тогава изобличаващият е „спечелил брата си“. И спечеленият брат пак е в общността, той отново е брат на всички, както преди. Изглежда, че тук Господ имал предвид тежък грях, поради който грешникът сам изключвал себе си от общността, тъй като малка грешка не предизвиквала толкова дълбоко последствие като загуба на брата.

Но ако моят съгрешил брат не отвори ухото и сърцето си, ако не послуша, тогава аз съм длъжен да направя втори опит. Трябва да взема още двама или трима свидетели, за да се потвърди всяка дума. Както е казано в стария закон: “Не е достатъчно един свидетел против някого в някоя вина, и в какво да е престъпление или в някой грях, с който той съгреши: при думите на двама свидетели, или при думите на трима свидетели става (всяко) дело“ (Втор. 19:15).

Но дори ако този опит не успее, тогава е необходимо да се предостави делото на Църквата, тоест на цялата община на вярващите. В гръцкия оригинал на това място стои думата еклисиа, тоест общността на вярващите в дадено място. Общността трябва да повтори увещанието с цялата тежест на своя авторитет. Случаят трябва да бъде обсъден пред нейно събрание. Тя предоставя последна възможност за обръщане, след която няма друга възможност.

Трудно е да се каже кой се подразбира под думата „църква“, тоест как тя трябва да проявява авторитета си: чрез епископа, събранието на презвитерите (според св. Иоан Златоуст и Евтимий Зигавин), общото събрание на всички вярващи (според древни коментатори) или чрез специален орган за такива случаи. Все пак е ясно, че решението за съгрешилия е прието от цялата църква, от всички членове на поместната църква. Решава самата църква, при това като висша и последна инстанция[1].

Съвсем ясно е обаче, че Иисус Христос определя нормите и правилата за живот на бъдещата общност на Своите последователи, а не просто на учениците си в момента, чиито спорове Той би могъл да разреши веднага и на място.

Но и в този случай се допуска възможност този брат да не послуша Църквата. Тогава неговото положение се рисува с пословичния израз: „Нека ти бъде като езичник и митар“. Не е казано каква ще бъде присъдата на Църквата и дали тя въобще формално ще произнесе присъда за грешника. По-скоро става ясно, че той самият вече е извън Църквата, извън братството на вярващите. Той сам е изключил себе си от състава на тяхната община.

Това не означава, че любовта вече не действа и че няма възможност да се прояви милост към съгрешилия. Иисус бил милостив и към митарите, които били считани за по-лоши от езичници. А езичниците, според старозаветното разбиране, не могат да принадлежат към избрания Божи народ. Митарят също стои извън числото на общността на синовете Израилеви, тъй като той, според всеобща преценка, извършва нечисти дела (срв. Мат. 9:10; 11:19; 21:31) и се облагодетелства от езическите (римски) окупационни сили. И едните, и другите не са чеда на светия народ. Затова юдеите гледат на тях като на „външни“. В такъв смисъл и сгрешилият и непокаял се брат повече не е член на Църквата.

Това наставление звучи сурово за съгрешилия брат. Но суровостта става разбираема, ако осъзнаем пастирската сериозност, обусловила тази суровост. Членът на Църквата, който е изпаднал в грях и се е „ожесточил“ в своя грях, сам е разрушил моста, прекъснал е връзката и е останал извън семейството на вярващите. Това е от негова страна. А ние от наша страна трябва много да направим, за да имаме право да прекъснем връзката. При това – не завинаги, както може да се заключи от следващите стихове. Но всичко това е казано в стремежа да се посочи колко е тежък грехът и гибелна неразкаяността, упорството в греха.„Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (18 ст.).

Тези думи представят горния текст в нова светлина. От тях произтича, че Църквата непременно е изказала някаква присъда, чрез която съгрешилият и неразкаял се брат е изключен от общението с останалите вярващи, с Църквата като цяло.

Думите на 18-ти стих стоят в паралел с обещанието, дадено на св. апостол Петър: „И ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:19). Там то е дадено на апостол Петър заради изповядването на вярата му в Иисус, Който е Христос, Синът на Живия Бог (16 ст.). И тук вече се вижда, че това не е изключително право на св. Петър, но е право на всички апостоли, съответно на техните приемници в иерархическото служение на цялата Църква. Тази власт е от Бога. Църквата като цяло и всяка поместна църква има право, власт и възможност да се изказва и да решава въпроси за членството на своите вярващи, има право и власт да прощава или да не прощава. Нейното решение се изказва „на земята“, но има съответствие и действие „на небето“. Според православното разбиране решението на земната Църква има божествен авторитет. Това е валидно за двата акта: както за приемането в Църквата, така и за изключване от Църквата. На Църквата е дадено право не само да „връзва“, тоест да поставя някого извън общение, но и да прощава. Оттук може да се направи извод, че изключването на съгрешилия не трябва да се смята за окончателно. Възможността за обръщане и ново приемане стои отворена. Така проличава, че и в най-суровия укор се съдържа грижа за спасението на брата и е осезаем копнежът за неговото обръщане.

Прави впечатление в тези стихове колко тясно са свързани помежду си личното прегрешение на отделния вярващ и животът на Църквата като общност от вярващи. Затова виждаме, че прегрешението на един член на църквата не е предмет само на официалното ръководство на тази църква, съответно на свещеника, който извършва тайнството Изповед, а е предмет на отговорността на всички членове в църквата[2].

Спасителят вменява тази отговорност на всеки един вярващ поотделно. Първо отделният вярващ е задължен да покаже с внимание и любов грешката (без да осъжда!), а след това и други ще се включат в усилието да се помогне на съгрешилия брат да осъзнае грешката си. Едва накрая като пред последна инстанция случаят се представя на църквата. Намират приложение личните и сакраменталните действия, за да се постигне спасението на съгрешилия. Наистина, и днес много би се помогнало за съживяването на покайната практика в Църквата, ако се осъзнае по-дълбоко това извънредно важно указание на Иисус Христос.

“Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец небесен” (19 ст.).

В този случай не става дума за молитва в името на Иисус Христос (Иоан 16:23-24, 26). Тежестта тук Спасителят поставя върху общността, единството в молитвата. Братята трябва да се споразумеят помежду си и да стигнат до единство в молитвата, в просбата. Дори съвсем малкото число членове на тази общност – само двама или трима братя – стигат, за да са сигурни, че ще получат желаното. Иисус Христос ни обещава, че чрез единството ни се постига непосредствено взаимодействие между небето и земята. Каквото тук заедно решим да поискаме (разбира се – за наше добро и спасение, както изтъкват още в древност тълкувателите) от Бога, можем да сме уверени, че Той ще ни чуе и ще ни го даде. Това не означава, че частната молитва на отделния християнин е лишена от такава сигурност, а само това, че съвместната молитва може с пълна увереност да разчита, че ще бъде чута от небесния ни Отец.

Предметът на молитвата не се уточнява. „Каквото и дa било“ е много общо казано. Безспорно е обаче, че това е „нещо“, което е важно за молещите и заслужава да бъде чуто от Бога. Взаимността на молбата е доказателство за нейната важност и сериозност. Непосредственото съседство на съвета за поправянето на съгрешилия брат с думите за съвместната молитва всъщност показва тясната връзка между въпросите на църковната дисциплина и общата молитва на вярващите в единство. Сред нещата, за които ние се молим в частната и в общата молитва, е единството на вярващите и грижата за изправянето на съгрешилите братя.„Защото, където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (20 ст.).

Малката групичка от двама или трима християни, събрани в името Христово, се удостоява с Неговото присъствие. Защото общността между тях се гради върху съвместното изповядване на Иисус за Христос, за Месия, за Помазаника, Който се е въплътил, за да изкупи и спаси човечеството. Това е плоскостта, върху която вярващите стоят, това е свързващата сила, която ги обединява.

Под името се подразбира цялата същност на именувания. Затова, ако вярващите се събират в име Христово, това означава, че те се събират не просто под някакво знаме или зад някаква идея, а се събират с вяра в реалността и силата Христова и с готовност да Го следват[3]. Тогава и Той присъства сред тях истински и действително[4]. Съвместното изповядване, проявявано преди всичко в съвместната молитва, привлича милостта и благодатното присъствие на Иисус Христос, наречен от св. апостол Павел „образ на невидимия Бог“ (Колосяни 1:15). Защото е дошъл по Негова заръка на земята, за да изпълни волята Му за нашето спасение. Спасителят вечно живее сред вярващите в Него и винаги откликва на техните просби.

Ако погледнем текста в Матей 18:15-20 като цяло, виждаме да се очертава ясно образът на Църквата. Тя се гради върху съвместното изповядване на името Христово – името, чрез което единствено можем да се спасим (срв. Деяния на светите апостоли 4:12). В това изповядване на името Му присъства Сам Иисус Христос. С него и Бог обитава сред човеците. Чрез Неговото присъствие се насочват полезно съвместните молитви и се осигурява тяхното изпълнение. Чрез това присъствие получава божествена правова сила и решението на църковната община. Това обещание е основата на непоклатимото самосъзнание на Църквата Христова през вековете, както и основание за непобедимата ѝ радост тук на земята.
_______________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 3, с. 10-14.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е проф. д-р.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Намесата на църковната община като инстанция в междуличностните отношения на вярващите в Иисус Христос е „камък за препъване“ на мнозина критично настроени тълкуватели на текста, които и тук виждат допълване на Христовите думи от по-късни църковни автори в съгласие със създадените вече църковни структури (срв. Lagrange, M-J. Évangile selon s. Matthieu, II èd., Paris 1923, Slater, W. F. St. Matthew, in: New-Century Bible, Edinburgh 1922).

[2].Св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, архиеп. Теофилакт Охридски и др. изтъкват, че правото да „връзва и да развръзва“ се дава не само на предстоятеля на поместната църква, но и на редовия вярващ, който е предизвикал опомнянето на съгрешилия брат.

[3].Св. Василий Велики подчертава, че онези, които са се събрали уж в името на Иисус Христос, но не изпълняват волята Му, ще чуят осъждането: „Защо Ме зовете: Господи, Господи! а не вършите, каквото казвам?“ (Лука 6:46).

[4].Както отбелязва в тълкуванието си Евтимий Зигавин, Иисус Христос не казва „ще бъда“, а „съм“, тоест вече, в същия миг Той е сред тях.

Първо изображение: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения Гугъл БГ. Те са, както следва:

1. Господ Иисус Христос и св. апостоли

2. Господ Иисус Христос и св. апостоли

3. Господ Иисус Христос и св. апостоли

4. Господ Иисус Христос със Свои ученици

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2iZ

Допускане на жени до тайнството Свещенство*

Професор ставрофорен протоиерей Благой Чифлянов

Проблемът не е нов. Той крие своите корени в първите векове на християнството. Еретически секти, най-вече гностиците, се опитали да допуснат жени до това тайнство. Против това нововъведение се опълчили св. отци. До нас са стигнали възраженията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, Фирмилиан Кесарийски, Ориген и Епифаний Кипърски. Дидаскалията (III в.), Апостолските постановления (IV в.) и Египетските канони отразяват апостолската практика, която е изключвала жени от това служение. Св. Иоан Златоуст, коментирайки гл. 21 на Иоановото евангелне, подчертава, че жени не се допускат до свещенството не поради тяхната природна негодност, а защото Сам Господ Иисус Христос ги е изключил от това служение, като добавя: „дори повечето мъже били изключени от Иисуса от това огромно задължение“.През цялото средновековие няма сериозен богослов, който да пледира за възможността жени да бъдат допуснати до свещенството. Изключенията, които проявяват колебания по този проблем, са повлияни от факта, че древната Църква е ръкополагала своите дякониси.

Въпросът получи ново направление в петдесетте години на нашия век. През 1958 г. Лутеранската църква в Швеция реши да допусне жени до пасторско достойнство. Въпреки че това решение в началото предизвика отрицателни коментари и дори в протестантски среди, в продължение на няколко години то почна да печели терен. Най-напред националните синоди на протестантите във Франция взеха положително отношение към тази инициатива. Тогава Хонг-Конгският англикански епископ с решение на своя синод ръкоположи три жени в презвитерски сан (1971 и 1973 г.). На следващата 1974 г. Епископалната църква във Филаделфия ръкоположи 11 жени за свещеници, чиито ръкоположения бяха обявени по-късно за невалидни от Камарата на епископите. През юни на 1975 г. Генералният синод на Англиканската църква в Канада, а през юли на с. г. Генералният синод на Англиканската църква в Англия взеха положително становище към поставения въпрос.

Както е известно в Протестантските църкви и изповедания няма тайнство свещенство и апостолска приемственост, затова Православната църква и Римокатолическата църква първоначално приеха съобщението по този въпрос като информация. Когато обаче Англиканската църква взе горните решения и Кентърбърийският архиепископ д-р Koган информира папа Павел VI, че „бавно, но сигурно в Англиканската общност се разпространява убеждението, че няма основни пречки в принципен план за ръкоположението на жени в свeщенство“, ортодоксалните Църкви разбраха, че се касае за едно нововъведенне, което засяга природата на Църквата и нейната еклезиология и че мълчанието по този въпрос ще окуражи привържениците му дори и в техните среди, а диалогът с Англиканската църква ще се сведе до точката на замръзването.

В Православната църква изказванията по това явление бяха неофициални, но заангажиращи. Още през юни на 1975 година Тиатирският митрополит на Цариградската патриаршия в Англия Атинагорас обърна вниманието върху сериозността на въпроса и неговите изказвания срещу това явление бяха публикувани в списание „Епискепсис“ и официоза на Ватикана „Осерваторе Романо“. Делегацията на Руската православна църква, която от 23 до 28 юни 1975 година водеше богословски разговори с Римокатолическата църква в Тренто, подчерта единомислието на Православните поместни църкви по повдигнатия въпрос. В същия дух се изказаха и някои богослови на Гръцката църква. Православната църква като цяло не издаде официална декларация по този въпрос.

В Римокатолическата църква, където след Втория ватикански събор се забелязва едно разхлабване на традициите и тенденции към нежелани от Върховната власт крайности, разглежданият въпрос стигна до Ватикана. Папа Павел VI в две писма до Кентърбърийския архиепископ изложи становището на Римокатолическата църква, като между другото му писа: „Ваша милост очевидно е в течение на позицията на Католическата църква по тази материя: тя поддържа, че не е приемливо да се ръкополагат жени в свещенство, и то по причини наистина основни“. Проблемът бе разгледан в Свещената конгрегация по учението на вярата и тя излезе с една „Декларация по въпроса за приемането на жени в свещеническото служение“, утвърдена от папа Павел VI и публикувана в „Осерваторе Романо“ от 1 февруари 1977 година.

Декларацията се състои от въведение и шест точки. Във въведението се разглеждат причините за издаването на Декларацията: че някои християнски общини, произхождащи от Реформацията на XVI-ти век, позволиха жени да бъдат приети в свещенството и, понеже се касае за проблем от вселенско значение, Католическата църква сметна за свое задължение да съобщи схващането си по този въпрос, още повече че общественото мнение чака от нея отговор на въпроса дали и тя няма да промени своята практика по тази материя.

В първата точка се разглежда Преданието на църквата по този въпрос, като се подчертава фактът, че Съборната църква никога не е ръкополагала жени за свещеници и че само еретически секти от първите векове са се опитали да сторят това, но се натъкнали на противодействието на светите отци. Един от важните аргументи, които излагат съставителите на Декларацията е, че изначалната практика се е запазила в Източните църкви, които макар че по други въпроси са приели едно голямо многообразие, по този въпрос са единомислени и отказват на жената възможността да бъде ръкоположена за свещеник.Във втората точка се излага отношението на Господ Иисус Христос по този въпрос и се подчертава фактът, че Господ Иисус не повика нито една жена в числото на дванадесетте апостоли и то не за да се приспособи към схващанията на Своите съвременници за жената, защото Неговите схващания по отношение на жената се отличават коренно от техните (този пункт се илюстрира с Иоан 4:27; Матей 9:20-22; Лука 7:37 и сл.; Иоан 8:11; Матей 10:2-11 и Матей 19:3-9), като я поставя наравно с мъжа било в отговорността ѝ, било в правата и задълженията ѝ в брака.

В третата точка се разглежда практиката на апостолите по този въпрос, като се подчертава фактът, че Апостолската църква остана вярна на това отношение на Господа Иисуса към повдигнатия въпрос. Като аргумент служи обстоятелството, че не Св. Дева Мария бе повикана да заеме мястото на отпадналия апостол, а се пристъпи към избор между двама мъже и за дванадесети апостол бе избран св. апостол Матия; че въпреки важната роля, която играят жените при и след възкресението, проповедта за изпълнението на пророчествата в Иисус се произнася от св. апостол „Петър с единадесетте“ (Деяния на светите апостоли 2:14).

В четвъртата точка се разглежда постоянната ценност, която има в Църквата становището на Господа Иисуса и на апостолите. Тук се задава въпросът: дали това становище на Иисуса и на апостолите, смятано от цялото Предание до наши дни за нормативно, може да бъде изменено от съвременната Църква. Някои отговориха положително на този въпрос.

Техните аргументи са, че Иисус и апостолите били повлияни от средата и епохата си и че Църквата в нашата епоха има съзнанието, че в областта на тайнствата, макар и основани от Христа, има известна власт. Съставителите на Декларацията по първия аргумент препращат читателя към възраженията от точка втора и прибавят, че едно такова обществено-политическо влияние не щеше да бъде възможно да задържи апостолите всред гръцка среда, където тази дискриминация по отношение на жената не е съществувала, а на втория аргумент възразяват, че тази власт, макар и съществуваща, остава ограничена: не бива да се забравя, че тайнствените знаци не са условни. Дори да се допусне, че те са до известна степен природни знаци, защото отговарят на дълбокия символизъм на действията и предметите, те не са само това; тяхното главно предназначение е да свържат човека на всяка епоха с факта на историята на спасението, да му дадат възможност да разбере посредством цялото богатство на педагогиката и на библейския символизъм какъв вид благодат изразяват и преподават. Така например тайнството евхаристия не е само една братска вечеря, а и знак, който актуализира тук и сега Христовата жертва и нейното принасяне от Църквата; свещенството не е само едно обикновено пастирско служение, а е и осигуряване непрекъснатостта на служенията, поверени от Христа на дванадесетте, и на властта, която се отнася до тях. Приспособяването към цивилизациите и към епохите следователно не може да отмени в съществените им точки тайнственото приношение при основоположните събития на християнството и при Самия Христос. Тази практика на Църквата следователно приема нормативен характер: във факта на преподаването на тайнството свещенство само на мъже съществува едно приемствено през вековете предание, универсално както на Изток, така и на Запад, което се основава на примера на Христа и се следва, защото се счита съгласно с Божия план за Църквата Му.

В петата точка се разглежда свещеническото служение в светлината на Христовата тайна, като се подчертава, че християнското свещенство има тайнствена природа; свещеникът е знак, чиято свръхестествена ефикасност произтича от приетото ръкоположение. Този знак обаче трябва да е понятен и вярващите ще трябва да са в състояние да го разбират лесно. Наистина тайнствената икономѝя се основава върху природни знаци, върху символи, вписани в човешката психология: „Тайнствените знаци, казва Тома Аквински, представляват онова, което означават чрез едно природно сходство“. Същият закон на природното сходство е в сила както за лицата, така и за предметите: когато се наложи да се преведе тайнствено ролята на Христа в Евхаристията, това „природно сходство“, което трябва да съществува между Христа и Неговия служител, не би съществувало, ако ролята на Христа не се предаваше от един мъж, иначе трудно би могло да се види в лицето на служещия образа на Христа. Защото Христос Сам бе и остава мъж. Наистина Христос е първороден на цялото човечество, както на жените, така и на мъжете: единството, което възстановява след греха, е такова, че няма юдеин, ни елин, ни роб, ни свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото ние всички сме едно в Христа (Гал. 3:28). И при все това въплъщението на Словото стана според мъжкия пол: това разбира се е факт, но този факт, без да съдържа едно мнимо превъзходство на мъжа над жената, е неразделно свързан с домостроителството на спасението – той е действително в хармония с Божия план, такъв, какъвто Сам Той го откри, и чийто център е тайнството на Завета. Защото тайната, която Бог принася на човеците, единството с Него, към което те бяха повикани, с една дума, Заветът още от Стария Завет, при пророците, е представен под образа на „брачната тайна“: богоизбраният народ става за Бога горещо любима невеста; на тази мистична интимност традицията — както юдейската, така и християнската — откри дълбочината, четейки постоянно и препрочитайки Песен на песните; божественият Жених ще остане верен дори и когато невестата ще предаде любовта Му, когато Израил бъде неверен на Бога (срв. Осия 1:3, Иеремия 2). Когато настана „пълнотата на времето“ (Гал. 4:4), Словото, Синът Божи, прие плът, за да обнови и да подпечати новия и вечен Завет с кръвта Си, „която се пролива за мнозина за прощение на греховете“: Неговата смърт ще събере пръснатите Божии синове; от прободеното Му ребро ще се роди Църквата, както Ева – от реброто на Адама. Тогава ще се осъществи напълно и окончателно брачната тайна, възвестена и пята в Стария Завет: Христос е Женихът; Църквата е Неговата невеста, която обича, защото я придоби чрез Неговата кръв и я направи славна, свята и без петно, и от която во веки ще бъде неразделен. Тази брачна тема, която се изяснява от Посланията на св. апостол Павел (вж. 2 Кор. 11:2; Еф. 5:22-23) до Иоановите писания (вж. по-специално Иоан 3:29; Откр. 19:7 и 9), намираме дори в евангелията на синоптиците (Мат. 22:1-14; Марк. 2:19). Чрез езика на Писанието, изцяло изтъкан от символи, който изразява и докосва мъжа и жената в най-дълбоката им същност, ни е открита тайната на Бога и на Христа, тайна, която сама по себе си е непостижима. Именно затова не може да се пренебрегне фактът, че Христос е мъж. Ето защо, ако желаем да зачетем значението на този символизъм за икономѝята на Откровението в действия, които изисква характера на ръкоположението и в които се явява Сам Христос, Създател на Завета, Жених и Глава на Църквата, Който упражнява Своето служение на спасението – какъвто е в най-висока степен случаят с Евхаристията, ще трябва да признаем, че Неговата роля трябва да бъде изпълнявана от мъж.В шестата и последна точка се разглежда свещеническото служение в тайната на Църквата, като се подчертава, че е уместно да се припомни, че проблемите на еклезилогията и на богословието на тайнствата, най-вече когато се касае за свещенството, както в случая, биха могли да намерят своето разрешение само в светлината на Откровението. Човешките науки, макар че техният принос е твърде ценен, не са достатъчни тук, защото те не могат да схванат реалностите на вярата: чисто свръхестественото съдържание на последните убягва от тяхната компетентност. Ето защо трябва да се подчертае, че Църквата е общество различно от другите общества, оригинално в своята природа и в своята структура. Пастирското служение в Църквата е нормално свързано с тайнството ръкоположение: то не е едно обикновено управление подобно на властите в Държавата. То не се дава чрез спонтанния избор на хората, дори когато включва посочване по пътя на избор; възлагането на ръцете и молитвата на приемниците на апостолите гарантират избора от Бога; Св. Дух, даден чрез ръкоположението, дава правото на участие в наместничеството на Върховния пастир Христос (срв. Деян. 20:28). То е служение и любов: „Ако Ме любиш, паси Моите овци“ (Иоан 21:15-17). Ето защо не може да се види как е възможно да се предлага приемането на жени в свещенството по силата на равенството на правата на човешката личност, равенство, което важи също така и за християните. За тази цел ползват някога текста, цитиран по-горе от посланието до Галатяните (3:28), според който няма вече в Христа различие между мъжа и жената. Но този пасаж съвсем не се отнася до свещеническите служения: той само уверява универсалното призвание към божественото синовство, което е същото за всички. Свещенството не се преподава за честта и предимството на този, който го приема, а като служение на Бога и на Църквата; то е обект на едно специално призвание, давано напълно даром: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих“ (Иоан 15:16; срв. Евр. 5:4). Христос избра „тези, които Сам искаше“ (Марк 3:13). Не бива да се забравя, че свещенството не се отнася до правата на личността, а произтича от икономѝята на тайната на Христа и на Църквата. Равенство не означава тъждественост. Църквата е диференцирано тяло, където всеки има своя роля; ролите са различни и не бива да бъдат смесвани, нито пък да стават повод за превъзходство на едни над други и да доставят претексти за ревност; единствената превъзходна дарба, която може и трябва да бъде желана, е любовта (срв. 1 Кор. 12 и 13 гл.).

Съставителите на Декларацията приключват с пожеланието на Църквата „жените християнки да осъзнаят напълно величието на тяхната мисия: ролята им ще бъде капитална днес за обновлението и вчовечаването на обществото и за откриването отново между вярващите на истинското лице на Църквата“.

Декларация, засягаща въпроса за ръкоположението на жени, издаде и Старокатолическата църква. В нея между другото се казва, че „Международната конференция на епископите старокатолици от Утрехтския съюз, в съгласие с древната единна Църква, декларира своята опозиция да се ръкополагат жени в съборно-апостолската тайна на дякон, свещеник и епископ. Христос, Господ на Църквата, избра чрез Дух Свети дванадесет мъже, за да бъдат те Негови апостоли с мисия да продължат Неговото дело за спасението на света. Съборните църкви от Изтока и Запада са призовавали само мъже на апостолско свещенослужение. Въпросът за ръкоположението на жени засяга основния ред и тайната на Църквата“.

През декември 1975 г. Световната асамблея на Световния съвет на църквите в Найроби постави този проблем пред всички свои членове, задължавайки ги да го разгледат и да изразят своето принципно становище. Това ни кара да мислим, че този проблем ще получи по-обилна светлина когато и Православната църква в своята цялост излезе с декларация по него, декларация, както винаги, в духа и буквата на Свeщеното Писание и Свещеното Предание.
________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 4, с. 15-19.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Виж справка за автора на адрес: http://www.pravoslavieto.com/histor/20/1923_prof_Chifljanov/index.htm

Първо изображение: авторът ставрофорен протоиерей Благой Чифлянов (1923-2018). Източник Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2ll