Ева Ковачева

Abstract

The article is dedicated to the study of the meaning and significance of the event of Pentecost and its connection with the Second Coming of Christ and the relationship between the Persons of the Holy Trinity

***

В изложените стихове в книга Деяния на светите апостоли (глава 2) св. апостол Петър свързва изливането на Светия Дух над събралите се 120 души (мъже и жени) на празника Петдесетница с настъпването на „великият и славен ден Господен“, което означава Второто пришествие на Иисус Христос: „Тогава Петър се изправи с единайсетте, издигна глас и почна да им говори: „мъже иудеи и вие всички, които живеете в Иерусалим! Нека ви бъде известно това, и внимавайте на думите ми: тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня; но това е реченото чрез пророк Иоиля[1]: „И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. И ще покажа чудеса горе в небесата и личби долу на земята, кръв и огън, дим и пушек. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси“ (Деяния на светите апостоли 2:14-21). Обстоятелството, че св. апостол Петър свързва като едно цяло две събития от различен характер, за които се приема, че са раздалечени значително във времето едно от друго – слизането на Светия Дух на Петдесетница и Второто пришествие на Господа Иисус Христос, поставя въпроса за понятията време и есхатология в цитираната книга. Констатира се, че от православно-догматическо гледище, със слизането на Светия Дух на Петдесетница, като обикновено пише „над апостолите“, но всъщност то е над събралите се ученици и ученички (общо 120 човека – мъже и жени) „се ознаменува завършека на изкуплението на човешкия род от Богочовека Господа Иисуса Христа[2]“. Но малко или почти нищо не се обяснява при това за връзката между трите Лица на Светата Троица на самия празник Петдесетница. Тъй като в новозаветните книги и тълкувания на някои свети отци върху тях се съдържат сведения за силното очакване на първите християни на Второто идване на Христос още на Петдесетница, възниква въпроса по какъв начин слизането на Светия Дух на Петдесетница над вярващите се свързва с другите три Лица на Светата Троица, и по-конкретно с идването на Христос – „настъпването на великият и славен ден Господен“, за което споменава св. апостол Петър в Деяния на светите апостоли 2:20. Освен това тъй като св. Василий Велики ясно пише в неговия труд озаглавен „За Светия Дух“, че „Светият Дух във всяко отношение е съвършено неотделим и неотлъчен от Отца и Сина“, за което се позовава на 1 Коринтяни 14:24-25; Деяния на светите апостоли 5:3-4; Псалом 32:6,[3] тезата, която се поставя в настоящето изследване е, че слизането на Светия Дух на Петдесетница не е отделно самò по себе си явление и събитие, а има отношение и към трите Лица едновременно.

Апостол Петър отнася цитираното предсказание на пророк Иоил за „последните дни“ към настоящето, като обяснява, че това се случва „сега“ на Петдесетница при слизането на Светия Дух върху вярващите. От това става ясно, че минало (пророчеството), настояще (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деяния на светите апостоли 2:15-21). Първото нещо, с което апостолът свързва „последните дни“ е „изливането на Божия Дух върху всяка плът“. Христо Попов обяснява, че явяването на Месията в света за старозаветния човек означавало настъпване на свършека на света, начало на „последните дни“ и за това в пророческото съзерцание на Иоил събитията на Първото и Второто пришествие на Христос се сливат, тъй като според споменатия тълкувател те са отдалечени по време, но сходни по естество[4]. Архиепископ Евсевий (Орлински) смята, че под „последните дни“ в Деяния на светите апостоли 2:17 трябва да се разбира времето от Първото идване на Спасителя на земята до края на света, за което той се позовава на стиха „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20). Според него то се нарича „последно време“ или „последни дни“, защото изпълненото с благодат царство на Христос, в което спасението се придобива чрез вярата в Него, е последното дело на необикновената загриженост на Бога за човешкия род. В изложеното пророчество на Иоил се предсказват събития, които се простират през цялото време от началото до края на изпълненото с благодат царство на Христос[5]. Според Лопухин под „последните дни“ в старозаветните пророчества обикновено се посочват не само бъдещи събития, които трябва да се случат в края на старозаветното време и началото на новозаветното, но и такива, които ще се случват през цялата новозаветна епоха до нейния край (вж. Исаия 2:2; Михей 6:1 и други[6]).

От глава 1 на същата книга Деяния на светите апостоли се научава, че при Възнесението на Иисус Христос се съобщава на апостолите, което става преди настъпването на празника Петдесетница, че както учениците Го виждат „да отива на небето“, така Той „ще дойде по същия начин“ (Деяния на светите апостоли 1:11). В съставеното от Христо Попов тълкувание върху разглежданата книга, той свързва „единодушието“ между учениците на Петдесетница с „готовността им да посрещнат и да приемат идването при тях на Христос в Духа“, за което се позовава на Иоан 14:18, 20, 23 и отбелязва, че това била тяхната господстваща мисъл, която давала тон на душевната им нагласа[7]. Авторът на изследването обръща особено внимание на бележката на Христо Попов „да приемат идването при тях на Христос в Духа“[8], както и потвърждава, че стиховете на които се позовава Христо Попов действително съдържат подобен смисъл. Те са следните по отношение казаното на учениците от Иисус Христос: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Иоан 14:18), „В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Иоан 14:20), „Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Други подобни стихове, в които се съдържат подобни указания за идването на Христос, освен споменатите, според автора на изследването, още са: „И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз“ (Иоан 14:3), „…отивам от вас, и пак ще дойда при вас…“ (Иоан 14:28), „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20), „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). По отношение на първия от изброените стихове: „няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Иоан 14:18), се констатира, че между тълкувателите, единствено Лопухин споменава, че има налично тълкувание, което е от епископ Михаил, според което, в този стих се има предвид също „идването на Христос в Светия Дух[9]“.

Най-ясно връзката между слизането на Светия Дух на Петдесетница и идването на Христос се вижда когато отделните стихове изложени по-горе, се разгледат в тяхната цялостност, в последователността, в която те са представени от евангелист Иоан в неговото Евангелие (глава 14:11-28): „Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене… Ако Ме любите, опазете Моите заповеди… И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея, и вие ще живеете. В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас. Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам… Господи, що е това, дето искаш да се явиш нам, а не на света? Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил… Чухте, че Аз ви рекох: отивам от вас, и пак ще дойда при вас…“ (Иоан 14:11-28). От изложените стихове се разбира, че не само Утешителят ще бъде изпратен на учениците, но и че Христос ще им се яви, ще бъде с тях, че Той и Отец Му ще дойдат и ще си направят жилище в тях.

Във Второ съборно послание на св. апостол Петър се дава указание за Пришествието на Христос като „зорница“ в сърцата на вярващите[10]: „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петра 1:19). На пръв поглед не е видно, че стихът съдържа такова сведение. То се констатира от тълкуванието на блажени Теофилакт: „И така, когато – казва – настъпи ден, тоест явяването на събитията, тогава в сърцата ви ще изгрее зорницата, тоест Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, и като истинска светлина ще освети сърцата ви[11]“.

Въпреки че изследването е в областта на новозаветната библеистика, ще се отбележи, че и в химнографските творби за празника Петдесетница се акцентира върху единството на Светата Троица: „Всички ние, върху които се изля божествената благодат, светли, със сияен блясък, преобразени в чудно благолепие, придобихме знание за равносилното, неразделно, премъдро, пресветло Същество, Което величаем“ (Триодь цветная)[12]; „Дух Светий е бил винаги, и е, и ще бъде; нито има начало и не ще има край, но винаги заедно е с Отца и Сина и към Тях се причислява… Чрез Него се познава Отец и се прославя Сина, и от всички се постига едната сила, единия порядък, едното поклонение на Светата Троица“ (канон на св. Иоан Дамаскин 9-та песен; срв. втора хвалитна стихира на Петдесетница)[13]; „Слязлата сила на божествения Дух божествено съедини в едно съзвучие разделения в древност говор… вразумявайки верните с познание за Троицата, в Която ние се утвърдихме“ (Трета песен от канона на св. Козма Маюмски за Петдесетница)[14]. Стоян Чиликов посочва, че в кондака на празника се набляга особено върху слизането на Духа върху апостолите на Петдесетница и призоваването към единство в Троицата на всички народи, на всички хора: „Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици към единство призова, затова единогласно славим Всесветия Дух[15]“. Според същия автор „църковната химнография описва слизането на Духа над апостолите на Петдесетница и заговорването им на различни езици, като акт на промислителното дело на благовестието за всички народи и единството им в Бога“[16].

Но когато се говори за единство на всички народи в Бога, следва да се говори и за единство на всички народи в Светия Дух, и за единство на всички народи в Христос. Според автора на настоящето изследване в новозаветните книги се дават сведения за такова единство по отношение и на трите Лица на следните места:

1)по отношение на Светия Дух: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза“(1 Коринтяни 12:4-7);

2)„Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени“ (1 Коринтяни 12:13); срв. по подобен начин по отношение на Сина (Христос): „дето няма ни един ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11); още парал.: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:28); „вече не аз живея, а Христос в мене“ (Галатяни 2:20);

3)по отношение на Отец: „Когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28);

4)по отношение на Светата Троица: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21); „щото Бог на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на славата, да ви даде дух на премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, та да познаете, в що се състои надеждата на тия, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите, и колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тази сила Той действа в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:17-23); „Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда. Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух“ (Римляни 8:9-11).

За единството между лицата на Светата Троица, при явяването на Господа на вярващите, според практиката на Църквата, говори св. Силуан Атонски (1866-1938 година). Когато архимандрит Софроний (Сахаров) разказва за явяването на Христос на стареца Силуан, обяснява следното свързано едновременно с идването на Христос и Светия Дух: „Господ по непостижим начин Се явил на младия послушник и цялото му същество, и самото му тяло се изпълнили с благодатния огън на Светия Дух, с онзи огън, който Господ е турил на земята със Своето пришествие (Лука 12:49)[17]“. Същият автор предава за случилото се още следното: „В това явяване на Господа пред послушника Симеон… има още нещо забележително: той „веднага познал“ и явилия му се Христос, и Светия Дух, Който действал в него. В своите писания старецът повтаря непрестанно, че е познал Господа чрез Светия Дух, че в Светия Дух е съзрял Бога. Той твърдеше още, че когато Самият Господ се явява на душата, тя не може да не познае в Него своя Творец и Бог[18]“.

Владимир Лоски обяснява в неговия труд „Очерк върху мистическото богословие на Източната църква“, че делото на Христос и делото на Светия Дух са необходими, за да постигнем единението с Бога[19], както и че „делото на Христос и делото на Светия Дух са неразделни: Христос създава единството на Своето мистично Тяло чрез Светия Дух, а Той от Своя страна се съобщава на човешките личности чрез Христа[20]“. За единството на Троицата на Петдесетница той пише: „Чрез Светия Дух всяка душа се оживява и с чистота се възвисява, а чрез единството на Светата Троица тайнствено се просветлява[21]“, „в Своето идване Светият Дух проявява общата природа на Светата Троица[22]“, „ние изповядваме Божеството на Сина, станало явно за ума ни чрез Светия Дух, Който обитава в нас[23]“, „Вселявайки се в нас, Светият Дух прави от всеки един обител на Светата Троица, защото Отец и Син са неразделни от Божеството на Духа[24]“, „Светия Дух действа и в двете тайнства: Той възсъздава природата, като я очиства и съединява с Тялото Христово, и съобщава на човешката личност Божествеността, общата енергия на Светата Троица, тоест благодатта[25]“, „присъствието на Светия Дух в нас, неотменно и лично за всеки човек, е основата на целия християнски живот; то е Царството Божие, което Светият Дух устройва в нас[26]“, „Господ казва: „Огън дойдох да туря на земята“ (Лука 12:49). Какъв е този огън, ако не Светият Дух, единосъщен на Сина по Божество, с Когото Отец и Син влизат в нас и биват съзерцавани? С идването на Светия Дух Троицата обитава в нас и ни прави обòжени, предава ни Своите нетварни енергии, Своята слава, Своето Божество – вената Светлина, към Която трябва да се приобщим…Тримата са една светлина, безвременна, неразделна, неслята, вечна, нетварна, неизчерпаема, неизмерима, невидима, защото е извън и над всичко светлина…“[27], „В Него [Светия Дух][28] Божията воля вече не е външна за нас: тя ни предава благодатта отвътре, като се проявява в самата ни личност дотогава, докато човешката ни воля пребивава в съгласие с Божията воля и си взаимодейства с нея, като придобива благодатта и я прави наша. Това е пътят на обо̀жението, водещ към Царството Божие, което се вселява в сърцата ни чрез Светия Дух още в този живот[29].

Връзката между лицата на Светата Троица се съзира най-вече и в многопластовата символика, смисъл и значение на указаното събитие на Петдесетница.

Петдесетница била за юдеите празник, на който се свършвала жетвата, която започвала от празника Пасха и приключвала на петдесетия ден след нея. На този ден юдеите принасяли на Бога от начатъците на новите плодове и новите класове от жетвата (Изход 23:16; Числа 28:26). Според блажени Теофилакт и Лопухин тъй като в деня на Петдесетница се принасяли снопове от новите плодове и различни лица се събирали под едно небе: то в същия ден трябвало да стане и това – първите плодове от всеки народ, от всички народи, живеещи под небето народи да се съберат в един сноп на благочестието и по думите на апостолите да се приведат към Бога. Снопът от класове представлявал предобраз на сноповете на душите, избирани от различни страни и привеждани към Бога[30]. В деня на Петдесетница в Стария Завет бил даден също закона написан на каменни скрижали. В едното и другото значение се явява неслучайно съвпадението на деня на слизането на Светия Дух с деня на старозаветната Петдесетница. В същия ден, в който бил даден закона се дала благодатта на Светия Дух, от което се разбира, че „сега законодателства Дух Светий[31]“ или по-друг начин казано от Христо Попов – старозаветното Синайско законодателство, което управлява хората чрез писмен закон, се заменя на този ден с новозаветното, при което хората се водят от Божия Дух, Който пише в сърцата им[32]. Събраните 120 човека (мъже и жени) „в единомислие заедно“, над които се излива Божия Дух в пълнота във вид на огнени езици и ги изпълва със Своите дарове се удостояват да бъдат първите камъни в зданието на Христовата Църква, която едновременно се явява начало на реализирането на Царството Божие: „царството Божие което щяло да обземе в себе си целия свят, всички хора, и действително щяло да покори на Бога цялата вселена, отначало включвало в себе си малко повече от сто души[33]“. Освен това блажени Теофилакт ясно подчертава, че слизането на Светия Дух във вид на огнени езици не става само над 12-те апостоли, а над всички събрали се „мъже и жени“ общо около 120 човека, което според него се намира в пряка връзка с пророчеството на Иоил: „и ето, в последни дни казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват…“ (Деяния на светите апостоли 2:17)[34]. По отношение на „единодушието“ между учениците, за което се споменава в Деяния на светите апостоли 2:1, Христо Попов обяснява, че то било отличителна черта на Христовото общество. Вярващите били готови както преди така и сега „да посрещнат и да приемат идването при тях на Христос в Духа (Иоан 14:18; срв. 16:23)[35]“. „Мисълта за Христос и Неговото обетование и в този момент била първата и господстваща тяхна мисъл, която давала тон на душевната им наглас[36]“. Блажени Теофилакт обяснява за същото: „Наблюдавай: когато те единодушно прекарвали в молитва и моление, когато били изпълнени с любов, тогава слиза Духът[37]“. От това може да се заключи, че единомислието, единодушието и пребиваването в любов между вярващите са фактори за слизането на Светия Дух над тях. Св. Никола Сръбски отбелязва още следното за единодушието между събралите се ученици и ученички на Господа: „Според заповедта на своя Господ апостолите останаха в Иерусалим и чакаха сила отгоре, която да им покаже какво да правят по-нататък. Всички те заедно и единодушно продължиха в молитва, всички като един човек, като една душа. Съдържанието на душите прави човешките души различни или подобни; и съдържанието на душите на всички апостоли по това време беше едно и също: душите им бяха изпълнени с прослава на Бога за това, което беше, и очакване на това, което ще бъд[38]“. Св. Максим Изповедник го обяснява така: „Божието Слово е скрито в Неговите десет заповеди, то се въплъщава в нас, слизайки до нас чрез нашите дела, и след това ни издига, издигайки ни чрез знание, докато достигнем най-висшата от заповедите, която е: Господ твоят Бог, Господ е един (Второзаконие 6:4). В края на краищата, когато умът ни, освободен от всичко,  или по-скоро, изоставен от всичко, достигне до Бога, тогава той възприема огнени езици, ставайки Бог по благодат[39]“. Христо Попов обръща внимание и върху следните детайли свързани с появата на вятъра и огнените езици: „тези явления символично изобразявали самото духовно събитие. Те последвали от небето; не вмъкналият се през прозорците силен вятър произвел шум в дома, но шумът вървял по насока отгоре надолу, с което се указвала небесната причина на извършващото се (срв. „… докле се облечете в сила отгоре“ (Лука 24:49)“[40]. Огнените езици също идвали отгоре и числото им се равнявало на числото на присъстващите: „Огньовете били символ на очистващото, освещаващото и просвещаващото душата на вярващите действие на Духа Божий… те светили, но не парели… разумността на тяхното движение указвала пряко на скриващата се зад тях чудодействаща висша, духовна причина[41]“.  Блажени Теофилакт също подчертава, че огънят над главите им се свърза с Този, Който се явил над къпината във вид на огън. Огънят, който се спрял над главите им не бил изгарящ, а освещаващ и просвещаващ[42]. Той обяснява и следната особеност – защо огнените езици се спрели именно над главата? За което отговаря, че благодатта на Духа, обхваща първо горната част на главата, подобно на планина, след това мозъка, устата и сърцето, и от главата съвършено изпълва целия човек[43]. Хрсто Попов отбелязва и друг детайл, че „с Дух Светий се изпълнили всички присъстващи без разлика на пол[44]“ и че след като „върху тях слязла пълнотата на духовните благодатни дарования, целият човек се преобразил, се очистил чрез действието на Духа Божий, и този Дух станал постоянен техен ръководител и учител (Иоан 14:16-17)[45]“. „Щом като божественият огън се запалил в душите на вярващите, те се изпълнили със свещен възторг и, в отговор на дара от небето, възнесли към небето хвалебно, благодарствено слово към великия в Своите благодеяния към човешкия род Бог. Това хвалебно и благодарствено слово вярващите започнали да изразяват „на други езици, като Духът им давал да изговарят““ [46]. „По такъв начин първоначалното Христово общество се явява тук като предобраз на Христовата Църква в пълното ѝ бъдеще, когато в нея трябвало да влязат всички племена и народи и всички да съставят едно тяло, един дух в Христос Иисус, с едно сърце и с едни уста, възнасяйки към Бога молитви, моления, благодарения, прошения“[47].

Христо Попов прави паралел между Петдесетница и събитието на построяването на Вавилонската кула. Разделянето на езиците тогава от Бога той определя като „наказание за самомечтателната им гордост[48]“. Макар тогава по цялата земя гласът и езикът да бил един, „човекът отишъл против определенията на Божия промисъл и затова намислил това безумно предприятие, което трябвало да се изпълни с общите съгласувани усилия на всички хора. Тогава Бог изпраща на неразумните труженици различни езици, и това произвежда между тях разделение… а сега различните езици се явява такъв небесен дар, посредством който досега разделените и разединени народности се събират в едно цяло, в една Църква Христова[49]“. Освен това Христо Попов обръща също внимание, че това, което учениците говорят на различни езици е за великите Божии дела и прославяне на Бога. Според книгите на Новия Завет говоренето на чужд език се свързва навсякъде с молитва или пеене на свещен химн, чийто предмет се явява всякога хваление или благодарение на Бога (1 Коринтяни 14:14-17; Деяния на светите апостоли 2:11, 28; 10:46). Моленето и пеенето ставало с духа, но не и с ума (1 Коринтяни 14:15)[50]. Христо Попов привежда накрая следната дефиниция за дара на езиците: „това било такова едно особено възбудено и възвишено от Духа Божий състояние на душата, което не нарушавало, обаче, нормалния ход на душевния живот и, следователно, било съзнателно и свободно (1 Коринтяни 14:32), в което духът на вярващия се издигал с цялото си същество към Божия Дух и, преизпълнен с дълбоко съзнание и най-живо усещане на Божието величие, като неудържим поток се изливал в молитва и песнопения на различни езици „според както Духът им даваше да изговарят““[51]. Блажени Теофилакт прави също паралел между двете събития като дава и следното уточнение: „и както по време на стълпотворението един език се разделили на много, така сега много езици се съединили в един човек; и един и същи човек, по внушение на Светия Дух, започнал да говори и на персийски, и на римски, и на индийски, и на много други езици. И този дар се наричал дар за езици; защото апостолите можели да говорят на много езици. Според както Духът им даваше да изговарят. Не от себе си говорели, но изговаряли от Духа Божий, проповядвайки… свидетелства за Христа“[52].

Изводи от изследването

Събралото се на едно място с център Иерусалим „човечество“, наподобява „единия народ“ преди той да се разпръсне по света, и „единия език“ преди да се разделят езиците при издигането на Вавилонската кула, с тази разлика, че на празника Петдесетница, разбирането помежду им става възможно „в Бога“ чрез Светия Дух, Който действа в тях и чрез тях към другите. Друг важен аспект на разглеждания въпрос, е, че събралите се 120 човека, над които се излива Светия Дух, са от двата пола – мъже и жени, което означава, че слизането на Духа Божий през новозаветната епоха не зависи от пол, възраст и обществено положение, както е било през старозаветната, което се доказа от цитираното пророчество на Иоил (Деяния на светите апостоли 2:17). Празникът Петдесетница е не само историческо събитие, но се явява едновременно картина, образ и символ в Новия Завет, чрез който се показва на човечеството, че единството и разбирателството между хората се постигат не на нивото на личността и егото, а на нивото на духа, там където е Бог и Той действа във и чрез тях, когато човешкото в тях е подчинено на Божественото, и те се ръководят от Него. Когато Светият Дух действа в тях, Той обединява всички хора без разлика на пол, възраст, народност и обществено положение. Тогава хората се усещат като едно голямо семейство, деца на един Творец, в Когото живеят, и Той в тях (Деяния на светите апостоли 17:26-28). Духът в тях е това, което ги приближава и обединява едни с други чрез любовта. Единодушието в мислите, чувствата и действията им е признак за близостта на душите до Бога и пребиваването им в Него, което се проявява на външен план като любов, мир, хармония и разбирателството между тях, тъй като същността на Бог е любов (Иоан 4:8), а споменатите качества са външен израз на плодовете на Духа (Галатяни 5:22-23), тъй като Духът, Който е в тях е един и същ (1 Коринтяни 12:4).

Заключение

Освен за слизането на Светия Дух над вярващите на Петдесетница и единството на душите в Светия Дух, се приведоха като доказателство в настоящето изследване стихове от книгите на Новия Завет, тълкувания на свети отци, примери от практиката на Църквата, от химнографското творчество, както и твърдения на съвременни учени изследователи, в които се говори за единството на всички вярващи и в Сина, и в Отца, както и че трите Лица са и действат в тях едновременно, което в заключение означава, че казаното за слизането на Светия Дух на Петдесетница има връзка и с трите Лица на Светата Троица, тъй като където е едното Лице, там са и другите, че Светата Троица едновременно присъства в човека и човека в Нея, и в Троицата всички души се обединяват и са едно.

Използвана литератунра

Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Света Гора, Атон: Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2008.

Василий Велики. За Светия Дух. София: „ЛИК“, 2002.

Вълчанов, С. Великият празник Петдесетница. – Във: Вълчанов, С., Шиваров, Н. (състав.). Вечното в двата библейски завета. В. Търново: „Слово“, 1994.

Евсевий (Орлински) (архиепископ). Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:16, http://bible.optina.ru/new:act:02:16#arxiep_evsevij_orlinskij (30.09.2022).

Ковачева, Ева. Христос като „изгряващата утринна и светла звезда“. – В: Мисъл, слово, текст, Т. 7 (12), Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2022 (под печат).

Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:16, http://bible.optina.ru/new:act:02:16#arxiep_evsevij_orlinskij (30.09.2022).

Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Иоанн 14:18, http://bible.optina.ru/new:in:14:18 (30.09.2022).

Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. София: Фондация „Покров Богородичен“, 2013.

Попов, Хр. Ръководство за изясняване Четириевангелието и книга Деяния апостолски. София: Синодално издателство, 1991.

Св. Максим Изповедник. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

Св. Никола Сръбски. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

Софроний Сахаров (архим.). Свети Силуан Атонски. Превод от руски: Кръстю Банев. София: Фондация „Покров Богородичен“, 2008.

Чиликов, Ст. Съборността на Църквата според химнографията от службата на св. Паисий Хилендарски и ранните химнографски византийски текстове. – В: Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2022 (под печат)

____________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, Том 7 (13) нова серия, 2022, с. 152-163, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Думите в курсив в цялото изследване са означени по този начин от автора, за да се изтъкне по-силно техния смисъл и значение.

[2]. Вълчанов, С. Великият празник Петдесетница. – Във: Вълчанов, С., Шиваров, Н. (състав.). Вечното в двата библейски завета. В. Търново, 1994, с. 296.

[3]. Св. Василий Велики. За Светия Дух. София, 2002, с. 51-52.

[4]. Попов, Христо. Ръководство за изясняване Четириевангелието и книга Деяния апостолски. София, 1991, с. 437-438.

[5]. Евсевий (Орлински) (архиепископ). Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:16, http://bible.optina.ru/new:act:02:16#arxiep_evsevij_orlinskij (30.09.2022).

[6]. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:16, http://bible.optina.ru/new:act:02:16#arxiep_evsevij_orlinskij (30.09.2022).

[7].  Попов, цит. съч., с. 431.

[8]. Пак там.

[9]. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Иоан 14:18, http://bible.optina.ru/new:in:14:18 (30.09.2022).

[10]. Вж. по-подробно: Ковачева, Ева. Христос като „изгряващата утринна и светла звезда“. – В: Мисъл, слово, текст, Т. 7 (12), Пловдив, 2022 (под печат).

[11]. Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Атон, 2008, с. 366.

[12]. Цит. по: Чиликов, Стоян. Съборността на Църквата според химнографията от службата на св. Паисий Хилендарски и ранните химнографски византийски текстове. – В: Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята. Пловдив, 2022 (под печат).

[13]. Пак там.

[14]. Пак там.

[15]. Пак там.

[16]. Пак там.

[17]. Софроний Сахаров (архимандрит). Свети Силуан Атонски. Превод от руски: Кръстю Банев. София, 2008, с. 40.

[18]. Пак там, с. 41.

[19]. Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. София, 2013, с. 155.

[20]. Пак там, с. 165.

[21]. Пак там, с. 161.

[22]. Пак там, с. 167.

[23]. Пак там, с. 168.

[24]. Пак там, с. 169.

[25]. Пак там, с. 168-169.

[26]. Пак там, с. 169.

[27]. Пак там, с. 170.

[28]. Уточнението в квадратни скоби е от автора.

[29]. Пак там, с. 171.

[30]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 42; срв. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

[31]. Пак там.

[32]. Попов, цит. съч., с. 430.

[33]. Пак там, с. 431.

[34]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 43-44.

[35]. Попов, цит. съч., с. 431.

[36]. Пак там.

[37]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 43.

[38]. Св. Никола Сръбски. Толкования священного Толкования на Деян. 2:1, http://bible.optina.ru/new:act:02:01 (01.10.2022).

[39]. Св. Максим Изповедник. Толкования священного Писания.

[40]. Попов, цит. съч., с. 431.

[41]. Пак там, с. 432.

[42]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 43.

[43]. Пак там.

[44]. Попов, цит. съч., с. 432.

[45]. Пак там.

[46]. Пак там.

[47]. Пак там, с. 433.

[48]. Попов, цит. съч., с. 435.

[49]. Пак там.

[50]. Пак там.

[51]. Пак там.

[52]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 44.

Изображения: Ел Греко (1541-1614) – картината „Петдесетница“, Второто Пришествие на Господ Иисус Христос и по същата тема всички останали докрая. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c5g

Димитър Русев

„…и каквото си чул от мене при много свидетели,

предай го на верни човеци, които ще са способни

и други да научат.“ (2 Тимотей 2:2)

В своята специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“ големият български богослов апологет архимандрит професор доктор Евтимий (Сапунджиев) споделя: „Християнинът никога не трябва да забравя, че същината на неговия мироглед е твърдото стоене еднакво на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра. Той не трябва да забравя, че е на границата[1].“ Тези негови слова са не просто красив апел към читателите, а израз на един житейски и духовен опит, изпълващ с дълбок смисъл представата за образа и делото на апологета. Закономерна е и ревността, с която неговите последователи отстояват и надграждат делото на съвременната българска апологетика.

Такъв „граничар“ е и професор д-р Борис Маринов – дълбоко вярващ по убеждение, а по призвание – талантлив апологет, той всеотдайно се посвещава на делото на благовестието, продължавайки традицията, която е наследена от неговия предшественик – Дядо Е.

Настоящата статия е посветена на някои от специфичните особености в живота, творчеството и светогледа на професор Борис Маринов, които разкриват неговата същност на православен християнин и учен и заслужено го нареждат сред достойните представители на съвременната апологетика и богословие в България.

Спецификата на времето, в което професор Борис Маринов живее и твори, го поставя на границата не само между религиозната вяра и разума, но и на границата между две епохи – смяната на капиталистическото общество с така наречената Диктатура на пролетариата[2],и преходът от модернистично към постмодернистично мислене. Тези разтърсващи социални и културни промени пораждат особено враждебна среда, както за разпространението, така и за утвърждаването на християнската вяра. Особеностите на различните епохи обуславят и съответната насоченост на творчеството на талантливия апологет.

Православната духовност в началото на ХХ-ти век

Годините преди Социалистическата революция са време на икономическо и културно формиране на българската нация. Получила националното си освобождение от петвековното османско робство през 1878 година, България все още се опитва да намери своето място в съвременния свят – териториално, икономическо и културно. Като резултат от тежките сътресения, на които обществото е подложено по време на войните и националните катастрофи,  е пречупен стопанският и културен подем, последвал  Освобождението. Започналият през Възраждането едва доловим процес на секуларизация постепенно се задълбочава. Основен враг на православната духовност по това време е набиращият все по-голяма популярност материалистичен начин на мислене, чийто аргумент е науката и нейният критичен подход към необозримото и недоказуемото[3].

Благодатен лъч светлина за Църквата в този период е подемът на академичното богословие, което се формира предимно по западен образец – български богослови и клирици завършват немски, австро-унгарски  и швейцарски университети. През 1923 година е основан Богословският факултет на Софийския университет, в който работа започват забележителни учени в областта на библеистиката, църковната история и каноничното право[4].

Основна тема в тогавашното българско общество е дискусията за обучението по религия в прогимназиите и гимназиите. В този особен период професор Борис Маринов осъзнава, от една страна, важността от запазването и утвърждаването на християнския мироглед между вярващите, а от друга – необходимостта от навременното му и отговорно формиране именно у младите хора. През 1933 година и 1934 година той издава последователно два сборника с беседи за популярните тогава детски православни християнски дружества, при първоначалните училища и при средните учебни заведения. Специално място апологетът отделя на това да обясни значението на термина „мироглед“, както и да изведе разликата между материалистичния и православно-християнския мироглед. Според автора, мирогледът е нещо много по-голямо, по-висше от един обикновен възглед: „той е убеждение, което определя желанията и действията на човека. И не само ги определя, но задължава човека да желае това, а не онова – и да действа така, а не иначе[5]“.

Професор Борис Маринов дефинира материалистическия мироглед като начин на мислене, подчинен на схващането, че единствено осезаемата материя и действащите в нея сили, са реално съществуващи, вечни и съставляващи всичко. „За материалиста, подчертава той, няма Бог, няма душа, няма безсмъртие, няма Божий съд, с гроба всичко се свършва – човекът е едно животно[6]“. Закономерно идва и заключението, че такова схващане може да доведе единствено до хедонистичен начин на живот, който е пагубен за духовността на човека.

В противовес на материализма, професор Борис Маринов разглежда православно-християнския мироглед, според който „съществува Бог, Който е създал и материята, и силите, и всичко видимо и невидимо[7].“ Само в няколко изречения, апологетът представя на читателите цялото учение на Християнската църква, включващо същността на човека като тяло и душа, смъртта, съда и отговорността за мислите, действията и думите, края на света,  възкресението от мъртвите и Божия справедлив съд за живота ни на тази земя. Тези са основите на православно-християнския мироглед, според професор Борис Маринов, те са главната движеща сила на истинския привърженик на този мироглед, те обуславят у него стремежа  „да живее по Божиите заповеди – да има чиста мисъл, чисто слово, чисти, добри дела, да обича ближния си, другия, както себе си и да е готов да се жертва за него…“[8]

Краят на Модерната епоха се характеризира с осезаем упадък на християнската духовност: от една страна, техническият прогрес е сериозен фактор за подобряване на бита на човека, но от друга – той задълбочава  разрива между човека и Бога. Тази криза проличава особено видно, в засилващата се неприязън към християнството. Фридрих Ницше провъзгласява Бог за мъртъв, а цяла армия от философи, учени и мислители се опитват на Негово място да създадат образа на човеко-бога, превръщайки го в идол на съвремието[9].

Науката и божествената истина

Промененото отношение към Бога закономерно рефлектира върху вярата и религията като път към Богопознанието. Секуларизиращото се обществено съзнание все по-настойчиво започва да търси помощта на науката, за да опровергае религиозния мироглед на вярващите. Постепенно спорадичната атеистична нагласа се превръща в апологетика на атеизма. Тя се позовава на науката, като свой основен метод и аргумент, опитвайки се да постави разума и науката като антипод на вярата и религията.

Като убеден вярващ, талантлив учен и апологет професор Борис Маринов прецизно разпознава несъстоятелността на този опит за тенденциозно изкривяване на истинската стойност, както на науката, така и на религията. „Обикновено учащите се, пише той, си представят науката като някаква си богиня, която всичко знае и всичко е разрешила без остатък[10].“Апологетът нарича това увлечение „научно идолопоклонство“, което води до неглижиране на религията, на всяко свръхестествено откровение, както и на самата Библия.

В същото време той ясно заявява своето уважение към науката, но не към науката, която е предубедена и тенденциозно манипулирана, а към онази „чиста научна истина“, която е напълно доказана, общопризната и задължителна: „И аз съм за науката. И аз обичам, даже твърде много науката …[11]“ Според апологета истинската, чистата наука непременно ще е в „хармония с божествената истина[12].“ От друга страна,  той определя пристрастната наука като лъженаука, която е нечиста и е враг на божествената истина: „…опасно е, когато лъженауката, нечистата и пристрастната наука, полунауката заеме мястото на същинската наука[13]!“

Богословът  апологет нагледно доказва, че тези негови твърдения не са просто тенденциозни прокламации, а са резултат от задълбочени и обширни научни изследвания. Със завидно усърдие той впряга енциклопедичния си потенциал на учен, включвайки в своето творчество широка палитра от сведения за тогавашните научни постижения в областта на естествените науки.

С присъщата си зрялост и ерудиция професор Борис Маринов е безкомпромисен спрямо негативните тенденции на материалистичния мироглед, изразени във все по-агресивното проявление на атеистичното мислене. Богословът апологет ясно разграничава  своя афинитет към „чистата наука“ от изкривените схващания на поклонниците на атеизма. По неговите думи атеистите „само променят обекта (предмета) на религиозното си чувство, без да са загубили самото това чувство[14].“ На фона на материализиращото се обществено съзнание, търсещо начин да прекъсне своята „зависимост“ от религията, професор Борис Маринов „на висок глас“ заявява, че не липсва и обратният процес – отричането от атеизма и връщането към вярата и религията: „Самият факт, че има атеисти, които се отричат от своите възгледи и приемат религията, показва, че атеизмът е ненормално, болестно явление, болест на душата[15].“

Потребността от религия

Особено място в своите изследвания професор Борис Маринов отделя на религията, като основна човешка потребност и главен фактор за формиране на мироглед у човека: „Религията е „потребност“ и на ума, и на сърцето, и на волята[16].“ Кратко, но изчерпателно, богословът очертава рамката и същността на религията. Според него тя е „нещо по-особено от „науката“ и от „изкуството“, и от „морала“  и не може да бъде изместена и заместена нито само от „науката“, нито само от „изкуството“, нито само от „морала“, нито пък – от трите заедно[17]“.

За един материалистично мислещ ум е естествено да определя материята като начало на всичко. Едно от фундаменталните схващания на противниците на религията е теорията, че тя е човешко изобретение. Професор Борис Маринов решително се противопоставя на този довод и показва, че е неуместен, като задълбочено и изчерпателно представя своята научна аргументация: „Историци на религиите и историци въз основа на изследванията си заявяват, че началото на религията се слива с началото на мисленето, че религията се е родила заедно с първите проблясъци на съзнателното отношение към своя живот[18].“

С такава насоченост са и разсъжденията на православния богослов Клара Тонева, а имено, че във всяка история на културния процес на човечеството се забелязва стремеж явленията да бъдат разглеждани като естествени, докато проявите на свръхестественост стават достояние не чрез научното историческо изследване, а по друг начин: „това обаче, уточнява авторката, не се отнася за История на религиите, защото точно тя е, която застава на пътя на търсенето „по друг начин[19]“.

Прочетете още „Животът и творчеството на проф. д-р Борис Маринов – образцов пример за съвременния богослов апологет*“ →

Георги Бакалов

Когато през лятото на 1054 година настъ­пил разривът между Западната и Източ­ната църква, малцина си давали сметка какви ще бъдат последиците за общохристиянската общност. Подобни преце­денти имало и в миналото – за няколко години или десетилетия двете църкви преустановявали връзките помежду си, но разумът и стремежът за запазване на общоцърковното единство надделявал. Може би и тогава кризата щяла да бъде преодоляна, ако в разрешаването ѝ не взели участие и някои политически съо­бражения.

Без да се подценяват натрупаните през вековете канонично-догматически раз­личия, от XI-ти век насетне Изтокът и Запа­дът, представени в случая и от своите църкви, тръгват по различни пътища на социално-икономическо и културно-по­литическо развитие. Докато Изтокът в лицето на духовния си лидер Византия продължил да укрепва централизма в социалната и духовната сфера, Западът бил подчинен на други тенденции. Сре­дновековните градове, които раждат по-късно културата на ренесансова Европа, се обособили като независими средища на икономика и социален живот. Осво­бодени от политическата опека на фео­далната аристокрация, много от тях по­ставили началото на нови социално-ико­номически отношения, при които реша­ващата роля принадлежала на граждан­ското съсловие. Това направило стопан­ския и културния живот многолик, кое­то неизбежно се отразява върху атмос­ферата и поведението на западните на­роди.

Издигането на фламандските и североиталианските градове, на градо­вете на Северна Германия и Южна Фран­ция внесло значителни промени в поли­тическия климат на Запада. Нарасналите потребности и стеснените връзки на въ­трешното развитие вдъхновили експанзионизма, една от проявите на който би­ло кръстоносното движение. Морален вдъхновител и често пъти организатор на повечето от осемте големи кръстоно­сни експедиции станали Римокатолическата църква и папският институт. Отколешният стремеж на папите към главенство в християнския свят намерил опора във военната мощ на най-силните държавни формирования на Запада.

Не бихме искали да се тълкува казано­то по-горе като банална социологизация на едно такова важно за Средновековие­то явление като кръстоносните походи. Разбира се, че една от основните причи­ни за провеждането им са религиозните мотиви, ясно формулираната цел за ос­вобождаване на Гроба Господен от „не­верните“ мюсюлмани. Но веднага до тях и с не по-малка значимост стоят и инте­ресите на североиталианските градове-републики за господство в Леванта.

Тъкмо в тази деликатна област се пре­сичат интересите на западните христия­ни и източноправославна Византия. Нас­тъпилото разделение на църквите от сре­дата на XI-ти век станало повод за взаимни обвинения в „схизматизъм“. Не са мал­ко случаите, когато кръстоносните рица­ри се отнасяли към местното източноп­равославно население със същото пре­небрежение и жестокост, както към ино­верните мюсюлмани. Това говори не само за различието в политическите ин­тереси, но и за духовна отчужденост, ко­ято все по-често ще конфронтира Изтока със Запада.

В управлението на византийската ди­настия Комнини (1081-1185 година) за първи път се доловили по-ясно политическите съображения за църковното разделение от времето на Великата схизма. По стара историческа традиция основните проти­вници на Византия били винаги на Изток: Сасанидска Персия, Арабският халифат, а от XI-ти век – селджукските турци. От края на XI-ти век заплахата за империята идва вече и от Запад. Амбициите на Венеция и Ге­нуа да изместят от левантинските паза­ри Византия се допълнили от завоева­телните стремежи на южноиталианските нормани, които не скривали апетити­те си по отношение на югозападните части на Балканския полуостров. Това състояние на нещата раздвоило военни­те сили и вниманието на имперската ди­пломация. Комнините, Ангелите (1185-1204) и първите Палеолози (1261-1453 година) се бояли от Запада в много по-голяма степен, отколкото от бавното, но мето­дично настъпление на селджуките и ос­манците от Изток. Приоритетът на запа­дните отношения придобил и религио­зен характер. В Константинопол се смя­тало, че всяка инициатива за съюз или конфронтация с която и да е западноев­ропейска сила минава през Латеранския дворец на римските папи. За това имало сериозни основания.

В интересуващия ни период – от края на XI-ти век до средата на XV-ти век – папството наистина представлява или се опитва да представлява политическото ръководс­тво на римокатолическия свят. В тази връзка политическите по същност и ха­рактер взаимоотношения на западноев­ропейските държави с Византия не оставали без намесата на папския институт. Затова и Византия, когато изпаднала в крайно затруднено положение от ислям­ския Изток, потърсила защитата на хри­стиянския Запад в името на общата кауза на християнската Църква. Но тази по­мощ имала своята цена.

И двете страни смятали, че сътрудни­чество и единодействие срещу ислямс­кия Изток може да се получи само въз основа на изглаждане и урегулиране на църковните взаимоотношения. С други думи, целяло се постигането на опреде­лени компромиси, които най-общо мо­гат да бъдат сведени до два варианта: или пълно признаване главенството на Западната църква в лицето на папския институт и приемане догмите на Римокатолическата църква, или признаване главенството на папата при запазена автономия в канонично-догматическия живот на Източноправославната църква. Несъмнено вторият вариант бил по-приемлив за Византия и източноправослав­ната Константинополска патриаршия. Така се стига до идеята за униите, повечето от които преследвали политически цели. В този смисъл още тук е необходи­мо да се подчертае, че многократните опити за сближение между двете църкви идвали като инициатива от Византия, а причина бил обикновено поредният вое­нен натиск от страна на селджукско-османската общност.

Пръв опит за сближение на тази осно­ва станал призивът на император Алексий I Комнин (1081-1118), отправен през 1094 година до папа Урбан II за оказване на помощ срещу многобройните врагове на погиващата източна християнска импе­рия. Притиснат едновременно от печенези, узи и селджуки, императорът ня­мал възможност да отстои натиска на варварите без съюзници. Призивът на източнохристиянския император допри­несъл за окончателното изкристализиране на кръстоносната идея, която папа­та привел в движение няколко години по-късно на събора в Клермон-Феран. Наистина, когато се провел Първият кръ­стоносен поход – 1096 година – за освобожда­ване на Гроба Господен в Иерусалим, Алексий I Комнин вече нямал нужда от търсената помощ, но Византия не могла да отклони преминаването на кръсто­носците през нейна територия.

По време на Втория кръстоносен по­ход (1147-1149 година) сред западноевропейс­кото рицарство се оформило убеждение­то, че причината за неуспеха на кръсто­носното начинание били „схизматичните гърци“. Оттогава започнала да зрее идеята за унищожението на „схизматичната империя“ като предпоставка за отвоюването на светите места. Благодарение на енергичните дипломатически действия на император Мануил I Комнин (1143-1180) опасността от подобно начи­нание била отклонена. Нещо повече, Ма­нуил I положил усилия да укрепи разкла­теното византийско влияние в Южна Италия, като предложи помощта си на папа­та за уреждането на църковния спор от 1054 година.

Преговорите започнали през 1155-1156 година, като редом с политическите въ­проси стоели и църковните. Притиснат от германския император Фридрих I Барбароса, папа Александър III (1159-1181) проявил благосклонност при уре­ждането на спора с Константинополската патриаршия. Под давлението на френския крал Луи VII през 1169 година Мануил I поставил пред папата въпроса за снемане на схизмата. Пратеникът му севаст Йордан заявил пред апостолическия престол, че неговият господар желае да съедини своята Църква с „май­ката на всички църкви“, та двете да бъ­дат под ръководството на един глава. Тази необичайна отстъпка от страна на Византия намира обяснение във второ­то предложение на императора – да бъде признат от папата за единствен „римски“ император, тоест светската власт на Изток и на Запад да се постави под ръководството на константинополския василевс.

По всяка вероятност до споразуме­ние не се стигнало. В папския двор не били ентусиазирани от византийската оферта поради страха от засилване на константинополското политическо влия­ние в Италия. По този повод известният византийски историк от тази епоха Никита Хониат прави интересна констатация. Според него Мануил Комнин пръв предугадил крайните намерения на запад­ноевропейското рицарство и чрез пред­ложението си към папата се опитал да разруши антивизантийския съюз. Импе­раторът бил убеден, пише Никита Хониат, че мирът с източните народи може да се купи, но със западните това могло да се уреди или с отстъпки, или с война.

В последната година от живота си (1179) Мануил I отново изпратил прате­ници в Латеранския дворец, но католиче­ските прелати го подозирали в неискре­ност и отклонили преговорите.

Управлението на Ангелите (1185-1204) изправя Византия пред ръба на пропаст­та. Отношенията със Запада се влошили и военният конфликт станал неизбежен. През април 1204 година рицарите от Четвър­тият кръстоносен поход превзели Конс­тантинопол и създали Латинската импе­рия, а в престолнината на византийските василевси се настанил католически па­триарх.

В периода на „изгнание на Византия“ (1204-1261 година) натрупаната от миналото омраза между католици и православни още повече се задълбочила. Византийци­те схващали латините като натрапници и завоеватели, изповядващи еретическо християнство. Същото било отношение­то и на другата страна. Когато през лято­то на 1261 година на никейския император Михаил VIII Палеолог се удава да отво­юва Константинопол и да възстанови Византийската империя, конфронтация­та на интересите на двете религиозно-политически общности достигнала сво­ята кулминация. Наследниците на Ла­тинската империя не приели реалности­те и положили много усилия да мобили­зират вниманието на западноевропейс­ките католически държави за възстано­вяване на латинското присъствие, тъй като то засягало интересите на мнозина.

Прочетете още „Опити за сближение между двете църкви – продължение от публикция № 1445*“ →

Тотю Коев

Въпросът за разрива между Източната и Западната църква в 1054 година е твърде обширен и доста комплициран. Тук ще бъдат маркирани само някои основни моменти.

Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато над събралите се в една иерусалимска горница слязъл Дух Свети във вид на езици, като че огнени, които се разделили и се спрели по един на всекиго от тях. Апостолите се изпълнили с Дух Свети и започнали да говорят на други езици, според както Духът им давал да изговарят (Деяния на светите апостоли 2:3-4). Боязливите до този момент апостоли станали смели проповедници и вестители на Христовото учение. И още същия ден повярвали в Христа и се кръстили около 3,000 души. Те били от различни народности – предимно в пределите на обширната тогава Римска империя. Като се завърнали по своите места, всеки от повярвалите на свой ред възвестявал новото учение.

Независимо от предприетите гонения срещу християните, техният брой се увеличавал бързо и с течение на времето те проникнали и намерили свои последователи в цялата Римска империя. След прекратяването на гоненията в началото на IV-ти век животът на Църквата се организирал структурно както в източната, така и в западната половина на Римската империя. Отначало всички християни живеели във верово и структурно единство. Придържали се към повелята на Христа – да бъдат всички едно (Иоан 17:21). Постепенно обаче географската отдалеченост между Източната и Западната църква, от една страна, различната душевна ориентация на източните и на западните хора, от друга, разноликата им историческа съдба, от трета, оказали своето въздействие: започнали да се оформят различия в учението, задачите и интересите им.

Независимо от това, че и на Изток, и на Запад изповядвали едни и същи верови истини, признавали едни и същи нравствени норми, практикували едни и същи тайнства и правила за църковно устройство, в западната половина на Църквата постепенно започнало създаването на особен стил на живот, който импонирал на западния начин на мислене и отразявал спецификата в светоусещането на западните хора. То насочвало мисълта на християните там повече към земните проблеми, докато източните християни, съобразно своята душевна нагласа гледали повече нагоре, към отвъдното. Западните акцентирали върху спекулативния характер на вярата, източните – върху преживяването ѝ. Западните търсели доводи от разума, източните – от сърцето. Така с течение на времето между Изтока и Запада изникнали несъгласия и спорове, прераснали през вековете в непреодолими конфликти. Първите спорове се зародили през II-ри век във връзка с празнуването на празника Пасха (Великден). Този спор получил решение на Първия вселенски събор (325 година). През III-ти век се водил спор относно кръщаването на еретиците. Все пак през първите три века различията отстъпвали пред общия враг – езичеството и свързаните с него гонения срещу християните. Любовта туширала тези различия.

Обективно погледнато, политическото разделение на Римската империя в края на IV-ти век допринесло твърде много за задълбочаване и разширяване на конфликтите между Изтока и Запада. Още през същия век на Запад започнали да се създават и затвърдяват обреди, обичаи и мнения, различни от тези на Изток. Така например Изтокът запазил строгия режим по време на постния период, докато Западът облекчил поста, като разрешавал употребата на мляко и млечни продукти; на Изток тайнството Миропомазване се извършвало (и сега се извършва) веднага след тайнството Кръщение от епископи или презвитери, на Запад това ставало (и сега става) на 7-годишна възраст и се извършвало само от епископи; на Изток имало (и сега има) духовни лица, които не са женени (монасите), а също и женени (свещениците), на Запад се утвърдил така нареченият целибат, тоест само неженени духовници, и други. От VI-ти век Западната църква внесла и верови различия: там се появило учението за изхождане на Светия Дух и от Сина (така нареченото Филиокве), макар че до началото на XI-ти век то не било санкционирано от Римската църква. Това тя направила в 1014 година.

Дори и при наличието на такива различия единството се запазвало в името на любовта. Но когато горделивите претенции на Рим за власт и господство над цялата Църква започнали да се изразяват все по-дръзко, Източната църква съзряла в тези претенции реална опасност за свободата, единството и съборното начало в църковния живот. Това породило сериозни спорове и довело до печални резултати. Всъщност идеята за господство на Рим в най-плаха форма се зародила още през II-ри век. Следващите векове донесли благоприятни за Рим исторически обстоятелства, които били използвани максимално. По-важните от тях са:

1.Изключително благоприятното положение на Римската църква в сравнение с Източните църкви, което се изразявало в това, че:

a)нейният епископ се намирал в столицата на Римската империя. Това го поставяло в положение на извънредна почит и уважение в целия тогавашен християнски свят;

б)Римската църква била единствената на запад, основана от апостоли (Петър и Павел);

в)и двамата апостоли прекарали края на живота си в Рим и там загинали мъченически за вярата, което, безспорно, повдигало неговия авторитет, особено между западните църкви;

г)там първо се прилагали императорските укази за преследване на християните и мнозина от тях понесли мъченически венец;

д)материално тя била най-богата, към нея принадлежали влиятелни лица, някои от които били в близки отношения с императорския двор – нещо, което в другите църкви не съществувало. Поради това тя имала възможност в трудни моменти да оказва материална помощ на нуждаещи се, което се оценявало високо.

Прочетете още „Разривът между Източната и Западната Църква – причини и последици – продължение от публикация № 1444*“ →