Митология и християнство*

Публикувано на 25.10.202302.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Съществената разлика на християнството от всяка друга религия се състои в това, че то се основава на Божественото откровение и на историческата дейност на Иисус Христос, а не на митологията. Достатъчно е човек да вникне в основния дух на християнството, за да разбере колко много той е чужд на митологията; на нейното многобожие, от една страна, и на нисшите, чисто човешки представи за божествата, от друга страна. Когато човек прочете и проучи първоизворите на християнската религия – Евангелията и апостолските послания, той долавя в тях любов към истината, сериозност в разглеждането на човешките теми, безгранична възвишеност в представите за Бога, нравствена чистота и най-вече верен усет за историческа правда. Очевидно е, че между първоизворите на християнската религия и митологията съществува разлика. От светите отци и учители на Църквата св. Атанасий Велики прекрасно е разкрил мерзостта на езичеството в сравнение с безмерно превъзхождащата го нравствена чистота и възвишеност на християнството в “Слово против езичниците” и “Слово за въплъщението на Бог Слово и за идването Му при нас в плът”.

Когато се осветлява критично темата за произхода на християнската религия от езическата митология, веднага се откроява коренната разлика на християнството от езическите религии. Известно е от историята, че когато Иисус Христос дошъл на света и започнал да проповядва Своето Евангелие, всички езически религии тогава се намирали във вътрешно разложение и в голям упадък, тъй като изчерпвали жизнените си сили. Митологията загубила всякакъв кредит в съзнанието на хората както поради своето многобожие, така и поради своите наивни неморални и недостойни представи за божествата. След философската и етическата критика, на която била подложена митологията от древните гръцки писатели Есхил, Софокъл, Еврипид и Аристофан, почти никой не се отнасял сериозно към нейните разкази и не вярвал в нейните божества. Митологията била изучавана и ценена само като богата съкровищница на народни умотворения, от която могат да бъдат почерпени интересни хрумвания и прозрения, поетични образи и поучителни разкази. В този контекст най-малко допустимо е замиращото езичество и дискредитираната митология да родят в себе си християнската религия, която бързо започнала да се разпространява, завладяла почти всички народи в обширната Римска империя и се утвърдила като религия на културното човечество.

При задълбочен исторически и критичен анализ не може да се установи между християнството и езическите религии на древния свят вътрешна връзка, приемственост и генетична зависимост. Произходът и идейното съдържание на християнството не могат да бъдат обяснени задоволително чрез еволюционния метод, нито от предхождащите и съвременните му езически религии, нито от митологията, нито от философските учения и етическите системи на древния свят като стоицизъм и неоплатонизъм. Евангелската проповед огласила света като ново учение, изпълнено с божествен дух и с благодатен живот. Така то завладяло човешките сърца и се изповядва до днес от най-просветени и културни народи по света. Още съвременните и непосредствените слушатели на Иисус Христос, от една страна, и на апостолската проповед за Него, от друга страна, оценили Христовото учение като ново в сравнение със старите религиозни вярвания, митологични представи и философски убеждения, които им били много по-близки и по-добре познати, отколкото на модерните – отдалечени по време и по дух – съставители на митологичната теория. Като илюстрация на това достатъчно е да припомним за впечатлението, което произвела евангелската проповед в два най-важни центрове на древното езичество и на древната философска ученост: Капернаум и Атина.

Капернаум, разположен на брега на Генисаретското езеро и на големия път, който свързвал Египет и Финикия, бил най-многолюдният град в Галилея. Римляните го превърнали в свой митнически център и седалище на своите войски под командването на центурии. Тук се срещали чужденци от най-различни народности. В религиозно отношение също се забелязвала голяма пъстрота; наред със синагогата се издигали различии езически капища и олтари на езически култове.

В този културен център на езичеството още в самото начало на Своята месианска дейност дошъл и благовестил божественото Си учение Иисус Христос. Всички, който Го чули, били удивени от възвишеното учение и от дивните Му дела. Те познавали много добре Стария Завет, знаели почти наизуст Моисеевия закон, владеели неговите поучителни и пророчески книги; освен това на тях били добре известни всички езически култове с най-разнообразните им митологични представи и образи; жителите на Капернаум били лично запознати с видните учители на иудейската религия – книжници, фарисеи и садукеи; били запознати с есеите, с бележити езически жреци и със знатните учени и философи на това време. Но Христовата проповед съдържала в себе си нови и възвишени истини и ценности; тя им разкривала ново учение в сравнение с езическата митология и ученост. Напълно в съответствие с това и Христовите дела коренно се отличавали от постъпките на книжниците, фарисеите, садукеите и есеите, на езическите жреци и на тогавашните учени и философи. Иисус Христос не събирал пари за учителската Си дейност, не се стремил да заема висши служби, никого не поробвал, не потискал. Напротив, Той изцелявал безплатно болни, нуждаещите се подпомагал, на всички служил. Ето как е описано непосредственото впечатление, което произвели Христовите проповеди и дела на капернаумските жители: “И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците … И всички … едни други се питаха и казваха: що е това? Какво е това ново учение, та и на нечисти духове Той властно заповядва и те Му се покоряват?” (Марк 1:22, 27; срв. Матей 7:28-29; Лука 4:32, 36).

В неуморната си мисионерска дейност св. апостол Павел обхождал много културни центрове на Римската империя, за да благовести Христос и Неговото божествено учение. Така той стигнал до Атина. Известно е, че този град бил център на езическата митология, наука и философия. Творбите на Омир и Хезиод – бащите на древногръцката митология, тук се знаели наизуст и дори се пеели като народни песни. Навсякъде в Атина се долавял духът на Сократ и Платон, на Зенон и Аристотел, на Демокрит и Епикур. Тук не се философствало само в школите, но и по улиците, по площадите и в домовете. Идеите на платонизма и стоицизма, на еклектизма и скептицизма напоявали цялата духовна атмосфера на Атина. Именно в този център на древната митология и философия дошъл св. апостол Павел, всеки ден проповядвал за Иисус Христос и излагал Неговото учение в синагогата и на тържището. Някои стоически и епикурейски философи също чули проповедта му. От чутото те се убедили в две неща: първо, че проповядваният от св. апостол Павел Иисус Христос няма нищо общо с образа на някой бог както от много добре познатата им гръцка митология, така и от известните им езически божества на съвременните им религии и култове; за тях Той бил “чуждо божество”; второ, възвестяваното от св. апостол Павел Христово учение било не само ново, но и странно за тях; то нямало нищо общо нито с платонизма, нито със стоицизма, нито с която и да е философска школа на онова време. Само поради тази новост на разкривания образ на Иисус Христос и на проповядваното Христово учение философите сами отвели св. апостол Павел в ареопага, за да го изелушат още по-внимателно и да преценят критично възвестяваното от него. В “Деяния на светите апостоли”, безспорен исторически литературен паметник от I-ви век след Рождество Христово, четем: “И взеха та го отведоха в ареопага, казвайки: можем ли да знаем, какво е това ново учение, което проповядва. Защото нещо странно влагаш в ушите ни. Затова искаме да знаем, какво е. А пък всички атиняни, както и чужденците, които живееха у тях, с нищо друго тъй не обичаха да си прекарват времето, както с това – да говорят и слушат нещо ново” (Деяния на светите апостоли 17:19-21).

Изводът е напълно естествен: просветените жители на Капернаум, както и стоическите, епикурейските и други философи от Атина, оценили Христовото учение като ново, понеже Иисус Христос като действителен Богочовек го известил, без да го заимствал от Стария Завет, от иудейската, фарисейската, садукейската и есейската ученост, нито от Хилел Стари и Филон Александрийски, а още по-малко от платонизма и стоицизма. Предвид това всеки обективен историк, който не се ръководи в научните си изследвания от предубеждения и не подхожда към историческите факти и явления с готови клишета, трябва чистосърдечно да признае подобно на видния германски историк Леополд Ранке: “Християнството е божествено явление; то не е подготвено от никакви предшестващи го идеи и настроения; то е необяснимо за историка от естествената връзка на причините и в този смисъл е внезапно явление.”

Твърдението, че произходът на християнството не може да бъде обяснен задоволително по пътя на еволюционния метод и че то не се е развило от митологичните представи и образи на древните религии и култове съвсем не означава, че християнството не е било предчувствано, не е било очаквано и не се е явило като изпълнение на общочовешките религиозни потребности и копнежи. Религиозната потребност на хората в древността цяла била насочена към християнството и копнеела за него, защото само то можело да я удовлетвори в пълнота. Религията не представлява нищо друго освен търсене на пътища, начини и средства за примиряване с Бога, за влизане в общение с Него и за осъществяване на божественото предназначение на човека във времето и във вечността. Тази същност на религията никъде не е получила по-пълно разкритие, отколкото в християнството, защото Иисус Христос чрез богочовешката Си жертва примирил грешния човек с Бога, в богочовешката Си личност съединил за вечни времена човека с Бога, чрез божественото Си учение посочил вечното предназначение на човека и чрез благодатните дарове на Светия Дух му давал сили да го осъществява.

Това, което човекът на древния свят търсил, за да удовлетвори религиозната си потребност и да постигне спасение, той не можал да намери нито в езическите религии, нито в тайните култове и мистерии, нито в религиозно-философските учения. Така още повече се изострила духовната жажда на древния свят за божествен Изкупител и Спасител. Само в този смисъл, тоест по отрицателен път, човечеството било подготвено за посрещането и приемането на Иисус Христос от страна на езическите религии, на тайните култове и мистерии и на религиозно-философските учения на древността. Но без действителното явяване на Иисус Христос и без Неговата дейност като божествен Учител, Изкупител и Спасител никога не би могло да се появи и да съществува християнството.

При по-задълбочено вникване в езическите религии безспорно могат да бъдат открити далечни аналогии между тях и християнството – не само в учението и култа, но и в образа на Иисус Христос. Неразбирайки дълбоките причини, на които се дължат тези аналогии и преувеличавайки някои техни черти, крайните привърженици на еволюционния метод злоупотребяват с аналогиите, като ги свеждат до тъждество. По такъв начин е лесно да се намерят първоизворите на християнската религия в езически култове или митологични представи. Самото обстоятелство, че поддръжниците на крайния еволюционен метод в областта на историята на религиите не са дошли и едва ли някога ще дойдат до единство във възгледите си за чисто естествения произход на християнството, вече свидетелства убедително, че техните твърдения не почиват на факти, а се изграждат на случайни хрумвания, вероятни предположения и недоказани основания. Например само въз основа на факта, че в най-различни езически митове се споменава за въплъщаване на богове, вече едни намират първоизвора на учението за Иисус Христос като въплътен Единороден Божи Син в египетската религия, други – във фригийската, трети – в персийската, четвърти – в древногръцката

Някои действителни аналогии между езическите религии и християнството могат да бъдат обяснени, както и много други аналогии в останалите сфери на културния живот, чрез единството на човешкия дух. Чрез него е напълно естествено и закономерно еднакви духовни потребности и заложби в развитието у различии народи да доведат по напълно самостоятелни пътища до сходни духовни продукти, дори до удивителни съвпадения. Историята на религиите е установила много поразителни случаи, когато народи, живеещи в голяма пространствена отдалеченост, принадлежащи към различии култури и цивилизации и невлизащи в никакви взаимни контакти, са дошли до напълно сходни суеверия и обреди в развиването и изявяването на религиозните си чувства. Като пример в това отношение могат да бъдат споменати такива сходства между ескимоси и хотентоти, между негри от Централна Африка и древни мексиканци. Руската “Всемирна история” причислява към тези аналогии “идеята за месианизма”, която “възникнала независимо в Египет, Мала Азия и Сирия”.

Други действителни аналогии между езическите религии и християнството могат да бъдат обяснени чрез първоначалните общочовешки Божии откровения, смътни остатъци от които се запазили в преданията почти на всички народи. Именно въз основа на тези остатъци се развили у най-различни народи митовете за въплъщаванията на богове и получили широко разпространение очакванията за обещания Месия или божествен Спасител от греха и смъртта.

По-специално, широкото разпространение на вярата за идващ Месия и жадното Му очакване в древния свят в значителна степен се дължат на влиянието на Библията, която чрез превода ѝ на старогръцки език от 70-те тълкуватели през III-ти век преди Рождество Христово станала достъпна на народите от древния свят, както и на енергичната устна и литературна пропаганда на старозаветните месиански идеи от страна на иудеите на разсеянието. Последните, разпръснати по цялата Римска империя, развивали усилена прозелитска дейност.

Тук трябва да вземем под внимание ролята на естественото откровение. Вследствие на неговите въздействия човешката душа, която поради богоподобието си по природа е християнка, чрез светлината на разума, чрез свидетелствата на съвестта и чрез проблясъците на религиозното чувство и интуиция се издигнала в античната епоха, предимно в лицето на някои видни представители на старогръцката философия, до познанието на много религиозни и етически истини, които впоследствие получили божествено потвърждение и всестранно развитие чрез откровенията на Христос Богочовека. Би било странно, ако древното човечество никак не било подготвено да приеме Христос, ако не жадувало за божествения Спасител и ако не предчувствало някои от основните принципи на евангелското учение. Наистина, ако Иисус Христос би се явил в света напълно неочаквано и би известил учение, което да е ново и да не може да бъде логически свързано с най-висшите религиозно-философски и етически постижения преди Него, тогава нито Той би бил приет, нито Евангелието би било разбрано. Иисус Христос много ясно е казал, че не е дошъл да наруши закона или пророците, а да ги изпълни (Матей 5:17). При по-широк общокултурен поглед това означава, че Той е дошъл чрез Своя божествен авторитет да утвърди всички положителни религиозни, философски и етически постижения преди Него, да им даде нова сила, а не да ги унищожи. Съответно на това християнството не е религия на отрицанието и разрушението; то не е враждебно на естествения разум и на общочовешката съвест, не отрича техните постижения и не иска да ги унищожи. Вярно на Иисус Христос и на Неговите завети, християнското съзнание винаги е осъждало крайния супранатурализъм, който отрича естественото в християнството и се старае да отчужди Църквата от света и културата. Но няколкото общи и аналогични идеи на християнството с езически религии, тайни култове и мистерии, философски учения, етически системи и културни постижения не дават основание да се отрича оригиналността и ценността на цялото Христово учение и още по-малко то да се обявява за анонимно синкретично или еклектично образувание, а неговият Основател, Иисус Христос – за мит.

По-близкото или по-далечното сходство на християнството с едни или други езически религии, тайни култове и мистерии, религиозно-философски и етически учения се обяснява чрез частичното присъствие в света на божественото Слово още преди въплъщаването Му и чрез излъчваната от Него вечна духовна светлина. Поради предвечното Си съществуване и поради присъствието Си навсякъде божественото Слово било в света и преди въплъщаването Си; със Своя пълноценен живот, със Своето съвършенство и със Своя всепроникващ разум То винаги било “светлина на човеците”, която поради греховната тъма и езическите заблуди се резсейвала и слабо била долавяна. Все пак тя е светила в мрака на езичеството и този мрак не можел да я обземе, да я погълне и загаси (Иоан 1:4-5). Въз основа на това светите отци и учители на Църквата още от най-древно време развили и обосновали учението за Логос Сперматикос, Който винаги обитавал в света и най-много озарявал със Своята благодатна светлина високонадарените и добредетелните хора. Всичко истинско, възвишено и добро, което открили и извършили езическите философи и законодатели, според учението на св. Юстин Философ и Мъченик, се намира в зависимост от мярката, в която те се доближавали до Словото чрез изследване и съзерцаване. Учението на Платон – пише св. Юстин Философ и Мъченик – “не е съвършено различно от това на Христа”, но не е и “във всичко сходно с него, както и ученията на стоиците, поетите и историците. Защото всеки от тях е изказал прекрасни слова, доколкото е имал дял в разпръснатото като семена божествено Слово. Всички тези писатели посредством вроденото семе на Словото могли да видят истината, но неясно”.

Ако се спрем по-специално и проучим по-внимателно сходството на евангелския образ на Иисус Христос с посочените от митологичната теория негови първоизвори в езическите култове и религии, ще установим, че между тях съществува историческа и идейна пропаст, над която не може да бъде прехвърлен мост от каквато и да било генетична връзка и зависимост. По различни пътища в митологията на езическите религии и култове е проникнала истината за очаквания и обещан Месия, Който трябвало да се въплъти, да страда и да умре за избавянето на човешкия род от робството на греха и от злото в света, но също и да възкръсне и да основе Своето царство, чиито членове ще се радват на вечен живот и на вечно блаженство. Обаче в езическата митология тази идея била толкова извратена и така преплетена с неморални и суеверии представи, че нейният божествен първоизвор станал почти неузнаваем, от една страна, и представлявал от себе си не майчинска утроба за действителния Месия в историческото лице на Иисус Христос, а само Негова сатанинска пародия, от друга страна. Това отношение на месианската идея в езическите религии и култове към Иисус Христос било много добре известно на образованите езичници от първите два-три века след Рождество Христово. Поради това тези от тях, които останали в езическото си вероизповедание, писали трактати против християнството, например Целс, Фронтон, Порфирий, Ямвлих, Юлиан Отстъпник, но не оспорвали историческото съществуване на Иисус и не изтъквали зависимост на евангелския образ на Христос от която и да било езическа митология. Други образовани езичници, който съзнавали лъжливостта и порочността ня езичеството и се убедили в истинността на християнството, написали пък апологии в защита на християнската религия, в които от непосредствено наблюдение и от личен опит посочвали величието на Иисус Христос пред нелепите езически сказания за въплъщаващи се, умиращи и възкръсващи божества.

Още през II-ри век към християнската религия преминал езическият философ Юстин. В своята “Апология на християнството” той основателно изтъква, че митологичните разкази за въплъщаване, умиране, възкръсване и възнасяне на богове са само сатанинска пародия на действителното въплъщаване, умиране, възкръсване и възнасяне на Единородния Божи Син в лицето на Иисус от Назарет. Тази своя теза той конкретизира, като се позовава на мита за Зевс, Семела и Лионис. Според този мит Зевс пламнал в страстно увлечение по прекрасната Семела, дъщеря на тиванския цар Кадам. Зевс се явявал пред любимата си в образа на смъртен човек, тъй като тя не би могла да издържи огъня на светкавиците и трясъка на гръмотевиците, каквито постоянно имало около него в божествения му вид. Веднъж той ѝ обещал да изпълни всяка нейна молба, в каквото и да се състояла тя, и ѝ се заклел за това с ненарушимата клетва на боговете в свещените води на подземната река Стикс. Чрез сношенията си със Зевс Семела забременяла. Обаче ревнивата божествена съпруга на Зевс – Хера, намразила Семела и решила да я погуби. Преобразена в бавачката на Семела, тя подтикнала съперницата си да поиска от любимия си да ѝ се яви в цялото си величие на бог гръмовержец и цар на Олимп. Семела се поддала на убеждението и помолила Зевс да ѝ се покаже в блясъка на своята мощ и слава. Поради дадената клетва Зевс изпълнил молбата на Семела. Ослепителна мълния блестяла в ръцете на Зевс. Всичко наоколо пламнало от светкавицата на Гръмовержеца. Кадамовият дворец бил обхванат от огън. Ужасена, Семела паднала на земята, пламъкът обхванал и нея. Умиращата Семела родила син Дионис, слабо, нежизнеспособно дете. Гръмовержецът успял да спаси новороденото. За да запази и развие малкото си дете, Зевс го зашил в бедрото си. В тялото на своя баща Дионис заякнал и като закрепнал достатъчно, се родил за втори път от бедрото на Зевс. Името Дионис означава “божи син” или “Зевсов син”. Този млад бог пръв посадил и отгледал лозата. Опиянен от сока на нейния плод и увенчан с лаври и бръшлян, той тръгнал между хората, за да ги освободи от неволите им и да премахне скръбта им, като ги подбуди да се отдават на плътска любов, на бурни песни и на забавни игри. Оттук водят началото си бесните и развратни вакханалии в чест на бог Дионис. Заедно с природата той потъва в дълбок мъртвешки сън под влияние на суровата зима, за да възкръсне за нов живот с възраждащата се природа през пролетта.

Очевидно е, че разликата между чистия и възвишен образ на Иисус Христос, между Неговото непорочно зачеване и раждане, Неговата саможертвена служба на човечеството и Неговата мъченическа смърт и светло възкресение, от една страна, и тези митологични сказания, от друга страна, е огромна. Тук всяко сравняване е не само неуместно, но и светотатствено.

Между “първообразите” на Иисус Христос в ново време се посочва митичният образ на египетския бог Озирис, без, разбира се, да се привеждат каквито и да било доказателства. За да се установи дали може да се намери близост между евангелския разказ за Иисус Христос и митологичните сказания за Озирис, потребно е да обрисуваме накратко най-главните черти от митологичния образ на Озирис. В древноегипетската религия той бил почитан като бог на слънцето и на водата и като владетел на задгробния свят. Според древноегипетската митология Озирис в незапомнени времена бил мъдър и милостив цар на Египет. Неговият завистлив брат Сет чрез измама го поставил в ковчег и го хвърлил във водите на Нил, които го отнесли в морето. След смъртта на Озирис сестра му и същевременно и негова съпруга Изида родила сина му Хор и се отправила на път да търси своя съпруг. Най-после тя намерила ковчега с мъртвото тяло на Озирис и го скрила. То било обаче разпознато от Сет, който го разкъсал на части и ги разпръснал на различии страни в Нил. Чрез големи усилия и чрез магически средства Изида събрала частите от мъртвото тяло на Озирис и то оживяло. Възкръсналият Озирис се явил на сина си Хор и поискал от него да отмъсти за смъртта му. Хор победил Сет, оковал го във вериги и го предал на майка си. Последната обаче го освободила, с което толкова разсърдила Хор, че той смъкнал диадемата от главата ѝ. Накрая Сет отново бил победен и прогонен към Средна Азия, а възкръсналият Озирис станал цар на задгробния свят и съдия на душите на умрелите.

Само тази бегла скица е достатъчна, за да се увери всеки непредубеден човек, че митологичният образ на Озирис няма нищо общо с евангелския Иисус Христос. Образът на Озирис носи характеристиките на древноегипетската многобожна религия и в него няма никакъв елемент на историчност. В противоположност на това Евангелията рисуват Иисус Христос като историческа личност, като посочват вярно цялата историческа обстановка на земния Му живот. Въобще между древноегипетския мит за Озирис и евангелските разкази за Иисус Христос не може да се намери не само генетична зависимост, но дори и най-далечна аналогия. В тях имаме работа с разновидности, които съвсем производно могат да бъдат сближавани и отъждествявани.

На второ място се посочва, че евангелският разказ за Иисус Христос има за свой първоизвор мита за фригийския бог Атис, възлюбен на богинята Реа-Кибела – “майка на боговете”. Култът на Атис се появил във Фригия и Лидия и оттук преминал в Гърция. Според легенда, предавана от Павзаний, Атис произхожда от Хермафродита, когото Зевс и Майката Земя лишили от мъжка сила; от него израсло миндалното дърво. Нана, дъщерята на речния бог Сангария, като вкусила от неговите плодове, родила Атис. Той израснал прекрасен момък и пленил сърцето на Кибела, но него залюбила също и дъщерята на песинския цар. В деня на тяхната сватба ревнивата богиня се явила на брачния пир и поразила с ужас събралите се гости. Сам Атис обезумял и избягал в една гора, където се самокастрирал и умрял. Според други митове, той, бидейки вече любовник на Кибела, бил скопен и убит от негови съперници. Според Арнобий и Сервия, това станало под бор, в който, според Овидий, преминал духът му. А според Арнобий, от кръвта му израснали и цъфнали теменужки. Отчаяна, богинята напразно молила Зевс да върне живота на Атис. По волята на бога тялото му станало недостъпно за тление, а косите му продължавали да растат. Жреците на Кибела в чест на Атис се подхвърляли на кастриране. Според друга легенда Атис бил лишен от мъжка сила, защото изменил на Кибела.

Когато се запознае със съдържанието на приведения мит за фригийския бог Атис, човек се изненадва как и още повече въз основа на какво се търси и намира сходство между него и евангелския разказ за Иисус Христос. Целият мит за Атис откачало до край е проникнат от политеизъм, натурализъм и чувственост, от които не може да се намери никаква следа във възвишения богочовешки образ на Иисус Христос. Основният мотив в мита за Атис е половата любов, откъдето идват и страданията, и смъртта на това фригийско божество, докато Иисус Христос се въплътил, живял на земята и умрял на кръста само от чиста обич към цялото човечество за неговото изкупление и спасение.

На трето място се търси генетична връзка между евангелския разказ за Иисус като Месия и мита за вавилонския бог Тамуз – “син на водните дълбочини”. В шумерската и вавилонската митология Тамуз е бог на растителността и плодородието на стадата. Той олицетворява растежа и живота на природата през пролетта, а по-късно и нейното увяхване и замиране през знойното лято. През пролетта той възкръсва заедно с природата, за да умре под палещите лъчи на лятното слънце и да потъне в подземния свят, откъдето отново ще излезе през следващата пролет и така нататък. През четвъртия месец (Тамуз) той бива оплакван като умиращ, а през пролетта се празнува възкресението му. Тамуз същевременно е бог на живота и спасението, тъй като подземното царство не може да го задържи. Смъртта на Тамуз се причинява от разяждащия любовен жар на богинята Иштар или от някакво враждебно животно. Иштар е годеница на Тамуз, която през пролетта се омъжва за него, а сред лятото бива отделяна от любимия си. Тогава тя плаче за него и отива да го търси. С тази цел слиза в подземния свят, в ада, за да достигне водата на живота, с която ще може да съживи намиращият се там Тамуз. Със заплашвания Иштар иска да бъде допусната в ада. Тя преминава седем порти, като пред всяка порта бива събличано част от облеклото ѝ, докато най-после влиза при царицата на подземния свят и се явява пред нея напълно гола. Според прастар закон Иштар е обречена да не се връща вече на земята. Богинята на подземния свят е обзета от ужас поради идването на Иштар. Тя не понася страстта, а също е смаяна от бедата, която трябва да настъпи, защото Иштар е богиня на плодородието. Царицата на подземния свят изисква от бога на чумата да пусне върху Иштар всички поразии. На земята се прекратява раждане и растеж, откакто Иштар пребивава в ада. Настъпва смущение и бъркотия сред боговете. Те се събират на съвещание и създават един музикант, когото изпращат при богинята на подземния свят, за да я склони към от- стъпчивост. След това той отвлича Тамуз и го връща на земята. Тамуз обаче потъва в безутешна скръб по изчезналата Иштар. Само чрез вълшебната музика на своята флейта музикантът побеждава упорството на богинята на подземния свят. Тя напръсква Иштар с водата на живота и я освобождава.

Празникът на Тамуз бил всенародно честван, а в него вземали участие и свещените робини на Иштар като оплаквачки. Около времето на Седекия и разрушаването на храма (586 година преди Рождество Христово) култът на Тамуз намерил прием и сред иудеите. Пророк Иезекиил видял в шестата година, в шестия месец, на третия ден от месеца при северните врати на иерусалимския храм много гнусотии, между които и жени, които оплакват Тамуз.

Митът за Тамуз е плод на вавилонската натуралистична мисъл, която чрез средствата на фантазията създала прекрасни образи и разкази на олицетворяваните от нея природни сили и явления. В този мит няма обаче и следа от такава историчност и духовност, с каквито са пропити всички евангелски разкази за Иисус Христос. Няма нужда от по-подробно сравняване на митическия образ на Тамуз с историческата личност на Иисус Христос, тъй като тяхното най-бегло познаване показва, че между тях не може да се установи никаква близост и зависимост, дори никаква най-далечна аналогия.

От тези конкретни справки в областта на езическата митология с цел да се установи дали тя може да бъде призната за първоизвор на християнската религия и на историческата личност на Христос Богочовека, в частност, правим следните изводи:

1. В езическата митология могат да се намерят далечни загатвания за някои идеи на християнската религия, а именно: за въплъщаването, изкупителните страдания, смъртта и възкресението на божествения Спасител на човечеството. Както вече се спомена, тези загатвания не са рожба на езичеството, а на общочовешката религиозна потребност, която в това отношение се опира на богоподобието на човешката душа, на първоначалното всеобщо Божие откровение, на естественото Божие откровение и на духовната светлина, която се излъчва в света от Предвечното Слово още преди въплъщаването Му, както и от разпространяването на библейските пророчества, главно чрез превода на 70-те тълкуватели и чрез пропагандата на иудеите от разсеянието. Обаче докато в езичеството тези идеи са само смътно загатнати, а понякога и изопачени до пълна неузнаваемост, в християнството те са получили пълно историческо разкритие и сияят с непотъмняваща идейна и нравствена чистота.

2.В посочените митологични предобрази на Иисус Христос в лицето на древногръцките богове Зевс и Дионис, на древноегипетския бог Озирис, на фригийския бог Атис и на Вавилонския бог Тамуз не се намери нищо близко и сходно, което да напомня както историческия характер на Христовата личност, така и величието на Иисус от Назарет като възвишен Учител, чист Първосвещеник и нравствен Вдъхновител.

Както поради замъгляването на основните религиозни истини, така и поради липсата на действителен Месия в езичеството, последното се разпръснало като мъгла пред ярките лъчи на утринното слънце, пред историческата богочовешка личност, пред нравственото съвършенство и божествената сила на Иисус Христос. Когато търсим положително значение на езичеството за християнството, то може да се намери единствено в обстоятелството, че езичеството, от една страна, е поддържало будно религиозното съзнание, а от друга страна, чрез своята неспособност да го удовлетвори го е насочвало към религията на Христос Спасителя. Ето защо, когато Иисус Христос се явил на света и започнал Своята божествена учителска, първосвещеническа и царска мисия, езичеството било вече изпълнило ролята си в света. На него не оставало нищо друго, освен да изживее в агония последните дни от съществуването си, да слезе от сцената на историята и да отстъпи своето място на християнството, пред което се разкривали необятни простори за религиозна просвета, морална обнова и културно издигане на човечеството.

В заключение по темата за отношението между християнството и езическата митология, респективно дали Основателят на християнството Иисус Христос е историческа личност или Неговият образ е изваян от съкровищницата на езическата митология и със средствата на творческата фантазия, уместно е да бъдат припомнени резултатите от дискусията относно състоятелността на митологичната теория за произхода на християнството, проведена на широка научна основа в Москва през 1966 година. Те са сумирани в редакционна статия под наслов “Жил ли Иисус Христос” на списание “Наука и религия” (№ 5, май 1966, Москва). Там теорията за митологичния характер на Иисусовата личност се обявява за невярна и ретроградна и се заявява, че “застъпниците на историческата школа разполагат с достатъчно сериозно научно обосновани данни за Иисус като реална личност; съвременните учени считат за достоверни много свидетелства, които в началото на нашия век се подхвърляли на съмнение”.

Следва…(виж тук)

____________________________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 38-51. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d4o

Митологизиране*

Публикувано на 24.10.202302.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Xристиянството е историческа религия в пълния смисъл на думата. Това не означава само, че то е проникнало в живота на човечеството като формираща културна и обществена сила и има своя история. В това отношение религиозният култ, утвърдил се за определено време, упражнил влияние върху съдбата на един или няколко народи и станал исторически фактор, има историческо измерение и може да бъде разглеждан от историческа гледна точка. Християнството е историческа религия преди всичко поради обстоятелството, че е основано от историческата личност на Иисус Христос и е култ към Него. Следователно, то се изгражда върху двойна основа: религиозната потребност на човешката душа и историческата реалност на Иисусовата личност, която притежава човешки и божествен или богочовешки характер. Съответно на това християнската вяра засвидетелства и обосновава своята истинност както религиозно, така и исторически.

Въз основа на същата теза, отрицание на християнството се изгражда върху две плоскости – философска и историческа.

На първо място се полагат старания да се докаже, че религиозната потребност има незакономерен произход и че тя не свързва човешката душа със свръхестествения и божествен свят. На такава обща и най-широка плоскост се отрича религията въобще, тоест религиозността във всички форми на нейното индивидуално и историческо проявяване. Тази философска аргументация е неубедителна за напредналия в духовния живот религиозен човек. За него религиозната потребност е насъщна душевна нужда, която заявява себе си в съзнанието му и изисква непременно да бъде удовлетворена. В противен случай той чувства духовен глад и духовна жажда, които, ако не бъдат задоволени, разяждат основното ядро на душата му, внасят смут в живота му, заплашват го с душевни разстройства и с вечна гибел. При това за такъв човек религиозната потребност не е обикновена проява, която носи безпредметен характер или има за свой предмет фалшиво отражение на емпиричната действителност в примитивното или непросветено човешко съзнание. Бог за него не е своеобразно отражение на природата или на Вселената, а свръхприродна духовна действителност, която той непосредствено възприема със своя дух и с която духовно общува.

Силата на религията обаче не се състои само в религиозната потребност и настройка на човешката душа. Религията придобива пълно разкритие и висша проява в християнството, тъй като тук метафизичното и историческото са се свързали и взаимно са се укрепили в човешкото съзнание. Някои представители на западноевропейското Възраждане и на просветителската епоха подчертават идеята: “Само метафизичното може да ни спаси. Историческото не прави човека блажен!”

Безспорно е, че спасението, за което копнее човешката душа и което търси в религията, може да настъпи само от метафизичното, разбрано в дълбокия му смисъл – не само като отвъдфизично, но и като свръхфизично, духовно и божествено битие. Но как може да дойде спасение от метафизичното, ако то не влезе по някакъв начин в допир с нашия свят и ако не стане действаща и преобразяваща сила в историята на човечеството? Следователно, метафизичното битие може да прояви своята спасителна сила, като се облече в одеянието на историческото битие, като се превърне в исторически факт и непрекъснато действа в историята като една от нейните ръководни сили. Само чрез християнската религия метафизичното битие е влязло в историята, придобило е исторически характер и действа също като историческа сила, тъй като тя е Евангелие за боговъплъщението в историческото лице на Иисус от Назарет. Евангелието от Иоан започва своя боговдъхновен разказ именно с това, че предвечният божествен Логос се е въплътил и станал човек. В лицето на Иисус Христос метафизичното и божественото битие влиза в историята и излъчва от себе си спасителни сили, достъпни на всеки човек, който чрез вярата отваря вратата на сърцето си за него, възражда се за нов живот, непрекъснато израства духовно и се обожествява чрез него.

Влизането на Бога в историята чрез въплъщението на Логоса в лицето на Иисус Христос е най-важният факт в религиозния живот на човечеството. Върху него се крепи християнската религия, която създаде нова ера в историята на човечеството и продължава да принадлежи към факторите на нейното прогресивно движение и културно издигане.

Оттук може да се разбере защо отрицанието на религията се изгражда на философска и на историческа основа. Ако документално и убедително се отхвърли историческият характер на Иисусовата личност, метафизичното, върху което се възлага надеждата за спасението, губи реално очертание и действена сила и християнската религия се лишава от твърда основа. Затова в ново време се предприеха множество грандиозни опити да бъде отречен историческият характер на Иисусовата личност, да бъде обявен Основателят на християнството за митично същество.

Едва в края на XVIII-ти век се появиха мислители, които започнаха аргументирано да оспорват и отричат историческото съществуване на Иисус Христос. Пръв такъв опит извършва французинът Шарл Дюпюи през 1781 година, а десет години след него – съотечественикът му Константин Волней. Оттогава досега теорията за митичния характер на Христовата личност придоби множество привърженици. Между тях заслужава да бъдат назовани поне някои, които са положили големи старания за обосноваване на тази теория и за нейното широко пропагандиране като Давид Щраус, Бруно Бауер, Алберт Калтхоф, Уилям Смит, Артур Древс, Джон Робертсон, Анджей Немоевски, Бенджамин Смит, Беннион Келерман, Самуел Лубински, Георг Брандес и Роберт Юрьевич Випер.

Привържениците на митологичната теория поддържат тезата, че Иисус Христос е мит, като за това привеждат основания, че е легендарна личност, че никога не е живял, не е проповядвал някакво учение, не е основавал някаква религия.

Ето в най-общи линии основните твърдения на митологичната теория. Християнската религия не води началото си от Иисус Христос, тъй като Той не е съществувал като историческа личност. Тя е възникнала като историческа необходимост поради борбите на робите против робовладелците в Римската империя. А историческата обстановка, сред която е възникнала християнската религия и която я е произвела като свое закономерно явление, е следната. През първия век преди Рождество Христово огромна част от робите в Римската империя водила открита борба срещу жестокостите на робовладелската класа. В тази борба робите увличали след себе си свободните селяни и занаятчии, които също били подложени на икономически гнет. Eдно след друго пламвали въстания, в които обезправените, измъчени и угнетени роби се опитвали със силата на оръжието да свалят от власт робовладелското малцинство и да извоюват свобода и условия за благополучен живот. От всички въстания, които по това време избухнали в Римската империя, най-голямо било това на робите в Италия през 73-71 година преди Рождество Христово. То било ръководено от Спартак, един от най-забележителните пълководци на угнетените народи в древността. Поради мощта на робовладелски Рим тези въстания завършвали с поражение; робовладелският строй утвърждавал държавната си власт и жестоко се разплащал с непокорните роби. Неуспехите в борбата против тираните създали разочарование сред народа. Тази обществена обстановка родила християнската религия; след кървавите и безуспешни сражения копнеещите за свобода роби не преклонили глава, а само сменили оръжието си – на мястото на грубата естествена сила те поставили вярата в свръхестествената сила, на мястото на реалната победа в този свят те издигнали идеалната утеха на задгробното възмездие и на вечното блаженство в небесното царство. На тази основа се засилила много и намерила най-широко разпространение вярата в Месия, тоест в божествен Помазаник (на старогръцки език “Христос”) и Спасител. Така безсилието на хората създало в съзнанието им вярата във всесилния Бог, с Чиято помощ те желаели да сринат омразната тирания на робовладелците. С помощта на Месия робите разчитали да постигнат окончателна и пълна победа.

Следователно, според митологичната теория вярата в Христос дължи своята поява на поражението на робските въстания в Римската империя, а не на исторически съществувалата личност на Иисус Христос. Митът за Спасителя бил създаден като свръхестествено оръжие на робите в борбата им срещу робовладелците и той победил, тъй като Спартак и много други пълководци на робите претърпели поражение. “Христос победи – говори съвременният френски историк Шарл Еншлен, привърженик на митологичната теория за произхода на християнството, – защото Спартак претърпя поражение.”

В този дух митологичната теория изяснява основното съдържание на християнската религия. Според нея то представлява обобщение на много древни митове и легенди на съществуващи по-рано религиозни и мистико-философски течения. Народите от източните части на Римската империя познавали много разкази за чудеса на спасители като египетския бог Озирис, фригийския бог Атис, вавилонския бог Тамуз и други, които се жертвали за щастието на хората, а впоследствие възкръсвали. Всеки един от тези спасители се представял като роден от непорочна дева; така представяли Иисус Христос и християнските предания.

Повечето поддръжници на митологичната теория твърдят, че от всички древни митични богове Иисус Христос стои в най-близко идейно сродство и в генетична връзка с персийския бог на слънцето Митра, чийто култ, митраизмът, бил широко разпространен в редица места на Римската империя. Разбира се, според привържениците на митологичната теория в образа на Иисус Христос като Месия и Спасител били внесени и много нови елементи, взети предимно от Стария Завет, от Филон Александрийски, от стоицизма и неоплатонизма, за да можел той да задоволи повишените изисквания на хората през новата епоха. Така библейският образ на Месия еволюирал, като бил обогатен с идеите на филоновото алегорично и мистично тълкуване на Стария Завет. Под влияние на Бруно Бауер се утвърдило схващането, че александрийският евреин Филон, който живял до 40-та година след Рождество Христово, е истинският баща на християнството. Стоицизмът в неговата вулгаризирана форма пък оказал силно влияние върху моралните възгледи на организаторите на първите християнски църкви. Римският стоически философ Сенека бива обявен за “чичо” на християнството. Посочва се като установено, например, голямото влияние на произведенията на Сенека върху посланията на св. апостол Павел. Под влияние на изменящите се обществени условия се изменял и развивал и образът на Иисус Христос. В първи век, когато свирепствала разрушителна социална криза, се създала идеята за “Второто пришествие”; Иисус трябвало да причини кървав разгром на богатите и насилниците и да предаде царството на бедните и кротки християни. През втори и трети век, когато социалната криза преминала, Христос започнал да бъде представян като мистичен спасител на хората в неясното бъдеще, когато щяло да стане възкресениете на мъртвите. В цялото историческо оформяне и укрепване на религиозния мит за Иисус Христос най-същественият фактор за неговата жизнеспособност през периода на всички класови общества бил сближаването и сродяването на този мит с жизнените интереси на експлоататорите, които залагали много средства за широкото му разпространяване сред народа. Завършвайки аргументацията си, привържениците на митологичната теория заключават: Иисус Христос не принадлежи към категорията на историческите личности; Той е чисто митично, фантастично същество, каквито са Зевс, Марс, Озирис, Атис, Кибела, и най-вече Митра.

Следва…(виж тук)

____________________________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 33-37. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d45

Догматически истини и нравствени норми в литургията на св. Иоан Златоуст*

Публикувано на 23.10.2023 от Dragan Bachev

Архимандрит Николай

I. В литургията на оглашените

Светата литургия е основното християнско обществено богослужение, установено от Господ Иисус Христос на тайната вечеря с поръчение да се извършва в спомен на Неговата изкупителна смърт и възкресение до второто Му идване (1 Коринтяни 11:23-26; Матей 26:26-28; Марк 14:22-24; Лука 22:19- 20). През време на литургията се извършва най-великото християнско тайнство – пресъществяването на пренесените дарове – хляб и вино – в тяло и кръв Христови. Като се причестяват с тези Христови тайни вярващите се съединяват с Христа, получават прощение на греховете и благодатни сили за духовен растеж (Матей 26:28; Иоан 6:51-54). Причестяването от една евхаристийна чаша е свидетелство за единството на Христовата църква, която чрез него се усъвършенства и разраства като мистично тяло Христово (1 Коринтяни 12-27; Ефесяни 4:11-12, 15-16).

Християнската църква е запазила литургийните последования на св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. апостол Яков, св. евангелист Марк и св. Григорий Двоеслов, папа Римски. Последната света литургия фактически е последование за причестяване на вечерното богослужение през Великия пост с дарове, осветени на Василиева или Златоустова литургия. Заради това тя се нарича „преждеосвещена“. Най-често се отслужва литургията на св. Иоан Златоуст.

Литургията на св. Иоан Златоуст се състои от три части: проскомидия, литургия на оглашените и литургия на верните.

Литургията на оглашените е онази част от Божествената литургия, на която са имали право да присъстват оглашените, тоест обучаваните в Христовите истини, кандидатите да приемат свето кръщение и да станат членове на църквата. Тя се състои от редица молитви, песнопения и четения от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. След поучение върху някое от четивата и специална молитва, оглашените били приканвани да напуснат храма, защото нямали право да участват в следващите части на литургията – проскомидията и литургията на верните.

Сега проскомидията се извършва тайно преди литургията на оглашените.

Литургията на верните, на приелите светото тайнство кръщение действителни членове на църквата, е третата част на светата литургия. Приготвените на проскомидията дарове тържествено се пренасят по време на Великия вход и се поставят върху светия престол. Тук те се принасят като словесна, хвалебна, умилостивителна и благодарствена жертва и с призоваването на Светия Дух се пресъществяват в тайни Христови – в Негово тяло и кръв. Вярващите се причестяват с тях, за да получат прощение на греховете, душевна трезвост, за усъвършенстване във вярата и любовта.

Молитвите и тайнодействията на трите части на светата литургия са богати с догматически истини и нравствени християнски изисквания. Поради богатството на идеи и благодатни сили, които светата литургия съдържа в себе си участието в нея винаги се е смятало за едно от най-важните задължения на християните. И днес междуцърковни конференции я препоръчват като належащо условие за напредъка на отделния християнин и на цялата църква.

Ще проследим християнските догматически и нравствени истини и повели, отразени в литургията на оглашените и в литургията на верните. Проскомидията няма да разглеждаме, защото се извършва тайно от свещеника.

Трябва да се има предвид също така, че началният възглас и великата ектения от литургията на оглашените е преминала от литургията на верните през V-ти век, когато институтът на оглашените престанал да съществува.

Сега литургията на оглашените започва с тържествения възглас: „Благословено е царството на Отца, и Сина, и Светия Дух, сега и винаги и във вечни векове!“ Вярващите отговарят: „Амин!“, тоест истина е, така е!

Чрез този възглас в самото начало на Божествената литургия се изповядва вярата в троичността на Бога, във вечността на Неговото съществуване, в Неговата сила и всемогъщество. Възгласът ни напомня думите на св. пророк Даниил за вечността на Божието царство (Даниил 2:44; 6:26; 7:14) и тези на псалмопевеца Давид за вечността на Бога (Псалом 101:27-28; 89:1, 5). Новозаветният елемент се състои в това, че вечността на Божието царство принадлежи на Троичния Бог – Отца, и Сина, и Светия Дух. Това царство е благословено – извор е на благословии и добрини за цялото човечество. То е царство на правда, мир и радост в Светия Дух (Римляни 14:17).

В следващата подир началния възглас велика ектения християните се приканват да се молят за мир, за мира в целия свят, за духовните и светски ръководители, за изобилие на земните плодове и за всички, които се намират в беди, нещастия и изпитания, за болните и за тяхното спасение. Накрая се приканват да предадат взаимно себе си и целия си живот на Христа Бога. Чрез моленията на великата ектения се изразява вярата в Божието всемогъщество, милост и доброта. За висше благо се изповядва вътрешният, благодатен небесен мир и мира между всички народи в света, без войни, кръвопролития, раздори и смутове. Изразява се и благоговейната почит към Божията майка „пресветата, пречиста, преблагословена наша Владичица Богородица и винаги Дева Мария“, запазила своето девство и след раждането на Христа Бога.

Прочетете още „Догматически истини и нравствени норми в литургията на св. Иоан Златоуст*“ →

Духовната структура на християнското семейство*

Публикувано на 16.10.2023 от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Зад всичко видимо очите на вярата долавят святото сияние на божествената премъдрост, красота и мощ. Това сияние най-силно се отразява в лицето на човека, защото той е сътворен по Божи образ, предназначен е да стане владетел на целия космос и е призван непрестанно да напредва към върха на абсолютното съвършенство и да спечели вечността. Когато псалмопевецът Давид се вглъбил в себе си и погледнал в дълбочината на човешката природа, пред неговия духовен поглед се разкрило цялото неизмеримо величие и висше назначение на човека. В този миг го обзел неудържим възторг, защото той узнал, че Бог е поставил човека за владетел над делата на ръцете Си и всичко е покорил под нозете му (Псалом 8:7). Към това св. апостол Павел прибавил: не ангелите, а човека Бог е предназначил да стане покорител и на «бъдната вселена» (Евреи 2:5 и 8).

За да се продължи човешкият род и да се извайва величественият образ на човека във все по-голяма пълнота, Бог установил брачната институция – този свещен съюз на мъж и жена, съгряван от лъчите на любовта. В нея мъжът и жената се свързват помежду си толкова тясно, че образуват една плът (Битие 2:24). В брака мъжът и жената се съединяват от Самия Бог в свещен и неразкъсваем съюз. Поради това за брака се поръчва: «Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва» (Матей 19:6, Марк 10:9).

Структурата на брака е сложна и многолика. В него са налични обществени, политически, социални, икономически, правни и други страни и моменти. Като най-висше в човека духът доминира в брака. Той го превръща в здрава и трайна нравствена институция, гдето две души се свързват чрез връзките на любовта за съвместно съжителство, за взаимно подпомагане, за общо възрастване и усъвършенстване, за раждане, отглеждане и възпитаване на деца – утрешни строители на общочовешкото благополучие и зидари на царството Божие.

Дълбочината на духовната структура на брака се разкрива от християнската религия. Иисус Христос, въплътеният Син Божи, между другото посочил висшето достойнство на брака и разгърнал пред него необятни перспективи във времето и във вечността. Иисус Христос въздигнал брака в тайнство и осветил основаваното чрез него семейство. Св. апостол Павел нарича брака «тайна велика» (Ефесяни 5:32) и го сравнява с най-светия съюз – този на Христа с Църквата. «Бракът – казва същият апостол другаде – е нещо честно у всички и брачното легло – чисто» (Евреи 13:4).

Поради това истинските християни гледат извънредно сериозно на брака. Те встъпват в него със страхопочитание и със съзнание за отговорност не само пред обществото, но и пред Бога. Сключването на брак от страна на християни не е някакво маловажно събитие, което засяга само тях и за което те носят отговорност единствено пред себе си. Християнският брак се сключва пред Бога и пред Църквата в празнична обстановка при извършване на тържествени свещени обреди. По такъв начин на брачната връзка се придава неимоверно голяма важност и сериозност, тежест и здравина.

При венчанието Църквата възлага върху главите на встъпващите в брак венци – символ на високото достойнство, което те придобиват чрез тайнството брак. Църквата ги увенчава «със слава и чест» и им дава Божията преизобилна благодат, за да преуспяват в новото си състояние и успешно да изпълняват поставените им висши задачи. Такива тържествени мигове и свещени преживявания не се забравят от вярващите. Те укрепват брачния им съюз и влияят благотворно върху него.

Чрез тайнството брак на съпрузите се дава за цял живот Божията благодат, която стопля и възвисява естествената любов, за да не пресъхне никога нейният извор и да не угасне нейният плам и превръща основаното семейство в малка Църква (Римляни 16:4; 1 Коринтяни 16:19; Филимон 1:2).

Благодатта на всеобщото, царствено и свето свещенство, в чиито редици Бог е призовал всички християни, се проявява най-мощно в най-малката църковна община – семейството. Според свидетелствата на блажени Августин и на св. Иоан Златоуст, тайнството брак в много отношения прилича нa тайнството свещенство. Чрез него на мъжа и на жената се дава особена свещена сила, която ги прави един вид свещенослужители и превръща домашното им огнище в свет олтар. Тук всяка постъпка има характер на свещенодействие: мъжът и жената живеят в Господа и вършат всичко в Божието име и за прослава на Всевишния. Щом човек прекрачи прага на християнското семейство, той ще почувства топлотата на Божия дух, който навсякъде е проникнал и всичко осенява и животвори. От кътчетата на християнския дом полъхва нещо красиво и мило, нещо божествено и свещено. Целият живот на християнското семейство протича под сиянието на тихата, но никога незалязваща светлина на благодатната любов.

По силата на духовната си структура християнското семейство не се блазни само от стремежа да постигне благополучие и щастие на земята. То иска да бъде още и школа за нравствено възпитание и светилище за всекидневно освещаване. Християнският брак – пише Климент Александрийски – е «школа на добродетели за всички встьпили в него: за тяхното собствено възпитание и за възпитанието на децата им за вечността». В него християните са поставени в толкова естествена и благодатна среда всекидневно да се упражняват в добродетелност и да възрастват в нравствената любов, тази царица на добродетелите. Него Гьоте основателно нарича «начало и връх на всяка култура. Той прави грубия – кротък, а и най-образованият няма по-добра възможност да проявява своята доброта».

За вярващия човек огнището на семейството е свещено още и затова, защото в него е роден по човешка природа, отраснал е и е възпитан Господ Иисус Христос под топлите майчински грижи на св. Богородица. Тя се удостоила да стане Божия Майка, защото чрез въвеждането ѝ в храма и чрез възпитаването ѝ в благочестие запазила душевната и телесната си чистота. Божията Църква от всички краища на земята всекидневно ѝ въздава богослужебна възхвала и я възпява като нескверна и неблазна, нетленна и пречиста, пренепорочна Дева и преславна Приснодева, Богоневеста Владичица и невеста неневестная. Ставайки изразител на общоцърковното съзнание, св. Ефрем Сирин възвеличава св. Богородица като майка на всички хора и най-вече на приневолните и страдащите.

Още приживе св. Богородица проявявала особена обич към семейството. На брачния пир в Кана Галилейска тя се застъпила пред божествения си Син за младото семейство. По този начин тя го избавила от първото му затруднение. Очевидно тя искала току-що бликналият за него извор на радост и щастие никога да не пресекне. И оттогава и до ден-днешен, пък и за вечни времена, Божията Майка е небесна покровителка и закрилница на семейството.

Ето защо богомъдро е постъпила нашата света Църква, като е отредила празникът «Въведение Богородично» да се чества от православния народ като ден на християнското семейство. С това тя показва от една страна колко високо цени семейството и от друга страна как майчински се грижи за неговото запазване и процъвтяване. За постигането на тази цел тя поставя християнското семейство под всемощния покров на св. Богородица и издига пред него нейния свещен образ като вдъхновяващ и окрилящ пример.

Поради пречистото си майчинско сърце и поради безпределната си майчинска обич св. Богородица наистина стои най-близко до християнското семейство. Православната душа из самата си глъбина възкликва към нея в молитвен зов: «О пречистая, надеждо христианом, кто паче тебе в милости?» Именно поради безмерната си милост св. Богородица бди от небесните висоти над християнското семейство и никога не го лишава от своята могъща закрила.

Прочетете още „Духовната структура на християнското семейство*“ →

Църковната проповед в първите дни на Освободителната война*

Публикувано на 08.10.202308.10.2023 от Dragan Bachev

Иван Денев

Априлското въстание от 1876 година било потушено с нечувана жестокост. Турците избили около 30,000 невинни жени и деца. Множество градове и села били изгорени. Страданията на българите били неуписуеми.

По искане на Русия на 11/23.12.1876 година била свикана Цариградската конференция на Великите сили, която завършила с неуспех. Турция отказала да изпълни решенията на конференцията, както и решенията на Лондонския протокол от 19.03.1877 година, което ускорило обявяването на Руско-турската освободителна война на 12/24.04.1877 година в град Кишинев.

Това важно събитие за българите намерило отражение и в Църковната проповед.

На 8 април 1877 година руският император Александър II напуснал Петербург на път за Кишинев. На гара Унгени той бил посрещнат най-тържествено от румънското духовенство, начело с Молдавския митрополит, който приветствал императора със свитата му. Александър II отговорил и благодарил за топлия прием.

В Кишинев той бил посрещнат с камбанен звън. Местният епископ (а от 1869 година и архиепископ) Павел, заедно с градското духовенство го причакал пред катедралата в пълно архиерейско облeчение и светия Кръст в ръце.

При посрещането на императора в града, Кишиневският и Хотински епископ произнесъл кратка приветствена реч. Тя няма начален текст и започва направо с обръщението: „Благочестивейший Государь!“ В първата ѝ част се говори за положителното отношение на императора към поробените християни на Балканите, както и за целта на идването му в Кишинев. Във втората част се изказват пожелания за успех в замисленото дело.

Види се, епископът ще да е бил запознат добре с намеренията на императора, затова и започва приветствената си реч така: „Ти, единствен, с верния ти народ, възлюби тъпканите от печата на исляма християнски народи, не само с думи или с език, но с дела и истина (1 Иоан 3:18). Царственият ти глас през всички дни на твоето царуване незамлъкващо се е издигал в защита на угнетените. И неотдавна твоето мощно слово стана велико дело на любов към тях.“

Тук епископ Павел намеква за неуспеха в Сръбско-турската война от 1876 година и дипломатическата намеса на Русия в нея.

Авторът на речта формулира целта на посещението на императора в Кишинев ясно и определено така: „Сега ти с августейшия си син, твоят наследник, идваш при нас на границата на Руското царство към пределите на поробителя на нашите братя по вяра и кръв, идваш на мястото, където се съсредоточава твоето христолюбиво войнство за ново още по-велико дело на любовта към поробените… Ти идваш при нас, за да заповядаш на твоите войски, ако не всецяло да съкрушат, то съкрушително да разтърсят и самите основи на Вратите адови (Матей 16:18)… и със скъпата руска кръв да изкупиш, с огън и желязо да спасиш поробените от жестокия покорител; да ги избавиш от живот, изпълнен с адски мъчения. Да излекуваш раните им. Да вдъхнеш в тях нов живот и да им дариш човешки права.

Bтopaтa част на речта, както вече казахме съдържа благопожелания за успех в замисленото дело. Още в началото на тази част Кишиневският и Хотински епископ прави кратка психологическа характеристика на императора. „Цар праведен и кротък, от Бога пазен!” Следват и пожеланията: Бог да го увенчае с нов лавров венец на славата: да го украси с венеца на освободител на угнетените християнски народи!

Като заключителен акорд звучат словата му, сполучливо съчетание на прекрасно сравнение с възклицание: „От блясъка на подвизите и победите на твоите войски да помръкне луната и да възсияе като слънце Христовият кръст!“

В Кишинев, на Скаковое поле (хиподрума), днес квартал Ришкановка, красен от възпоминателен мавзолей на българското опълчение, бил направен преглед на войсковите части. След прегледа, Александьр II спрял сред полето и слязъл от коня си.

Излязъл напред, в пълно архиерейско облeчение, Кишиневският и Хотински епископ разпечатал връченото му официално писмо. Чула се заповед: „На молитву!“ Всички войници свалили шапки. Същото сторил и народът. Епископ Павел прочел високо Височайшия манифест на император Александър II за обявяване на Освободителната война.

В този Манифест четем: „На всички наши любезни верноподаници е известно живото участие, което ние всякога сме проявявали към съдбините на угнетеното Християнско население на Турция. Желанието да подобрим и обезпечим положението му е споделял с Нас и целият Руски народ, изразяващ днес своята готовност за нови жертви за облекчаване участта на Хрис- тияните на Балканския полуостров…

Изчерпали докрай нашето миролюбие, ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това налагат както чувството за справедливост, така и чувството за Собственото Наше достойнство. Турция със своя отказ Ни поставя в положение на необходимост да прибегнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на нашето дело, Hue, в смирено упование в помощта и милосърдието на Всевишния, обявяваме на всички Наши вероподаници, че е дошло време, предвидено в Нашите думи, на които би се отзовала цяла Русия. Hue бяхме изразили да действаме самостоятелно, когато намерим това за нужно и когато честта на Русия наложи това. Днес, призовавайки благословението Божие върху нашите доблестни войски, ние им повеляваме да влязат в пределите на Турция“.

Последвал молебен. Ликуващ хор запял: „Христос воскресе…“, „С нами Бог! Разумейте, языци, и покоряйтеся, яко с нами Бог!“

Кишиневский Павел произнесъл реч, която е без начален текст. Започва направо с обръщението: „Вождове и войни христолюбиви!“ В първата част на речта Кишиневският и Хотински епископ говори за задачите, които император Александър II поставя с Манифеста си пред Руското войнство. Във втората част на речта, той сочи образци на бойна слава, които трябва да вдъхновяват войската.

Прочетете още „Църковната проповед в първите дни на Освободителната война*“ →

Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата – продължение и край*

Публикувано на 07.10.202307.10.2023 от Dragan Bachev

отец Стоян Чиликов

В Римската империя до Медиоланския едикт през 313 година, а и малко след това, политеизмът е доминиращ, като в почитта към боговете важно място заема култът към императора. Известно е, че всички граждани на Римската империя, които са заемали по-важните постове в армията, администрацията и управлението на държавата, принасят често жертвоприношения, които са обичайни и преди всяка военна битка. Св. Иполит Римски (починал 236 година), подобно на Тертулиан, не одобрява служенето в армията от християни, като препоръчва напускането на военна служба от страна на християните.

В същото време са известни множество воини светии от III-ти век, които са служили в римската армия. Запазено е свидетелството на Ориген (починал 253 година) от този период, който изразява своето несъгласие за участието на християните във войните: както жреците на идолите не вземат участие във войните, за да бъдат техните ръце чисти и неокървавени от убийства при принасянето на жертвите, така и християните не участват във войните, те обаче формират особена армия на благочестието чрез молитвите си за държавата и за императора[27].

Очевидно Църквата се бори с войната като с необходимо зло и се опитва да го предотврати. Затова и през IV-ти век св. Атанасий Александрийски (починал 373 година) пише: „Да се убива не е позволено, но на война да убиеш врага е законно и похвално”. Последните думи на светителя предават не учението на Църквата, а отношението на държавната власт, тъй като воините защитават държавата.

В този контекст говори и св. Василий Велики в своето 13-то правило, че убийствата по време на война не се считат за убийство, но същевременно налага най-строгото църковно наказание – лишаване от причастие за тригодишен период[28]. Това правило на св. Василий Велики изразява много добре отношението на Църквата към войната през IV-ти век: войната е зло, както и свързаните с нея последици, най-страшната от които е отнемането на човешки живот. Същевременно поради принадлежността на християните към Империята убийството по време на война не носи своите последици и отговорности пред светските власти, а само пред църковните.

Християнско отношение към войната в съвременния свят

След IV-ти век, с признаването на християнската религия за позволена (свободна) и приключването на гоненията, започва процес на християнизиране на Римската империя, който включва в себе си отношения на симфония и сътрудничество между Църквата и държавата. Членовете на Църквата са членове и на държавата. Затова учението на Христос за неотвръщането на злото със зло е трансформирано в полза на отношението Църква-държава, при което Църквата постепенно започва да благославя военните действия в защита на отечеството. Императорът започва да се възприема като външен епископ, който брани границите на Империята, респективно на Църквата. Впоследствие с развитието на християнската химнография се появяват богослужебни текстове, които благославят военното оръжие на василевса над варварите, изпросва се победата на византийската автокрация. По-късно, след разпадането на Римската империя, тези молитви се отнасят за победата на българската, сръбската, руската царска влас[29]. Тези молитви са свидетелство за промяната на отношението на Църквата към войните.

Учението на Христос е за спасението, освещаването на човека и света, израстяването на християнските добродетели у вярващите, в основата на които са душевният мир, смирението, саможертвата, покаянието, любовта.

Църковното богослужение е адресирано към Бога, но благодатта освещава човека и впоследствие у него се развиват християнските добродетели. Различните типове литургии от древността до днес са застъпили като основен елемент мира: предаването на мира от свещенослужителя на народа, целувката на мира, подканата на главните молитви е да се помолим с душевен мир. В същността си мирът е в основата на принасянето на Безкръвната Жертва, както и на християнския духовен живот.

В контекста на казаното по-горе считам за в известен смисъл проблематично прошението от ектениите на вечерното и сутрешното богослужение, където освен за мира в целия свят се молим и за успех на войнството: „за христолюбивото ни войнство да се помолим… за да покори под нозете му всеки враг и противник на Господа да се помолим[30]”. То е въведено и в ектениите от литургиите на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики и въпреки че е от късен произход, но то също говори за тенденцията за благославянето на войнството и неговата победа и не само за това, а и за „покоряването на всеки враг и противник[31]”. Тази част от прошението има проблематичен характер, защото е свързана с изкривяване на учението на Господ Иисус Христос за мира, греха и спасението на човека. Евангелието, което благовести Христос, е за спасението на всеки човек и войната трудно може да се впише в контекста на учението за любовта, според което Христос учи да обичаме и враговете си[32]. Повечето от химнографските текстове акцентират предимно на духовната битка и имат есхатологична перспектива[33].

Със зависимостта на Църквата от държавната власт се променя и отношението ѝ към злото и войната. Следващата фаза от тези промени е замяната на патриотизма от национализма[34], който е присъщ за поместните православни църкви. Проблем, който започва след оформянето на националните църкви и постепенно се откроява ереста на етнофилетизма.

В историческия развой на Църквата на Изток доминира така наречения цезаропапизъм, който се изразява не със симфонията на държавната и църковната власт, както е описана в шестата Юстинианова новела, но с превес на императорската власт над епископската. Съществуването на патриотизма е лесно защитимо при една единна императорска власт. При обособяването на отделните държави се конфигурират и самостоятелни национални църкви. Национализмът (а не патриотизмът) се свързва с борбата за власт, променя и подменя християнското учение за мира и любовта в пацифизъм или в толстоизъм.

Действително, учението на Толстой и Ганди за непротивенето на злото има в основата си християнския възглед за отхвърлянето на войната и в това няма нищо опасно. Напротив. Заимстването на възгледите им от учението на Христос е свидетелство за действието на освещаващата Божия благодат в света, на влиянието на християнския мироглед и духовност през вековете, което започва с Въплъщението на Словото (началото на християнската ера), християнизирането на Империята и влиянието на християнската духовност върху всички аспекти на човешкия живот, което създава християнската цивилизация. Проблематично е обаче, когато учението на Христос се оприличава с учението на Толстой (което е еретическо) с цел да се оправдава нехристиянският възглед за войната[35].

Евангелието на Христос няма как да благославя войната. Не съществува необходимо зло и то не може да бъде благославяно от Църквата. По същия начин не съществува и „справедлива война”, защото в „основата на войната винаги има някаква несправедливост или неправда[36]”.

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата – продължение и край*“ →

Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*

Публикувано на 06.10.202307.10.2023 от Dragan Bachev

отец Стоян Чиликов

Текстът на изследването представя християнския възглед за войната на базата на изворите на християнското учение: Свещеното Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет и светоотеческите творения, които изразяват опита на Църквата и нейната история по отношение на разглежданата проблематика.

Темата е озаглавена „Християнството и войната”, а не „Църквата и войната” по една основна причина: Църквата, като богочовешки организъм, а не като институция или общество от вярващи, изключва априори агресията и войната. Християнството, представено от трите главни християнски деноминации – римокатолицизъм, източно православие и протестантизъм, има една основа на вярата, положена от Христос, и същевременно много отлики по отношение на истините на вярата и духовния живот на християните.

В този контекст християнството, като обхващащо трите основни изповедания, изглежда, че имплицитно представя по-обща и по-широкообхватна тема. В този текст ще се огранича обаче с църковния възглед за войната на базата на Писанието и Преданието, което означава, че ще акцентирам върху православната гледна точка.

Основната теза, която ще защитя, е, че Църквата е есхатологична общност и самото християнство е есхатологично. Християните живеем тук и сега, но смисълът на живота е в Живота след живота, връзката с Бога, освещаването на човека. А всяка война, каквато и да е тя, е свързана с отдалечаването на човека от Бога, с деформацията на човека и обезобразяването му от греха и злото. В този контекст войната, от християнска гледна точка като плод на злото, нарушава и обезличава връзката на човека с Бога, неговото освещаване и спасение. Тя нарушава Божия домостроителен план за спасението на човека и света.

Не на последно място, войната е дело на човешката страст за власт, която е едно от изкушенията, с които Сатаната изкушава Господ Иисус Христос след Неговия четиридесетдневен пост в пустинята и преди началото на спасителното Му дело[1]. С нея е свързано отнемането на човешкия живот, който е дар Божи и като такъв, човек няма право да го отнема[2].

Библейски аспекти

Войната през Старозаветната епоха

Всяка война в Свещеното Писание на Стария Завет е изпълнена с динамизъм и много драматизъм. В Стария Завет войната е предадена двуполюсно – рязко разграничаване на доброто от злото и съответно – тяхното противопоставяне, което е предадено с характерния за Свещеното Писание на Стария Завет език.

Първата война е свързана с конфронтацията, станала вътре в духовния свят. Въставането на Деница (Сатаната) и падналите ангели срещу Бога, което е предадено много накратко в книгата на пророк Исаия[3]. Всъщност тази битка продължава в човешката история. Тя е предадена на страниците на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, където са проследени прародителският грях на Адам и Ева в райската градина, отдалечаването на човека от Бога, изгонването му от рая, влизането на смъртта в света и веднага след това братоубийството – Каин убива брат си Авел. Всяка война в свещената история на Стария Завет (и Новия Завет) е следствие на греха, завистта на човека, влиянието на Сатаната върху него и е свързана с отнемането на човешки живот, който е Божи дар. В този контекст всяка война е драма, изпълнена с насилие и грях, отдалечаване от Твореца и обезобразяване на човека. С война е свързано и Второто идване на Христос. Преди него е апокалипсисът и отново войната на архангел Михаил с Деница и падналите ангели[4].

Войната в Стария Завет е война на брат с брата вследствие на греха, на народ с народа, на вяра с вяра. Историята на израилския народ е представена като преминаване през множество премеждия, страдания, войни и битки за оцеляване.

Израилският народ е избраният Божи народ, носител на вярата в Яхве, в единия и истински Бог. Той е заобиколен от множество езически народи, които правят многобройни опити да го поробят, да го унищожат като етнос и като вяра. В този контекст войните, които води Израил, са войни за оцеляването на избрания народ Божи и вярата в единия Бог. Тези войни са жестоки, изтребителни, агресивни и противоположни на християнския възглед за войната през новозаветната епоха, където Бог е Цар на мира.

Има един смущаващ факт, с който непредубеденият читател се сблъсква, когато чете за войните, които води израилският народ. Това е изтребването на жени и деца по заповед на Бог Яхве[5]. В тези библейски текстове се описват войните, с които се предават на „заклятие[6]” определени групи от народи. Трябва да се има предвид епохата, през която са описани споменатите събития. През нея са обичайни подобни жестоки прояви, които са неразбираеми за съвременния човек. На второ място е обстоятелството, че народът Божий на Стария Завет е ситуиран сред езически народи, които са политеисти и в този смисъл са идолопоклонници според вярващите в Единия Бог. Това в известен смисъл обяснява водените от израилския народ войни, описани в Стария Завет. Те са войни на Божия народ, на Яхве срещу идолопоклонството или отстъплението от вярата и греха, които води израилският народ при общуването му с останалите езически народи. Такъв е Изходът от Египет, когато Бог извежда Своя народ от чуждото робство[7] или войните с филистимци и мидиамци.

Приведените свидетелства от историята на Стария Завет дават основание да се заключи, че известните жестоки и изтребителни войни, извършени през старозаветната епоха, са допуснати от Бога с цел оцеляване на избрания народ Божий сред обществото от езичници и политеисти.

Възгледът за войната, представен през призмата на Новия Завет

В книгите от Свещеното Писание на Новия Завет, както и в Свещената история на Новия Завет отношението към войната е радикално различно от описаното според Стария Завет. Христос е Царят на мира, Който идва в света да донесе мир и любов на всички хора без разлика от вяра, етнос или пол. Войната е нещо излишно, ненужно, сгрешено и неотговарящо на посланията на Христовата личност. Христос се ражда, за да поправи грешката на Адам, да го изкупи от греха, тлението и смъртта, затова убийството, войната и всички трагични последици, които произтичат от тях, са в противовес с Христовото учение за спасението на човека.

Божият Син се ражда, за да спаси човека, и затова раждането Му е събитие от централно значение в Божественото домостроителство, което е възпято и ознаменувано от ангелския хор: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение[8]”.

Христос е Изкупител и Спасител, Който примирява човека с Бога, спасява го и го освещава. Христос спасява всеки един човек, без да прави разлика между социална или етническа принадлежност. Христовото учение е универсално за всяка човешка личност. Грехът е победен с Христовата смърт и Възкресение и човекът, който вярва в Христос, кръстен в Троицата, се освещава, като мирът е една от основните християнски добродетели, която има духовно значение.

Всичко това автоматично изключва каквато и да е агресия, убийство, война или свързаните с тях действия. Христос дава не само физически, но и духовен мир, чието присъствие изключва априори желанието на човека за агресия и война: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава[9]”.

Ако става въпрос за война, то тя е само духовна война „против поднебесните духове на злобата[10]”. Човек воюва със своите слабости, страсти и грешки, като в процеса на тази борба Христос го освещава и му дава мир, прави го миротворец и син Божий по благодат: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”, казва Спасителят на света[11].

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*“ →