Трудът, който Иисус Христос благослови, освети и прослави чрез божественото Си слово и чрез личния Си пример, би останал празен, ако хората биха живели в неразбирателство и крамоли и ако народите биха враждували и воювали помежду си. Размирието смущава труда и го лишава от творчески постижения; войната разрушава неговите плодове, превръща цветущи градове и села в пепелища, опустошава плодородни равнини и долини, поглъща несметни материални средства и сили, унищожава вековни културни ценности, откъсва милиони хора от работата и творчеството им, носи смърт на войници, на беззащитни жени, на деца и старци, спъва развитието и напредъка на народите за десетилетия. Безпределната любов на Богочовека Христос към хората се проявява и в Неговото божествено миролюбие и миротворство.
Мирът има висока стойност. “Благото на мира – пише блажени Августин – е толкова велико, че между земните и преходните неща не може да се намери нищо, което би звучало по-мило за нас, нищо, което бихме желали с по-силен копнеж, и действително нищо, което бихме счели за по-добро. Поради това мирът е сладък сам по себе си и на всички мил.”
Мирът според св. Иоан Златоуст е майка на всички блага и основа на радостта. По своята същност и проява Бог “не е Бог на безредие, а на мир”. Поради това Той е сътворил всички хора да живеят в разбирателство, любов и мир помежду си и да се радват на безбройните блага на мирния живот. Но поради греха мирът бил нарушен и се поставило начало на пагубното разединение и размирие. Най-напред бил нарушен мирът с Бога – първият, основният и най-важният мир. Грехът е противене на Бога (Второзаконие 9:7), отстъпване от Бога (Исаия 59:13), погазване на Божията воля и поради това беззаконие. В резултат на това грехът като прекъсване на връзките между вярата, надеждата и любовта води до преустановяване на общението с Бога и до вражда с Него. Нарушаването на мира с Бога и враждата с Него улесняват появата на раздори между хората. Който не живее в мир с Бога, своя Творец и небесен Отец, много лесно може да наруши мира със себе си и с хората.“О, ако да беше се вслушал в Моите заповеди – говори Господ чрез устата на пророк Исаия, – тогава твоят мир щеше да бъде като река и твоята правда като морски вълни!” (Исаия 48:18). Нарушаването на Божиите заповеди се състои в извършване на неправди, в човеконенавист, в създаване на раздори и размирици между хората, в причиняване на вражди и войни между народите. Затова, който сее раздори между братята, той е омразен на Бога (Притчи Соломонови 6:19); той няма мир нито с Бога, нито със себе си, нито с хората.
Вследствие на грехопадението и на личните грехове настъпило размирие по света и войни покосявали хората. Те очаквали мир, а не намирали никакво добро.
Хората, предоставени на себе си с ограничените си сили, не могли да възстановят мира с Бога, мира със себе си и мира помежду си. Поради това в лицето на богоозарените пророци те копнеели по божествен Помирител и Миротворец и нетърпеливо очаквали Неговото идване на земята. Многоочакваният Месия се очертавал пред съзнанието на пророците като „Княз на мира”. Неговият “мир безкраен ще расте” (Исаия 9:6-7). В Неговото лице “милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат” (Псалом 84:10). Вследствие на това по Неговото слово народите “ще прековат мечовете си на орала и няма вече да се учат на война” (Исаия 2:4).
Бог по безпределната Си милост и обич откликнал на човешките въжделения и копнежи. Той изпратил в света Единородния Си Син в човешка плът, за да се постави началото на велико помирение; най-напред между Бога и грешния свят, след това между хората и народите. Още при раждането на Спасителя небесното войнство радостно възвестило, че един от плодовете на Неговата мисия в света ще бъде “на земята мир”. Тази песен на небесните жители напълно основателно се нарича “Химн на мира”. И наистина с учението и с живота Си Иисус Христос засвидетелствал Себе Си като божествен миротворец.
Господ Иисус Христос
Чрез Своето въплъщение и учение, чрез делата и най-вече чрез кръстната Си саможертва Той взел върху Себе Си греховете на света, принесъл достатъчно изкупление за тях и по този начин помирил хората с Бога. Враждата и разделението между хората и Бога били унищожени, защото чрез въплъщението Си Единородният Божи Син съединил и помирил в Своята богочовешка личност божествената и човешката природа за вечни времена. Чрез голготската саможертва на Богочовека греховете на хората били изкупени и тяхното богосиновство било възстановено. Те вече не били врагове, а синове Божи и сънаследници на Христос (Галатяни 4:5-7). Чрез Иисус Христос – Пратеника на Бога на мира – се възцарило велико помирение. Чрез Него Бог благоволил “да помири със Себе Си всичко земно и небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта Му на кръста. И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположението към лоши дела, сега ви помири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си” (Колосяни 1:20-22). Така чрез Спасителя се прекратила враждата между Бога и хората и се поставило начало на Новия Завет, завет на истински мир (Числа 25:12). Помирението с Бога чрез голготската саможертва на Иисус Христос улеснява и другите видове мир.
Първият плод на помиряването с Бога е мирът със себе си. Който е в мир с Бога и се ръководи в живота си от Божията света воля, не се разпъва на кръст от вътрешни противоречия, не е арена на бушуващи страсти и не е роб на злото. Помирението с Бога утвърждава в доброто, в правдата и в любовта, чрез които човек придобива несмутим душевен мир, ненарушимо спокойствие на съвестта и радост на сърцето. “Който върви по пътя на доброто – според думите на пророка, – само той намира покой на душата си” (Иеремия 6:16). Нека приведем и думите на поета Франц Грилпарцер:
“Едно е само щастието на земята –
то се състои в тихия мир на душата.”
Вторият плод на даряваното чрез Иисус Христос помирение с Бога е мирът с хората – нашите братя. Който се е помирил с Бога и се намира в синовни отношения с Него, той желае да живее в мир с всички хора, които са синове Божии и следователно негови братя. Мирът с Бога и любовта към Него не са възможни без това. Ето защо помиряването с братята е необходимо условие за всяко общение с Бога. В проповедта на планината Иисус Христос наставлява: “Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там, пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди, и принеси дара си” (Матей 5:23-24).
Въпросът “Кой от вас ще ме укори за грях?” (Иоан 8:46), отправен към фарисеите и книжниците, извира от дълбокото убеждение на Христос, че Той е безгрешен.
В проповедите и беседите Иисус свидетелства за Себе Си като въплътен Божи Син, Който е чист от личен грях и поради това може да вземе върху Себе Си греховете на целия свят и да принесе достатъчно изкупление за тях. Свидетелствата на Христос за Неговата собствена безгрешност са истински, защото те са изява на въплътения Бог Слово (Иоан 1:14; 14:6). Иисус казва: “Макар Аз сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам” (Иоан 8:14). И още: “Ако не вярвате на думите Ми, вярвайте поне на делата Ми, те свидетелстват за Мене” (Иоан 5:36; 10:25). А всички дела на Иисус Христос доказват, че Той е безгрешен, защото не е извършил нещо, което да не изразява безпределна и саможертвена любов към Бог и хората.
Съответно на това Той не пристъпвал към изповед за извършени от Него грехове. През целия Си земен живот призовавал хората към покаяние и изповед на греховете си, за да се обновят духовно-нравствено и да се пречистят. Иисус Христос знаел, че всички хора са обременени, опетнени с вина и се нуждаят от покаяние и изповед на греховете си, за да получат прошка и да намерят спасение (Матей 4:17; Марк 1:15). Тази изповед на греховете и последвалото я поправяне имат висока ценност; “голяма радост има на небето за един каещ се грешник” (Лука 15:7, 10). Себе Си Иисус обаче никога не поставял в редиците на грешниците, Свои грехове никога не изповядвал, просто защото такива нямал и не се нуждаел нито от покаяние, нито от изповед. В проповедта Си на планината Той приканвал хората чрез молитвата “Отче наш” да се молят: “Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си” (Матей 6:12) или “Прости нам греховете ни, защото и самите ние прощаваме на всеки наш длъжник” (Лука 11:4). Тази молитва, в която се включва просба за прошка на греховете, не е молитва, с която се молил Христос за Себе Си; тя е молитва, дадена от Него на хората.
Иисус се молил често съсредоточено и смирено. Той се молил за прошка на греховете на Свои ученици, на всички вярващи, на целия свят, но не и за Свои грехове. В напрегнатата молитва в Гетсимания, когато Христос виждал да се докосва до устните Му горчивата чаша с кръстните страдания и да се приближава голготската смърт, би следвало да очакваме Той да се моли за прошка на греховете Си, ако такива би имал. В тази усилена молитва, когато кървава пот капела от челото Му, няма загатване за Собствена вина. Дори тогава, когато Иисус Христос висял на кръста и пред Него се разтваряли дверите на отвъдния свят, за да Го приемат, Той молил Своя Отец да прости греховете на Неговите врагове. Напълно уверен в Своята безгрешност, Спасителят бил сигурен, че предава духа Си в ръцете на Своя Отец (Лука 23:34, 46).
Господ Иисус Христос
По време на обществената Си дейност Иисус Христос освобождавал разкаяли се грешници от вината им (Матей 9:12; Марк 2:15). Власт да прощава греховете има само този. който притежава божествено достойнство и сам е безгрешен. Никой човек, включително и пророк, не е дръзвал да прави подобно нещо – наистина пророци освобождавали хора от греховете им, но в Божието име или по Божие поръчение и пълномощие (2 Царства 12:13; Иисус син Сирахов 47:13). Грехът е нарушение на Божията воля и оскърбление на Бога. Поради това само Бог може да прощава греховете. От това следва, че Иисус Христос като въплътен Бог Слово и чист от грях имал власт да освобождава грешниците от вината им.
Спасителят не само прощавал човешките грехове, но принесъл изкупление за тях. Вината за сторените грехове не се отменява от Иисус Христос, а се изкупва чрез Неговата саможертва на голготския кръст – Той е Изкупител на човечеството. Иисус говорел за Себе Си, че е дошъл, за да даде “душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Своята пречиста кръв Христос пролял за опрощаване греховете на цялото човечество (Матей 26:28). Очевидно е, че саможертвата на голготския кръст има изкупителен характер, защото Иисус сам не е имал грях и е можал със силата на любовта Си да вземе върху Себе Си греховете на хората и да принесе необходимото изкупление за тях.
Иисус Христос Си приписва власт да съди хората за греховете им. Когато времето за изпитание, покаяние и поправяне премине, тогава Той ще дойде пак на земята, но не в унизен вид, а като славен цар, за да съди всички хора: “Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина” (Иоан 5:22). Господ Иисус Христос ще съди живите и мъртвите и ще отсъди каква ще бъде вечната им участ, защото има това право не само поради божественото Си достойнство, но и по силата на Своята безгрешност и изкупителна саможертва.
Ясно е, че сред потъналото в грехове човечество Спасителят се е запазил чист от грях. Според определението на IV-тия Вселенски събор Той е “подобен нам във всичко освен в греха”. При това Иисус Христос е безгрешен в абсолютния смисъл на думата. Никой човек, колкото и да е нравствено издигнат, не може да се сравнява по нравствено съвършенство, по безгрешност и светост с Иисус. Изключителността на Христос в това отношение се признава от мнозина изследователи на Неговия живот, някои от които не вярват в богочовешкото Му достойнство. Тук е уместно да се приведе критичната оценка на гениалния по своята музикална и поетична надареност Рихард Вагнер: “Би могло да се мисли, че е имало толкова много мъченици и светци. Защо тогава трябваше тъкмо Иисус да бъде божествен между тях? Обаче всички онези свети мъже и жени станаха такива чрез Божията благодат, чрез озарение, чрез опит, чрез вътрешен прелом, който им позволи от грешни човеци да станат свръхчовеци … Напротив, при Иисус отначало докрай има пълна безгрешност без страст, има най-божествена чистота по природа …, която е несравнимо единствено явление. Всички други се нуждаят от Спасител. Той е Спасителят.”
Любовта на Христос
Любовта е върховната проява на нравствеността и живота. Който няма любов, той не може да достигне съвършенство и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:2-3). Нравствената любов е вечният и чист извор на живота и най-висшата проява на духа. В нея човек осъществява себе си, изпълнява великото си назначение в света и постига вечен живот. “Любовта – казва блажени Августин – е перлата, която търсил търговецът според повествованието на Евангелието; тази перла, която той намерил и за която продал всичко, що имал и я купил” (Матей 13:46). Поради това всеки човек трябва да пази и развива у себе си зачатъците на любовта; от нейния корен израства само добро.
Духовната природа на Иисус Христос вътрешно била проникната от всеобхватна, безкористна и божествена любов. Всички Негови думи и дела били изява на тази любов.
На първо място тя била насочена към Бог Отец. Сам Иисус Христос говорел: “Аз любя Отца и както ми е заповядал Отец, тъй и правя“ (Иоан 14:31). В основата на Христовите мисли и прояви стояло най-тясно и непрекъснато общуване с Бога – първоизвора и върховната цел на всичко съществуващо. Още на 12-годишна възраст Иисус с цялата си душа се стремил към Божия храм, там виждал целта на земното Си съществуване и изживявал върховна радост да бъде в онова, което принадлежи на Отца Му (Лука 2:49). Да общува молитвено с небесния Си Отец, да пребивава в светия Му храм, да изпълнява волята Му и да Го прославя чрез слово и дела – тази била целта, смисълът и съдържанието на Христовия земен живот.
Обичта на Иисус Христос към Бога се проявявала в непрестанна молитва към Него, в пламенна ревност за Неговата слава и в пълна преданост на Неговата воля.
Дни и нощи Иисус прекарвал в съсредоточена молитвена беседа със Своя небесен Отец. Би могло да се каже, че земният живот на Христос протекъл в молитва към Бога, която често пъти не се изразявала в думи и оставала незабелязана за външния наблюдател. Поради това нашият Спасител може да изисква винаги да се молим и да ни научи истински да се молим. Неговата молитва “Отче наш”, основателно наречена “Господня молитва”, е вечен образец на съвършенство. Чрез нейните думи хората ще възнасят душите си нагоре и ще общуват душевно с Бога. “Ако искаме да се молим правилно – препоръчва блажени Августин, – ние трябва да се молим чрез тази молитва (на Господа) … В Господнята молитва се молим за всичко, за което можем да се молим, и по този ред, по който следва да се молим“.
Всеки мислител в етическото си учение се старае да открие и обоснове възвишени нравствени ценности, които да издигне като идеал за човешка дейност. Някои етически учения наистина се издигат до ценни нравствени начала, където е внедрена нравствена красота и сила. Но и най-завършената и обусловена етическа система остава логическо образувание, от което естествено лъха отвлеченост и безжизненост. Тя не може изцяло да раздвижи човешката душа, да я завладее и подтикне към нравствено подвижничество и към жертвено служене на доброто.
Нравствените идеали придобиват по-голяма привлекателна сила и власт над човешките умове и сърца, когато бъдат осъществявани. Тогава всеки човек лесно се убеждава в тяхната жизнена правдивост, прониква се от тяхната нравствена ценност и ги въздига за ръководни принципи на дейността си. Нравственият идеал, който е осъществен от определена историческа личност и е въплътен в нейния живот, притежава мощ да просвещава човешкия ум, да пленява човешкото сърце и да увлича човешката воля.
Много народи от най-дълбока древност следвали определени примери и образци като най-мощни нравствено-възпитателни средства. Древните римляни завещали на човечеството прекрасната сентенция: “Наставленията или думите поучават, а примерите увличат.”
Познавайки възпитателното въздействие на образеца в нравствения живот, стоическият философ Сенека препоръчва да си изберем за пример превъзходен човек, винаги да си го представяме и да живеем така, като че той постоянно ни наблюдава. „Ние – завършва разсъжденията си Сенека – се нуждаем от образец, за да формираме характера си според него.”
Безспорна житейска мъдрост и етическа истина е, че възвишеният нравствен образец е сигурно средство за почерпване на нравствено вдъхновение, за напредване в творчеството, за утвърждаване в доброто. Убедително говори бележитият църковен писател Лактанций: „Хората търсят повече примери отколкото думи, защото лесно е да се говори, но трудно е да се изпълнява. Не стройните и обосновани морални системи, а великите хора са били и продължават да са главните двигатели на човечеството в трудния му път към откриване на нови нравствени ценности и постигане на по-високи нравствени хоризонти. Благодарение на нравствените гении и герои – на техните завладяващи примери и вдъхновяващи образци – днес има повече истина, правда и добро на земята. Те са огромни духовни фарове, които излъчват незагасваща светлина по пътя на отделния човек и на всички народи заедно към нравствения напредък и социалната справедливост“.
Същевременно и великите хора са духовно ограничени и подвластни на греха. Вследствие на това никой от тях не е могъл само със собствените си сили да въплъти в себе си нравствения идеал в съвършенство и по този начин да покаже нагледно цялата му истинност, красота и сила. “На нас липсва – оплаква се известният римски философ и оратор Цицерон – образец на истинска и чиста справедливост. Тези, които имаме, са сенки и образи и ние не ги следваме.”
Въз основа на горчивия си житейски опит, на критичния си етически размисъл и под влияние на Божия промисъл много хора от древния свят съзнавали потребност от богочовешки нравствен учител и образец. Израз и обосновка на тази потребност срещаме у древния църковен учител Лактанций: “Човек не може да бъде съвършен учител. Как той ще съумее да се издигне на висотата на добродетелта, как ще се освободи от недъзите си, които са вкоренени дълбоко в душата му? Поради това ние се нуждаем от учител, изпратен от небето, който притежава знание, безсмъртие и добродетел и който може да ни води по съвършен начин. Но той не може да стори това, ако не се облече в смъртно тяло. Ако би дошъл като Бог, очите на смъртните не биха могли да понесат блясъка на величието му. Освен това той не би могъл да бъде пример за добродетелност. И как въобще би могъл да извърши това, на което учи другите, ако не е подобен на тези, които учи? Следователно, човек не може да бъде съвършен учител, ако не би бил същевременно Бог, който с небесен авторитет да заставя хората да го следват, но той не може да бъде учител, ако същевременно не е и човек, за да може чрез примера си да насърчи да го следват.”
Господ Иисус Христос
Това въжделение на човешкия ум и на човешката съвест се изпълни в лицето на Иисус от Назарет чрез богочовешката Му природа. Поради съвършената Си божествена и човешка природа Той е истински и вечен нравствен идеал и образец. “Природата на всичко сътворено – пише св. Атанасий Велики – е променлива, всяка твар е преходна. Ето защо при нас дойде непроменящият се, за да имат хората в непреходната справедливост на Словото образец на добродетелност и постоянен принцип за нея.”
Чрез своята богочовешка личност и чрез Своето духовно съвършенство Иисус Христос стои на ненадмината висота. Пред богоозарения поглед на вярващите Той се разкрива като съвършен и вечен нравствен идеал и вдъхновяващ образец. В това отношение Той не може да бъде изравняван с никой смъртен човек, а още по-малко може да бъде надминат. Нравственото съвършенство и духовното величие на Иисус Христос са неизмерими. Те са безпределни по ценност и обсег и са вечни по валидност. Върху нравствения образ на Спасителя не пада никаква сянка от слабост или грях.
Богочовешката личност на Иисус не може да бъде обхваната в пълнота от никой смъртен човек. По същата причина нейната дълбочина не може да бъде изразена изчерпателно в пространствено-временните категории на човешкото познание. Щом външният образ на Христос не може да бъде описан цялостно, нима може да бъде очертан духовният Му образ? Той не се поддава на изчерпателно и пълно изобразяване. Нито четката на гениален художник, нито перото на вдъхновен поет, нито речта на даровит оратор могат да изобразят съвършената духовна красота и величие на Иисус Христос.
Изправяйки се с духа си пред съвършения нравствен образ на Спасителя, за нас е възможно да съсредоточим вниманието си само върху някои основни негови черти. Все пак те са достатъчни, за да задържат будно съзнанието ни, да го обогатяват с възвишени нравствени ценности и най-важното да го импулсират за духовно издигане и усъвършенстване.
Огнен пламък и звезден блясък светели от очите на Христос
и величието на Божеството сияело в лицето Му.
Блажени Иероним
В лицето на човека се отразява като в огледало неговата душа. “Сърцето на човека – говори Иисус, син Сирахов, – изменя лицето му” (Иисус син Сирахов 13:31). Това важи в най-висша степен за лицето на Богочовека Иисус Христос, защото то отразява в себе си богочовешката личност на Спасителя. Ако можехме да се вгледаме проникновено в него, бихме видели тайнственото сияние на пресветия Бог, понеже в Иисус Христос “телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9). Сигурно бихме видели и божествената красота на човека, с която той е излязъл от ръцете на своя всемогъщ Създател, защото Иисус Христос е “най-прекрасният от синовете човечески” (Псалом 44:3).
Наистина това е било чудно и тайнствено лице, щом е отразявало в себе си абсолютното съвършенство и величие на Бога, от една страна, и божествената красота и невинната чистота на първосъздадения човек, от друга страна. Тази е причината, поради която никой смъртен не можел да схване в пълнота и да въплъти чрез средствата на художественото творчество живия лик на Иисус Христос. Колкото повече човек се вглеждал в лицето на Иисус, толкова по-тайнствено и по-непознаваемо то ставало за него, придобивало бездънна дълбочина, изглеждало безкрайно многостранно и многолико. Ето защо няма по-трудна и по-рискована тема за творците на изобразителното изкуство от образа на Иисус Христос. Най-гениалният художник и най-съвършеният майстор могат да схванат и въплътят само една или няколко страни от лицето на Иисус, и то в несъвършен вид.
За обикновения човек лицето на Иисус Христос винаги ще остане непознаваемо в пълнота и неизразимо по същество. Това твърдение може да бъде подкрепено с най-авторитетни свидетелства от дълбока древност.
От изобличителните слова на св. Ириней Лионски (I-ви век) върху гностичното лъжеучение на Карпократ може да се заключи,че външният вид на Иисусовия образ – Неговото очертание и Неговият изглед – не бил нито точно известен, нито въобще установим в пълнота. Поради това този църковен отец, видимо отнасяйки се неодобрително към изображенията на Иисус Христос, създавани от гностиците по негово време, не посочва в какво се състои тяхната неприемливост, нито им противопоставя някое по-авторитетно изображение.
В това отношение блажени Августин простира размислите си по-далеч и се опитва философски да обясни тази истина, като се основава не само на Свещеното Предание, но и на богатия си духовен опит. Той казва: “Ние съвършено не познаваме Христовото лице… Лицето на въплътилия се Господ, което всеки път било едно, било виждано и изобразявано различно поради различните начини на разбиране.” Вследствие на това блажени Августин счита всички известни му изображения на Иисус Христос за неистински. Може би Спасителят е изглеждал много по-различен, отколкото художниците си го представили.
Едва ли трябва да се съмняваме напълно в правотата на наблюдението и заключението на блажени Августин. Нашето субективно състояние – възвишеността и чистотата на мислите, благородството и достойнството на чувствата и най-вече обичта или омразата, са фактори с огромно значение за вникване в лицето на Иисус Христос и за схващане на неговите характерни черти. За човек с възвишени мисли и чисто сърце, с благороден характер и света любов образът на Христос ще изглежда най-прелестен; той непрестанно ще излъчва благо дат и ще поражда възторг. Противоположно впечатление от Иисусовото лице може да се породи у покварения и порочния човек, който е изпълнен с омраза към доброто и божественото. Лицето на Иисус Христос на него несъмнено ще изглежда строго, може би противно, защото в него той ще види Страшния съдия, Който го укорява и предупреждава, Който му предвещава осъждане. Могат да бъдат посочени още много факти и основания за субективната обусловеност на различното възприемане на Иисусовото лице.
Господ Иисус Христос
Въпреки всичко това мъчно би могло да се отрече, че в самото лице на Иисус Христос има нещо обективно, което също така обуславя то да не бъде схващано еднакво. Нима някой може да оспори убедително, че лицето на всеки човек придобива един или друг вид или най-малкото едно или друго очертание в зависимост от моментните преживявания? Един и същ ли е този вид, когато човек е обхванат от чувство на радост и когато ужас го обзема пред страшна опасност. Човешкото лице като огледало на душевния живот несъмнено може да изглежда различно в зависимост от моментното душевно преживяване. Амплитудата на тези промени е толкова по-широка, колкото по-интензивен, по-дълбок и по-богат е душевният живот на човека. Безспорно тя е най-голяма за лицето на Иисус Христос, защото то отразява в себе си огромната творческа интензивност, бездънната дълбочина и неизмеримото богатство както на съвършения божествен, така и на съвършения човешки живот, съединени в ипостасно единство.
Бележитият църкоаен учител Ориген изразява тази истина, като се позовава на древно предание, според което Иисус Христос притежавал не само два вида – какъвто всички го виждали, и какъвто имал на Таворската планина пред учениците Си със светещо като слънце лице, а Той на всеки се явявал различно, подобно на маната, за която е писано: “Когато Бог прати от небето на синовете израилеви хляб, който имаше всяка сладост … тогава този хляб приемаше различен вкус според желанието на вкусващия го.” Подобно на небесната мана Господ Иисус Христос променял вида Си съобразно с това как всеки можел да Го види. Той се явявал на всеки в този образ, за който гледащият го бил достоен.
Това известие на Ориген се подкрепя от изповедта на св. Антоний Мъченик (VI-ти век). Той казва, че не можел да види, както следвало, образа на Иисус Христос на една неръкотворна икона, защото бил ослепяван от излизащото от нея сияние, а също и поради това, че ликът Господен постоянно се изменял пред очите на гледащите го.
Върху тази субективно-обективна основа може да се обясни фактът, че не само различни хора, но и различни народи си представят Иисус Христос по свой начин, влагат в него нещо свое, родно и близко. Ликът Христов – пише цариградският патриарх Фотий – у римляните, елините, индийците, етиопците е различен, защото всеки от тези народи твърди, че в свойствения на него образ Господ се явил на хората.
Никое човешко лице не се поддава на пълно изобразяване, защото винаги е живо и в постоянно движение, а неговото изображение е мъртво, неподвижно и неизменно. Но в най-висша степен не се поддава на изобразяване лицето на Богочовека Иисус – то постоянно се изменя, поради което Неговият образ е неръкотворен в буквалния смисъл на думата. Това е една от причините за голямата авторитетност и за широкото разпространение на така наречените неръкотворни образи на Спасителя. Ясно е, че никоя човешка ръка не може да изобрази автентично лика на Иисус Христос. Древният църковен историк Евсевий Кесарийски (IV-ти нек) също пише, че Христос не само в Своето небесно величие, но и в Своя земен вид е неизобразим поради богочовешката Си личност, поради съвършената божествена и съвършената човешка природа у Него.
Идеята за неизобразимостта и за неръкотворността на Иисусовия лик е прекрасно въплътена в три средновековни легенди, наречени “златни”.
Веднага след възнесението на възкръсналия Иисус Христос – разказва първата легенда – Христовите ученици се събрали в Сионската горница и скърбели, че никога вече няма да видят лицето на Господа. Те помолили живописеца Лука да им Го изобрази. Той обаче отклонил молбата им, като казал, че никой човек не може да извърши това. Но след тридневен плач, пост и молитва на братята и като се уверил, че ще получи помощ от Бога, св. Лука се съгласил. Той приготвил скица на лицето с молив върху дъска, но преди да започне да рисува самия образ с бои, всички видели внезапно появилия се на дъската неръкотворен лик на Господа.
Втората легенда разказва, че св. Лука още през земния живот на Иисус се опитвал три пъти да изобрази Неговото лице за изцеряване на болната жена Вероника. И трите пъти като сравнявал нарисуваното лице с живото се убеждавал, че между тях няма сходство и много скърбял за това. “Чедо – казал му Спасител ят – Моето лице ти не ще познаеш; него познават само там, откъдето съм дошъл.” След това Иисус Христос се обърнал към Вероника и ѝ рекъл: “Днес ще ям хляб в твоя дом.” И тя приготвила трапезата. А Той преди да седне да яде, умил лицето Си и го избърсал с кърпа – ликът му се отпечатал върху нея като жив.
Според третата легенда по пътя за Голгота Иисус Христос толкова изнемощял от тежестта на кръста, че кървави капки пот капели от лицето Му. Тогава Вероника Му подала кърпа, с която Той избърсал потта от лицето Си. Върху кърпата се отпечатал измъченият и ужасяващ лик на Господа.
В тези прекрасни легенди се подчертава, че ликът на Иисус Христос не може да бъде изобразен от човешка ръка. Но все пак той не е загубен безследно за човеците на земята. Който вярва в Иисус Христос и общува молитвено с Него, който е член на Църквата и се приобщава към Христовите тайни, в неговото сърце е запечатан неръкотворният образ на Иисус Христос, Който с нищо не може да бъде потъмнен и заличен.
Господ Иисус Христос
Наистина трудно е човек да запомни чертите дори на собственото лице. Св. апостол Иаков отбелязва, че човек погледне лицето си в огледало, отмине и забравя как е изглеждал (Иаков 1:23-24). Все пак можем ли да твърдим основателно, че нищо не знаем за изгледа на собственото си лице и за лицата на обичаните от нас същества? Съвсем не! Ние знаем много за собственото си лице, още повече за лицата на нашите приятели. Любовта винаги запазва в сърцето характерните черти на любимия човек и при спомен за тях се изпълва с топла радост. Нима можем да допуснем, че светите апостоли, които придружавали Иисус Христос и били изпълнени с безгранична обич към Него, не са запазили в съзнанието си и не са предали на поколенията нищо за външния вид на божествения Учител и Спасител? В паметта на човечеството са запечатани образите на безброй човеци, между които немалко с незавидна слава и лошо минало. А нима не е запечатан и светият образ на богочовека Иисус, който с божественото Си учение и със саможертвения Си подвиг постави началото на нова ера? Дълбоко сме убедени, че някои характерни черти от историческия образ на Спасителя са запазени в съзнанието на човечеството. С това се обяснява поразителното единство в изобразяването на Иисус Христос в църковното и светското изкуство както на Изток, така и на Запад.
Образът на Спасителя несъмнено е съдържал в себе си нещо общочовешко, тоест близко и сродно на всяко човешко лице. Това е напълно естествено за Иисус Христос като втори Адам – родоначалник на обновеното човечество. В този смисъл Иисусовото лице не съдържа в себе си нещо необикновено. Така то изглеждало пред външния наблюдател. Тази страна на Иисусовото лице е прекрасно изобразена от руския писател Иван Сергеевич Тургенев. В стихотворението си в проза “Христос” той разказва:
“Видях се младеж, почти момче, в тясната селска църква. Пред старите икони горяха като червени петна тънки восъчни свещи. Пъстро венче обкръжаваше всяко малко пламъче. Тъмно и мъжделиво беше в църквата … Но пред мене имаше много народ. Все руси селски глави. От време на време се поклащат, падат, отново се изправят като зрели класове, когато по тях премине летният вятър. Изведнъж човек се приближи отзад и застана до мен. Не се обърнах към него, но почувствах, че този човек е Христос. Внезапно ме обхвана умиление, любопитство и страх. Обърнах се и погледнах съседа си. Лице като у всички, лице подобно на всички човешки лица. Очите му гледаха малко нагоре, внимателно и спокойно. Устните бяха затворени, но не стиснати. Горната устна като че си почиваше върху долната. Малката брада бе раздвоена. Ръцете скръстени, без да се движат. Дрехите му бяха като на всички.
“Това ли е Христос? – помислих си. – Толкова обикновен човек! Не може да бъде!”
Извърнах глава, но преди да отместя очи от този обикновен човек, пак ми се стори, че това бе Христос. Обърнах се и пак видях същото лице, подобно на всички човешки лица, с обикнове- ни, макар и непознати черти. Тръпки полазиха по тялото ми – съвзех се. Тогава разбрах, че тъкмо това лице, което бе подобно на всички човешки лица, е истинското лице на Иисус Христос.”
Очевидно Тургенев е носил духа на Иисус Христос дълбоко в сърцето си, стремил се е да живее според Неговите заповеди за правда и обич и въз основа на личния си духовен опит е видял типичното и характерното в образа на Иисус Христос – лицето му е както на всички хора.
Още от ранната Си възраст Иисус се занимавал и със самостоятелно четене на Свещеното Писание и се отдавал на задълбочени размисли върху неговото съдържание. Отделни свитъци от Петокнижието, от Пророците и от Псалтира притежавали дори бедни семейства. След изнурителната дневна работа те били четени и обяснявани в семейния кръг през дългите вечерни часове. Иисус не се задоволявал да изучава Свещеното Писание чрез механично повтаряне на неговите текстове – нещо общоприето за тогава; както във всичко, така и тук, Той влагал лично разбиране, вниквал във вътрешния смисъл, проявявал самостоятелност и винаги вземал правилно становище. Подтик за това намирал в Собствения Си дух и в съзряващото високо съзнание за месианското Си достойнство, както и в цялата външна обстановка, където протичал животът Му. Известно въздействие оказвали прекрасната галилейска природа, сериозната и трудолюбива семейна среда и най-вече системното изучаване на Свещеното Писание, което е изпълнено с текстове за критичен размисъл и за придобиване на теоретическа и практическа мъдрост; То изисква да се познае мъдрост и поука, за да се разберат изреченията на разума, да се усвоят правилата на благоразумие, правосъдие и съд, да се даде на простите разумност, на юношите – знание и разсъдливост (Притчи Соломонови 1:2-4). Иисус водил пълнокръвен живот в дома, който си изградила Премъдростта, и ходил “по пътя на разума” (Притчи Соломонови 9:1, 6).
Мощни образователни импулси Иисус получавал по време на ежегодните Си посещения в Иерусалим заедно с майка Си – Пресвета Дева Мария, с праведния Иосиф, роднини, близки и познати по случай най-великия израилски празник – Пасха. “Всяка година родителите Му ходеха в Иерусалим за празник Пасха” (Лука 2:41). На големи поклоннически групи жители от Назарет се отправяли по прорязания от скали и обраснал с вековни дървета път през Перея. Минавало се покрай живописното Генисаретско езеро, пресичала се разнообразната Йорданска долина, обхождало се от север Мъртво море, покрай възвишаващия се Иерихон до Елеонската планина, откъдето се откривал свещеният град с величествения храм, който цял сияел в бял мрамор и злато. През време на това едноседмично пътуване се разказвали много легенди и истории, пеели се свещени песни, споделяли се съкровени месиански очаквания и надежди. Възторгът достигал връхната си точка, когато пред погледа засиявал храмът – светилището на целия израилски народ и средоточието на неговите религиозни упования и национални въжделения. Цялата поклонническа трупа запявала Давидовия псалом: “Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен. Ето, нозете ми стоят в твоите порти, Иерусалиме” (Псалом 121:1-2). Псалом след псалом се редели и ентусиазмът все повече нараствал. Към поклонниците от Назарет се присъединявали групи от другаде, от цялата страна, както и жители от Иерусалим и всички в мощен хор запявали “Алилуия”: “Хвалете името Господне, хвалете раби Господни, които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог! Хвалете Господа, защото Господ е благ, възпявайте името Му, защото това е сладостно, защото Господ си избра Иакова, Израиля за Свое достояние” (Псалом 134:1-4). Участието в пасхалните тържества в храма и извън него, опознаването на престолния град, общуването с поклонници от цяла Палестина, сред които имало не само евреи, но и представители на много други народности, включително и елини – всичко това издигало духовното ниво и вливало мощни импулси за задълбочен размисъл и активна дейност.
Господ Иисус Христос
Като идвал всяка година за пасхалните тържества в Иерусалим, Иисус получавал най-разнообразни и извънредно богати образователни впечатления, които оказвали силно влияние за естественото Му духовно укрепване и преуспяване в мъдрост и обич към Бога и хората. Тук Той особено много обичал да разговаря с учените книжници, фарисеи и законоучители; жадно слушал техните тълкувания, разпитвал ги за Своите недоумения и съмнения и учудвал всички с мъдрите Си отговори. В това отношение забележителен е евангелският разказ за 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм. Родителите Му три дни Го търсили и най-после Го намерили “да седи между учителите”, “да ги слуша и запитва”. “Всички – според разказа на евангелиста – които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му” (Лука 2:47). Иисус не се уморявал да слуша и да разпитва, да се поучава и да отговаря, тъй като духовният Му интерес взел огромни размери и самосъзнанието за бъдещата Му месианска мисия от ден на ден нараствало. Вероятно и външният вид на Иисус в това време бил променен; повишеният Му духовен интерес, оживената беседа по важна тема – за Месия, вдъхновеното и възторженото говорене – всичко това придавало огнен пламък на Иисусовите очи и неземно сияние на лицето Му. Може би това именно заставило родителите Му, като Го видели, да се смаят – толкова силно било първото и непосредствено впечатление от тази гледка. В подкрепа на това свидетелства по-нататъшният разказ на евангелиста. В състояние на тревога от загубата, на умора от дългото търсене и на изумление от сияещия вид на Иисус Божията Майка Му казала: “Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим” (Лука 2:48). Тези думи обаче не намерили съответен отклик в душата на малкия Иисус. Тогава Той бил зает с нещо много важно, което се отнасяло до спасението на целия свят. У него се пробуждало месианското съзнание, у Него “се раждал” Христос – Изкупителят и Спасителят на света. Затова отговорил на майка Си напълно в духа на Своето умонастроение: “Защо сте ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?” (Лука 2:49). Тук Иисус нарича Бога не “наш небесен Отец”, Какъвто е Той за всички хора, а “Мой Отец”, защото съзнавал Себе Си за Единороден Божи Син в пълния смисъл на думата. Макар да съобщава, че родителите на Иисус не разбрали казаните от Него думи, евангелистът веднага прибавя: “А майка Му слагаше всичките тия думи в сърцето си” (Лука 2:51). В този момент тя не може да не си е спомнила благовещението на ангела Господен, че Дух Свети ще я осени и че тя ще роди свето дете, Което ще се нарече Син Божи, Син на Всевишния (Лука 1:31-35). Тя обаче спотаила всичко това в сърцето си, не го споделила с никого, а и Иисус, съзнавайки, че още не бил дошъл часът за откриването Му (Иоан 7:6; 8:4) и че още трябва да расте и да преуспява в мъдрост и обич по законите на човешката Си природа, напуснал Иерусалимския храм – “онова що принадлежи на Отца Му”, кротко тръгнал с родителите Си по човешка плът и отишъл с тях в Назарет, където “им се покоряваше” (Лука 2:51).
Никое учение не може да бъде напълно откъснато от личността на неговия създател. То носи в себе си печата на епохата, през която е създадено, отразява в себе си потребностите на по-голяма или по-малка народна общност, сред която е отраснал и е бил възпитан неговият създател, съдържа в себе си творческите копнежи, усилия и постижения на съответната среда. Никое велико учение обаче не е анонимно и чисто народно умотворение. Всичко в него, което е почерпено от миналия опит, от творческите предчувствия, напрежение и постижения на средата, от духа на епохата, през която е възникнало – всичко това е пречупено през призмата на една или няколко гениални личности и носи в себе си незаличимите следи на тяхната индивидуална характеристика и надареност. Ето зато правилното схващане и вярната оценка на което и да е велико – религиозно, философско, етическо или социално – учение ще бъдат възможни само въз основа на добро познаване, от една страна, на образователния път и, от друга страна, на идейната самобитност на неговия създател. Само чрез проследяване на този образователен път, по който е вървяла, оформяла се е и е работила определена творческа личност, ще могат да се установят мащабите и качествата на нейната индивидуална надареност и на нейната идейна повлияност и зависимост или оригиналност и самобитност.
Същият метод ще бъде използван и тук, когато се поставя за изследване важният проблем за оригиналния характер на Христовото учение. Според догматическите определения на Църквата Иисус Христос е Богочовек, тоест Той съчетава в Себе Си божествена и човешка природа. Щом Иисус Христос притежава човешка природа, Той чрез нея е бил подчинен на естествените закони на телесното и душевното развитие, следователно е изминал и определен образователен път в идейното Си израстване, формиране и творческо проявяване. Този образователен път трябва да бъде проследен, за да се установи какво Иисус Христос е можал да усвои от човешкия опит и духовност, колко и как го е отразил в учението Си и какво е вложил в него като резултат на Своята особеност и надареност, а по-късно и под влияние на божествената Си природа.
По този начин може да бъде хвърлена светлина върху проблема за оригиналността на Христовото учение. Този проблем е извънредно важен не само от научно, но и от религиозно гледище. Ако въз основа на убедителни, достатъчни и достоверни основания бъде оспорена и отречена оригиналността на Христовото учение, това означава да се оспори и отрече, ако не напълно, то в значителна степен, неговият божествен произход и характер, неговата безусловна ценност и вечна валидност, а заедно с това и неговата спасителна способност. Ние можем да се съгласим донякъде с твърденията на съвременната прагматична философия, че въпросът за произхода на една идея няма непосредствено отношение и влияние върху въпроса за нейната обективна ценност и валидност. Ние също така можем да се съгласим в известна степен, че така наречените в логиката екзистенциални съждения не предопределят така наречените оценъчни съждения. Въпреки това едва ли подлежи на съмнение, че отричането на оригиналността, а заедно с това и на божествеността на Христовото учение, би го свело до възвишено човешко учение, което необходимо носи печата на човешката ограниченост, относителност, условност и преходност. Тогава Иисус Христос не би бил считан за божествен и вечен Учител и Спасител на човечеството, а най-много за гениален човешки, но заедно с това и временен учител и ръководител на човечеството по трудния естествен път на неговия възход към повече светлина и доброта. Обявяването на Иисус Христос само за човешки учител логически би загасявало вярата в Неговата божествена, спасителна и вечна мисия в света и би водило до търсене на нови, по-висши и по-съвършени учители на живота.
По този идеен път отпаднаха от вярата в Иисус Христос и от Христовата Църква крайни рационалисти като американския учен Теодор Паркър, френския историк Ернест Ренан и руския писател Лев Николаевич Толстой. За тях е характерно изказването на Паркър, от което се възхищавал и което обичал да цитира Толстой. То гласи: “Христос бил велик Учител. Той проповядвал истинската, всеобщата религия – любовта към Бога и към човека. Но не трябва да се мисли, че в бъдеще не може да има такива и дори още по-велики учители. Ако ние мислим така, с това не ще умалим величието на Христос, а само ще придаем всемогъществото на Бога. Ако ли пък мислим, че след Христос Бог вече няма да се открива направо на хората, тогава с новите велики учители, когато те дойдат, ще се случи същото, което се случило с Христос; ще убият живия пророк, за да боготворят умрелия. Ако Христос не бе отстъпил от учението (на книжниците и фарисеите), което тогава се считало за истина, ние не бихме знаели Неговото велико учение. Какво би било, ако Той, както другите, беше казал: “Никой не може по-вярно от Моисей да обясни закона Божи?” Той би бил тогава нищо и Духът Божи би оставил душата Му. Но Той общувал с Бога и слушал Неговия глас, а не хората. Той не се боял нито от Църквата, нито от държавата и не се смутил, макар че Пилат и Ирод се сдружили, само за да Го разпнат. Да, Бог е също така близо до нас, както бил близо до Христос, и също така е готов да открие истината на всеки от нас, който поиска с целия си живот да Му служи.”
Тази умела и прелъстяваща аргументация може да загуби убедителната си сила и власт над умовете, ако чрез обективно изследване и достоверни съображения се подкрепи и подсили тезата на вярващите, че Христовото учение носи оригиналния отпечатък на Иисусовата богочовешка личност, че то е богочовешко, тоест че до него Иисус Христос се е издигнал не само по естествения път на Своето духовно развитие, но и чрез непосредственото съзерцание на абсолютната истина в предвечната Си божествена природа.
“Словото стана плът” (Иоан 1:14), тоест Бог Слово се въплътил, приел човешка природа и като действителен и истински човек живял на земята, между хората. Същото свидетелства близкият до онова време апостол св. Игнатий Богоносец: Иисус Христос “наистина се родил като човек”.
Щом Бог Слово приел плът и станал действителен човек, Иисус Христос растял в човешката Си природа, развивал се и се образовал според всички естествени закони. Това е отбелязано просто, ясно и недвусмислено от св. апостол Лука: “Младенецът растеше и крепнеше духом” (Лука 1:80). В същото Евангелие се намират две прекрасни допълнения на този текст. Първото от тях гласи: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Във второто се съобщава на пръв поглед съвсем инцидентно, че Иисус бил “възпитаван” в Назарет (Лука 4:16). Тези лаконично изразени евангелски свидетелства се потвърждават от св. апостол Павел. В своето послание до евреите той пише, че Иисус, макар да е Син Божи, се научил на послушание и се усъвършенствал (Евреи 5:8, 9). Тук ясно се говори за човешката природа на Иисус Христос и за Неговия естествен път на израстване, учение, образование и усъвършенстване. Прекрасно е засвидетелствана и охарактеризирана тази страна от живота на Иисус от св. Юстин Философ и Мъченик, живял и писал през II-ри век след Рождество Христово. В “Разговор с Трифона Иудеина” той казва: “Иисус растял, както всички хора растат, отдавайки дължимото на всяка възраст и хранейки се с всякаква духовна храна.” Разкривайки друга, по-висша тенденция в мисълта си, св. Ириней Лионски засвидетелствал същата истина, когато писал за Иисус Христос: “Той дошъл да спаси всички: пеленачетата, децата, юношите, младите и старите; затова и минал през всички възрасти.”
Между всички митове на древния свят най-упорито се посочва митът за персийския бог Митра като същински първоизвор на евангелския разказ за Иисус Христос. Френският историк Константин Волней (1757-1820 г.) в изследването си “Развалини или размисли за революциите в империята” извършва опит да представи живота на Иисус Христос като мит за движението на слънцето по зодиака. Непосредствено след него френският учен Шарл Дюпюи се придвижва значително по-нататък в това отношение. В съчинението си “Начало на всички култове или всемирната религия” той се опитва да докаже, че Иисус Христос е двойник на Митра, на бога Слънце; следователно, Той скоро щял да стане за нас същото, каквото са Херкулес, Озирис или Вакх.
Оттогава до наши дни се повтаря твърдението, че митът за Митра е първообразът на евангелския Христос. При това този мит така се възпроизвежда и се предава от някои съвременни писатели, че човек може да остане с неотразимото впечатление, като че ли евангелският образ на Иисус Христос е фотомеханично копие на митичния образ на Митра. Това ни задължава да се спрем специално върху мита за Митра, да установим точно оригиналните черти на това божество, да посочим различието и евентуалното сходство между мита за Митра и евангелския разказ за Иисус Христос и да направим извод относно генетичната връзка и зависимост между тях.
Митра е едно от най-забележителните митологични божества на Древния Изток. Неговият култ е претърпял дълга история на развитие и неговият образ е преживял много превъплъщения. Най-напред името на Митра се среща в много древни времена (още през второто хилядолетие преди Рождество Христово) като една от бележитите божествени фигури в пантеона на древните индийци и иранци. Във “Ведите” името Митра често се споменава в различни словосъчетания. Самата дума “митра” означава договор. Първоначално Митра е бил почитан като покровител на договорите наред с Варуна, който пък се считал за покровител на клетвата. Постепенно Митра се оформил като бог на слънцето, на небесната светлина и на деня, а Варуна – като бог на луната, лунната светлина и нощта.
Чрез реформата на Заратустра (на гръцки Зороастър), която се извършила вероятно около 700-та година преди Рождество Христово, Митра загубил висшето си положение, станал второстепенно божество в персийския пантеон и бил превърнат в служебно оръдие на върховния бог Ахурамазда. Все пак народът продължавал да почита Митра. През историята народната религия взела превес и около 550-та година преди Рождество Христово Митра пак принадлежал към върховните богове на персийската държава. Денят, посветен в чест на Митра, станал всеобщ и главен празник в персийското царство. Древните гърци знаели Митра като специално персийско божество. За него говорят Херодот, Ксенофон и Плутарх. Разпадането на персийската държава не затъмнило култа на Митра. В провинции като Армения, Кападокия и Понт Митра бил почитан, най-вече от управляващите среди и аристокрацията.
Още по това време Митра бил считан за бог на войната и особено бил почитан от висшите военни кръгове. Древният религиозен литературен паметник на персите “Авеста” описва Митра съвсем определено като бог на войната, когото бойците призовават на помощ за унищожаване на врага. Тогава Митра бил изобразяван като прекрасен конник, като боец, възседнал бял кон, въоръжен с дълго и остро копие и с бързи стрели.
Господ Иисус Христос
Култът на Митра обходил редица източни страни, но най-много бил практикуван от някои римски военни поради борческия образ на това божество. Според Плутарх митраизмът проникнал в Рим чрез сицилийските пирати, които били победени от Помпей в 67-ма година преди Рождество Христово. Култът на Митра обаче се разпространил по цялата Римска империя едва в края на първия век след Рождество Христово, особено между войниците от легионите, завербувани от Мала Азия.Твърде важно е да се посочи, че римските императори толерирали този култ, а някои от тях дори участвали в мистериите на Митра. От тях следва да споменем Нерон (54-68 г.), Комод (180-192 г.) и Диоклетиан (284-305 г.). Комод бил посветен в мистериите на Митра, а Диоклетиан провъзгласил Митра като “непобедимо слънце” за държавен бог. През 307 година Диоклетиан, Галерий, Максимилиан и Лициний се срещнали в Карнантум на Дунава и издигнали светилище на Митра като “покровител на империята”. Култът на Митра бил почитан от някои римски императори дори след Константин Велики (306-337 г.). Император Юлиан Отстъпник (355-363 г.) провъзгласил Слънцето Митра (Хелиос – Митра) за главен бог в Римската империя. Тогава култът на Митра процъфтял за кратко време. След победата на император Теодосий Велики през 394 година, култът на Митра претърпял упадък на Запад. На Изток Митра намерил прием като трети пратеник на бащата на светлината в системата на манихейското учение.
Митът на Митра се развива в сферата на строг дуализъм, който се поддържа от персийската религия. От вечност се противопоставят царството на светлината, начело с Ахурамазда, и царството на мрака, начело с Ариман. Последният постоянно се стреми със своите демони да въвлече хората в грях и развала. В борбата си против царството на мрака хората търсели помощ от Митра. Той се представя като посредник между небето и земята, между Бога и човеците. Рисува се също като закрилник на истината и правдивостта и като враг на Ариман и подчинените му демони. Животът на Митра протича в непрекъсната борба против силите на мрака. Съответно на това той не призовава вярващите в него към съзерцателен покой, а към действия и борба. В този религиозен култ се изисква от човека сериозно и мъжествено отношение към живота. Поради това Митра бил почитан като бог на войната. Борческите черти в характера му най-много са привличали бойците от римските легиони и ги заставяли да вярват в “непобедимия” Митра.
По-късните митове разказват за въплъщаването на този бог и го представят като спасител на човечеството. Според тях Митра е роден по чудесен начин от скала на брега на една река под сянката на свещено дърво. Оттук идва и името Петроген, тоест роден от камък, с което се назовава Митра. Пастири виждат бога да произлиза от скалата. Те се затичват към него, за да му се поклонят и да му принесат дарове от своите плодове и стада. Митра пораства бързо и започва да се бори. Той побеждава бога на слънцето и му поставя на главата корона от лъчи. След това двамата сключват приятелство и се подкрепят взаимно. Най-тежката борба Митра води с космическия бик, който е олицетворение на необузданите стихии и природни сили. Митра скача върху гърба му и забива ножа си в хълбока му. Митраизмът придава на убиването на дивия бик както космогоническо, така и изкупително значение; от неговия труп произлиза светът, всички растения и животни, а чрез пролятата кръв се постига изкупление на човечеството.
Митра се представя като спасител на хората и във всекидневния им живот. Той ги закриля от пожарите и наводненията, които Ариман донесъл на земята, и им помага при различни беди, които им причиняват демоните на мрака. След като изпълнил земната си мисия, Митра си устройва прощален обед с бога на слънцето (Хелиос), през време на който те ядат хляб и пият вино. След това Митра отива заедно с Хелиос на небето със слънчева колесница. Оттук той продължава да помага на хората в борбата им против злите духове и придружава техните души след смъртта им през седемте сфери на планетите до най-горното небе. Като висш съдия той определя тук съдбата на всяка душа. След свършека на дните Митра обаче пак ще дойде на земята, за да възкреси всички мъртъвци, отново да принесе в жертва бик и да отдели добрите от злите. Най-после ще падне огън от небето, ще разруши царството на мрака и ще изтреби неговите демони.
След като беше очертан в най-общи линии митът за Митра, трябва да се посочат на първо място различията му от евангелския разказ за Иисус Христос. Тези различия могат да бъдат сведени главно към следните няколко точки:
1.Митът за Митра се движи изцяло в сферата на най-нисш политеизъм, докато евангелският разказ за Иисус Христос е проникнат напълно от духа на чист и възвишен монотеизъм. Митра е само един от многото богове, почитани наред с него от привържениците на митраизма. А Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Това различие е основно, защото на религиозна основа няма и не може да има по-голяма противоположност от тази между политеизма и монотеизма, между многобожието и еднобожието. Само тази разлика е напълно достатъчна, за да стане ясно на всеки, който познава религията, че между митраизма и християнството не може да има генетична връзка.
Господ Иисус Христос
2.Диаметралната противоположност между митраизма и християнството върху плоскостта на религията се задълбочава и разширява и придобива напълно непримирим характер чрез метафизичната им разлика. Митраизмът е строго дуалистична религия, докато християнството е религиозен монизъм. Според митраизма от вечността съществуват две метафизични начала: доброто – Ахурамазда, и злото – Ариман. Съответно на метафизичната си противоположност те се намират в изначална и непримирима вражда и водят непрестанна борба помежду си. В тази борба Митра изпълнява второстепенна роля. Той е само оръдие на Ахурамазда в борбата му с Ариман. Нито следа от такъв метафизичен дуализъм няма в християнската религия. Според нея от вечност съществува само един Бог, Който е добър по природа и всемогъщ по сила. Той твори всичко, промисля за всичко, управлява и владее над всичко. В едния по природа Бог се различават три божествени лица (Бог Отец, Бог Син, Свети Дух), които като прояви на една божествена същност винаги се намират в съвършено единство, единомислие и единодействие. Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Вярно е, че в християнската религия се говори за сатана и за демони, но те не са божества, а сътворени духове; те са сътворени от единия Бог, но поради възгордяването си отпаднали от Него. Заради сътворения си характер сатаната не е равен с Бога нито по природа, нито по сила, нито по власт. В съгласие със Своя премъдър промислителен план, Бог допуска и търпи изкусителната дейност на сатаната, за да запази висшата ценност на нравствената свобода, достойнството на човешката личност и за да предостави възможност за свободен избор и творчество, а също при отстъпване от истината и правдата – възможност за свободно обръщане, поправяне и спасяване на падналите. Когато обаче изтече времето, определено за покаяние и поправяне, сатаната ще бъде лишен от сила и власт, ще бъде окован и хвърлен във външната тъмнина, за да гние в призрачно съществуване и в пълна изнемога.
Тази метафизична разлика между митраизма и християнството подсилва тезата, че те нямат общо помежду си, че са две напълно разнородни явления в духовния живот на човечеството. Докато митраизмът разделя битието на две противоположни сфери, внася непримирима вражда помежду им и обрича човешкото съществуване на разяждащо го вътрешно раздвоение и противоречие, християнството постановява единството на битието, което има за своя вътрешна спойка любовта и приканва човека да вгражда хармонично живота и дейността си във великия Божи план за утвърждаване на връзките на мира и любовта във времето и във вечността.
3.Въпреки някои нравствени идеи, които възприел в историческото си развитие и в синкретичното си обогатяване с чужди на първичната си същност религиозни елементи, митраизмът се намира върху нисшето стъпало на религиозния натурализъм и е чисто натуралистична религия. В него се обожествяват природни сили; Митра от началото до края на съществуването на неговия култ е почитан като бог на слънцето и на небесната светлина. Християнството пък е възвишена духовно-нравствена религия. Според Христовото учение “Бог е дух; и тия, който Му се покланят, трябва да се поклонят с дух и с истина” (Иоан 4:24). Съответно на това християнството издига човешкия дух, показва му безпределни простори за усъвършенстване и възпитава у последователите си най-възвишената нравствена ценност и доб- родетел – универсалната и безкористната любов.
4.Поради митологичния си характер митраизмът е преминал дълга история на естествено развитие и Митра се е видоизменял в съзнанието на своите поклонници под влияние на много фактори от техния духовен, нравствен, политически и икономически живот. От персонификация на слънцето и на физичната светлина, Митра се е развил до борец с демоните, бог на войната и дори изкупител и спасител на хората. В противоположност на това християнството като богооткровена религия е неизменно в божествената си същност. Образът на Иисус Христос е един и същ и неизменен през всички времена. “Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки” (Евреи 13:8). В християнството също има развитие, но то се отнася само до все по-пълното разкриване, разбиране, усвояване и осъществяване на неговите възвишени божествени истини. Следователно, тук се прибавя още една съществена разлика между митраизма и християнството. Тя показва, че митраизмът е естествено явление в духовния живот на човечеството и че образът на Митра е плод на човешката фантазия, поради което той непрестанно претърпявал метаморфози. Християнството пък е божествено явление, поради което образът на Иисус Христос блести със съвършенство и с пълнота; той е абсолютен по своята възвишеност, следователно, неизменен и вечен; към Него никой човек не може да прибави нищо, за да го превърне в по-съвършен. Задачата на хората по отношение на съвършения Христов образ се състои в това, да го считат за свой идеал и образец, да се вдъхновяват от него в живота си и все по-пълно да го изобразяват в дейността си.
5.Разликата между митичния образ на Митра и божествения лик на Иисус Христос изпъква по-силно, когато се вземе под внимание, че Митра бил почитан като бог на войната, а Иисус Христос открил на човечеството, че Бог е любов, следователно, Бог на мира. Сам Спасителят през земния Си живот се проявил като божествен Миролюбец и Миротворец и завещал на последователите Си благословеното дело на мира. Митра бил почитан като бог на войната; той бил вдъхновител на персийските армии и на римските легиони в техните завоевателни, поробителски и грабителски действия против народите почти на целия тогавашен свят. Заради това войнствените римски императори ценели извънредно високо култа на Митра и старателно го насаждали сред пълководците, военачалниците и войниците си. В пълна противоположност на това откритият от Христос Бог, е Бог на мира (1 Коринтяни 14:33). През пророческия поглед Иисус от Назарет бил възторжено очертаван и жадно очакван като божествен Цар на мира, Който ще учи хората “да прековават мечовете си на орала и копията си – на сърпове; чрез Неговата дейност народ срещу народ не ще вдига меч и вече няма да се учат на война” (Исаия 2:4). Още при самото раждане на Иисус ангелски хор Го възпял като божествен Миротворец и очертал Неговата мисия в това, да въдворява мир на земята и между човеците добра воля. (Лука 2:14). Иисус Христос ублажавал миротворците и им обещавал най-високата награда: да бъдат наречени синове Божии (Матей 5:9). При раздялата с учениците Си Спасителят им завещал Своя божествен мир и ги изпратил по целия свят да го насаждат между всички народи (Иоан 14:27). Ето нова и основна разлика между Митра и Христос; първият е бог на войната и се почитал от военолюбци, а вторият е божествен Миротворец и се почита от кротките и миролюбиви християни. Нима може тогава Митра, митичният бог на войната, да бъде първообраз на Христос, пламенния проповедник на любов между хората и божествен Миролюбец и Миротворец? Ясно е, че образът на Митра е създаден от човешката фантазия, която била обладана от ниски военолюбиви инстинкти и страсти, а Христос е божествено въплъщение, тъй като от Него извира само мир и обич, а няма нищо по-божествено от тях.
6.От съществено значение е още да се изтъкне, че Митра бил почитан предимно от висшите класи, начело с императорите в римската държава, тъй като той най-много бил пригоден да служи на интересите на тяхната завоевателна политика. Спомена се вече, че едни от най-военолюбивите римски императори като Нерон, Комод, Диоклетиан и Юлиан Отстъпник били възторжени поклонници на Митра и ревностни радетели за разпространяването и успеха на митраизма в Римската империя. Всеизвестна истина обаче е, че Иисус Христос се родил в дома на обикновен галилейски дърводелец и дошъл на света да възвести братолюбие между всички хора, да издигне човешкото достойнство най-вече на унижените, на онеправданите и потиснатите, на поробените. Поради това римските императори и управляващите в Римската империя виждали в лицето на християнството свой смъртен враг. Те го подложили на почти непрекъснато тривековно най-жестоко гонение, на каквото не са подлагани привържениците на никоя религия в световната история. В този случай как може да се твърди сериозно, че християнството е развитие на митраизма и че светите евангелисти обрисували образа на Иисус Христос, като имали пред очи и се ръководили от мита за Митра? Какво общо може да има между митичния бог на римските императори, военни и робовладелци и действителния Бог на общочовешкото братство и на обезправените, поробените, потиснатите? И така, митът за Митра е човешко създание, а Христос е въплътеният Единороден Син на Небесния Отец, в Чиито очи всички хора са братя и трябва да живеят в братска обич и взаимопомощ.
7.Накрая култът на Митра бил предназначен само за мъже, докато Иисус Христос е Спасител на целия човешки род, на всички хора без оглед на пол. Очевидно митраизмът споделял напълно схващането на античния свят, че жената стои по-ниско от мъжа. За същински човек древният свят считал само мъжа. В Христос обаче всички хора са едно; няма роб, нито свободен, няма женски пол ни мъжки” (Галатяни 3:28).
Господ Иисус Христос
Посочените различия между митраизма и християнството са толкова съществени и основни, че не позволяват да се намери някакво идейно повлияване и зависимост на евангелския образ на Иисус Христос от митологичните сказания за Митра. Все пак научната обективност изисква да се спрем специално и върху изтъкваните сходства между митраизма и християнството, респективно между Митра и Христос, и в известна степен да ги обясним. За сходство между митраизма и християнството споменават още св. Юстин Философ и Мъченик и Тертулиан, в което те виждат примка на дявола.
1.Би могло да се търси някакво сходство между мита за въплъщаването на Митра и евангелския разказ за въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Христос. Но това сходство може да бъде отнесено само до най-общата идея за въплъщаването на Бог, която, както е известно от историята на религиите и както се обоснова в предишните страници, е достояние почти на всички религии и дължи своя произход главно на еднаквите религиозни потребности на човешката душа, на първоначалното всеобщо Божие откровение и на разпространяването на старозаветните пророчества чрез превода на 70-те тълкуватели, както и от страна на разпръснатите по света иудеи.
Що се отнася конкретно до съдържанието на мита за въплъщаването на Митра и на християнското учение за въплъщаването на Бог Слово в историческото лице на Иисус от Назарет, трябва да заявим: те толкова се различават, че между тях не може да се установи никакво действително сходство и никакво влияние на митраизма върху християнството. Напълно в духа на натурализма Митра се ражда от скала. Тук всичко е измислица, напълно неестествена, дори противоестествена и противоразумна. Съвсем различно е въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Христос. Тук Иисус се ражда не от скала, а от жена – от пречистата Дева Мария – в семейството на благочестивия и праведен Иосиф от Назарет. По-нататък в съпоставките никой не знае и не може да знае къде и кога е станало раждането на Митра. За Иисус Христос обаче то е точно установено, защото тук се срещаме с действително историческо събитие. Иисус е роден в палестинския градец Витлеем през времето на римския император Август, когато Палестина се намирала под местното управление на иудейския цар Ирод; Той отраснал и бил възпитан в галилейския град Назарет; учил хората по палестинските села и градове; бил заловен от иудейските властници в Иерусалим, осъден от иудейските първосвещеници Анна и Кайяфа и от римския прокуратор Пилат Понтийски; накрая бил разпнат на кръст върху голготското възвишение над Иерусалим. В мита за Митра всичко е измислица, а в евангелския разказ за Христос всичко е историческа действителност, която е обрисувана с най-подробна и достоверна точност и изисканост.
2.Борбата на Митра носи също така изцяло митичен характер. Той се бори с бога на слънцето (Хелиос) и с бика, олицетворение на природните стихии. Борбата на Иисус Христос пък била против духа на отрицанието, против съблазните и изкушенията, против греховните влечения и гибелните страсти, против греховете и пороците, против егоизма и безчовечието. Тази е най-трудната борба и в нея Христос победил, като учил и последователите Си как успешно да се борят и непрестанно да напредват в добродетелния подвиг и да се издигат по стълбата на усъвършенстването. Следователно, между борбата на Митра и на Христос съществува основна разлика: борбата на Митра носи натуралистичен характер, а борбата на Христос нравствен характер.
3.Закрилата, която според мита Митра дава на хората, се отнася до пожари, наводнения и други физични бедствия и злини. Иисус Христос пък закриля вярващите в Него: Той на първо място ги запазва от най-големите злини – греховете и пороците, от които произлизат страданията и бедите в живота и които причиняват смъртта и вечната гибел. Христос дава на вярващите в Него сили да побеждават греха, чрез които леко понасят неизбежните в този временен свят и живот страдания, избавят се от страха пред смъртта и си осигуряват вечен живот в блаженство.
4.Обедът, който Митра си устройва с бога на слънцето (Хелиос), няма нищо общо с Тайната вечеря, на която Иисус Христос установил тайнството св. Евхаристия (св. Причастие), чрез което вярващите в Спасителя през всички времена се приобщават непосредствено към Него и участват в Неговия божествен живот.
5.Митра се представя като бог изкупител и в това отношение се сочи като първообраз на Христос Изкупителя. Но да помним, че цялото човечество преди идването на Христос копнеело по божествен Изкупител и въз основа на това в езическите религии възникнали много митове за божествени изкупители. Обаче докато всички тези митове са само свидетелства за силна религиозна жажда на човечеството за изкупление на греховете и за религиозната потребност от божествен Изкупител, Иисус Христос е действителен божествен Изкупител. Ако вникнем в изкупителната жертва, която според мита Митра принесъл за изкупление на греховете на човечеството, ще се убедим, че тя не се различава от кръвните жертви, принасяни във всички езически религии, но коренно се различава от Христовата изкупителна жертва. Митра принася в жертва животно, пролива кръвта на бик, която не е достатъчна да изкупи човешките грехове, защото в нея не участва лично и съзнателно съгрешилият. В противоположност на това Христос принесъл в жертва Себе Си, като чрез богочовешките Си страдания удовлетворил, от една страна, изискванията на Висшата правда, а от друга страна, изпълнил изискванията на човешката съвест – виновният сам да участва в изкуплението на вината си. Следователно, и относно изкуплението между Митра и Христос съществува непроходима бездна: Митра извършва изкупление чрез проливане на кръв на жертвено животно, а Христос е принесъл Себе Си в саможертва на Голготския кръст. Заради това изкуплението от Митра е фиктивно и не удовлетворява никого, а изкуплението от Христос е действително и от неговите плодове се ползват вярващите до днес.
6.Също няма прилика между възнесението на Митра и това на Христос. Митра се възнася на небето заедно с друг митически бог – Хелиос – седнал върху слънчева колесница. А Христос сам се възнесъл без посредничество, само чрез Своята собствена божествена сила.
Господ Иисус Христос
7.Накрая се установяват далечни сходства в култа между митраизма и християнството. В мистериите на митраизма се разграничават седем степени на посвещение. Обредите били слабо развити и притежавали примитивен характер. Тук например придобилият посвещението “гарван” подражавал на гарвана и грачел като него; получилият посвещението “лъв” ревял като лъв. В центъра на култа на митраизма било жертвоприношението. То се състояло в заколване на бикове. На принасяния в жертва бик украсявали опашката с житни класове и го заколвали над яма, покрита с продупчени дъски. Кръвта на бика обливала тялото на участващия в тайнството, който стоял в ямата; вярвало се, че по този начин обленият в жертвена кръв придобива божествените свойства на принасяното в жертва свещено животно. Посвещаваният, според свидетелството на митраистични надписи, бил обявяван за “възроден във вечността”. Освен това участниците в мистериите на митраизма яли хлебчета, върху които имало кръстен знак, и пиели вино, размесено с вода.
Очевидна е огромната разлика между култа на митраизма и богослужението на християнството. Докато целият култ на митраизма бил примитивен и груб, в християнското богослужение всичко е възвишено и одухотворено. В центъра на култа на митраизма стояла кръвната жертва, а сърцевината на християнското богослужение съставлява светата Евхаристия, при която се принася безкръвна жертва. Цялото християнско богослужение е проникнато от духовност – напълно според изискването на Иисус Христос да се покланяме на Бога, Който е дух, „с дух и с истина” (Иоан 4:24). Християните не принасят на Бога кръвни жертви и не се надяват на плътта, а служат на Бога духом (Филипяни 3:3) и празнуват “с безквасни хлебове от чистота и истина” (1 Коринтяни 5:8). Християнското богослужение е духовно, защото Бог иска милост, а не жертви (Матей 9:13). “Жертвата Богу е дух съкрушен” (Псалом 50:17).
Външните сходства между митраизма и християнското богослужение са толкова далечни по съдържание и смисъл, че те – според църковния учител Тертулиан – наистина могат да бъдат считани само като дяволска карикатура. Дяволът – говори Тертулиан – “също кръщава някои лица, които вярват в него; той обещава изкупление на греховете посредством очистване с вода. И ако аз споменавам за Митра, той (дяволът) осенява тук челата на войниците. Той благославя причастяването с хляб, рисува картината на възкресението и с меч припечелва корона”.
Действително сходство между култа на митраизма и християнското богослужение се установява относно празнуването на 25 декември. Църквата постановила през IV-ти век Рождество Христово да се чества на 25 декември, когато се празнувал и празникът на Митра. Това станало, от една страна, защото този ден въобще бил утвърден като празничен в народните традиции, а от друга страна, да се подчертае, че не Митра, а Христос е истинското духовно слънце на света и на правдата, както и се възпява в рождественския тропар.
В тези размисли се обхващат главните пунктове, където може да се търси сходство между мита за Митра, респективно митраизма, и евангелския разказ за Христос, респективно християнството. Всички други твърдения, които доближават много митичния образ на Митра до действителния евангелски лик на Христос с цел да бъде доказано тяхното тъждество и да бъде отречена историческата достовереност и идейна самобитност на Христос, не са основани на факти и не са почерпени от автентични документи и паметници. Напълно произволни са твърденията за раждането на Митра от непорочна дева, за разпъването на Митра, за погребението му в пещера и за възкресението му. Те не почиват на никакви исторически извори, поради което като произволни не заслужават да бъдат обсъждани. В посочените по-горе различия и сходства между Митра и Иисус Христос се основавахме на най-авторитетните специални изследвания върху митраизма. Критичното съпоставяне и сравняване на тези достоверно установени факти от мита за Митра с евангелския разказ за Иисус Христос показаха, че между Митра и Христос има само външно и привидно сходство, което не позволява да се твърди с основание, че евангелският разказ за Христос е само перифраза на мита за Митра.
В края на критичното съпоставяне следва да отбележим още две важни обстоятелства.
Първо, ако евангелският разказ за Иисус Христос би бил перифраза на мита за Митра, поддръжниците на митраизма, а и всички други просветени езически противници и критици на християнството в своята ожесточена борба против Христос не биха премълчали този факт. Чрез разкриването на истината, че Иисус Христос не е историческа личност, а само копие на митичния Митра, която тогава е трябвало да бъде съвсем очевидна и лесно доказуема, те изведнъж биха нанесли смъртоносен удар на ненавистното им християнство. Никой обаче не се досетил за такова нещо, защото поддръжниците на митраизма и всички езически критици на християнството добре знаели, че Иисус Христос е историческа личност и че между митраизма и християнството не съществува никаква генетична връзка и никаква идейна близост и зависимост.
Второ, ако Митра и Христос са две имена на един и същ митичен бог и между митраизма и християнството не съществува никаква идейна разлика, напълно неразбираема е борбата на живот и смърт между тези две религии. Щом езическите императори започнали да гонят християните, последните следвало да обяснят, че Христос е само друго название на Митра и да се присъединят към покровителствания от тях митраизъм. В историята на християнството никъде не се забелязва нещо подобно. Християнството се утвърдило още от първия ден на своята история като напълно нова и самобитна монотеистична религия, която се намирала в пълна идейна противоположност на езичеството. Християнството и езичеството като най-големи противоположности в сферата на религията повели непримирима борба помежду си и влезли в неравно сблъскване от чисто естествено гледище, понеже от страна на езичеството, респективно на митраизма, била неограничената власт на римските императори, огромната мощ на римските легиони, иудейската и елинската образованост. Въпреки това християнството победило езичеството и Христос утвърдил Своето вечно надмощие над Митра, тъй като Той имал на Своя страна не само недостижимото за никое митично божество съвършенство, но и безспорната историческа достоверност.
Притиснато от всестранното превъзходство и особено от духовно-нравственото величие на Иисус Христос и на основаната от Него Църква, “непобедимото слънце” на Митра залязло през IV-ти век, без изгледи някога да изгрее отново в съзнанието на човечеството. Всепобедното Слънце на правдата и любовта, което изгряло за човечеството в историческото лице на Иисус Христос, шества по вълните на вековете и неотстъпно озарява с благодатните си духовни лъчи всички, които отключват душите си за вярата в Него.
*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 51-63. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.
Трябва да влезете, за да коментирате.