Димитър Витанов Дюлгеров

1.

Теософското общество си е поставило три цели:

1.Да съгради всеобщо духовно братство без разлика на раса, род, вяра, състояние и обществено положение.

2.Да изучава всички религии, митологии, философии, изкуства и науки на Запада и Изтока.

3.Да изследва още непознатите (окултни) закони в природата, да събуди скритите висши сили и възможности у човека и да ги използва за благото на човечеството[1]. Безспорно в тези три цели на Теософското общество не изпъкват ярко противохристиянски стремежи. Запознаващият се с Теософското общество даже бива очарован от тях: струва му се, че велика любов към човечеството се таи в подвига да се съгради общочовешко братство, като се използват всички сили, знания и възможности у човека и природата. Незабелязана остава мисълта, че това братство трябва да заживее без единна вяра, без единно религиозно изповедание[2].

А знайно е, че братството цъфти и дава плод само на църковна почва, обилно оросена от всеотдайна любов и озарена от Светия Дух. Вън от Църквата братството е само съглашение със себелюбиви замисли. В Църквата – то е плод на подвиг, запален от вяра в Бога и възможен при помощ от Бога[3]. Самата Църква е братство, а църковността – братотърсене, братосъздаване.

Братът носи жизнения кръст на своя брат, вижда в него себе си. Двамата имат една мисъл, едно желание, едно сърце. Поради това, цялото човечество ще образува едно велико братство, когато заживее в единната Христова Църква, когато се поклони “Отцу, и Его Сынови, и Святому Духу, Святы Троице во едином существе” и запее със серафимите “свят, свят, свят еси Господи”! В Църквата Христова всеки познава Истината, живее “подвигом добрым” и излъчва красота духовна. Истина, добро и красота – това са трите стълба на братството, трите прояви на църковния, на духовния живот. Те образуват триединство метафизическо; знанието на Бога е истина; проявената истина е добро (любов); проявяваната истина (добро) излъчва красота[4]. Истина, добро и красота има само у онзи, който е жив жертвеник на любовта. Жив жертвеник на любовта е онзи, който обича “не с думи или с език, а с дела и истина”[5]. Истиноносецът е жив жертвеник на Бога, когато чрез подвиг и в подвига очиства своето съзнание и го подготвя за Бога, за Неговия Син Иисус Христос и за Светия Дух[6]. Или – с други думи – църковникът знае истината – Бога, има светлината на разума – Иисус Христос[7] и красотата на новия живот в Светия Дух и, следователно, само църковникът изгражда братство и само църковността може да спои човеците без разлика на раса, нация, род, състояние и обществено положение в едно общочовешко братство.

2.

Втората и третата цели на Теософското общество сочат, че теософите правят опити:

1. да обединят всички древни мистични, окултни религиозно-философски системи;

2. да изучат, да развият и да използват скритите физически и духовни сили у човека.

Резултатът от тези теософски опити е твърдението на Теософското общество:

1) за равенството на всички религиозни учения[8];

2) за единството и непрекъснатостта на човешката еволюция;

3) за тайнствените и недостъпни за непосветените методи и опити (концентрация, медитация и посвещения) за изучаване на истината.

Тези твърдения на Теософското общество (теософията) са ненаучни.

Днес и винаги един стремеж владее научното съзнание на човека: да потъне в действителността – обективна и субективна, да осмисли всичко, което дава сетивния и непосредствения опит. При удовлетворяването на този стремеж биват разкъсвани ръждясалите вериги на материализма и от перестите, капризно многолики облаци на отричащата сетивната действителност теософия не остава даже ефирна следа.

Действително, многоликите теософски облаци пророниха тих напоителен дъжд – копнежа на човечеството към ново знание. Но те напоиха не много души: те не можаха да завладеят съзнанието на мислещия човек с чара на действителността, защото я отрекоха[9]. Новото знание, което дава Теософското общество, се оформи във фантастични рамки, недостъпни за разума, чужди за сърцето. Теософското общество отрече разума и надцени мистичното прозрение. В отричането на разума Теософското общество има малко заслуга, защото разумът познава само мислите за нещата, но не самите неща: последните се узнават само непосредствено, когато престанат да говорят сетивата[10]. В надцeняването, обаче, на мистичното прозрение лежи съдбоносната прокоба за ненаучността на теософските твърдения.

Православната мисъл цени и разума, и сърцето, и сетивния и интуитивния опит. Последните взаимно се допълват и взаимно се проверяват. Нещо повече: православната мисъл поставя нови задачи – съдържанието, но съзнанието да бъде удовлетворено в живота чрез подвиг, творчество[11]. С това тя разкъсва мразовитата, тежка като свинец мантия на бездейността, която обезличава човека и чрез вяра и подвиг намира истината. Истината, според православната мисъл, е дискурсивна интуиция и интуитивна дискурсия[12]. Тя не е вън от нас, а в нас. Тя е идеал, ръководител, алфа и омега, Бог.

Който познае тази истина, има всичко: и знание, и щастие, и вяра. Тази истина се постига чрез рeлигията. В религията няма огъня на съмнението, защото самото съмнение е отлетяло при появата на първата усмивка, която е озарила докосналия се до Истината. В нея няма равнодушие към живота, защото религиозният вече вкусил от неговата сладост и вярва в него. В нея няма раздвоеност, защото религиозният се е върнал при Онзи, от Когото лекомислено по-рано е бил отпаднал[13].

Теософското общество е смъртен враг на научното знание, защото “вярва във всичко, освен в действителността”[14]. Увлечено от примамливата сила на тайнственото, от многобройните стигматически, сугестивни и телепатически прояви[15], Теософското общество – отрекло се от разума – надцени окултните източници, подхрани с “ефирните следи на предишните опити и постижения” своята сляпа вяра и потърси обосновка за нея в съкровищницата на древните мистични, окултни религиозно-философски системи и в шепота на индийските махатми и брахмани[16]. А в същото време Теософското общество постоянно подчертава, че то иска да освободи човека от измамното, да проникне в същината на живота и да се слее с вечното чрез задоволяване на интелектуалните потреби, а не чрез екстаз[17], катo мистиците. Ясно е, че Теософското общество теоретически отрича вярата и се прекланя пред разума, а фактически си служи само със сляпа вяра в думите на мъдрите махатми и брахмани, които формално само задоволяват своето религиозно напрежение по чисто гносеологически път[18]. Цялата структура на християнството се отличава от тази на теософията. Теософското общество признава за ръководители Бялото Братство и си служи с медитации; християните признават за ръководител Бога, живеят, движат се и са в Него, служат си с вяра и послушание, чрез които Светия Дух сe докосва до човека и по този път оформят своето религиозно знание, което не е нито преходно, нито пригодено към историческите условия[19].

3.

По този път Теософското общество стигна до един чудноват религиозен еклектизъм, тоест до приравняване на всички религии, философии и знания. Религиозният еклектизъм на Теософското общество логически принуждава към протест против християнската религия, като единствена религия и против християнското богопознание, като най-съвършено знание. Ледбитер, например пише: “Ние сме християни, защото случайно сме се родили в християнска страна, а не защото сме изучавали и сравнявали всички религии и съзнателно сме избрали християнството… Ако някой от нас бъде еднакво естествено индус или мохамеданин и за него съвършено естествено щеше да бъде да отправя своята преданост към Бога под името Шива, Кришна, Аллах, наместо под името Христос”[20]. “Теософията е синтез: от браманизма тя взема идеята за съвършения дълг (Dharma), от будизма – идеята за състрадание, от Заратустра – идеята за съвършена чистота, от християнството – идеята за съвършена любов. Основните учения на Изтока (за превъплътяването и за кармата) се сливат с учението за еволюцията, което лежи в основата на цялата западно-европейска наука”, пише Alba[21]. И действително Теософското общество съзира в индийските Веди и Упанишади, в египетските “книги на мъртвите”, в асиро-вавилонските химни и митове, в персийската Авеста и будийската Трипитака, в свещените книги на Вехтия и Новия Завет един божествен лъх, отразен чрез човешкото съзнание в различни форми, според времето и условията, при които те са се появили. Повлечени от потока на непрекъснатата еволюция, различните религиозни учения са кристализирали различни божествени идеи по необходимост, а не по свободно щение. Ето защо теософите смятат, че “християнството е религия на индивидуалност и жертва, мохамеданството – религия на предаността, юдаизмът – религия на земното щастие, будизмът – религия на съвършения живот, индуизмът – религия на дълга”. Не е ли ясно, че християнството за Теософското общество не е пълнота, че то е отразило само част от Божествената истина.

4.

Що е теософията? Теософията е знание; теософското знание е знание религиозно; теософията е религия.

Безусловно, теософията е знание, а не учение. Знанието е непостоянно. Днес царува една съвкупност от знания, утре друга. Учението е постоянно, систематизирано и оправдано знание на отделната личност или общество. Учението се намира в зависимост от мислеща личност или личности, знанието е обект за постижение. Всяко учение има свои носители. Теософското знание няма такъв. То е непостоянно, като сянка, за всеки член на Теософското общество и нееднакво, не признава по принцип авторитета на своите водачи. За учението на Теософското общество не може да се съди по писанията на водачите. И може да се твърди, че учение на Теософското общество няма, че няма изповедание на теософското общество. Има само мнения; те се менят, развиват[22]. Какво ще донесе утрешният ден – никой не може да знае и никой не може да предрича.

Теософията е знание религиозно. Тя е “всемирен научно-религиозен синтез, който може да задоволи търсещия истината разум и да даде на света всеобемаща религия и етика”, пише Анни Безант. “Теософията не се смесва нито с наука, нито с религия; тя е във всяка наука и във всяка религия… и е достъпна само за избраници. Теософията не е достъпна за мнозинството, за тълпата; тя никога не се приспособява към простите, невежите”[23].

Теософията е религия[24]. Тази мисъл може да се оспорва и да бъде неправилна при точна употреба на термините. Теософията не е религия, а е религиозно знание, получено със сляпо доверие от ръководителите на Теософското общество и осмислено чрез медитация (своеобразен, нежизнен, необществен опит)[25]. Но и християнството не е религия, а религиозно учение, дадено от Христос Богочовека, усвоено чрез вяра и благодат, осмислено чрез жив подвиг в живота[26]. Всеки знае, че религията е връзка между Бога и човека[27]. И все пак не малцина говорят, че християнството е религия. Очебийна е неточната употреба на термините. Християнството е теоретическа мантия на религията на новозаветния човек. Така също и теософията е теоретическа мантия на теософа, член на Теософското общество. Тези мантии много често са заимствани гиздила, чужди пера; нерядко те не съответстват на религиозните постижения на онзи, чиито слабости те прикриват. Но те са идеални норми, а не точни изразители на личната религиозна опитност. Нарекохме теософията религия, защото така я нарича председателката на Теософското общество и защото почти всички смятат, че християнството е религия.

Християнството е най-съвършеното религиозно учение. То е несравнимо с никое друго религиозно учение. Happel заявява[28], че “сравнителното изучаване на религиите привежда не към приравняване, а към правилна оценка на християнството като единствена богооткровена истина и религия. Ценно у другите е само онова, което съвпада с християнството”. И това, което съвпада е само колеблива, несигурна, носеща измама сянка[29], спуснала се от висините. Тази сянка изчезва мигновено при светлината на Евангелието Христово.

Има ли смисъл да съединяваме тези чудати сенки, за да блуждаем в мрака на нереалното, когато светлината на Евангелието Христово багри сърцата с Божествена любов, озарява съзнанието с Божествена истина и възпламенява волята към свят подвиг? Истината, пътят и животът – три пътеводни звезди към спасение, ярко сияят само в християнството[30]. И на нас е непонятно, как някои[31] могат да твърдят, че “не им е жалко да отдадат целия си живот, за да открият макар един религиозен химн на Ведите”.

Християнството е несъвместимо с никое друго религиозно учение. Ясно е, че то най-малко е съвместимо с теософията, като еклектическо религиозно учение, като синтез на всички религии и философии.

5.

Теософите говорят и пишат, че “истинската теософия не е, както мислят някои, разводнен индуизъм, или будизъм, или таоизъм, или коя да е друга религия; че тя е езотерическо християнство, както и езотерически будизъм, и еднакво принадлежи на всички религии, обаче на никоя изключително… Тя е истинската светлина, която озарява всички люде, които идват в този свят, макар мнозина да не са си отворили още очите за нея”[32]. Следователно, сами теософите признават, че днешното християнство е чуждо на теософите; че те признават само езотерическото християнство[33], което не е достъпно за всеки.

“За да стане гносисът истинското познание, пак част от християнското учение, пише Анни Безант, нужно е да се въведат наново предишните ограничения, като се изостави мисълта – да се смъква едно възвишено учение до просташкото разбиране на слаборазвития. Само когато учението надвишава умственото развитие на нискокултурния човек, само тогава може да се възстанови изучаването на мистиката и вникването в малките мистерии трябва да предшества изучаването на великите мистерии. Великите мистерии никога не излизат в печат; те се предават от учител на ученик – “от уста на ухо”. Но малките мистерии, които са частично разбулване на дълбоки истини, могат дори и сега да се разкриват. Очевидно е…, че мнозина мислещи и морални хора се отдръпват от Църквата, понеже ученията, които им се дават, отвръщат техния ум и обиждат тяхното морално чувство… поради първобитността на религиозните идеи… Възставането против популярното християнство се дължи на събуждането и растенето на съвестта; съвестта именно, както и интелектът се повдигат против ученията, които унижават както Бога, така и човека, като представят Бога тиранин, а човека по естество зъл, който трябва да достигне своето спасение чрез робско унижение. Причината за това възставане лежи в постепенното отпадане на християнското учение до онази простота, че да бъде достъпно и за най-невежия”[34].

Езотерическо християнство няма. Иисус Христос е дал не само учение (пълнота на истината), но и пътища и средства за спасение. Те са достъпни и възможни за всеки. В Христовото учение има само тайни, еднакво недостъпни за всички хора, в които никой не може да проникне, защото те надмогват човешкия разум. Мъдростта човешка се оказва безсилна да вложи в нейни изваяния божествените тайни; острата човешка мисъл се притъпява о гранитната скала на “тайна сия велика есть”…[35], и разумът отстъпва място на вярата: “Верою разумеваем”[36]. Вярата ги разкрива. Тайни за вярата няма, защото те се разкриват в храма на сърцето. Разумът понякога е във възможност да влезе само в пропилеите на тайната, но не в тяхната божествена светая светих. Но тези тайни не само не пречат на волята да бъде светилник жив, а напротив – дават ѝ по-голям импулс.

Анни Безант пише: “Знанието е сила”. Явното проповядване на една дълбоко интелектуална философия, достатъчно мощна, за да възпира един вече високо развит интелект и да възбуди възторг у всички умове, не може да причини вреда никому. Тя може да бъде проповядвана без всяко колебание”. Още повече това е приложимо към християнството, което буди възторг и у мъдреца, и у простия, неукия. В религиозното учение въобще и още повече у християнството няма “учения, които се касаят до устройството на природата, които откриват скрити закони и хвърлят светлина върху тайни процеси, знанието на които дава възможност на човека да владее природните сили и да ги насочва към известни цели така, както химикът може да си играе с химическите съединения”. Така че, няма никаква опасност “ако това знание бъде разпространено явно в света, и попадне във властта на хора със силен интелект, но с необуздани страсти, хора, които се водят по своя личен инстинкт, преследвайки свои лични облаги, равнодушни към общото добро… да злоупотребят с тях, както в средните векове Боржиите и други са злоупотребявали със знанието на известни тънки отрови… и да се поблазнят от мисълта да придобият сили, които би ги поставили над общото равнище, и биха се разпореждали с човечеството по свой каприз, например биха се втурнали да завладеят онова знание, което би ги издигнало до свръхчовешка мощ… и биха станали още по-големи егоисти, затворени в своята отделност, тяхната гордост би била подхранвана и усилвана и така те могат да бъдат тласнати в пътя, който води към сатанизъм – левия път, чийто край е отделността, а не всеединството. И те не само биха страдали във вътрешния си мир, но биха станали една опасност за обществото, което и без това доста страда от хора, у които интелектът е по-развит от съвестта”. Ето защо не трябва да се прикрива християнското учение от хора, които морално още не са подготвени да го приемат. Такава необходимост не се налага на християнския учител, защото той не предава такива знания. “И такъв учител ще пожелае да ги предаде и на тези, които ще си послужат с тях за общо благо и за ускоряване на човешката еволюция, а той също така ще иска да ги повери и на онези, които ще ги използват за свое възвеличаване и за своя сметка[37]”. Това са само фантазии на окултисти и теософи, които се мъчат да заменят религията с мъгливо и лъжливо знание, почерпвано от несъществуващи окултни записи. Онова пък, което теософите черпят от различни съчинения по мистериите у разни народи, няма отношение към религията. Мистериите са религиозни култове; те намират и теоретическо осмисляне в религиозно-философски трактати и дават религиозно-философски учения, но не религия. Мистериите в Египет, мистериите на Митра в Персия, мистериите на Орфея и Бакхуса, а също така и Елевзинските мистерии в Гърция, мистериите на йогите в Индия са ярко доказателство на нашата мисъл. Във философията на Плотин, на Питагор, на новоплатониците има само рационализирано осмисляне на култа, с което му се дават идеи, понятия за Бога, света и човека. Те са религиозно-философски учения с индивидуални отсенки, които дават храна на мислещия; те задоволяват не религиозното чувство, а разума. Най-често това са изяснения на религиозния копнеж или на свещени писания, както е у евреите Талмуда и Кабалата.

Има нещо велико и чудесно в тази недостъпност на Божествените тайни в християнството: те са достъпни за младенците, за чистите сърца; те увенчават жертвения християнски подвиг. В подвига, в творчеството рухва недостъпността на тайната. “Яко зерцалом гадания” остава сянка и тайната се разкрива, защото е видяна “лицем к лицу[38]”.

Духовният живот на християнина е всецяло езотеричен, тайнствен. Би могло, поради това, макар и не напълно точно, да се каже, че християнството е езотерично. Свещеник Флоренски пише: “Силата на Евангелието е в това, че то е достъпно за всички, не се нуждае от изтълкувател; силата му е в това, че то напълно е езотерично, че нито една негова дума не може да бъде разбрана правилно без “преданията на старците”, без изтълкуванията на духовните наставници, които по-приемствено предават от поколение на поколение смисъла на Евангелието. То е книга прозрачна като кристал и, в същото време – запечатана със седем печата. Всички са равни в християнската община и, в същото време, които знаят все повече и все по-дълбоко по силата на своята служба. Най-външния кръг е “толпы народа”; след това – “окръжаващите Христа”; след това – тайните ученици и привърженици като Никодим, Иосиф Ариматейски, Лазар и сестрите му, жените, които са придружавали Господа и така нататък; след тях – “дванадесетте”, след тях – “тримата”, тоест Петър, Яков и Иоан и, най-после, “един”, “когото Господ обичал[39]”. Такъв е характерният строй на свещената община от учениците Христови. Да напомняме ли още проповедта с притчи, ограничаване кръга на свидетелите с един или друг концентрически кръг, обясняване на притчите насаме? “А учениците Му Го попитаха и казаха: какво значи тая притча? Той отговори: на вас е дадено да знаете тайните на Царството Божие, а на другите се говори с притчи, та като гледат да не виждат и като слушат – да не разбират[40]”.

И все пак, ако това и много друго доказва несъмнената езотеричност на християнството[41], то не по-малко количество данни ( – те са известни добре – ) доказват пълната му екзотеричност. Екзотеризмът и езотеризмът са несъвместими разсъдъчно; те се примиряват само в християнския тайнствен живот, а не в разсъдъчни формули и рационални схеми[42]”.

_______________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет 1929-1930 г. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Подробно у Димитър В. Дюлгеров, Теософско общество: организация и учение. София 1929 г., с. 4, 17-20. (Отпечатък от Годишника на Софийския университет, Богословски факултет, кн. VІ, 1929 г.).

[2]. Не споменавам за “нация и род”, защото те са не само непостоянни по съдържание, но и в Църквата Христова те се претопяват в “нова твар” (Колосяни 3:9, 10).

[3]. Срв. Римляни 14:7-8 сл.; Деяния на светите апостоли 17:28; 2 Коринтяни 5:25; 1 Солуняни 5:10. Виж с. 14-15.

[4]. Срв. Свящ. Павел Флоренский, Столп и утверждение истины; опыт православной Теодицеи в двенадцати письмах. Москва 1914 г., с. 73-75. Срв. 1 Иоан 4:7-8; 3:14-15. 2 Петра 1:4; 1 Коринтяни 13:1-3.

[5]. 1 Иоан 3:18. Срв. Галатяни 6:2.

[6]. 1 Иоан 4:13; 5:20.

[7]. “Рождество Твое, Христе Боже наш, возсия мирови свет разума:” (Тропар на Рождество Христово); “Христе, свети истинный, просвещаяй и освещаяй всякаго человека, грядущаго в мир, да знаменуется на нас свет лица твоего, да в нем узрим свет неприступный…” (Молитва преди отпуст на Божествената литургия); “Свете тихий святый славы, безсмертнаго Отца, небеснаго, святаго блаженнаго, Иисусе Христе: пришедше на запад солнца, видевше свет вечерний…”

[8]. А не за равенството на всички религии, както пишат теософите. Разликата между религия и религиозно учение ще бъде пояснена.

[9]. Срв. Kurt Lehmann-Issel, Theosophie nebst Anthroposofie und Christengameinschaft. Berlin und Leipzig 1927, S. 6 ff.; Д-р Ст. Консулов, Човекът за теософията и за науката. София 1926 г., с. 3-8, 56-60, 72-89.

[10]. Сократ говори: “Очите на разума виждат остро само тогава, когато се прекрати остротата на телесното зрение”. “Пир” (Творения Платона. СПБ 1922 г., т. V) с. 61.; “Знанието или никога не е възможно или е възможно след смъртта, когато нищо не безпокои душата – нито слух, нито зрение, нито печал, нито удоволствие”… “Федр” (Сочинения Платона с греческаго и обяснениям професором Карповым. Изд. 2. Ч. 2. СПБ. 1863 г.), с. 71.

[11]. 2 Петра 1:5: “Привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта – знание”. Мисъл и дело се идентифицират, защото взаимно се предполагат и определят, според Н. Knittermeyer, Die Philosophie und Christentum. Jena 1927; H. Maier, Philosophie der Wirklichkeit. B. 1: Wahrheit und Wirklichkeit. Tubingen 1926; Erich Przywara S. J., Problematik der Gegenwart (“Stimmen der Zeit.” B. 116. H. 2. November 1928), особ. с. 99 ff.; Срв. думите на Кант в неговите “Пролегомены”. Москва 1893 г., с. 181: “Тезис всякаго настоящаго идеалиста, от Элеатской школы до епископа Берклея, содержится во следующей формуле: “всякое познание чрез чувства и опыт есть лишь один призрак и истина заключается только в идеях чистаго разсудка и разума”. Принцип, всецяло направляющий и определяющий мой идеализм есть, напротив, следующий: “всякое познание вещей из одного чистаго разсудка или чистаго разума есть не что иное как призрак, и лишь в опыте есть истина”.

[12]. Свящ. Павел Флоренский, Столп…, с. 15-22.

[13]. Срв. Н. Driesch, Wirklichkeitslehre. 2. Aufl. Leipzig 1922. S. 336 ff; H. Reiner, Freiheit, Wollen und Activitat. Halle 1927.

[14]. Hans Heunig в “Zeitschrift für Psychologie” 94 (1924). S. 282; Cpв. Anton Seitz, Okkultismus, Wissenschaft und Religion. B. I: Die Welt des Okkultismus. München 1926, S. 10 f.

[15]. Многобройни примери и обяснения виж у Anton Seitz, пос. съч., с. 15-230.

[16]. Срв. доклада на комитета, назначен от Ламбетската конференция, под председателството на Hubert M. Burge. Оксфордски епископ в Conference of Bichops of the Anglican Communion. Second edition. London 1920, p. 125-130.

[17]. Kurt Lehmann-Issel, пос. съч., с. 9.

[18]. Противно на Kurt Lehmann-Issel, пос. съч., с. 10 f. Cp. Alba, Задачи теософи, СПБ. 1906 г., с. 12-13.

[19]. Иоан 6:47; Римляни 14:7-8; Срв. Fr. Gogarten, Theologische Tradition und theologische Arbeit, Leipzig 1927; Erich Przywara S. J., пос. ст.; Граф Кайзерлинг и групата около него отрича тези мисли. Виж Heinrich Adolph, Die Philosophie des Grafen Keyserling. Stuttgart 1927.

[20]. Ч. У. Ледбитер, Майката на Иисус (“Звезда”, г. ІІ, кн. 1-2), с. 45.

[21]. Alba, пос. съч., с. 24; Анни Безант, Дхарма. СПБ. 1910.

[22]. К. Джинаражадаса, Естеството на мистицизма (“Звезда”, г. ІІ. кн. 3-4), с. 123 пише: “Теософското общество не може да сложи определено в какво се състои теософията… Модерната теософия все още се развива, като прибавя факт след факт към вековната традиция на древната теософия”.

[23]. Анни Безант, Древняя мудрост. СПБ. 1910 г., с. 1; А. А. Каменская, Теософия и Богостроителство (Доклад в заседании Религиозно-философскаго общества). СПБ. 1910 г., с. 4.

[24]. “Думата религия обгръща както търсенето на Бога от страна на човека, така и Божия отговор на това търсене. Бог отговаря, като се себеоткрива на търсещия дух, който е човекът. Както атмосферата ни обгръща и прониква в нас, без ние да съзнаваме нейното присъствие, макар самият наш живот да зависи от нея, така и вселенският дух обгръща и прониква отделния дух, който не съзнава този, от когото неговия живот зависи. “По-близък е Той от диханието, по-близък от ръце и нозе”. “Есенцията на религията е познанието на Бога, както свидетелстват всички религии; всичко друго е второстепенно и човекът, който по този начин знае Бога, е мистик, гностик, теософ” пише Анни Безант, Тайната доктрина (“Теософия”, г. ІІ, кн. 5), с. 138.

[25]. “Където се загатва само, там при спокойна медитация лесно ще се очертае подгатваната истина, а при продължителна медитация тя ще ни се разкрие в още по-ярка светлина. Защото медитацията спира дейността на низшия разум, който винаги е зает с явленията на външния свят, и само когато е в покой може да бъде озарен от Духа”; Анни Безант, Езотерическо християнство: скритата страна на християнството. Превели Софрони Ников и Иван Грозев. Изд. 2. София, 1919 г., с. 5.

[26]. Евреи 11:2; Ефесяни 2:8; 2 Тимотей 1:9; 2 Коринтяни 4:15; Галатяни 5:4; Колосяни 3:14, 16; 2 Солуняни 2:16-17; Яков 2:17, 20, 22.

[27]. Сергей Сергеевич Глаголев, Из чтении о религии, Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1905 г., с. 1-46: религия, как основа жизни.

[28]. Happel, Das Christentum und die heutige vergleichende Religionswissenschaft. Leipzig 1882, S. 23. “Христ. чтение” 1910 г., с. 804.

[29]. “Между християнството и будизма има само привидна прилика, която излъгва не само враговете на християнството, но и някои християни”, пише Barthelemy de St. Hilaire, Le Buddha et sa religion. Paris 1862, p. 181; Срв. “Христ. чтение” 1910 г., с. 806.

[30]. Владимир Сергеевич Соловьёв пише: “Христос казал: “Аз съм пътят, истината и живота”… Йерархията е пътят, по който благодатта Христова се разпространява по цялото Негово тяло – Църквата; вярата в Богочовешкият догмат, изповядването на Христос като съвършен Бог и съвършен човек, е свидетелство за истината Христова; светите тайнства са основите на Христовия живот в нас. В йерархията Сам Христос присъства като път, в изповеданието на вярата – като истина, в тайнството като живот. От съединението на трите се образува Царството Божие, чийто владика е Христос. Те са достатъчни, за да се образува Църква Божия”. (“Собр. соч.”. т. ІІІ, с. 319 сл.).

[31]. Например М. Muller, Einleitung in die vergleihende Religionswissenschaft. I, 200.

[32]. Анни Безант Езотерическо християнство: скритата страна на християнството, с. 5-6; Ср. Димитър Дюлгеров, Теософско общество: организация и учение, с. 11-17.

[33]. “Целта на тази книга е да ни подбуди, за да насочим мислите си към онези дълбоки истини, които лежат в основата на християнството, – истини, които пренебрегваме, а често пъти и отричаме. Великодушното желание – да сподели човек с всички това, което е ценно, та да се разпространят важни истини, и никой да не се лиши от светлината на истинското познание, – това хубаво желание се е изродило в безмерна ревност, която унижава християнството и предава неговото учение в такава форма, че отблъсква сърцето и отчуждава разума. Заповедта: “Проповядвайте Евангелието на всяка твар” (Марк 16:5) – макар нейната достоверност да е съмнителна – е била изтълкувана криво, а именно, че Гносисът не трябва да се дава на избраници само, и с това се омаловажават по-малко известните думи на същия велик Учител: “Не давайте това, що е свято, на псетата и не хвърляйте бисерите на свинете” (Матей 7:6). Тази фалшива сантименталност, която не признава явна нееднаквост между хората в умствено развитие и нравствено съвършенство, а приравнява високоразвития човек с най-низко стоящия, като дава на първия обяснения, достъпни за най-ограничения ум, и по този начин жертва без никаква полза висшето на низшето, – тази сантименталност я няма у първите християни – техният здрав разсъдък я отхвърля. Климент Александрийски, като говори за мистериите, без заобикалки казва: “Дори и сега още се боя, да не би да хвърляме бисери на свини, които ще ги стъпчат, а сетне ще се нахвърлят върху нас да ни разкъсат, както е казано в Писанието, защото мъчно се казват на необуздани и оскотели слушатели чистите прозирни думи на истинската светлина” (Stromata, кн. І, гл. ХІІ).

[34]. Анни Безант, пос. съч., с. 3-4, 4-5, 20.

[35]. Ефесяни 5:32.

[36]. Евреи 11:3.

[37]. Анни Безант, пос. съч., с. 16, 16-17.

[38]. 1 Коринтяни 13:12.

[39]. Иоан 13:23; 19:2; 21:7, 20.

[40]. Лука 8:9-10.

[41]. Несъмнено е, че християнството първоначално е било пазено като дълбока тайна, по външното си положение се е уподобявало на мистериите. Тайнствата кръщение, миропомазание, ръкоположение и причастяване; литургията, учението за св. Троица, символа на вярата и молитвата Господня – тези осем тайни са бивали съобщавани само на посветените. Имало е множество изрази, за да се обозначат правилата за мълчание на тайни, а именно: ejpivkruyiV siwph;, ajproshgoriva, to; kruvbdhn, ajdhmosiveuton, musthvrion, gnwsiV ajpovrjrJhta, musthriokruyiva, dovgma, tro;poV paideivaV, occultation, reticentia sacrorum, silentium sacrum, Arcanum и употребяваното от ХVІІ век от Гебг. Т. Хайер название disciplina arcane (Augusti, Handbuch der christlichen Archaologie. Leipzig 1836-1837, B. I, S. 93). Пазенето на тайната не било само от доброволна скромност. Църковните правила са изисквали от “съ-мистите” – “summuvstai” или “съ-тайниците” (Игнатий Богоносец. Послание към ефесяни 12:2. Срв. F. X. Funkq Die Apostolische Vater. 2. verb. Aufl., Tubingen 1906, 84), тоест посветените в тайните на Църквата, строго мълчание, и в липсата на такова виждали характерната особеност на еретическите общества. Отчасти на тази почва се е оформил символическия език на древното християнство, който е наречен от блажени Теодорит “kekrummevnoV kai; mustiko;V lovgoV” (А. С. Уваров, Християнская символика. Ч. І. Москва 1908; F. X. Kraus, Real-Encyklopadie der christlichen Altertumer. Freiburg i. Br. 1880. B. I. 74-76, Art.: Pеters, Arcandisciplin). Но освен този външен и така да се каже груб езотеризъм на Църквата, в нея има езотеризъм много по-нататък. Това е тайнствеността на живота на Църквата за всеки, който не е посветен в него, тоест съществуването в нея на особено устроение на душата, без което нищо в Църквата не може да бъде правилно възприето и разбрано и което се предава само във веригата на живото църковно предание. В този смисъл, ако щете, може да се говори за някакви аналогии между църковния живот и древните мистерии, дето също се е давало ново, съвсем особено свято – и самочувствие (Виж Руд Штейнер, Мистерии древности и християнство. Москва 1912. Превод на книгата – Das Christentum als mystische Tatsache. 2. Aufl. Leipzig 1910; Руд Штейнер, Путь к посвящению. Калуга 1911; G. Wobbermin, Religions-gesch. Studien zur Frage der Beeinflussung des Urchristentums zur das antike Mysterienwesen. Berlin 1896; G. Anrich. Das antike Mysterienwesen in seiner Einfluss auf das Christentum Göttingen 1894; Fr. Cumont, Die Misterien des Mithra. Autor. Deutsche Ausg. von G. Geurich. Leipzik 1903; Ed. Schure: Sanctuaires d’Orent. 4-me ed. Paris 1907; les grands inities. Paris 1908 – Руски превод “Великiе посвещенiе”).

[42]. Свящ. Павел Флоренский, Столп и утверждение истины, стр. 418-419, 781-782.

Изображение: авторът Димитър Витанов Дюлгеров (1890-1966). Източник архив на библиотеката на Богословския факултет при Софийския университет.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dha