Етикет: християнство

Подготовка, възвестяване и прилагане на Втория иконоборчески едикт (730 година)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Едва отшумели размирията, причинени от въстаническия император Козма, и Византия отново трябвало да встъпи в решителна битка срещу неспокойните си и агресивни съседи – арабите. По време на лятното слънцестоене (21/22 юни) на бурната 727 година двама арабски емири обса­дили град Никея[127], който се охранявал от малка императорска войскова част. Местните християни, които се отличавали с благочинно отношение към светите икони и възлагали надеждите си на Бога, взели дейно участие в защитата и противопоставили на многочисления враг (около 100,000 араби) своята войнска доблест и християнско себеотрицание. Дори в тези дни на изпитания обаче се намерили войници, които станали изразители на отдавна и с усърдие насажданите иконоборчески настроения сред импе­раторската армия. Такъв отявлен иконоборец бил страторът[128] Константин, който по свидетелството на Теофан хвърлил камък и разбил долния край на една икона в чест на св. Богородица, но още на следващия ден загинал при поредния пристъп на врага[129]. Този пример обаче на справедливо и навременно възмездие, както и победата над арабите при активното съ­действие и по молитвите на иконопочитателите, не послужили за урок на императора, който, вместо да се разкае, продължил да се заблуждава относно смисъла на иконопочитанието и да отхвърля изображенията на светиите и светите мощи. „От това време той търсел по безсрамен начин разпра с Герман, блажения патриарх на Константинопол“, и обявил, че „всички императори преди него, всички епископи и християнски народи изпаднали в идолопоклонничество чрез почитанието на светите и досточтими ико­ни[130]“.

Откритата враждебност на император Лъв III към светите икони естествено е стимулирала още по-силно иконоборчески настроените епископи (Тома Клавдиополски, Константин Наколийски, Теодосий Ефески и други), които, въпреки че летописците не са отбелязали повече подробности за тях, ве­роятно полагали усилия да завършат своята рушителна дейност в под­властните си епархии. Във всички части на империята обаче, както и в самия Константинопол, недоволството сред населението растяло и били организирани дори опити за ликвидирането на безбожния император[131].

Всичко това красноречиво свидетелствало за неуспеха на иконоборческата политика и накарало император Лъв III сериозно да се замисли и по­търси средства, които биха подобрили нейната ефективност. Явно тази била причината, поради която „престъпният император“ канил при себе си патриарх Герман и се опитвал „с ласкателни думи да го спечели за себе си[132]“.Независимо че Теофан съобщавал за тази насочена към единомислие про­мяна в отношенията на императора с патриарха едва под 729 година, подобни опити за сближение владетелят ще да е предприемал нееднократно през последните години с цел да придаде религиозна санкция и значимост на иконоборчеството. Основания за такива предположения дава посла­нието на папа Григорий II до Герман[133]. В него римският епископ въз­торжено възхвалявал доблестта и подвизите на Константинополския па­триарх и го наричал свой брат и поборник на Църквата, който „учел и подбуждал всички да постъпват съгласно божествените повеления и да съблюдават оставените от отците предания[134]“.

При своите срещи с патриарха император Лъв III вероятно му разказвал за своите и на съмишлениците си недоумения относно изображенията и го разпитвал, с какво могъл да оправдае съществуването на иконите в Цър­квата, от какви предания или определения са се ръководили предишните императори, като допускали и покровителствали тяхното съществувание и така нататък[135]. Същевременно той изразявал и своите съмнения, че иконопочитанието било продължение на езическите традиции в християнството и се осъждало в старозаветното законодателство. Патриарх Герман обаче бил от­давна запознат с тези иконоборчески доводи, защото ги обсъждал подробно още в посланията си до епископите Иоан Синадски и Тома Клавдиополски, разполагал с достатъчно и силни аргументи, за да обезоръжи императора, чиито полемически запаси не ще да са били големи. Поради това можем да се доверим на известието на папа Григорий II, че по време на тези бесе­ди чрез патриарх Герман „било обезсилено земното богоборство на отстъп­ника и… била погубена гордостта … на христобореца [136]“.

Все пак надеждите на императора не могли лесно да погаснат, защото се подхранвали от факта, че в миналото като Кизически[137] митрополит патриарх Герман проявил вече колебание и подписал монотелитския едикт (712 година[138]) на император Филипик Вардан (711-713 година).Противно на очакванията си обаче император Лъв III срещнал в лицето на Константинополския първоиерарх непоколебим и доблестен противник, смел и неумолим обвинител, който често го поставял в затруднено положение. Така при една от тех­ните беседи, вместо да одобри и се съгласи с императорското предложение за участие или поне съдействие в борбата срещу иконите, Герман въз­разил, като казал, че отдавна съществувало предсказание за повсеместно изхвърляне на всички икони, но то било въпрос на бъдещето и трябвало да се изпълни едва през управлението на някой си император Конон. Послед­вала забележка от страна на императора, че всъщност това било неговото истинско кръщелно име. Тогава патриархът добронамерено заявил, че не желаел и не се надявал подобно зло да се случи скоро, защото негов из­вършител могъл да бъде само „предтечата на Антихриста“ и „противникът на спасителното Боговъплъщение[139]“.

Разгневен от смелостта и неотстъпчивостта на Герман, император Лъв III решил да се избави от него, като го отстрани от патриаршеската катедра. Константинополският патриарх обаче се ползвал с голямо уважение сред народа и затова трябвало на първо време да се потърсят силни доводи и дори да се съчинят, ако е необходимо, клевети срещу него, за да се оправдаела пряката намеса на държавната власт във вътрешния живот на Църквата. Разбира се за самодържеца това едва ли е представлявало осо­бена трудност, като се има предвид, че патриархът бил в края на своя жизнен път и не ще да са го съблазнявали повече земната власт и благопо­лучие. Изправен пред дверите на смъртта след която го очаквал Христо­вият съд (Евреи 9:27), Герман имал достатъчно основания да се погрижи за своята душа и могъл по-дръзко да се възправи против императорската власт и суета. С оглед иконоборческата политика на правителството и бъд­ните още по-големи насилия срещу светите икони, патриарх Герман вероятно се опитвал с проповеди и с частни разговори да вдъхва смелост на своите пасоми за понасяне на изпитанията и неминуемо се докосвал понякога до истинските виновници за размирията – императора и неговите съмишле­ници[140]. Всяка дума, далечен намек или упрек по този въпрос се записвали стриктно и донасяли на самодържеца, който ги събирал като доказателства, за да обвини патриарха в заговор в държавна измяна[141].

Ревностен спомощник на императора при издирването и набирането на обвинителни материали срещу Герман се оказал патриаршеският синкел[142] Анастасий, който горял от нетърпение по-скоро да оглави Константинополската църква. Патриархът разкрил отклоненията на своя подчинен от пътя на доброто и се опитал с отеческа благост да го възпре от падение. Анастасий обаче, който подобно на самоубиец се бил устремил към височи­ната на патриаршеското служение, за да скочи в пропастта на иконобор­ческата ерес, не искал и не можел вече да чуе предупрежденията и съве­тите. Виждайки скорошното осъществяване на своите мечти, той достигнал дотам в самозабравата си, че започнал да се отнася съвсем непочтително към патриарха. Затова, когато при императорски прием Анастасий съзна­телно настъпил мантията на патриарх Герман, последният с укор му казал: „Не бързай много; ще стигнеш навреме до Дихипиона[143]“, тоест внимавай с подигравките си над мен, защото тебе може да те сполети и по-лоша участ[144]. Тези думи според свидетелството на Теофан се оказали пророчески[145] и съвсем точно се изпълнили, когато в 754 година император Константин V заповядал да поставят патриарх Анастасий на магаре с лице към опашката и да го разведат из хиподрума за публично осмиване от присъстващите[146].

Събрал необходимите му доказателства, „безбожният Лъв организи­рал във вторник, на 7 януари през 13 индиктион селенций[147] срещу све­тите идосточтими икони в залата на 19 акувити (възглавници[148]), на който повикал и всесвятия патриарх Герман, като предполагал, че ще го убеди да подпише срещу светите икони („Τή δε ξ΄του Ίανουαρίου μηνός της ιγ΄ινδικτιώνος ημέρα γ΄της εβδομάδος Λέων ο δυσσεβής σελέντιον κατά τών αγίων καί σεπτών εικόνων εκρότησεν εν τώ τριβουναλίω τών ιθ΄ακουβίτων, προσκαλεσάμενος καί τόν αγιωτάτον πατριάρχην Γερμανόν, οιόμενος πείθειν αυτόν υπογράΨαι κατά αγίων εικόνων“)[149]. Това описание на Теофан за свикания селенций е потвърдено и от патриарх Никифор, който обаче го е обрисувал като едно по-мащабно събитие и събрание на ця­лото църковно изпълнение. Според него „… императорът събрал в дво­реца многочисления народ на столицата, и призовал тогавашния архиерей на града Герман, и започнал да го принуждава да подпише (предписание, скоби автора) за унищожаването на светите икони“ („… ο βασιλέυς αθροίζει πλείστον λαόν της πόλεως περί τά βασίλεια, καί συγκαλεί τόν τότε της πόλεως αρχιερέα Γερμανόν, καί συνγράφειν κατά της καθαιρέσεως τών οειηόνων τών αγίων ηνάγκαζεν“[150]).

Прочетете още „Подготовка, възвестяване и прилагане на Втория иконоборчески едикт (730 година)*“ →

Османската империя и християните*

Публикувано на от Dragan Bachev

Венцислав Каравълчев

Abstract

Ventzislav Karavaltchev, The Ottoman Empire and the Christians. The current paper analyses the basic principles of the status of Christians as “People of the Book” in the Ottoman Empire. Moreover what is examined is the application of Islamic Law and the model set by the Arab caliphate for regulating the coexistence between Muslims and non-Muslims in the conditions of the new Muslim empire. The changes of the function and re sponsibilities of the Patriarch of Constantinople in relation to the Christian population are also considered.

Keywords: Orthodox Church, Patriarch of Constantinople, Bishops, Sultan, Ottoman Empire, Mehmed the Conqueror, Millet, Islam, Christianity, Caliph, Balkans

***

Падането на Константинопол в ръцете на османските турци е събитие, което разтърсва дълбоко християнския свят. Макар и краят на Източната Римска империя да е отдавна предизвестен, никой, дори и най-големите скептици на своето време не са искали да вярват, че подобно нещо действително ще се случи. „В деня, в който турците превзеха Константинопол, слънцето помръкна“, така описва събитието един грузински хронист[1]. Слънцето може и да не губи своята яркост, но психологическият ефект от падането на столицата е бил истинско затъмнение, което сериозно е стреснало цяла Европа и въобще християнството. От гледна точка на Православната църква, от която четири века преди падането на Константинопол се е отделила Западната църква, падането на Константинопол бележи края на една епоха и началото на нова, напълно непозната и изпълнена с безброй предизвикателства и трудности. За първи път в историята първият по чест предстоятел на Православната църква – Константинополският патриарх, престава да бъде субект и главен съветник по религиозните въпроси на един християнски император и се превръща в поданик на мюсюлмански султан. Разбира се, това не е първият случай в историята на Православната църква, когато православен патриарх се подчинява на мюсюлмански управител и владетел и е принуден да се съобразява със законите и устройството на една друга, различна, нехристиянска държава или империя. Тук имаме примерите на Иерусалимската, Антиохийската и Александрийската патриаршия, които още в началото на VІІ-ми век попадат под мюсюлманска власт. С падането на Константинопол обаче подвластна на управлението на единоверен народ става самата Велика църква, имперската Църква, която през вековете активно се опитва да се асоциира с цялото православно християнство, с цялото християнско ойкумене. Разбира се, моделът, по който победителите и победените, които в случая са голямото мнозинство в новата империя, трябва да съжителстват, е вече добре разработен и шлифован през вековете от арабите. Мохамед полага принципа на това съжителство, което влиза в Корана с определението за християни и юдеи като „хора на книгата“ (Ahl al-Kitāb). И доколкото тези „хора на книгата“ не извършват никакъв прозелитизъм, а са затворени в своите общности, то те там са свободни да изповядват вярата си, да се наставляват в нея и да извършват своите богослужения. Това е важен момент, от който са лишени всички останали неизповядващи християнството, юдаизма или съответно исляма и които трябва по силата на принудата да приемат исляма. Разбираемо е, че щом това са условията, които ислямското право поставя на „хората на книгата”, за да изповядват свободно своята вяра, то съвсем естествено нарушението им води след себе си санкции, които са доста сериозни, включително мъчения и смърт. Изпълнението им пък обикновено води до мирно и безпроблемно съжителство, което може да бъде нарушено при екстремни ситуации след преодоляването на които се връща в нормалното си русло. Така например през 623 година Мохамед дарява специален документ на манастира „Св. Екатерина“ на Синай, с който признава планината Синай за свещена територия и потвърждава на монасите в манастира тяхната традиционна автономия[2]. Халиф Омар през 636 година обсажда Иерусалим. Иерусалимският патриарх Софроний изпраща при него делегация, която да преговаря за капитулацията на града, като в замяна иска да бъдат гарантирани правата на християните. Омар се съгласява да уважи правото на патриарха да бъде пазител на Светите места, а също както и на християните в града, и в замяна иска християните да му плащат данъка харадж[3]. Споразумението, влязло в историята като договора на Омар[4], е сключено и вратите на града са отворени за арабите. Само година по-рано, през 635 година Дамаск също е принуден да отвори своите врати пред арабската инвазия. Интересното е, че независимо от факта, че градът се предава, на жителите му християни освен традиционния данък харадж са наложени и други ограничения. Така например на християните е забранено да яздят коне, да строят нови църкви, да извършват литийни шествия, да бият камбаните на църквите, както и да поставят кръстове на гробовете на починалите[5]. Забранява им се също така да заемат длъжности в администрацията, но това не се спазва стриктно, защото виждаме, че св. Иоан Дамаскин, както и неговият баща Мансур, заемат отговорни постове в администрацията на халифата, независимо от забраната[6].

Османските турци не внасят нищо съществено ново в този модел на отношения между победители – мюсюлмани и победени – християни, известен като „дхимитюд“ (dhimmi–tude), но доусъвършенстват неговите детайли, за да може той без проблеми и без сериозни сътресения да просъществува няколко века[7]. През 1430 година султан Мурад дарява официални документи, гарантиращи правата на християнското население на Солун и Янина, когато тези градове отварят вратите си за османските турци. Тези документи (берати) ще формират основата на отношението, което султан Мехмед ІІ Завоевателят ще установи с новия предстоятел на Великата църква в Константинопол[8]. Следва да подчертаем тук, че султан Мехмед ІІ ще установи тези отношения не с някой представител на императорското семейство, не с някои от оцелелите министри или аристократи, а именно с патриарха, който от този момент и до самия край на империята ще бъде главният, основният и в повечето случаи единственият официален отговорник, застъпник и ходатай за християните в империята. По този начин Константинополският патриарх съвместява не само религиозните функции и отговорности от времето на Византийската империя, но и част от прерогативите на императора и неговата администрация. Разбира се, всичко това е твърде условно и до голяма степен зависи от разположението на върховния суверен в Османската империя – султана, който е абсолютен властелин и не дължи никому никакви обяснения за действията си, той е поставен и отговорен единствено пред Бога – де факто, султанът управлява от името на Бога[9].

По времето, когато Константинопол е превзет от османските турци (1453 година), патриаршеският трон е вакантен. Султан Мехмед ІІ Завоевателят, който се проявява и като забележителен държавник, бърза да устрои по възможно най-приемлив за всички свои поданици начин държавата. След като според мюсюлманското право (защото не се е предал доброволно), Константинопол е подложен два дни на разграбване, на третия ден Мехмед ІІ се разпорежда грабежът да бъде спрян и всички, включително и християните, свободно да излязат и да отпразнуват неговата победа[10]. За тези два дни голяма част от християнското населението на града е избито или продадено в робство, много от светините – икони, мощи и така нататък, изгорени, разграбени или унищожени[11]. На третия ден насилието е прекратено, а сам Мехмед ІІ заповядва да бъдат направени консултации с православните християни и да бъде свикан синод, който да избере нов патриарх.

По това време особено популярен и почитан е ученикът на св. Марк Ефески, един от големите богослови на ХV-ти век св. Генадий Схоларий – до избора си за патриарх, монах с името Георги. Неговият авторитет се издигнал неимоверно много по време на дебатите около сключването на Фераро-Флорентинската уния със Западната църква. Първоначално той симпатизира на идеята за уния, дори за известно време се увлича по трудовете на Тома Аквински, но впоследствие напълно променя своята позиция, не без въздействието на своя учител и наставник св. Марк Ефески[12]. Особено впечатляваща е неговата реакция по повод на официалното обнародване на декрета на унията в Константинопол на 12 декември 1452 година на тържествена Света Литургия. Поради силното противодействие на св. Генадий, храмът Света София, където е прочетен декретът за унията, бил почти празен. Присъстват императорът, няколко имперски чиновници и представителите на Рим. Народът липсва, почти няма и представители на православния клир[13]. Обърканият народ се отправя към манастира Пантократор, за да търси съвет от св. Генадий. Светецът, без да излиза, без дори да показва лицето си от килията, спуска по въже едно забележително писмо, което започва с думите:

„Нещастни ромеи! Защо се заблуждавате, като губите надежда в Бога и възлагате упование на франките? Защо заедно с имащия да падне скоро град (Константинопол) искате да погубите и своето Православие…[14]“.

Авторът Венцислав Каравълчев

След падането на града, според преданието св. Генадий е отведен в робство в Одрин, но оттам бързо е върнат по разпореждане на султан Мехмед ІІ[15]. Избран е единодушно от големия събор в Константинопол през 1453 година за патриарх на Великата църква, независимо от неговите бурни протести. Султан Мехмед ІІ веднага след избора му го кани в двореца, където го посреща с всички почести. На тържествения обяд в чест на избора на св. Генадий султанът води дълъг разговор с него. В заключение Мехмед ІІ му казва: „Да бъде твоето патриаршество благополучно, с охота ще изпълнявам твоите желания. Давам ти храма свети Апостоли, където и ще живееш[16]”. След това, по примера на императорите, султан Мехмед ІІ дава на св. Генадий богато украсен с драгоценности жезъл, хиляда златни флорина и го изпраща до портите, където го чака специално подготвен за него бял кон. Качен на коня и придружен от голяма султанска свита, св. Генадий тържествено се отправя към храма на светите Апостоли[17]. Мехмед ІІ също така дава на патриарха и няколко други документа, с неговия печат и подпис, които гарантират както неприкосновеността на патриарха, така и тази на християнския клир – епископи, свещеници и други[18]. С тези документи християнското духовенство е освободено от всякакви данъци, включително и от споменатия вече харадж (джизие), с който се облагат всички християни. Половината от църквите в Константинопол се превръщат в джамии, а другата половина остава във владение на християните. Църковното право остава в сила за православните и се прилага по отношение на вътрешноцърковни проблеми. Вътрешната административна структура на Църквата също остава непроменена, включително и патриаршеският синод. На православните се позволява да спазват религиозните предписания, тайнства и празници – светó кръщение, църковен брак, помен, погребение и така нататък, включително и тържественото честване на Празника на празниците – Възкресение Христово [19].

Въпреки писмено гарантираните с документ от султана права, не трябва да пренебрегваме вече казаното по-горе, че зачитането на тези документи, зачитането на правата, гарантирани с тях, до голяма степен зависи от морала и достойнството на самия султан, който като абсолютен суверен в империята е един вид извор на правото „на всички права и милост“, тоест в неговите ръце е съсредоточена и законодателната, и изпълнителната власт, както и правото свободно да тълкува и, когато реши, да нарушава своите собствени разпоредби или тези на предците му. Красноречив пример за това е и самият Мехмед ІІ, който като цяло е коректен с християните и в творчеството на св. Генадий Схоларий няма нито едно оплакване от него[20]. Въпреки това, той сам нарушава своята заповед и отнема от св. Генадий дадената му за централен храм и дом църква на светите Апостоли[21].

Прочетете още „Османската империя и християните*“ →

Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 4 и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Бисер Божков

Рискови групи, податливи на действието на сектите

Преди всичко, особено важно е да се отбележи добрата способност на сектантите, занимаващи се с привличане на нови членове за преценка на набелязаните жертви. Техните усилия са насочени към хора, попаднали в непривична, неустойчива или неприятна за тях ситуация. Тя може да е от психологическо, социално-битово или личностно естество. Това може да са хора, които току-що:

• са започнали нова работа;

• са излезли в пенсия;

• са претърпели загуба на близък (смърт, раздяла, развод);

• са загубили работата си;

• са отишли на почивка, пътешествие, екскурзия;

• са започнали да учат във висше училище (особено първата година);

• са навлезли в пубертета;

• са дошли в страната като емигранти, бежанци или просто са сменили града, квартала.

Освен горепосочените категории интерес за тоталитарните секти представляват и хората, които дълго време са под някакъв натиск:

безработни;

пенсионери, които от дълго време са самотни;

несполучлив брак;

непреодолими проблеми на работното място;

претърпени няколко последователни неуспеха в социален, професионален или личностен план;

• дълговременна проява на неразбиране от страна на родителите;

• нежелана липса на приятели;

• враждебна страна, общност, работно място, квартал и така нататък.

Друга категория, която е лесна за манипулиране, са търсещите личности. Това са хора, които:

• се занимават с интензивно духовно търсене;

• са любознателни и желаят да научат повече за духовните аспекти на своето съществуване;

• са духовни авантюристи – преминават през различни религиозни групи, като се опитват да направят своя собствена система;

• са просто много любопитни.

Начинът, по който вербуващият субект преценява своите жертви, се определя от две неща: първо, от методите, които използва групата, към която принадлежи; второ, от опитността на вербовчика. Последната зависи пряко от времето, което лицето е прекарало в сектата. Колкото по-дълго се е занимавал с набиране на нови членове, толкова по-опасен е вербовчикът. Докато приятелски и емоционално ангажирано хвали своята жертва и я засипва с комплименти, демонстрирайки приятелска загриженост и дружеска заинтересованост и откровеност, той е в състояние хладнокръвно да прецени какво може да вземе… Интересите му са разностранни. Ценни за сектата са парите, имотите, физическите и интелектуалните качества, енергията и ентусиазма, младостта, красотата, личните контакти с влиятелни хора и така нататък. Според Американския Семеен Фонд съществуват четири характерни признака, определящи стоящия пред вас човек като вербовчик:

1.Показва загриженост относно благополучието на събеседника си.

2.Изразява едно и също мнение с набелязания за жертва по отношение на живота, изкуството, отношенията между хората, етическите и естетически възгледи и така нататък. Иначе казано – странна липса на разногласия.

3.Поддържа контакт с очи, като демонстрира тясна физическа близост, „нападайки“ сексуално (в психологически аспект).

4.Извлича посредством въпроси лична информация за настоящото положение на събеседника си, за неговите проблеми, задачи, стресови ситуации и други.

Методите, които използват сектите за въздействие върху своите настоящи и бъдещи членове (адепти)

Всяка тоталитарна секта притежава собствен арсенал от методи за въздействие върху своите настоящи и бъдещи членове. Изброените по-долу петнадесет метода се срещат в почти всяка тоталитарна секта:

1.Индуциране на фобии. Натрапчиви страхове.

• натрапчив ирационален страх (фобия) относно излизане от групата: ако излезете от групата с вас ще се случи нещо страшно, или с вашите родители, или с цялото човечество; затова някои членове панически се боят да излязат от сектата;

• страх от Страшния съд;

• страх от греха;

• страх от допира с иноверни;

• страх от това, че светът отива към катастрофа и само групата знае как да го спаси или да спаси само своите членове;

• страх от отпадане спрямо лидера: „ако имаш проблеми с Бога, ще ти помогне гуру; ако имаш проблеми с гуру, никой вече не може да ти помогне“;

• страх от неприемане в обществото – ако отчетем, че предишните връзки са прекъснати, парите и жилището са отдадени на сектата, а обществото няма пригодени структури за подпомагане на хора, попаднали в секта, се оказва, че потърпевшият няма къде да отиде; така има опасност човек да стане „професионален сектант“;

• страх от самотата: „Излезеш ли от сектата ще останеш сам – нито обществото, нито сектата ще те приемат обратно“;

• страх от загубване на ума – при повечето тоталитарни секти след напускане или изгонване от групата у бившите членове се появяват психически отклонения, които се тълкуват от лидерите на сектите като наказание и възмездие; тези случаи се дават за пример пред останалите какво би се случило, ако някой напусне.

2.Недояждане. Чрез контрол върху храненето се повишава възприемчивостта към внушения.

3.Недоспиване. Постига се умора и дезориентираност в обстановката, които довеждат също до повишаване на възприемчивостта към внушения (състояния за предразположеност към колективна участия)

4.Безкритично отхвърляне на собствената воля. При наличието на свободна воля манипулирането е много по-трудоемко и „неблагодарно“.

5.Изолация от околния свят. Така се ограничава възможността за наблюдение и сравнение, което от своя страна ограничава критичното мислене.

6.Налагане на поведенчески ограничения. Ако заставите човек да прави каквото пожелаете, е възможно да повярва в каквото поискате – казват психолозите. Поведенческите ограничения имат за цел да помогнат за разграничаването на покорните от неприемащите „наставления“ последователи. Чрез този метод се определя какви бъдещи специфични методи на индоктринация да се прилагат.

7.Внезапно и рязко поставяне в променени условия. Променената среда води до извънредно ефективна, неочаквана и дълбока промяна на светоусещането, ценностната система и вярата.

8. Контрол върху езика. По-големите секти имат специфичен свой изказ и дори собствен език, което е още един начин за стесняване светогледа на привлечените в сектата.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 4 и край*“ →

Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 3*

Публикувано на от Dragan Bachev

Бисер Божков

ІV. Относно сектите наречени още Нови религиозни движения, тоест истинската святост и вечното спасение не са в сектите

В последно време много младежи и девойки се увличат от различни секти – чужди както на православната вяра, така и на българския дух и традиции. Тези млади българи стремглаво се насочват към тях и всичко приемат безрезервно. Стремейки се към новото в областта на вярата, те тръгват по път непознат и опасен и стигат духом до далечна страна (Лука 15:13), която крие много потайни места и неизвестности. Но най-тревожното е това, че тези хора се утешават с погрешната мисъл, че са намерили истинската святост и вечното спасение. Как да им обясним, че са направили неправилен избор в тази насока? Те не са намерили спасяващата благодат, а са пренебрегнали учението на Едната Света, Съборна и Апостолска Църква (член 9-ти от Символа на вярата).Колко опасни заблуждения, колко нелепи суеверия и предразсъдъци, колко лъжливи и гибелни системи са се въздигнали върху основата на християнството! Всеки препоръчва своите мисли за правилни; всеки възхвалява своята „Църква“, своето общество, своята секта, своята вяра и своите обреди. А съвсем малко хора се замислят кое е истинското християнство, къде е Христовата истина, коя е спасяващата Църква. Църквата е една – единствена и неделима. Тя има непроменима основа и не прибавя нови неща, нови учения, несъгласни с Христовата истина. През всички векове Православната църква пази първоначалната Христова вяра, защото само „тази вяра е апостолска, тази вяра е отеческа, тази вяра е православна, тази вяра вселената утвърди.“ Църквата Христова не е разделена и не може да се дели на части. Разделени църкви Христови няма и не може да съществуват. Да допускаме възможност Църквата да се раздели, значи да допускаме портите адови да ѝ надделеят (Матей 16:18) или Христос да се раздели. Нито едното, нито другото е възможно: разделилият се организъм престава да съществува. Съществува само отпадане от Църквата. И безспорно, отпадналите, отделили се от Църквата не са вече живи камъни в стройно сглобения духовен дом – Църквата, нито са живи членове на тялото Христово – Църквата; те са по-скоро религиозна община или християнска религиозна общност, но не… Църква (професор Димитър Дюлгеров, „За единството на Църквата“, ГДА, 1957).Още в първите векове, дори и досега, в Христовата Църква се вмъкват пагубни ереси, разколи, секти, чиито водачи всячески са се старали да смутят новопокръстените и неукрепналите, да помрачат неутвърдените, да разколебаят православните християни. Затова младежите и всички, които не са се отклонили, трябва да помнят и изпълняват следното правило в живота: да вярват, да се съгласяват и да приемат само тези мисли и да вършат само тези дела, които не противоречат с нищо на Евангелското учение, на Православната вяра и църковното Предание. И ако някой им внушава нещо противно, явно или тайно, което не е съгласно с горното правило, да не вярват на такъв, да не тръгват по неговия път, макар той и да твърди, че този път е гладък и прав, и да не приемат неговия дар, макар и този дар да блести със съблазън, да е привлекателен, да е приятен и многожелан за очите (Битие 3:6). Те не трябва да се увличат по разни и чужди учения (Евреи 13:9), ако в тези учения преобладава духът на този свят, ако те противоречат на Закона Божи, помрачават ума, ограничават духовната свобода, стесняват волята, нарушават спокойствието, смущават дейността, спъват нравственото извисяване, с една дума – осуетяват спасението на човека. Затова трябва да обичаме Православна църква, защото тя ни е запазила, да радеем за  Православната вяра.

За да започнем да говорим за тоталитарните секти, се нуждаем от въведение. То ще ни даде възможност да се предпазим от страха, който би ни споходил, когато попаднем в непозната среда. Тоталитарните секти са добре подготвени за срещата си с нас. Те са дружелюбни и извънредно приятелски настроени, като се стремят или да не се забелязват сред другите хора, или ярко да изпъкват. И двата метода имат за цел едно: да ни сварят неподготвени и неподозиращи, за да можем безкритично да приемем всичко, което не след дълго ще ни бъде предоставено систематично, акуратно и безусловно. По-нататък тяхното отношение към нас ще съдържа все по-ясни белези на агресивност, неприязън, арогантност и безскрупулност. И тези белези толкова повече се засилват, колкото намалява възможността ни за отстъпление и спасение. Моделът на хищник и жертва се налага автоматично, но този модел изостря нашите ирационални психични функции (интуиция, сензорни сетива и други). Условията на живот сега се различават коренно от онези, които бяха преди дванадесет години. Огромният поток религиозна информация, който се изсипа върху съвременния човек, го дезориентира съществено в тази област. Религиозната култура поначало не присъства в достатъчна степен в нашата иначе богата и пространна обща култура. В условията на тоталитаризъм изборът се правеше от друг вместо от отделния човек, а той живееше с този „чужд“ избор, като го приемаше за собствен. Учеше се само да преглъща даденото му, без да се противи видимо. Сам да прави избор не се налагаше, или по-точно – налагаше му се да не прави сам своя избор. В днешно време основното, което прави човек, е да избира: изборът касае начина на оцеляване, партията, в която да членува, училището, в което да учат деца му, банката, в която да вложи парите си, религиозната група, която да ръководи душата му. Като живеем във време на демократични промени, целящи достигане до съвършена демократична уредба (доколкото това е възможно), отделната личност започна да променя своето мислене от ограничено в пространно. Тази необходимост от широта на мисленето и възприемането понякога уморява. И съвременният човек носталгично се обръща назад – там, където нямаше никакъв избор и беше привидно спокойно. Но време за мечти не му е предоставено. Ако той мисли повече от необходимото, понякога губи правото си на избор и нещата, от които зависи неговото съществуване, безвъзвратно се отдалечават. Затова трябва непрекъснато да внимава и да реагира адекватно на бързо променящата се действителност. Ежедневието продължава да затрупва с информация, свързана с преминаването през множество избори, всеки от които се представя за по-добър от останалите. Отдавна стана ясно, че рекламата за даден продукт не показва цялата истина, а понякога дори подвежда с определено користна цел. Все по-често започна да се припомня народната мъдрост, че на прехвалени ягоди не се ходи с голяма кошница. Понеже нашата страна е била традиционно православна преди да стане традиционно тоталитарна, съзнанието на българина изначално е православно. Но тъй като съвременният българин не познава Православието, не може да определи самосъзнанието си като православно ориентирано, а го определя като ориентирано в някаква правилна или относително правилна посока. Но до самоопределение не се стига. След многогодишна целенасочена дейност за премахване на духовността от личностния светоглед се стигна до ценностна де­валвация, която на преден план изтласка грубия материализъм. Да се мисли за духовното се приема като нещо маловажно и дори за загубено време. Върху това се наслагва и възможността за богат избор, който довежда избиращия до допълнителна несигурност. Преходът от тоталитаризъм към демокрация създаде феномен (социален, юридически, политически и духовен), който в днешно време се нарича посттоталитарно общество. То съдържа в себе си множество преходи от по-лошо към по-добро, без да се ангажира със строга праволинейност. И понеже обществото притежава способността да се саморазвива и саморазрушава, динамиката между развитието и разрушението също определя неговото моментно състояние. При доминиране на саморазрушението това общество естествено е в упадък и не притежава необходимите защитни сили срещу външни, противни на обществения ред и нравственост въздействия. Известно е, че по-лесно е да се разруши една система, отколкото да се гради нова. Докато разрушаването може да бъде бързо и в кратки срокове, изграждането винаги е постепенно и бавно… Проблемите на прехода в нашето общество рефлектират силно върху човешката личност, защото засягат цялата ѝ многостранна дейност и отношения. Във всяко семейство се наблюдават белезите на тази рефлексия и домашното огнище вече не е онази крепост, която защитава, успокоява, възпитава позитивно, подкрепя и съхранява. Социалните връзки загубват своята здравина и надеждност, защото за възпитанието не се отделят достатъчно време и внимание. Икономическата криза също допри­нася за нестабилността на държавата и на семейството. Тази нестабилност оказва най-силно въздействие върху младите хора, които все още търсят себе си и които тепърва се утвърждават в обществото. Те търсят своето място в среда, която не е настроена дружелюбно към тях. За разлика от по-старото поколение, младите се адаптират по-лесно към тази нова среда, но това не променя съществено шансовете им за успех в битката, наречена „живот в посттоталитарни условия“. Когато вниманието на човек е обзето единствено от мисълта за физическо оцеляване, неговата ценностна система и приоритетите му в живота се променят съществено. Тези нови „ценности“ се предават на новото поколение, което ги приема за основа, върху която изгражда своите ценности. Три са факторите за възпитание на младата, формираща се личност: семейство, училище и околна среда. Първите два фактора са предимно градивни и положителни, докато третият често действа в обратна посока. В днешно време грижите за физическото оцеляване и изхранване се превърнаха в почти единствен приоритет за семейството. Процесът на възпитание се отлага, като се разчита, че в един по-късен етап той ще се реализира или от семейството, или от училището. В училище нещата не се променят съществено. Единствено синдромът „измиване на ръцете“ придобива по-грандиозни размери. Учителите, знаейки, че учебният процес е тясно интегриран с възпитателния, не изпълняват целенасочено задълженията си с извинението, че това се извършва от родителите. А ро­дителите разчитат на учителите…

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 3*“ →

Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 2*

Публикувано на от Dragan Bachev

Бисер Божков

ІІІ. Относно икуменизма, тоест икуменизмът ерес ли е против догмата на Провославната църква?

Нека тук се спрем по-обстойно на православния догмат за Църквата и на фактическото му отричане от икуменистите, което прави за нас невъзможно да участваме в икуменическото движение.

А. Църквата според Символа на вярата. Теория за клоновете (така нареченият плурализъм).

Догматът за Църквата е изразен много сбито и точно в 9-тия член на Никео-Цариградския Символ на вярата, дето четем: „(Вярвам) в едната, света, съборна и апостолска Църква”.

Тези думи изразяват твърдото и неизменно убеждение на православните християни, че Църквата, в която вярваме, е съществуваща, а не е очаквана; вече създадена, а не тепърва предстояща да се създаде; напълно действителна, а не въображаема.

Символът на вярата говори за налични реалности – за Бог Отец, Чието вечно битие е вън от всяко съмнение; за събезначалния Му Син, станал Човек заради нас и нашето спасение; и за Светия Дух, изхождащ вечно от Отца и почитан наравно с Отца и Сина. В Символа на вярата е подчертано и едното Кръщение като настояща даденост, изповядвана от истински вярващите за опрощаване на греховете. В същия смисъл се говори в Символа на вярата и за „едната, света, съборна и апостолска Църква” като за нещо несъмнено съществуващо, проявяващо се и функциониращо. Било е време, когато Църквата е била обещавана от Спасителя: „Ще съградя Църквата Си” (Матей 16:18). Но това се е изпълнило още по времето на Христа. Особено пък след Петдесетница никой никога вече не се е съмнявал в съществуването на Църквата, основана върху изповядването на вярата в Христа – крайъгълния Камък (Ефесяни 2:20). За православния християнин Църквата съществува като действителен Богочовешки организъм, устроен за спасяване в него на човешки души. Едва в наше време на икуменическа почва възникват мисли, че Църквата трябва тепърва да се създава и то не върху Камъка на Истината, а върху пясъка на всевъзможните човешки заблуди. Такъв възглед не може да намери опора в Символа на вярата и в Свещеното Писание. Единствените неща, за които е казано в Символа на вярата, че се очакват в бъдеще, това са есхатологическите събития – Второто Христово пришествие, възкресението на мъртвите и животът в бъдещия век. За тях е употребен глаголът „очаквам”, докато за първите – глаголът „вярвам (изповядвам)”.За разлика от еретическите общества, претендиращи да са „църкви”, Христовата Църка е наречена „една, света, съборна и апостолска”. Какво значат тези определения? – Накратко: 1) Църквата е една поради единството на нейната вероизповед. Тя не би била една и единствена, а щеше да бъде множествена, ако в нея се допуснеха различни верови убеждения; 2) Тя е света и освещаваща чрез раздаваната в нея небесна благодат. Ако не ѝ бе дадена свише тази Божествена благодат, тя не би могла да се нарича света, а щеше да бъде човешка безблагодатна органи­зация, каквито са еретическите общности; 3) Тя е съборна и вселенска по силата на пазената и проповядвана от нея Божествена истина, предназначена за разпространение в целия свят. Ако ѝ липсваше тази Истина, тя би била някаква огромна по обем земна величина, събрала под покрива си всички налични религиозни лъжеучения в света, но не и Христова Църква. И най-сетне, 4) тя е апостолска, понеже има апостолски произход, пази апостолското приемство и е вярна на апостолските предания. Ако беше скъсала с всичко това, тя не би имала правото да се нарича апостолска Църква.

Учението, изразено така кратко в 9-тия член от Символа на вярата с думите „една, света, съборна и апостолска Църква“, съставлява пълнотата на православната вяра в Църквата. „Ние разбираме или поне чувстваме – казва добре професор Владимир Лосский, – че Църквата без което и да било от тези свойства не би била Църква, и че само хармоничното съединение на тези чети­ри качества, изповядвани в Символа на вярата, изразява цялата пълнота на нейното битие“. Ако сравним вярата на истинския православен християнин в догмата за Църквата със схващанията на инославните участници в икуменическото движение по същия предмет, ще видим, колко малко общи черти има между представите на православния християнин и тези на инославните икуменисти за Църквата. Преди всичко инославните икуменисти не вярват в съществуването на една-единствена, истинска, чиста от всякакви заблуди, света, съборна и апостолска Църква. По тяхното схващане, никое от съществуващите християнски изповедания не е останало напълно вярно на древната апостолска Църква и не притежава пълнотата на истината. „Според нас, никоя църква не притежава истината“ – каза икуменистът професор Нелсън от Бостънския университет (САЩ) по време на проведения диалог в Духовната академия в София през месец март 1970 година. Икуменистите смятат, че Христовата Църква тепърва трябва да се създаде чрез икуменическото движение, посредством сближаването на така наречените „църкви“ при взаимни отстъпки в учението и практиката. Още през 1937 година протестантът-икуменист Ели Гунел писал твърде открито за икуменическата „вяра“ във вселенската църква: „Аз вярвам в това, което още не съществува… но което непременно ще бъде. Защото вярвам в Светия Дух, Който от исто­рическия час на Петдесетница в Иерусалим, създава и пресъз­дава неуморимо опити, скици на църквата, докато се яви образцовата (църква)… Аз виждам много църкви… Аз виждам църкви грешни до такава степен, че да служат за съблазън, църкви съмишленици на света, едновременно и виновни, и жертви, обезпокоявани от легиони бесове: формализъм, интелектуализъм, догматизъм“. Авторът завършва тази тирада с повторение на вярата си в бъдещата универсална „църква”! Православният християнин може само да се ужаси от характера на подобни мисли. Защото те представят основаната от Христа Църква като още несъществуваща и обвиняват Светия Дух в неумелост да създаде изведнъж образцова църква, поради което той уж си правел от Петдесетница та чак до днес само опити, като създавал несполучливи скици на църкви, една от друга по-несполучливи, вследствие на което се появявали в света църкви, служещи за съблазън, църкви, виновни за нещастията в света и сами обитавани и „обезпокоявани от легиони бесове“! Да се приписва всичко това на Светия Дух е онази непростима хула, за която говори Господ в Евангелието (Матей 12:32)! Църквата е създадена от Господ Иисус Христос (Матей 16:18) и е утвърдена от благодатта на Светия Дух, изляна над нея в пълнота в деня на Петдесетница (Деяния на светите апостоли 2:1-42). Нея Спасителят обикна (Ефесяни 5:25). За нея Той проля кръвта Си (Деяния на светите апостоли 20:28), „за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Ефесяни 5:25-27).В разговор със споменатия икуменист-англиканин Майкъл Мур на 3.IX.1967 година запитан, има ли според него днес църква, която да изповядва напълно правилна и безупречна вяра. – „Не! – отговори той. – Ние трябва да комбинираме вярата от всички църкви. Така всички ще станат едно“. Този отговор ни показа, че порочният и недопустим в Догматиката принцип на синкретизма е залегнал в основата на икуменизма. Глостерският епископ, участвал в съвещанието между гръцките и англиканските богослови, станало през месец май 1941 година в Атина, възразил енергично срещу православния догмат, че само Православната църква е „едната, света, съборна и апостолска Църква“, като казал, че „Църквата е загубила своето единство и сега съществуват само разколи (схизми) – източен разкол, папски разкол, англикански разкол“. Някои западни икуменисти отиват още по-далеч и отричат не само фактически, но и поначало единството на Църквата. Икуменистът Хенри ван Дузен пише: „Представата за една първоначално „неразделена Църква“ е чиста приказка… Историята не познава такава действителност. Никога не е имало „неразделена Църква“. Дори между първите петнадесет века едва ли е имало век, който да не е преживявал поне едно ново по-голямо и трайно разцепление в „тялото Христово“.

Авторът на тези думи – либерален протестант – гледа на всяка ерес като на нов клон от Христовата Църква и дава на всяка разделена част правото да се нарича „църква”. Като стоящ вън от Църквата, той не може да разбере и почувства, че отделящите се чрез ерес нови общества отпадат от Църквата и не могат вече да принадлежат към нея, нито да се съединяват с нея, освен чрез отказване от всичките си заблуди.

Според мен те нямат правото да се наричат „църкви“, бидейки лъжецъркви докато истинската Христова Църква, отсякла от себе си еретиците, продължава да съществува като една цялостна, вътрешно единна във вярата, неразделна Църква.

А големият сръбски православен догматист архимандрит д-р Юстин Попович добре е казал: „както Личността на Богочовека Христа е една и единствена, така също и Църквата, основана от Него и върху Него, е една и единствена. Единството на Църквата неминуемо следва от единството на Богочовека Христа… Всяко деление (на Църквата) би означавало нейната смърт. Тя е цялата в Богочовека и е най-напред Богочовешки организъм, а след това и Богочовешка организация. Всичко в нея е богочовешко: и животът, и вярата, и любовта, и кръщението, и евхаристията, и всяко нейно свето Тайнство… и цялото ѝ учение, и целият ѝ живот, и цялата нейна безсмъртност, и цялата нейна вечност, и цялото нейно устройство… У нея е всичко богочовешки едно и неделимо… У нея е всичко органически и благодатно свързано в едно богочовешко тяло, под един Глава – Богочовека Господа Христа… Съединени с Христа, всички членове на Църквата от всички народи и от всички времена са едно в Христа Иисуса (Галатяни 3:28). Това единство на верните започва с първото Тайнство – св. Кръщение, продължава и се засилва чрез останалите св. Тайнства и стига своя връх в светата Евхаристия, която осъществява най-съвършеното единство на верните с Господа Христа, както и единството между самите верни… Основата на целокупната Христова Църква се изгражда върху единството и единствеността на Богочовешката вяра“. А в тази вяра всичко е Богочовекът Господ Иисус Христос, Който в Себе Си и чрез Църквата е съединил навеки небето със земята, ангелите с човеците и, което е най-важното – Бога с човеците… Богочовешката вяра дава на нас човеците абсолютно всичко, което ни е потребно за вечния живот… Без нея човешкото битие е ужас на ужасите, проклятие на проклятията. С тази вяра ние стоим и съществуваме в Църквата на Спасителя… Една и единствена от горе до долу (от верха до дна), тази вяра е веднъж завинаги предадена на светиите (Иуда 1:3)… Подобно на светите апостоли и светите отци и учители на Църквата… изповядват единствено и единствеността на Православната църква. Оттук е понятна пламенната ревност на светите църковни отци, проявявана при всяко отделяне и отпадане от Църквата, както и тяхното строго отношение към ересите и разколите… Както у Господа Христа не може да има няколко тела, така в Него не могат да съществуват няколко църкви…”.” Оттук разделението на Църквата е онтологически, по същество, нещо невъзможно. Разделение на Църквата никога не е имало, нито може да има; съществували са и ще съществуват отпадания от Църквата… От едната неделима (неразделна) Църква Христова са отпадали в разни времена еретиците и разколниците, и с това са преставали да бъдат членове на Църквата… Така са отпаднали… гностиците, арианите, духоборците, монофизитите, иконоборците, римокатолиците, протестантите, униатите и… всички останали отцепници, принадлежащи към еретико-разколническо общество“. Мисълта, че Църквата днес съществува само в разколи, е изразена в така наречената Branch Theory, според която Църквата е разделена на „клонове“: православен клон, римокатолически клон и англикански (респективно протестантски) клон. Тези клонове не са в единство и общение помежду си. Но външното единство, според тази теория, „не било съществен белег на Църквата. С нейната дълбока същност било съвместимо разнообразието в ученията и практиката“. „Разнообразието в ученията“, наричано в икуменическите среди още и „плурализъм“, днес особено се закриля от женевския икуменизъм, обхванал толкова много вероизповедания и секти в своето лоно. Според него, този плурализъм обогатявал уж участниците в икуменическото движение. Всеки можел, вслушвайки се в другия, да научи нещо от него, да обогати своята традиция с чуждата традиция, да попълни вярата си с елементите, съхранени в другото изповедание, явяващо се като носител на друго църковно предание! Лука Фишер, бившият директор на отдела „Вяра и устройство“, смело твърди, че „разнообразието е законно и дори необходимо“ въпреки криещите се в него опасности. Но какво значи това от строгото православно гледище, според което може да има само една истинска Богооткровена вяра (срв. Ефесяни 4:5), само едно истинско свето Предание (срв. 2 Солуняни 2:15) и само една Църква (срв. Матей 16:18)? – „Плурализмът”, допускан и даже одобряван от икуменизма не е нищо друго освен превръщане на Божествената истина от нещо абсолютно в нещо относително. Защото как могат да не бъдат относителни истините на вярата, щом разните вероизповедни традиции, които си противоречат често до взаимоизключване, еднакво се приемат като носителки на, някаква „истина“?…

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 2*“ →

Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма  и сектите – продължение 1*

Публикувано на от Dragan Bachev

Бисер Божков

ІІ. Относно протестантството

1.Причини за реформацията, причини от религиозен характер

Главната причина за разделянето на Източната и Западната църква през 1054 година след Рождество Христово е различното схващане за същността на Цър­квата. За източните християни Църквата е жив, богочовешки ор­ганизъм, тяло Христово /Ефесяни 1:23/ с невидим глава Иисус Христос, който организъм расте чрез благодатта на Светия Дух. За западните християни Църквата е общество от вярващи, институция с видим глава папата, който е викарий на Христос. На него са подчинени всички миряни и духовници.  Този догмат,  окон­чателно разделя Изтока от Запада. След 1054 година след Рождество Христово в папството се заражда силна тенденция към практическо приложение на идеите за папска непогрешимост и приматство както в духовния, така и в светския живот. Особено ярко тези идеи се прилагат в понтификата на Григорий VII, Хилдебранд /1073-1085/ и Инокентий III /1198-1216/. Непогрешимостта на папата и неговата върховна власт защитавал и Тома Аквински /1225-1274/. През XIII-ти век след Рождество Христово става окончателната победа на папството над светската власт. Папите раздавали корони, решавали политически спорове, обявявали войни, притежавали и своя светска държава. Бонифаций VIII /1303/ осъжда едновременното съществуване на духовна и светска власт. През XIV-ти век започва упадък в целия религиозен и политически живот на папството. Западните народи изнемогват от духовния, икономическия и политическия гнет на някои папи. С личния си живот духовенството, особено висшият клир, показват на народите противоевангелски начин на живот. Така отблъскват от живата и спасителна християнска вяра чувст­вителните към добро и истина много души: „Духовенството се отнася с презрение към изучаване на богословието. То пренебрегва Еван­гелието и прекрасните съчинения на светите отци, мълчи относно вярата и благочестието, умереността и други добродетели… То не говори за чудесата на милосърдния Бог и за заслугите на Спасителя… Евангелието нарича пътя към спасението тесен, а духовенст­вото го прави широк и весел“ /Из бележките на един немски учен по онова време/.

Срещу веровите и морални злоупотреби на папството започ­ват да се отправят силни и обосновани критики. Някои от тях имат твърде радикални цели. Джон Уиклиф /1324-1384/, Ян Хус /1415/ и Савонарола /1497/ имат редица предшественици. Ня­кои от тях са: Данте в „Монархията“, трактат за държавната власт, пише, че авторитетът на Църквата трябва да се основава само върху Свещеното Писание.

Марсилий Падуански и Жан дьо Жанден в „Защитникът на света“ въстават срещу главенството на папата и издигат свободата на религиозната съвест в свещено право на всеки. Вилхелм Окам в „Осем въпроса на папската власт“ не признава духовните привилегии на папите, дадени от император Карл Велики. Движението на мистиците-флагеланти /началото на XIV-ти век/ обхваща почти цяла Западна Европа. То игнорира духовната власт на Римокатолическата църква. Особено силно влияние в духовната област имат съчиненията на Майстер Екхарт /1260-1329/. Те са съчетание на мистицизъм и пантеизъм и удрят по духовните основи на Римокатолическата църква. Джон Уиклиф се борил срещу папството за обособяването на национална църква в Англия и против унизителните претенции на папата към английския крал. Джон Уиклиф превежда Новия Завет през 1382 година след Рождество Христово и спомага за развитието му на английския език. Той отрича пресъществяването (претворяването) на светите Дарове в Евхаристията. В неговите книги били намерени общо около 19 еретически за Римокатолическата църква идеи. Те били осъдени на поместен събор, но самият Джон Уиклиф не бил викан на съд. Ян Хус е имал за цел не да създава ново учение, а да реформира Римокатолическата църква. На кладата /1415/ той все още твърдял, че единственото му желание е да отклони хората от греха. Двата пункта на Ян Хус, които се различават от догматиката на Римокатолическата църква са: Свещеното Писание е единствен източ­ник на истина; Църквата е общество от вярващи, предопределени да се спасят. Савонарола бива изгорен също на клада през 1497 година след Рождество Христово. Проповедите му били главно за разпуснатостта на духовенството, но имали и някои други доктринални различия с учението на Римокатолическата църква.

2. Причини от политически характер

Папският абсолютизъм в духовната и светската област създал опозиция в лицето на някои владетели. Те още помнели унижението на английския крал Джон Безземни, унизен от Инокентий III да му плаща личен ленен данък. Пръв светски владетел, който въстава срещу светските претенции на папите, е френският крал Филип IV Красиви /1285-1315/. Той изгаря булата за отлъчването си, издадена от Бонифаций VIII, и чрез свои хора го довежда в плен във Франция. Там папата умира.

От 1305 до 1377 година след Рождество Христово папите имат за седалище Авиньон, Фран­ция, където са васали на френските крале. През 1377 година след Рождество Христово Григорий XI се премества в Рим, а 6 кардинали остават в Авиньон. От 1378 година след Рождество Христово Римокатолическата църква има двама папи – Урбан VI в Рим и Климент VII в Авиньон. Това двувластие продължава около 30 години и има силно негативно въздействие върху религиозната съвест на западния човек. Вярата в главенството и непогрешимостта на папата била дълбоко разколебана. Между двамата папи и техните духовници се сипели непрекъснато анатеми и низвержения. Двувластието се прекратява едва при Павел III. От него се искало да свика събор и да реформира Римокатолическата църква. Свиканите в Пиза /1409/ и Констанца /1431-1443/ събори не дали очакваното от всички обновление. По същество папските привилегии били запазени. Всички ревнители за обновена в духа на Евангелието Римокатолическа църква разбрали, че по този път няма да се постигне нищо. Нужни били нови, по-радикални начини за духовно разкрепостяване. Те били скоро приложени от Мартин Лутер в Германия и от Цвингли и Калвин в Швейцария.

3. Същност на протестантизма

Протестантизмът /реформатството/ е „законно, но непокорно чедо на римокатолицизма“ /Хомяков/. То се ражда от стремежа на западния човек да се освободи от оковите на една квазидуховност (псевдодуховност), в която е изпаднала Римокатолическата църква след 1054 година след Рождество Христово. Многото догматически, канонически и нравствени отстъпления от апостолската вяра и от духа на Евангелието по необходимост са породили реакция на отрицание. Тази реакция за съжаление е преминала мярката на едно обикновено обновително действие. Тя е станала отрицание на всичко, което изповядва и практикува Римокатолическата църква. При това тотално отрицание се отхвър­лят почти всички принципи и възгледи за духовен живот, дошли чрез Свещеното  Предание. На водачите на Реформацията им липсвал широк поглед към живота на Древната Църква. Те не познавали мистичните основи на Източната Православна църква и необходимостта от Свещенното Предание като живот на Църквата в Светия Дух. Римокатолическото предание не е тъждествено на Свещеното Предание на Древната църква. Това реформаторите не могли да разберат. Издигайки приоритета на разума като върховен критерий на истината, те въвели субективизма във вярата и така рационализирали мистическите основи на Църквата. Тази погрешна постановка се вижда днес. Повече от 4,000 до 22,000 протестантски деноминации четат приблизително един и същ библейски текст, а всяка има своя доктрина. Някои доктрини са дори взаимно изключващи се. За да избегнат клопките на рационализма, някои протестантски общества са залитнали в крайностите на мистицизма.Най-голямото заблуждение на Реформацията повтаря „генетичния“ дефект на римокатолическото разбиране за същността на Църквата. Докато за Римокатолическата църква е общество от вярващи в Христа, с видим глава папата, за протестантите Църквата е невидимо общество от светии с невидим глава Христос. Пълното отрицание между двете разбирания е очевидно. Апостолското разбиране за същността на Христовата църква не е нито едно от двете. Църквата е тяло Хрис­тово /Ефесяни 1:23/, „Дом Божи“ 1 Тимотей /3:15/, където живее Светия Дух, където има законна иерархия, извършват се светите тайнства и се изповядва апостолската вяра. Глава на Църквата е само Христос. Той няма наместник. Христовата църква има и видим образ – всички вярващи, които търсят спасението в Христа и участват в духовно-благодатния живот на Църквата. Липсата на жива връзка с духа и принципите на Древната църква е довела реформаторите до онова непълно разбиране същността на Христовата Църква.

Отстранявайки отстъпленията на Римокатолическата църква, те въвели нови отстъпления, по-страшни, по-радикални и по-неприемливи за изповедниците на светоотеческата апостолска вяра.

Кратка статистика на протестанските конфесии и основни деноминации

Лутерани – около 75 милиона главно в Германия, Скандинавските страни и САЩ. През 1947 година основават в Швейцария, град Лунд, Световна лутеранска федерация.

Калвинисти – около 50 милиона в Швейцария, Холандия, Шотландия, САЩ, Канада, Южна Африка, Унгария. Във Франция те са наричани хугеноти, в САЩ – пуритани, в Шотландия – презвитерианци. През 1875 година те основават Световен реформатски алианс.

Англикани – около 28 милиона в Англия, 34 милиона в САЩ, Шотландия, Ирландия и страните от Британската общност. Там се наричат епископални църкви.

Баптисти – около 35 милиона в САЩ и 5 милиона в Европа, Азия, Африка и Южна Америка. През 1905 година се основава Световен баптистки алианс.

Методисти – около 50 милиона в света /14 милиона в САЩ/. През 1951 година се основава Световен методистки съвет.

Петдесетници – около 15 милиона /в САЩ около 2 милиона/.

Други – около 50 милиона.

Начало и причини за/на реформацията

В началото на всяко идейно-философско и религиозно движе­ние стоят фактори и личности, които обуславят неговата поява и бележат основните тенденции на бъдещото му развитие. Началото на Реформацията поставят Мартин Лутер, Улрих Цвингли и Жан Калвин. Техните идеи и възгледи се раждат като противодействие на веровите и нравствените злоупотреби в Римокатолическата църква. Впоследствие те се развиват в погрешна посока, като се стига до отричане на Свещеното Предание, светите тайнства, посредничеството на Църквата в спасението на човека, иконопочитанието, светците, вселенските събори, Кръста Господен и друга църковна утвар.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма  и сектите – продължение 1*“ →

Обзор на отношенията на Православната църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма  и сектите*

Публикувано на от Dragan Bachev

Бисер Божков

І. Относно отпадането на Римокатолическата църква от Източното Православие (1054-2010 година след Рождество Христово)

Точно 956 години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Източното Православие. Мнозина все още търсят причината за това нещастно разделение. А всъщност тя се състои в раз­личното мислене и възприемане на главенството на папата в Рим, а и на второ място в различия, основаващи се на догматиката.

Всеизвестно е, че до пети век след Христа не е имало даже единични случаи на разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една – Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията (Третото Правило на Втория Вселенски събор в Константинопол – 381 година след Христа – признава мястото по чест на епископа на Цариградската Църква като втори след епископа на Рим). Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим, и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.

Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го е отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон (451 година след Рождество Христово) да постанови с двадесет и осмото си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим. Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях била добавката към Никео-Цариградския символ на Вярата, че Светият Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата „filioque” – „филиокве”.

Нека да сме наясно по този въпрос: Символът на Вярата е бил създаден и утвърден като Християнска Вяра и изповед на Първия и Втория вселенски събор. Първите седем члена били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет – от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: „И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците”. Добавката „филиокве” („и от Сина”) била чута най-напред в Испания в средата на шести век. Оттам се разпространила по всички за­падни страни. Забележително е, обаче, че през първата половина на девети век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две гравирани таблички от сребро, които поставил в базиликата „Св. Петър” в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.

Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. патриарх Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година след Рождество Христово и сам покръстил св. княз Борис-Михаил Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запад. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте Вселенски събора от първите осем века. За нещастие, Западът заедно с папата като негов лидер поддържал становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. апостол Петър на земята, защото той е неговият наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за “глава“ на Вселенската Църква. Папата бил също наследник на св. апостол Петър и по право, защото, според римокатолиците св. апостол Петър бил основал Християнската Църква в Рим. Вярно ли е това? Съвсем не! Ето какво свидетелстват оригиналните сведения по този въпрос: Нека заедно обсъдим стиховете от Евангелието на св. апостол Матей (16-та глава), на които римокатолиците базират първенството на св. апостол Петър. Там четем: „А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни – за Иоана Кръстителя, други – за Илия, а някои – за Иеремия, или за едного от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата: и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:13-18). Мисля, че е пределно ясно от тези думи на Господа, че Той ще съгради Църквата Си, а не св. апостол Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър, и на тебе Аз ще градя Църквата Си. Но Той рече: „на тоя камък”, тоест на истината, която св. Петър изповяда тоест Господ ясно говори, че Неговата Църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е „Синът на Живия Бог”. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците че Христос е съградил Църквата Си върху св. апостол Петър.

Също пределно ясно е от Свещеното Писание, че св. апостол Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В Послание до галатяни св. апостол Павел твърди, че когато чул св. апостол Петър да не разсъж­дава правилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: „А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане”. По-нататък св. апостол Павел продължава: „Но когато видях, че те (Петър и Варнава – бележка моя) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо караш езичниците да живеят по юдейски?” (Галатяни 2:14). Въз основа на тези думи на св. апостол Павел можем да зададем въпроса: Има ли дори иота на признание тук, че Петровата власт да учи без възможност да сгреши? Относно основаването на християнската Църква необорими доказателства, че то не е извършено от св. апостол Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече св. Павел дори счита, че това е негова Църква. Ето какво пише в писмото си до римските християни: „И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това, считах за чест да проповядвам евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа”. „Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко” (Римляни 15:17-20; 22-24). От тези думи пределно ясно се вижда, че св. апостол Павел няма никакви знания, че св. апостол Петър е бил в Рим и че св. апостол Петър е основал църква там. Напротив той казва: че се чувства задължен да проповядва, евангелието, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. апостол Петьр не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. апостол Петър е служил много години на църквата в Антиохия, според свидетелството на св. Джером (Иероним), и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. апостол Павел.

Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници – различните градове на Римската империя. Така епископът пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално, епископът на Цариград е бил признат като втори, от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новият Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква майка на християнството. Вярвам, никой не ще е против, защото Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. И още, първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година след Рождество Христово.Това са няколкото основания базирани на автентични свидетелства които съставят Църковната история. И доста чудно е защо римокатолиците стоят все още на своето мислене вече повече от едно хилядолетие. Ние, православните българи, които много пъти сме били в официални и ненапълно явни, полезни и не чак дотам ползотвор­ни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите повече от хиляда години, дълбоко съжаляваме, че се извъртат фактите на историята. И понеже винаги сме били честни и открити, правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в свето­то Православие, където са били.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма  и сектите*“ →