Димитър Попмаринов

Увлечени от залисията по избори, изборни платформи, взаимни оплювания, заринати от вълната на национален нихилизъм, от съзнанието на обществеността се изплъзва един много важен въпрос – този за вярата на българина. Каква е тя? Къде е тя? Има ли я или я няма? Говорим, че тя ни е спасила. И май че дотук стига нашето знание за нея.

Въпросите, които ще се опитам да повдигна, са много сложни, изискват дълъг и дълбок анализ. Те нямат еднозначен отговор и поради това не могат да бъдат изпълнени по рецепта. Те се отнасят до религията като цяло и до националната ни вяра – Православието – в частност. Религията сама по себе си е изключително специфична област и нейното непознаване и пренебрегване води до опасни последствия. В други страни се правят сериозни изследвания, осмислят се концепции и политика. Ако се вгледаме внимателно, живеейки в живота на БПЦ (Българска православна църква), ще видим безпомощното положение и пълното неразбиране на политиците по отношение на вярата и на висшето духовенство по отношение на политиката. И в двата случая личат пагубните последствия от отминалия режим. Той успя напълно да изчисти нещо изключително важно от душата на всички ни – инстинкта за духовно самосъхранение, който българите винаги са носели в сърцата си – чувството за неотделимостта на православното от националното самосъзнание в душата на народа. Днес някои дори се срамуват, че са православни. И така потвърждават своето невежество.

Напоследък често се злоупотребява с темата национална сигурност. Мнозина развяват този байрак, търсейки за себе си или за организациите, които представляват, определени политически изгоди. Разбира се, това е част от политическата конюнктура и сигурно е правило от политическата игра, от която не всеки разбира достатъчно. „Тънкостите“ на политическия занаят невинаги се определят с най-добрите думи. Факт е обаче, че от тях зависят съдбите на много хора, а в определени моменти и съдбата на страната ни. Това обстоятелство подтиква и непрофесионалисти в областта да се замислят от последиците на едно или друго политическо решение или действие. В тази връзка най-малко един човек като православен би трябвало да има основание да се меси в политическите реални на деня. Очевидно е обаче, че човекът, независимо от своето вероизповедание, е едновременно и член на обществото, в което живее, гражданин на своята държава и рожба на своето Отечество. Поради това той не може да остане безразличен към съдбата на своите братя и сестри, към своите ближни, когато въпросът опира до тяхната вяра. Решенията и действията на управляващите – независимо от коя политическа сила са те – по отношение на вярата, са пространството, което е на границата между религията и политиката. На тази основа ще се опитам, доколкото ми позволяват силите, съвсем непрофесионално да поставя някои принципни положения, засягащи политиката и Църквата, използвайки, където е необходимо, исторически паралелизъм. Какво се има предвид.

Политика и религия

А. Взаимозависимост и взаимообусловеност

1.Не е случайно, че в историята на страната ни църковници са тръгвали да будят народа, да го просвещават, а в най-отговорните моменти са ставали и негови водачи, тоест поемали са на плещите си политически функции – защитата на Търновград от св. Патриарх Евтимий, родолюбивата дейност „Церкви и Отечеству на пользу“ на св. Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански, отец Матей (Миткалото), Иларион Макариополски, дякон Игнатий (Левски) заедно с още много други расоносци. Тогава е било така.

*Има ли основание да се мисли, че и сега не може да бъде така, макар условията и обстоятелствата да са съвсем други? Не! Борбата обаче сега се води при други и то не по-лесни обстоятелства и нива – тя е не толкова за физическото оцеляване на народа (макар че това не се изключва), отколкото за оцеляване на душата му.

2.Фактически България винаги е разпъвана от влиянието на два мощни световни центъра, които условно се определят като Изток и Запад. Източният има духовно значение, а западният – материално (Те се откриват дори и в ученията и практиката на двете големи църковни деноминации: на Запад – Римокатолическата църква и породеният от нея протестантизъм, и на Изток – Православната църква). За тях обаче няма ясно разбиране и значението им отбягва от погледа на политиците, защото то е отвъд прагматичната и поради това емпирична политика. Съзнанието за тези центрове е ясно, но се губи дълбокият им смисъл: те се определят предимно като културни и политически. Пример за по-дълбокия смисъл: дори и в най-големия разцвет на съветския комунизъм, независимо от декларирания материализъм, по същество този център му даваше (на комунизма) религиозно, тоест духовно значение (разбира се квазирелигиозно и квазидуховно). На Запад се говори за духовни ценности, но се строи материално-потребителско общество.

Несъмнено и в бъдеще тези центрове ще бъдат определящи. Потвърждение на това деление е фактът, че сектите, които нахлуват от Запад, са източни по произход и те присаждат източни религиозни образци и начин на мислене в западния свят; обратно – индустриализацията, технологиите и потребителският начин на мислене и живот нахлуват от Запад на Изток.

а)От друга страна, трябва да се отбележи, че тези центрове се противопоставят и взаимопроникват, но на различни нива. Изтокът влияе духовно на Запада, а Западът прониква материално на Изток. България е в средата, кръстопът на този сблъсък. Тя е в центъра на огромен процес, чрез който се осъществява гигантски синтезис на материални и духовни тенденции макар и на различни нива на битието. Условно това може да се разглежда като проекция на древния свят в съвременността: Иерусалим-Атина, Константинопол-Рим, Москва-Ню-Йорк (разбира се имената на последните градове са съвсем условни – тези центрове нямат географски еквиваленти).

б)Осмисляйки и отчитайки само тези тенденции, България би могла да направи необходимите изводи за своята политика. Пример: през турско, а и след Освобождението, политиците гледат на Запад (както и сега) за материална помощ (know how, икономическа, технологическа и всяка друга), а народът гледа на Изток за духовна опора (както и сега, макар че тук тенденциите не са съвсем изчистени поради това, че много духовни учения навлизат от Запад, но те са източни по своя произход, както вече беше споменато. На Запад не се е родила нито една велика религия. В религиозно отношение Западът е импотентен).

в)Ако бъде приета тезата за характера и значението на тези центрове, тя би помогнала да не се смесват сферите на различните влияния – икономически и духовни, тоест да се държи ясна сметка кое какво е и кое откъде е. Казано с други думи: някой има към нас чисто икономически интереси. Добре! За това обаче ние не трябва да плащаме с духовни стойности. Още по-глупаво би било ние сами да му ги предлагаме на безценица. Всичко материално остарява и изчезва, духовното – никога!

г)Ако не се следва този път и не се дава сметка за естеството на влияние на тези центрове, ще се повтори грешката, макар и като друг вариант, която направи комунистическата система – смесване на закономерности, които са различни по своя характер. При комунизма икономическите категории насилствено бяха подчинени на етическата утопическа комунистическа парадигма, тоест беше направен опит икономическите закони да бъдат подчинени на етическите – братство, равенство, свобода. Оттук дойде и катастрофата, защо то това е явно смесване на съвсем различни нива от ценностната система на битието: опит етическите категории, които действат в сферата на свободата и които са от по-висш порядък, да бъдат поставени в прокрустовото ложе на материалистическия детерминизъм – в сферата на несвободата.

д)Отчитайки посочената по-горе реалия, днес става печален фактът, че ако не се насърчава, то поне се гледа с безразличие на навлизането на нови вероизповедания и много екзотични секти. Не се прави сметка, че това е бомба със закъснител. Този процес води до изникването на нови религиозни центрове в страната, които вече гледат ту на Изток, ту на Запад, но никой от тях не гледа в България. Това прави само Българската православна църква чрез родната ни вяра (тук не трябва да се смесва определена част от клира и чиновниците на Българската православна църква с всички вярващи и Църквата като цяло). Тази тенденция е предпоставка за религиозна анархия.

е)Подобно е било състоянието на страната в друг  труден момент, какъвто е времето след Освобождението. За съжаление политиката тогава, както и сега, в много отношения е късогледа. И тогава, и сега, бедни и гладни, българите са готови за материални блага да продават духовните си съкровища. Опасността, прозряна тогава от Търновския митрополит Климент (Васил Друмев), с голяма сила важи и днес. Той направил забележителното заключение: „Има Православие у нас, има български народ – няма Православие, няма български народ“. На политически език тези думи означават, че въпросът за вярата не е въпрос само на вярващите, но и на политиците, тоест въпросът за вярата на българина е въпросът за Православието като елемент от националната сигурност на страната.

Прочетете още „Православието – елемент на националната сигурност*“ →

Костадин Нушев

Личността на Петър Дънов (1864-1944) и неговото „духовно учение“ са известни и познати, в една или друга степен, на почти всеки пълнолетен българин. Те са едно типично за своето време, и характерно за съвременния свят явление, което носи както специфични и чисто български черти, така и някои всеобщи особености и глобални религиозно-философски тенденции. Около личността и учението на Петър Дънов у нас периодично възниква известно оживление или повишен интерес, които са свързани с различни поводи, исторически годишнини или спорадични вълни на популяризиране на нови религиозни движения, окултни теории, теософски учения и езотерични идеи.

Такива поводи имаше през изминалата 2024 година, когато се изпълниха 80 години от земната кончина и 160 години от рождението на основателя на Бялото братство – две кръгли годишнини дали повод за множество издания на книги с негови мисли и беседи, тематични броеве на списания, инициативи за ремонт на къщата, в която е живял Петър Дънов в столицата, и нейното превръщане в културен център и духовно средище за разпространяване на неговите идеи сред нашите съвременници.

Такива кампании, като тази преди години на БНТ за „великите българи“, водят у някои наши съвременници до повишен интерес и ентусиазъм към Петър Дънов, търсене на поводи за национална гордост или преклонение пред личността на „Учителя” на Бялото братство, разпространение на нови издания с негови беседи или засилване на интереса към духовните практики на пеневритмия на Седемте рилски езера. А след това, напълно закономерно, се засилват и противоположните критични настроения, водещи до скептицизъм или до по-краен критицизъм, а не рядко и до категорично отричане и пламенно отхвърляне на „дъновизма”.

Независимо от всички тези крайни мнения и полярни оценки все още у нас има много хора, и никак не малък брой наши съвременници и сънародници, които се интересуват живо от личността на Петър Дънов, прекланят се пред него, гордеят се с духовното му учение, което оприличават на модерна версия на богомилството, и го почитат като духовен „учител” и „велик посветен”. Други, дори да не споделят окултните принципи на дъновизма, го приемат като „един от най-великите българи”, допринесъл чрез своето теософско учение до издигане на „духовното ниво на българите“, а трети се опитват да разберат по-добре естеството и характера на неговите възгледи като ги изследват критично и проникнат по-дълбоко в същността и идейните основи на неговото „ново учение“.

Независимо дали харесваме и одобряваме учението на Петър Дънов, или го считаме за някаква „нова ерес” – за окултно учение или ново религиозно движение, които се отклоняват от християнството, ние трябва да познаваме колкото е възможно по-добре, за да можем да се ориентираме правилно и безпогрешно в неговите особености.  Във връзка с това основно изискване и днес продължават да възникват множество въпроси, свързани с учението и практиките на дъновизма или с характера на религиозната общност от негови последователи, наречена „всемирно бяло братство“. Някои от тези важни въпроси се свеждат до опитите да се даде задоволителна характеристика на дъновизма чрез използване на утвърдените дефиниции за „езотерично християнство“, окултно или теософско учение или ново религиозно движение.

Всички тези въпроси са сериозно предизвикателство и изпитание за всеки един съвременен човек, който търси съзнателно истината за Бога, стреми се към познание на света и човека като Божии творения (Битие 1:26-31) и се интересува от духовния път на израстване и усъвършенстване на своята личност.

Отговорите на тези въпроси, от своя страна, имат един по-особен характер и ключово значение за християните, които вярват в Бога, приемат боговдъхновения характер на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, изповядват истината за Личността на Иисус Христос като Син Божий, Учител и Спасител на човешкия род и търсят спасение и духовна просвета чрез вярата и благодатния живот на Църквата.

Обективният и безпристрастен поглед при анализа и оценката на такива окултни учения или нови религиозни движения е изключително важен и необходим, но той е същевременно и много труден. За да проникнем в дълбочина и да се ориентираме относително ясно в сложната плетеница от религиозни, философски, теософски и окултни принципи и практики на едно подобно учение, ние би следвало да се придържаме към определен набор от духовни критерии и принципи за безпристрастно научно и систематично проучване. Научното и критично изследване на този тип религиозни и теософски учения, окултни практики и „духовни феномени” изискват специална подготовка и умение за комбиниране на различни изследователски методи и подходи.

В този кратък очерк ще бъдат маркирани само някои основни проблемни постановки около тези въпроси и ще бъде даден кратък критичен обзор по набелязаните теми.

Езотерично християнство или нехристиянско религиозно учение

Какво представлява „духовното учение” на Петър Дънов и как можем да характеризираме общността от неговите последователи и ученици? Що за феномен е „дъновизмът” като учение и култова практика – дали това е религия, езотерична религиозно-философска система, теософска доктрина или окултна неогностическа школа? Дали в случая с дъновизма става дума за някаква „езотерична форма” на християнството или по-скоро можем да говорим за нова гностическа религия или нов окултен синкретизъм?

Богословско-систематичният обзор на поставените въпроси е изключително труден и следва да обхване едновременно критичен анализ на учението на Петър Дънов и поглед върху приложението на доктриналните му принципи и възгледи в живота и общността на последователите на „Всемирното бяло братство“. 

Как Петър Дънов достига до своето учение? Роден в семейството на свещеник той учи в духовното училище на мисионерите методисти в България.

В това богословско училище в Свищов, където продължава своето обучение, Петър Дънов се подготвя за пасторско служение и с тази цел по-късно е изпратен да придобие по-високо образование в Съединените американска щати като попада в Бостънската висша теологическа школа – едно от водещите духовни средища на тогавашните протестантски мисионери.  

Отдаден вероятно на мистични търсения, и попаднал под влиянието на духовните движения, свързани с методизма и другите протестантски деноминации в Америка в края на ХІХ-ти век, Петър Дънов постепенно се увлича от крайностите на мистицизма. Той попада все повече под влиянието на теософските възгледи на Елена Блаватска и Ани Безант и се увлича от антропософските учения на Рудолф Щайнер, които са били модерни по това време в Америка и в целия западен свят.

В Бостънския университет младият Петър Дънов завършва теология и посещава курсове по медицина като постепенно поставя идейните основи на онзи особен синтез между науките за духа и естествознанието, който ще кристализира по-късно в собственото му езотерично учение и духовно-мистична практика.

Окултна школа и разновидност на теософското общество

Какъв е характерът на „Всемирното бяло братство” – окултно общество или религиозна общност от „посветени” следовници на „новата шеста раса”? Дали адептите на дъновизма от бялото братство са „вярващи християни” или са привърженици на нова религия – „посветени” в някаква тайна доктрина и последователи на „всемирните учители на планетата”?

При завръщането си в България за известно време той е учител, но отказва да приеме назначение като пастор на методистката християнска общност и постепенно скъсва окончателно с християнството. От 1895 година започва да се вълнува от принципите на духовното образование и религиозно възпитание и търси начин да организира общност от духовни просветители и будители на българския народ с мисия за подготовка на новата епоха, която се задава на историческия хоризонт с наближаването на новия ХХ-ти век.      

Формирането и развитието на дъновизма като обособено и самостоятелно религиозно-философско учение и духовна общност от адепти преминава през няколко важни етапа, които са свързани с дейността на Петър Дънов и постепенното организиране на общността от негови ученици и последователи в рамките на „Бялото братство”.

Окултната школа на Бялото братство, която Петър Дънов създава в България, се възприема като част от световното теософско движение и носи името „Всемирно бяло братство“. По своите основни характеристики това учение е близко до теософията на Елена Блаватска и антропософията на Рудолф Щайнер и с основание се разглежда от много изследователи и специалисти като част от религиозно-философското движение на теософията. Теософското движение през този период е свързано с едно особено мистично търсене на духовно пробуждане, насочено към придобиването на свръхрационално познание и изпитващо вдъхновение от източните религиозни традиции и западния езотеризъм.

Прочетете още „Учението на Петър Дънов и Всемирното бяло братство – езотерично християнство, окултно учение или ново религиозно движение?*“ →

The Spiritual Impulse of Theology

Антоний Хубанчев

На светлата памет на проф. д-р Славчо Вълчанов, основател на специалност „Теология“ в Шуменския университет, с когото ни свързват семинарски и студентски години, служение на родна Църква и богословска наука. „Наистина, Ти си Бог съкровен…“ (Исаия 45:15)

Богословието е молитва, размисъл, дълбинно прозрение. Христос желае да разговаряме с Бога, тъй както и Самият Той, Синът Божи и Човешки, е беседвал с Небесния Отец през земния Си живот. И ако богооткровените истини на Църквата са неизменни и винаги тъждествени на себе си, защото по същността си са божествени, то богословското им усвояване и разбиране се доразкрива постепенно, като се усъвършенства, както в съзнанието на всеки християнин, така и в съборния разум на цялата Църква. Класическата формулировка на тази постановка е на св. Викентий Лерински:

„Може би някой ще твърди, че в Христовата Църква не трябва да има никакво преуспяване в религията? Разбира се, че трябва да има, и то твърде голямо! Обаче така, че напредъкът да бъде действително преуспяване във вярата, а не промяна. Нека възрастват и във висша степен да преуспяват с годините и вековете разбирането, познанието и мъдростта у всеки поотделно и сред всички, както в човека, така и в цялата Църква, но само в истинската им същност: в едно и също учение, в един и същ смисъл, в едно и също понятие. Нека християнската религия да укрепва с годините, с времето да се разширява, с вековете да се възвисява, обаче тя трябва да остава неповредена и ненакърнена“.

Като следва светоотеческата традиция и св. Евтимий Патриарх Търновски също пише: „Ние нито отнемаме, нито прибавяме нещо към свещените правила, но се грижим да ги пазим така, както ни ги е предала Църквата“.

Богооткровените истини, съдържащи се в Свещеното Писание, не са резултат на абстрактно-логическо мислене. Поради това всяка една рационална система, създадена с цел да обхване и да обясни природата на Божественото, достига само до възможната граница да създаде теоретичен конструкт като чиста философска абстракция за Бога или да доведе до логико-диалектическата антиномия за познавателните граници на безграничното Абсолютно Битие. Като наблюдава света на материалните обекти и природната детерминираност, разумът не намира там своя Бог. Питайки за Неговото име, дори Бог отказва да се назове точно. „Защо питаш за Името Ми? То е чудно“(Съдии 13:18).

Това е скритостта, съкровенността на Бога в недрата на Неговото творение, където ние търсим следите на Предвечния Логос (срв. Римляни 1:20). Тогава разумът разбира, че истинското познание за Този, Когото той търси, и действителното виждане се състоят в това, да се прозре, че Той е непостижим, и признанието, че Той превъзхожда всяко познание, бидейки познавателно отделен от всяка емпирична даденост чрез Своята непостижимост като над същност на Същност. Така материалната вселена, от една страна, и човекът с неговата психофизична структура от друга – са емпиричен екран, на който са дадени символите на рационално непостижимия Бог. Човекът се стреми да разкрие смисъла на тези символи, да разгадае тайнствения шифър-тайнопис, вложен в битието. Той сравнява, търси нови образи и понятия, създава символи и превежда явленията в обкръжаващата го действителност на свой език.

В неизкоренимия порив към Бога се търси сродното между две реалности: първата – сетивната, достижима и изследвана с емпирично-експериментални методи, и втората – трансцендентната. По този начин се извършва символизация на този свят. Или сумарно изразено, както учи преподобни Максим Изповедник, това е символният път на богопознанието, където Бог като трансцендентна същност (ousia) чрез изявата на Божия живот и Божиите енергии (energeia) присъства и действа в сътвореното битие, при което чрез ума-логос на човека, тълкуващ логосите-символи се вниква в Логоса – Първоначало на всяко битие като Смисъл и целеполагане на цялото творение.

Богооткровената истина е посеяна във всички сфери на битието. Тя съществува като „семена на Предвечното Слово“ и мислещият дух в стремежа си към Истината на всички истини събира и синтезира фрагментите на общия логосен Смисъл. В богословието този процес е свързан с опитите да се създадат адекватни понятия като отрицателни и положителни определения за Бога, както и с дълбок богословски символизъм, служещ като мост между двата свята: естествения и свръхестествения, обогатяващи със съдържанието си човешката идея за Бога.

В тази насока са и мислите на св. Василий Велики: „Няма нито едно име, което, обгърнало цялото Божие естество, би било достатъчно за Неговото изразяване. Но многото и разнообразни имена, взети в тяхното собствено значение, съставят понятие, което макар и тъмно и напълно бегло в сравнение с цялостното, все пак е достъпно за нас. Едни имена, казвани за Бога, посочват онова, което е в Бога, а други, обратно – което не се съдържа в Него. По такъв начин чрез тези два способа: с отрицанието на онова, което не е, и с положителното определение на това, което е, в нас се образува като че ли някакъв отпечатък за Бога“. Или, казано с други думи: как и доколко посредством категориално понятийния апарат на една апофатика или в светлината на естествения разум (lumen naturalae rationis) може да бъде изразен неизразимият Бог.

В самия фундамент на християнската картина за света е заложена истината на вярата, че Триипостасният Бог е единственият Източник на всяко битие. Разбиран като „causa sui“, Той не получава битието Си от никого. То Му принадлежи, тъй като е естествено свойство на самобитната същност Божия. И нищо не съществува битийно извън Бога. „Онова, което не е в Съществуващия, то въобще не съществува“ (св. Григорий Нисийски). Бог е „Всебитие в самата битийственост на Всебитието“ (Псевдо-Дионисий Ареопагит в съчинението „За божествените имена“), а в богословския синтез на св. Иоан Дамаскин тази мисъл е разкрита по следния начин: „Бог като някакво неизмеримо и безпределно море на същността съдържа в Самия Себе Си цялата съвкупност на съществуващото“. Онтологичното основание за съществуването на всяко единично битие, включително и за човека, е самото битие Божие. Тази концепция е централна за систематическото богословие. Но ако Триипостасният Бог има Своето битие в абсолютна пълнота и всецяло, то всичко сътворено го притежава само в оная степен, в която то му е дадено. Всичко съществуващо само и затова съществува и се движи, и живее, защото е съпричастно на животворното Божие битие, което е най-висшето и съвършено Благо.

Прочетете още „Духовният порив на богословието*“ →