Иван Спасов Марковски

Тези силни изрази будят известно недоумение особено у противниците на Стария Завет. Фридрих Делич и мислещите като него правят упрек на старозаветните писатели, че те рисуват Бога твърде натуралистично и антропоморфично. Според Делич, дори пророците не са се освободили от тези представи и рисуват Яхве като национален Бог на израилския народ. Богът, Когото Старият Завет познавал, бил всякога само гневящ се, отмъщаващ и наказващ Бог.

Безспорно тук имаме или непознаване на старозаветното богословие или негово тенденциозно разяснение. Преди всичко не трябва така откъслечно да се вземат отделните думи и изрази. Пророкът в своята разпалена реч и с темпераментен тон е употребил фигуративни изрази, които със своята сила трябва да направят неотразимо впечатление на неговите слушатели. Авторът не е имал за цел да измъдрува някой догматичен или систематичен поучителен откъслек. По-скоро тук имаме изповед на един пророк, който говори от дълбочината на сърцето си за познанието на Бога. Той иска да даде утеха на своите слушатели и да ги увери, че съдът над Ниневия, който той предизвестява, без съмнение ще дойде, защото Бог е свят и праведен и непоколебим в своите решения. Затова той говори за Него така живо и картинно и с такъв патос.

Какво всъщност ни казва пророкът за своя Бог? Той е трансцендентна сила, стоящ над света, над човеците и всички творения. Той стои над света, който е творение на Неговите ръце. Тук нямаме смесване на Бога с природата или уеднаквяването му с човеците, както това става в езическите религии. Бог се проявява като всемогъща личност: „Запрети ли Той на морето – и то изсъхва, и всички реки пресъхват… Планини се тресат пред Него, и хълмове се топят, земята се люлее пред лицето Му, и вселената и всички, които живеят по нея” (4-ти и 5-ти стих). Това са все обични образи и картини и често употребявани в поетичните и пророческите старозаветни книги (например Псалом 17:8, Псалом 96:4-6, Амос 8:8, Михей 1:4 и други).

Освен това Бог се рисува, като основна причина на нравствения световен порядък, порядък на правдата. Неговата святост и възвишеност над греха се откриват в Неговия свещен гняв срещу греха. „Гневът Му се разлива като огън”… (6-ти стих). „Във вихър и буря ходи Господ” (3-ти стих) и нищо не може да Му противостои, защото Той не може да бъде посрамен в Своите планове. „Недейте се лъга, казва апостолът: Бог поругаван не бива” (Галатяни 6:7).

Неоснователно противниците на Стария Завет искат да изкарат, че Яхве е сурово, изпълнено с гняв и отмъщение Божество. Видяхме по-горе от какви подбуди се е ръководил нашият пророк, когато говори за Бога като отмъщаващ и гневящ се. Но наред с това той казва, че Господ е благ и дълготърпелив. Неговият гняв има нравствена основа и етически характер и Той не е някаква стихийна разрушителна сила, каквито са езическите божества. Неговият гняв се проявява само срещу нечестивите, срещу безнадеждно падналите и всецяло обхванатите от греха люде, за каквито Наум смятал асирийците. Тези две страни, гняв и милост Божия, са прокарани в цялото съдържание на книгата. „Господ е дълготърпелив и велик по сила и не остава без наказание…” (З-ти стих), но в същото време „Благ е Господ, Той е убежище в скръбен ден и познава ония, които се Нему надяват” (7-ми стих). Тези думи имат чисто новозаветен дух. Сам апостол Петър казва: „Господ дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние” (2 Петра 3:9). Бог има различни пътища и начини да ни доведе до покаяние и към тези пътища принадлежи и Неговото дълготърпение, Неговото изчакващо търпение. И когато Той срещне едно твърдо и упорито „не“, тогава пристъпва към окончателен съд, какъвто е случаят с асирийци. В 7-ми стих пророкът прави прекрасен и величествен преход от изобразяване гнева на всемогъщия и праведен Яхве към изобразяване на Неговата благост и състрадание. „Той е убежище в скръбен ден и познава ония, които се Нему надяват”. Чудно хубаво е казано! Еврейският глагол йада=позна, познавам е много разнообразен по своето значение. В случая той значи грижа се за някого, интересувам се за неговата съдба. Естествено, за да се грижа за някого, трябва добре да го познавам, да знам дали той заслужава моите грижи, моя интерес към него. Но има ли някой по-добре да ни познава отколкото Самият Бог? Бог е всезнаещ и може да проникне и в най-тайните кътчета на нашата душа.

Но и от наша страна се изисква пълно познание на Бога, за да можем всецяло да отдадем душата си Нему. Ние трябва много да се радваме, че Христос, Неговият Единороден Син, е дошъл, за да се осъществи голямата мистерия чрез Неговото дело, щото аз, грешният, да позная напълно истинския Бог, Светия и Праведния и да вляза в общение с Него чрез учредените от Него тайнства. Ако съм дошъл до такава степен на общение с Бога, ако аз не мога да помисля нищо, нито да пожелая живота без Него, тогава много естествено ще почувствам Бога в себе си, ще Го позная както пророк Наум и ще мога да кажа като него: „Благ е Господ, Той е убежище в скръбен ден!” Такъв е Бог спрямо благочестивите, а нечестивите, враговете Му „мрак ще ги постигне“ (8-ми стих). Той ще извърши над тях изтребление (9-ти стих), „те ще бъдат погълнати като суха слама” (10-ти стих). Това сравнение е символ на Неговите противници и на Ниневия. И обяснява по-нататък пророкът: „От тебе (тоест от Ниневия) произлезе оня, който е замислил зло против Господа и който е съставил нечестив заговор” (11-ти стих). Тук Наум има предвид историческото събитие, когато асирийският цар Сенахерим излязъл от Асирия и Ниневия със страшни пълчища да води война срещу почитателите на Яхве – юдеите, с цел напълно да ги покори и даже унищожи. По този начин той искал да погуби теократическото царство Божие на земята, да попречи на спасителния план на Бога. Сенахерим обсадил свещения град Иерусалим, приема се 625 година преди Христа, но не успял да го превземе и вдигнал обсадата. Но с това си намерение той се явява като служител на сатаната, противника на Бога. Тази идея пророкът изразява като употребява думата белайал=нечестие, недостойнство, злобен замисъл и други особено срещу волята Божия. Ето защо в Новия Завет тази дума в своята гръцка форма Belial или Beliar (2 Коринтяни 6:15) станала една от собствените имена на сатаната.

Асирия била страшилище не само за Израил и Юдея, но и за още много други народи, поради тежкото робство, в което тя хвърляла подчинените народи – затова пророкът казва, че Бог ще съкруши ярема на този общ враг и ще разкъса оковите на поробените (13-ти стих). Едно от големите прегрешения на Асур е неговото идолопоклонство, обожаване на разни истукани и кумири. Това е от голямо религиозно значение, тъй като разгулният асирийски култ често е ставал причина и Израил да се увлича в него, както това видяхме във времето на нечестивия юдейски цар Манасия. Затова Бог определил да бъде изтребен Асур, да няма вече семе с неговото име (14-ти стих). От старозаветно гледище това е най-голямото наказание да се лиши някой от потомство, от поколение, да бъде изтребено неговото семе. Така че истуканите и кумирите на Асур ще бъдат неговият гроб, неговото погубване и безсеменно изчезване.

Макар главният предмет на пророк Наум да е предсказание за гибелта на Ниневия, но той е юдеин, проповядва на своя народ и иска да му даде утеха и да го предпази от нравствено падение и погубване. Осъждането на Асирия и Ниневия се явява като политическо и религиозно освобождение на Юдея, към която, в последния стих 15-ти на 1-ва глава, пророкът се обръща. В духовно съзерцание той вижда, как благовестникът=мевасер euaggelizome,nou и възвестява мир с думите: „Празнувай, Юдейо, твоите празници, изпълняй оброците си, защото по тебе няма вече да минува нечестивият: той е съвсем унищожен“ (15-ти стих). Това благовестие има относително значение и се касае за освобождението от Асирия, защото, знае се, че по-късно Юдея за свои прегрешения подпаднала под вавилонско иго и плен.

Прочетете още „Пророк Наум – продължение и край*“ →

Иван Спасов Марковски

1. Историческа обстановка и време на пророка

Книгата пророк Наум започва с думите „пророчество за Ниневия” (масса ниневе), тоест предсказание за Ниневия, за съдбата на Ниневия. Това надписание на пръв поглед изглежда странно за една свещена книга, щото тя да си поставя за главен предмет на своето изложение чисто исторически, светски въпрос. Но като се има предвид, че старозаветният човек на всичко е гледал през призмата на религията, лесно ще си обясним, защо пророкът поставя като предмет на своята книга тоя въпрос. От съдържанието се вижда, че тук нямаме описание на обикновено историческо събитие, но то е послужило само като повод авторът да развие и илюстрира своите религиозно-нравствени идеи. И градът Ниневия, столицата на тогавашна мощна Асирия, със своя сложен живот му дава богат сюжет за неговата нравоучителна цел.

Асирия през VІІІ-ми и VІІ-ми век преди Христа достига до голямо величие и разцвет. Натрупаните богатства от плячки и грабителства на завладените страни довели страната до голямо благосъстояние. Но наред с това се ширил и нравственият упадък, който се подпомагал от разгулния езически култ на Ваал и Астарта. Пагубното влияние на Асирия в социално и религиозно отношение се разпростряло и в съседни на нея страни, които се намирали под нейно влияние и зависимост. Това може да се каже особено за Израел и Юдея. Във време на юдейския цар Манасия (698-643 година), през което време се отнася по-голямата част от пророческата дейност на пророк Наум, на езическото асирийско богослужение били отворени широко вратите. Манасия бил неугоден цар на Бога, той станал един вид васал на асирийци и в негово време се създала тясна връзка с някогашния враг на Израел, и влиянието му се ширило както в политическо отношение, така и във всички други области на живота, и започнало силно подражание. Асирийски начин на живот и мислене, асирийски нрави и култура, дори, и облеклото, са предпочитали. Това положение не могли да търпят израилските патриоти начело с пророците. Ето така можем да си обясним разгорещената ненавист и неукротимия гняв, с които говорил срещу Ниневия пророк Наум, като строга нравствена личност и верен богоизбран мъж.

С пророческа прозорливост той предсказва приближаващото загиване на асирийското величие и могъщество и разрушаване на гордата Ниневия с нейните чудни постройки, палати и висящи градини. Неговите смели слова били като ободрителен и освежителен лъх не само за израилтяни и юдеи, но и за всички покорени и измъчени народи, които с нетърпение чакали падането на страшния тиран. Асирия със своите завоевателни походи и хвърляне в робство на множество народи си спечелила врагове от всички страни; те само чакали удобния момент да се нахвърлят срещу нея. Колко жестоко се отнасяли асирийци спрямо своите подвластни народи се вижда от много места в Свещеното Писание. Това се потвърждава и от множество изображения в техните дворци и по разните паметници. Оттук ни стават ясно разбираеми думите на пророка, с които той изразява общата радост на всички народи, когато ще чуят, че столицата на общия тиран е разрушена. „Всички, които чуят вестта за тебе, ще ръкопляскат за тебе, защото върху кого не се е простирала твоята злоба?” (3:19). И как може Израил да се не възрадва, когато едната му половина, тоест северното израилско царство, Самария, в 722 година асирийският цар Саргон унищожил и откарал по-голямата част от населението в плен. Другата половина – Юдея бива тежко потискана и сведена почти до политическо загиване. Плюс това тя непоносимо чувства противното идолослужение на тиранина. Освен това Ниневия била свърталище на всякакви пороци, затова възмущението на пророка и силните му упреци срещу този град не трябва да ги смятаме за прекалени.

Известни политически обстоятелства и външни признаци давали да се разбере, че е наближило времето, за което предсказва пророк Наум. С високопоетичен език той предсказва за мощното нападение на мидийци в съюз с вавилонци, за страшната буря, която ще се разрази над асирийската земя и за разрушаването и запустяването на Ниневия. Този могъщ град, който, като в зинала лъвска уста, е криел в себе си нечестен човешки грабеж и със своята поквара и магьосничество е опиянявал тогавашния свят, ще изпита съдбата на силния египетски град Но-Амон. Загиването на Ниневия, според пророк Наум, е неизбежно, понеже тук е източникът на всичкото зло, насочено срещу Яхве и Неговата свещена земя. В нашата книга нагледно се описва, как град Ниневия ще бъде обсаден и разрушен. Народът му ще бъде разпилян и ще блуждае без водачи. „За тебе, Асуре, Господ определи: не ще има вече семе с твое име; из дома на твоя бог ще изтребя истукани и кумири, ще ти приготвя в него гроб, защото си нищожен” (1:14).

Това предсказание не след дълго време, само подир 4-5 десетилетия, се сбъднало. Васалните държави почувствали слабостта, разклатеността на Асирия и почнали една след друга да се откъсват и освобождават. След Египет, Вавилон, Елам и Мидия се откъсва и се бори за самостоятелен и независим живот. Това се удало особено на енергичния и делови мидийски цар Киаксар, който в 633 година наследил баща си Фраотес. Той успял да организира мидийците в държавно и военно отношение и да ги подготви за решителна борба с асирийци. Можал също да се освободи от скитите и да ги прогони на север: те искали да съперничат с него. След това се съюзил с вавилонския цар Набополасар за нападение, срещу Ниневия. Смъртта на бележития асирийски цар Асурбанипал (Сарданапал) в 626 година улеснила неговия план. След добра политическа и военна подготовка Киаксар отново нападнал Ниневия и в 612 година[1] преди Христа прочутата асирийска столица паднала под напора на мидийци с помощта на вавилонци, които си поделили покореното асирийско царство. Мидийците завладели планинската област на Армения и Кападокия, а вавилонците се разширили в северна Месопотамия и наследили Сирия и крайбрежието, където някогашната вавилонска култура оставила дълбоки следи. Така вавилонците наследили асирийците и станали съседи на Юдея, което обстоятелство имало голямо отражение върху по-нататъшната съдба и история на тази земя.

Ето при тази международна и политическа обстановка се разнесло словото на пророк Наум, отявлен националист и патриот, който ненавиждал всичко асирийско и останал докрай непримирим враг на блудната столица Ниневия.

Прочетете още „Пророк Наум*“ →

Иван Спасов Марковски

По-нататък в 3-ти стих Михей се спира върху пакостната дейност на лъжепророците и силно ги изобличава. Той е първият от пророците писатели, който така остро изобличава своите съименници по професия за тяхното демагогство, за сляпото им, но напразно очакване, да дойде помощ от Бога. По-късно Иеремия (6:14, 19) и Иезекиил (13:10-19) също изобличават тия фалшиви пророци, но Михей е по-конкретен. Той ги обвинява, че те „въвеждат в заблуда народа”. Когато те имат какво да „гризят“ (ханнощехам от нашах=хапя, измъчвам), тоест да получават прехрана и да ощетяват народа чрез дарове, тогава му проповядват мир и благополучие, а който им не тури нищо в уста (не им „проповядва за вино и сикер“) против него война обявяват” (3:5). Но те причиняват на народа най-голяма пакост, като го заблуждават, думайки: „Нали Господ е помежду ни? Беда не ще ни постигне!” (3:11). Обаче тяхното слънце на измами ще залезе „и денят ще потъмнее над тях” (б-ти стих). Ще се засрамят ясновидци, ще бъдат посрамени гадатели, и те всички ще затворят уста, защото не ще има отговор от Бога” (7-ми стих). Обикновено пред важни събития, война и други, свещениците и пророците се допитвали до Бога, за да им открие, какъв ще бъде изходът. Но на нечестивци и на лъжепророци, които заблуждават народа, „не ще има отговор от Бога” и техните предсказания ще бъдат тъмнина, неизвестност, така те ще бъдат посрамени и изобличени.

Едно е безспорно, че поради престъпленията на ръководните съсловия: князе, водачи, пророци, свещеници и други, на които народът станал съучастник, за тях Божият съд и наказание са неизбежни: както Самария, така и Иерусалим ще се превърнат на купища развалини.

Като че ли 2:12 не съответства в реда на гореизложените мисли, затова при тълкуването има известно разногласие между екзегетите. Някои отрицателни критици са на мнение, че този стих е вмъкнат от някой по-късен редактор от послепленно време, тъй като тук се говори за събиране и съединение останките на Израил – „ще ги събера в едно като овци във Восор, като стадо в овча кошара; ще зашумят те от многолюдство”. Повечето от тълкувателите са на мнение, че тук имаме предсказание на Михей за онези времена, когато след Божия съд и преживените страдания народът след плена отново ще бъде събран и обединен за мирен живот и особено в по-далечните месиански времена. Такъв е обикновено начинът на изложението на пророците, особено на Исаия, Амос и Осия, които изхождат от миналото и настоящето и предсказват за бъдещето – за близкото или за далечните месиански времена. Така трябва да разбираме и въпросния 12-ти стих и следващия 13-ти без да има нужда от предполагаема интерполация. Това схващане се потвърждава и от следващите 4-та и 5-та глава.

4. Утешителни предсказвания за бъдещите месиански времена (4-та и 5-та глава)

Картината, която пророкът рисува в първите три глави, е твърде мрачна и тъжна. При това положение народът би могъл да се отклони от истинския Бог и да подири другаде спасение. Михей е трябвало да намери мехлем, както се изразява Велхаузен, за отворената рана в 3:12. Затова той от мрачното настояще преминава към светлото бъдеще и говори в тоя откъслек (4-та и 5-та глава) за „последните дни” (=беахарет хайамим), тоест за месианските времена. Ясен е есхатологичният характер на словото, което започва с думите: „Ето в последните дни планината на дома Господен (в Иерусалим) ще бъде поставена (високо) начело на планините“ и ще се издигне над хълмовете, за да бъде забелязана от всички народи, които ще се затекат към нея (4:1). Те ще познаят величието на истинския Бог и ще тръгнат по Неговите пътища, „защото от Сион ще излезе закон и слово Господне – от Иерусалим“ (4:2), или както казва Христос, по думите на св. Иоан, че „спасението (ще дойде) от юдеите” (4:22). Че пророк Михей говори за бъдещи времена се вижда и от казаното в следващия 3-ти стих: „ще прековат мечовете си на орала и копията си на сърпове: народ против народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война”. Тук ще трябва да се отбележи, че уводът 4:1 и нататък е предаден почти със същите думи у Исаия 2:2 и нататък. Някои тълкуватели смятат, че у Михей имаме оригиналния текст, други пък (Хициг, Ньолдеке, Кюнен и други) са на мнение, че тези изказвания принадлежат на някой по-стар анонимен пророк, от когото те са заимствани. Те били широко разпространени като обществено въжделение на народа у Израиля. Но от най-древно време пък и днес, когато най-много се говори за мир и против войната, мирът става вечен копнеж на народите. Според Христовото учение, немислимо е да се въдвори Царството Божие на земята без траен, вечен мир и да няма войни.

Много картинно пророкът рисува този мирен живот, когато „всеки ще седи под своята лоза и под своята смоковница“ (4:4). Тази мирна идилия се отнася не само за народите, но и индивидуално за всеки човек. На еврейски е употребена дума „иш“, тоест всеки, всеки мъж, всеки човек, като собственик на своя дом и имот свободно да разполага с тях, да живее в мир и благоденствие.

Смисълът на 7-ми и 8-ми стих не е много ясен, затова и различно е предаден в разните преводи. Българският превод не отговаря точно нито на еврейския оригинал, нито на славянския и на гръцкия. В българската Библия се казва: „И ще направя хромото остатък и далеко пръснатото – силен народ…” (4:7). На еврейски стои: „пвесамта ет-хаццолеа лашерит веханна-халаа легой ацум” = „И ще поставя (славянски: и положу) хромото (изтощеното, слабото) за остатък“. Следващата дума ханнахалаа различно се превежда, защото, според Новак, тя била повредена и видоизменена, затова той я превежда с „болното“ (das Uranue), а Марти – с измореното (das Ermudete). На славянски, както е на гръцки, стои отриновенную (apwsme,nhn), която дума не значи точно както е на български „далеко пръснатото”, което може да не бъде изгонено, отритнато. По-правилно, следователно, могат да се преведат тия думи така: „отритнатото (ще направя) силен наред”. В тоя стих са представени два момента: един по-близък и друг по-далечен, по-късен, тоест съдбата на израилския народ след плена, когато изтощеният, един вид окуцелият народ през време на плена, отново ще бъде събран и върнат в родната си земя. И тоя остатък ще бъде като ядка за образуването на силен народ, който ще устои на езическия напън, ще дочака дохождането на Месия и образуването на първата християнска Църква на Сион, „в която ще влезат различни народи, и Господ ще царува над тях довека”. Тук вече пророкът има предвид месианските времена, когато Господ ще владее, тоест ще бъде изповядан не само от Израиля, но и от множество народи. В тая част стихът има чисто есхатологичен, месиански характер.

На славянски 8-ми стих не е предаден много ясно: „И тый столпе паствы мгляный”… Какво значат думите: „Стълпе (куло) на стадото тъмно (мрачно)?” Така е на гръцки: pu,rgoz poimni,ou aucmw/dhz (8-ми стих). Повечето от тълкувателите (Рыбинский и други) са на мнение, че 70-те са прочели погрешно еврейската дума офел (=хълм) написано с айн, и я смесили с офел, написано с алеф, и значи гъста тъмнина, мъглявост; с това погрешно четене смисълът се е замъглил. Българският превод, следвайки руския, предава вярно оригинала: „Хълм на Сионовата щерка”, тоест дъщерите, жителите на Иерусалим, изобщо Юдея, както е казано у Исаия 1:8; 16:1 и други. Преводачите на 70-те не са разбирали този стих в есхатологичен смисъл и затова и прибавили след „царство”=basilei, a думата en babulw/noz, на славянски „из вавилона”, която дума липсва в оригинала.

В българската Библия, както в славянската, 4-та глава завършва с 13-ти стих, а 14-ти стих става начален на 5-та глава, както е в еврейския оригинал и на гръцки. Думите железни рога и медни копита (13-ти стих) са израз на сила, която Израил ще притежавал в борбата му срещу езичниците за тържеството на Яхве в последните дни.

Следващата пета глава съдържа предсказанието за бъдещия месиански Владетел от Давидовия род и за „остатъка от Яков”, който ще бъде благословен от Яхве и ще победи народите.

Месианският характер на откъслека 5:2-5 (според еврейския и гръцкия текст 5:1-5) е толкова ясен, щото той не се нуждае от особено разяснение. Отрицателната критика, която не признава предсказания и провиденциализъм в историята на народите, се старае да даде по-друг смисъл на тия думи във връзка с историята на еврейския народ. Пророкът предсказва раждането на Месия, на Иисус Христос във Витлеем. Нарича се Витлеем Ефратов, както той също така се нарича в Рут 1:2; 4; 1 Царства 17:12; Битие 48:7, като по-старо название на Витлеем Юдов за разлика от Витлеем в Завулоново коляно (Иисус Навин 19:15). В еврейския оригинал също стои: бет-лехем ефрата, и неоснователно Марти чете бет ефрата (дом Ефратов), като казва, че думата лехем била отпосле вмъкната. Роденият тука ще бъде Владетел (мошел) в Израел, тоест от Израел, но не в смисъл на земен владетел, цар, защото неговият произход е от вечни дни (миме олам). Но “докато роди Онази, която има да роди” (3-ти стих) Бог ще ги (израилтяните) остави под власт на чужденци. С тези думи Михей напомня за Исаия 7:14 – за раждането на Емануил от Девица. Роденият ще бъде „велик до краищата на земята”. Това може да се отнася само за родилия се Спасител във Витлеем Юдейски. Така е разбирал пророчеството на Михей и евангелист Матей, който почти буквално цитира стиха: „И ти Витлееме,…” (Матей 2:6), а също и евангелист Иоан (7:42).

В останалите стихове на 5-та глава се говори, как Бог ще подпомогне „остатъка от Яков”, тоест оцелелите израилтяни в месиански времена, за да се унищожи езичеството и целия му култ, който разните иноверни народи, особено асирийци, искали да насадят. С думите: „ще извадим против него (против Асур-асирийци) седем пастири и осем князе” (5:5), пророкът иска да каже, че не ще липсват водачи, избранници, в тази борба. Едва ли може да се подразбират тук седемте сина Мататиеви във време на Макавеите, както предполага Марти.

Прочетете още „Пророк Михей- продължение и край*“ →

Иван Спасов Марковски

1. Личността на пророка

Преди да дам кратка характеристика за личността на пророка, ще отстраня една грешка, в която са изпадали дори някои църковни писатели, като са смесвали двамата пророци, носeщи едно и също име – Михей. Има и друг пророк Михей, не писател, син Иемлиев, живял във времето на израилския цар Ахав и на юдейския Иосафат, през ІХ-ти век. За него се говори в 3 Царства 22:8 и нататък. Той, противно на 400-те лъжепророци, които всякога говорели за угода на царя, пророкувал недобро за царя, а само зло, затова Ахав го ненавиждал. Когато двамата царе заповядали да го повикат, за да го запитат, какъв ще бъде изходът от войната срещу сирийци в Рамот Галаадски, Михей бен Имла изобличил лъжливите пророци за техните неверни предсказания и изрекъл лош край за цар Ахав от тази война. Един от лъжепророците, на име Седекия, го ударил по бузата за това му предсказание, а царят заповядал да го затворят в тъмница и да го хранят оскъдно с хляб и вода (22:27). Неговото пророчество обаче се сбъднало. За по-нататъшната съдба на Михей Иемлиевия син, нищо не се знае. Той не е оставил никакъв писмен документ, затова се числи към пророците неписатели и е различен от Михей Мораститеца, от когото имаме книга под същото название – предмет на настоящото изследване.

За личността на пророк Михей имаме твърде оскъдни сведения както в самата книга, тъй и вън от нея, дори не се споменава и името на баща му. В уводния 1-ви стих се казва само, че той е Мораститец (хаморащи), а в 1:14 се дава по-точно определение, като тази местност се нарича Морешет-Гет (морешет гат), тоест принадлежаща наблизо до града Гат. Той е филистимски град, родно място на Голиат (1 Царства 17:4), и следователно Морешет е било провинциално село на югозапад от Иерусалим, между Газа и Хеврон. Михей, значи, е бил селски син, от народа; това се вижда и от картините, образите и сравненията, които дава в своята книга.

Михей, както Амос, принадлежи към селячеството и споделял със своя предшественик, пророк Амос, възмущението на селяните срещу разрушителната дейност на богатите в градовете. Алчните и властни, големци заграбвали къщите и нивите на бедните, отнемали майките на децата и ги предавали в робство. Изобщо пророк Михей бичува безнравствените деяния, където и да се намират те. Той е чужд на практиката, усвоена от лъжепророците, да се заглушава истинският глас Божи заради лични интереси и от светски съображения. От неговата книга ясно се вижда, че той е проповядвал във време на тежко бедствено положение, особено за широките маси, и при големи опасности от външни врагове. Обаче малцина са гледали на злото право в очите, и то се ширило във всички области. Основателно Михей отправя следния упрек: „Главатарите му съдят за подаръци, свещениците му учат за плата, пророците му предсказват за пари, а пък се осланят на Господа, думайки: „Нали Господ е помежду ни? Беда не ще ни постигне!” (3:11). Той е ту строг предсказвач за предстоящи наказания, ту пък е нежен и натъжен заради страданията, на които е подхвърлен неговият народ. Михей е убеден, че за основното превъзпитание на Юдея ще бъдат пожертвани и Иерусалим, и храмът, те не ще бъдат пощадени от развихрилите се бури, когато чуждият враг ще нахълта в страната. Тогава „Сион ще бъде разоран като нива и Иерусалим ще стане купище развалини, и планината на тоя Дом ще бъде гориста могила” (3:12). Изглежда, че тая заплаха Михей е изрекъл с такъв енергичен тон, щото тя дълбоко се е врязала в душата на слушателите му и на следващите поколения. След около един век по-късно същите тия думи се цитират от пророк Иеремия (26:18), за да се потвърди, че Михеевото пророчество за разрушаване на Иерусалим напълно се изпълнило. Макар че Михей рисува предстоящите и по-далечните бъдещи бедствия в много по-остра форма, отколкото Исаия, което отговаря на неговия темперамент, но и двамата пророци се уеднаквяват, когато говорят за очакваното блажено бъдеще, за месианските времена, които Михей рисува с особено блестяща светлина. Михей, както Исаия, ревностно се борил срещу експлоатацията и лошите отношения на големците и на силните спрямо бедните и слабите икономически. Особено силно изобличавал подкупните съдии и лъжепророци, които предсказвали само за угода на народа, на царе и князе. Обаче на Михей липсвала достатъчна ориентировка във външната политика, в която Исаия боравил с голяма компетентност като дворцов човек и столичен пророк. Мораститецът бил провинциален пророк, свързан с интересите на селското население. По силата на духа, по чистотата и дълбочината на богопознанието и на нравствените начала, той би могъл да се постави наравно с Исаия, с неговия старши събрат, който, според някои (Кittel), бил и негов учител. Така може да се обясни близостта на двамата пророци по език и идеи, но по размах и многостранност на идеите Исаия си остава ненадминат. Михей пък не отстъпва по величина на стила и умението да борави с езика. Неговата дейност, наистина, е по-ограничена, но от друга страна в него виждаме по-голяма сърдечност и идилично разкрасяване на картините; на места той ни напомня за прочувствените елегии на Иеремия.

За времето на пророческата дейност на Михей имаме твърде оскъдни сведения. В 1:1 се казва, че той проповядвал словото Господне във времето на юдейските царе Иотам, Ахаз и Езекия. Понеже по-горе посочих, че Михей встъпил в пророческа дейност, когато Исаия вече дълго време преди това пророкувал, и бил един вид негов учител, едва ли може да се приеме за начало на неговото призоваване времето на цар Иотам (740-736). По-скоро това са били неговите юношески години. Началото на неговата дейност следователно ще трябва да отнесем към последните години от царуването на Ахаз, например 725 година. Неговото пророческо служение протекло главно през времето на Езекия, но преди разрушаването на Самария и преди започването на култовата реформа на тоя цар, значи, малко преди 722 година, когато загинало северното израилско царство. Ако той говори съвместно за загиването на Самария и на Иерусалим, това не значи още, че то е станало в едно и също време, само съдбата на загиването е обща. За времето на неговата дейност и за политическото положение важно е и ценното свидетелство у пророк Иеремия 26:18, където се разказва, че на едно събрание „някои местни старейшини” цитирали точно думите на Михей Мораститеца, който пророкувал в дните на юдейския цар Езекия и предсказал разорението на Сион и на Иерусалим, както това е предадено в Михей 3:12. От тоя цитат се вижда, че неговата пророческа дейност се простира главно във времето на цар Езекия (720-692 или 698). По-малко положителни сме относно продължителността на неговата пророческа дейност, тоест докога трябва да се счита. Някои тълкуватели, като изхождат от Михей 6:6-8, където се прави намек за религиозния упадък и за езическото влияние при богослужението, вадят заключение, че едни от речите на пророка могат да се отнесат към времето на цар Манасия. Но от посочените стихове едва ли би могло да се направи такова заключение, тъй като и във времето на Езекия религиозността и морала не са били на нужната висота, затова и пророк Исаия като Михей предсказват загиването и на северното, и на южното царство заради техните грехове, обосновано не от политическа, а от религиозна гледна точка. Въобще за началото и за края на пророческата дейност на Михей не можем да боравим с точно определени дати, а с известна приблизителност.

От пророческите речи на Михей се вижда, че те отговарят на политическото и обществено положение през време на царуването на Езекия и малко преди това. След загиването на Самария положението на Юдея станало доста тежко, понеже тя се намирала вече на границата на силен съсед, каквато била Асирия. Предпазните прегради на Сирия и Дамаск рухнали, и Юдея лесно могла да стане плячка на мощните асирийци. Това е често явление в историята: големите държави поглъщат малките, особено като имат обща граница. Михей имал правилна представа за бъдещата съдба на своя народ и това още повече го издига като пророк и народен трибун. Голямото значение на пророческата дейност на Михей се състои главно в това, че ние виждаме тук, как един обикновен човек от народа, изхождайки от своя здрав смисъл за морал и право, дохожда до правилно заключение за последствията от лошото управление на ръководните среди. Затова той с такава сила и енергия се бори срещу приближаващото зло.

Прочетете още „Пророк Михей[1]*“ →

Емил Трайчев

Трето, септемврийското затъмнение и дата на Иродовата смърт са също та­ка твърде неправдоподобни, ако се разг­леждат на фона на поведението на Ирод Велики през последните няколко месеца от живота му, когато напредващото за­боляване изисквало оптимален комфорт. Иосиф Флавий свързва лунното затъмне­ние, предшестващо смъртта на Ирод Ве­лики, с нощта, когато последният наре­дил да бъдат изгорени двамата законоучители (Юда и Матия) и техните учени­ци, задето се опитали да свалят златния орел, който царят поставил над голяма­та храмова порта при източната стена (Юдейски древности, XVII, 149-167; Юдейската война, I, 647-655). Процесът срещу тях се състоял в амфитеатъра в Иерихон, където очевид­но Ирод Велики живеел по онова време в зимния си дворец. Обаче Ирод Велики ед­ва ли е идвал тук в началото на месец сеп­тември (времето на лунното затъмнение в 5-та година преди Рождество Христово), когато в Йорданската до­лина при Иерихон, около 300 метра под морско­то равнище, е изключително горещо. По-скоро той би бил в своя зимен дворец в началото на месец март, тоест времето на за­тъмнението през 4-та година преди Рождество Христово.

Предвид изложените аргументи, указа­нието за 7-ми кислев (декември) в Megillat Ta’anit, като посочващо предполагаемата дата на смъртта на Ирод Велики, също така трябва да се счита за несъстоятел­но. Както отбелязва Р. Maier, това сви­детелство е плод на „недостоверното предание на късен тълкувател“[27] и едва ли би могло да се приеме. Положително важно събитие като смъртта на Ирод Велики – ако тя е била въобще отбеляз­вана като празник – би било отразено В Megillat Ta’anit още от самото начало.

Следователно традиционната дата, месец март/април 4-та година преди Рождество Христово, изглежда най-състоятелна по отношение на Иродова­та смърт. Що се касае до възражението[28], че погребението на Ирод Велики било твърде помпозно, за да може да се вмес­ти в интервала между затъмнението на 12-ти срещу 13-ти март и Пасхата на 11-ти април, би могло да се обърне внимание на обс­тоятелството, че ако Ирод Велики дейс­твително е умрял в края на месец март, то Пасхата би се падала в своето време – без значение чие погребение се има предвид – и събитията биха се развивали точно в същия ред, както те са описани от Ио­сиф Флавий.

Последните събития от живота на Ирод Велики след лунното затъмнение на 12/13-ти март се развили в следния порядък: кратко пътуване на Ирод Велики (с неоп­ределена продължителност) до къпалнята Калирои поради лековитите качест­ва на нейните води (Юдeйски древности, XVII, 168-179; Юдейската война, I, 656-658); събирането на юдейските началници на хиподрума в Иерихон, за да бъдат убити след Иродовата смърт (Юдейски древности, XVII, 173-175; Юдейската война, I, 659-660) и екзекутирането на си­на на Ирод Велики Антипатър (Юдейски древности, XVII, 182-187; Юдейската война, I, 661-664). Ирод Велики умрял 5 дни след последното събитие или приблизително в края на месец март 4-та година преди Рождество Христово. Ако се просле­дят събитията от Пасхата на 11-ти април до смъртта на Ирод Велики се случило следното: демонстрациите срещу Архелай (Юдейски древности XVII, 206-218; Юдейската война, II, 1-13); 7-дневния оплаквателен период и погребението на Ирод Велики в гробни­цата при крепостта Иродиум (Юдейски древности, XVII, 199; Юдейската война, I, 673). Отно­во се оказва, че краят на месец март 4-та година преди Рождество Христово е най-вероятното време на Иродовата смърт[29].

При определяне на датата на смърт­та на Ирод Велики е важно да се устано­ви не само началото и краят на царува­нето му, но и дали хронологичните сви­детелства относно управлението на не­говите наследници хармонират с тази да­та. Без да навлизаме в подробности по въпроса, кой всъщност е наследил Ирод Велики[30], ще се постараем да датираме царуването на въпросното лице от вре­мето непосредствено след Иродовата смърт.

Архелай (Матей 2:22). Трябва да се от­бележи, че сведенията у Иосиф Флавий по отношение на продължителността на царуването на Архелай не са така преци­зирани. В Юдейски древности (XVII, 342) той посочва, че Архелай бил лишен от власт в 10-тата година от царуването си, а в Юдейската война (II, 111) – че това се случило в него­вата 9-та година. Вероятно причината за това несъответствие е, че в Юдейската война Иосиф Флавий брои години­те от времето, когато Архелай се завър­нал във владенията си (3-та година преди Рождество Христово), след продължителните разисквания в Рим от­носно завещанието на Ирод Велики, а в Юдейски древности той изчислява годините от датата на Иродовата смърт. Освен това 10-годишната продължителност на царуването на Архелай положително трябва да е по-точна, защото Иосиф Флавий потвърждава този факт в своя­та Автобиография (5). Ако тази е причи­ната за несъответствието на сведени­ята у Иосиф Флавий, пресмятането на 10-годишния период на управлението на Архелай от 4-та година преди Рождество Христово би поставило да­тата на неговото лишаване от власт в 6-та година след Рождество Христово. Както посочва Дион Касий (Римска история, 55, 27, 6), Архе­лай бил детрониран от Август през вре­ме на консулството на Емилий Лепид и Луций Арунций(тоест 6-та година след Рождество Христово). Сле­дователно датата 4-та година преди Рождество Христово относно смъртта на Ирод Велики добре хармонира с продължителността на царуването на Архелай.

Ирод Антипа (Матей 14:1-11; Марк 6:14-28; Лука 3:1, 19 сл.; 9:7-9; 13:31 сл.; 23:7-12). Според сведенията у Иосиф Флавий и римските историци би могло да се при­еме, че Ирод Антипа бил свален от прес­тола през лятото на 39-та година след Рождество Христово (Юдейски древности, XVIII, 252; срв. XVIII, 238, 256; XIX, 351; Дион Касий, Римска история, 59, 13, 17, 20; Светоний, Калигула, 19, 26). Тази да­та се потвърждава и от запазените монети – последните монети, сечени от Ирод Антипа, са от 43-та година на не­говото царуване[31]. След като Ирод Анти­па бил лишен от власт в 39-та година след Рождество Христово, на­чалният момент, от който е изчислява­на неговата 43-та година би бил 4-та година преди Рождество Христово, тоест годината на Иродовата смърт.

Ирод Филип (Лука 3:1). Както свиде­телства Иосиф Флавий (Юдейски древности, XVIII, 106), Ирод Филип починал в 20-тата година от царуването на Тиберий след 37-годишно управление на Трахонитида (североиз­точно от Голан), Голан (източно от Генисаретското езеро) и Ватания (на юг от двете споменати области). Тъй като Ирод Филип царувал 37 години, тоест той бил в своята 38-ма година, когато почи­нал (последната монета, сечена от него е от 37-та му година)[32], според Юлианския календар началният момент на него­вото царуване бил 4-та година преди Рождество Христово, именно датата на смъртта на Ирод Велики.

Ирод Агрипа I (Деяния на светите апостоли 12-та глава). Спираме се на Ирод Агрипа само поради хроноло­гичната му връзка с Ирод Филип и Ирод Антипа. Според Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIX, 351) Ирод Агрипа починал на 55 години, в 7-мата година от неговото ца­руване. Той царувал 4 години при Гай Ка­лигула, три от които управлявайки тетрархията на Ирод Филип и една година след присъединяването на територията на Ирод Антипа към неговите владения. Ирод Агрипа царувал още 3 години при им­ператор Клавдий, през което време полу­чил областите Юдея и Самария. При съ­образяването с тези данни се идва до из­вода, че царуването на Ирод Агрипа при Гай Калигула продължило през всичките 4 години на управлението на последния, тоест от 18 март 37-ма година до 24 януари 41-ва година след Рождество Христово. Въпреки че Гай му дал тетрархията на Ирод Филип скоро след като станал император, Ирод Агрипа не вля­зъл във владение на тази територия пре­ди втората година от царуването на Гай (тоест лятото на 38-ма година след Рождество Христово) (Юдейски древности, XVIII, 238).

Що се касае до придобиването от Аг­рипа на територията на Ирод Антипа, това вероятно се случило в 4-тата година от царуването на Ирод Агрипа, тоест в 40-та година след Рождество Христово или година след детронира­нето на Ирод Антипа. От една страна, тази дата би могла да се приеме, тъй ка­то между лишаването на Ирод Антипа от власт и придобиването от страна на Ирод Агрипа на неговите земи било необ­ходимо известно време[33]. От друга, изк­лючено е това събитие да е станало пре­ди Гало-германската кампания на Калигу­ла (есента на 39-та година – 31 август 40-та година след Рождество Христово) (Дион Касий, Римска история, 59, 21-25; Светоний, Калигула, 17,43-49), когато им­ператорът не бил в Рим. Следователно управлението на Ирод Агрипа I добре се съгласува с предложената хронологична рамка за придобиване от негова страна на териториите, управлявани от сино­вете на Ирод Велики.

Въз основа на сведенията относно продължителността на царуванията на синовете на Ирод Велики, може с основа­ние да се направи изводът, че 4-та година преди Рождество Христово е най-точното време на смъртта на Ирод Велики.

Прочетете още „Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово – продължение и край*“ →

Емил Трайчев

Евангелист Матей изрично съобщава, че раждането на Иисус Христос станало през времето на юдейския цар Ирод Ве­лики: „а когато се роди Иисус във Витле­ем в дните на цар Ирода“ (2:1). Разказа си относно благовестието за раждането на св. Иоан Предтеча, роден шест месеца преди Иисус Христос (срв. Лука 1:26, 36), евангелист Лука също така започва с думите: „В дните на Ирода, цар иудейски“ (1:5). Следователно, въз основа на сведенията у евангелистите Матей (2:1) и Лука (1:5) terminus ad quem за раждането на Иисус Христос е смъртта на Ирод Велики.

Повечето учени приемат, че най-късната година, в която би могла да се постави смъртта на Ирод Велики, е 750 година а.u.с.=4-та година преди Рождество Христово[2]. Обаче, съвсем наскоро О. Edwards[3] оспорва тази да­та и поставя смъртта му В 3/2-ра година преди Рождество Христово, докато W. Filmer[4] и Е. Martin[5] отиват дори до 1-ва година преди Рождество Христово.

Както се вижда, понастоящем има об­ширна дискусия относно датата на Иродовата смьрт поради нейната връзка с годината на Христовото раждане. Фак­тически една по-късна дата в известен смисъл би улеснила изясняването на някои евангелски места (например Лука 3:23). За да достигнем до определен резултат в това направление би трябвало да отговорим на следните въпроси: Кога е започнало царуването на Ирод Велики?, С какъв метод си служи Иосиф Флавий при изчисляване на царските години? и в коя година с най-голямо основание бихме мог­ли да поставим смъртта на Ирод Вели­ки?

1. Началото на Иродовото царуване

Иосиф Флавий съобщава, че Ирод Ве­лики получил царската власт от Марк Ан­тоний и Август (Гай Октавиан) „в 184-та олимпиада, във второто консулство на Гней Домиций Калвин и (в първото) на Гай Азиний Полион“ (Юдейски древности, XIV, 389). Консулската дата Calvino et Pollione отговаря на 40-та година преди Рождество Христово[6]. 184. 4 (тоест 4-та година на 184-та олимпиада) приключила на 30 юни 40-та година преди Рождество Христово[7]. Но по-рано в същата глава (Юдейски древности, XIV, 376) Иосиф Флавий отбелязва, че Ирод Вели­ки не отишъл в Рим преди настъпването на зимата. Следователно неговото провъзгласяване за юдейски цар трябва да се постави през 185. 1-ва олимпиада или в края на 40-та година преди Рождество Христово.

Но владеенето на царството е съвсем различно от получаването на титлата цар. Макар и юдейски цар (de jure) Ирод Велики не могъл да управлява царството, защото то било все още под контрола на неговия противник, Антигон (син на Аристовул II), „въдворен В Юдея, с помощта на партянския цар…“ (Юдейски древности, XIV, 13, 10).

Скоро след провъзгласяването си за цар Ирод Велики се завърнал в Палестина с явното намерение да придобие царст­вото си. Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 470-480; Юдейската война, I, 349-352; срв. Тацит, История, V, 9; Дион Касий, Римска исто­рия, 49, 22) свидетелства, че с помощта на римската армия Ирод Велики влязъл в Иерусалим и едва тогава (de facto) започнало неговото царуване „в консулството на Марк Агрипа и Каниний Гал, в третия месец на 185-та олимпиада“. Консулската дата Agrippa et Gallo отговаря на 37-ма година преди Рождество Христово[8]. 185. 1-ва  олимпиада продължила от 1 юли 37-ма година до З0 юни З6-та година преди Рождество Христово и градът вероятно бил превзет през лятото или есента.

Датата на превземането на Иерусалим се оспорва по две причини. Първо, Дион Касий поставя това събитие в 38-ма година преди Рождество Христово, по време на консулството на Клавдий и Норбат (Римска история, 49, 23, 1). Тази дата обаче е твърде ранна за­щото: 1) Ирод Велики получил войска ед­ва през есента на 38-ма година преди Рождество Христово, скоро след като Антоний превзел град Самосата на Ефрат (Юдейски древности, XIV, 437-447; срв. Плу­тарх, Успоредни животописи, 34, 2-4). Освен това Иосиф Флавий дава ясно да се разбере, че след пристигането на римските войски и преди окончателното щурмуване на Иерусалим настьпила зимата (Юдейски древности, XIV, 453, 461, 465, 473). Това попречило градът да бъде превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово. 2) Иосиф Флавий споменава, че „след свършването на зимата Ирод… се приближил до самия Иерусалим и се разположил близо до него на лагер. Това била вече 3-тата година от провъзг­ласяването му в Рим за цар“ (Юдейски древности, XIV, 465)[9]. Ирод Велики бил провъзгласен за цар в 40-та година преди Рождество Христово,  следователно Ие­русалим не може да е бил превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово.

Второто възражение относно датата на превземането на Иерусалим е в резултат на твърдението на Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 488), че това събитие се случило в 27-ма година от деня („деня на поста“), в който Помпей превзел града (63-та година преди Рождество Христово). Оттук W. Filmer[10] датира превземането на Иерусалим в деня Очи­щение 36-та година преди Рождество Христово. Тази дата оба­че е твърде късна, тъй като през про­летта на същата година Антоний предприел широка кампания с приблизително 100,000 войници срещу Партия (Дион Ка­сий, Римска история, 49, 24-31) и едва ли е могъл да отдели голям военен контин­гент за превземането на Иерусалим тази година[11]. Спорно е и твърдението, че превземането на града от Ирод Велики станало в деня Очищение. Наистина Ио­сиф Флавий отбелязва, че това се случи­ло 27 години от деня („деня на поста“), в който Помпей превзел Иерусалим (Юдейски древности, XIV, 488), но той изглежда си противоречи, когато казва, че градът бил по­беден 3 (Юдейски древности, XIV, 487) или 5 (Юдейската война, I, 351) месеца след началото на об- садата. Следователно това събитие трябва да се постави през лятото на 37-ма година преди Рождество Христово.

В заключение, Ирод Велики бил провъз­гласен за юдейски цар от римския сенат в края на 40-та година преди Рождество Христово. Той влязъл във владение над цялата страна след като превзел Иерусалим през лятото на 37-ма година преди Рождество Христово. В такъв случай при пресмятането на 27-те години от превземането на Иерусалим от Помпей в 63-та година преди Рождество Христово до превземането на града от Ирод Вели­ки в 37-ма година преди Рождество Христово, Иосиф Флавий си служи с метода на инклузивното изчисляване (тоест като брои и 63-та, и 37-ма година преди Рождество Христово).

Прочетете още „Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово*“ →