Ева Ковачева

Резюме

В настоящето изследване се установява, че в книгите на Новия Завет слънцето и луната се използват като символи за онагледяване на прехода, който се случва между събития, но не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в нова твар в Христос.

The Sun and the Moon as symbols in the books of the New Testament for the transition from the human to the divine, from the flesh to the spirit

Еva Kovacheva

Abstract

The present study finds that in the books of the New Testament the sun and the moon are used as symbols to illustrate the transition that occurs between events, but not in linear, historical time, but outside it – for the changes that occur in the inner spiritual plan on a vertical axis – from the flesh to the Spirit, from the earthly to the heavenly, related to stages of the spiritual transformation of man from the Spirit into a new creature in Christ.

Въведение

В настоящето изследване се установява, че слънцето и луната – двете светила в комбинация се употребяват десет пъти като символи в различни книги на Свещеното Писание на Новия Завет – три пъти в Евангелията, един път в книга Деяния на светите апостоли, един път в Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни и пет пъти в книга Откровение на св. Иоан Богослов, както и че те не се описват по един и същ начин от съставителите на новозаветните книги. Целта на изследването е въз основа на анализирането на наличните стихове в Новия Завет, в които се съдържат споменатите символи, тълкувания на светите отци и коментари на съвременни учени и изследователи върху Свещеното Писание да се отговори на въпросите: 1) какъв е смисълът и значението, които се влагат в тях; 2) той еднакъв ли е, или различен в посочените места и ако не е еднакъв, в какво се изразяват разликите; 3) къде и как се ситуира предсказаното събитие в последователността на изложените други събития в Новия Завет. Тъй като затъмняването на слънцето и луната не е необичайно явление според астрономията като наука, тоест затъмненията се случват периодически постоянно (Kher, 2022)³³⁸, с това се поставя и последния въпрос 4) дали затъмняването на светилата в текста на Свещеното Писание трябва да се разбира в буквален или преносен смисъл.

Тезата, която се отстоява, е че светилата – слънцето и луната се употребяват в книгите на Новия Завет като символи за онагледяване духовното състояние на човека при прехода, който се случва между събития, не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в „нова твар“ „в Христос“: „и тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17**).

Изложение

Констатира се, че стиховете в книгите на Новия Завет, в които се употребяват слънцето и луната като символи, са следните: 1) „и веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят“ (Мат. 24:29); 2) „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си“ (Марк 13:24); 3) „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лука 21:25); 4) „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“ (Деян. 2:20); 5) „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41); 6) „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12); 7) „затръби и четвъртият Ангел, и биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите, за да потъмнее третата им част, та третата част на деня, както и на нощта, да не свети“ (Откр. 8:12); 8) „и яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди“ (Откр. 12:1); 9) „и градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът“ (Откр. 21:23); 10) „и нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков“ (Откр. 22:5).

При разглеждането на стиха Деян. 2:20 в неговия контекст като част от старозаветното пророчество на Иоил за настъпването на последните дни и на славния ден Господен, който се предхожда от затъмняване на светилата: „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“, се установява, че според св. апостол Петър това събитие се случва „сега“ – на Петдесетница „в настоящето“, с което минало (пророчеството), настоящето (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деян. 2:15-21) (Попов, 1991, с. 437-438). От стиха в Евангелието според Лука „и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата“ (Лук. 23:45) се констатира, че затъмняването на физическото слънце се случва, когато Христос премахва преградата между земния и духовен свят, между хората и Бога, между човешкия и божествения свят (рая), на което храмовата завеса е символ. Блажени Иероним Стридонски тълкува, че настъпването на мрак в човешкия свят и затъмняването на слънцето, което хората виждат с физическите очи, се затъмнява от светлината на Божествения свят, в който Самият Бог представлява най-силната светлина и Самият Той осветява всичко. Това е светлината, която не се вижда с физическите, а с духовните очи (Иероним Стридонский, 2022). Според друг (анонимен) коментар чрез нощта естествено се въвежда между два дни, защото трябва да се роди новият ден – денят на възкресението. И тези дни трябва да бъдат разделени, за да не изглежда, че природата на този век и на онзи век е една и съща, тъй като човек умира в плът, а възкръсва в духовно тяло (Анонимен коментар, 2022). Лопухин смята, че думата „веднага“ в Мат. 24:29, която означава също и „внезапно“, „скоро“ или „незабавно“, има както миниатюрно така и обширно космическо значение (Лопухин, 2022а).

Следващият стих, в който се говори за затъмняване на светилата, е: „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят. Тогава ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма“ (Марк 13:24-26). Св. Амвросий Медиолански тълкува този стих не в буквален, а в преносен смисъл. Той е на мнение, че в съответния стих се говори за духовното състояние на човека – както в месечния цикъл луната изчезва от поглед, когато земята застане между нея и слънцето, така е и когато греховете на човека преграждат пътя му към небесната светлина, и той не може да получи сиянието на Божественото Слънце, което e Христос. Според същия тълкувател любовта към този свят (земния живот) затъмнява в голяма част Божествената светлина (Амвросий Медиолански, 2022). Сбъдването на събитията описани в Евангелието според Лука: „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лук. 21:25 и сл.) Лопухин свързва с настъпването на Божието царство. Той се позовава за това на стиха „кога видите това да се сбъдва, знайте, че е близо царството Божие“ (Лук. 21:31). Посоченото състояние у хората на земята (σσνοτὴ ἐθνῶν ἐν ἀπορίᾳ) същият тълкувател свързва с безнадеждното състояние на духа им (Лопухин, 2022b).

В стиха „има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните; един е блясъкът на слънцето; друг е бля- съкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41) св. апостол Павел говори за различните тела – земните и небесните като ги съпоставя с блясъка на светилата и звездите. Според блажени Теофилакт светлината на различните тела означава различната степен на греховност и праведност на хората (Теофилакт Български, 2022). Апостолът разяснява в следващите стихове за разликата между душевното и духовното (1 Кор. 15:44-48). Св. Теофан Затворник смята по подобен начин, че различната светлина на небесните тела е индикация за разликата в бъдещите тела на хората според моралното им състояние (Теофан Затворник, 2022).

Св. Андрей Кесарийски пише, че затъмняването на светилата в стиха „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12) не се разбира в буквален смисъл, а по отношение на хората: „чернотата – слънчевата и тъмнокървавият вид на луната означават… душевния мрак на застигнатите от Божият гняв. Звездите паднаха… означава, че ще се срути значението на онези, които смятат себе си за светила на света“ (човешките авторитети)³³⁹ (Андрей Кесарийски, 2022, с. 63). Тиоконий твърди, че в този стих се говори за заслепените умове на хората, които не са огрени още от светлината на благовестието на славата на Христос, който е образ на невидимия Бог (срв. 2 Кор. 4:3) (Тиоконий, 2022). Налични са и две места в Новия Завет, в които не се споменават конкретно двете светила – слънцето и луната, но се говори също за унищожаване влиянието на стихиите при идването на Господа: във Второ съборно Послание на св. апостол Петър се описва, че при идването на деня Господен, „небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат“ (2 Петр. 3:10,12), а в Посланието си до Галатяните св. апостол Павел пише, че когато човекът приеме Духа на Христос в себе си, се освобождава от робството на „стихиите на света“ (Гал. 4:3). Под „стихиите на света“ (τὰ στοιτεῖα τοῦ κόσμοσ) в Гал. 4:3 Лопухин твърди, че се разбират елементите, от които е изградено всичко, влиянието на небесните светила, ангелите като духове, които управляват светилата, материалните и природни закони (Лопухин, 2022с). От изложеното става ясно, че според двата стиха, въпреки, че в първия от тях се говори по-общо за „идването на деня Господен“, а във втория – за „идването на Христовия Дух в човека“, посоченото събитие се съпровожда с прекратяване въздействието на стихиите върху него.

Прочетете още „Слънцето и луната като символи в книгите на Новия Завет за прехода от човешкото към божественото, от плътта към духа*“ →

Ева Ковачева

Както посочва Uwe-Karsten Plisch в първото издание на превода на немски език на този ръкопис[1], Евангелие на Спасителя е пример за това, че „в днешно време е възможно да се открият антични ръкописи не само в пясъците на Еги­петската пустиня, но и в библиотеките и музеите[2]“. То е един измежду последно откритите новозаветни ръкописи, за това събужда интереса на из­следователите и подлежи тепърва на научни изследвания.

Фрагментите на Евангелие на Спасителя са открити през 1967 година в Египет­ския музей в Берлин. Те са разпознати веднага като част от пергаментен кодекс датиращ от VI-ти век. Съдържанието им е определено като новозаветен апокриф. Ръкописът не е бил консервиран и старателно съхраняван в музея, вследствие на което останал забравен. През 1991 година Paul Mirecki открива коптски текст, който е превод от гръцки език на същото Евангелие. През 2003 година Р. Nagel оспорва гръцкия произход на Евангелие на Спасителя и го определя като оригинално коптско произведение произхождащо от Египет[3]. След намерените и добавени още четири страници №99/100, 107/108, Mirecki и Charles Hedrick подреждат фрагментите в правилната според тях последователност и ги публикуват през 1999 година под заглавието „Gospel of the Savior“ (Евангелие на Спасителя)[4]. Самите фрагменти не съдържат заглавие. Това заглавие се явява по-късно научно означение. Изданието е четливо, но впоследствие се оказва, че текстът е подреден в нелогична последователност. Stephen Emniel установява правилния ред и доказва, че ръкописът е възникнал към края на II-ри век[5]. Според Hans-Martin Schenke ръкописът датира от средата на II-ри век[6]. През 2000 година Uwe-Karsten Plisch публикува за първи път негов превод на немски език[7], в който посочва паралелните места с каноничните книги на Свещеното Писание и указва възможните филологически грешки, изпуснати изречения и липсващи думи.

На базата на възстановения от Stephen Emmel текст на ръкописа „Евангелие на Спасителя“ и неговия превод на немски език от Uwe-Karsten Plisch, издаден от Библейското дружество в Германия през 2000 година, в настоящето изследване ще се представи неговото съдържание и ще се направи кратък анализ и коментар на ли­тературния жанр, стиловите и езикови особености на текста, основни теми, време и място на произнасяне на Христовите слова, които се съдържат в него спрямо събитията описани в Новия Завет и ще се посочат паралелните места с канонич­ните и други неканонични книги.

Съдържание

Текстът е разделен от преводачите в първото печатно издание на ръкописа на четиринадесет части, които са разделени от четири подзаглавия в четири дяла: I. Диалог на Спасителя с учениците преди залавянето; II. Небесно видение на учениците; III. Диалог на Спасителя с учениците; IV.Слово на Спасителя за кръста. В същия ред и номерация на частите ще бъде представено съдържанието на ръкописа.

I. Диалог на Спасителя с учениците преди залавянето

Темите, които се разглеждат в първия дял са: 1) за Божието царство; учениците са наречени „солта на земята“ и „светилникът, който осветява света“ (парал. Мт 5:13-14**); Спасителят призовава учениците към будност и да опазят дрехата на царството, която са изпрали; споменава се за кръвта и виното във връзка с Тайната вечеря. 2) Текстът в ръкописа липсва. Стихът започва с обръщение на [апостол][8] Андрей към Спасителя с думите: „Господи, мой…“[9]. 3) Спасителят говори за необходимостта от слизането Му в ада, за да освободи окованите там души; следва предизвестие от Него, че Той сам ще открие на учениците Си по-късно нещо радостно; споменава се за свободната воля на човека и за надделяването на духа над плътта. 4) Спасителят говори за този, който ще Го предаде и предрича разбягването на учениците; следва дословен цитат от Евангелие от Марк: „Ставайте, да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава“ (Мк 14:42). Спасителят предрича, че учениците ще се разбягат и ще Го оставят сам, но обяснява, че при Него ще бъде Отец, и че Той и Отец са едно (парал. Йн 10:30). На това място се привежда цитат от пророк Захария от Стария Завет: „Порази пастира, и ще cе разпръснат овците!“ (Зах. 13:7; срв. Мк 14:27). Следват няколко стиха за добрия Пастир, който полага душата си за овците (парал. Йн 10:11). Текстът на това място е по-разширен от текста в каноничните евангелия: говори се за любовта между Отца и Сина, за това че Синът изпълнява волята на Отца и че Синът също е Бог, станал човек. 5) Един ученик[10] задава въпрос, след колко време и как ще станат предречените от Спасителя събития, дали Той ще вземе учениците Си от света и по какъв начин те ще дойдат при Него. 6) Съдържа се едно единствено изречение. В него Спасителят се обръща към учениците: О мои свети членове, мои благословени семена!“[11]. След това текстът липсва.

II. Небесно видение на учениците

7) Спасителят и учениците се намират на планина[12]. Телата на учениците стават „като духовни“[13], очите им сякаш „се отварят на всички страни“[14], цялото място изведнъж им се разкрива по необикновен начин. Те се доближават до небесата, които се отварят „едно към друго“[15]. Учениците виждат Спасителя да преминава през всички небеса. Този свят изглежда като тъмнина, а себе си виждат облечени като тези, които се намират във вечността, пребиваващи в постоянно блаженство и радост. Спасителят достига до седмото небе. Ангелите, архангелите и херувимите Му се покланят, а учениците Го славят. Те виждат светиите, намиращи се около Божия престол. Но лицето на Спасителя е тъжно. 8) Учениците Го питат, защо плаче и е скръбен. Ангелите също се изплашват като Го виждат опечален. Той отговаря, че е тъжен, защото ще бъде убит не от някой друг грешен народ, а от Своя Си народ, от народа на Израил (парал. ЕвПт 1-2)[16]. Следва стих, който има паралел в каноничните евангелия: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“ (Лк 22:42). След това Синът се покланя пред Отца и изявява готовност, кръвта Му да бъде пролята за спасението на човешкия род. Той плаче за Своите възлюбени, при което се споменават имената на Авраам, Исаак и Иаков[17] и се казва, че в деня на Съда те ще съдят заедно с Него света. 9) Тук липсва голяма част от текста, но от това, което е запазено става ясно, че Спасителят повтаря още два пъти: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“ (парал. Лк 22:42), след което отново проявява готовност да изпълни и завърши делото, за което е дошъл.

Прочетете още „Евангелие на Спасителя – Берлински ръкопис*“ →

Ева Ковачева

Анотация

В настоящето изследване се разглежда обозначението „новата Ева“, дадено на св. Богородица от отците на Църквата на Третия вселенски събор. Значението на това определение се анализира по-подробно на фона на Новия Завет и се търсят връзки със съвремието – как чрез св. Богородица реабилитирането на Ева рефлектира върху женската половина на човечеството от този момент нататък, в какво точно се изразяват последиците от него и какво се е променило за жените оттогава? Във връзка с последното се поставя още въпросът: каква е мисията и ролята на жената от „новата Ева“ насам, след като тя стана „скиния на Бог-Слово“, „небесна стълба“ и спомогна за отварянето на Рая?

THE HOLY MOTHER OF GOD – THE „NEW EVE“ AND THE MISSION OF THE WOMEN IN THE NEW TESTAMENT ERA

Eva Kovacheva

Abstract

The present study examines the designation „the new Eve“ given to the Holy Mother of God by the Church Fathers of the Third Ecumenical Council. The meaning of this definition is analyzed in more detail against the background of the New Testament, and connections with modern times are sought – how, through the Holy Mother of God, the rehabilitation of Eve reflects on the female half of humanity from that moment on, what exactly are the consequences of it and what has it changed for women since then? In connection with the latter, the question is also raised: what is the mission and role of the woman since the „new Eve“ since she became the „tabernacle of God-Word“, „heavenly ladder“ and helped to open the Paradise?

***

Обозначението на св. Богородица като „новата Ева“ е установено в богословското учение както на Източната, така и на Западната църква. Т. Malaty – в своето обемно изследване St. Mary in the Orthodox Concept[1] – твърди, че то произхожда от св. Папий Йераполски, епис­коп в Мала Азия към края на първото – началото на второто столетие. Оттогава определението се използва от редица свети отци и учители на Църквата, на които той се позовава в своя труд, като св. Юстин Философ, Ориген, св. Ириней Лионски, св. Ефрем Сириец, св. Амвросий Медиолански, блажени Августин и св. Григорий Велики. В монографията си Мария, новата Ева[2] М. Hofmann също привежда доказателства, че свидетелствата за типологичното съпоставяне между Ева и Мария, а с това и реабилитирането на целия женски пол чрез Мария, датират от второто столетие[3].

Определението за св. Богородица като „новата Ева“ е възприето от ця­лата Църква на Третия вселенски събор[4]. В днешно време то се употребява рядко и се констатира, че за мнозина е неизвестно. От това възниква след­ният въпрос: доколко неговото съдържание се познава и се вниква в него? Самото понятие „новата Ева“ поражда след себе си и други въпроси: 1) Има ли реабилитирането на Ева чрез св. Богородица последици върху женската половина на човечеството от този момент нататък и в какво се изразяват те? 2) След реабилитирането на Ева от „новата Ева“ продължават ли да са валидни наказанията, наложени над нея заради грехопадението, описани в Бит. 3:16 или те са премахнати? 3) Каква е ролята и мисията на жената в новозаветната епоха, след като се изпълни даденото ѝ пророчество за идването на Спасителя чрез нейното семе (Бит. 3:15**), което се осъществи в лицето на св. Богородица, и която възвърна достойно мястото на жената в Божия план и домостроителство?

Без да се претендира за изчерпателност по темата, целта на настоя­щето изследване е да се представят някои важни събития, изложени в Новия Завет, които дават основание на Църквата да провъзгласи св. Богородица за „новата Ева“ и тези места да се анализират по-задълбочено в съпоставка с други новозаветни събития, с оглед да се открои по-ясно значението на жената.

В Стария Завет се загатва, че Спасителят на човечеството ще се роди от семето на жена (Бит. 3:15). Това пророчество се изпълва с раждането в плът на Иисус Христос от св. Богородица, което е описано в Новия Завет от четиримата Евангелисти – Матей, Марк, Лука и Йоан. Но може ли да се твърди, че само с Раждането на Спасителя се изчерпва значението на св. Богородица в земния ѝ живот като жена? – Не. Нейната роля се разпростира много по-широко, а от­там и последиците от нейното дело. Голямото значение, което св. Богородица изиграва за цялото човечество още преди Раждането на Спасителя е, че тя, един човек само, дава съгласието си пред Бога, по силата на нейната човешка свободна воля, тоест доброволно, да се случи най-голямото събитие в историята – въплъщаването на Второто лице на Светата Троица, Логоса, слизането на Божия Син сред хората на земята: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38).

В този един стих се съдържат три важни момента, които стоят в пълна противоположност на събитията, случили се в Рая: 1) Св. Богородица проявява пълна и безпрекословна вяра в Бога, за разлика от Ева, която проявява неверие и опитва от забранения плод; 2) Св. Богородица сама нари­ча себе си „рабиня Господня“, което означава, че нейната воля и като човек, и като жена е напълно подчинена на Божията воля, за разлика от Ева, която, когато нарушава Божията заповед в Рая, се ръководи от своята, а не от Божията воля; 3) Това, което най-силно показва, че св. Богородица е антипод на Ева и изглажда нейната вина е, че както действието на Ева се отразява върху цялото човечество, така и последиците от действието на св. Богородица също засягат цялото човечество. Чрез даденото доброволно съгласие на Пресветата Дева да се въплъти на земята Спасителят на света, Избавителят от греха, тя дава съгласие за събитие, което не засяга само лично нея, а всички хора. Казано по друг начин, тя – жената – се явява един-единствен човек, предста­вител на целия човешкия род, който се съгласява да се въплъти Спасителят, Този, Който ще победи смъртта и ще избави човека от греха. Следователно от нейното съгласие, от съгласието на една жена, е зависела по-нататъшната съдба на света. Тъй като Бог винаги върши всичко след свободния избор и решение на човека, вследствие от нейния отговор следва реализирането на събитието, довело до въздигането на цялото човечество.

Защо Бог поисква за това най-значимо събитие в историята съгласието на една жена, а не на Йосиф, който по юдейските обичаи е неин съпруг, глава на семейство и наставник? При разглеждането на новозаветния текст се ус­тановява, че Бог съобщава на Йосиф новината като постфактум. Бог не пита Йосиф за неговото съгласие, а само му съобщава предстоящото събитие: че тази, която му е поверена, е заченала (Мат. 1:20). С тази констатация се съ­гласява и архиепископ Константин (Горянов), който обяснява: „Редом с Мария стои чисто пасивната и безмълвна фигура на Йосиф“[5].

Безучастността на Йосиф и активността на св. Богородица не са слу­чайни. Чрез Ева в света е влязъл грехът и затова именно от „новата Ева“ се е очаквало да даде съгласието си за избавлението на нейното потомство. И тя го прави.

Някой би могъл да си помисли: „че кой не би повярвал и не би приел думите на явил му се ангел, Божи пратеник? Каква е нейната лична заслуга в това?“. Ето защо тук ще разгледаме отговора на девицата Мариам на фона на едно друго новозаветно събитие – предизвестеното от архангел Гавриил.на свещеник Захарий раждане на св. Йоан Кръстител. При съпоставяне на тези две изложени в Новия Завет подобни събития, висотата на св. Богородица изпъква още по-силно. Същият ангел, който ѝ съобщава вестта, че ще зачене от Светия Дух и ще роди Син (Лука 1:26-35), се явява и на Захарий, за да му съобщи, че неговата молитва е чута и жена му Елисавета ще роди син, а той трябва да го нарече с името Йоан (Лука 1:13). Във втория случай архангел Гавриил съобщава новината на мъж, свещеник, който има жена, при това след техните усърдни молитви да имат дете[6]. Каква е реакцията на Захарий в сравнение с тази на девицата Мариам? Захарий се усъмнява в думите на Божия пратеник, като му отвръща: „по какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст“ (Лука 1:18). Заради проявеното неверие според библейския текст Гавриил го наказва: „и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си“ (Лука 1:20).

На фона на направеното сравнение между неговата реакция, който е мъж, свещеник и има жена, с която се надявали да имат дете, и, от друга стра­на, Мария, която е жена, без духовен сан, при това девица, непознала мъж, което прави събитието да изглежда още по-чудно и невъзможно, изпъкват в пълна степен нейните несравними по достойнство качества като човек: сила на вярата, послушание, смирение и безпрекословно подчинение на човешката ѝ воля на божествената. За разлика от Захарий, тя не проявява никакво съм­нение в думите на архангела и веднага се подчинява на Божията воля: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38).

Към това може да се добави и още един аспект в разбирането на самото посещение на Мария от архангел Гавриил: фактът, че при нея идва ангел, при това с поздрав, отправен към нея (Лука 1:28), говори сам по себе си колко чист, свят и възвишен живот е водила тя като човек.

Благовещението се свързва и с още нещо – с началото на християн­ството, защото то е там, където за първи път се чува Благата вест. Затова на празника Благовещение Църквата възпява: „Днес е началото на нашето спасение[7]“ Следователно началото на християнството не е нито при излизането на проповед на св. Йоан Кръстител, както смя­тат някои западни теолози[8], нито при започването на обществената дейност на Иисус Христос, нито на Петдесетница, а при разкриването на Благата вест на жената.

От всичко изложено по-горе става ясно, че Мария в Новия, се явява антипод на Ева в Стария Завет – пълна нейна противоположност, както и въобще пълна противоположност на постъпките на прародителите в Райската градина. При нея се изпълва още обещанието, дадено на Ева според книга Битие, че нейното семе ще поразява змията (Бит. 3:15). Затова с пълно право св. Богородица е наречена от Църквата „новата Ева“. Като представител на Римокатолическата църква, същото твърдение защитава A. Schwibach, който казва: „За разлика от Адам и Ева, Мария остава покорна на Божията воля; тя казва нейното „да“ с тяло и душа и се поставя напълно на разположение на божествения план. Тя е новата Ева, истинската „майка на всички живи“; това означава на тези, които чрез вярата в Христос са получили вечен живот[9]“.

Прочетете още „Св. Богородица – „Новата Ева“ и мисията на жената в новозаветната епоха*“ →

Ева Ковачева

Abstract

After adducing, interpreting, comparing and analyzing specific verses regarding the anointing in the Old and New Testaments, the present study draws conclusions about the nature and meaning of the anointing with the Holy Spirit in the New Testament age. Keywords: oils, anointing, the Holy Spirit.

***

В настоящето изследване се разглежда значението и начина на осъществяване на помазанието в Свещеното Писание. След направения анализ и сравнения между стиховете, в които се засяга посочената тема в Стария и Новия Завет, се извежда заключение за същността и смисъла на помазанието със Светия Дух в новозаветната епоха. В Новия Завет се срещат само четири пасажи, за които се указва за помазване с eлей, като в никой от тях не се дава обяснение за употребата му. За това може да се заключи единствено от взаимовръзките в текста: 1) Иисус Христос споменава за помазване на главата при постене (Матей 6:17); 2) учениците Му помазват болни и ги лекуват (Марк 6:13); 3) Мария помазва краката на Христос в доказателство за нейното почитание към Него (Лукa 7:38,46; Иоан 12:3)[1]; в същия смисъл е и изливането на елей върху главата на Христос от една жена, която според блажени Теофилакт, чрез това отдава чест на Неговото Божество, както и той обяснява, че в случая елеят символизира благоуханието на добродетелите[2] (Матей 26:7; Марк 14:3); 4) презвитери помазват болни за лечение (Иаков 5:14). E. Kutsch отбелязва, че на съответното място се използва на гръцки език не думата „chrinein“, която обикновено се използва за религиозно помазание, а вместо това стои думата „aleipho“, която се употребява в медицински случаи[3]. На същото обръща внимание и С. Hagensick, че гръцката дума, която се превежда в този стих като „болен“, е „astheneo“, и тя означава в буквален смисъл „без сили съм“ и може да се отнася както за духовна, така и за физическа болест. За думата „болен“ в стих 15 се използва гръцката дума „kamnos“, която се превежда в Евреи 12:3 с „отпаднал“. Блажени Теофилакт също определя действието им във връзка с лечение: „Това апостолите правили още тогава, когато Господ живеел сред човеците, и помазвали болните с елей“, за което се позовава на стиха „и мнозина болни помазваха с елей, и ги изцеряваха“ (Марк 6:13)[4]. В Стария Завет Исаия говори за медицинска употреба на елея в Исаия 1:6, а в Новия Завет евангелист Марк и евангелист Лука споменават за медицинска употреба на елея в Марк 6:13; Лука 10:34[5].

В Новия Завет се говори за Христос като Божий Помазаник в следните стихове: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените“ (Лука 4:18); „И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос [Помазаник]“[6] (Деяния на светите апостоли 2:36); „Въстанаха царете земни, и събраха се князете ведно против Господа и против Неговия Помазаник. Защото наистина се събраха в тоя град против Светия Твой Син Иисуса, Когото си Ти помазал“ (Деяния на светите апостоли 4:26-27); „Как Бог помаза с Дух Светий и със сила Иисуса от Назарет, Който изходи Иудея, правейки добрини и изцерявайки всички насилвани от дявола, защото Бог беше с Него“ (Деяния на светите апостоли 10:38); в Послание до Евреите се описва за Христос при Неговото триумфално завръщане на небето следното: „А за Сина: Твоят престол, Боже, е вечен; жезълът на правотата е жезъл на Твоето царство. Ти обикна правдата и намрази беззаконието; затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници“ (Евреи 1:8-9). От приведените стихове се установява, че единствено в последния от тях, се споменава думата „елей“, но не в буквален, а в преносен смисъл. Под „елей на радост“ според тълкуванието на Евтимий Зигавин трябва да се разбира Светия Дух, Който е „радостотворец[7]“, което се потвърждава и от тълкуванието на преподобни Икумений Триккский[8]“.

По отношение на помазанието на вярващите в Свещеното Писание на Новия Завет се съдържат само следните три стиха: „И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко“ (1 Иоан 2:20); „И помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило“ (1 Иоан 2:27); „А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог“ (2 Коринтяни 1:21). Тълкуванието на блажени Теофилакт към 1 Иоан 2:20 и 1 Иоан 2:27, е, че под „помазание“ се разбира „Светият Дух[9]“, а към 2 Коринтяни 1:21, че вярващите се помазват сега със Светия Дух, а не с елей, както е било през старозаветната епоха: „Това… че стоим твърдо във вярата в Христа, ни го даде Бог, Който и ни помаза, и ни запечата, тоест направи ни пророци, царе и свещеници. Защото такъв е всеки кръстен: той е пророк, като виждащ това, което око не е виждало и ухо не е чувало; той е свещеник като такъв, който е длъжен да принесе себе си в жертва жива, свята и благоугодна Богу; той е цар, като син на Царя на царете Бога и наследник на бъдещото царство и като сега царуващ над неуместните помисли и поставен по-горе от целия свят. Както в древността свещениците и царете били помазвани с елей, така сега ние сме помазани с Духа, когато Бог ни даде залога на Духа в сърцата ни. А ако ни е дал залог, то, разбира се, ще ни даде всичкоʻ. А залог нарича даваните сега дарби на Духа; защото отчасти разбираме и отчасти пророкуваме, а съвършеното ще получим тогава, когато Христос се яви в славата Си[10]“. Св. Иоан Златоуст дава подобно обяснение на цитирания стих: „Какво означава ‘помазан и запечатан’? Това означава, че Този, Който е дал Духа, чрез Когото е постигнал и двете – помазанието и запечатването, правейки ни заедно и пророци, и свещеници, и царе, защото в древни времена тези, които са получили тези добродетели, са били помазани. Но сега имаме не една от тези добродетели, а и трите, и освен това в най-голяма степен, тъй като се надяваме да получим царството и ставаме свещеници, когато принасяме телата си в жертва на Бога[11]“. Св. Теофан Затворник пише за същия стих: „И помазаният, тоест, който е изпълнен със Светия Дух, чрез Чиято сила се предава на нашия дух съвършенства, които имаха предобраз при древните първосвещеници, пророци и царе. Това помазание не е външен знак, а вътрешно притежание на означаемото, което потвърждава, че Божиите обещания са истинни[12]“. Св. Теофан Затворник отбелязва, че апостолът акцентира и върху това, че както апостолите, така и вярващите са помазани от Бога без предимство на едните пред другите: „Ти и аз, тоест и апостолите, и вярващите: защото се казва, че едно и също работи в тези и в другите; и апостолите в това отношение нямат предимство пред вярващите, защото това принадлежи към общия ред на вярата и делото на спасението… Запечатването с Духа е дарбата на Духа в сърцата ни или Неговото жилище във вътрешния ни човек. Това e обручение, тоест залог, че всички обещания, които все още не са изпълнени, несъмнено ще бъдат изпълнени[13]“. Амброзиаст обръща внимание и върху друга особеност в съответния стих, че когато се говори в него за Светия Дух, при това трябва да се вземе под внимание и връзката Му със Света Троица: „Св. апостол Павел има предвид, че Отец и Синът правят едно нещо… Когото Синът утвърждава, потвърждава и Отец. И когато Отец дава Духа, и Синът присъства. За това св. апостол Павел казва на римляните: Ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов (Римляни 8:9). Тъй като говори за съвършенството на човека, апостолът споменава Троицата, защото цялата пълнота на съвършенството е в Светата Троица[14]“.

Освен посочените стихове, в книга Деяния на светите апостоли се описва един случай на „слизане“ на Светия Дух над повярвалите от практиката на древните християни, при който не се използва думата „помазване“, а се говори за „възлагане на ръце“ над кръстените, като в текста се прави разграничение между Кръщението и слизането на Светия Дух: „Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела словото Божие, проводиха там Петра и Иоана, които слязоха и се помолиха за тях, за да приемат Дух Светий. (Защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса). Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго“ (Деяния на светите апостоли 8:14-18). Подобен случай се описва в същата книга и на друго място при св. апостол Павел: „Те (някои ученици в Ефес) се кръстиха в името на Господа Иисуса. И когато Павел възложи на тях ръце, слезе върху им Дух Свети“ (Деяния на светите апостоли 19:5-6). От цитираните стихове, се извеждат изводите, първо, че и на двете места в назованата книга се говори за „слизане“ на Светия Дух върху вярващите и „приемането“ Му от тях, а не за помазване с „елей“, и второ, че за „слизане“ на Светия Дух не се говори следователно само на Петдесетница над апостолите (Деяния на светите апостоли 1:5,8-2:1-4), а и при вярващите, които те кръщават след това. В съчинението му „За Светия Дух“ св. Василий Велики обръща също внимание, че кръщението с вода не е идентично на кръщението с Духа: „Кръщението е един вид очищение за душата от мръсотията, полепнала по нея от плътските щения… а Светият Дух дава залога за живота[15]“, както и че „Светият Дух вдъхва животворната мощ, възобновявайки душите из мъртвината на греховността и повеждайки ги към живот с ново начало. Ето това означава да бъдеш роден отново из вода и Дух (Иоан 3:5), тъй като умъртвяването се извършва във водата, а животът ни се дава чрез Светия Дух[16]“; „Ето оттук можем да разберем каква е разликата между благодатта, дарявана ни от Светия Дух и извършваното във вода кръщение, защото Иоан е кръщавал във вода, за да предизвика разкаяние, а Господ наш Иисус Христос – в Светия Дух. ‘Защото аз – казва Иоан Кръстител – ви кръщавам във вода за покаяние; ала подире ми идващият е по-силен от мене;… Той ще ви кръсти в Дух Свети и в огънʻ (Матей 3:11)[17]“. При това според съвременните изследователи на Свещеното Писание, елеят не е единственият символ за Светия Дух, който се употребява за Него в книгите на Стария и Новия Завет. V. Janke изброява още следните символи на Светия Дух: гълъб (Матей 3:16; Марк 1:10; Иоан 1:31-34); вятър – Битие 1:2;2:7; Иов 33:4; 3 Царства 19:12; Иезекиил 37:9; Иоан 3:8; 20:22; Деяния на светите апостоли 2:2); огън (Матей 3:11; Деяния на светите апостоли 2:3-4; 1 Солуняни 5:19; Евреи 12:29); вода (Притчи Соломонови 1:23; Исаия 32:15; 44:3; Иезекиил 39:29; Иоан 4:14; 7:37-39; 1 Тимотей 3:5-6; Откровение 22:17); залог (2 Коринтяни 1:22; 5:5; Ефесяни 1:13-14; Римляни 8:11, 15-18, 23); печат (2 Коринтяни 1:22; Ефесяни 1:13; 4:30)[18]. Към изложените С. Hagensick добавя още един – светилник въз основа на Изход 35:14; Захария 4:1-14 срв. Откровение 11:1-7; Матей 25:1-13[19]. Според същия автор чрез различните символи за Светия Дух се подчертава всеки път Негов различен аспект. Посочените символи за Светия Дух описват не толкова какво Той е, а указват за това, какво Той прави и за Неговите задачи, които Той изпълнява в живота на вярващите, например: гълъбът – съчувствие, състрадание; елеят – упълномощаване; освещаваща сила, пречистване и обновление; светилникът – просветление; вятърът – животворене, творческа активност; огнените езици – оправомощаване за даване на свидетелство, просветляваща истина[20].

Прочетете още „Помазанието със Светия Дух*“ →