Архимандрит Иоан

Вторият Ватикански събор приключи на 7.XII.1965 година с едно важно от икуменическо гледище събитие – вдигане на анатемата[1] от 1054 година. Преговорите по този въпрос започнали още през време на срещата между Цариградския Патриарх Атинагор I и Папа Павел VI на 5.I.1964 година в Иерусалим[2]. След това разни комисии от двете страни продължили да проучват събитията, свързани с тази анатема, в резултат на което се установило, че тя исторически е отживяла времето си и може да бъде вдигната като първа стъпка за подобряване отношенията между Рим и Цариград (респективно Католическата и Православната църкви).

Трябва, обаче, предварително да се каже, че премахването на анатемата не е още унищожаване на схизмата. С това нищо не се променя в догматическо, каноническо, литургическо и общоцърковно отношение между Православната и Римокатолическата църкви. Това е само омекотяване на атмосферата за един бъдещ богословски диалог по въпросите за схизмата, за който диалог се смята, че по-добре ще бъде да се води без анатемата, отколкото под анатемата.

За да може да се разбере значението на това събитие, необходимо е да се направи кратък исторически преглед и да се видят причините, които са довели до произнасяне на анатемите.

Деветият и единадесетият век се характеризират с постепенно засилване на цезаропапизма в Католическата църква. Римската катедра била възглавявана от папи, които все по-настойчиво искали да им се признава приматството и «пленитудо потестатис»[3] не само от западните християнски държави, но и от Византия, включително и Източната църква. По същото време, обаче, на Цариградския престол не липсвали енергични и силни личности, които здраво държали за автокефалността на Източната църква и по никакъв начин не желаели да се помирят с някакво главенство на Римския епископ, или пък с намесата му във вътрешните работи на управляваните от тях катедри.

Основите на разкола били поставени още твърде отдавна. Времето и развиващите се събития не само не ги отстранили, но още повече подчертали и изострили. Трагичната драма, която довела до разделението на Църквата се състои от две действия и продължила, с малки промеждутъци, цели два века: от половината на деветия век до половината на единадесетия век. Първото действие се състояло през IX-ти век с главни действащи лица: папа Николай I и патриарх Фотий. Второто действие – в XI-ти век с участници: патриарх Михаил Керуларий и папа Лъв IX заедно с кардинал Хумберт.

I.

След тържеството на православието (842 година) в Цариград стихнали борбите за вярата, обаче се появили ежби на църковна почва. Поставеният от императрица Теодора патриарх Игнатий (VII.846 година), макар че се ползвал с висока почит заради своето благочестие, аскетически живот и ревност за православието, се оказал неудобен за властващата придворна партия, начело с кесаря Варда. Строг към себе си, той бдял за морала в обществото и особено за този в двореца, който далеч не бил на необходимата висота. Затова скоро си спечелил врагове и то в лицето на силния кесар Варда, който управлявал от името на разпуснатия юноша император Михаил III (856-867 година). Игнатий бил обвинен в държавна измяна и на 23.XI.857 година заточен на остров Теревинт (в Мраморно море), като насила го накарали да подпише оставката си. На Цариградската катедра Варда издигнал Фотий (857-867), дотогава светско лице, заемащ високата длъжност пръв императорски секретар и сенатор. Фотий бил блестящо надарен и се славел със своята голяма ученост и строго православие. За пет дни той приел всички духовни степени, макар че патриаршеското достойнство било против желанието му. Привържениците на Игнатий свикали събор (859 година) и анатемосали Фотий като похитител на Цариградската катедра. Фотий от своя страна отвърнал със същото. Трябвало да се потърси посредничеството на Рим. Императорът и Фотий писали на папата, че случаят с Игнатий е ликвидиран от редовен събор и, понеже не се касаело за въпроси на вярата, а за чисто вътрешни дисциплинарни дела, той можел спокойно да признае избора на Фотий. Ако тогава на римския престол е стоял един по-слаб и не толкова амбициозен и властолюбив папа, колкото Николай I (858-починал 13.XI.867 година), Фотий е щял да получи признание от Рим. Обаче Николай бил с твърд характер, непреклонна воля и здраво защищавал мнимите привилегии на своята катедра така, както били разбирани в Рим. Той прокарвал възгледа, че папата е Христов заместник на земята и затова върху него лежи грижата за цялата Църква. Решенията на римския епископ били окончателни и неизменяеми. Той не подлежал на никакъв църковен или светски съд. Николай пръв използвал Лъжеисидоровите декреталии[4], за да наложи своите права на примат и висш съдия и върху Източната църква. Случаят с Фотий бил много удобен за това. Той се въздържал веднага да признае избора му, като първо искал чрез изпратените двама легати да разучи обстоятелствата на място. В писмото си до императора Николай изказал учудването си, че Игнатий бил свален без съгласието на римския епископ. В 861 година в Цариград бил свикан голям събор, който осъдил Игнатий и признал Фотий за законен патриарх. Папските легати, които имали задължението само да разследват случая и да докладват в Рим, превишили правата си и потвърдили свалянето на Игнатий, макар че последният не бил апелирал към папата. В това те виждали големия успех, че Източната църква практически признавала правото на папата да съди един цариградски патриарх.

Когато по-късно Николай узнал от привържениците на Игнатий за незаконното действие на своите легати, той свикал събор в Рим (Латеран, април 863 година), който низвергнал Фотий, отлъчил папските легати и поискал от императора да възстанови Игнатий на патриаршеския престол. С тази фатална присъда на Латеранския събор, който Изтокът почувствал като тежка обида, започнало фактическото отделяне на двете църкви. Императорът, разбира се, не приложил решенията на този събор, защото държал на дотогавашната си църковна политика. Разменените оскърбителни писма между Михаил III и папата още повече задълбочили противоречията, но все пак възможността за взаимни отстъпки не била изключена. Може би с течение на времето тези писма биха изгубили до голяма степен своята острота, ако в борбата между Рим и Цариград не бил се вмъкнал нов елемент, именно българският въпрос, който изострил враждебните отношения.

В 865 година княз Борис приел християнството от Византия. Фотий изпратил гръцки духовници в България и отправил към новопокръстения владетел известното пастирско послание, без обаче да задоволи искането му за самостоятелен глава на Българската църква. На Изток тогава господствала теорията за пентархията. За да избегне гръцкото влияние и да не би църковните връзки с Цариград да се превърнат в политическа зависимост на България от Византия, Борис се обърнал към папата с молба да му изпрати мисионери. През август 866 година български пратеници пристигнали в Рим и поставили на папата редица въпроси относно тайнствата на вярата и нравствения живот. Николай I отговорил на тези въпроси и изпратил в България двама подготвени епископи: Павел Популонски и Формоза Портуенски. Гръцкото духовенство трябвало да напусне страната. Отговаряйки на въпроса за истинските патриарси, папата силно принизил Цариградската катедра, изтъквайки александрийския патриарх като втори след римския епископ. Този факт, както и самото присъствие на латинското духовенство почти до вратите на Цариград трябвало да оскърби императора и патриарха. С окръжно послание Фотий призовал източните патриарси на събор в Цариград, за да разгледат отстъпленията на Римската църква от древните обичаи и поведението на латинското духовенство сред новопокръстения български народ. Този събор се състоял през лятото на 867 година. Той осъдил всички догматически и култови нововъведения на Западната църква, обявил папа Николай за низвергнат и го предал на анатема. Особено Фотий се спрял на «Филиокве»[5], което издигнал като знаме в борбата си срещу Рим. Затова той се смята за първия идеолог на Православието, който точно е формулирал отстъпленията на Латинската църква. С отлъчването на Николай цариградският събор от своя страна пък си присвоил правото да се намесва в работите на Рим и да съди папата. Обаче, съмнително е, дали Фотий е искал чрез този акт да издигне Цариградската катедра над Римската. По-скоро тук се касаело за осъждане на този папа, а не и на римските епископи изобщо. Николай I не можал да узнае за отлъчването си, понеже починал скоро след това (13.XI.867 година).

В края на септември 867 година император Михаил III бил убит. На престола се възкачил Василий Македонец. Понеже Фотий бил доверено лице на Михаил и запретил на Василий, като убиец, да влезе в църква, той бил свален и катедрата заел отново Игнатий (23.X.867 година). Новият папа Адриан II узнал едва през пролетта на 869 година за събитията във Византия. Той не бил склонен да приеме решенията на цариградския събор от 867 година за маловажни. Нападките срещу папата били твърде тежки, за да се забравят. Затова Адриан свикал в Рим събор (VII.869), на който били изгорени актовете на цариградския събор от 867 година. Фотий бил отлъчен и само като мирянин можел да се върне в Църквата, ако се покае.

В началото на октомври 869 година император Василий свикал събор в Цариград, на който присъствали трима папски легати[6]. Под тяхно председателство Фотий и привържениците му били анатемосани. На едно извънредно заседание (4.III.870 година) съборът разрешил и българския въпрос, признавайки автономността на новоучредената Българска църква. Латинското духовенство трябвало да напусне България. Напразно били протестите на папските легати. Игнатий не отстъпил. Това отново влошило отношенията между Рим и Цариград. Адриан II и по-късно папа Иоан VIII заплашвали патриарха с низвержение, задето поставил архиепископ в България и настоявали да отзове гръцкото духовенство. Игнатий, обаче, базирайки се на Халкидонския събор, който включвал Балканския полуостров под юрисдикцията на Цариградската катедра, не се съгласил.

След смъртта на Игнатий (23.X.877 година) Фотий отново заел патриаршеския престол. Още през 873 година той спечелил благоволението на императора, който му възложил възпитанието на децата си. Трудно било такава изтъкната личност като Фотий да се тури настрана. Папа Иоан VIII бил склонен да признае възстановяването на Фотий, понеже се нуждаел от византийска подкрепа във войните си срещу сарацините в Италия, но при условие, че Фотий се разкае за случилото се и се съгласи България отново да премине под юрисдикцията на Римската църква. Фотий отказал да моли за прошка пред свикания събор в Цариград (879-880 година), понеже смятал за несправедливи наложените му наказания от Николай I и Адриан II. Този събор тържествено го възстановил на Цариградската катедра и предал на анатема събора от 869/870 година. Папските легати подписали решенията и, като че ли мирът между двете църкви бил затвърден. Обаче за кратко. Щом Иоан VIII узнал, че България не му е отстъпена, отхвърлил събора и анатемосал Фотий (881 година). Така отново настанала схизма между Римската и Цариградската църкви.

След този събор Фотий достигнал зенита на своята слава и влияние, както нито един епископ на новия Рим. Но скоро звездата му залязла. В 886 година император Василий умрял. Синът му Лъв VI Мъдри свалил Фотий, понеже влиянието му било опасно за царската власт. Фотий завършил живота си в заточение и неизвестност (починал 6.II.891 година)[7].

*

Ако се опитаме да анализираме по-дълбоките причини за борбите между Рим и Цариград, които довели в първия си етап до така наречената Фотиева схизма, то ще трябва да отбележим:

а) Различното схващане структурата на Църквата от гледище на Изтока и Запада. Източната църква, която приемала теорията за пентархията и признавала римския папа като «примус интер парес[8]», не можела да се съгласи с чуждата за нейния дух идея за приматството му над цялата Христова църква. Византия не желаела Рим да се меси във вътрешните ѝ  дела от чисто дисциплинарен характер. И ако враждуващите партии на Игнатий и Фотий понякога търсели интервенцията на папата за свои лични интереси, това още не означавало, че те го признават за официален върховен арбитър и разпоредник над цялата Църква. Затова когато Николай I от своя страна искал да се възползва от тези борби за цариградския патриаршески престол и да прокара теоретически и практически идеята за главенството, той веднага срещнал силен отпор както от Игнатий, така и от Фотий. В това отношение те били напълно единодушни. Също не били съгласни да се откажат от автокефалията на Цариградската патриаршия и да се включат в един универсален римски патриархат. А това, което било под юрисдикцията на Цариградската църква, именно България, те здраво пазели, без да се смущават, че чрез това могат да се накърнят добрите отношения с Рим. На Изток не били известни църковно-правните извори, например Псевдо-Исидоровите декреталии, Константиновият дар, разни канони, на които папата изграждал своите духовни и светски претенции за главенство над целия християнски свет, и затова те били отхвърляни.

Николай I от своя страна бил именно този, който въплътявал идеята за приматството, базирайки се на тези фалшиви документи и искал Изтокът да му признае «пълнотата на властта», дадена му от Бога като приемник на началника на апостолите – Петър, която власт му давала право навсякъде да се намесва и всичко безапелационно да разрешава. В писмото си до Михаил III от 28.IX.865 година, което било отговор на едно загубено писмо на императора, папата развивал такова схващане за главенството, което наистина не било чуждо за Запада, но съвсем не възприемливо за Изтока. В него той оспорвал правото на императора да свиква събори и да заставя папата да праща свои легати на тях. Събор можел да свика само папата, или с негово съгласие[9]. В Рим малко знаели за действителното положение на Източната църква и за отношението ѝ към държавата. Затова претенциите на папата за всевластие, което често пъти легатите нетактично прилагали в цариградските събори, дразнело гърците, защото те се смятали за по-високо издигнати в културно отношение от варварския Запад.

б) Култовите различия дали също отражение върху борбата между двете Църкви. Най-силно тези отлики се проявили в България, където конкуренцията между гръцкото и латинското духовенство, както и взаимните обвинения били в апогея си. Гърците обвинявали латинците в някакъв уж пасхален иудейски обичай – благославяне и принасяне в жертва върху олтара агне заедно с евхаристията. Те укорявали западните духовници, че си бръснели брадите, и твърдели, че смесвали мирото с вода и че в Римската църква дякон можел веднага да бъде хиротонисан за епископ. В окръжното си послание до източните патриарси Фотий обвинявал латинците, че въвели целибата за свещенството, че постели в събота и ядели мляко и яйца през време на поста. Но той забравял, че Римската църква не приела така наречения «Пето-шести Трулски събор» (692 година[10]). Главното обвинение на Фотий било, обаче, че католическите епископи в България отново миропомазвали децата, които вече били веднъж помазани от гръцки свещеници. Това било действителен факт. Латинците не разбирали традициите на православните и затова постъпвали по свой обичай. От своя страна папа Николай I осъждал в инструкциите си до българския княз Борис (XI.866 година) гръцките традиции, например: второбрачието, някои предписания относно храната и прочее. Така че и двете страни смятали собственото предание и обичаи за абсолютно верни и не искали да правят взаимно отстъпки. Това неминуемо трябвало да доведе до недоразумения.

в) Още по-печално, обаче, било взаимното обвинение в догматически отстъпления и ереси. За Фотий Западът бил страна на ересите. В своята «Мистагогия за Светия Дух» той така обвинява латинците: «Осъзнайте се, слепци; чуйте глухи, които седите в тъмнината на еретическия Запад!» Но и Западът не мислел за Изтока по другояче. Папа Иоан VIII писал на княз Борис: «Ние тъжим при мисълта, че следвате гърците, чийто навик е да изпадат в схизма и ереси».

Тежестта на споровете между Фотий и папата паднала върху въпроса за изхождането на Светия Дух. Франкските мисионери в България пеели символа на вярата с прибавката «Филиокве», или най-малко го изяснявали в този смисъл. Негодуванието на гърците за тази фалшификация на Веруюто било силно. Фотий взел този въпрос като главен прицел за обвиненията си срещу Рим и събудил дремещите противоречия. Оттогава и до днес Филиоквето продължава да бъде едно от догматическите различия между Православната и Католическата църкви. Може би този въпрос нямаше да стане камък за препъване, ако в неговия начален стадий на възникване беше свикан вселенски събор, който да се произнесе по него, още повече, че той не бил окончателно усвоен от Римската църква.

Все пак борбата около Филиокве не изиграла решителна роля за разделението между Изтока и Запада. Общението между двете църкви продължило и по времето на патриарх Михаил Керуларий този въпрос бил съвсем заглъхнал. Той възникнал и добил значение за схизмата от 1054 година само затова, защото кардинал Хумберт възбудил стария спор.

През X-ти век настъпило известно умиротворение между Рим и Цариград, макар че братолюбивите отношения не могли да бъдат напълно възстановени. Папа Иоан IX (898-900 година) прекратил така наречената Фотиева схизма «с общо опрощаване на всички минали грешки на източните епископи» (900 година). Легати на папа Иоан X взели участие на събора в Цариград (VII.920 година) под председателството на патриарх Николай Мистик (901-907, 912-925 година). Император Роман Лакапин, със съгласието на папа Иоан XI (931-936 година), поставил сина си Теофилакт (933-956 година) за патриарх, когото ръкоположили папски легати. Отношенията на следващите патриарси зависели твърде много от общата политика на византийските императори, които се стремели да поставят свои кандидати на римския престол, в противовес на кандидатите на германските императори. Папите станали играчка в ръцете на разни аристократически партии и влиянието им на Изток съвсем отслабнало. Дори патриарх Сергий II (998-1019 година) изхвърлил името на папа Христофор (903-904 година) от диптихите. Така процесът на взаимното отчуждаване продължавал и до окончателното разделение оставала само една стъпка. И фаталният момент за това не закъснял.

II.

През средата на XI-ти век папството отново започнало да се заздравява, особено под влиянието на така нареченото Клюнийско реформаторско движение (от 910 година). Папа Лъв IX (1048-1054 година) бил един от най-ярките му представители. При него римският престол отново добил църковно-обществено и политическо значение. Надарен с голяма енергия и предприемчивост, той развил голяма църковна дейност на Запад. Но по отношение на политиката си спрямо Цариград той бил малко склонен на компромиси и миролюбиво разрешение на изострените проблеми. През неговия понтификат фатална роля играл сприхавият кардинал Хумберт, който редактирад писмата му и допринесъл за окончателния разрив, между Източната и Западната църкви.

През същото време на цариградската катедра стоял не по-малко влиятелен противник – патриарх Михаил Керуларий (1043-1058 година). Той се готвел по-скоро за блестяща светска кариера, отколкото да възглавява една Църква. Още като мирянин Керуларий участвал в заговор против византийския император Михаил IV Пафлагонец и след несполуката станал монах. Като патриарх той взел участие и в други политически заговори. По нрав бил буен, властолюбив и се държал като светски властелин.

Византия по това време все още имала владения в Южна Италия и Сицилия, които в църковно отношение били под юрисдикцията на цариградския патриарх. Тези византийски земи страдали от постоянните нападения и грабежи на сарацините и норманите. Император Константин IX Мономах от политически съображения бил заинтересован за мира между папата и патриарха, но нямал сила да се наложи. Искрата, която дотогава тлеела, скоро се превърнала в буен пожар. Пръв повод за това дал Лъв IX, който демонстративно назначил кардинал Хумберт от Силва Кандида за архиепископ на Сицилия, макар че островът се намирал в ръцете на сарацините. Освен това, към 40-те години на XI-ти век той започнал да гони гърците из Южна Италия и да въвежда латинско богослужение. В това дело му помагал византийският наместник (дук) в Италия Аргир, който бил ревностен католик и враждувал с патриарха. Тази намеса на папата в чужда юрисдикция естествено изостряла противоречията между Рим и Цариград. Михаил Керуларий не останал длъжен. В началото на 1053 година той заповядал да се закрият латинските манастири в Цариград, за да не разпространяват римско влияние във Византия чрез извършването на евхаристията с безквасен хляб. Латинската литургия била обявена за недействителна. Достигнало се до тежки изстъпления: гърците тъпчели с крака осветените хостии, защото не признавали тяхното претворяване. (Същото вършели по-късно кръстоносците при завладяването на Цариград (1204 година) със светите тайнства на православните. До такива кощунства достигал фанатизмът от двете страни).

За да предпази православните гърци от латинската пропаганда в Южна Италия, Михаил Керуларий поръчал на Охридския архиепископ Лъв да напише послание до Транийския (в Апулия) епископ Иоан, в което порицал отстъпленията на Римската църква от традициите на Източната църква: 1) извършване на евхаристията с безквасен хляб, 2) пост в събота, 3) ядене на кръв и удавено, 4) не се пеело «алилуя» през великия пост и прочее. Тонът на писмото бил доста надменен и завършвал със заявлението, че единството на Църквата е възможно само ако Рим се откаже от своите заблуди. Макар че писмото било адресирано до Иоан Транийски, косвено то се отнасяло до всички западни епископи, включително и самия папа. Кардинал Хумберт превел посланието на латински за Лъв IX. Естествено тонът силно засегнал папата, още повече, че упадъкът на папството бил вече минал и претенциите за главенство над цялата Църква отново взели връх. Буйният кардинал Хумберт редактирал отговора на папата до патриарха[11]. Склонен към остра полемика, липса на такт, сприхав по характер, неразбиращ манталитета на византийците, Хумберт носи до голяма степен вина за разделението. В 40 глави той развил идеята за приматството, както тогава го разбирали в Рим и се опитал да обори приписваните от православните повече от 90 заблуди на латинците. Той порицал патриарха и Лъв Охридски, задето се осмелили да съдят Римската църква, която стои над всички други църкви и пази чиста Христовата вяра. От Източната църква произлези еретици. Даже и на Цариградската катедра седели еретици. Папата е не само глава на Вселенската църква, но му е дадена и императорска власт (империалис потестас) от самия Константин Велики. За доказателство на това той привел дарителната грамота на Константин (Донацио Константини[12]). Цариградската катедра дължала своето възвишение само на благоволението на Римската църква. Папа Лъв приканил патриарха да се отнася почтително и покорно към него. За щастие това първо писмо не било изпратено, понеже в началото на 1054 година императорът и патриархът написали извинителни писма до Рим. Византийският дук в Южна Италия Аргир настоял за помирение между двете църкви поради растящата опасност от норманите, които ограбвали византийските и папските владения в Италия. Интересите налагат едно обединяване на силите, за общ отпор срещу норманите. Патриархът дори се съгласил отново да впише името на папата в диптихите. Отговорът на Лъв до императора и до патриарха бил пак редактиран от Хумберт, наистина не в толкова агресивен тон, но все още достатъчно враждебен. Тези писма били донесени в Цариград през месец юни 1054 година от една папска делегация, състояща се от кардинал Хумберт (водач на делегацията), канцлера на Римската църква Фридрих от Лотарингия (бъдещия папа Стефан IX) и учения архиепископ от Амалфи Петър. В писмото си до императора папа Лъв IX го хвалел за неговата почит към главата на Христовата църква – римския предстоятел. Писмото до патриарха пък било изпълнено с упреци, задето Михаил не признавал Римската църква за глава и майка на всички църкви; присвоил си титлата «вселенски», като с това искал да издигне катедрата си над александрийската и антиохийската. Папата смятал западните църковни традиции за правилни.

На път за Византия легатите се срещнали в Бари с Аргир, който бил личен враг на Михаил Керуларий. Императорът приел легатите с големи почести. Те от своя страна му отвърнали със същото уважение, като демонстративно отбегнали да изразят своята почит към патриарха. Последният, болезнено засегнат от папските писма и от държането на легатите, заявил, че писмата са фалшифицирани от Аргир и легатите са негови лични пратеници, а не на папата. Затова той не само отказал да преговаря с тях, но даже им забранил и да служат в църква. На свикания събор легатите трябвало да седят след гръцките митрополити.

На 24.VI. същата година в Студийския манастир се състоял богословски диспут между учения гръцки монах Никита Ститат и кардинал Хумберт. По поръчение на патриарха Ститат написал полемично съчинение против латинските отстъпления, като засегнал главно безквасния хляб при евхаристията, съботния пост и целибата. Хумберт написал отговор на това съчинение на Никита Ститат. През време на диспута, без всякакъв повод, Хумберт вмъкнал в дебатите и въпроса за Филиокве, който не се повдигал и през времето на Михаил Керуларий бил почти забравен. Кардиналът даже си позволил дързостта да обвини гърците, че те заличили Филиоквето от символа на вярата. Императорът, който желаел помирение, склонил Никита да се откаже от своите възгледи и да изгори съчинението си против латинците. Това още повече повдигнало самочувствието на легатите. За тях било вече невъзможно всякакво помирение с патриарха. От своя страна и Михаил продължавал да ги пренебрегва.

По това време в Цариград пристигнало известие за смъртта на Лъв IX (19.IV.1054 година). Въпреки че със смъртта на папата пълномощията на легатите отпадали, докато не бъдат потвърдени от новоизбрания папа, те продължили да действат със същата дързост. Скоро положението станало нетърпимо. Честолюбивият Хумберт видял, че старанията му са безнадеждни и затова се решил на една демонстративна постъпка, без да предвиди нейните гибелни последици за цялата Църква. На 16.VII.1054 година през време на едно тържествено богослужение в «Св. Софѝя», легатите влезли в храма и поставили на престола грамота (була), с която анатемосали цариградския патриарх Михаил Керуларий и неговите съмишленици, като ги обвинили в разни ереси. На излизане от църква легатите отърсили, по евангелски (виж Матей 10:14), нозете си и извикали: «Нека Бог види и съди!» След два дни те напуснали Цариград и се отправили за Рим.

Булата била съставена от такива прекалени и необосновани обвинения, че както говори един от големите съвременни католически историци: достатъчно било да се публикува, за да се настрои клирът и народът срещу легатите[13]). Тя започвала с думите: «Граде християнски и православни! Михаил Керуларий, когото неправилно наричат патриарх…» Легатите произнесли анатема срещу Михаил, Лъв Охридски, Никифор и техните привърженици, като ги обвинили в разни ереси: «Подобно на симоняните те продавали Божията благодат; подобно на валезианите оскопявали пришълците и при все това ги ръкополагали дори за епископи; подобно на арианите прекръщавали кръстените в името на Света Троица, особено латинците; подобно на донатистите твърдели, че само Гръцката църква е истинска Христова църква; подобно на николаитите позволявали брак на духовните лица; подобно на духоборците отхвърляли Филиокве от символа на вярата; подобно на манихеите смятали квасния хляб за одушевен; подобно на назаряните пазели иудейски телесни очищения: не кръщавали децата преди осмия ден от раждането им, не давали причастие на родилките» и прочее.

Патриархът поискал от императора да върне легатите, за да бъдат съдени от синода. Императорът отначало помислил, че Михаил нарочно изменил съдържанието на булата при превода ѝ на гръцки, за да го настрои срещу легатите. Но скоро трябвало да се убеди от самите легати, че преводът напълно отговарял на латинския оригинал. Легатите се върнали, обаче отказали да се явят пред синода, пък и самият патриарх не приел да разговаря с тях. Императорът побързал да ги отстрани от Цариград, защото не можел да поеме отговорност за постъпките на възбудения срещу тях народ. На 20.VII.1054 година патриархът свикал събор, който произнесъл анатема не само «срещу нечестивата хартия, но и против тези, които се потрудили за нейното съчиняване чрез съвет, или даже само с глас». На 24.VII. императорът заповядал да бъде изгорена отлъчителната була на легатите. Патриарх Михаил Керуларий съобщил съборното решение на другите патриарси с окръжно послание, в което посочил и други отстъпления на латинците от традициите на Източната църква: кръщаване с едно потапяне; в постни дни ядели мляко и яйца; епископите носели пръстени; духовенството се бръснело; монасите яли месо и прочее. Към решението на цариградския събор се присъединили и другите източни патриарси и поместни църкви[14].

Следва…(виж тук).

__________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1967, кн. 1, с. 4-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Анатемата напомня на древно-християнската покаянна дисциплина, при която грешникът, поради тежките си провинения спрямо Бога и Църквата, бил отлъчван от нея и предаван на Божия гняв и проклятие. Съборните решения обикновено завършвали с произнасяне анатема (отлъчване) срещу еретиците, които се противопоставяли на авторитета и решенията на Църквата и се отцепвали от нейното единство.

[2]. Католическата преса оцени тази среща като начало на диалог между Православната и Римската църкви. Това не е правилно. Тук се касае за среща на двама църковни предстоятели, при която Патриарх Атинагор представляваше само Цариградския патриаршески престол, но не и цялото Православие (виж: S. В. Суrille, patriarche de Bulgarie (Orth.) – «Sur certaines questiones cecumе́niques», revue Istina 1965-1966, 1, p. 17.

[3]. Пълнота на властта.

[4]. Псевдоисидоровите декреталии са сборник от канони, който наред с автентичния материал от разни събори, съдържа и голямо число фалшиви папски писма (декретали), апостолски канони, Константиновия дар и други. Съставен бил около 847-852 година в Реймската област от Исидор Меркатор. Средновековието, обаче, погрешно го приписвало за авторитет на Исидор от Севиля (починал 636 година). Целта на този сборник била да заздрави и засили властта на римския папа, като го освободи от зависимостта на светските владетели.

[5]. Филиокве – прибавка за изхождането на Светия Дух и от Сина, която Латинската църква вмъкнала в Никео-Цариградския символ на вярата. Първоначално това учение се появило в Испания при борбата срещу арианството. На Толедските събори (445, 589, 633, 638 и 675 година) то било формулирано и оттук се възприело в Галия (събора в Жентий, 787 година) и в Италия (събора във Фриаул, 796/797 година).Франкски монаси пренесли Филиоквето и в Иерусалим, което довело до стълкновения с православните (807 година). За разрешаване на въпроса, латинските монаси, заедно с представители на свикания от Карл Велики събор в Аахен (809 година), се обърнали към папа Лъв III. Последният одобрил принципно учението за Филиокве, обаче отказал да го вмъкне в символа. Дори накарал Веруюто да бъде написано на гръцки и латински без Филиокве върху две плочи, които поставил пред конфесиото в храма «Св. Петър». Не е известно кога символът с Филиокве бил въведен официално в Римската църква. Предполага се, че това е станало при папа Бенедикт VIII, по искане на германския император Хенрих II (1013 година). Съборът в Бари (1098 година) го одобрил. Обаче въпреки това имало места, където Филиокве дълго било изпускано, например Париж до 1240 година.

[6]. Този събор се смята от римокатолиците за VIII-ми вселенски събор.

[7]. Виж: Джеймс С. Робъртсън, «История християнской церкви», т. I, Петроград 1916, стр. 848-869; Професор Михаил Емануилович Поснов, «История християнской церкви (до разделения Церквей – 1054 года)», Брюссель 1964, стр. 534-541; Професор Иван Снегаров, «Кратка история на съвременните православни църкви» т. I. София 1944, стр. 417 и сл.; Wilhelm de Vries «Orthodoxie und Katholizismus», S. 48-58; Carl Joseph von Hefеle «Conciliengeschichte», В. IV, 1879, S.S. 228-249; 269-272; 333-362; 374-379; 384-488; Franz Xaver Seppelt, Georg Schwaiger, «Geschichte der Päpste», München 1964, S. 103-109.

[8]. Пръв между равните.

[9]. Впрочем, тези принципи не са чужди и днес на Католическата църква и дълбоко са залегнали в нейната «Конституция за Църквата», изработена и приета на Втория Ватикански събор (1964 година).

[10]. Така нареченият «Пето-шести Трулски събор» бил свикан в Цариград (692 година) от император Юстиниан II, за да изработи правила, отнасящи се до практическата страна на църковния живот, като допълнение към догматическите определения на Петия и Шестия вселенски събори. Западната църква, макар и да имала свой представител, не приела изработените от събора 102 правила, понеже някои от тях били против обичаите и учението на Римската църква, например задължителното безбрачие на свещениците (правило 13); ядене сирене и яйца през време на поста (правило 56); символичното изобразяване на Христа като агне (правило 82) и други. Затова папа Сергий отказал да подпише и признае тези правила като равностойни на каноните на вселенските събори (виж: Алексей Петрович Лебедев, «Вселенские собори VI, VII и VIII веков, II изд. Москва 1897, стр. 122-124).

[11]. Хумберт бил този, който движел перото на Лъв IX, както по-рано Анастасий Библиотекар вършел същото за Николай I.

[12]. «Константиновият дар» е фалшифициране на една раннохристиянска легенда, според която уж император Константин Велики подчинявал на папа Силвестър I и на Римския престол целия Запад. С това той искал да издигне Петровата катедра, като давал на заместника на първовърховния апостол: «императорска власт, достойна слава, жизнена сила, най-голямо благородство».Този дар поставял римския епископ над всички други катедри, включително и над източните патриархати. Константиновият дар бил съставен около 752-850 година. Папите го използвали, за да предявяват светски и духовни претенции за вселенско господство.

[13]. Wilhelm de Vries – 2 «Orthodoxie und Katholizismus» – Gegensatz oder Ergänzung? Herder-Bücherei, Band 232, 1965, S. 61.

[14]. Виж: Джеймс С. Робъртсън, цит. съч. стр. 946-950; професор Михаил Емануилович Поснов, цит. съч. стр. 542-552; професор Иван Снегаров. цит. съч.; Wilhelm de Vries, цит. съч. стр. 58-65; Carl Joseph von Hefеle, цит. съч. стр. 765-777; Franz Xaver Seppelt, Georg Schwaiger, цит. съч. стр. 140-142.

Изображения: авторът Драговитийски eпископ Иоан (1925-2005). Източник Гугъл БГ. Когато пише тази статия, същият е архимандрит. По-късно става епископ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h2J