Втори Ватикански събор*

Архимандрит Иоан

В продължение на четири години (1962-1965) през есенните месеци в Рим заседава така нареченият Втори ватикански събор. Без да се преувеличава, той е едно от най-крупните събития в общата църковна история на XX вeк; една гран­диозна манифестация на католическата религия и богословска мисъл по въпросите на вярата и на живота, на самата Църква и на света. На Запад излезе грамадна литература върху този събор, защото само Католическата църква брои около петстотин и седемдесет милиона вярващи и ясен е интересът на нейните членове към решенията ѝ. Но II Ватиканум има значение не само за Римската църква. Доколкото засяга въпроса за диалога с другите християнски изповедания, той има отношение и към Източно-православната, Старокатолическата, Англиканската, нехалкидонските и протестантските църкви. Решенията на този събор «не могат да отминат без отгласи у тях. Най-напред примерът на съборните заседания представлява за себе си едно сериозно внушение. Високото богословско равнище и подчертаната свобода на разискванията са пример, който не може да остане без въздействие върху другите християнски църкви»(у +Патриарх Кирил – «За някои икуменически въпроси», Духовна култура, 1965, кн. 11, стр. 7). Затова последните от своя страна не могат безучастно да следят делата на Римската църква и, малко или много, проявяват интерес и съответно отношение към тях. Това проличаваше от наблюдателите, които те бяха изпратили на събора. От друга страна този интерес е оправдан. Като се има предвид, че днес народите все повече се сплотяват за постигане на благородни цели, единението между християнските църкви е необ­ходимо. То отговаря и на завета на Иисуса Христа: «Да бъдат всички едно» (Иоан 17:21).

Вторият ватикански събор е за Римокатолическата църква XXI вселенски събор. Той е назован от Папа Иоан XXIII «икуменически» (вселенски), обаче не в смисъл, че е общ за всички християнски църкви, а със значението, което от сто­летия се употребява в католическото църковно право: «събор, на който са пока­нени да вземат участие всички епископи от целия свят, които имат общение с престола на св. апостол Петър, с епископа на Рим» (виж: Кодекс Юрис Канононики канон 222 – „Codex Juris Canonici”, canon 222, v. I-IX, Roma, 1923-29). Той е генерален синод на Католическата църква, конференция на свързаните с Рим­ския престол епископи от цял свят, които признават папата за непогрешим върхо­вен глава на Църквата. Обаче от православно гледище той не може да се приеме като равностоен на онези вселенски събори, които са ставали на Изток до VIII-ми век.

II Ватиканум бил замислен, организиран и открит от блаженопочившия Папа Иоан XXIII. На 25.I.1959 година, след службата си в храма «Сан Пауло фуори ле мура», той изненадал присъстващите кардинали със съобщението, че освен реформите, които смятал да извърши в администрацията и каноническото право на Католическата църква, възнамерявал да свика и вселенски събор. Както по-късно много често повтарял, идеята за това той отдавал на едно внезапно озарение.

Обаче свикването на този събор изненадало и света, понеже се създало убеждение, че след провъзгласяването на непогрешимостта на папата през 1870 година всякакъв събор в Римокатолическата църква е излишен. Опозицията срещу събора от страна на римската курия била силна. Обаче волевият Папа Иоан преодолял всички пречки на консервативното крило и се пристъпило към самата организация на събора.

Подготвителната комисия, под ръководството на кардинал Тардини, раз­пратила над три хиляди писма до отделните църковни глави, университети, до учени  и видни личности на католическия църковен живот по целия свят, за да сондира тяхното мнение, желания и очаквания. В течение на една година само от еписко­пите се получили над две хиляди отговора. А шестдесет католически университета представили подробни заключения.

В енцикликата си от 29.VI.1959 година Папа Иоан XXIII изложил целта на събора със следните думи: «Главната цел ще бъде да се съдейства на растежа на католическата вяра, да се обнови нравствеността на християните, и църковните правови норми да се пригодят към нуждите и стремежите на нашето време. Една чудесна драма на истината, единството и любовта! Драма, чийто изглед, както се надяваме, ще представлява нежна покана и за отделените от апостолическия престол, за да търсят и достигнат до онова единство, за което Иисус Христос така настойчиво молел Своя Небесен Отец».

За подготовката на събора били създадени десет комисии и един специален «Секретариат за единството на християните», за ръководител на който бил на­значен кардинал Августин Беа. Смята се, че образуването на този Секретариат е «епохално нововъведение» в Римската църква. Първоначалната му задача била да информира некатолиците за работите на събора. Чрез него били изпратени поканите за наблюдателите. Обаче още от откриването на събора този Секретариат станал средище, за контакт между Римския престол и другите църкви. Подгот­вителните документи за събора, изготвени от комисиите, обхващали 9520 стра­ници, събрани в петнадесет тома, от които само първият том бил достъпен за обществе­ността.

С апостолическо определение (конституция) «Хумане салутис» на 25.XII. 1961 година съборът бил окончателно провъзгласен и свикан. В него се предвиждало да вземат участие и нетитулярните епископи.

При откриването му били поканени всичко 2908 души.

Първата сесия на събора била открита от Папа Иоан XXIII на 11.X.1962 година и продължила до 8.XII. същата година. Тя имала тридесет и шест генерални заседания. Това бил период на взаимно опознаване на съборните отци; уеднаквяване на мне­ния и възгледи; установяване на схемите и въобще подготовка на бъдещите съборни разисквания и решения. Още тук консервативната римска курия разбрала, че ще има силна опозиция в лицето на световния католически епископат, който искал да се освободи от нейното вековно владичество.

Първото заседание (на 13.X.1962 година) било неочаквано прекъснато, понеже президиумът, по предложение на кардиналите Лиенар и Фрингс, отказал да одобри готовата листа за членове на комисиите. С това желанието да се водят истински свободни разисквания се наложило. В новоизбраната листа влезли нови лица, застъпници на четиридесет и две страни. Така още от начало се оформили две групи: консервативно-традиционална (главно италиански, испански и латиноамерикански епископи) и прогресивно-реформаторска. Но за да се избегнат тези неподходящи :за съборните отци названия, предпочело се, прогресивните да бъдат наречени «отворени», понеже те били с отворен поглед за проблемите на модерния свят.

Съборът излязъл с послание, в което се говорело не за «тържествуващата църква», а за служещата, за достойнството на човека, и особено за мира между народите и социалната справедливост. Това послание се смята за основен акорд, на целия събор. Без него не би била възможна «Декларацията за религиозната свобода» и «Пасторалната конституция на Църквата в днешния свят».

Деловата част на заседанията се състояла в разисквания главно по въпроси за Литургията (употребата на националния говорим език в богослужението) и за съобщителните средства (преса, филм, радио, телевизия). Първоначално установените седемдесет схеми били прегрупирани на двадесет, а впоследствие на шестнадесет.

Първата сесия на събора приключила на 8.XII.1962 година. Папа Иоан XXIII, вече тежко болен, се явил за малко, за да произнесе кратка, насърчителна реч. Той отново подчертал, че съборът не трябва да се занимава само с вътрешно-църковни въпроси, а трябва да бъде събор за всички човеци.

На 3.VI.1963 година Папа Иоан XXIII починал. С това съборът по право (ипсо юре) се прекъсвал. От новия папа зависело дали той ще иска да го продължи, или ще го остави недовършен.

Макар че понтификатът на Папа Иоан XXIII бил кратък (непълни пет години), той оставил името си в историята на Римската църква със смелата си постъпка да свика католически вселенски събор.«Мнозина не ме разбират, казвал той. Аз знам каква роля трябва да играя в събора. Нужно;е да се изтърси праха, който се е натрупал от времето на Константин върху престола на Петър. Във всеки човек трябва да се търси първо доброто». Измежду издадените от него осем енциклики най-известни са тези със социално съдържание: «Матер ет магистра» и «Пацем ин террис». А в душата на народа, покойният римски първоиерарх дълбоко залегнал като «добрия папа».

Смята се, че едва ли друг папа би могъл за толкова кратко време, при на­преднала възраст и болезнено състояние да раздвижи инертната Католическа църква и да начертае пътя и задачите на своя приемник.

На 21.VI.1963 година бил избран новият папа – миланският кардинал Джовани Монтини, който приел името Павел VI. В продължение на тридесет години той служил в Държавния секретариат при папите Пий XI и Пий XII. Монтини бил отдавна известен с плановете си за реформи в курията, за нейното интер­национализиране, за по-силно привличане на извънримските епископи в делата на Католическата църква. Още в първото си слово Папа Павел VI заявил, че «ще вложи всичките си сили за продължаване на II Ватикански събор». Той направил и някои промени в президиума, като назначил четирима модератори, които да ръководят заседанията на събора. Допуснал като слушатели и миряни – представители на големи католически организации.

Втората сесия на събора била открита на 29.IX.1963 година. В напътственото си слово новият Папа подчертал, че съборът трябва да се гради единствено върху Христа. «Върху това събрание, казал той, не трябва да свети друга светлина, която да не е Христос, светлината на света; никаква истина не бива да интересува нашия дух, освен думите на Господа, нашия Учител; никакъв стремеж не трябва да ни води, освен желанието да Му бъдем верни». Накрая Папата направил известната изповед: «Ако ни се приписва вина за разделението, то ние смирено молим Бога за прошка и същевременно молим братята за извине­ние, щом те се чувстват оскърбени от нас. Което пък нас засяга, ние сме готови да простим сторената неправда спрямо Църквата и да забравим голямата болка от дългите раздори и разделение. Дано небесният Отец милостиво приеме тази наша декларация и да възстанови между всички нас истинския братски мир.»

Главна тема на разискванията през тази сесия била схемата «За Църквата», която предизвикала доста бурни дебати. След четиридесет три генерални заседания съборът дал първите си плодове на своята дейност. На 4.XII.1963 година били промулгирани на публично заседание (сесио публика) «Конституцията за светата Литургия» (Конституцио де Сакра Литургия) и «Постановление за обществените съобщителни средства» (Декретум де инструментис комуникационис социалис).

Конституцията за светата Литургия подчертава обществения характер на евхаристията; нагаждането ѝ съобразно особеностите на различните раси и кул­тури; извършването ѝ на съответен говорим език, като латинският се запазва само за най-важните моменти от службата: изтъкват се Библията и проповедта като съществени елементи на Литургията. Конституцията има следното, съдър­жание:

Предговор. Глава първа: Общи основни положения за обновление и съдействане насветата Литургия. I. Същността на светата Литургия и нейното значение за живота на Църквата. II. Литургическа подготовка и дейно участие. III. Обновяване на светата Литургия, а) Общи правила; б) Правила от същността на Литургията като иерархическо и общо дело; в) Правила от поучителния и душегрижовен характер на Литургията; г) Правила за приспособяване към особеностите и традициите на народите. IV. Съдействане на литургическия живот в епархията и енорията. V. Съдействане на пастирско-литургическото движение. Глава втора: Свещеното тайнство на евхаристията. Глава трета: Останалите тайнства и чинодействия. Глава четвърта: Дневната молитва. Глава пета: Литургическата година. Глава шеста: Църковната музика. Глава седма: Свещеното изкуство. Литургическа посъдина и одежди. Прибавка: Декларация на II Ватикански събор за календарната реформа.

Постановлението пък разглежда въпроса за пресата, филма, радиото и телевизията като масови средства за съобщение на църковно-религиозните истини.

Втората сесия на събора завършила с неочакваното съобщение, че Папата възнамерявал да предприеме поклонническо пътешествие из светата земя. Това се осъществило от 4-6 януари 1964 година. То възбудило голям интерес, защото от времето на св. апостол Петър никой от папите не бил посещавал светите места на хри­стиянството. Целта на това поклонение била да се обнови Църквата чрез връщането ѝ към нейния първоизвор. От Витлеемската пещера Папата изпратил послание за мир и единение с всички християни. Кулминационна точка представлявала срещата между Папа Павел VI и Патриарх Атинагорас I в Иерусалим на 5 януари. За първи път от времето на Флорентийския събор (1439 година) тук се срещнали предстоятелите на Латинската и Цариградската църкви.

Третата сесия продължила шестдесет и осем дена (от 14.IX. до 21.XI.1964 година) и имала четиридесет и осем генерални заседания. Първоначално било замислено тя да бъде последна. Затова работите в нея тръгнали бурно, динамично. Постигнатите резултати от първите две сесии били незначителни. Това доста понижило духа на съборните отци. Предстояли още маса въпроси за разрешаване. Останалите схеми били сгъстени, прегрупирани, допълнени и предлагани за обсъждане. Много от тях били връщани за цялостна или частична преработка, понеже не задоволявали отците. Обстановката била доста напрегната. Ставало нужда на няколко пъти да се намесва «висшия авторитет», за да се въдвори мир и да се успокоят духовете.

В речта си при откриване на тази сесия Папа Павел VI третирал изключи­телно положението на епископите в Църквата и отношението им към папата. С това се подсказвало, че тежестта на тази сесия ще падне върху схемата «За Църквата».

Освен мъже-миряни слушатели, за първи път Папата допуснал и жени слушателки в събора.

Обсъждането на схемата «За мисионерското дело на Църквата» дотолкова раздвижило духовете, че сам Папата се явил в генералното заседание, за да даде насоки в работата. Той препоръчал да се приеме предложеният текст, макар че сам признал някои негови слаби страни. Обаче и това не помогнало. 1601 отци поискали да се изработи нова схема, а само триста и единадесет се задоволили с някои поправки на старата. Папата останал изненадан и огорчен.

Също и схемата «За Църквата в света днес» завършила трагично. Отците поискали проблемът за глада да бъде разгледан по-подробно; атомната война да се осъди ясно и категорично, докато друга група (англичани и американци) застъпвала позицията, че при защита могат да се използват атомни оръжия.

19.XI.1964 година оставил името си като «най-черния ден» на II Ватикански събор. Предстояло да се гласува поправеният текст за религиозната свобода. Председателят на президиума кардинал Тисеран заявил от името на «висшия авторитет», че това няма да стане. Негодуването на отците било голямо. Дори членовете на президиума напуснали местата си. Те изпратили протестно писмо до Папата, но напразно. Не стигало това. Схемата за икуменизма била оконча­телно готова. Но на този ден, пак под влияние на «висшия авторитет», били на­правени деветнадесет нови поправки, които до голяма степен отслабвали икуменическия климат на целия текст.

Останалите схеми били намерени за не още узрели за гласуване и трябвало да претърпят нова преработка. Това означавало, че съборът ще има и четвърта сесия.

Третата сесия приключила с промулгирването на: 1) «Догматическата конституция за Църквата» (Конституцио Догматика де Еклезия – «Лумен генциум» – и на двата декрета: 2) «За икуменизма» (Декретум де екуменизмо) и 3) «За източните католически църкви» (Декретум де Еклезиис ориенталибус католицис).

1.«Догматическото постановление за Църквата», или както е прието в Католическата църква документите да се назовават с началните думи, с които за­почват – «Лумен генциум», е най-важният текст, изработен през второто и третото заседание на събора. Той има следното съдържание:

I. За тайнството на Църквата. II. За Божия народ. III. За иерархическото устройство на Църквата и по-специално за епископата. IV. За миряните.V. За всеобщото призвание към святост в Църквата.VI. За монашестващите VII. За есхатологическия характер на странстващата Църква и за единството ѝ с небесната Църква.VIII. За Преблагословената Богоро­дица Дева Мария в тайната на Христа и Църквата: 1) Въведение; 2) За участието на Преблаго­словената Дева в домостроителството на спасението; 3) За Преблагословената Дева и Църквата; 4) За почитането на Преблагословената Дева в Църквата; 5) Мария – знамение на твърда надежда и утеха на странстващия Божи народ.

В тази конституция е изложено традиционното учение на католицизма за Църквата. Там се казва: «Църквата Христова е осъществена в Католическата църква, която се управлява от приемника на Петър и епископи, които се намират в общение с него, макар че и вън от нейния състав се намират много елементи на освещение и истини, които представляват дарове, свойствени на Църквата Христова, и които подбуждат към съборно единство (точка 8)». «Свещеният събор, след­вайки по стъпките на I Ватикански събор, учи и провъзгласява, че Христос постави начело на другите апостоли блажения Петър и в него заложи постоян­ното и видимото начало и основание за единството на вярата и общението. Това учение за установяване, непрекъснатост, значение и смисъл на свещеното първен­ство на римския първосвещеник и неговото безпогрешно учителство, свещеният събор отново предлага на всички верни твърдо да вярват и, като продължава наченатото, постановява пред всички да изповядват и провъзгласяват учението за епископите, приемниците на апостолите, които заедно с приемника на Петър, наместника на Христа и видим глава на цялата Църква, управляват дома на жи­вия Бог (точка 18)». «Римският първосвещеник обладава в Църквата, по силата на своята длъжност, тоест като наместник на Христа и пастир на цялата Църква, пълна, най-висша и всеобща власт, която той по право всякога свободно осъ­ществява. Никога не може да има вселенски събор, ако той като такъв не бъде утвърден или поне не бъде приет от наследника на Петър. И прерогатив на римския първосвещеник е да свиква тези събори, да ги председателства и да ги утвърждава (точка 22)».

Волята и разумът на верните трябва да се подчиняват на «автентичното учителство на римския първосвещеник, даже когато той не говори «екс кàтедра»; неговото върховно учителство трябва да се признава с благоговение, казаното от него мне­ние да се приема чистосърдечно съгласно изразената от него воля и мисъл». «Безгрешността, с която Божественият Изкупител благоволил да надари Своята Цър­ква…, я притежава, по силата на своето назначение, римският първосвещеник, когато той, като върховен пастир и учител на всички вярващи, утвърждава във вярата своите братя (срв. Лука 22:32), провъзгласява като окончателно решение учението за вярата и нравствеността. И така, неговите определения справедливо се наричат неоспорими сами по себе си, а не заради съгласието на Църквата, за­щото те са произнесени при съдействието на Светия Дух, Който му е обещан в лицето на блажения Петър и, следователно, не се нуждаят от никакво друго утвържда­ване и не подлежат на никаква апелация пред друг съд. Защото тогава римският първосвещеник произнася решението не като частно лице, но като върховен учител на вселенската Църква, в когото непосредствено присъства благодатния дар на безпогрешността на самата Църква (точка 25).»

Макар че Папа Иоан XXIII заявил при откриването на събора, че Католи­ческата църква ще се окаже като «любяща, блага и търпелива майка към всички, пълна с милост и доброта към синовете, които са отделени от нея», а Папа Па­вел VI отишъл по-далеч в смиреното си заявление, че е готов да моли за прошка, ако се приписва на Католическата църква някаква вина за разделението, все пак Римската църква не само не изглади с тази Конституция основните пречки за единението, но още повече ги задълбочи. Провъзгласената догма на I Ватикански събор (18.VII.1870 година) за римския папа като «епископус универсалис[1]» и «магистер инфалибилис[2]» получи при II Ватиканум ново, неоспоримо потвърждение.

Авторът епископ Иоан (1925-2005), който по времето на написването на тази статия е архимандрит

Това изостряне на традиционното римокатолическо схващане за Църквата и нейното устройство поставя въпроса за диалога в доста трудна постановка. «Обясненията, които срещаме в католическото богословие за зависимостта на пап­ското първенство и непогрешимост от целостта на Църквата и колегиалността на епископата, продължават да бъдат, както и по-преди, чужди за православното бо­гословско разбиране и съзнание. Касае се за един много съществен догматически въпрос, камък за препъване на православните люде, които искрено се молят за единството на Църквата Христова» (+Патриарх Кирил – цитираната статия, стр. 11).

2.От друга страна пък Декретът за икуменизма идва да покаже до каква степен се е променила Римската църква в своите богословски възгледи по отно­шение на другите църкви. Преди повече от 100 години (1864) се появил списъкът на лъжливите учения «Силабус Epopyм», от които вярващите католици трябвало да се предпазват. Със същата тенденция била издадена и енцикликата «Пасценди Домини грегис» от 1907 година. А през време на първата конференция за вяра и църква в Лозана (1927 година) се появила енцикликата «Морталиум анимас», която забранявала икуменическото движение за католиците. Тогава Булгаков предсказал, че «жи­вотът сам ще коригира тази излишна и вредна изолираност на Римската църква». Тези думи се изпълнили до известна степен с Декрета за икуменизма.

Може да се запита как Римокатолическата църква разбира икуменизма? Този въпрос е съвсем уместен, защото и в събора консервативната и прогресив­ната групи влагали различно съдържание. Така например икуменизмът на кардинал Отавиани се базирал върху идеята, че има само една, единствена Църква – Рим­ската, обединена под независимия, непогрешим папа. Всички възражения на «ере­тиците» били отдавна опровергани и сега оставало само да се изчака завръщането на отделилите се от майката Църква.

Икуменизмът пък на кардинал Мартен изисквал една среща с отделените братя за взаимно опознаване и диалог с тях, понеже досега не е било разговаряно по въпросите на вярата и Църквата.

Едни от съборните отци искали да се даде ясна дефиниция за икуменизма. Други напротив смятали, че не може да се даде никакво схоластическо определение на едно толкова динамично движение и той трябва да се предаде само описателно. Този път е избрал и Декретът.

Отначало мнението на събора било, когато се говори за «Църква», да се подразбира само Римската. Тъй като, обаче, икуменизмът засягал и източните пра­вославни църкви, на които не можело да се отрече названието «църква», посте­пенно този термин се прибавил и към Старокатолическата и другите западни църковни общности (коммунитатес еклезиалес).

По-рано отделените от Римската църква християни били осъждани и анатемосвани. Това било много по-лесно, отколкото да се търсят положителните страни в тези «отделени братя», и да се признаят като членове на християнската общност. Сега, обаче, Декретът казва: «Всички те, оправдани чрез вярата в кръщението, са съединени с Христа и затова им подобава почтеното име християни и с право се признават от синовете, на Католическата църква за братя в Господа (точка 3)». Освен това Декретът признава, че свещенодействията на отделените братя пораждат благодатен живот и водят към спасение (точка 3). Колко трудно е било за съборните отци да приемат това постановление може да ни стане ясно, когато си спомним за енцикликата на Пий IX «Кванто конфициамур» (1863 година), в която той казва, че най-тежка заблуда (грависимус ерор) е да се приеме, че човеци, които остават извън католическото единство и истинската вяра, могат да получат вечен живот. Едва след положителната оценка на християнина-некатолик от страна на Римската църква може да се говори вече за диалог с него.

Чрез Декрета за икуменизма II Ватикански събор си поставил за главна за­дача да съдейства за възстановяване на единството между всички християни, които вярват в Триединния Бог и изповядват Иисус като Господ и Спасител. Целта на Декрета е да предложи на всички католици средства, път и начин, по който те ще могат да постигнат това единство (точка 1).

Макар че се предписва да се отстранят всички слова, съждения и дела, които пречат за единението и усложняват взаимните отношения (точка 4), Декретът не про­пуска да изтъкне предимствата на Католическата църква пред останалите, именно: че на нея са дадени всички истини на откровението и е обогатена с всички средства на благодатта (точка 4); че Христос е избрал апостол Петър да изгради Неговата Църква (точка 2); че единството на Христовата Църква «неотемлемо пребивава в Католиче­ската църква» (точка 4); че Христос Сам е дал на апостолската колегия и на техните приемници под водачеството на Петър пълномощия да учат, да освещават и да ръ­ководят (точка 2); че с течение на времето големи общности са се отделили от пълната общност на Католическата църква, често пъти не без вина на човеци и от двете страни (точка 3). Сегашните отделени братя са наследили разделението от своите пра­деди и затова не могат да бъдат обвинявани за това разцепление (точка 3).

Като средство за практическо осъществяване на икуменизма съборът пред­писва: обновяване на Църквата, доколкото тя е човешко и земно учреждение; облагородяване на сърцето; обща молитва и взаимно опознаване с разделените братя (точки точки 5-9); богословските, научните и особено историческите дисциплини, които засягат отделените братя, да не се излагат в полемичен дух; католическото вероучение да се изяснява правилно и задълбочено; при икуменическия диалог католическите богослови да действат с любов към истината, дружелюбно и със смирение; всички християни да си сътрудничат в областта на социалната и техни­ческата еволюция: за правилна оценка на човешката личност, съдействане на делото на мира, прилагане Евангелието в социалния живот, развиване науката и изкуството в християнски дух, прилагане на различни средства за преодоляване нещастията в нашето време като: глад и стихийни бедствия, невежество и нищета, недостиг на жилища и неравно разпределение на благата (точки точки 10-12).

Последната глава на Декрета (III) разглежда онези ценности на вярата, преданието и църковната дисциплина, които са запазени в Източно-православната и западните църкви и които ценности ще бъдат предмет на бъдещия диалог. Тук се подчертава, че Римският престол «с общото съгласие е бивал умиряващо начало (модеранте), когато възниквали разногласия между източните униатски църкви по въпросите за вярата и дисциплината» (точка 14).

3.«Декретът за източните католически църкви» разглежда онези древни църкви: Мелхитска, Маронитска, Яковитска, Коптска, Етиопска и други, които се намират в пълно църковно общение с Римския престол (Седес апостолика Романа). Съборът ги третира като част от Католическата църква и само «дистинкционе инадеквата[3]» те се различават от нея, както отделните членове на тялото се разли­чават от него, макар че принадлежат към тялото и образуват с него едно цяло. Тези църкви запазват своите традиции, предания, църковно право, литургически особености, обаче, «всички еднакво са поверени на пастирското попечителство на римския папа» (точки точки 2-3), който остава върховен арбитър при спорни въпроси между тях (точка 4).

Важното в този съборен документ е това, че се разрешава на католици да приемат тайнствата: покаяние, причащение и елеосвещение от православни све­щеници, когато няма католически такива. Разбира се, това е едностранчиво раз­решение на въпроса, по който Православната църква още не се е изказала.

Измежду по-интересните случки, станали през тази сесия, могат да се от­бележат следните:

На 13.IX. мелхитският патриарх Максимос IV Санг отслужил литургия по източен обряд. Папа Павел VI дошъл на служба с тиара на глава. След това той я поставил на светия престол и обявил, че я дава дар на бедните. Оттогава той не носи тиара, а обикновена епископска митра. Това е отбелязано и в медала на VI сесия.

В последния ден от III сесия (21.IX.) Папата извършил още една корекция в Конституцията за Църквата, като в заключителното си слово тържествено про­възгласил св. Дева Мария за «майка на Църквата». Това изненадало и огорчило отците, защото тази титла била зачеркната в главата за св. Дева Мария.

Между третата и четвъртата сесия, все в духа на съборните решения, станали важни събития. На 2.XII.1964 година Папа Павел VI посетил Индия, за да присъства на Евхаристийния конгрес в Бомбай. На 15.II.1965 година делегация от страна на Цариградската патриаршия посетила Папата и му връчила решенията на III Родоско всеправославно съвещание. Римската църква пък от своя страна върнала визитата на 3.IV. същата година в Цариград.

В духа на икуменическия декрет Ватикан направил опит за диалог и съв­местна работа със «Световния съвет на църквите». Но Папата побързал да пред­пази от увлечения, като заявил на една генерална ауденция на 20.I.1965 година: «Само един повърхностен човек може да вярва, че съединението е възможно да се осъществи лесно и бързо. Опитът да се подтискат трудностите в учението, като се изпразват от съдържание, или пък като се премълчават окончателни изказвания на учителната служба, не е добра услуга на делото на съединението.»

Във великденското си послание (на 18.IV.1965 година) Папа Павел VI определил проблемите, с които следвало да се занимае IV сесия на събора, а именно: мира, глада, расизма и свободата на съвестта.

Четвъртата сесия на събора се откри на 14.IX.1965 година. Съгласно решението на Третото всеправославно съвещание на остров Родос – «всяка поместна православна църква по свой собствен почин, а не от името на цялото Православие, е свободна да продължава и развива братски отношения с Римокатолическата църква с надеждата, че по този път днес съществуващите труд­ности биха могли постепенно да бъдат неутрализирани (точка 4)», – и Българ­ската православна църква изпрати, по покана на Секретариата за християнско единство при Ватикан, свой наблюдател – протосингела на св. Софийска митрополия архимандрит Иоан. Католическите вестници отбелязаха това с голямо за­доволство. От официалните православни църкви само шест бяха изпратили на­блюдатели: Цариградската, Александрийската, Московската, Грузинската, Сръб­ската и Българската патриаршии. Представители имаше и от руската задгранична църква, от древните източни (нехалкидонски) църкви: Коптска, Сирийска, Ар­менска (Ечмиадзинска и Киликийска), Етиопска, Сирийска в Индия, Малабарска. От западните църкви бяха застъпени: Старокатолическата, Англиканската и почти всички протестантски деноминации.

Следва…(виж тук).

________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1966, кн. 10-11, с. 25-48. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. вселенски епископ

[2]. непогрешим учител

[3]. не напълно отделени

Изображения: авторът епископ Иоан (1925-2005), който по времето на написването на тази статия е архимандрит.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aS7

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s