Димо Пенков

Платоновият космос представлява съвършено подредено цяло. Той е устойчи­ва структура, в която са обединени и свър­зани в единство многообразни елементи; разумно универсално битие, изпълнено с енергия и живот; прекрасно творение, дос­тойно за почит и подражание[28].

„Именно поради тази причина и това съображение Създателят е съградил това единно цяло от цялостни елементи, съвър­шено, неостаряващо и непознаващо бо­лест. Той му е дал подходяща и сходна с Не­го форма. На живото същество, което ще обхваща в себе си всички възможни форми. Затова Създателят го е очертал сферич­но, с еднакво разстояние от центъра до всички точки – най-съвършената от всич­ки форми и най-подобната на себе си „смя­тайки, че подобното е безкрайно по-краси­во от неподобното“[29].

В диалога „Държавникът“ „Бог, Който е наредил космоса… сяда на кормилото…“, подрежда го и го прави безсмъртен и непре­ходен[30]. В „Тимей“ пък направо се говори, че „Бог придал форма посредством идеите и числата“[31], привеждайки безпорядъчно­то в порядък.

По въпроса за причинността Платон поддържа възглед, коренно противополо­жен на схващанията на материалистите. Причината според него е творящото, а действието е произлязлото – това, което възниква: „Не е ли естествено – говори Сократ на Протарх – творящото да върви винаги начело, а сътворяваното да го след­ва по реда на възникването?[32] В тази връз­ка Платон ни уВерява, „че Бог ни разкрива тy безкрайната същност на нещата, ту тяхната ограниченост[33]“.

На мястото на естествената необхо­димост и закономерност в света, в приро­дата Платон поставя божествената целе­съобразност. В духа на Сократ той под­държа учението за целевите причини. Да се обясни причинно едно явление в природата значи да се разкрие неговото разумно осно­вание и целта, въз основа на която то въз­никва. Изучаването на структурата на ор­ганичните същества, особено на човека, е най-голямото доказателство за съществу­ването на Божествена целесъобразност. Така например боговете са прикрепили към тялото на човека главата, която е „най- божествената част и господства над всичко у нас. С нея те са свързали тяло­то…[34]. А за тялото се казва: „…Тялото по­лучило дължина и създало четири крайника, които се протягат и сгъват, измислени от Бога за придвижването му. Залавяйки се и подпирайки се на тях, то получило възмож­ността да минава през всички места, като носи високо жилището (главата) на най-бо- жественото и най-светото у нас. По този начин и по тази причина са израснали на всички крака и ръце. Смятайки предната страна за по-благородна и по-способна да управлява, отколкото задната, боговете са ни дали възможността да се придвижва­ме предимно с нея. Следователно необходи­мо е било лицевата част на човешкото тя­ло да се разграничава от задната с обосо­бени белези. Затова боговете най-напред поставили върху кожата на главата откъм тази страна лицето, разположили на него органите за всяка мисъл на душата и разпо­редили това, което се намира по природа отпред, да има дял в ръководството[35].

Авторът Димо Пенков

Проблемът за душата – за нейното място в иерархията на битието, за нейна­та структура и за нейната съдба – заема съществено място в Платоновата фило­софска система. В настоящата работа, посветена на богословието на Платон, по необходимост ще се ограничим само със схематично излагане на неговия възглед за безсмъртието на човешката душа.

Според Платон човешките души са създадени от Димиурга лично, докато чо­вешките тела са създадени от други вто­ростепенни богове. Числото на душите е еднакво с числото на звездите. Те първона­чално са били безплътни в царството на идеите, след това са били изпратени да се въплътят в човешките тела. Пребъдването им в плът е затворничество и пленничество за тях, но то им било наложено, защото се провинили. Ако през това време на земния живот душата пази своя небесен произход и се противи на влечението на тялото, то след смъртта на тялото се завръща в царството на вечните идеи. В противен случай тя се преражда в тялото на други хора или животни в продължение на хиляда години и едва тогава се връща към своя първоизточник. Както виждаме, Пла­тон е учел, че душата е безсмъртна и че съ­ществува възмездие за земния ѝ живот[36].

Прочетете още „Богословието на Платон – продължение и край*“ →

Димо Пенков

С древногръцкия мислител Платон (427-347 година преди Христа) философската мисъл нав­лиза в решителен етап на своето вътреш­но обогатяване и разностранно разгръща­не. С положителните страни на неговото творчество духовният живот на древна Гърция достига до съвършено нови хори­зонти и пред него се откриват нови „те­ритории“ на теоретическия анализ[1]. Пла­тон е най-видният представител на идеа­лизма в гръцката философия и един от най-големите мислители в историята на фило­софията. „Платон – казва Хегел – е една от световноисторическите личности, него­вата философия е едно от световноисто­рическите съществувания, които от свое­то възникване нататък са имали най-зна­чително влияние за образованието и разви­тието на духа през всички следващи епо­хи“[2].

В историята на световната литера­тура той е велико явление. Живял е в древ­ногръцко общество, но като философ, учен и писател той принадлежи на цялото чове­чество. Платон е един от учителите на човечеството[3].

И дори да не се съгласим с възторже­ното изказване на Емерсон, че „Платон е философията и философията е Платон“[4], ние пак трябва да признаем, че няма друг, който да е оставил тъй дълбоки и трайни следи в нейната история.

От цялата световна литература към Платон с пълно право може да бъде отнесе­на тази възторжена похвала, която произ­несъл по адрес на Корана фанатичният сул­тан Омар, казвайки: „Изгорете Всички биб­лиотеки, защото тяхната стойност се съ­държа в тази книга“[5].

Авторът Димо Пенков

Философията на Платон се различава много от тази на дотогавашните гръцки мислители. У никой друг мислител дотога­ва не се среща такъв смел полет в област­та на мисълта, както при него. Но Платоновата философия се е развила в зависи­мост от дотогавашните философски уче­ния и тя не може да бъде разбрана без основно запознаване с последните. Тенденци­ята на Платоновата философия е двояка: от една страна, той иска да идеализира личността на Сократ (469-399 година преди Христа), а, от друга, да усъвършенства ученето му, като същевременно го систематизира В едно цяло. Едно цяло, което да обгръща ця­лата вселена. Платон следва Сократовия метод. Някои изследователи го смятат за обикновен литературен представител на Сократовите идеи. Други го считат за чист компилатор на чужди мисли. Трети го приемат за основател на новата филосо­фия.

С право може да се каже, че Платон е разширил и усъвършенствал възгледите на другите философи, като е привнесъл и не­що ново във философията на своя век. Не­говата философия е съвършен идеализъм; неговият космичен възглед е основан на чисто априорни разсъждения. В основата на този възглед лежи учението за идеите (ίδεά или ειδος)[6].

Платон е създател на философския идеализъм и като такъв той внася много нови u оригинални моменти в античната философска мисъл. Наред с идеалистическото решение на философските проблеми на Платон се съдържат и редица богослов­ски мисли. Наша главна задача ще бъде да разкрием и правилно да отразим мислите му за Бога, безсмъртието на душата и неговата етика.

Богословието на Сократ[7] намира ис­тински дълбок и верен продължител в лице­то на Платон.

Понятието за Бога е сред централни­те в космологията на Платон, главно В ди­алозите „Държавата“, „Тимей“, „Филеб“ и други. В „Тимей” многократно се говори за Бо­га като Творец и Създател на вселената. „Но по въпроса за света трябва да потър­сим според кой от двата образеца Създа­телят Му го е сътворил – дали според това, което е тъждествено със себе си, или според това, което е създадено. Ако наис­тина този свят е красив и Димиургът му е добър, явно е, че той е гледал към вечния образец. Ако е обратно, което не е позволе­но дори да се каже, Той е гледал към сътво­рения“[8] .

Авторът Димо Пенков

Учението за обективната целесъоб­разност или телеологията на Платон е тясно свързана с неговата теология, с не­говото учение за Бога. Той не само че не скрива, но и сам въздига и подчертава връз­ката на своя идеализъм, на своята теория за „идеите“ с религията и мистиката. Съ­ществуването на Бога е необходимо за са­мото познание на „идеите“. За нас идеите са напълно непостижими. Те са безусловно постижими само за Разума на Бога[9]: „А на всеки е ясно, че е гледал към вечния образец: понеже светът е най-красивото от всичко сътворено, и Димиургът е най-добрият от причините. Следователно този свят, сът­ворен по този начин, е бил изработен спо­ред това, което се схваща с мисъл и ра­зум“[10] .

Божественият Разум предполага съ­ществуването на Божествен живот. Бог не е само Живо Същество, но Той е и съ­вършено Благо. Бог е самото благо. Ето за­що за човека е необходимо да има влечение към Божеството: „…Той е бил добър, а у добрия никога за нищо не се поражда никаква завист. Лишен от нея, Той е поискал всички неща да станат колкото се може най-подобни на Него самия. Приемайки твърдението на разумни мъже, ние бихме приели с най-голямо право, че това е основ­ният принцип на създаването на света“[11]. Желаейки да познае благото, човек се стреми да познае Бога; желаейки да обладае благото, той се стреми да стане причастен към същността на Бога[12].

Идеята за Висшето благо е единстве­ната Всемогъща Причина, Която е произве­ла емпиричния свят по идейните образци и тя се намира в основата на всички неща[13]. Тя е висшата реалност, понеже от Платонова гледна точка само една идея е реална. В диалога „Тимей“ висшата идея за добро­то се идентифицира със Създателя – Димиурга (Δημίυργος).

Този Димиург е висшият Разум, Мъд­рост, пред която е несъвършена всяка чо­вешка философия. Той създава света до­бър, защото Сам е добър и защото в Абсо­лютното Добро не може да се породи ни­каква завист. Затова Той създава света по Свое подобие. Целта на природата е чоВекът, а на човека – тази Висша идея – Дими­ургът[14].

Авторът Димо Пенков

Не липсват мнения в подкрепа на схващането за Димиурга като различен от иде­ята за доброто, която е модел, образец, по който Бог е създал видимия свят. Но по-правилно е схващането, според което иде­ята за доброто Платон отъждествява с Бога. Висшето Добро е причината на всич­ко прекрасно. Но какво представлява това самобитно добро? Платон изразява своя възглед в поетическа форма, като сравнява идеята за доброто в царството на идеите със слънцето и физическия свят. Както слънцето е причина на движението, а също не само е причина на това, че нещата са видими, но и на това, че те произлизат и растат; тъй и доброто има такива сили и красота, че не само служи на душата като причина на знанието, но дава същевремен­но истината и това, което е предмет на знанието; и както слънцето не е нито виж­дано, нито само нещо отделно за виждане, а стои много по-високо и обуславя види­мостта и видимите неща, тъй и доброто не е нито само знание, нито само истина, но е над тях двете; те не са доброто изця­ло, а са само причастни на идеята за добро­то[15]”.

Определяйки така Божественото, Платон подлага на критика различните ми­тове, които придават на боговете човешки качества. Той заема отрицателно отно­шение към антропологизма на Омир, Хезиод и други поети, доколкото те приписват на боговете слабости, присъщи на хората. Той отрича в приказките онова, което е осъдително за боговете, особено, че лъ­жат. Това са лоши словесни изображения, както ако художникът ги нарисува така, че съвсем да не приличат на ония, чието подо­бие той би искал да изобрази[16]: „Когато ня­кой лошо представя с думи какви са богове­те и героите подобно на художник, който рисува нещо, което никак не прилича на то­ва, което той иска да изобрази. – Заслужено такива приказки трябва да бъдат укорявани…”[17].

Прочетете още „Богословието на Платон*“ →

(По книгата на архиепископ Серафим „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“)

Иеромонах Серафим

В своя голям труд „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“ архиепископ Серафим Соболев, управляващ руските православни църковни общини в България, е разгледал компетентно и подробно софий­ната ерес, заченала се в руската религи­озно-философска мисъл до революцията и оформила се окончателно след това в трудовете на покойния вече професор по догматическо богословие в Парижкия руски богословски институт – протоиерей Сергий Булгаков. Името на отец Булгаков се пол­зва с популярност сред ученитe бого­словски среди у нас, така както за големи авторитети на модерната задгранична руска богословска мисъл минават, освен него, и други руски учени от Париж, някои от които не всякога се явяват носители на чистото православие. Предвид на това, че горепосоченото съчинение на архиепископ Серафим има извънредно интересно съдържание, а по една или друга причина не се много чете у нас, намерихме за нужно да нахвърлим в един кратък очерк него­вите основни идеи, като изложим накратко вещо разкритикуваната в него софийна ерес.

Малцина знаят, че отец Булгаков е еретик. У нас дори се използват от някои като чисто православни съчиненията му, които са с еретически дух (виж например, брошурата на свещеник Хр. Филаретов „Ние сме православни“, стр. 6, където отец Фила­ретов се издава, че е толкова православен, колкото и отец Булгаков). За всички ония, които не са чели труда на архиепископ Серафим „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“, или са погрешно осведо­мени за стойността на отец-Булгаковите богословски трудове, или най-сетне не знаят, в що се състои софийното лъжеучение, нека настоящата статия послужи като повод да прочетат ценния труд на Високопреосвещения автор и да видят, къде се крият основните заблуди на софиолозите, и как православието гледа на новото учение за Софѝята.

Софийната ерес не е създадена от отец Булгаков. Някои от нейните основни положения се съдържат в зачатъчно състояние още в дълбоката християнска древност у гностиците и други еретици. В руската богословска мисъл печални заслуги за новото разработване и задълбочаване на софийната ерес имат няколко учени, между които отец Булгаков се явява като неин завършител. Той повече от другите е свързал името си с оформяването и довършването на новото учение за Софѝята, като говори за нея в следните свои тру­дове: „Купина Неопалимая“, „Свет невечернiй“, „Ипостас и ипостасност“, „Православiе“ и „Агнец Божiй“.

Архиепископ Серафим Соболев (1881-1950), наскоро канонизиран за светец

В труда на архиепископ Серафим ние не виждаме ясно очертан историческия развой на софийната заблуда в руската богословска мисъл, защото не такава е била задачата на Високопреосвещения автор. Неговата книга има своя определена тема и свой напълно съобразен с темата план със задача да разкрие пункт по пункт погрешността на софийното учение у неговите представители. Характерът на книгата е не историко-осведомителен, а догматико-полемичен. Но все пак в нейния широк обсег се хвърля някак странично доста­тъчно осветление и върху въпроса за развоя на софийната ерес. Читателят вижда да се очертават като софиолози:

1) знаменитият руски философ Владимир Соловьов, за когото едва ли мнозина у нас знаят, че по въпроса за Софѝята не учи православно;

2) свещеник Павел Флоренски, чието прехвалено съчинение „Столп и утвержденiе истины“ извикваше у нас като семинаристи благо­говейно страхопочитание, понеже не знаехме, че в него имало еретически от православно гледище схващания, което с такава прецизност доказва в своя труд архиепископ Серафим;

3) най-сетне, най-ярко са очертани и най-убедително са опровергани еретическите схващания на най-новия софиолог – протоиерей Сергий Булгаков, който е доразвил софийното учение до степен на система[1].

В нашия кратък очерк ние нямаме за задача да предаваме подробно съдържа­нието на цялата книга на архиепископ Серафим. Това би значело да се напише втора книга върху въпроса за Софѝята. Нашата задача е много скромна и ограничена – да предадем централните мисли на Високопреосвещения автор, да посочим основните заблуди в софийната ерес и да събудим интерес към разглежданото от нас капитално съчинение, което, доколкото ни е известно, е спечелило за своя автор учената титла магистър на богословието.

Протоиерей Сергий Николаевич Булгаков (1871-1944)

За изходен пункт на цялото софийно лъжеучение служи погрешното и с нищо неоправдано гностическо вярване, че Бог, като абсолютен Дух, не може без посредство да влиза в съприкосновение със Своето творение. Това мнение няма осно­вания нито в Библията, нито в творе­нията на светите отци и учители на Църквата. То е древна гностическа басня за сътво­ряването на света от божеството чрез посредството на друго същество, стоящо между Твореца и творението. В тясна връзка с този гностически възглед стои и учението на протоиерей Булгаков за Софѝята като същество, стоящо на границата между Бога и творението. С посредството на Софѝята отец Булгаков обяснява сътворяването на света от Бога и цялото по-нататъшно Бо­жествено домостроителство за човешкия род. С посредството на Софѝята отец Булга­ков обяснява и въплъщението на второто Лице на Света Троица.

Архиепископ Серафим доказва, че ця­лото софийно лъжеучение почива на рационалистическа основа. Отец Булгаков говори за „онтологическа несъвместимост на Бога и света без посредник“. С допускането си, че Бог се нуждае от посредник, за да сътвори света, той не иска да ограничи Божието всемогъщество, а се стреми чрез този посредник да обясни тайната на съ­творяването на света от Бога и тайната на Боговъплъщението. Тъкмо тук са елемен­тите на рационализъм у отец Булгаков, който в непостижимите Божествени тайни иска да проникне със своя слаб и ограничен разум. Според архиепископ Сера­фим, следвало би по такива важни догма­тически въпроси да се придържа човек строго о светите отци на Църквата. „В тях, както и в светите апостоли, е действал Светия Дух. А Светия Дух, по свидетелството на Христа, е източник на всяка истина“ (стр. 5). Светите отци именно, които поради чистия си и свят живот са могли напълно да се ръководят всякога от благодатта на Светия Дух, безпогрешно са тълкували и разби­рали Свещеното Писание. Поради това те и за нас са единствен критерий на истината. Всяко богословско мнение ние трябва да сверя­ваме с тях и да приемаме само онова, което е съгласно с тяхното учение, като всичко друго отхвърляме. Осланяме ли се, обаче, на своя собствен греховен разум, ние ще изпаднем в рационализъм и еретичество. В лутеранството, поради липса на благодатно светоотеческо ръководство и поради крайния субективизъм, са се появили до петстотин секти. В прекрасната по съдържа­ние глава „Православният възглед върху разкритието на догматите на Църквата“ архиепископ Серафим доказва необходимостта от следването на светоотеческия авторитет, като отсича недопустимата от право­славно гледище мисъл за възможността да се откриват нови догматически истини. Злоупотребите с така наречената „свободна, богословска мисъл“, която е толкова ублажавана от модернизма, могат да доведат до най-пакостни заблуди.

В софийната ерес се забелязват тъкмо такива злоупотреби със свободната богословска мисъл. Отец Булгаков не се съобразява със светоотеческия авторитет. Макар че той се опитва да оправдае свое­то ново учение за Софѝята с някои съвсем неубедителни и криво разбрани цитати из съчиненията на някои свети отци, ясно е от критиката на архиепископ Серафим, че отец Булгаков е излязъл из релсите на православието и е тръгнал по съвсем нов свой път, воден от своята свободна богословска мисъл. Отец Булгаков не мисли, че открива нови догмати, но всъщност излиза с едно съвършено ново за православието и никога не споделяно от светите отци учение за Божествената Софѝя, посредница между Бога и творението. Имало е, наистина, подобни мнения и в миналото, но само у еретици, гностици и стоящи вън от Църквата мислители. Към тяхното суемъдрие клони и протоиерей Булгаков. Не напразно сам той търси опора за своето учение у езическия философ Пла­тон и в Кабалата. Особено поразително е сходството между софийното лъжеучение и гностицизма, по-частно, валентинианството. Между гностиците Валентин още във II-ри век е учил за Премъдростта почти така, както в XX-ти век – протоиерей Булгаков (виж Архиепископ Серафим,  „Новое ученiе“, стр. 217 и следва).

Прочетете още „Софийната ерес*“ →

В края на месец май 2022 година излезе от печат книгата „Ислямът и мюсюлманската общност в България“ от д-р Здравко Кънев, асистент в Богословския факултет при Софийския университет. Книгата е с твърди корици, 200 страници и е издание на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Същата представлява учебно пособие за студентите по богословие и може да се намери в книжарницата на издателството в Ректората, както и в Богословския факултет към СУ при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-1591.

Сред мюсюлманската общност в България протичат сложни процеси, които е необходимо внимателно да бъдат наблюдавани и анализирани. Духовният елит определя посоките и развитието им, а дали ще бъде избран пътят на интеграцията, а не на маргинализацията и радикализацията, зависи от това дали, как и с какви основания другите религиозни общности у нас ще участват в междурелигиозния диалог.

„Ислямът и мюсюлманската общност в България“ на асистент д-р Здравко Кънев е един от възможните отговори, даден ни от православен богослов. Изследването е през призмата на история на монотеистичните религии, като подходът е съгласуван не само с историческия и сравнителния, но и със социологическия, етнокултурния, а донякъде и с политологичния анализ.

В Първа глава д-р Здравко Кънев проследява различните хипотези и обективните предпоставки за появата и развитието на исляма и неговите институции, които водят до нов модел на обществена организация. Основополагащите познания за исляма са от важно значение, защото религията е главният фактор, който определя идентичността на мюсюлманите.

Втората глава е посветена на взаимодействието между исляма, юдаизма и християнството в началото на VII-ми век, и то най-вече във византийската литература. Авторът разглежда текстове на християнски свети отци и автори полемисти и така проследява християнския диспут с исляма, който е воден предимно на доктринално ниво.

В Трета глава вниманието е насочено към мюсюлманското вероизповедание в България, което се бори за своята валидност и легитимност, а централизирането на мюсюлманската общност се постига чрез Главно мюфтийство. Д-р Здравко Кънев обстойно представя и задълбочено анализира съвременните процеси, които протичат в мюсюлманската общност, като търси предпоставките и изследва причините за някои от проявите на ислямския фундаментализъм.

Четвърта глава предлага решение за отслабването и постепенното преодоляване на тревожните тенденции, а именно чрез религиозното образование, интеграцията и междурелигиозния диалог.

Изображения: авторът Здравко Кънев и предната корица на книгата. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9K7