Проблемът за канонизацията на княз Борис-Михаил*

Ангел Николов

Проблемът за канонизацията на княз Борис-Михаил и за почитането му като светец в Средновековна България изправя съвременните изследователи пред редица трудно разрешими въпроси, обусловени от характера и съдържанието на достигналите до нас исторически извори. Отправна точка на нашите наблюдения ще стане едно проучване на Димо Чешмеджиев, в което е направен подробен анализ на всички достъпни към края на ХХ-ти век сведения за наличието на средновековна църковна почит към покръстителя на българите. Изследователят остава твърде предпазлив в своите изводи, доколкото изворите за съществуването на този култ са от индиректен характер – не са запазени жития на Борис-Михаил, нито служби, канони и похвални слова за него, а името му не се среща в нито един миней или синаксар. Въпреки всичко, Димо Чешмеджиев е склонен да приеме с редица уговорки, че този култ може би е възникнал скоро след смъртта на бившия княз на 2 май 907 година, но е просъществувал кратко време, бил е слаб и е получил ограничено разпространение, а накрая заглъхнал, за да бъде изместен и погълнат от други по-силно развити култове – на архангел Михаил, на Кирил и Методий и на Борис и Глеб[1].

Още по-скептичен относно съществуването на средновековен църковен култ към Борис-Михаил е Иван Билярски, който в редица свои трудове от последните години неизменно подчертава, че цар Петър е единственият средновековен български владетел, който е бил официално канонизиран[2].

Всичко това ме подтикна да разгледам проблема наново, и то не самоцелно, а в светлината на някои нови свидетелства, които ни позволяват с по-голяма увереност да интерпретираме култа към Борис-Михаил като една историческа реалност, а не като някаква историографска фикция.

Най-ранните свидетелства за този култ произхождат от две писма на патриарха на Константинопол Николай Мистик до цар Симеон. Макар и да не са точно датирани, те са писани в разгара на военния конфликт между българи и византийци през 922-923 година и със сигурност преди срещата между двамата владетели на 9 септември 923 година.

Първото писмо (№ 25), което ще разгледаме, представлява отговор на послание на Симеон, в което българският владетел се сравнявал с Моисей (на този фон неговият византийски кореспондент очевидно трябвало да изглежда като слуга на злите египетски фараони), отправял груби обиди към император Роман (когото смятал за узурпатор и тиранин) и за пореден път изисквал да бъде признат за император на ромеите, което накарало Николай да напише в отговор: „Но да се съперничи изобщо, за да се заграби чужда власт – да станеш господар на цял народ и държава, – това е едно от най-тежките дела, а спрямо ромейското царство е и съвсем невъзможно[3]“.

Авторът Ангел Николов

Но Николай Мистик не се впуска директно във възражения и протести срещу дързостите на Симеон. Като взима повод от мисълта на българския владетел, че „ние след подвизите на праотците и отците се ползваме от трудовете им“, патриархът възвеличава Борис-Михаил като светец (ἅγιος), отдаден на стремежа да установи мир между християнските народи на българите и ромеите, и добавя: „Но в такъв случай, следвало би, чедо наше, тъй като твоят свети отец много се е трудил за мира между ромеи и българи, и вие да се ползвате съответно от неговите трудове“[4].

Другаде в същото писмо Николай Мистик отбелязва, че Симеон е вторият владетел на българите, получил властта след тяхното покръстване: „И справедливо е, както си станал наследник на властта на блажения ти баща, така да бъдеш наследник и на неговата миролюбива душа и на другите християнски качества. Той с Божия помощ положи основата, на тебе пък подобава да градиш… Питам те, чедо мое, и ти ми отговори, както е прилично на твоята кротост и доброта: ако беше жив още онзи, който сега се намира при светиите на небето, и те види, че действаш така и вършиш убийства и войни, с какви думи би се обърнал той към тебе? … Нима той, като скубе с двете си ръце космите от побелялата си глава и брада, с ридание не би възкликнал: „Какво правиш, чедо мое!“… Но той сега се намира със светиите и стои пред Бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помощта на Бога е направил за българите, а именно за това, че е турил основата на вярата, заради което и справедливо се почита. Той чувства сегашните противни дела (разбира се, ти не се съмняваш, чедо мое, че живеещите там светии чувстват всичко, което става в света). Нима той, ако и животът на светиите да е по-горе от всяка печал, не ще скърби много повече и не ще ли се яви сред онова неизказано сияние мрачен, първо, за собственото си дело, за което той сам е положил душата си, въпреки че поради Божествената сила той надделя над онези, които щяха да го убият[5]; второ, за собственото си чедо, за което моли Бога да му дарува всяко благо[6]“.

В друго свое писмо (№ 27), написано малко по-късно, патриарх Николай трябвало да отговори на поредните претенции на Симеон и той отново призовава българския владетел да възстанови „оня първоначален свещен мир, който чрез светия ти отец Бог, бащата на всичко, установи между българи и ромеи… Тъй и ти, любими сине, като син на мира, – и наистина, ти си син на мира, понеже си се родил от светия си баща във време на мир, – като си получил властта над своя народ от Христа, който е дал мир на света, като искаш мирни отношения, предложи условия за мир, и ще получиш удовлетворение за загубите, които ромеите са ти нанесли… Нито влизането ти в столицата е приемливо, нито другото, за което ти говориш, тъй като целият Запад се намира под ромейската власт[7]“.

Възпроизвеждам тези дълги пасажи, тъй като те, от една страна са много симптоматични за това как в Константинопол са възприемали личността на покойния Борис-Михаил почти 60 години след неговото главно деяние: покръстването на българския народ. Във византийскатa памет този владетел е оставил един твърде положителен спомен, обусловен най-вече от неговата дълбока набожност и на политиката му на мирно съжителство с империята[8].

Разбира се, изтъкването на примера на Борис-Михаил в писмата на Николай Мистик има конкретна цел – да внуши на Симеон чувство на вина спрямо собствения му родител. Прокарването на контраст между миролюбивия баща и неговия войнствен син наистина е удобен реторичен похват, но едва ли този ход на Николай е бил достатъчно ефикасен в психологически план, тъй като Симеон по-добре от всеки друг е познавал мислите и делата на своя баща, по волята на когото той самият получил властта. В този смисъл, хрумването на патриарха да „призове“ духа на покойния княз-светец и да го накара да скубе побелелите си коси и да каже на своя син всичко, което имал да му каже самият Николай, изглежда твърде мелодраматично и абсурдно.

Трябва да подчертаем, че начинът, по който Николай приема и одобрява зародилия се в България култ към Борис-Михаил най-вероятно се дължи на достигналите вече до Константинопол сведения за канонизацията на този нов светец. Но има и нещо друго, което сякаш е убягнало на досегашните коментатори на тези писма. Едва ли е случайност, че патриархът споменава в този контекст именно за триумфа на княза-покръстител „над онези, които щяха да го убият“.

Авторът Ангел Николов

Очевидно тук става дума антихристиянския бунт в България, потушен от Борис-Михаил с немалка жестокост през ранната пролет на 866 година. Изглежда, че съвременниците разглеждали това събитие като знак за Божието покровителство и благоразположение спрямо българския владетел. Свидетелство за това е публикуваната от Анатолий Аркадиевич Турилов памет под датата 28 март, която свидетелства, че през Х-ти век Българската църква отбелязвала на този ден като празник „победата на българския княз Михаил, когато стана бунт срещу него заради покръстването[9]“.

И така, кървавата разправа с организаторите на езическия бунт и техните близки, заради която папа Николай I разпоредил на Борис-Михаил да се покае[10], по-късно била представяна като истинско чудо (достатъчно симптоматичен за това е разказът в Бертинските анали![11]), достойно за ежегодно упоменание и литургична възхвала.

Друга памет от същия „преславски“ месецослов отразява още едно събитие, пряко свързано с личността на княза-покръстител – под датата 28 април там откриваме запис за „освещаването на църквата на апостол Петър сред българите“. Едва ли може да има съмнение, че този празник следва да бъде свързан с освещаването на най-монументалната църковна сграда в ранносредновековна България – така наречената Голяма базилика във Външния град на българската столица Плиска, чието строителство започнало към 867-868 година.

По всичко личи, че канонизацията на Борис-Михаил скоро след смъртта му през 907 година по същество била подготвена и силно улеснена от българската държавна и църковна пропаганда, в резултат на която мълвата за изключителното благочестие и богоизбраността на княза постепенно се разпространила не само във Византия, но и на Запад[12].

Интересно е да се отбележи, че както Борис, така и синът му Симеон имали афинитет към издирването, събирането и пренасянето на мощи на светци и мъченици. Добре известен е случаят с откритите (преди 889 година) в град Струмица мощи на 15-те Тивериупополски мъченици. По заповед на княз Борис в град Брегалница (важен административен център и седалище на епископия в днешна Югоизточна Македония) бил изграден храм на тези светци, а местният български управител Таридин бил натоварен да издири мощите им сред развалините на техния храм в Струмица и да ги пренесе в новопостроения храм.

„Като събрал архиереи, свещеници, велможи, и голямо множество народ, пристигнал с химни и кадене на тамян в Тивериупол… Като копали дълго време, най-после попаднали на ковчезите на светиите. Те били покрити с издялани от мрамор плочи, а отгоре било написано името на всеки, външният му вид, образът на живота му, чинът му и чертите на лицето му[13]“.

Авторът Ангел Николов

Впечатлено от изцелението на един онемял църковен анагност (четец), местното население се струпало и позволило на управителя да отнесе в Брегалница мощите само на трима от 15-те мъченици, като по пътя чудотворно изцеление получил и един сакат човек[14].

По-късно, през първите години от управлението на Симеон, управителят Дръстър пренесъл от Тивериупол в Брегалница мощите на още двама от 15-те мъченици и ги положил също в построения по волята на Борис-Михаил храм: „Затова оттогава той станал по-пълноводен извор на чудеса, които, разгласявани навсякъде, подканяли всички да се ползват от Божиите дарове[15]“. Изглежда, че организираното от Симеон театрално пренасяне на мощи (съпътствано с изцеления и други чудеса) в една зона, прилежаща към твърде невралгичния участък на българо-византийската граница откъм Солун, предизвикало сериозен отзвук в империята и – както допуска Джонатан Шепард – Лъв VI организирал около 901 година именно в отговор на това българско предизвикателство тържественото пренасяне на мощите на св. Лазар от Ларнака в Константинопол[16].

В Симеоновата столица Преслав също били събрани мощи на много светци, за което можем да съдим донякъде по откритите в една църква в южния край на Външния град набор от 8 парчета от керемиди, върху всяко от които е надраскано името на светец: Иона, Варвара, Симеон Стилит, Поликарп Стари, Евстратий, Киприан (Анагност?), Кир и Иоан, Мария Антиохийска. Тъй като в един от случаите изрично се говори за „глава и ръка на Мария Антиохийска“, очевидно става дума за своеобразни етикети към мощи, съхранявани (постоянно или само при необходимост) в иззидана под нивото на пода камера в стените на храма[17]. Ако съдим по цитираните писма на Николай Мистик, в годините след смъртта на Борис-Михаил името му е било прибавенo по волята на сина му Симеон към списъка на най-почитаните в Преслав светци, чиито мощи се съхранявали в българската столица. Както в случая с мощите на Тивериуполските мъченици, така и сега около гроба на новопровъзгласения светец започнали да се случват чудеса. Според Теофилакт Охридски, Борис „като проживял немалко години в монашество, преминал в безконечния живот и бил прославен от Господа с чудеса и изцеления, които боголепно се извършвали чрез костите му[18].“ Напоследък при разчистването на останките от внушителната Владетелска църква във Вътрешния град на Преслав (разположена само на 35 мeтра източно от Тронната палата на Симеон) беше открит правоъгълен параклис, долепен до южната фасада на храма. Почти в центъра на това помещение беше разкрита правоъгълна хоросанова подложка с размери 2.30х0.96 метра, която се интерпретира като постамент на саркофаг. До югозападния ъгъл на постамента е открита и празна касетка от късове мрамор и парчета от тухли, в която е бил съхраняван реликварий. Като отчита размерите на постамента, Маргарита Ваклинова допуска, че върху него първоначално е стоял каменният саркофаг, открит неизвестно къде преди повече от 80 години и съхраняван днес в градината на археологическата база в Преслав. Издълбаните върху този саркофаг букви МН дават основание да се допусне, че в него са били положени тленните останки на Борис-Михаил при погребението му в долепения до Владетелската църква параклис през 907 година[19].

Св. Цар Борис-Михаил Покръстител (828-907)

Ако това е така, то описаните от Теофилакт чудеса около мощите на Борис-Михаил (сведения за които той вероятно е почерпил от изгубен днес български източник) са ставали в най-вътрешната, добре охранявана и трудно достъпна част на дворцовия комплекс във Вътрешния град на Преслав. Това едва ли подсказва за някакъв стремеж на Симеон да придаде голяма публичност на новия култ и вероятно е допринесло за неговото заглъхване след разгрома и плячкосването на българската столица от византийските войски през 971 година. Не бива обаче да подценяваме значението, което Симеон вероятно е придавал на църковната почит към своя родител. Разбира се, наред с чисто християнските мотиви синът е имал и сантиментални причини да превърне своя покоен баща в светец. Но установяването на този култ без съмнение имало и сериозни политически аспекти. На първо място, канонизацията на княза-покръстител допринасяла за укрепването на властващата династия и подхранвала традиционното преклонение на българите към представителите на техния владетелски род. Наред с това, обаче, тя издигала авторитета на Симеон в очите на собствените му поданици, тъй като неговият режим водел началото си от преврата срещу брат му Владимир, вдъхновен и организиран през 893 година от Борис-Михаил. Ореолът на светец около главата на оттеглилия се в манастира княз сякаш лягала и върху неговия трети син и избраник Симеон, който напуснал манастира, за да поеме властта – една метаморфоза, която белязала по много специфичен начин неговото управление и го преследвала като сянка до края на живота му.

___________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Димо Чешмеджиев, Към въпроса за култа на княз Борис-Михаил в средновековна България, ИПр, 1999, № 3-4, 158-176. Вж. също обзорната статия на: Я. Христов, Култът към покръстителя в Средновековна България през Х век: аспекти на утвърждаването, признанието и съществуването, ИПр, 2008, № 5-6, 28-50.

[2]. Иван Билярски, Небесните покровители: св. Цар Петър, Историческо бъдеще, 2001, № 2, с. 33; I. Biliarsky, St. Peter (927–969), Tsar of the Bulgarians, in State and Church: Studies in Medieval Bulgaria and Byzantium. Ed. by V. Gjuzelev and K. Petkov, Sofia 2011, 175.

[3]. Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters. Greek Text and English Translation by R. J. H. Jenkins and L. G. Westerink (CFHB 6). Washington DC 1973, 178; ГИБИ IV, 277; Българският Златен век. Сборник в чест на цар Симеон велики (893–927). Съставители В. Гюзелев, И. Илиев, К. Ненов, Пловдив 2015, 448.

[4]. Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 176; ГИБИ IV, 276; Българският Златен век, 447.

[5]. Тук коригираме неясния български превод в ГИБИ, като следваме интерпретацията на G. Westerink: „he triumphed over those who would have murdered him“.

[6]. Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 172, 174; ГИБИ IV, 274–275; Българският Златен век, 446–447.

[7]. Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 186, 188, 190; ГИБИ IV, 282-283; Българският Златен век, 452.

[8]. П. Ангелов, България и българите в представите на византийците (VII–XIV век), София 1999, 179-181.

[9]. Анатолий Аркадиевич Турилов, Две забытые даты болгарской церковно-политической истории IХ в. (К вопросу формирования болгарского варианта церковного месяцослова в эпоху Первого царства), Palaeobulgarica, ХХIII (1999), № 1, 19; Анатолий Аркадиевич Турилов, Slavica Cyrillomethodiana. Источниковедение истории и культуры южных славян и Древней Руси. Межславянские культурные связи эпохи средневековья, Москва 2010, 120.

[10]. „Но това във всеки случай не е извършено без грях и не е могло да стане без вина от ваша страна, щом поколението, което не е участвувало в замисъла на своите родители и не е било изобличено, че е дигнало оръжие против вас, е било изклано невинно заедно с виновните… Пък и спрямо родителите, които са били заловени, е трябвало да постъпите по-благо, разбира се, като им запазите живота от любов към бога, който ги е предал в ръцете ви… Обаче защото вие сте сгрешили по-скоро от ревност към християнската вяра и от незнание, отколкото от друг порок, вие добивате за това опрощение и милост по благоволението на Христа, щом последва от ваша страна покаяние“: Nicolai I papae Epistolae. Ed. E. Perels, MGH. Epistolae VI (Epistolae Karolini Aevi IV). Berolini 1925, 577 (ep. 99, cap. 17); ЛИБИ II, 81-82. Подробен коментар върху този пасаж вж. у: D. Naydenova, King David and Royal Penanace in Medieval Bulgaria During the Ninth and Tenth Centuries, in The Bible in Slavic Tradition Ed. by A. Kulik, C. M. MacRobert, S. Nikolova, M. Taube, C. Vakareliyska (Studia Judaeoslavica 9). Leiden-Boston 2016, 533-546.

[11]. „Кралят на българите приел светото кръщение… Недоволни от това, неговите приближени разбунтували народа на кралството му. И тъй, колкото били в десетте комитата, те се събрали около двореца му. Но той, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с четиридесет и осем души, които били останали при него поради предаността си към Христовата вяра. И веднага, щом излязъл от градските врати, нему и на тия, които били с него, се явили седем духовни лица и всяко едно от тях държало в ръката си запалена свещ. И така, те вървели пред краля и пред онези, които били с него. А на тези, които били въстанали против него, се сторило, че върху тях пада огромна пламнала сграда. А конете на онези, които били с краля, както се сторило на противниците, вървели изправени и ги поразявали с предните си крака. И такъв страх ги обзел, че те не могли да се приготвят нито за бягство, нито за отбрана, но, прострени на земята, не могли да се движат“: Annales Bertiniani. Ed. G. Pertz, MGH SS I. Hannoverae 1826, 473-474 (s. a. 866); ЛИБИ II, 287-288 (цитирам този превод с някои мои корекции). Заслужават внимание наблюденията върху символичното значение на този пасаж у: Димо Чешмеджиев, Към въпроса за култа на св. Архангел Михаил в средновековна България, Palaeobulgarica, ХХ (1996), №. 1, 52-61. Общо по въпроса за образа на Борис-Михаил в средновековната латинска хронография вж.: Славия Бърлиева, Стиляна Баталова, Покръстването на българите в хронографията на западното средновековие, в Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване, София 2002, 418-432; Васил Гюзелев, Покръстване и християнизация на българите. Извороведческо изследване с приложение, София 2006; Стиляна Баталова, Покръстването на българите в няколко латиноезични съчинения от XIII-XVI век, в Средновековният българин и „другите“. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. дин Петър Ангелов. Съставители Ангел Николов, Георги Николов, София 2013, 109-125; Стиляна Баталова, Ролята на доминиканските автори за рецепцията и разпространението на мотива за Rex Bulgarorum в западноевропейската историография, Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Център за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ 98 (17), 2013, 151-166.

[12]. Наред с вече споменатото сведение на Бертинските анали за потушаването на бунта през 866 година, тук следва да припомним и известието на Фулденските анали относно действията на Борис-Михаил по време на опустошителното унгарско нашествие в България през 895-896 година. С след като претърпели две големи поражения от унгарците, българите „прибегнали до стария си владетел Михаил, който пръв ги обърнал в истината на християнската вяра, и го молели да ги посъветва как да излязат от надвисналата опасност. Той наредил тридневен пост, напомнил им да се покаят заради неправдата, която причинили на християните [визира се походът на Симеон I срещу Византия през 894 година – бел. Ангел Николов], и след това да просят помощ от Бога“: Annales Fuldenses. Ed. G. Pertz, MGH SS I. Hannoverae 1826, 412–413 (s. a. 896); ЛИБИ II, 48.

[13]. Теофилакт Охридски, Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици, ГИБИ IX/2, 69.

[14]. Теофилакт Охридски, Мъченичество, 70-72.

[15]. Теофилакт Охридски, Мъченичество, 75.

[16]. Джонатан Шепард, Неспокойни съседи. Българо-византийска конфронтация, обмен и съжителство през средните векове. Превод от английски Л. Генова. София 2007, 84.

[17]. В. Иванова, Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал, в С. Станчев, В. Иванова, М. Балан, П. Боев, Надписът на чъргубиля Мостич, София 1955, 50, 89-97, 138-142; М. Петрова, Бележки върху преславските керамични „етикети“ към мощи на светци (св. Мария/св. Марина Антиохийска), Старобългарска литература, 35-36 (2006), 75-96.

[18]. Теофилакт Охридски, Мъченичество, 69.

[19]. М. Ваклинова, И. Щерева, Княз Борис І и Владетелската църква на Велики Преслав, в Християнската култура в Средновековна България. Материали от национална научна конференция, Шумен 2-4 май 2007 година по случай 1100 години от смъртта на св. княз Борис-Михаил (около 835-907 година), Велико Търново 2008, 185–194. Владетелската църква била силно повредена и напълно изоставена след заселването на печенежки групи в Преслав през втората половина на XI-ти век: И. Щерева, Владетелският център на Велики Преслав в следстоличния период, Приноси към българската археология 6, София 2009, 68, 71, 74.

Изображения: авторът Ангел Николов и св. Цар Борис-Михаил Покръстител. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9aR

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s