Павел Павлов

Почитането на светите мощи е един от отличителните белези на Православната църква. Това е уникалната и срещаща се само в Православието идея за обòжението (θέοσις) на човека, за преобразената в Светия Дух твар, явяваща се икона на Света Троица; обòжението като възможност за оличностяване в Христа, за това, да бъдеш „бог по благодат“, за „участие в божественото естество“ (1 Петра 4:2), тоест да се изобрази в теб Христос, да иконизираш Христос. Именно в идеята за обòжението, потвърждавана от нетлението на светите мощи, се снема бездната между Бога и човека, рая и света, вечността и времето, сетивно възприемаемото и умопостигаемото.

В контекста на това православно разбиране за светите мощи, стремежът в настоящото изложение е по-скоро опит за интерпретация на православния модел в релацията свети мощи–столичен град, на базата на известни и достъпни извори.

Още от древност градовете представляват сакрални центрове, своеобразни „пъпове на света“, както би ги нарекъл Мирча Елиаде[1]. За древния човек, да си гражданин на Рим, е особена привилегия, която осигурява съпричастност към вселенския ред. Сакралната си същност градовете не загубват и през средновековието. Само идейно тя е преосмислена през призмата на християнството.

Същият модел до голяма степен определя съзнанието и на византиеца през средновековието, но тук вече идеята да си гражданин на Новия Рим – Константинопол, е претърпяла развитие: чрез определянето на християнската принадлежност в достойнството да си гражданин на империята. За Православния Изток, където не формата, а духът и съдържанието определят нещата, практиката за натрупване на сакралност има едно по-особено и специфично православно-византийско звучене.

Наличието на столица като установено средище на политическия и духовния живот на държавата е един от най-главните белези на византийско-българското средновековие. Това особено ясно се вижда, когато разглеждаме ролята и мястото на Константинопол в изграждането на византийската идея за престолен град, където има тясна връзка между империята и града или по-точно понятието „империя“ се пренася върху самата ѝ столица[2]. В повече от единадесетвековното съществуване на Византия, империята и Константинопол са неразривно свързани в мистично единство, неповторимо по своя идеен замисъл в нито една средновековна държава[3]. Империята е въплъщение на Царството Божие на земята и централният ѝ град би трябвало да бъде „Нов Иерусалим“, тоест свещен град[4]. За религиозния човек централният град винаги има сакрален характер[5]. Отъждествяването на Константинопол с Иерусалим започва през VI-ти век. През следващите векове, когато част от източните провинции завинаги са загубени за империята (включително и Иерусалим), започва да се говори и пише повече за идейното, а не за военното и материалното превъзходство на Византия; Константинопол започва да се отъждествява с „небесния Иерусалим“[6]. За да се подчертае положението му на свещена земя, на град, закрилян от Бога и св. Богородица, и за да бъде оправдано преместването на центъра от Рим, в Константинопол са построени множество християнски храмове и манастири и са съсредоточени безброй реликви и свети мощи на Божии угодници.

Изграждането на българската държавно-църковна идеология и свързаната с нея идея за престолен град започва да се осъществява във византийската сфера на влияние след покръстването на България през 865 година. За първи път свети мощи се пренасят по времето на св. княз Борис. Това са мощите на трима от петнадесетте Тивериополски мъченици, пренесени в Брегалница[7]. В първата българска столица Плиска, която макар и да остава по-скоро „военен стан“ и укрепление, отколкото истински град, веднага след приемането на християнството, за кратко време са построени десетина базилики[8]. Преслав, където през 893 година се пренася центърът на държавата, вече е чисто християнска столица. Иван Дуйчев прави напълно уместно сравнение между старата столица Плиска и езическия Рим, от една страна, и новата столица Преслав и „Новия Рим“ – Константинопол, от друга[9]. Новата столица става средище не само на държавно-политическия живот, но и на висшата църковна иерархия[10]. Както при утвърждаването на други средища на църковния и политическия живот в средновековна България, така и тук Новият град бил осветен чрез построяването на манастирски комплекси[11]; много християнски храмове и „натрупване на Божествена благодат“ посредством пренасянето на свети мощи в тези храмове[12]. За разлика обаче от по-късните средищни градове на българската държава, където са пренасяни цели мощи на светци, тук, в Преслав, имаме данни само за съсредоточаване на части от свети мощи. Голям интерес представляват надписите, открити в една от църквите-гробници в Преслав[13]. Там се срещат надписи на кирилица върху керамични отломки с имената на някои християнски светци: св. Варвара, св. Симеон Стълпник, св. Поликарп Смирненски, св. Киприан, св. св. Кир и Иоан, св. пророк Иона и св. Мария Антиохийска. Това са надписи, поставяни при частиците от мощи на съответния светец. За това ясно свидетелства най-вече един от надписите, който съдържа следния текст: Мариина глава и ръка Антиохийская. Благодарение на тези надписи ние разкриваме началото на една особено интересна и важна практика в църковната политика на средновековната българска държава, а именно: утвърждаването на столичния град като средище на политическия и църковния живот (седалище на българския патриарх) става не само чрез усилено храмостроителство, но и чрез „натрупване на свети мощи“. Тази практика, макар и на базата на оскъдни извори, се явява без изключение във всички бъдещи столици на средновековна България.

Има още →