Архимандрит доц. Павел Стефанов

Прабългарски племена се заселват в Южен Кавказ още през II-ри век след Христа[1]. През III-ти век в иверски надписи се срещат персийски имена, носени от прабългари, като Аспарух, Заберган, Безмер и други[2].

Християнизацията на България през IX-ти век слага началото на българо-грузинските църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава „иберийците“ сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език[3]. Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори, като Марен Таден (Париж), са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир[4]. Когато св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион. Петербургските филолози М. И. Привалова и Г. М. Прохоров стигат до извода, че глаголицата е мисионерска азбука, чиято структура и функция има преки успоредици в църковното грузинско писмо (хуцури) и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата и хуцури поразително си приличат, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38-40). Общата система на построяване на азбуките е еднаква, защото „корелативните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак“[5]. Буквите имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която такова значение имат само буквите, заимствани от гръцката азбука. Немският историк Готфрид Шрам също е на мнение, че св. Кирил и Методий са вдъхновени да създадат глаголицата от грузинската азбука, с която ги запознава св. Иларион[6].

В Зографската грамота на цар Иван-Александър (март 1342 година) се споменава, че различни народи, включително и „иверите“ (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон[7].

Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен „Повест о иверех како приидоше в богоразумие“, се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи[8].

Българската преработка на апокрифното „Слово за Сивила“ от XIII-ти век поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство след българите и подчертава тяхната преданост към православието: „Вторият род са грузинците: кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи“[9].

Редица сходни елементи се откриват в българската и грузинската стенопис, но те се дължат не на преки влияния, а преди всичко на общата им византийска основа[10].

Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на XII-ти век, фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие – разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 година, въпреки че подобно чудо е свързано и със св. Николай Мирликийски (IV-ти век). Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи „кукумион“ (съд) с топла вода на втория етаж на къщата, грабва го конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси[11].

Има още →